Градът

VIII. ПРОСТИЯТ НАЧИН

Малкият беглец, енотът Арчи, приведен върху склона на хълма, се опита да улови една от дребните вечно изплъзващи й се твари, криещи се в тревата. Руфус, роботът на Арчи, се опита да й каже нещо, обаче погълнатият от заниманието си енот не му отговори.

Хомър направи нещо, което нито едно куче дотогава не бе сторвало. Прекоси реката и проникна в лагера на дивите роботи. Бе уплашен, тъй като нямаше как да знае какво можеха да му сторят, когато го забележат. Изпълнилата го тревога обаче надви страха му и то продължи пътя си.

Укрилите се в тайно гнездо дълбоко под земята мравки мечтаеха и планираха създаването на свят, който не можеха да разберат. Бяха се устремили към нещо, недостъпно за ума на Кучетата, роботите и Хората, и не прекъсваха придвижването си към него.

В Женева, Джон Уебстър навърши десет хиляди години анабиоза и продължи съня си без да помръдне. Отвън, на улицата, лек повей на вятъра разпиля листата, нападали по булеварда, обаче нямаше кой да чуе и види това.

Дженкинс тръгна по хълма без да се озърта наляво или надясно, тъй като имаше неща, които не желаеше да забележи. Видя дърво, заело мястото на друго дърво от друг свят. В мозъка му се бе образувала пътека, утъпкана от милиард стъпки за десет хиляди години.

Ако се вслушаше внимателно, щеше да дочуе смях, разнесъл се от вековете. Сардоничният смях на човек на име Джо.

Арчи залови една от изплъзващите се твари и я стисна в лапата си. Внимателно я разтвори и установи, че създанието трескаво се опитваше да избяга.

— Ти не ме слушаш, Арчи — каза Руфус.

Пъргавото създание се скри в козината на Арчи и се понесе към лапата му.

— Навярно е бълха — каза Арчи. Изправи се и се почеса по корема.

— При това изглежда да е някакъв нов вид бълха — добави. — Дано да греша. И обикновените бълхи са достатъчно досадни.

— Ти не ме слушаш — повтори Руфус.

— Защото съм зает — отвърна Арчи. — Тревата е пълна с тези твари. Трябва да разбера какво представляват.

— Напускам те, Арчи.

— Какво?

— Напускам те — повтори Руфус. — Отивам в Сградата.

— Ти си се побъркал — изсумтя сърдито Арчи. — Още откакто падна в оня мравуняк стана прекалено докачлив.

— Чух Зова и съм длъжен да те напусна — каза Руфус.

— Винаги съм се държал добре с теб — рече с умолителен глас енотът. — Никога не съм те претоварвал с работа. Приемал съм те като приятел, а не като робот. Винаги съм се отнасял с теб като към животно.

Руфус заинатено поклати глава.

— Не можеш да ме задържиш. Каквото и да правиш, невъзможно е да остана. Чух Зова и съм длъжен да те напусна.

— Не вярвам да ми дадат друг робот — каза енотът. — Дезертьор съм и това ти е добре известно. Докато ме преследват пазачите няма да се сдобия с друг робот.

Руфус не каза нищо.

— Нужен си ми — обясни му Арчи. — Трябва да останеш при мен, за да ми помогнеш да си набавя храна. Не мога даже да се доближа до хранилките, защото пазачите ще ме заловят и ще ме закарат на Хълма Уебстър. Трябва да ми помогнеш да си изкопая леговище. Наближава зима и ми е нужно леговище. Нищо, че няма да е отоплено и осветено. Длъжен си да…

Руфус вече му бе обърнал гръб и се спускаше по хълма. Бе се отправил към коритото на реката. То пък водеше към тъмния контур, едва забелязващ се при отдалечения хоризонт.

Арчи, с разрешена от вятъра козина, се сгуши и уви краката си с опашка. Вятърът бе студен. Носеше хлад, който преди час не можеше да се долови. Хлад, предизвикан не от климата, а от нещо друго.

Светлите мънистени очи на енота огледаха склона на хълма и не откриха и следа от Руфус.

Бе останал без храна, без леговище и без робот. Преследван от пазачите и изпохапан от бълхите.

Сградата наподобяваше неясен контур на фона на далечните хълмове отвъд реката.

Твърдеше се, че преди сто години Сградата не била по-голяма от Дома на Уебстър.

Оттогава обаче се бе уголемила. Оставаше чувството, че никога няма да бъде довършена. Първоначално бе с площ от два декара. После, квадратен километър. Сега заемаше пространството на цял град. Продължаваше да расте на шир и на височина.

Контур на фона на хълмовете, предизвикващ ужас у малките суеверни обитатели на горите. Нещо, с което плашеха децата си.

В Сградата имаше нещо зловещо. Излъчваше зло, което не можеше да бъде подушено, видяно или чуто, но се усещаше. Най-силно, в нощния мрак, когато вятърът ревеше в пещерите и животните спяха. Някои обаче бодърствуваха и напрегнато се вслушваха в пулсирането на това въплъщение на неизвестността, в неговата песен, разнасяща се в пространството между световете.

Арчи примига под лъчите на есенното слънце и се почеса.

Може би някой ден ще се открие начин да се реши проблема с бълхите. Отблъскващо ги мазило, което да втриеш в козината си. Или пък споразумение с тях. Например, да им се построи резерват, където да ги хранят, за да не досаждат на животните. Или нещо друго от този род.

Днес срещу бълхите не можеше да се направи нищо особено. Трябваше да се чешеш. Или да кажеш на робота си да те пощи, макар че при пощенето се лишаваш повече от косми, отколкото от бълхи. Можеше и да се отъркаляш в праха или пясъка. Или пък да поплуваш, за да удавиш някои от тях. Е, всъщност трудно можеха да бъдат удавени. По този начин по-скоро се освобождаваш от тях, пък ако някои се удавят, значи такъв им е бил късметът.

Да… Можеше да накараш робота си да те пощи. Сега обаче не разполагаше с робот

Нямаше робот, който да го пощи.

Нямаше робот, който да му помогне да си набавя храна.

Арчи си спомни, че при реката имаше глог. Навярно от нощното заскрежаване глогинките бяха окапали. Помисли си за тях и се облиза. Оттатък хребета пък имаше засята с царевица нива. Ако покажеше достатъчно пъргавина и скорост, като нищо щеше да се сдобие поне с кочан царевица. Попаднеше ли пък в беда, винаги щеше да насити глада си с корени, диви жълъди и с дивото грозде от лозата, растяща до песъчливия бряг.

Щом Руфус е решил да ме напуска, прав му път, промърмори си под нос Арчи. Кучетата пък да си ядат сами от хранилките си. Пазачите нека си пазят.

Щеше да заживее самостоятелен живот. Да се храни с плодове и корени и да извършва набези из царевичака. Така, както неговите прадеди се бяха хранили с плодове и корени и бяха извършвали набези из царевичака.

Щеше да живее така, както бяха живяли енотите преди появяването на Кучетата с техните идеи за Братство между животните. Както бяха живяли всички животни, преди да бъдат научени да разговарят с думи, да четат печатните книги на Кучетата, да се сдобият с роботи, изпълняващи ролята на ръце, и да получат отопление и осветление в бърлогите си.

Преди това бе имало и лотария, която определяше дали ще останеш на Земята или ще бъдеш изпратен да заселваш друг свят.

Арчи си спомни, че тогава Кучетата дълго ги бяха убеждавали в необходимостта от тази лотария. Дълго, търпеливо и любезно. Някои животни трябвало да заминат за другите светове, тъй като иначе на Земята щели да се съберат прекалено много животни. Не била достатъчно просторна, за да побере всички. Обявиха лотарията си за най-справедлив начин за определяне кои да заминат за тези светове.

Освен това бе обяснено, че те са почти като Земята, тъй като всъщност представляват нейни продължения. Светове, които просто вървят по дирите на Земята. Не досущ като нея, може би, но много близки. Само тук-таме щели да се забележат дребни различия. Така например, на дадено място, където на Земята има дъб, другаде ще има орех. Или пък някъде ще има извор от чиста хладна вода на мястото, където на Земята такъв извор отсъствува.

Тогава Хомър много въодушевено му бе обяснил, че може би светът, където ще замине, ще е по-хубав от Земята.

Арчи леко се притисна срещу склона на хълма и усети как все още възтоплото есенно слънце неутрализира ефекта от хладния есенен вятър. Отново се сети за глогинките. Меки и пухкави, щяха да лежат на земята. Първо щеше да изяде тях, сетне да се изкачи върху храста, да изяде други, а сетне да слезе и да се заеме и с опадалите по земята вследствие на покатерването му.

Щеше да ги изяде, да ги вземе в лапи и да ги разтрие върху лицето си. Можеше и да се отъркаля в тях.

С края на окото забеляза как едно от чевръстите създания тичаше в тревата. Приличат на мравки, но не са мравки, помисли си. Не приличаха на нито едни от известните му мравки.

Дали пък не бяха бълхи? Нов вид бълхи?

Със светкавично движение на лапата залови едно от тях. Усети как пълзи върху дланта му. Разтвори лапа, видя, че още е там и пак я стисна.

Повдигна лапа до ухото си и се вслуша.

Заловеното създание цъкаше!

Лагерът на дивите роботи се оказа нещо съвсем различно от представите на Хомър. Нямаше сгради. Имаше само рампи за изстрелване, три космически кораба и половин дузина роботи, които се занимаваха с един от тях.

Всъщност, рече си Хомър, трябваше да съобрази, че в лагера на роботите няма да има сгради. Сградите бяха убежища, а роботите не се нуждаеха от убежища.

Хомър изпитваше страх, но се постара да не го издава. Навири опашка, повдигна високо глава и без всякакво колебание се запъти към малката група роботи. Стигна до тях, седна, изплези език и зачака да го заговорят.

Тъй като никой от тях не го заговори, набра смелост и ги заговори той.

— Казвам се Хомър и съм представител на Кучетата — заяви. — Ако сред вас има старши робот, бих желал да поговоря с него.

Роботите продължиха да работят. След около минута един от тях най-сетне се извърна, отиде до Хомър и приклекна, за да бъде главата му на едно равнище с тази на кучето. Останалите роботи продължиха заниманието си сякаш нищо не се бе случило.

— Аз съм робот на име Ендрю — каза роботът. — Не съм това, което наричаш старши робот, тъй като старши роботи сред нас няма. Готов съм обаче да разговарям с теб.

— Дойдох във връзка със Сградата — каза Хомър.

— Навярно имаш пред вид структурата, разположена северозападно от нас — каза роботът на име Ендрю. — Тази, която можеш да съзреш и оттук, стига да се обърнеш.

— Точно нея имам пред вид — каза Хомър. — Дойдох да попитам защо я строите.

— Не я строим ние — отвърна Ендрю.

— Видяхме, че я строят роботи.

— Да, там има роботи. Не я строим обаче ние.

— Да не би да помагате на някого?

Ендрю поклати глава.

— Някои от нас чуват Зов. Някой ги призовава да отидат там и да работят. Ние не ги спираме, тъй като всичките сме свободни индивиди.

— Кой в такъв случай я строи? — попита Хомър.

— Мравките — отвърна Ендрю.

Долната челюст на Хомър увисна.

— Мравките? Имаш пред вид насекомите? Малките създания, обитаващи мравуняци?

— Точно тях — потвърди Ендрю и с пръстите си имитира движенията на забързана мравка.

— Та те не са в състояние да построят подобно нещо — възрази Хомър. — Те са тъпи.

— Вече не са — каза Ендрю.

Хомър, сякаш прилепнал към пясъка, усети как ледените крака на ужаса започват да бягат по нервите му.

— Вече не са — повтори Ендрю, сякаш говореше на себе си. — Отдавна не са тъпи. Някога, в дълбока древност, един човек на име Джо…

— Човек? Това пък какво е?

Роботът тихо прищрака, сякаш се опитваше да сгълчи Хомър.

— Човеците са били животни — поясни. — Животни, вървящи на два крака. Приличали са много на нас, макар че ние сме от метал, докато те са били от плът.

— Навярно имаш пред вид уебстърите — каза Хомър. — И ние сме чували за такива създания, обаче ги наричаме уебстъри.

Роботът бавно кимна.

— Да, възможно е уебстърите да са били хора. Тук е живяло семейство с такова име. Точно от другата страна на реката.

— Има място, наречено Домът на Уебстър — каза Хомър. — Разположено е върху Хълма на Уебстър.

— Тъкмо него имах пред вид — каза Ендрю.

— Ние го поддържаме — каза Хомър. — Смятаме го за светилище, макар и да не знаем защо. Заръчано ни е да го поддържаме. Да поддържаме Дома на Уебстър.

— Именно уебстърите са ви научили вас, Кучетата, да говорите — каза Ендрю.

Хомър застина.

— Никой не ни е учил на това. Ние сами сме се научили. Постигнали сме го след дълги усилия. Сетне научихме и останалите животни да говорят.

Роботът Ендрю, застанал на припек, започна да помръдва глава, сякаш обмисляше нещо.

— Десет хиляди години — каза. — Не. По-скоро, около дванадесет хиляди. Може би единадесет хиляди.

Хомър зачака. Зачака, и внезапно усети тежестта на годините, притискаща хълмовете. Притискаща реката, слънцето, пясъка, вятъра и небето.

Притискаща и самия Ендрю.

— Ти си стар — рече му. — Можеш ли да си спомняш неща, случили се толкова отдавна?

— Да — каза Ендрю. — Аз съм един от последните роботи, създадени от хора. Произведоха ме няколко години преди да отпътуват за Юпитер.

Хомър замълча и се опита да подреди мислите си.

Хора. Нов свят.

Двуного животно.

Двуного животно, създало роботите и сетне научило Кучетата да говорят.

Ендрю, сякаш четеше мислите му, се обади.

— Не биваше да страните от нас — каза. — Трябваше да работим заедно. Някога сме работили заедно. Всички щяхме да спечелим, ако бяхме работили заедно.

— Страхувахме се от вас — каза Хомър. — Все още се страхуваме от вас.

— Вярно е — съгласи се Ендрюс. — Предполагам, че Дженкинс е поддържал у вас този страх. Дженкинс бе хитър и съобразителен. Знаеше, че трябваше да започнете от нула. Че не биваше да мъкнете спомена за Човека като мъртво бреме върху плещите си.

Хомър не каза нищо.

— Ние пък не сме нищо друго, освен паметта на човека — каза роботът. — Правим нещата, които е правил той, макар и по-научно. Тъй като сме машини, длъжни сме да проявяваме по-научен подход към всичко. По-търпеливи сме от Човека, защото разполагаме с вечността, докато той е разполагал само с няколко кратки години.

Ендрю начерта две линии в пясъка и ги кръстоса с други две линии. След това изписа буквата Х в квадратче в горната лява част на рисунката.

— Мислиш, че съм смахнат — каза. — Че говоря глупости.

Хомър притисна крака по-дълбоко в пясъка.

— Не знам какво да мисля — каза. — Всички тези години… Ендрю начерта знака О с пръст в центъра на схемата, там, където чертите се пресичаха.

— Знам — каза. — През всички тези години сте живели с една илюзия. С илюзията, че Кучетата сте първодвигате-ли на всичко. Всъщност, излагам факти, трудни за разбиране и възприемане. Може би ще е по-добре да забравиш това, което току-що ти казах. Някои факти биха могли да те наранят. Роботите винаги боравим с факти, защото не разполагаме с нищо друго. Знаеш, че не притежаваме способността да мечтаем. Разполагаме единствено с факти.

— Фактите са нещо, което отдавна преодоляхме — каза му Хомър. — Е, понякога ги използваме, защото има случаи, когато това е неизбежно. По начало обаче действуваме по други начини. Използуваме интуицията, коблирането и слуха.

— Вашата структура не е механична — каза Ендрю. — За вас две плюс две не винаги правят четири, но за нас това винаги е така. Замислял съм се дали традицията понякога не ни заслепява. Дали понякога две плюс две не е повече или по-малко от четири.

Мълчаливо се вгледаха в реката, поток от разтопено сребро, стичащ се върху пъстрата земя.

Ендрю нанесе още един знак Х в горния десен ъгъл, знака О в централната горна част и още един знак Х в централната долна част. Сетне с опакото на ръката си изтри цялата рисунка.

— Никога не печеля — каза. — Прекалено умен съм, за да победя себе си.

— Ти бе започнал да ми разказваш нещо за мравките — каза Хомър. — Започна да ми обясняваш, че вече не били тъпи…

— А, да — каза Ендрю. — Бях започнал да ти разказвам за човек на име Джо…

Дженкинс продължи да върви по хълма без да поглежда наляво или надясно, тъй като имаше неща, които не желаеше да види. Неща, запечатали се твърде силно в паметта му. Видя дърво, застанало на мястото, където в един различен свят бе стояло друго. Усети пътеката върху мозъка си, утъпкана от милиарди стъпки в течение на десет хиляди години.

Слабото следобедно зимно слънце сякаш примига в небето. Досущ като запалена свещ, застрашена от вятъра. Когато се успокои и престана да примигва светлината му вече наподобяваше по-скоро лунната, отколкото слънчевата.

Дженкинс зави и пред очите му се появи къщата… разпростряла се върху хълма, подобно на сънливо младо създание, не желаещо да се откъсне от гръдта на майка си.

Дженкинс колебливо направи крачка напред, при което металното му тяло засия и заблестя под лунните лъчи, които съвсем допреди малко бяха слънчеви.

Откъм долината се раздаде писък на нощна птица. В царевичака отвъд хълма засумтя миеща се мечка.

Дженкинс направи още една крачка и се помоли домът да остане. Знаеше, че нямаше как да остане, защото го нямаше там. Върху този пуст хълм никой никога не бе градил къща. Това бе друг свят, в който къща не бе съществувала.

Домът обаче остана. Смълчан и мрачен. От комина му не излизаше дим и прозорците му не светеха. Контурите му обаче нямаше как да се объркат с други.

Дженкинс се придвижи бавно и внимателно. Сякаш се боеше, че домът ще си отиде. Че ще го уплаши и той ще изчезне.

Къщата обаче остана на мястото си. Дженкинс забеляза и други неща. Ъгловото дърво бе топола, а сега пак си бе дъб, както преди. Бе есен, а не зима. Вятърът вееше откъм изток, а не откъм север.

Нещо се случи, помисли си Дженкинс. Нещо, което става с мен. Нещо, което почуствувах и не успях да разбера. Дали не развивам нови умения? Или най-сетне започвам да забелязвам светлината? Или се сдобивам със способности, каквито не съм притежавал?

Способността да прекрачвам от един свят в друг по свое желание. Способността да отида където си поискам по най-краткия път, изтъкан от разкривените линии на силата и случайността.

Потпусна се, но къщата не изчезна. Къщата бе пред него. Безстрашна, устойчива и материална.

Прекоси обраслия с трева двор и застана пред вратата. За миг се поколеба, но присегна към дръжката й. Тя бе на мястото си. Бе направена от метал и в нея нямаше нищо призрачно.

Бавно я натисна, вратата се отвори и Дженкинс прекрачи прага.

След пет хиляди години се бе завърнал у дома. У дома, в Дома на Уебстърови.

Значи, така. Някога бе съществувал човек на име Джо. Не уебстър, а човек. Уебстърът всъщност е човек. И Кучетата не са били първи.

Хомър, превърнал се в неподвижна купчинка от козина, кости и мускули, лежеше пред огнището, положил глава върху протегнатите си лапи. Погледът на притворените му очи бе втренчен в огъня и сенките. Чувствуваше как топлината на горящите цепеници огрява козината му.

В мозъка му се въртеше мисълта за пясъка, за робота на хълма и за тежестта на годините.

Ендрю бе чертал рисунки върху пясъка и бе говорил, докато есенното слънце се отразяваше върху раменете му. Бе говорил за хората, кучетата и мравките. За нещо, случило се много отдавна, още докато Натаниел е бил жив. Натаниел бе първото Куче.

Тогава съществувал човек на име Джо. Всъщност мутант, нещо повече от човек, и този мутант преди дванадесет хиляди години се замислил за мравките. Замислил се защо не са отишли по-далеч в развитието си. Замислил се дали съдбата им не е била да стигнат до задънена улица.

Допуснал, че причината за състоянието им бил гладът. Вечната необходимост да търсят храна, за да оцелеят. Зимен сън, прекъсване на веригата на паметта и започване всичко отначало през следващата година.

И така, бе обяснил Ендрю, с огряна от слънцето лъщяща глава, Джо си избрал мравуняк и решил да се превърне в бог на мравките и да промени съдбата им. Нахранил ги, за да не гладуват, и покрил мравуняка им със стъклен купол и го затоплил, за да не се нуждаят от зимен сън.

Усилието му се увенчало с успех. Мравките започнали да напредват. Направили си каручки и започнали да топят руда. Това нямало как да остане незабелязано, тъй като каручките били на повърхността, а от подаващите се от мравуняка комини излизал гъст дим с кисела миризма. Не било възможно обаче да се установи какво друго постигнали в подземните си тунели.

Ендрю каза, че Джо бил луд. Всъщност, може би не е бил съвсем луд.

Един ден счупил стъкления купол, разорал мравуняка с крак и си тръгнал без да се интересува повече от съдбата на мравките.

Те обаче не изгубили интерес към нея.

Ръката, разрушила купола и кракът, разорал мравуняка, насочили мравките към пътя на величието. Научили се да се борят за съхраняването на постигнатите от тях неща. Решили да не допуснат вратата на съдбата да се затвори повторно пред тях.

Поели инерция, бе казал Ендрю. Били тикнати напред и избрали правилната посока.

Преди дванадесет хиляди години разполагали с полуразрушен мравуняк. Днес, с огромна сграда, растяща с всеки изминат ден. Сграда, заела само за век пространството на град. Сграда, която след още един век щеше да заеме пространството на сто града. Сграда, която щеше непрестанно да се разширява и да отнема земя. Земя, принадлежаща не на мравките, а на животните.

Сграда… Това не бе съвсем точно, макар че още от появяването й я нарекоха Сградата. Една сграда обаче е убежище, място, където да се скриеш от стихиите и студа. Мравките не се нуждаеха от такова убежище, тъй като си имаха тунели и мравуняци.

За какво й е на една мравка да изгражда постройка, която за сто години заема мястото на цял град и отгоре на това не престава да расте? За каква цел би могла една мравка да използува такъв градеж?

Хомър натисна още по-плътно брадичка върху лапите си и тихо изръмжа.

Нямаше как да се разбере това. За да го разбереш, първо би трябвало да знаеш как разсъждава една мравка. Би трябвало да си запознат с нейните амбиции и цели. Би трябвало да си наясно с нейните познания.

Дванадесет хиляди години познания. Дванадесет хиляди години от напускането на отправна точка, за която също нищо не знаеш.

Трябваше това да се узнае. Не можеше да не съществува начин да се узнае.

Сградата обаче щеше да расте с всяка изминала година. Първо щеше да е дълга километър, после — десет километра, по-нататък — сто километра. Сто и после още сто и накрая щеше да запълни целия свят.

Отстъпление, помисли си Хомър. Да, бихме могли да се оттеглим. Да се преселим в другите светове. В световете, които ни следват в потока на времето. В световете, които се настъпват по петите. Бихме могли да оставим Земята на мравките и за нас пак ще има достатъчно пространство.

Тази земя обаче е нашият дом. Именно тук се появиха Кучетата. Именно тук научихме животните да разговарят, да мислят и да действуват съвместно. Именно тук създадохме Братството на животните.

Не е толкова важно кои са се появили първи, уебстъ-рите или кучетата. Това място е нашият дом. Наш и на уебстърите. Наш и на мравките.

Длъжни сме да спрем мравките.

Не може да не съществува начин да не бъдат спряни. Начин да се поговори с тях и да се разбере какво искат. Начин да се постигне договореност с тях. Все ще се открие някаква основа за преговори и ще се постигне споразумение.

Хомър, легнал неподвижен до огнището, се вслуша в шумовете, изпълващи дома. Чуваха се тихите отдалечени стъпки на дежурните роботи, приглушените разговори на Кучетата в стаята на горния етаж, пукотът на пламъците, обгарящи цепениците.

Хубав живот, рече си Хомър. Хубав живот, за който решихме, че е наше дело. Ендрю обаче каза, че не е. Рече, че не сме добавили нищичко към наследените от нас механически умения и механическа логика. Че сме изгубили голяма част от тях. Говори ми за химия и се опита да ми я обясни, но нищо не разбрах. Говори ми за елементи, за молекули и за атоми. И за електроника. Наистина, добави, че и без да разбираме от електроника сме се справили с някои неща така чудесно, както човек, въпреки всичките му знания, никога не би могъл да се справи. Можеш да изучаваш електроника милион години, каза Ендрю и пак да не достигнеш другите светове, дори да не разбереш, че съществуват. Ние обаче ги открихме. Постигнахме нещо, което не е било по силите на уебстърите.

Това е, защото мисленето ни се отличава от уебстърското. Всъщност, те са хора, не уебстъри.

Да вземем нашите роботи. Не са по-добри от оставените ни от Човека. Вярно е, че тук-таме нещо по тях е поизменено, но за истински подобрения не може да се говори.

Защо трябва да се мечтае за по-добри роботи?

Може да се мечтае за по-добър царевичен кочан. Или за по-добро орехово дърво. Или за див ориз с по-високи добиви. За по-добри начини за произвеждане на дрождите, които заместват месото.

Защо обаче трябва да се мечтае за по-добри роботи? Та нали и сега вършат всичко, което очакваме от тях? Защо трябва да се подобряват?

Сега обаче те чуват Зов и отиват да работят в Сградата. Отиват да градят нещо, което ще ни изтика от Земята.

Не разбираме. Естествено, че не сме в състояние да разберем. Ако познавахме по-добре нашите роботи, може би щяхме да разберем. Ако ги разбирахме, можехме така да ги устроим, че да не чуят никакъв зов. Или пък да не му обърнат внимание, ако го чуят.

Една бълха пробяга по главата на Хомър и той присви уши.

От друга страна, Ендрю може и да греши. Притежаваме собствена легенда за възхода на Братството на животните, а роботите си имат своя легенда за падението на човека. Кой би могъл днес да каже коя от двете е вярна?

В разказа на Ендрю обаче има логика. Някога са съществували и Кучета, и роботи, и след падението на Човека те тръгнали по свои отделни пътища. От друга страна пък, ние задържахме част от роботите. Някои роботи останаха при нас, за да ги използуваме като ръце. Няма обаче нито едно куче, която да е отишло при роботите.

В един ъгъл избръмча ленива есенна муха, смутена от огъня. Полетя около главата на Хомър и кацна на носа му. Той я погледна и видя как тя повдига крачета и нагло почиства крилца. Хомър махна с лапа, но не успя да я улучи и тя избяга.

На вратата се почука.

Хомър повдигна глава и примига.

— Влез — каза след малко. Беше роботът Иезекиил.

— Заловиха Арчи — каза Иезекиил.

— Арчи?

— Да, Арчи, енотът.

— А, да. Беглецът — каза Хомър.

— Доведоха го тук — каза Иезекиил. — Искаш ли да го видиш?

— Нека влезе.

Иезекиил даде знак с пръст и през вратата влезе Арчи. Козината му бе покрита с репеи и опашката му се влачеше. Зад него се появиха силуетите на двама роботи-пазачи.

— Опитваше се да краде царевица — каза един от пазачите. — Успяхме да го уловим, обаче ни даде голям зор.

Хомър важно надигна глава и погледна Арчи в очите. Енотът не сведе поглед.

— Ако Руфус бе останал при мен, друг път щяха да ме хванат — каза Арчи. — Руфус, моят робот, щеше да ме предупреди.

— А къде е сега Руфус?

— Днес чу Зов и отиде при Сградата — каза Арчи.

— Я ми разкажи — започна Хомър. — Преди Руфус да те напусне, случи ли му се нещо? Нещо странно? Нещо необичайно?

— Нищо — отвърна Арчи. — Ако изключим това, че падна върху един мравуняк. Той си беше тромав робот. Винаги се препъваше или оплиташе в нещо. Не го бяха направили съвестно. Сигурен съм, че имаше поне една развинтена гайка.

Нещо малко и черно скочи от носа на Арчи и се затича по пода. Енотът го сграбчи със светкавично движение на лапата си.

— По-добре стой по-далеч от него — каза Иезекиил на Хомър. — Буквално гъмжи от бълхи.

— Това не е бълха — изпухтя обиденият енот. — Това е нещо различно. Хванах го днес. Издава цъкащ звук и прилича на мравка, но не е мравка. Нещо различно е.

Цъкащото нещо се шмугна между ноктите на Арчи и падна на пода. Приземи се на краката си и отново скочи. Арчи понечи да го улови, но то му убягна. Като мълния се стрелна към Иезекиил и се покатери на крака му.

Хомър рязко се изправи. Бе разбрал.

— Бързо! — изкрещя. — Хванете го! Не му давайте да…

Същството обаче бе изчезнало. Хомър бавно седна. Гласът му бе тих. Тих и убийствено сериозен.

— Пазачи — рече. — Вземете Иезекиил под стража. Не го оставяйте сам и не му позволявайте да избяга. Докладвайте ми за всяко негово движение.

Иезекиил се отдръпна.

— Но аз нищо лошо не съм сторил!

— Така е — каза му тихо Хомър. — Все още не си. Ще го сториш, обаче. Ще чуеш Зов и ще се опиташ да дезертираш и да отидеш при Сградата. Преди да те пуснем, ще разберем кое те кара да постъпваш така. Ще видим какво е и ще разберем как функционира.

Хомър се извърна. На лицето му бе изписана кучешка усмивка.

— А сега, Арчи…

Арчи обаче го нямаше.

Прозорецът бе отворен и Арчи го нямаше.

Хомър се размърда върху сеното. Не му се искаше да се събуди. В гърлото му бе застинало ръмжене.

Остарявам, помисли си. Твърде много години тегнат върху плещите ми. Досущ като годините, тежащи върху хълмовете. А имаше времена, когато и при най-слабия звук вече бях на крака, още непочистил козината си от сено и с лая си предупреждавах роботите.

На вратата се почука и Хомър с усилия се изправи.

— Влизай! — извика. — Престани да чукаш и влизай!

Вратата се отвори и се появи робот. Хомър дотогава не бе виждал толкова голям робот. Блестящ, грамаден и масивен, с полирано тяло, блестящо като огън даже и в мрака. На рамото му се бе сгушил енотът Арчи.

— Аз съм Дженкинс — каза роботът. — Тази вечер реших да се върна.

Хомър преглътна и бавно седна на мястото си.

— Дженкинс — каза той. — Има предания… Има легенди… От дълбока древност.

— Само легенди ли са останали? — попита Дженкинс.

— Да — отвърна Хомър. — Остана легендата за робот, грижил се за нас. Впрочем, днес Ендрю каза, че те е познавал. Има и предание за това как по случай седемхилядния ти рожден ден Кучетата са ти подарили ново тяло. Прекрасно тяло, което…

Хомър не довърши мисълта си. Тялото на застаналия пред него робот с енот на рамото нямаше как да бъде друго, освен подареното за рождения ден.

— Какво стана с Дома на Уебстърови? — попита Дженкинс. — Пазите ли все още Дома на Уебстърови?

— Все още пазим Дома на Уебстърови — отвърна Хомър. — Поддържаме го във вида, в който го заварихме. Длъжни сме да го правим.

— А какво стана с уебстърите?

— Уебстъри вече няма.

Дженкинс кимна с разбиране. Чувствителното му тяло вече му бе съобщило, че уебстъри вече няма. Не долавяше нито вибрации, предизвикани от уебстъри, нито пък мисли за тях в разума на нещата, до които се докосваше.

Така и трябваше да стане.

Прекоси бавно стаята с меки котешки стъпки, независимо от огромната си тежест. Хомър усети приятелското излъчване и добротата на металното създание. Усети, че огромната му сила бе готова да го защити.

Дженкинс приседна до него.

— Имаш си неприятности — каза Дженкинс.

Хомър го погледна.

— Имам пред вид мравките — поясни Дженкинс. — Арчи вече ми разказа. Каза ми, че си имаш неприятности с мравките.

— Реших да се скрия в Дома на Уебстърови — каза Арчи. — Боях се да не ме уловите отново, така че реших да се скрия в Дома на Уебстърови…

— Достатъчно, Арчи — прекъсна го Дженкинс. — Ти нищо не знаеш за това. Вече ми каза, че нищо не знаеш. Само ми каза, че Кучетата си имат неприятности с мравките.

След това погледна Хомър.

— Предполагам, че това са мравките на Джо — каза.

— Значи и ти познаваш Джо — каза Хомър. — Значи, наистина е съществувал човек на име Джо.

Дженкинс леко се изкашля.

— Да. Човек, който създаваше неприятности. Понякога обаче бе симпатичен. В него се бе вселил дяволът.

— Те строят — каза Хомър. — Карат роботите да им работят и строят сграда.

— Така е — каза Дженкинс. — И мравките имат право да строят.

— Те обаче строят твърде бързо. На път са да ни изтикат от Земята. Ако продължават да строят с този темп, след още хиляда години ще застроят цялата Земя.

— А вие нямате къде да отидете, така ли? И това ви смущава.

— Има къде да отидем. Можем да отидем на много други места. На който и да е от другите светове. В световете на коблитата.

Дженкинс кимна с разбиране.

— Аз вече бях на един от световете на коблитата. На следващия след този. Отведох там неколцина уебстъри преди пет хиляди години и се завърнах тук едва тази вечер. Разбирам чувствата ти. В нито един друг свят не си си у дома. През всички тези пет хиляди години непрестанно съм си мислел за Земята. Завърнах се в Дома на Уебстър и там открих Арчи. Именно той ми разказа за мравките, така че реших да дойда тук. Надявам се да не ми се сърдиш.

— Радваме се на пристигането ти — отвърна любезно Хомър.

— Що се отнася до мравките, предполагам, че искаш да ги спреш — каза Дженкинс.

Хомър кимна утвърдително.

— Съществува начин да се направи това — каза Дженкинс. — Знам го с положителност. Дано успея да си припомня метода, използуван от уебстърите. Това бе много отдавна. Методът обаче бе много прост. Спомням си, че бе прост.

Повдигна ръка и почеса брадичката си.

— Защо правиш това? — попита Арчи.

— Какво?

— Защо разтриваш лицето си по този начин? С каква цел го правиш?

Дженкинс отпусна ръка.

— Навик, Арчи. Уебстърски навик. Те постъпваха така и аз го научих от тях.

— Това помага ли ти да мислиш по-добре?

— Може би помага, може би не. На уебстърите изглежда им помагаше. Нека си помисля какво би сторил един уебстър в нашето положение. Уебстърите биха могли да ни помогнат. Знам, че това им е по силите.

— Уебстърите, които живеят в света на коблитата — каза Хомър.

Дженкинс поклати глава.

— Там вече няма уебстъри.

— Ти обаче каза, че си отвел неколцина от тях там.

— Така е. Там обаче вече ги няма. Близо четири хиляди години живях сам в света на коблитата.

— В такъв случай, уебстъри вече няма никъде. Останалите заминали за Юпитер. Това ми го каза Ендрю. Дженкинс, къде са намира Юпитер?

— Все още са останали — каза Дженкинс. — Думата ми е за уебстърите. Неколцина би трябвало да са останали в Женева.

— Задачата никак не е лесна — каза Хомър. — Даже и за един уебстър. Тези мравки са хитри. Арчи навярно ти е разказал за бълхата, която откри.

— Не бе бълха — каза Арчи.

— Да, разказа ми — потвърди Дженкинс. — Каза, че се покатерила върху Иезекиил.

— Не се покатери върху него, а влезе в него — поправи го Хомър. — Тази бълха не бе бълха, а малък робот. Проби отвор в черепа на Иезекиил и влезе в мозъка му. Сетне запечата отвора.

— И какво прави сега Иезекиил?

— Нищо — отвърна Хомър. — Сигурен съм обаче какво ще направи, след като роботът го пренастрои. Ще чуе Зов. Ще чуе Зов и ще пожелае да отиде да работи на строежа на Сградата.

— Да… — каза Дженкинс. — Не им е по силите да свършат работата си сами, така че поставят под контрол създания, способни да направят това.

Отново протегна ръка и почеса брадичката си.

— Любопитно ми е дали някога Джо, когато се е вживявал в ролята на бог на мравките, е допускал тази работа.

Всъщност, това предположение бе смехотворно. Джо нямаше как да допусне това. Дори и мутант като Джо не бе в състояние да надникне дванадесет хиляди години напред във времето.

Всичко това се случи много отдавна, помисли си Дженкинс. Оттогава се случиха много неща. Брюс Уебстър току-що бе започнал да прави своите експерименти с кучетата. Тогава едва бе започнал да мечтае за говорещи и мислещи кучета, тръгнали лапа за ръка с хората по пътя на съдбата. Тогава не бе знаял, че само след няколко кратки века хората ще се разпилеят по четирите посоки на вечността и ще оставят Земята на Кучетата и роботите. Не бе знаял, че дори и името на Човека ще бъде забравено в праха на годините и че цялата раса ще започне да бъде назовавана по името на един-единствен род.

Така или иначе, продължи да си мисли Дженкинс, ако някой род е заслужавал това, той бе именно родът на Уебстърови. Спомням си ги, сакаш това бе вчера. Тогава и аз се самовъзприемах като член на рода Уебстър.

Бог ми е свидетел, че се постарах. Че направих всичко, което ми бе по силите. Когато човешката раса си замина останах при кучетата на Уебстърови, а накрая отведох последните й смахнати представители в друг свят, за да разчистя пътя на Кучетата. За да успеят да преобразуват Земята по замисления от тях начин.

А сега и тези последни представители на рода заминаха… Заминаха някъде, но не знам къде… Отпътуваха за свят, роден от фантазията на човешкия разум. Колкото до тези, които заминаха за Юпитер, те вече не са и хора, а нещо друго. Женева пък е заключена, откъсната от света.

Няма обаче как да е по-изолирана от света, откъдето пристигнах. Ако успея да разбера как пътувам от света на коблитата до Дома на Уебстър, нищо чудно и да успея да проникна в Женева.

Нова сила, рече си. Нова способност. Нещо, което се появи у мен без да си дам сметка за това. Нещо, което би могъл да притежава всеки робот или всеки човек. Може би и всяко куче, стига да знае как да го постигне.

Нищо чудно пък тази способност да се дължи на тялото ми. На това, което Кучетата ми подариха по случай моя седемхиляден рожден ден. Тяло с много повече качества от всяко тяло от плът и кръв. Тяло, способно да узнава мислите на мечка и сънищата на лисица. Тяло, усещащо щастието на мишлетата, тичащи под тревата.

Изпълнение на желанията. Може би става дума именно за това. За отговор на странния и нелогичен копнеж за неща, които рядко се сбъдват и най-често са невъзможни. Всичките обаче би трябвало да могат да станат възможни, стига да успееш да си изградиш умението да насочиш разума и тялото си към постигане на желаното.

Всеки ден се изкачвах по хълма, спомни си. Изкачвах се, защото не ми се стоеше там. Защото копнежът ми бе твърде силен. Защото не пожелавах да се вглеждам внимателно в нещата около мен, тъй като имаше различия, които не желаех да забелязвам.

Извървях този път милион пъти и едва тогава у мен се натрупа сила, способна да ме върне обратно.

Попаднах в капан. Думите, мислите и заклинанията, които ме отведоха в света на коблитата, се оказаха еднопосочен билет. Отведоха ме там, но не можаха да ме върнат обратно. Съществува обаче и друг, все още неведом начин на пътуване. И сега не ми е известен.

— Ти каза, че съществува начин — подсети го Хомър.

— Да?

— Ти каза, че съществува начин да се спрат мравките.

Дженкинс кимна утвърдително.

— Ще се опитам да го разбера. Ще замина за Женева.

Джон Уебстър се събуди.

Това е много странно, та аз поисках да спя цяла вечност.

Трябваше да спя до безкрайност, а безкрайността няма край.

Всичко бе потънало в мъгла и в сивата забрава на съня. Нещо обаче изпъкваше ясно и релефно в разума му. Бе поискал вечност, а не я получи.

В разума му се появи дума. Дума, наподобяваща тихо почукване по отдалечена врата.

Продължи да лежи и да слуша почукването. Думата се превърна в две думи. Тези думи бяха неговото име.

Джон Уебстър, Джон Уебстър. Думите продължиха да почукват мозъка му.

Джон Уебстър.

Джон Уебстър.

— Да — каза мозъкът на Уебстър и думите изчезнаха и не се повториха.

Тишина. Изтъняване на мъглата на забравата. Постепенно възстановяване на паметта. Спомените започнаха да се завръщат един по един.

Съществуваше град и името му бе Женева.

В него живееха хора, лишени от цел.

Извън града живееха Кучета. Обитаваха целия свят извън града. Те имаха цели. Имаха и мечти.

Сара се бе изкачила на хълма, за да си осигури век, изпълнен със сънища.

А пък аз, Джон Уебстър, се изкачих на хълма и поисках да ми дадат вечност. Това не е вечност.

— Джон Уебстър, обажда се Дженкинс.

— Да, Дженкинс — каза Джон Уебстър, но не го изрече с език. Не го изрече с език, устни и гърло, тъй като цялото му тяло, поставено в цилиндъра, бе изпълнено с течност, пазеща го от обезводняване. Течност, която същевременно го хранеше. Течност, запечатала неговите устни, очи и уши.

— Да, Дженкнис — отговори Уебстър с разума си. — Помня те. Сега си спомням за теб. Открай време си работил при семейството. Помогна ни да научим Кучетата да говорят. Остана при тях и след като семейството замина.

— Все още съм с тях — каза Дженкинс.

— Потърсих вечността — каза Уебстър. — Закрих града и потърсих вечността.

— Нерядко сме си задавали въпроса защо закри града — каза Дженкинс.

— Заради Кучетата — отвърна разумът на Уебстър. — За да им се даде шанс. Хората щяха да го провалят.

— Кучетата се справят добре — каза Дженкинс.

— Градът вече открит ли е?

— Не, все още е закрит.

— Ти обаче си тук.

— Да, но аз съм единственият, който знае пътя. Други няма да дойдат. Поне в близко бъдеще.

— Бях забравил за времето. Колко време измина, Дженкинс?

— Откакто закрихте града? Около десет хиляди години.

— Има ли други хора?

— Да, но спят.

— А роботите? Все още ли са на пост?

— Роботите все още са на пост.

Уебстър продължи да лежи неподвижно и разумът му се изпълни с мир. Градът все още бе закрит, а последните хора спяха. Кучетата се справяха с положението, а роботите бяха на пост.

— Не трябваше да ме будиш — каза той. — Не трябваше да прекъсваш съня ми.

— Трябва да науча нещо. Някога го знаех и бе нещо много просто, но го забравих. То е нещо просто и същевременно изключително важно.

— И какво е то, Дженкинс? — попита Уебстър.

— Става дума за мравките. Едно време досаждаха на хората. Как се справяхте с тях?

— Как ли? Ами тровехме ги — отвърна Уебстър.

— Тровехте ги! — възкликна Дженкинс.

— Да — отвърна Уебстър. — Това е нещо много лесно. Примамваш мравките с разтвор от сладък сироп, който им харесва. В него слагаш смъртоносна за тях отрова. Не поставяш обаче доза, която да ги умъртви веднага. Слагаш бавнодействуваща отрова, която да отнесат в мравуняка. Така убиваш не само две или три мравки, а много повече.

Главата на Джон Уебстър се изпълни с тишина. Тишина, лишена от мисли и думи.

— Дженкинс? Ти тука ли…

— Да, Джон Уебстър, тук съм.

— Това ли искаше да чуеш?

— Да, това исках да чуя.

— Значи, мога отново да заспя.

— Да, Джон Уебстър. Спи спокойно.

Дженкинс, застанал на хълма, почувствува първите груби повеи на зимния вятър. Склонът на хълма, водещ към реката, бе изпъстрен със сивите и черни силуети на обезлистени дървета.

На северозапад се извисяваше силуетът на сянката, облакът от зла прокоба, наречен Сградата. Нещо, което растеше заради разума на мравките. Изграждаше се с неведома цел, достъпна може би единствено на мозъка на мравка.

Имаше начин да се справят с мравките.

Човешки начин.

След десет хиляди години сън Джон Уебстър му го бе обяснил. Прост и надежден начин, брутален и действен. Взимаш сладък сироп, който се харесва на мравките и поставяш отрова в него. Бавнодействаща.

Прост начин. С използуване на отрова. Само че той предполагаше познания по химия, а Кучетата не ги притежаваха.

Само че той предполагаше убийства, а убийства вече не се извършваха.

Не се убиваха даже и бълхи, макар че много досаждаха на Кучетата. Не се убиваха и мравки. А мравките сега заплашваха да лишат кучетата от света, който те приемаха за свое родно място.

Повече от пет хиляди години никой не бе извършвал убийство. Мисълта за убийството бе изхвърлена от разума на живите същества.

Това е добре, каза си Дженкинс. По-добре е да изгубиш свят, отколкото да се завърнеш към убийствата. Извърна се и започна бавно да се спуска по хълма. Хомър щеше да бъде разочарован, помисли си той. Щеше да бъде ужасно разочарован, след като разбереше, че хората не знаят как да се справят с мравките…