Грешникът

Единайсет

Минаваше седем, когато Мора най-сетне се прибра вкъщи. Щом зави към алеята, видя запалените светлини. Не скромното шоу на няколко крушки, запалени от автоматични таймери, а жизнерадостните пламъчета на много запалени лампи, на някой, който я чакаше. А през пердетата в дневната успя да различи пирамида от многоцветни светлинки.

Коледна елха.

Това бе последното, което бе очаквала да види. Спря пред вратата, загледана в премигващите цветове, спомняйки си коледите, когато тя бе украсявала елхата за Виктор, когато бе вземала деликатните топки от кутиите и ги бе окачвала по клонките, които оставяха тръпчивия си боров аромат по пръстите й. Спомни си коледите преди това, в детството, когато баща й я бе вдигал на рамене, да й даде възможност да постави сребърната звезда на върха на елхата. Родителите й не бяха пропуснали нито веднъж тази щастлива традиция, затова пък тя й бе позволила прекалено бързо да се изплъзне от живота й. Беше свързано с прекалено много разхвърляне, освен това имаше твърде много работа. Носенето на елхата, после изнасянето й, след което тя се превръщаше в един от многото изсъхнали, покафенели боклуци, чакащи на тротоара да бъдат прибрани от боклукчийските камиони. Беше позволила всички тези неща да я разубедят. Беше забравила какво е да се радваш.

Щом влезе от студения гараж, в къщата я посрещна миризмата на печено пиле, чесън и розмарин. Колко хубаво беше да те посрещне уханието на приготвяща се вечеря и да знаеш, че някой те чака. Чу работещия в дневната телевизор и се насочи към звука, като събличаше палтото си, докато вървеше по коридора.

Виктор седеше с кръстосани крака на пода до елхата, опитвайки се да разплете омотаните гирлянди. Щом я видя, се засмя примирено.

— Не съм станал по-добър в това от времето, когато бяхме женени.

— Не съм очаквала нищо подобно — промълви Мора, оглеждайки светлините.

— Ами, помислих си, че вече е осемнайсети декември, а все още нямаш елха.

— Не ми остана време за това.

— Винаги остава време за Коледа, Мора.

— Каква промяна само. Преди ти беше този, който бе винаги прекалено зает, за да обръща внимание на празниците.

Той вдигна към нея погледа си от сребърните гирлянди.

— А ти вечно ще ме обвиняваш за това, нали?

Младата жена замълча, съжалила за последния си коментар. Припомнянето на стари обиди не беше добро начало за вечерта. Обърна се, за да закачи палтото си в стенния гардероб. И извика, докато беше с гръб към Виктор:

— Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Каквото ще пиеш и ти.

— Дори да е момичешко питие?

— Бил ли съм някога сексист по отношение на коктейлите?

Тя се засмя и отиде в кухнята. Извади от хладилника зелени лимони и сок от червени боровинки. Отмери в шейкъра за коктейли трипъл сек3 и водка „Абсолют лимон“. Застанала до мивката, разклати течността и леда, усещайки как металният съд се покрива със скреж. При разтърсването на шейкъра се чуваха звуци като от тракането на зарче в чаша. „Всичко е хазарт, и най-вече — любовта. При последното си залагане изгубих — мислеше си тя. — А този път на какво залагам? За шанса да поправя нещата помежду ни? Или на още една възможност да си разбия сърцето?“

Разля ледената течност в две чаши за мартини и ги понесе към дневната, когато забеляза изхвърлените в кофата за боклук опаковки от готова храна, купена от ресторант. Усмихна се. Значи все пак Виктор не се бе превърнал като по магия в главен готвач. Вечерята им днес беше дело на друг главен готвач — на въпросния ресторант.

Когато влезе в дневната, установи, че Виктор се е отказал от окачването на гирляндите и прибира празните кутии с коледна украса.

— Положил си доста усилия — рече тя, като постави чашите за мартини върху масичката за кафе. — Крушки, светлинки и всичко останало.

— Не намерих никаква коледна украса в гаража ти.

— Оставих всичко в Сан Франциско.

— И не си си купувала?

— Не съм правила елхи.

— Минаха три години, Мора.

Тя седна на дивана и спокойно отпи от коктейла си.

— А ти кога за последен път извади кутията с коледни лампички?

Той не отговори, а се съсредоточи върху подреждането на празните кутии. Когато най-после заговори, го направи, без да я погледне.

— И на мен не ми беше до празнуване.

Телевизорът все така работеше, но макар звукът му вече да беше спрян, по екрана пробягваха отвличащи вниманието картини. Виктор взе дистанционното и го изключи. После седна на дивана на комфортно разстояние от Мора, така че да не я докосва, но същевременно достатъчно близо, за да остави вратата отворена за всякакви възможности.

Погледна чашата за мартини, която му беше донесла.

— Розово е — заяви той с нотка на изненада.

— Космополитън. Предупредих те, че е момичешко питие.

Виктор отпи.

— Ако съдим по вкуса му, момичетата се забавляват много добре.

Поседяха тихо известно време, отпивайки от чашите си пред премигващите коледни светлинки. Сцена на домашен уют и комфорт, но Мора се чувстваше по всякакъв друг начин, но не и отпусната. Не знаеше какво да очаква от тази вечер и не знаеше какво очаква той. Всичко, свързано с него, беше смущаващо познато. Уханието, начинът, по който косата му отразяваше светлината. И дребните подробности, които винаги й се бяха стрували много мили, защото отразяваха откритата му природа, лишена от всякакви претенции: износената риза, избелелите джинси. Същият стар „Таймекс“, който носеше, откакто го познаваше. „Не мога да отида в страна от Третия свят и да заявя, че съм там, за да помагам, когато нося на китката си «Ролекс».“ — беше казал той. Виктор в ролята на Човека от Ла Манча, сражаващ се с вятърните мелници на мизерията. Тя може и да се бе уморила от тази борба още преди години, но той продължаваше да я води.

И нямаше как да не му се възхищава за това.

Той остави чашата.

— Днес отново гледах за монахините. По новините.

— Какво казаха?

— Полицията ровила из някакво езерце зад манастира. За какво е всичко това?

Мора се облегна назад; алкохолът започваше да сваля напрежението от раменете й.

— Откриха бебе в езерото.

— На монахинята ли?

— Чакаме ДНК-анализът да го потвърди.

— Но ти не се съмняваш, че това е нейното бебе?

— Трябва да е нейното. Или случаят ще се усложни невероятно много.

— Значи ще можете да откриете бащата. След като разполагате с ДНК.

— Първо ни е нужно име. И дори да установим родителството, винаги остава въпросът дали сексът е бил по взаимно съгласие или става дума за изнасилване. Как можеш да докажеш едното или другото без свидетелските показания на Камий?

— Така или иначе, това изглежда възможен мотив за убийството.

— Абсолютно.

Младата жена изгълта остатъка от питието си и остави чашата. Беше сгрешила като пи преди вечерята. Алкохолът и липсата на сън замъгляваха мисленето й. Тя потърка слепоочията си, опитвайки се да принуди мозъка си да запази остротата на мисълта й.

— Би трябвало да те понахраня, Мора. По всичко личи, че си имала тежък ден.

Тя се засмя насила.

— Гледал ли си филма, в който малкото момченце казва: „Виждам мъртви хора“?

— „Шесто чувство“.

— Е, аз ги виждам непрекъснато и това ме изморява. Ето това ми развали настроението. Вече е почти Коледа, а на мен дори не ми е минало през ума да купя елха, защото продължавам да виждам лабораторията за аутопсии в мислите си. Продължавам да усещам миризмата й по дланите си. Като се прибера вкъщи след ден като днешния, в който съм направила две аутопсии, не мога да мисля за приготвяне на вечеря. Не съм в състояние дори да погледна парче месо, без да се сетя за мускулни влакна. Единственото, с което мога да се справя, е един коктейл. И тогава наливам питието и щом помириша алкохола, отново се връщам в лабораторията. Спирт, формалин — и двете имат остра миризма.

— Никога не съм те чувал да говориш така за работата си.

— Никога не съм се чувствала така смазана от нея.

— Не звучиш като неуязвимата д-р Айлс.

— Знаеш, че не съм неуязвима.

— Много добре играеш тази роля. Умна, елегантна и недосегаема за куршумите. Даваш ли си сметка до каква степен беше наплашила студентите си в Калифорнийския университет? Всички се страхуваха от теб.

Тя поклати глава и се засмя.

— Кралицата на мъртвите.

— Какво?

— Така ме наричат ченгетата тук. Не в лицето ми. Но го научих покрай агенция „Партенка“.

— Това ми допада. Кралицата на мъртвите.

— Аз пък го мразя. — Мора затвори очи и се облегна на възглавниците. — Името е подходящо за вампир. Намеква за нещо гротескно.

Не го чу как се изправя от дивана и застава зад гърба й. Затова се стресна, когато внезапно усети дланите му върху раменете си. Притихна, всяко нервно окончание вибрираше от живот, болезнено чувствително към докосването му.

— Отпусни се — прошепна Виктор, докато пръстите му масажираха мускулите й. — Така и не се научи да го правиш.

— Недей, Виктор.

— Никога не сваляш гарда си. Не искаш никога някой да те види в друга, освен в перфектна форма.

Пръстите му потъваха дълбоко в раменете и врата й. Сондирайки, проучвайки. В отговор тя се напрегна дори още повече, мускулите й се стегнаха в самозащита.

— Нищо чудно, че си уморена — рече той. — Щитът ти винаги е вдигнат. Не можеш просто да седиш и да се наслаждаваш, когато някой те докосва.

— Недей. — Дръпна се и се изправи. Когато се обърна с лице към него, все още усещаше, че кожата й е настръхнала от допира на ръцете му. — Какво става, Виктор?

— Опитвах да ти помогна да се отпуснеш.

— Достатъчно съм отпусната, благодаря.

— Навита си до крайност като пружина и мускулите ти сякаш всеки момент ще се скъсат от натягане.

— Е, ти какво очакваш? Не знам какво правиш тук. Не знам какво искаш.

— Какво ще кажеш просто да станем отново приятели?

— Можем ли да станем?

— Защо не?

Още преди да срещне погледа му усети, че се изчервява.

— Защото ни свързва прекалено дълга история. Прекалено много неща. Прекалено голямо… — „Привличане“ — помисли си, но не изрече думата.

Вместо това каза:

— И без това не съм сигурна, че мъжете и жените могат да бъдат просто приятели.

— Тъжно е да вярваш в подобно нещо.

— Но е реалистично. Всеки ден работя с мъже. Знам, че ги плаша и искам да бъде така. Искам да виждат в мен авторитетна фигура. Мозък и бяла престилка. Защото започнат ли да мислят за мен като за жена, сексът непременно ще се появи в картината.

Виктор изсумтя.

— И това би развалило всичко.

— Да, точно така.

— Няма значение какъв авторитет размахваш над главите им. Мъжете ще те гледат и всеки един от тях ще вижда една привлекателна жена. Винаги ще бъде така, освен ако не си сложиш чувал върху главата. Сексът винаги участва в играта. Не можеш да го изключиш.

— Ето защо не можем да бъдем просто приятели.

Взе празните чаши и се върна в кухнята.

Той не я последва.

Застана край мивката, забила поглед надолу в чашите; вкусът от зеления лимон и водката бе все така отчетлив в устата й, уханието му бе все толкова свеж спомен. Да, сексът действително участваше в играта, вършеше своите лудории, развяваше пред ума й картини, които тя опитваше безуспешно да изхвърли. Спомни си нощта, когато се бяха прибрали късно от кино и бяха започнали да се разсъбличат един друг в мига, в който бяха престъпили прага на дома си. Как се бяха любили толкова трескаво, почти грубо направо на дъсчения под, че се бе почувствала обладана като уличница. И това й бе доставило удоволствие.

Хвана се здраво за мивката и чу как дишането й се ускорява, тялото й вземаше решение самостоятелно, бунтувайки се срещу логиката, която го бе подложила на принудително целомъдрие през всичките тези месеци.

Сексът винаги участва в играта.

Входната врата се затвори с трясък.

Обърна се стресната. Втурна се към дневната и видя само премигващата елха, но не и Виктор. Погледна през прозореца и го забеляза да се качва в колата си, а след това чу шума на двигателя.

Хукна през главния вход, обувките й се хлъзгаха по заледената пътека, когато забърза към автомобила.

— Виктор!

Моторът внезапно млъкна и фаровете угаснаха. Той излезе и я погледна; главата му представляваше само тъмен силует над покрива на колата. Вятърът духна и Мора премигна, за да предпази очите си от щипещите снежни иглички.

— Защо си тръгваш? — попита тя.

— Влизай вътре, Мора. Много е студено.

— Но защо си тръгваш?

Дори в мрака видя белезникавия облак пара от въздуха, който бе издишал с чувство на безсилие.

— Ясно е, че не ме желаеш тук.

— Върни се. Искам да останеш.

Заобиколи колата и застана пред него. Вятърът пронизваше тънката й блуза.

— Просто ще започнем да се караме, както правим винаги.

Понечи да влезе отново в автомобила.

Тя го сграбчи за якето и го дръпна. В този миг, докато той се обръщаше да я погледне, Мора разбра какво ще стане после. Може и да беше безразсъдно, но в този момент тя искаше това да се случи.

Не се наложи да я придърпва в обятията си. Тя вече беше там, заровила лице в топлината на тялото му, а устата й търсеше неговата. Познат вкус, познати миризми. Телата им си съответстваха едно на друго, както винаги. Вече трепереше, колкото от студ, толкова и от възбуда. Той я притисна в обятията си и тялото му я защитаваше от вятъра, докато се целуваха, вървейки към входната врата. Внесоха малко снежен прашец, влизайки в къщата, бляскави частици, които полетяха на пода, когато Виктор свали якето си.

Така и не стигнаха до спалнята.

Тук, във вестибюла, тя се зае с копчетата на ризата му, след като я измъкна от панталоните. Кожата под нея се стори пареща на измръзналите й пръсти. Махна плата, копнеейки за топлината му, изпълнена с почти отчаяно желание да я усети по кожата си. Когато стигнаха до дневната, блузата й вече беше разкопчана, ципът на панталоните й — свален. Прие го отново в тялото си. В живота си.

Светлинките на елхата премигваха като многоцветни звезди, когато се отпусна на пода под него. Но дори тогава продължи да вижда трепкащите светлинки като небосклон от различни цветове. Телата им се люлееха в изкусен танц, без непохватност, без несигурността на първите любовни срещи. Познаваше докосването му, движенията му, а когато удоволствието я завладя и от гърлото й се изтръгна вик, не се смути. Тригодишната раздяла бе пометена само с този акт; след него двамата останаха да лежат насред пръснатите в безпорядък дрехи, прегръдката му й се струваше добре позната като използвано до изтъняване одеяло.

Когато отвори отново очи, Мора установи, че Виктор я гледа.

— Ти си най-хубавото нещо, чиито обвивки съм свалял под коледната елха — произнесе той.

Тя се загледа в сребристата гирлянда, която хвърляше отблясъци от едно клонче на елхата.

— Точно така се чувствам — промълви младата жена. — Без обвивки. Разголена.

— Като те слуша, човек ще помисли, че това не е хубаво.

— Зависи какво ще се случи след това.

— Какво ще се случи след това?

Мора въздъхна.

— Не знам.

— Какво искаш да се случи?

— Не искам да бъда наранена отново.

— Страхуваш се, че ще направя точно това.

Тя го погледна.

— Преди го направи.

— Ние се наранихме взаимно, Мора. По много различни начини. Хората, които се обичат, винаги го правят, без да го искат.

— Ти имаше връзка с друга жена. Аз какво направих?

— Така няма да стигнем доникъде.

— Искам да знам — настоя тя. — Как те нараних аз?

Той се завъртя така, че да легне до нея, без да я докосва, вперил погледа си някъде в тавана.

— Помниш ли деня, в който трябваше да замина за Абиджан?

— Помня — отвърна тя.

Още усещаше горчивината.

— Признавам, страшно беше да те оставя, но се налагаше да замина. Аз бях единственият, който беше в състояние да се справи с преговорите. Трябваше да бъда там.

— В деня след погребението на баща ми? — Тя го погледна. — Аз имах нужда от теб. Имах нужда да останеш вкъщи при мен.

— One Earth също имаше нужда от мен. Можеше да изгубим целия контейнер с медицински доставки. Ситуацията не търпеше отлагане.

— Е, аз го приех, нали?

— Това е точната дума. Прие го. Но знаех, че си страшно недоволна.

— Защото това се случваше непрекъснато. Годишнини, рождени дни, погребения… нищо не те задържаше вкъщи. Аз винаги оставах на второ място.

— И до това именно се свеждаше всичко, нали? Трябваше да избера между теб и One Earth. А аз не исках да избирам. Не мислех, че трябва да го правя. Не и когато залогът беше толкова голям.

— Не можеш да спасиш света сам.

— Мога да направя дяволски много добри неща. Някога и ти вярваше в това.

— Но в крайна сметка всеки изгаря. Години наред си обсебен от мисълта за хората, умиращи в други страни. Но една сутрин се събуждаш с желанието да се фокусираш върху собствения си живот. Да имаш свои деца. Но на теб така и не ти остана време и за това. — Пое дълбоко въздух и усети как сълзите напират в гърлото й при мисълта за бебетата, които бе искала и които вероятно никога нямаше да има. Бременността на Джейн Ризоли също бе поставила болезнено на дневен ред липсата на деца в живота на Мора. — Уморих се да бъде омъжена за светец. Исках да имам съпруг.

Минаха няколко секунди. Коледните светлинки над нея се смесиха в цветни петна.

Виктор протегна ръка, за да вземе дланта й.

— Както виждам, аз съм този, който се е провалил — промълви той.

Мора преглътна и цветните петна се проясниха отново до премигващи светлинки.

— Двамата се провалихме.

Той продължи да стиска ръката й здраво в дланта си, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, няма да му бъде дадена втора възможност за контакт.

— Може да говорим каквото си искаме — додаде тя, — но аз не виждам нещо да се е променило между нас.

— Знаем какво не беше както трябва.

— Което не значи, че ще успеем да променим нещата този път.

— Не е необходимо да правим нищо, Мора — произнесе тихо Виктор. — Може просто да бъдем заедно. Това не е ли достатъчно за момента?

„Просто да бъдем заедно.“ Звучеше лесно и просто. Както лежеше до него, със сплетени ръце, тя си помисли: „Да, това мога да направя. Мога да бъда достатъчно безстрастна, за да спя с теб и да не ти позволя да ме нараниш“. Секс без любов — мъжете му се наслаждават, без дори да се замислят. Защо да не може да го направи и тя?

„Може би този път — прошепна някакво жестоко гласче, — неговото сърце ще бъде разбито.“