Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

39. Детето, което чете комикси

Ако има „ос на слушането“, има също „ос на четенето“. При изследването й, проследявайки или въобразявайки си умствената дейност на детето, което чете един комикс, биха могли да се направят интересни открития.

Детето е на шест — седем години. Минало е фазата, когато то кара баща си да му чете комикси или си въобразява, че чете, като тълкува винетките по показатели, известни само на него. Сега знае да чете. Комиксът е неговото първо четене, напълно спонтанно и мотивирано. Чете, защото иска да знае какво става, а не защото му е възложена тази задача. Чете за себе си, не за други (например за учителя), не за да се представи добре (за бележка).

То трябва на първо място да индивидуализира и разпознава героите в последователните ситуации, да запазва цяла тяхната самоличност при различните положения, които те приемат с променени изрази, представяйки се понякога различно оцветени и чрез което детето тълкува значението: червеното е гняв; жълтото е страх… Но кодексът на „психологическия цвят“ не е даден веднъж завинаги, той може да бъде пресъздаден всеки път от художника, ще бъде открит и реконструиран отново.

На героите трябва да припише глас. Истина е, че мястото, откъдето тръгват думите, е почти винаги означено с точност: тази уста, ако лицето говори; тази глава, ако героят мисли (и даже различието между произнасяните реплики и репликите наум изисква точно отчитане на определени сигнали).

Когато героите разговарят, то трябва да отнесе репликите към единия или към другия; да разбере в какъв ред се произнасят (не всякога времето в комикса тече отляво надясно, както в типографията), дали са едновременни; дали единият герой говори, а другият мисли; дали единият от тях мисли едно нещо, а казва друго нещо и прочее.

Едновременно с това детето трябва да разпознава и да различава обстановката, вътрешна и външна, да отбелязва нейните изменения, нейното влияние върху героите, да схваща елементите, предварящи това, което може да се случи на героя, ако направи определено нещо или отиде на определено място. А той не го знае, защото не е всезнаещ, както внимателният читател. В комикса обстановката не е почти никога декоративна, но е функционална на повествованието, тя е негова структура.

Необходимо е активно присъствие на въображението, за да се изпълнят празнините между две картинки. На кино или пред телевизионния екран образите следват в непрекъсната последователност, като описват стъпка по стъпка хода на действието. В комикса действието може да започне в първата картинка и да завърши в следващата, като прескочи всички междинни преходи. Героят, който в първата стои гордо на кон, във втората лежи в праха. Самото падане е чисто въображение. Още от даден жест проличава крайният ефект, но не и развитието. Предметите изменят разположението си; трябва да си представяме как всеки един от тях преминава от първоначалното разположение до новото. Цялата тази работа е поверена на ума на читателя. Ако киното е текст, комиксът е стенография, от която трябва да извличаме текста.

Междувременно читателят не трябва да губи от поглед звуците, посочени в нарочни облачета, да им улови нюансите (едно „пляс“ не е „скръц“), да бъде индивидуализирана тяхната причина. В по-обикновените комикси азбуката на шумовете е много ограничена и грубовата. В комичните комикси или в по-изтънчените такива към основните шумове се прибавят често нови изобретения и те също биват дешифрирани.

Целият ход на историята е в това, да строи отново във въображението, комбинирайки указанията от пояснителните бележки с тези на диалозите и на шумовете, с тези на рисунката и цветовете, свързвайки в мисълта в една непрекъсната нишка множеството накъсани нишки. От тях се състои сценарият, чиято канава остава невидима за дълго време. Читателят е, който дава смисъла на всичко: на характерите на героите, които не са описани, а показани в действие; на техните отношения, които произлизат от действието и от неговото развитие; на самото действие, което му се разкрива единствено чрез скокове и фрагменти.

За едно дете на шест-седем години това ми изглежда един труд доста обременителен, богат на дейности на логиката и фантазията независимо от стойността и съдържанието на комикса, които тук не са предмет на разискване. Неговото въображение не присъствува пасивно, но е подтиквано да взема позиция, да анализира и обобщава, да класифицира и решава. Няма място за празно фантазиране, докато умът е принуден да внимава във всички посоки, а фантазията е призована да разгърне своите най-благородни функции.

Бих казал, че до известна степен главният интерес на детето към комикса не е обусловен от неговото съдържание, но е съприкосновение с формата и същността на изразителността на самия комикс. Детето иска да овладее начина, ето това е. Чете комикса, за да се научи да чете комикси, за да разбере правилата и условността. Наслаждава се от работата на собственото си въображение повече, отколкото на приключенията на героя. Играе със собствения си ум, не с историята. Не че нещата се съгласяват да бъдат така категорично ясни. Но си струва труда да бъдат различавани, ако различаването ни помага да не подценяваме детето дори и в този случай: да не подценяваме дълбочината на неговата сериозност, моралното усърдие, което влага във всички свои дела.

Всичко останало относно комиксите е вече казано добре или зле и аз не ще го повтарям.