Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

36. Истории за смях

Детето, което вижда майката да си мушка лъжицата в ухото вместо в устата, се смее, защото мама „греши“. Толкова е голяма, а не знае даже да употребява, както трябва, лъжицата според правилата. Този смях на „превъзходство“ (вж. „Чувството за комичното у детето“ на Рафаеле ла Порта) е една от първите форми на смях, на които детето е способно. Че мама е сбъркала нарочно, няма никакво значение. Нейният жест ще бъде във всички случаи погрешен. Ако мама, след като е повторила два или три пъти този жест, го разнообрази, поднасяйки лъжицата към окото, „смехът на превъзходство“ ще бъде подсилен от „смях на изненада“. Тези най-прости механизми са добре известни на съчинителите на „gags“15 в киното. Психологът ще забележи по-скоро, че даже и „смехът на превъзходство“ е инструмент на познание при противопоставяне между правилната употреба и неправилната употреба на лъжицата.

Най-простата възможност да се измислят комични истории възниква при използуване на грешката. Най-ранните истории ще бъдат повече на жеста, отколкото словесни. Таткото си обува обувките на ръцете, поставя си обувките на главата. Иска да яде супа с чука… О, ако татко Моналдо Леопарди се беше правил малко на палячо за своя малък Джакомо там, в дивия роден замък, може би вече пораснал, поетът щеше да компенсира това, написвайки стихотворение за него. Напротив трябва да стигнем до Камилио Сбарбаро, за да видим в поезията един баща в плът и кръв…

Малкият Джакомо на своето столче е съсредоточен в попарката. Разтваря се широко вратата: влиза графът баща, облечен като копач, надуващ свирка и… танцуващ салтарела… Хайде, хайде, графе татко, ти не си разбрал добре…

От погрешните жестове възникват после истински истории, за които те (жестовете) доставят цели фаланги сбъркани действащи лица.

Някой отива при обущаря да си поръча чифт обувки за ръцете. Това е човек, който ходи на ръце. С краката яде и свири на хармониум. Опак човек. Говори наопаки. Казва на водата „хляб“, а на глицериновата свещичка „лимонена пастилка“.

Едно куче не знае да лае. Вярвало, че може да се научи от котката, която естествено го научава да мяучи. Отива при една крава и се научава да мучи: муу-у!…

Един кон иска да се научи да пише на машина. С ударите на копитата си счупва цяла дузина пишещи машини. Трябва да му се направи една голяма колкото къща: пише, като галопира по клавишите…

Трябва да бъдем внимателни по отношение на една особеност на „смеха на превъзходството“: ако не бъдем осторожни, той може да приеме консервативна функция, да се свърже с най-плоския и най-грубия консерватизъм. Превръща се в източник на реакционен „комизъм“, който се надсмива над новото, необикновеното, над човека, който иска да лети като птиците, над жените, които искат да се занимават с политика, над този, който не мисли като другите, не говори като другите, както го изискват традицията и правилата…

Този смях, за да има позитивна функция, би трябвало стрелата му да засегне по-скоро старите идеи, страха от промяната, лицемерието на нормата. „Сбърканите герои“ от типа на антиконформиста в нашите истории трябва да имат успех. Тяхното „непокорство“ към природата или към нормата трябва да бъде възнаградено. Само непокорните са тласкали света напред.

Множество „сбъркани герои“ са представени с комични имена: „Господин Гърнеподставко живееше в едно село, наречено Тенжерково.“ В този случай самото име поражда историята в момента, когато баналното значение на обикновеното име се разширява и се проектира на по-благороден от истинското име план, където стои като жирафа всред хора от цистерциански монаси. Един герой, който се нарича „Перепе“, задоволяващ се с малко, е сигурно по-комичен от друг, който би се наричал Карлето. Поне отначало, после ще се види.

Комичните ефекти по пътя на изненадата могат да се извлекат чрез одушевяване на метафорите на езика. Още Виктор Шкловски отбелязваше, че някои еротични разкази в „Декамерон“ не са нищо друго освен разработки на популярни метафори, за да бъдат дефинирани сексуални факти („дяволът в ада“, „славеят“ и други подобни). В обикновения език употребяваме много метафори, изтъркани като стари обувки. Говорим за часовник, който „отсича минутите“, и не изпитваме никаква изненада, защото вече сме употребявали или сме чули да се употребява тази метафора сто пъти.

За детето може да бъде нова при положение, че „сека“ значи наистина „правя на парчета“, както при „сека дърва“…

Имаше едно време един часовник, който отсичаше минутата. Сечеше също дърва, камъни. Разрушаваше всяка къща… (И ето че чрез чиста комбинация безсмислието придобива значението на парабола върху времето, което наистина „сече всичко“…)

Ако ни се случи да ритнем камък, „виждаме звезди“, но не като астрономи, а като говорещи хора. Даже и този израз се поддава на интересни разработки.

Имаше едно време един цар, който обичаше да вижда звездите. Това му харесаше толкова, че би искал да ги вижда даже през деня, но какво да направи? Дворцовият лекар му препоръчва чука. Царят опитва, като нанася удар с чука по краката си, и наистина „вижда звезди“ по пладне, но работата не му харесва. Предпочита дворцовият астроном да си нанесе удар по краката и да опише звездите, които вижда. „Ох, виждам зелена комета с виолетова опашка. Ох, виждам девет звезди, вървят три по три като тримата царе мъдреци…“ Астрономът избягва в далечна страна. Царят, изглежда, вдъхновен от Масимо Бонтемпели, решава да следва звездите в техния ход: ще прави всеки ден обиколка на земята, за да живее само през нощта с обсипано със звезди небе. Неговият двор е върху реактивен самолет…

Ежедневният език и речникът са пълни с метафори, които очакват само да бъдат взети буквално и да бъдат развити в историята. Толкова повече, че в детското ухо даже и обикновени думи разкриват още непокътната първичната метафора.

Много продуктивен механизъм на комични истории е грубото вмъкване на банален герой в необикновен за него контекст (или, обратно, на необикновен герой в банален контекст). Той присъствува в почти всички творчески подходи: от комичното у него се възползва способността на „изненада“, елементът „отклонение от нормата“.

Въвеждането на говорещ крокодил в един телевизионен фарс е пример за това. Друг много известен анекдот е за коня, който влиза в един бар да си поръча бира. После анекдотът се усложнява с ефекти от друг характер: барманът, който се изненадва, защото конят изпива бирата, изяжда чашата, но изхвърля дръжката, „която е най-вкусна“, прави отстъпка на абсурдното много изтънчено. Но тук не ни интересува. (Да поставим за упражнение на мястото на коня една кокошка, а на мястото на бара една месарница.)

Една сутрин млада кокошка влиза в месарницата и иска овнешко месо от Кастел Сан Пиетро, без да чака реда си. Скандал всред клиентите: каква нещастница, няма вече религия, къде ще стигнем и прочие… Но прислужникът на месаря услужва веднага на кокошчицата. След няколко секунди, докато тегли стоката, той се влюбва в нея. Иска ръката й от квачката: оженва се за нея. Описание на сватбения празник, през време на който кокошчицата се отстранява за момент, за да приготви прясно яйце за съпруга… (Не е антифеминистична история: обратното е, ако я направим, както трябва.)

Децата са винаги готови да се възползуват от този механизъм. Обикновено си служат с него, за да „развенчаят“ различни авторитети, които са принудени да търпят. Правят да попадне учителят всред племе от канибали, в клетка от зоологическата градина, в кокошарник. Ако учителят е интелигентен, се забавлява, ако не е, бедният се ядосва много. Толкова по-зле за него.

Даже механизмът на пълно и грубо отхвърляне на нормата е лесен за употреба и е приятен за децата. Ето един Пиерино (но аз вече говорих за него, раздвоявайки го на Марко и Мирко в друг контекст), който, вместо да се страхува от привидения и вампири, ги преследва, малтретира, напъхва ги в кофата за боклук.

В този случай заклинанието на страха идва чрез „смях на агресивност“ — доста сходен с тортите, захвърляни в лицето, любими на немия филм, и „смях на жестокост“, към който децата са винаги склонни. Но и той носи своите опасности: например, когато се смеят на физическите недостатъци, измъчват котките, откъсват главите на мухи.

Специалистите са ни обяснявали, че се смеем на човек, когато падне, защото не се е държал според човешката норма, а като кегла. От това наблюдение, ако го вземем буквално, извличаме механизма на „превръщане във вещ“.

а) Чичото на Роберто е по професия закачалка. Стои във фоайето на луксозен ресторант с вдигнати ръце: на ръцете му клиентите закачват палта и шапки, в джобовете му мушкат чадъри и бастуни…

б) Господин Дагоберто по професия е масичка за вземане на бележки. Когато шефът прави обиколката, той върви до него и щом шефът поиска да си вземе бележки, превива гръбнак и шефът пише…

Смехът, в началото жесток, отстъпва място полека-лека на чувство на безпокойство. Ситуацията е комична, но несправедлива. Смеем се, но сме тъжни. Като че ли сме навлезли в обсега на Пиранделовата дефиниция за хумор, и то откъм обратната й страна. Ще спрем тук, за да не усложняваме нашия разговор.