Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

24. Приказки „непременно с ключ“

Поради играта „да разкрием картите“ ние за момент се разделихме с народните приказки. Сега обаче нека пак се върнем при тях, за да опишем един последен технически похват. Може би щеше да е по-добре да се спрем върху него, преди да бяхме говорили за „функциите“ на Проп. Така щеше да е по-правилно. Но изключенията от правилото са за една граматика също почти „задължителна“ категория. От друга страна, техническият похват, за който ще говорим, може много добре да се приложи и към „картите на Проп“, а те на свой ред ще съдействуват за неговото доизясняване.

Вътре във всяка приказна „функция“ са възможни, както бе казано, безкрайно много варианти. Но техническият похват на варирането може да бъде приложен и към цялата приказка и да бъде замислена друга модулация, да бъде пренесена от една тоналност в друга.

Да вземем например фантастичната тема „Разкажете историята за свирача от германския град Хаймлин, но мястото на действие трябва да бъде Рим от 1973 г.!“. За да зазвучи историята в нов ключ (дори в два ключа: по време и по място), ние сме длъжни да се поровим в старата приказка и да потърсим точно този пункт, от който може да започне новата модулация. Рим 1973, наводнен от плъхове, не е трудно да си го представим, и то дори без да изпадаме в особено абсурдни положения. Но служи ли ни това? Рим наистина е наводнен, но не от плъхове, а от автомобили. Те задръстват улиците, струпали са се по големите и малките площади, преливат по тротоарите, отнемат пространството на пешеходците, а на децата просто забраняват да играят. Така на наше разположение се намира фантастическа хипотеза, която въвлича в приказната схема голям отрязък от действителния живот — по-добро нещо от това не бихме могли и да си пожелаем. Ето примерна канава за повествованието в нов ключ.

Рим е наводнен от автомобили. (Тук би било полезно да се поупражним в приказно описание на автомобилното нашествие: с паркинги, организирани дори върху купола на съборната черква „Свети Петър“, но за това нямаме време.) На този, който измисли някакъв изход от това отчаяно положение, кметът е обещал награда и собствената си дъщеря за жена. При кмета се явява един млад свирач гайдар, един от тези, които всяка година по коледно време бродят из Рим, за да свирят с гайдата си. Той казва, че ще освободи Града на градовете от автомобилните чудовища, ако кметът обещае, че най-просторните площади на Рим ще бъдат дадени в разположение на децата за техните игри. Сключват договор. Момчето надуло гайдата си. И от всички страни: от всички райони, квартали, предградия, иззад всеки ъгъл се застинали автомобили и започнали да се нареждат след момчето гайдарче. То се отправило към Тибър… Но шофьорите настръхнали: развикали се и направили нещо като бунт (в края на краищата автомобилите са плод на човешкия труд, лошо се получавало, ако бъдели разрушени…). Гайдарят размислил, сменил пътя и се отправил към подземията. Там долу колите ще могат и да се движат, и да стоят, оставяйки свободни градските улици и площади за децата, за банковите чиновници, за продавачките на плодове…

В двадесет и първия раздел на тази книжка ние вече си представихме как може да изглежда една междупланетна Пепеляшка, а Иванчо и Марийка да са „милански“. Теоретически възможностите за изнамиране на нови „ключове“ са неограничени. В действителност те всички или почти всички се свеждат до двете категории за време и място.

Старата приказка, зазвучала с нов ключ и приспособена към новото изпълнение, неочаквано ще издаде необичайни звуци. Тя би могла да има дори някаква „нравствена поука“, която ще бъде приета, разбира се, само ако бъде безизкуствена и се разбира от само себе си. Нравственото поучение не бива никога да бъде насила търсено и налагано на приказката.

В едно средно училище, доста унило поради бюрократичния подход към „Годениците“10 (преразкази, разбор на изречения, изпитвания, развиване на теми), юношите се отнесоха отначало без възторг към моето предложение да изложат съдържанието на романа в съвременен ключ. Но веднъж открили възможностите за игра — всички импровизираха в хор идентификации между ландскнехтите на Манцони и нацистите, — те съвсем сериозно се заловиха за работа.

Лучия сега продължаваше да си бъде все същата текстилна работничка от ломбардската провинция. Но избраното време 1944 година през нацистката окупация — задължаваше Ренцо да хване гората, за да не бъде депортиран като работник в Германия. Чумата беше заменена с бомбардировките. Местното господарско синче, което досаждаше на Лучия със своите ухажвания, се оказа не някой друг, а местният главатар на „черните бригади“. Свещеникът дон Абондио си оставаше верен на себе си: вечно разпънат и нерешен между партизаните и фашистите, между работниците и господарите, между италианците и чужденците. „Безименният“ беше се превърнал в едър индустриалец от същата местност, който в миналото е бил поддръжник на режима, но сега по време на окупацията бе дал на разположение вилата си на бежанци и на останали без покрив…

Не мисля, че Алесандро Манцони — ако по някакъв начин се озовеше сред нас — би намерил повод да се засегне, че учениците така си бяха послужили с неговите герои. Може би щеше само да им помогне за по-тънки отсенки при някои аналогии. И само той единствен би могъл да подскаже на дон Абондио шеговитите реплики, подходящи за най-новата му ситуация.