Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

2. Камъкът в блатото

Камъкът, хвърлен в блатото, предизвиква кръгово вълнение — вълните се разбягват все по-нашироко по неговата повърхност, увличайки в своето движение на различни разстояния, с различни последствия и водната лилия, и тръстиката, и хартиената ладийка, и лодката на рибаря. Предмети, които преди са стояли сами, всеки поотделно, потънали в своя собствен покой, в собствения си сън, изведнъж са като че ли извикани към живота, заставени са да отговорят на удара с удар, да влязат в допир помежду си. Други невидими движения пробягват към дълбините във всички посоки, докато камъкът стремглаво потъва, като разклаща водорасли, като подплашва риби, като причинява все нови и нови молекулни трептения. Когато накрая достигне дъното, разбърква тинята, разбутва предметите, лежащи забравени там; едни от тях той изравя, а други засипва с пясък на мястото на първите. За най-кратък миг безброй събития или микросъбития следват едно след друго. Дори да има човек време и желание, той едва ли би могъл да ги отбележи всичките, без да пропусне някое от тях.

Не по-различно стоят нещата с думата, случайно запокитена сред човешкото съзнание. И тя произвежда вълни на ширина и в глъбина, предизвиква безкрайна поредица от верижни реакции, повлича при падането си най-различни неща: звуци и образи, асоциации и спомени, смислови сепвания и просъници. Това движение е свързано и с човешкия опит, и с неговото утаяване в спомена, свързано е с фантазията и с подсъзнанието, а при това е усложнено от факта, че самият човешки разум не остава бездеен при възникването на представите и непрекъснато се намесва, за да приеме или отхвърли, за да свърже или отблъсне, да доизгради или раз руши.

Вземам за пример думата „sasso“ (камък). Тупвайки посред съзнанието, тя или ще повлече нещо, или ще се блъсне в нещо, или ще пропусне да уцели нещо — с една дума, по различни начини ще влезе в допир:

С всички думи, които започват със „S“, но не продължават с „A“, като: „semina“ (сеитба), „silenzio“ (тишина), „sistole“ (систоли);

С всички думи, които започват със сричката „sa-“, напр.: „santo“ (цвят), „salame“ (колбас), „salso“ (солен), „salza“ (сос), „sarabanda“ (сарабанда), „sarto“ (шивач), „salamandra“ (саламандър);

С всички думи, които се римуват със завършека „-asso“, напр: „basso“ (бас), „masso“ (канара), „contrabasso“ (контрабас), „ananasso“, (ананас), „tasso“ (налог), „grasso“ (тлъст);

С всички думи, които в езиковия склад стоят наредени в съседство с нашия камък по смислово значение: канара, скала, мрамор, тухла, цигла, руда, минерал, варовик, гранит, туфа, паве, чакъл и т.н.

Това са само някои от най-ленивите асоциации. Една дума размърдва друга просто по инерция. Надали това ще е достатъчно, за да изскочи оттам искрата, но пък и кой знае — всичко става!

В това време нашата дума се търкаля в други посоки, спуска се под водата към един потънал свят, изважда на повърхността отдавна заглъхнали представи. В този смисъл „sasso“ (камък) за мен се превръща в „Santa Caterina del Sasso“ („Света Катерина Каменна“), малък обронен параклис върху една скала над езерото Маджоре. Ходех там с велосипеда си. Ходехме заедно — Амедео и аз. Седяхме един до друг под прохладния навес с колони, пиехме бяло вино и разговаряхме върху Кант. С Амедео се засичахме също във влака, тъй като и двамата бяхме приходящи в града ученици. Той носеше дълга синя пелерина. В някои дни отгатвах под пелерината му очертанието на калъфа, в който той носеше цигулката си. Дръжката на моя калъф се беше откъснала и аз трябваше да го носи под мишница. Амедео бе мобилизиран в планинските стрелкови части и загина през войната.

Друг един път образът на Амедео пак ме навести във връзка с думата „тухла“. Тя ми беше припомнила едни ниски тухларски пещи сред Ломбардската равнина, където с него се разхождахме дълго посред мъглата или из горичките наоколо. Амедео и аз често прекарвахме цели следобеди, унесени в разговори из дъбравите: говорехме за Кант, за Достоевски, за Монтале, за Алфонсо Гато. Приятелствата на шестнадесетгодишните оставят най-дълбоки следи в живота. Но това не е важно. Важното е да схванем как една нищо и никаква, случайно подхвърлена ни дума може да заработи като магично слово, което изведнъж разорава обширни целинни полета от нашата памет, отдавна затрупани под пластовете на времето.

Не по-различно е действувало и уханието на сладкиша „мадлен“ в паметта на Пруст1. След него всички така наречени „писатели на възпоминанието“ се научиха (някои и прекаляват) да се вслушват в погребаното ехо на думите, на миризмите, на звуците.

Но тук ние искаме да съчиняваме приказки за деца, а не да пишем разкази, с които да търсим да връщаме назад и да спасяваме изгубения си живот. Макар че в някои случаи и от време на време би било забавно и полезно дори да организираме и с децата играта „на спомени“. И най-обикновената дума би могла да им се притече на помощ в това отношение: „помниш ли, един път, когато…“, да ги накара да се самоосъзнаят сред бързотечното време, да ги научи да измерват разстоянието между днес и вчера, въпреки че техните вчера за щастие са все още малобройни и малко населени.

При този тип издирвания, когато се тръгва само от една дума, „фантастичната тема“ възниква едва когато се създадат причудливи съседства и странни докосвания между тях. Тогава в сложните движения на образите и в техните капризни преплитания проблясва едно непредвидено отнапред родство между думи, принадлежащи към различни верижни системи. Така думата „mattone“ (тухла) повлича след себе си „canzone“ (песен), „marrone“ (кестен), „massone“ (зидар), „torrone“ (нуга), „panettone“ (козунак).

И тъй „mattone“ (тухла) и „canzone“ (песен) образуват за мен интересна двойка, макар и не така „хубава, както случайната среща между един чадър и една шевна машина върху хирургическа маса“ (Лотреамон, „Песните на Малдорор“). В смътното съседство на дотук споменатите думи тежката „тухла“ съседствува с въздушно леката „песен“, тъй както „sasso“ (камък) се съотнася с „contrabasso“ (контрабас). По всяка вероятност и цигулката на Амедео е прибавила своя емоционален звук и е допринесла за възникването на следната музикална картина приказка: „Ето я музикалната къща! Тя е изградена от музикални тухли и от музикални камъни. Нейните стени издават трели: когато чукчетата на пианото ги ритат със своите боти, стените пеят по всички възможни ноти. Виждам един до диез, закачен на дивана, а най-високото фа е под прозореца; подът е целият настроен на си бемол-мажор, една доста стимулираща тоналност. Великолепната врата е атонална, сериална, електронна: стига да я докоснеш с пръст, и извличаш страшен концерт от куп работи в духа на Ноно, Берио, Мадерна. Това може да накара да полудее от завист господин Щокхаузен. (Последният се появява в картинката с много по-голямо право от всеки друг: с това «хаус» (къща), което е съставна част на името му.) Но къщата не е самичка. Тя е заобиколена от цяло музикално село и то наброява къща пиано, къща челеста, къща фагот. То е село оркестър. Вечер неговите жители музицират — свирят със своите къщи и преди да отидат да спят, си устройват чудесно концертче. В дълбоката нощ, докато всички спят, един затворник свири върху решетките на своята килия…“ и т.н. и т.н. Историята вече налучква пътя си.

Мисли, че затворникът се появява в картината поради римата между canzone (канцоне — песен) и „prigione“ (приджоне — затвор). Макар че съзнателно бях я пренебрегнал, тази рима е дебнела моето подсъзнание, притаена зад ъгъла. А решетката сигурно е подсказана от спомена за един стар филм „Затвор без решетки“. Пристигнало дотук, въображението може да поеме и друг път: „Падат всички решетки от всички затвори в света. Всички излизат. Дори и крадците? Да, дори и крадците. Затворът излюпва крадците. Щом свършим със затвора, ще се свършат също крадците…“

И тук аз забелязвам как, увлечен в привидно механичното изреждане на думи, пропадам като в капан сред моята собствена идеология. Но хлътвам така, че разширявам, преобразувам самия капан. Чувам отзвука на минали и настоящи мои занимания и прочетени книги. Сферите светове на изключените люде дързостно настояват да бъдат упоменати: сиропиталища, превъзпитателни заведения, старчески домове, лудници, неприветни класни стаи. Истинският живот нахлува посред сюрреалистичното упражнение. Мисля, че в края на краищата, ако от музикалното село се получи приказка, тя няма да представлява някаква химера или бягство от живота, а ще предложи нов начин, по който да преоткриваме и изобразяваме в нови форми действителността.

Но проучването на думата „sasso“ (камък) още не е завършено. Необходимо ми е още за известно време да я душа — както се надушва жив организъм, който притежава свой собствен смисъл; свой вътрешен кънтеж, ще трябва да я разложа на съставните й букви, да открия думите, които, след като една по една съм отбутнал, са ми дали основание да кажа: ето тази с нейното произношение и с още нещо друго ще върви с моя „камък“.

Написвам буквите една под друга:

S — К

A — А

S — М

S — Ъ

O — К

Сега до всяка буква мога да напиша първата дума, дошла ми наум, и така да получа нова словесна поредица:

S — sardina (сардина)

A — avvocato (адвокат)

S — sigaretta (цигара)

S — sifone (сифон)

O — ortolano (градинар)

Или пък мога — и то ще е по-забавно — да напиша до петте пет думи, които образуват изречение със завършен смисъл:

S — Sulla — На

A — altalena — люлката

S — saltano — играят

S — sette — седем

O — oche — гъски

Сега какво ще правят тия играещи гъски? Ще взема да си построя една римувана безсмислица:

Sette oche in altalena — Седем гъски след игра

reclamavano la cena — крякат бойко за храна…

Не трябва да се очаква кой знае какъв резултат още от първия опит. Търся да образувам нова верига по същата система:

S — Settecento — Седемстотин

A — avvocati — адвокати

S — suonavano — свиреха на

S — settecento — седемстотин

O — ocarine — окарини.

Тези „седемстотин“ продължават по автоматичен начин предходните „седем“. А пък „ocarine“ (окарините) явно са дошли под влиянието на „oche“ (гъските), но за появяването им безсъмнено е повлияло и съседството с по-горе споменатите музикални инструменти. Шествието от седемстотин адвокати, всички свирещи на окарини, ми се нрави и това съвсем не е образ за изхвърляне. Лично аз съм съчинил много истории, като съм тръгвал от такава една-едничка произволно избрана дума. Веднъж например, изхождайки от думата „лъжичка“, чрез специално построена верига (която няма да описвам тук) достигнах до приказката, озаглавена: „Цял свят в едно яйце“, нещо средно между научна фантастика и шегобийство.

Сега можем да изоставим думата „sasso“ (камък) на собствената й съдба. Но нека не мислим, че сме изчерпали всичките й възможности. Пол Валери бе казал: „Ако се амбицираме да отидем до дъното на думата, тогава никоя дума не ще може да бъде разбрана напълно: това е невъзможно.“ Витгенщайн казва същото: „Думите са като горния слой над бездънна вода.“ Историите биват измисляни точно така: като се гмуркаме под думите, в най-дълбоките води.

Колкото до думата „тухла“, тя бе спомената в един американски тест за измерване творческата способност у децата. За този тест разказва Марта Фатори в хубавата си книга „Творчески способности и възпитание“. В този тест децата са поканени да изброят всички възможни начини на употреба на тухлата: всичко, каквото знаят и каквото успеят да измислят. Може би думата тухла така ми се беше набила в съзнанието, защото наскоро бях прочел за този тест в книгата на Фатори. За съжаление такива тестове нямат за цел да поощрят детското творческо въображение, а само да го измерят, та да бъдат селекционирани „най-добрите в областта на въображението“, както с други тестове биват селекционирани „най-добрите в областта на математиката“. Естествено и те принасят своята полза. Но по същество тези тестове преследва цели, които минават високо над детските глави. Обратно играта с „камъка в блатото“, която тук накратко се опитах да онагледя, се движи точно в срещуположната посока: тя трябва да послужи на децата, а не да си служи с тях.