Градът

I. ГРАДЪТ

Гремп Стивънс, удобно седнал в градинския стол, следеше с поглед бръмчащата косачка и се радваше на меката и приятна слънчева светлина, проникваща в костите му. Косачката достигна края на ливадата, изкудкудяка като доволна кокошка, направи обратен завой и се зае с поредната тревна ивица. Чувалът, в който събираше прясно скосената трева, не преставаше да набъбва.

Косачката внезапно спря и възбудено изщрака. На едната й страна се отвори с трясък капак, откъдето се подаде подобна на кран ръка. Стоманените й пръсти зашариха из тревата, след малко с победен жест се издигнаха, стиснали здраво камък, положиха го в малък контейнер, след което ръката отново се скри в корпуса на машината. Сетне косачката издаде бълбукащ звук и забръмча отново по откоса си.

Гремп измърмори към нея с подозрение:

— Някой ден тази пущина ще пропусне някой ред и ще изпадне в истерия — рече си той.

Отпусна се в стола и се вгледа в окъпаното от слънце небе. Високо над главата му прелетя хеликоптер. В една от близките къщи оживя радиоприемник, от който се изля поток от ужасяващи звуци. Гремп потрепери и се сгуши в стола.

Младият Чарли отново се отдаваше на музикални удоволствия. Дяволите да го вземат това хлапе.

Косачката отново изкудкудяка и Гремп я стрелна със сърдит поглед.

— Автоматична била — каза той на небето. — Сега всяка проклета пущина е автоматична. Спипваш машината в ъгъла, шепнеш й на ухото какво искаш и тя хуква да си върши работата.

Откъм прозореца се разнесе гласът на дъщеря му — толкова силен, че да надвие музиката.

— Татко!

Гремп раздразнено се разшава.

— Да, Бети?

— Татко, моля те да се отместиш, когато косачката стигне до теб. Не се прави на по-инат от нея. Не забравяй, че е само машина. Преди няколко дни те видях как нарочно не мръдна и я остави да коси около теб. Такова чудо не бях виждала.

Не й отговори. Леко отпусна глава с надеждата, че дъщеря му ще го вземе за заспал и ще го остави на мира.

— Татко, чуваш ли ме? — гласът й бе преминал в писък.

Той разбра, че хитрината му няма да мине.

— Чух те, разбира се. Тъкмо се канех да се отместя.

Изправи се бавно, като си помагаше с бастуна. Нека пък тя да се засрами от поведението си, като види колко стар и немощен е станал. Трябваше обаче да не преиграва. Ако тя разбереше, че той въобще не се нуждае от бастун, щеше да почне да му измисля разни занимания. От друга страна пък, престореше ли се на съвсем грохнал, тя щеше веднага да извика тъпия доктор пак да го тормози.

С недоволно мърморене отмести стола си върху вече скосената част от ливадата. Косачката издевателски изтрака покрай него.

— Някой ден така ще те трясна, че ще ти потроша поне няколко предавки — рече й Гремп.

Косачката му отвърна с подсвиркване и невъзмутимо продължи пътя си.

Някъде откъм обраслата с трева улица се чу дрънчене на метал, последвано от измъчено пърпорене.

Гремп, вече подготвил се отново да седне, се изправи и внимателно се вслуша в шума.

Звуците се разнесоха по-отчетливо. Пърпоренето идваше от калпав двигател. Дрънченето бе предизвикано от недобре закрепени метални части.

— Автомобил! — радостно излая Гремп. — Автомобил, дявол да го вземе!

Понечи да измине разстоянието до портала в галоп, но навреме си спомни, че е немощен и движението му премина в бърз тръс.

„Това е само смахнатият Оле Джонсън“, рече си. „Единственият, който още има кола. Инат е, затова я държи“. Наистина бе Оле.

Гремп стигна до портала тъкмо навреме, за да види как разнебитеният и ръждясал стар автомобил се задава към него откъм ъгъла, подскачайки по изоставената улица. От прегрелия радиатор със съсък излизаше пара, а тръбата на ауспуха, останала без заглушител още преди пет години, бълваше облаци синкав дим.

Оле, стиснал здраво кормилото, примигваше от напрежение, докато се опитваше да заобиколи най-опасните места. Задачата не бе лесна, тъй като улиците бяха обрасли с всякакви треви и бурени и не можеше да се съзре какво има под тях.

Гремп размаха дружески бастуна.

— Здрасти, Оле! — извика той.

Оле спря, опъвайки ръчната спирачка. Колата въздъхна, потрепери, покашля и накрая замря с ужасяващо стенание.

— Какво си сложил в резервоара? — попита Гремп.

— От всичко по малко — отвърна Оле. — Керосин, малко старо масло за трактори, което открих в един варел и спирт за разтриване.

Гремп огледа умиращата машина с нескрито възхищение.

— В доброто старо време и аз имах такава — рече той. — По сто мили в час вдигах с нея.

— Тази още си я бива, стига да можеш да й намериш гориво и части — каза Оле. — Преди три-четири години все още намирах бензин, ама отдавна вече не съм виждал никакъв бензин. Сигурно са престанали да го произвеждат. За какво ти е бензин, когато си имаме атомна енергия, все това ми казват.

— Така е — потвърди Гремп. — Сигурно са прави, ама атомната енергия на нищо не мирише. Язък, нищо не мирише така хубаво, както бензинът. С тия хеликоптери и какви ли не други измишльотини вече няма романтика в пътуването.

Хвърли поглед към буретата и кошниците, отрупани на задната седалка.

— Това зеленчуци ли са? — попита той.

— Ъхъ — потвърди Оле. — Млечна царевица, малко ранни картофи и няколко кошници с домати. Реших да видя дали няма да се намери някой да ги купи.

Гремп поклати глава недоверчиво.

— Никой няма да ги купи. Оле. Днес народът яде само боклуците, отгледани с хидропоника1. Уж било по-здравословно и по-вкусно.

— Аз пукната пара не давам за всички тези боклуци, дето ги отглеждат в резервоари — заяви войнствено Оле. — Не мога да им търпя вкуса. И на моята Марта викам, че ако нещо не е расло в земята, нищо не чини.

След това присегна към ключа за запалване.

— Не знам дали въобще си струва труда да мъкна тези неща в града, като гледам как днес поддържат пътищата — продължи. — Или по-точно, как не ги поддържат. Преди двайсет години щатската автострада си беше хубав бетонов път и всяка година я кърпеха. Днес все едно, че я няма. Бетонът навсякъде се е напукал, а някъде дъждът е отнесъл покритието. Навсякъде са поникнали трънаци. Тази заран трябваше да спра колата и да срежа едно дърво, паднало насред пътя.

— Лоша работа — съгласи се Гремп.

Колата отново оживя. Чу се избухване, последвано от задавени кашляния. Изпод нея отново излезе облак от гъст син дим. Тръгна и се понесе с дрънчене по улицата.

Гремп се върна при стола и установи, че от него се стича вода. Автоматичната косачка, вече приключила с косенето, бе измъкнала маркуча си и поливаше ливадата.

Като ругаеше ожесточено, Гремп отиде в задния двор и се настани на пейката до вратата. Това място не му харесваше, но нямаше къде другаде да се скрие от механизирания изрод, шетащ пред къщата.

Не му харесваше, защото гледката, която се разкриваше от тази пейка, бе леко потискаща. Виждаха се само улици с празни изоставени къщи с неподдържани дворове, обрасли с дива растителност.

Все пак мястото притежаваше едно достойнство. Седнал на пейката, можеше да се преструва, че е леко глух и не чува шумната музика, бълвана от радиото.

Откъм предния двор се чу глас:

— Хей, Бил! Бил, къде си?

Гремп се отмести в посока към гласа.

— Тук съм, Марк. В задния двор. Крия се от тази проклета косачка.

Марк Бейли, куцукайки, се появи откъм ъгъла на къщата. Цигарата в устата му заплашваше да запали рошавите му мустаци.

— Не си ли малко подранил за играта? — попита Гремп.

— Днес няма да ти правя компания. Бил — отвърна Марк, докато с усилия се отпусна на пейката до него. — Заминаваме — поясни.

Гремп обърна глава към него.

— Заминавате ли?

— Да. И ние ще живеем в имение. Люсинда успя най-сетне да кандардиса Хърб. Не му даде мир даже за минутка. Така и не спря да му обяснява, че щом всички хора се изнасяли в онези хубави селски имения и ние трябвало да направим същото.

— И къде точно отиваш? — попита с усилие Гремп.

— Не мога да ти кажа — рече Марк. — Не съм ходил там. На север, до някакво езеро. Или до някакви езера. Купиха десет акра земя. Люсинда искаше да купим сто, ама Хърб трясна с юмрук по масата и каза, че десет стигат. Като че ли цял живот един двор не ни е стигал.

— И наша Бети непрестанно мрънка на Джони, ама той все още държи фронта — каза Гремп. — Просто й рече, че не може да го направи. Че не му отива на него, дето е секретар на търговската камара, да напуска града.

— Хората са се побъркали — заяви Марк. — Напълно са откачили.

— Така си е — съгласи се Гремп. — Откачили са на тема селски имения, това е самата истина. Я погледни натам.

Махна с ръка в посока към улиците, изпълнени с изоставени къщи.

— Спомняш ли си времената, когато по-хубави къщи от тези нямаше? И съседите бяха свестни хора. Жените прекосяваха задните дворове, за да си разменят готварски рецепти. Мъжете пък уж излизаха да косят тревата, а след малко зарязваха косачките и се събираха на приказка. Добри хора бяха, Марк. Погледни обаче какво само е останало от ония времена.

Марк се размърда неловко върху пейката.

— Време е да тръгвам. Бил. Отбих се просто така, само за малко, без да се обаждам на нашите. Колкото да ти кажа, че заминаваме. Люсинда ме хвана да помагам за опаковането на багажа. Ще ми се скара, ако разбере, че съм излязъл без да я питам.

Гремп със сковани движения се изправи и подаде ръка.

— Ще се видим ли пак? Ще дойдеш ли за една последна игра?

Марк поклати глава отрицателно.

— Боя се, че не, Бил.

Неловко и смутено си стиснаха ръцете.

— Нашите игри ще ми липсват. Бил — каза Марк.

— И на мен. Щом си заминеш и ти, вече няма да има с кого да играя.

— Сбогом, Бил — каза Марк.

— Сбогом, Марк — каза Гремп.

Както си беше изправен, изчака приятеля си да докуцука до ъгъла на къщата. Почувства как студената лапа на самотата посяга към него и го докосва с ледени пръсти. Ужасна самота. Самотата на годините. Самотата на възрастните хора, оживяли и след отминаването на тяхното време. Макар и сърдито, Гремп призна пред себе си, че е така. Беше остарял. Принадлежеше на друго време. Бе надживял времето си. Бе живял повече, отколкото трябва.

Със замъглен поглед посегна към подпрения на пейката бастун. Сетне с бавни стъпки тръгна към разтворената врата, водеща към изоставената улица зад задния двор на къщата.

Годините бяха преминали много бързо. Бяха години, които донесоха семейните самолети и семейните хеликоптери и оставиха автомобилите да ръждясват в затънтени места, а неизползуваните вече пътища, да се разпадат. Години, в които хидропониката буквално помете обработката на земята. Години, които донесоха евтина земя, след като фермите изчезнаха като селскостопански единици. Години, които изпратиха градските хора на село, където с парите за едно градско дворно място човек можеше да стане собственик на много акра земя. Години, донесли такава революция в жилищното строителство, че всяко семейство можеше да си позволи просто да изостави стария си дом и да се премести в нов, готов или построен по поръчка, за по-малко от половината от цената на довоенна къща. При това новият дом можеше срещу незначителна сума да се преустрои, било за да се получи допълнителна жилищна площ, било просто, за да се удовлетвори някоя прищявка на собственика.

Гремп въздъхна. Къщи, които могат да се променят всяка година. Все едно че разместваш мебелите си. Що за живот беше този?

С бавни стъпки тръгна по прашната пътека, единственото, останало от това, което само допреди няколко години бе оживена улица в жилищен квартал. Улица на призраци, рече си Гремп. Стрелкащи се малки призраци, шепнещи в нощта. Призраци на играещи деца, призраци на паднали детски велосипеди, призраци на комбита с дървени кантове. Призраци на клюкарстващи домакини. Призраци на гласовити поздрави. Призраци на горящи огнища и на комини, димящи в зимните нощи.

Малки облачета прах изцапаха маншетите на панталоните му.

От отсрещната страна на улицата се намираше домът на стария Адамс. Адамс някога много се гордееше с него. Облицовката му бе от сив камък, а по прозорците имаше стъклопис. Сега камъкът бе позеленял от мъх, а счупените зеещи прозорци сякаш образуваха зловеща гримаса. Ливадата бе обрасла с плевели и храсталаци, които почти закриваха верандата. Клоните на един бряст се опираха в покрива. Гремп си спомни деня, когато Адамс бе засадил бряста.

За миг застина неподвижно. Самотен, без друга жива душа на тревясалата улица, затворил очи и стиснал дръжката на бастуна с ръце.

От мъглата на годините се разнесоха виковете на играещи деца и джавкането на псето на Конрад. Появи се и Адамс, гол до кръста и с лопата в ръце. Копаеше дупка за положената до него брястова фиданка с обвито в зебло коренище.

Май 1946 година. Бяха изминали четиридесет и четири години. Войната бе приключила и той и Адамс току-що се бяха завърнали у дома.

Чуха се тихите стъпки на човек, вървящ по прашната улица. Гремп се сепна и отвори очи.

Пред него стоеше млад човек. Може би тридесетгодишен. Може би малко по-млад.

— Добро утро — каза Гремп.

— Надявам се да не съм ви обезпокоил — каза младият човек.

— Видяхте ли ме как стърча тук, със затворени очи, досущ като някой глупак? — попита Гремп. Младият човек кимна утвърдително.

— Бях се отдал на спомени — поясни Гремп.

— Наблизо ли живеете?

— От отсрещната страна на улицата. Това е последната улица в тази част на града.

— В такъв случай, може би бихте могли да ми помогнете.

— Дано — отвърна Гремп.

Младият човек започва да заеква от смущение.

— Ами… В момента извършвам едно — как да го кажа? — едно сантиментално поклонение.

— Разбирам ви — каза Гремп. — И аз.

— Казвам се Адамс — продължи младият човек. — Моят дядо навремето е живял нейде тук. Дали случайно…

— Ей онази къща — каза Гремп.

Двамата се вгледаха в къщата.

— Беше хубава къща — започна да разказва Гремп. — Дядо ти засади ей онова дърво веднага след войната. Цялата война я изкарахме заедно и заедно се прибрахме у дома. Това бе ден, в който…

— Жалко — каза младият Адамс. — Много жалко.

Гремп сякаш не го чу.

— А какво стана с дядо ти? — попита. — Отдавна не съм чувал нищо за него.

— Той почина — отвърна младият Адамс. — Почина много отдавна.

— Той май имаше някакво отношение към атомната енергия — каза Гремп.

— Така е — отвърна гордо младият Адамс. — Започна да се занимава с нея веднага след като започнаха да я прилагат в промишлеността. Веднага след подписването на Московския договор.

— Веднага след като всички разбраха, че вече не могат да воюват — каза Гремп.

— Точно така — потвърди Адамс.

— Трудно е да водиш война, когато няма в какво да се прицелиш — каза Гремп.

— Имате предвид градовете, нали? — попита Адамс.

— Точно тях — потвърди Гремп. — В цялата тази история има нещо много любопитно. Размахай колкото си щеш атомни бомби и пак не можеш да накараш хората да мръднат от мястото си. Дай им обаче евтина земя и семейни самолети и веднага се пръсват като зайци.

Джон Дж. Уебстър тъкмо се изкачваше по широките каменни стъпала на кметството, когато ходещото плашило с пушка под мишница го застигна и го заговори.

— Здрасти, господин Уебстър — рече плашилото. Уебстър го погледна и от промененото изражение на лицето му стана ясно, че е познал събеседника си.

— Ха, та това е Леви — рече. — Как е хавата, Леви?

Леви Луис отвърна с усмивка, която разкри неравните му зъби.

— Средна работа. Попадаме на зеленчукови градини, а и младите зайци са вкусна храна.

— Да не би да си се замесил в цялата тази дандания, свързана с къщите? — попита Уебстър.

— Не, господине. Ние, заселниците, не се замесваме в противозаконни неща. Ние се боим от Бога и зачитаме законите. Единствената причина да сме тук е, че няма къде другаде да намерим място за живеене. Затова и сме заселили къщите, изоставени от други хора, но никому не пречим. Полицията обвинява нас за кражбите и за всички лоши неща, които се случват в околността, защото знае, че сме беззащитни. Опитват се да ни превърнат в изкупителна жертва.

— Радвам се да чуя това — каза Уебстър. — Началникът на полицията е решил да изгори къщите.

— Ако се опита да направи това, ще се сблъска с нещо, което не е предвидил — каза Леви. — С това хидропонно производство ни прогониха от фермите ни, но вече няма накъде повече да отстъпваме.

Сетне се изплю върху стъпалата.

— Дали случайно нямате някоя и друга пара в себе си? — попита. — Почти съм свършил патроните, а вече наближава сезонът на зайците…

Уебстър бръкна в джоба на сакото си и извади оттам половин долар.

— Много мило от ваша страна, господин Уебстър — усмихна се Леви. — Наесен ще ви поканя на яхния от катерички.

Заселникът докосна шапката си с два пръста като поздрав и заслиза по стълбите. Слънчевите лъчи се отразяваха върху цевта на пушката му. Уебстър продължи да се изкачва.

Заседанието на градския съвет бе в разгара си, когато той влезе в залата.

До масата бе застанал началникът на полицията Джим Максуел и разговаряше с кмета Пол Картър.

— Не мислиш ли, че предложението ти за къщите е малко прибързано, Джим?

— Не — отговори началникът на полицията. — С изключение на двадесетина къщи, нито една от останалите не с обитавана от законния си собственик. Имам предвид първоначалния собственик. За тях отдавна не са плащани никакви данъци, така че са станали собственост на града. Само загрозяват и застрашават града. Нямат никаква стойност. Не струват нищо, даже като вторични суровини. Дървеният материал ли? Та нали отдавна не използваме дърво? Пластмасата е за предпочитане. Камъните ли? Вече употребяваме стомана вместо камък. В тези къщи няма нищо, което може да се продаде. Отгоре на това са станали свърталища на дребни престъпници и нежелателни елементи. Както са обрасли с растителност, жилищните квартали представляват съвършено убежище за всякакви престъпници. Извърши ли човек престъпление, запътва се направо към къщите и там вече е в пълна безопасност. И хиляда души да изпратя, няма как да го открият. Дори не заслужават да се харчат пари за разрушаването им. Даже и да не представляват заплаха, загрозяват обстановката. Трябва да им видим сметката колкото се може по-скоро и най-евтиният начин за това е да ги запалим. Разбира се ще бъдат взети необходимите предпазни мерки.

— А как стоят нещата от правна гледна точка? — попита кметът.

— Вече проверих. Човек има право да разруши собственото си имущество по какъвто начин намери за добре, стига да не застраши собствеността на другиго. Същият закон е валиден, предполагам, и за едно кметство.

Градският съветник Томас Грифин се изправи.

— С това бихме раздразнили много хора — заяви. — Бихме унищожили много стари домове. Хората все още изпитват някаква сантиментална привързаност към…

— Ако чак толкова им бяха домилели — прекъсна го началникът на полицията — защо престанаха да си плащат данъците и да се грижат за тях? Защо всички просто духнаха към селото и си изоставиха къщите? Най-добре попитайте за това Уебстър. Нека той ви разкаже успя ли да постигне нещо, когато се опита да събуди у хората някакъв интерес към къщите на техните деди.

— Вероятно имаш пред вид оня фарс със Седмицата на стария дом — каза Грифин. — Тя се провали. Има си хас да не се провали. Уебстър така се увлече в приказките, че хората се стреснаха. Е, като имаш манталитета на член на Търговската камара, подобно нещо няма как да не се получи.

— Няма какво да замесваш в тази история Търговската камара, Грифин — вметна сърдито съветникът Форест Кинг. — Това, че не ти провървя в бизнеса, не ти дава основания да…

Грифин не му обърна внимание.

— Дните на кьорфишеците свършиха, господа. Свършиха и няма да се върнат. Тези народни празници са нещо отдавна умряло и погребано. Времената, когато можеше да се организират дни на царевицата или дни на долара, да се измислят някакви фалшиви чествания, да се украсят улиците и да се докарат големи тълпи, настроени да си харчат парите, отминаха преди много години. Май само вие още не сте разбрали това. Такива удари навремето имаха успех, защото залагаха на психологията на тълпата и на гражданската лоялност. Не можеш да разчиташ на гражданската лоялност, когато градът умира. Не можеш да залагаш на психологията на тълпата, когато тълпа не е останала. Когато всеки човек или почти всеки човек може да се усамоти върху четиридесет акра земя.

— Господа — започна да ги умолява кметът. — Господа! Тази дискусия определено не е в дневния ред.

Кинг внезапно се оживи и удари по масата.

— Не. Нека да изчерпим и тази тема. Уебстър вече е тук. Нека той ни каже какво мисли по въпроса.

Уебстър неловко се размърда в креслото си.

— Не знам дали имам какво да кажа — рече.

— Добре, все едно, че нищо не съм казал — отсече Грифин и седна.

Кинг обаче остана на мястото си. Лицето му бе поруменяло, а устата му трепереше от гняв.

— Уебстър! — изкрещя той.

Уебстър поклати глава.

— Знаем, че си дошъл тук да ни изложиш една от своите велики идеи — продължи да крещи Кинг. — Че си дошъл да запознаеш с нея градския съвет. Хайде бе, човек, стани и си кажи приказката!

Уебстър бавно се изправи, стиснал устни. Обърна се към Кинг.

— Може би си твърде тъп, за да разбереш защо не ми харесва поведението ти — каза му.

Кинг първо пое шумно въздух от почуда, и след това избухна.

— Тъп ли? Точно ти ли ми казваш това? С теб сме работили заедно и винаги съм ти помагал. Никога не си ме наричал така… Ти…

— Никога не съм те наричал така — каза Уебстър отчетливо. — Естествено, че не съм те наричал така. Исках да си запазя службата.

— Ами тогава смятай, че си я изгубил! — изрева Кинг. — От този момент вече нямаш служба!

— Млъкни — отвърна му Уебстър.

Кинг го погледна изумено, сякаш му бяха зашлевили шамар.

— И най-добре си седни на мястото — продължи Уебстър. Гласът му преряза въздуха в стаята като остър нож.

Коленете на Кинг сякаш омекнаха и той се отпусна безсилно в креслото си. Тишината не продължи дълго.

— Ще кажа нещо, което отдавна трябваше да се каже — продължи Уебстър. — Нещо, което всички трябва да чуете. Учудвам се само от това, че именно аз ще ви го кажа. От друга страна пък, след като съм защищавал интересите на този град близо петнадесет години, може би е логично да го изрека именно аз. Съветникът Грифин каза, че градът загива и твърдението му поначало е вярно. Само че се изрази твърде меко. Градът… този град… всеки един град вече е мъртъв. Градът е анахронизъм. Градът вече е безполезен. Хидропониката и хеликоптерът ускориха гибелта му. При появяването си градът е бил племенно средище, място, където племето се е събирало, за да е в състояние да се отбранява. После около града са изграждали крепостна стена, като средство за допълнителна защита. Стената по-късно изчезва, обаче градът оцелява, защото предлага удобства за търговията и бизнеса. Градът просъществува и в модерните времена, защото хората са принудени да живеят близо до работните си места, а тези работни места се намираха именно в града. Днес обаче нещата не стоят така. Днес със семейния самолет сто мили на ден се изминават за по-малко време, отколкото пет мили през тридесетте години. Хората могат да прелетят няколкостотин мили до работното си място и в края на работния ден да се завърнат у дома. Вече не им се налага да живеят струпани в някакъв град. Начало на този процес постави автомобилът, а семейният самолет отбеляза края му. Това стана ясно още в първата половина на нашето столетие, когато започна отлив от града, изпълнен със застоял въздух и с високи данъци. Точно тогава хората се втурнаха към предградията и към широките простори. Липсата на подходящ транспорт и на средства задържа още известно време някои хора в града. Днес обаче, когато хидропониката унищожи стойността на земята, човек може да закупи много акра земя на село за по-малко пари, отколкото преди четиридесет години бяха необходими за закупуването на дворно място в града. След като самолетите започнаха да се движат с помощта на атомната енергия, транспортните проблеми изчезнаха.

Направи кратка пауза и никой не наруши тишината. Кметът изглеждаше шокиран. Кинг беззвучно мърдаше устни. Грифин се усмихваше.

— И какво ни е останало? — попита Уебстър. — Ще ви кажа какво ни е останало. Останали са ни изоставени къщи. Улици с изоставени къщи. Квартали с изоставени къщи. Къщи, просто напуснати от стопаните си. А и имало ли е причини да не ги напускат? Какво е могъл да им предложи градът? Не е могъл да им предложи нищо от нещата, които е предлагал на предните поколения, тъй като напредъкът заличи предимствата, предлагани от един град. Естествено, тези хора са претърпели някакви материални загуби, някаква парична загуба от това, че са изоставили домовете си. На везните обаче е натежало друго. Натежал е фактът, че за половината от стойността им са могли да си купят два пъти по-хубави къщи, да живеят както си искат, да станат притежатели на семейни имения, в духа на най-добрите традиции на богатите хора от предишните поколения. Всичко това е нямало как да не натежи на везните, когато са взели решението да изоставят своите къщи. А какво ни остава? Остават ни няколко района с бизнессгради. Остават ни няколко акра промишлени предприятия. Остава ни градска управа, пригодена да се грижи за милион души, без този милион души вече да го има. Остава ни и градски бюджет, при който данъците са вдигнати така, че не след дълго и компаниите ще се изселят, за да избягат от тях. Остават ни и неизплатени данъци, поради които градът бе обременен от имоти, не струващи и пукната пара. Ето, това ни е останало. Ако все още вярвате, че ще откриете решения с помощта на Търговски камари, панаири и всякакви тъпи начинания, вие не сте с всичкия си. Има само един отговор, който е много прост: градът като институция, създадена от хората, е мъртъв. Е, може и да просъществува още някоя и друга година, обаче краят му е неизбежен.

— Господин Уебстър… — опита се да вметне нещо кметът.

Уебстър обаче не му обърна внимание.

— Ако исках, днес можеше заедно с вас да продължа да се самозалъгвам, че градът е някаква функционираща цялост. Да продължа да лъжа и себе си, и вас. Съществува все пак, господа, такова едно нещо като човешкото достойнство.

Ледената тишина бе нарушена само от шумоленето на хартии и от приглушеното изкашляне на един от смутените слушатели.

Уебстър обаче все още не бе приключил.

— Градът се провали — рече. — И е много хубаво, че се провали. Вместо да оплаквате мъртвото му тяло, би трябвало да станете и да благодарите за това, че се провали. Ако този град не бе станал безполезен, или още по-точно, ако всички градове по света не бяха станали безполезни, те щяха да бъдат разрушени. Щеше да има война, господа, атомна война. Забравихте ли петдесетте и шестдесетте години? Забравихте ли как се будехте през нощта и се вслушвахте дали вече не идва бомбата, макар много добре да знаехте, че нямаше да успеете да чуете наближаването й, че ако тя дойдеше, никога нямаше да чуете нищо повече? Градовете обаче бяха напуснати, промишлеността се разпръсна, мишените изчезнаха и война не избухна. Някои от вас, господа, или по-точно, много от вас, господа, днес все още са живи, само защото хората напуснаха вашия град. А сега, за Бога, щом той е мъртъв, нека си остане мъртъв. Радвайте се, че е мъртъв. Това е най-хубавото нещо, което се случи в цялата човешка история.

След тези думи Джон Уебстър се извърна и напусна залата.

Оказал се навън, върху широките каменни стъпала, за миг се спря и се вгледа в безоблачното небе. Над кулите и куполите на общината кръжаха гълъби.

Опита се да се отърси от мислите си, както куче се отърсва от водата, когато излиза от басейн.

Бе се държал като глупак, разбира се. Сега щеше да му се наложи да търси работа, а намирането на работа не бе лесна задача. Вече бе малко старичък, за да си търси нова работа.

Независимо от тази мисъл, прииска му се да си затананика. С рязка решителност продължи пътя си, като започна беззвучно да си подсвирква нещо.

Край на лицемерието. Край на безсънните нощи, през които се чудеше какво да прави. Знаеше, че градът е мъртъв. Знаеше, че работата му е безполезна и го бе срам да получава заплата, която знаеше, че не е заработил. Нощи, изпълнени с мъчителното безсилие на труженик, който знае, че трудът му е безполезен.

Отправи се към паркинга, търсейки с поглед своя хеликоптер.

Може би пък точно сега бе моментът и те с Бети да се изселят, както тя отдавна настояваше. Може би си струваше да започне да прекарва вечерите си в разходки по земя, която му принадлежи. Да закупи земя, през която преминава ручей. Определено трябваше да е такъв ручей, който да може да зариби с пъстърви.

Марта Джонсън бе застанала пред вратата на хамбара, когато откъм пътеката се разнесе хъркането на стария автомобил.

Оле излезе с измъчени движения от него. Лицето му имаше измъчено изражение.

— Успя ли да продадеш нещо? — попита Марта.

Оле поклати глава.

— Нищо не става, Марта. Никой не иска да купува храна, произведена във ферма. Хората направо ми се изсмяха. Показаха ми царевични кочани, два пъти по-големи от моите, не по-малко сладки и с много по-равно подредени зърна. Показаха ми и пъпеши, които почти нямаха кора. Че според тях били и по-вкусни.

Ритна изсъхнала буца пръст и тя се превърна в облаче от прах.

— Няма отърване. Това хидропонно производство наистина ни видя сметката — заяви.

— Дали пък няма да е по-добре да продадем фермата? — изказа предположение Марта.

Оле не каза нищо.

— Би могъл да си намериш работа в някоя хидропонна ферма. Хари вече го направи и каза, че му харесва.

Оле поклати глава.

— Или пък да станеш градинар — продължи Марта. — От теб би излязъл чудесен градинар. Има хора паралии с големи имения, които търсят градинари, за да се грижат за цветята им. За тях е по-шик това да го правят хора, а не машини.

Оле отново поклати глава.

— Хич не виждам как ще се занимавам с цветя, след като двайсет години съм отглеждал само царевица — заяви.

— Да вземем пък да си купим едно от тези малки самолетчета — каза Марта. — И да си прокараме течаща вода в кухнята. И да се къпем във вана, вместо в старото корито до огнището.

— Не мога да карам самолет — възрази Оле.

— Ще се научиш. Това било проста работа. На Андерсън момчетата още ходеха прави под масата, когато почнаха да се надпреварват със самолети. Вярно, че едно от тях веднъж тупна на земята, обаче…

— Добре, добре, ще си помисля — каза отчаяно Оле. — Трябва да си помисля.

След това прескочи оградата и се отправи към нивите. Марта, застанала до колата, го проследи с поглед. По прашната й буза се стече самотна сълза.

— Господин Тейлър ви очаква — каза момичето.

В гласа на Джон Дж. Уебстър пролича неувереност.

— Та аз досега не съм идвал тук. Нито пък съм го предупреждавал, че ще дойда.

— Господин Тейлър ви очаква — настоя момичето. Кимна в посока към вратата. Там имаше надпис:

— Но аз дойдох тук да търся работа — опита се да възрази Уебстър. — Не съм дошъл тук да ме пренагласят. Нали сте бюро по заетостта на Световния комитет?

— Така е — потвърди момичето. — Няма ли да влезете при господин Тейлър?

— Щом настоявате… — каза Уебстър.

Момичето включи интеркома.

— Господин Уебстър е вече тук, господин Тейлър.

— Поканете го да влезе — чу се глас.

Уебстър, като държеше шапката си в ръка, влезе в кабинета.

Човекът зад бюрото имаше бяла коса, но лицето му бе на младеж. Даде знак на Уебстър да седне.

— Вие търсите работа, нали? — каза.

— Да — отвърна Уебстър. — Обаче…

— Седнете, моля — каза Тейлър. — Ако сте се впечатлил от надписа на вратата, по-добре го забравете. Няма да се опитваме да ви пренагласяме.

— Не мога да си намеря работа — каза Уебстър. — От няколко седмици обикалям къде ли не, но никой не ме ще. Затова и дойдох тук.

— Не ви се е искало да идвате тук, така ли?

— Не ми се искаше. Признавам ви го съвсем откровено. Тази дума, „пренагласа“… Накратко, има звучене, което не ми е по сърце.

Тейлър се усмихна.

— Терминологията може и да е неудачна. Вие вероятно сте си помислил за едновремешните бюра за безработни. За службите, посещавани от хора, почти изгубили надежда да си намерят работа. Правителството всъщност е целяло да намери работа на тези хора, за да не станат бреме за обществото.

— И аз съм отчаян — призна си Уебстър, — но не съм се лишил от гордостта си, така че не ми се искаше да идвам тук. В края на краищата все пак дойдох, не ми остана друг изход. Виждате ли, оказа се, че съм извършил предателство спрямо…

— Искате да кажете, че сте изрекъл истината — прекъсна го Тейлър. — Изрекъл сте я, макар и заради това да сте изгубил работата си. Деловите среди, и то не само тук, но и в целия свят, все още не са готови за тази истина. Бизнесмените все още не искат да се освободят от мита за града като място за пласиране на стоки. Ще мине време, докато разберат, че градът не им е нужен. Че честността може да им помогне да се сдобият с много по-мащабен бизнес от този, който е в състояние да им предложи градът. Питам се, Уебстър, коя бе причината да постъпите така?

— Причината бе, че всичко ми омръзна. Омръзна ми да гледам как мъже се лутат със затворени очи. Омръзна ми да гледам как се правят непрестанни опити да се съживяват стари традиции, за които е ясно, че са мъртви. Омръзна ми да наблюдавам глупашкия ентусиазъм на Кинг във времена, когато няма място за никакъв ентусиазъм.

— Уебстър, как мислите, бихте ли могъл да участвувате в пренагласата на човешки същества?

Уебстър се ококори.

— Говоря сериозно — каза Тейлър. — Световният комитет се занимава с тази работа от години. Ненатрапчиво, разбира се. Много от хората, които са били обект на подобно въздействие, дори и не са разбрали това. След като от старата ООН бе създаден Световния комитет, в света настъпиха много промени и обичайният начин на живот на много хора бе нарушен. Внедряването на атомната енергия лиши стотици хиляди хора от работа. Всички тези хора трябваше да бъдат преквалифицирани и насочени към нови работни места, както в атомната промишленост, така и в други отрасли. Настъплението на хидропонното производство прогони фермерите от земите им. Тези фермери може би са нашият най-голям проблем, тъй като, ако оставим настрана специалните познания, свързани с отглеждането на селскостопански растения и животни, не умеят да правят нищо друго. А и повечето от тях нямат желание да усвояват други професии. В голямата си част бяха много огорчени и разгневени от това, че ги принудиха да се откажат от начина на живот, завещан им от техните прадеди. Индивидуалисти по природа, именно те предизвикаха най-сложните психологически проблеми, които трябва да намерят решение.

— Много от тях все още не знаят какво да правят — каза Уебстър. — Поне стотина, ако не и повече, живеят ден за ден и се заселват в изоставените къщи. Отвреме-навреме застрелват зайци и катерици, ловят риба, отглеждат зеленчуци или берат диви плодове. Понякога извършват и дребни кражби или просят по крайните квартали.

— Вие познавате ли тези хора? — попита Тейлър.

— Познавам някои от тях — каза Уебстър. — Един от тях понякога ми донася катерици и зайци. За компенсация си изпросва пари за патрони.

— На тях не би им било приятно някой да ги пренаглася, нали?

— Никак — потвърди Уебстър.

— Познавате ли фермер на име Оле Джонсън? Един, който не ще да си напусне фермата и с нищо не се е примирил?

Уебстър кимна утвърдително.

— Какво бихте казал, ако ви предложа да се опитате да го пренагласите?

— Ще ме изгони веднага — отвърна Уебстър.

— Днес най-големите ни проблеми са предизвикани от хора като Оле и скитниците — каза Тейлър. — Повечето други хора вече са променили начина си на живот и са се вместили в настоящето. Е, някои от тях все още се вайкат за доброто старо време, но по-скоро се преструват. Към това време вече и насила не можеш да ги върнеш. Преди години, или по-точно, когато започна развитието на атомната промишленост. Световният комитет бе изправен пред труден избор: дали промените, водещи към световен напредък, трябва да се осъществяват постепенно, за да могат хората естествено да се приспособят към новата обстановка, или напротив, да бъдат максимално ускорени, като комитетът окаже помощ при неизбежното човешко пренастройване. За добро или за зло се прецени, че най-важен е прогресът, независимо от въздействието, което може да има върху хората. Тази преценка в общи линии се оказа правилна. Естествено, давахме си сметка, че при определени обстоятелства тази пренагласа не бива да се осъществява прекалено открито. В някои случаи, както например при разместването на големи групи работници, нещата се решаваха сравнително лесно. При хора като нашия приятел Оле това нямаше как да се получи. На такива хора трябва да се помогне да намерят себе си в този нов свят, но без да разберат, че им се оказва помощ. Научат ли, ще се лишат от вяра в себе си и от чувство за достойнство, а човешкото достойнство е крайъгълен камък на всяка цивилизация.

— За тази пренагласа в промишлеността ми беше известно — каза Уебстър. — Не знаех обаче, че се работи и с отделни индивиди.

— Нямаше как да даваме гласност на това — каза Тейлър. — На практика действаме в нелегалност.

— Защо ми разказвате всичко това?

— Защото бихме се радвали да работите с нас. Като начало, да помогнете за пренагласата на Оле. След това бихме могли да помислим какво да се направи със скитниците.

— Всъщност, не знам дали… — започна Уебстър.

— Очаквахме вашето идване — каза Тейлър. — Знаехме, че в края на краищата ще дойдете тук. Всички ваши опити да си намерите работа щяха да бъдат провалени от Кинг. Той се погрижи всички да научат за вашия случай. Включен сте в черните списъци на всички търговски камари и на всички граждански групи в света.

— Излиза, че нямам избор — рече Уебстър.

— Не бих искал да приемете нещата по този начин — каза Тейлър. — Обмислете предложението ми спокойно и след това ни се обадете. И да не пожелаете да приемете тази работа, ще ви намерим друга. Независимо от старанията на Кинг.

Като излезе от офиса, Уебстър установи, че навън го чака подобна на плашило фигура с пушка под мишница. Този път Леви Луис не се усмихваше.

— Едни момчета ми казаха, че са ви видели да влизате тук — поясни. — Така че реших да ви изчакам.

— Какъв е проблемът? — попита Уебстър, защото изражението на лицето на Леви разкриваше съвсем недвусмислено, че има проблем.

— Проблемът е полицията — отвърна Леви и с отвращение се изплю.

— Полицията — повтори Уебстър и сърцето му изстина. Бе му добре известно какъв е проблемът.

— Да — потвърди Леви. — Решили са да ни прогонят с огън.

— Значи градският съвет в крайна сметка е отстъпил под натиска — каза Уебстър.

— Току-що бях в полицията — каза Леви. — Казах им, че е най-добре да не ни закачат. Казах им, че ако го направят, кръв ще се лее. Нашите момчета са заели позиции в целия район и имат нареждане да стрелят едва тогава, когато ще са сигурни, че ще улучат.

— Не можеш да направиш това, Леви! — каза троснато Уебстър.

Леви не му остана длъжен.

— Как така да не мога да го направя, когато вече го направих? Изгониха ни от фермите ни. Принудиха ни да ги продадем, тъй като не можехме да свържем двата края. Оттук вече няма да ни прогонят. Или ще останем да живеем тук, или ще умрем тук. Ще могат да се отърват от нас едва когато ни изтребят всичките.

Намести панталона си и отново се изплю.

— И не сме сами — заяви. — С нас е и Гремп.

— Гремп?

— Да, Гремп, старецът, който живее при теб. Той ни нещо като главнокомандващ. Каза, че си спомня някои трикове от войната, за които полицията и хабер си няма. Изпрати няколко от момчетата до един от складовете на Легиона да вземат оттам артилерийско оръдие. Каза, че знае къде в музея има няколко снаряда за него. Каза, че трябва да го заредим, и след това да предупредим полицията, че я е направила нещо, я сме я гръмнали.

— Слушай, Леви, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се, господин Уебстър.

— Качи се горе и поискай да те пуснат при господин Гейлър. На всяка цена го виж. Кажи му, че вече съм започнал работа.

— Ще му кажа, разбира се, а вие къде отивате?

— Отивам в градския съвет.

— Сигурен ли сте, че не искате да ви придружа?

— Сигурен съм — заяви Уебстър. — Сам ще се справя по-добре. Освен това, Леви…

— Да?

— Кажи на Гремп да не бърза да използва артилерия. Да не гърми, преди да е станало наложително. Ако обаче зее пак се наложи, да гледа да се цели по-точно.

— Кметът е зает — каза Реймънд Браун, секретар на кмета.

— Ти си мислиш, че е зает — каза Уебстър и се запъти към вратата на кабинета.

— Уебстър! Нямаш право да влизаш там! — изпищя Браун.

Скочи от стола си, бързо заобиколи бюрото и се втурна към Уебстър. Уебстър с размах го удари в гърдите, Браун падна върху бюрото, то се преобърна и Браун, изгубил равновесие, тупна върху пода.

Уебстър с рязко движение отвори вратата на кметския кабинет.

Кметът чевръсто свали крака от бюрото.

— Казах на Браун… — започна.

— Браун вече ми каза — прекъсна го Уебстър. — Какъв е проблемът, Картър? Да не би да те е страх Кинг да разбере, че съм бил тук? Да не се уплаши, че бих могъл да те заразя с добри идеи?

— Какво искаш? — попита сепнато Картър.

— Разбрах, че полицията ще подпалва къщите.

— Точно така — каза наперено кметът. — Те са заплаха за гражданството.

— За кое гражданство?

— Виж какво, Уебстър…

— Много добре знаеш, че вече не е останало никакво гражданство. Останали сте само вие, няколко калпави политици, които се мотаете тук, за да сте сигурни, че ще ви преизберат. Единствената ви грижа е да ви текат заплатите. Както е тръгнало, утре в града може да останете само вие и да си гласувате един за друг. Хората, които работят в складовете и магазините, та даже и тези, които вършат най-черната работа, отдавна не живеят в чертите на града. Бизнесмените отдавна го напуснаха. Офисите им все още са тук, но те живеят другаде.

— Това обаче все още е град — възрази кметът.

— Не съм дошъл да споря с теб по този въпрос — каза Уебстър. — Дошъл съм да се опитам да ти обясня, че ще направиш голяма грешка, ако запалиш тези къщи. Би трябвало да си разбрал, че те са домовете на хора, които си нямат друг дом. Хора, възприели този град като убежище и потърсили тук спасение. Така или иначе, носим отговорност за тях.

— Не носим никаква отговорност за тях! — изсъска кметът. — Ако не са извадили късмет, това си е техен проблем. Не сме ги канили тук. Не ги искаме тук. Тези хора с нищо не допринасят за града. Ще ми кажеш, че не им е провървяло. Ами аз ли съм им виновен? Ще ми кажеш, че не могат да си намерят работа. Аз пък ще ти кажа, че могат да си намерят работа, стига да я потърсят. Винаги е имало и ще има работа за вършене. Те обаче са си натъпкали главите с тези празни приказки за новия свят и са си въобразили, че някой друг е длъжен да им намери жилище, което да им хареса и работа, която да им допадне.

— Говориш като закоравял индивидуалист — каза Уебстър.

— Ако те слуша човек, ще рече, че всичко това е много забавно — изджавка кметът.

— Мисля, че е забавно — рече Уебстър. — Забавно и едновременно трагично е това, че и днес има хора, способни да разсъждават по този начин.

— Светът ще е много по-приятно място, ако в него има повечко закоравели индивидуалисти — каза троснато кметът. — Виж например как някои хора са преуспели…

— Себе си ли имаш предвид? — попита Уебстър.

— Ако щеш, и мен можеш да вземеш за пример — съгласи се Картър. — Винаги съм работил здравата. Винаги съм използвал всеки шанс. Винаги съм се стремял да гледам напред. Винаги…

— Искаш да кажеш, че винаги си лизал точно тези ботуши, които е трябвало и че винаги си стъпвал точно върху онези глави, които е трябвало — каза Уебстър. — Ти си блестящ образец точно на този род хора, от които днешният свят не се нуждае. Миришеш на мухъл и идеите ти са остарели. Ти си последният политик, Картър. Така, както аз бях последният секретар на Търговската камара. Само дето още не си го проумял. Аз вече го проумях и излязох от играта. Макар и това да ми струва доста, излязох от играта, защото не исках да изгубя себеуважение. Тази политика, дето я провеждаш, вече е мъртва. Мъртва е, Картър, защото всяко плямпало с голяма уста и остри лакти може да дойде на власт, като заложи на психологията на тълпата. Е, тази психология вече я няма. Не можеш да заложиш на психологията на тълпата, когато хората вече хич не ги е еня какво ще се случи с нещо, което вече е умряло, с една политическа система, сринала се под собствената си тежест.

— Махай се оттук! — закрещя Картър. — Махай се оттук преди да съм извикал ченгетата да те изхвърлят!

— Ти май забрави, че дойдох да поговорим за къщите.

— Нищо няма да постигнеш — изръмжа Картър. — Ако искаш, стой си тук и си говори колкото си искаш до куково лято. Тези къщи ще горят и толкоз. Точка по въпроса.

— Приятно ли ще ти е да видиш центъра превърнат в купчина развалини? — попита Уебстър.

— Сравнението ти е гротескно — отвърна Картър.

— Никакви сравнения не правя. Имам предвид именно центъра на града — каза Уебстър.

— Не правиш срав… — кметът се втренчи в Уебстър. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа само това, че в секундата, когато един факел докосне една от къщите, един снаряд ще удари по общината. Вторият ще удари Първа национална банка. Ще карат по ред, като първо видят сметката на най-големите мишени.

Челюстта на Картър увисна. След миг обаче гърлото и лицето му едновременно се изпълниха с гняв.

— Не можеш ме излъга, Уебстър. На мен такива блъфове не ми минават. Тези приказки иди ги разправяй на…

— Не са приказки — заяви Уебстър. — Хората имат артилерия. Взели са я от склада на Легиона и от музеите. Имат и специалисти, които знаят да я ползват, макар че всъщност не са им необходими. Работата е лесна, тъй като стрелбата ще е с право мерене. Все едно да се прицелиш в широката стена на хамбар.

Картър посегна към радиостанцията, но Уебстър го спря с вдигане на ръка.

— По-добре първо си помисли за последиците, Картър, а после издавай заповеди. Нищо не можеш да направиш. Ако започнеш да осъществяваш плана си, ще има сражение. Къщите може и да изгорят, но и от центъра нищо няма да остане. За такова нещо бизнесмените ще те скалпират.

Картър отдръпна ръката си от предавателя. Отдалеч се раздаде изстрел, наподобяващ счупването на суха съчка.

— По-добре им кажи да спрат — предупреди го Уебстър.

На лицето на Картър бе изписано колебание. Чу се още един изстрел. И още един. И още един.

— След малко нещата могат да отидат много далеч — каза Уебстър. — Все още имаш време да ги прекратиш.

Разнесе се силен тътен, от който прозорците задрънчаха. Картър скочи от креслото си.

Уебстър усети как тялото му изведнъж изстива и силите му го напускат. Постара се обаче да не изменя изражението на лицето си и гласът му да звучи все така спокойно.

Картър, сякаш вцепенен, гледаше през прозореца.

— Боя се, че нещата вече отидоха твърде далеч — каза Уебстър.

Радиостанцията върху бюрото тревожно зачурулика. Червените й лампички започнаха да примигват. Картър посегна с трепереща ръка и я включи.

— Дайте ми Картър — рече един глас. — Картър. Картър.

Уебстър позна гласа. Наподобяваше хриптенето на бик и принадлежеше на началника на полицията Джим Максуел.

— Какво има? — попита Картър.

— Ония имаха едно голямо оръдие — каза Максуел. — Опитаха се да го използват, но то се взриви. Сигурно снарядът е бил дефектен.

— Едно оръдие ли? — попита Картър. — Само едно оръдие?

— Други не видях.

— Чух пушечна стрелба — каза Картър.

— Да, да, погърмяха малко по нас. Раниха две от момчетата ми. После обаче се оттеглиха в храсталаците. Сега е спокойно.

— Чудесно — рече Картър. — Хайде, почвайте. Палете.

Уебстър понечи да каже нещо.

— Попитай го, дали…

Картър вече бе натиснал превключвателя и радиостанцията замлъкна.

— Какво искате да го питат?

— Нищо. Нищо съществено — отвърна Уебстър. Нямаше как да каже на Картър, че именно Гремп знаеше как се стреля с оръдие. Нямаше как да му каже, че когато оръдието се взривило, Гремп е бил там.

Трябваше да излезе оттук. Да отиде колкото се може по-скоро при оръдието.

— Блъфът си го биваше, Уебстър — каза Картър. — Биваше си го, наистина, обаче не хвана дикиш.

Кметът отиде при прозореца, гледащ към къщите.

— Вече няма стрелба — каза. — Бързо се отказаха.

— Ще извадиш късмет ако дори и шест от полицаите ти се върнат живи — каза Уебстър. — Тези хора с пушките са свикнали да живеят в гората и улучват катеричка в окото от сто ярда разстояние.

Откъм коридора се разнесе тропот. Два чифта крака се бяха устремили към вратата.

Кметът се отдръпна от прозореца, а Уебстър се извърна.

— Гремп! — възкликна.

— Здравей, Джони — изпухтя Гремп и се спря. Мъжът зад Гремп бе млад човек. Размахваше нещо в ръка. Сноп листове, които шумоляха, докато ги размахваше.

— Какво искате? — попита кметът.

— Много неща — каза Гремп.

Поизчака дишането му да се успокои и проговори едва след две изпъхтявания.

— Запознайте се с моя приятел Хенри Адамс.

— Адамс? — възкликна кметът.

— Точно така — потвърди Гремп. — Дядо му едно време живееше тук. На двадесет и седма улица.

— А — каза кметът изненадано, сякаш някой го бе ударил с тухла. — Имаш предвид Ф. Дж. Адамс.

— Точно него имам предвид — потвърди Гремп. — Участвувахме заедно във войната. Цели нощи ме е държал буден, като ми разказваше за момчето си.

Картър кимна в посока на Адамс.

— В качеството си на кмет на този град — започна, като се опитваше да си възвърне поне част от достойнството си — радвам се да ви посрещна в…

— Не бих казал, че посрещането е особено дружелюбно — прекъсна го Адамс. — Доколкото разбрах, започнали сте да изгаряте имуществото ми.

— Вашето имущество? — кметът насмалко не се задави. Отправи недоверчив хрглед към снопа листове, размахвани от Адамс.

В разговара се включи Гремп.

— Да, неговото имущество. — Току-що го купи. Идваме направо от касата. Адамс си погаси всички просрочени данъци, заедно с глобите и всички останали неща, които вие, крадците в рамките на закона, сте измислили, за да видите сметката на къщите.

— Обаче… Обаче… — на кмета не му достигаха нито думи, нито дъх. — Обаче едва ли ги е купил всичките. Навярно е откупил само къщата на стария Адамс.

— Всичките, всичките — заяви тържествено Гремп.

— А сега любезно Ви моля да наредите на Вашите хора да престанат да унищожават имуществото ми — каза Адамс.

Картър се наведе над бюрото и ръката му започна да търси копчето на предавателя. Пръстите му не му се подчиняваха.

— Максуел! — изкрещя. — Максуел! Максуел!

— Какво искате? — изкрещя в отговор Максуел.

— Спрете палежите — изкрещя Картър. — Започвайте да гасите огъня. Извикайте пожарната команда. Направете всичко необходимо, за да спрете пожара.

— Ами това трябваше да го изясните по-рано — каза Максуел.

— Ти прави каквото ти казвам — развика се кметът. — Гаси огньовете!

— Добре, добре, успокойте се. На момчетата това няма да им бъде приятно. Никак няма да им бъде приятно да разберат, че по тях са стреляли заради заповед, която вие после сте отменил.

Картър се отдръпна от радиостанцията.

— Позволете ми да ви уверя, господин Адамс, че стана голяма грешка.

— Вярно е — съгласи се Адамс. — Много голяма грешка, кмете. Най-голямата грешка, която сте направил през живота си.

За миг двамата замълчаха и просто се гледаха.

— Още утре ще отправя молба към съда да се разпусне градската управа — продължи Адамс. — Доколкото разбирам, имам пълно право на това в качеството си на собственик на по-голямата част от земята, включена в чертите на града, както по размери, така и по стойност.

Онемелият кмет все пак намери сили да проговори.

— На какво основание? — попита.

— На основание на това, че такава управа вече не е необходима — каза Адамс. — Не вярвам да ми бъде трудно да обясня на съда основателността на иска ми.

— Обаче… Обаче, това означава, че…

— Позна, кмете — обади се Гремп. — Означава, че ще останеш без работа.

— Парк — каза Гремп и махна с ръка в посока към дивата растителност, покриваща някогашната жилищна част на града. — Парк, за да могат хората да си припомнят как са живяли прадедите им.

Тримата бяха застанали на Хълма на кулата. Зад гърба им имаше ръждясала водна кула, чиито здрави стоманени крака бяха потънали във висока до кръста трева.

— Не точно парк — обясни Хенри Адамс. — По-скоро мемориал. Мемориал за една ера на човешко съжителство, което след сто години ще бъде забравено. Съхраняване на образци на различни видове строителство, разгърнало се в определена обстановка, за да удовлетвори индивидуалния вкус на всеки отделен човек. Без да се робува на различни архитектурни концепции и с цел да се постигне по-добро качество на живота. След сто години хората, преминаващи покрай тези къщи, ще изпитват същото благоговение, с което днес влизаме в музей. Ще възприемат видяното като дело на една ранна епоха, като стъпало по пътя към един по-добър и по-пълноценен живот. Художници ще посветят живота си в изобразяване на тези стари къщи върху платната си. Авторите на исторически романи ще дойдат тук, за да усетят полъха на автентичността.

— Вие обаче казахте, че имате намерението да възстановите всички къщи, всички дворове и градини точно в някогашния им вид — каза Уебстър. — Това ще струва цяло състояние. А после ще е потребно още едно състояние за поддържането им.

— Имам твърде много пари — каза Адамс. — Прекалено много пари. Не забравяйте, че дядо ми и баща ми се обвързаха с атомната промишленост още от деня на появяването й.

— По-добър играч на карти от дядо ви не познавах — каза Гремп. — Имаше навикът да ме обира на карти всеки път, когато ни даваха заплатите.

— Едно време, когато човек е разполагал с твърде много пари, е могъл да ги използува за най-различни работи — каза Адамс. — За най-различни видове организирана благотворителност, например. Или за медицински изследвания или нещо от този род. Днес обаче организирана благотворителност не съществува. Няма достатъчно компании, които да я финансират. А пък откакто Световният комитет заработи, вече има достатъчно средства за всякаква изследователска дейност, и за медицина, и за какво ли не.

Когато реших да видя къщата на дядо си нямах такова намерение. Исках просто да я видя, и толкоз. Той много ми бе говорил за нея. И за дървото, което засадил в предния двор. И за розовите храсти, с които украсил задния.

Именно тогава го видях. Него, призрака-присмехулник. Бяха го изоставили. Бе означавал много за някого, но го бяха изоставили. Когато в оня ден бяхме застанали с Гремп пред къщата, изведнъж осъзнах, че най-доброто нещо, което мога да осигуря за идните поколения, е представата за живота, воден от техните прадеди.

Далеч, отвъд дърветата, към небето се издигна тънка ивица синкав дим.

— А с тях какво ще стане? — попита Уебстър.

— Скитниците могат да останат тук, ако желаят това — каза Адамс. — За тях ще има доста работа. Колкото до жилища, винаги ще има една-две къщи, в които ще могат да се настанят. Само едно нещо ме смущава. Не мога непрестанно да стоя тук. Трябва ми управител на проекта. Човек, готов да се занимава с него до края на живота си. Погледна към Уебстър.

— Хайде, Джони — каза Гремп.

Уебстър поклати глава.

— Бети отдавна се е настроила за живот в имение на село.

— Не си длъжен да живееш тук — каза Адамс. — Би могъл всеки ден да идваш на работа със самолет.

От подножието на хълма се разнесе нечий поздравителен рев.

— Това е Оле — извика Гремп.

Размаха бастун.

— Здрасти, Оле! Ела горе при нас!

Видяха как Оле се заизкачва по хълма и мълчаливо го изчакаха.

— Исках да говоря с теб, Джони — каза Оле. — Дойде ми на ум една идея. Появи ми се в главата точно когато се събудих посред нощ.

— Разкажи я — каза Уебстър.

Оле хвърли недоверчив поглед към Адамс.

— Спокойно можеш да говориш пред него — каза Уебстър. — Това е Хенри Адамс. Може би си спомняш дядо му, стария Ф. Дж.

— Спомням си, как да не си спомням — каза Оле. — Беше откачил на тема атомна енергия. Как се оправи в живота?

— Доста добре се оправи — отговори Адамс.

— Много се радвам — каза Оле. — Трябва да призная, че съм сгрешил. Все си мислех, че от него нищо няма да излезе. По цял ден си мечтаеше за нещо.

— Та каква ти е идеята? — попита Уебстър.

— Нали знаеш какво е ранчо за летовници? — попита Оле.

Уебстър кимна утвърдително.

— В ранчото за летовници едно време хората са ходели, за да се преструват на каубои — каза Оле. — Правило им кеф, защото и хабер си нямали какъв труд се крие зад едно ранчо и си мислели, че то е романтична работа. Яздиш кончета по цял ден и…

— Да не би да си решил да превърнеш фермата си в ранчо за летовници? — прекъсна го Уебстър.

— Не — отвърна Оле. — Не в ранчо за летовници. Може би във ферма за летовници. Днешните хора много-много не отбират от ферми, тъй като ферми кажи-речи не са останали. А от книгите не могат да разберат какво ще рече да падне слана и да попари тиквите или пък колко е хубаво…

Уебстър впери поглед в Оле.

— Правилно, Оле, ще дойдат — заяви. — Направо ще се надпреварват кой по-напред да си прекара почивката в една истинска ферма. Във ферма от едновремешните.

През храсталаците в подножието на хълма премина нещо блестящо, което тракаше, дрънчеше и скърцаше. Остриетата му блестяха на слънцето, а подобната му на кран ръка бе безпомощно провиснала.

— Това пък какво… — започна Адамс.

— Това е проклетата косачка! — извика радостно Гремп. — Открай време си знаех, че на тази пущина някой ден ще й се развалят една-две предавки и напълно ще откачи!