34. Истории „табу“

Ще нарека „табу“ точно определена група истории, които лично аз намирам, че е полезно да бъдат разказвани на децата, но пред тези истории някои от възрастните извръщат нос. Представляват опит да се разговаря с детето на теми, интересуващи го интимно, до които традиционното възпитание нарежда между нещата, за които „не е красиво да се говори“: естествените нужди на тялото и сексуалното любопитство. Ясно е, че определението „табу“ е спорно и че аз призовавам това „табу“ да бъде нарушавано.

Вярвам, че не само в семейството, но също и в училище за тези неща би трябвало да се говори напълно свободно, и то не единствено с научни термини. Защото не само с едната наука живее човек. Съзнавам също колко солено може да излезе на педагозите — били те в детските градини, били те в училищата, — ако поискат от децата изцяло да изразят проблемите си, да се освободят от всичките си страхове, да победят евентуалните комплекси за вина. Тази част от общественото мнение, която почита всяко „табу“, веднага е готова да обвинява в непристойност, да изисква намесата на училищните власти, да развява като знаме наказателния закон. Нека детето само се опита да нарисува голо тяло — било то мъжко или женско, но с всичките му атрибути, — веднага върху учителя му ще се впусне всичката сексофобия, тъпота и жестокост на ближния. Но колцина са учителите, които биха признали на учениците си правото да напишат, ако това се налага, думата „лайно“?

Народните приказки в това отношение са олимпийски отчуждени от каквото и да било лицемерие. Свободата на разказа им не се поколебава при употребата на онова, което се нарича „храносмилателен жаргон“, предизвикващ уж непристоен смях, нито когато ясно ни осведомяват за половите отношения и така нататък. Не можем ли и ние да се смеем с този съвсем не непристоен, а освобождаващ смях? Честно мисля, че можем.

Знаем колко важно е при растежа на детето то да придобие контрола над естествените си нужди. Психоанализът ни е направил наистина голяма услуга, като ни е разяснил, че тази придобивка е свързана с напрегнат и изтънчен труд на емоциите. Останалото е част от опита на всяко семейство през дългия период, когато детето се намира в съвсем особени отношения с „гърненцето“ и с тях са съпричастни всички домашни, както и с ритуалите, в които тези отношения побиват форма. Отправят се заплахи, „ако не го направи“, обещания, ако се реши „да го направи“, има награди и тържествуват, ако „го е направило“ и го показва гордо като доказателство за своята храброст. Следват: внимателно оглеждане, разисквания между възрастните за значението на известни признаци, консултации с лекаря, телефонират на лелята, която знае всичко. Наистина не бива да се стъписваме, ако в живота ни детето в продължение на години „гърненцето“ и това, което се отнася до него, придобиват почти драматичен облик, асоциирайки противоречиви и даже мистериозни впечатления. Защото за тези неща, така важни, после не ще може да говорим свободно, камо ли да се шегуваме с тях.

Възрастните, за да кажат, че нещо не е хубаво, не трябва да се пипа, нито да се гледа, казват, че е „аки“. Възниква около „акито“ един свят от неща подозрителни, забранени, може би криещи вина. От тях се поражда напрежение, безпокойство, кошмари. Възрастният носи тези неща в себе си, без да го съзнава, като мистериозни предмети, скрити в една забранена стаичка. Но той поне може да потърси и намери компенсация в комичната страна на мръсното, непристойното, забраненото, от което има дълбоки следи в приказките и още по-дълбоки в репертоара на анекдотите, които не се разказват в присъствие на деца и които търговски пътници разпространяват, както едновремешните търговци са разпространявали разказите за фантастични далечни събития или легенди за светци. Този смях е забранен за детето. А именно то е, което се нуждае от него повече от възрастния…

Нищо друго освен смеха не може да му помогне да дедраматизира, да уравновеси своите отношения с темата, да излезе от примката на обезпокояващите впечатления, на невротичните теоретизации. Има един период, през който е почти необходимо да се измислят за него и с него истории за „аки“, за „гърненца“ и други подобни. Аз го правих. Познавам много други родители, които са го правили и те не се разкайват за това.

Между моите спомени на баща — поне в това отношение без табу — има много стихове и песни на тази тема, импровизирани специално за деца на близки. Песните се пееха в автомобила, не зная поради какъв условен рефлекс, неделя сутрин, защото вечерта на връщане децата бяха много уморени, за да пеят. Ако не бях и аз като всички други повече или по-малко повлиян от условностите, бих включил тези „експериментални“ песни в моите сбирки със закачливи детски стихотворения. Вярвам, че едва след двехилядната година ще имаме достатъчно смели автори, за да го направят…

Случаят с автомобила директно повлия върху моята „История за цар Мидас“, който, освободен от дарбата да превръща в злато всичко, до което се докосва, поради известно неблагоприятно обстоятелство бива принуден да превръща всичко, до което се докосва, в „аки“ и първото нещо, до което се докосва, е, разбира се, неговият автомобил…

Историйката няма нищо особено, но често когато отивам в едно училище, чувам да питат за нея, докато в целия клас витае закачливо очакване. Децата искат да ме чуят да произнасям думата „аки“ буквално и от начина, по който се смеят в този момент, се разбира много добре, че те, бедничките деца — наши родственици, не са могли никога да се осмелят да я произнасят лично до пълно изчерпване на желанието си.

Една сутрин на село с група деца от нашето си племе измислихме цял екскрементален роман, който трая няколко часа и има необикновен успех. Нещо не по-малко необикновено: след като се смяхме толкова, та чак ни заболя стомахът, никой не направи по-късно и намек за това. Историята беше изпълнила функцията си, подтиквайки до крайни последствия с цялата агресивност на случая пререканието с така наречените „условности“. Схемата, ако се интересува някой, беше горе-долу следната.

В Тарквиния се случват най-различни неща: един ден саксия пада от един балкон и едва не убива един минувач, друг ден се откачва водопроводен улей от покрива и пробива един автомобил… Все около една и съща къща… Все по едно и също време… Коварен замисъл? Уроки? Една учителка в пенсия след внимателни изследвания успява да установи, че нещастните случаи са в пряка връзка с „гърненцето“ на някой си Маурицио, на години три, на месеци пет. На това влияние обаче могат да се припишат също много весели събития, печалби от лото, намиране на етруски съкровища и пр. Накратко: различните случки — щастливи или нещастни — зависят от формата, количеството, консистенцията и цвета на „акито“ на Маурицио. Тайната не е вече тайна. Най-напред някои от семейството, а после и други групи от приятели и неприятели се заемат да заговорничат, за да овладеят хода на събитията. Интриги и съзаклятия се заплитат около храната на Маурицио: целта оправдава средствата… Съперничещи банди се бият, за да владеят царството на неговите черва и да осъществят своите противоположни проекти. Подкупване на лекаря, на аптекаря, на прислужницата… Един немски професор на почивка в Тарквиния, осведомен за нещата, решава да напише научно есе, което ще му донесе слава и пари, но вследствие на необмислено взет пургатив се превръща в кон и избягва в Марема, последван от секретарката си. За съжаление не си спомням вече заключението, което обхващаше космични мащаби. Не ми се иска сега да изфабрикувам едно такова на студено.

Ако един ден напиша тази история, ще предам ръкописа на нотариуса с нареждането да го публикува около 2017 година, когато концепцията за „лош вкус“ ще да е претърпяла необходимата и неизбежна еволюция. В тази епоха за „лош вкус“ ще се смята използуването на чужд труд и поставянето на невинни в затвора, а децата ще бъдат свободни да си измислят истории, наистина поучителни, даже и за „акито“.

В детските градини, когато са наистина свободни да измислят истории и да говорят за неща, които за тях имат значение, децата прекарват един период, през който си служат по най-агресивен, почти натрапчив начин с така наречените „лоши думи“. Едно доказателство за това е историята, която следва, разказана от едно дете на пет години в детската градина „Диана“ в Реджо Емилия и записана от преподавателката Джулия Нотари.

Загрузка...