Грешникът

Двайсет и три

Телевизорът в чакалнята на болницата както обикновено бе настроен на Си Ен Ен.

Вдигнала превързания си крак на един стол, Мора бе вперила поглед в надписите, които се нижеха в долната част на екрана, но не виждаше нито дума. Макар да беше облечена с вълнен пуловер и панталони от рипсено кадифе, все още й беше студено и й се струваше, че никога повече няма да й стане топло. „Четири часа — помисли си тя. — На операционната маса е вече цели четири часа.“ Погледна ръката си, все още можеше да види кръвта на Даниъл Брофи под ноктите си, все още усещаше как сърцето му пърха под дланта й като бореща се птица. Нямаше нужда да гледа рентгенова снимка, за да разбере какви увреждания бе причинил куршумът. Беше видяла смъртоносната пътека от разкъсвания, които патронът Glaser бе направил в гърдите на Дамата с плъховете, и знаеше пред какво бяха изправени сега хирурзите. Бели дробове, нарязани от експлодирал шрапнел. Кръв, шуртяща от десетки отделни кръвоносни съдове. Паниката, която обзема персонала в операционната зала, когато види как животът изтича с всяка капка кръв и хирурзите не са в състояние да поставят щипците достатъчно бързо.

Вдигна очи при влизането на Ризоли, която носеше чаша кафе и мобилен телефон.

— Открихме телефона ти до страничната врата — обясни тя, като й го подаде. — Кафето е за теб. Изпий го.

Мора отпи глътка. Беше прекалено сладко, но тази вечер тя приветства захарта. Беше готова да приветства всеки източник на енергия в умореното си, натъртено тяло.

— Мога ли да направя нещо друго за теб? — попита Джейн. — Нещо, от което се нуждаеш?

— Да. — Мора вдигна поглед от кафето си. — Искам да ми кажеш истината.

— Аз винаги казвам истината, докторке. Знаеш го.

— Тогава ми кажи, че Виктор няма нищо общо с това.

— Няма.

— Абсолютно ли си сигурна?

— Толкова сигурна, колкото мога да бъда. Бившият ти може да е негодник от класа. Може да те е излъгал. Но съм убедена, че не е убил никого.

Мора се отпусна назад на дивана и въздъхна. Впери поглед в кафето си и попита:

— А Матю Сътклиф? Наистина ли е лекар?

— Да. Дипломирал се е в Университета във Върмонт. Работил е като интернист в Бостън. Колко интересно, докторке. Ако имаш тази вълшебна думичка, „доктор“ пред името си, всички врати са отворени пред теб. Можеш да влезеш във всяка болница, да кажеш на персонала, че твой пациент е бил приет току-що, и никой няма да постави под въпрос казаното. Не и когато роднината на пациента се обади и потвърди твоята история.

— Лекар, който работи като платен убиец?

— Не знаем дали „Октъгън“ му е плащал. Всъщност не мисля, че компанията има нещо общо с тези убийства. Сътклиф може да го е направил по свои причини.

— Какви причини?

— За да предпази себе си. За да погребе истината за случилото се в Индия. — Тъй като видя неразбиращия поглед на своята събеседница, Ризоли продължи: — „Октъгън“ най-после пусна списъка с персонала, работил в завода им в Индия. Имали са лекар.

— Той ли е бил?

Джейн кимна.

— Д-р Матю Сътклиф.

Мора се взираше в телевизора, но умът й не виждаше образите върху него. Мислеше си за погребални клади, за варварски сцепени черепи. Спомни си и своя кошмар за огъня, поглъщащ човешка плът. За телата, които все още мърдаха, все още се гърчеха в пламъците.

— В Бхопал са загинали шест хиляди души — промълви тя.

Джейн кимна.

— Но на другата сутрин стотици хиляди са били все още живи. — Мора я погледна. — Къде са оцелелите в Бара? Дамата с плъховете не може да е единствената.

— Но ако не е била единствената, къде са другите?

Двете се спогледаха, разбрали едновременно какво бе опитвал така отчаяно да скрие Сътклиф. Не самата злополука, а случилото се след нея. И собствената си роля в него. Мислеше за ужаса, който трябва да го бе връхлетял през онази нощ, след като отровният облак бе минал през селото. Цели семейства, мъртви в леглата си. Проснати по земята тела, замръзнали в последните гърчове на агонията. Лекарят на фабриката несъмнено е бил първият, изпратен да прецени какви са пораженията.

Може би беше разбрал, че някои от жертвите са все още живи, едва след като бе взел решението да изгорят труповете. Може би като предупреждение бе послужило стенание или потрепване на крайник, когато са влачели телата към пламтящите клади.

Заобиколен от мириса на смърт и горяща плът, той сигурно бе вперил ужасен поглед в живите. Но тогава вече не е имало как да се върнат; били стигнали прекалено далеч.

Ето това не си искал да разбере светът: какво си направил с живите.

— Защо те нападна той тази нощ? — попита Ризоли.

— Не знам.

— Ти се видя с него в болницата. Говорихте нещо. Какво стана там?

Мора се замисли за разговора си със Сътклиф. Двамата бяха гледали Урсула и бяха разговаряли за аутопсията. За лабораторните изследвания и заключението за смъртта.

И за токсикологичното изследване.

— Мисля, че ще разберем отговора след аутопсията — отвърна тя.

— Какво очакваш да откриеш?

— Причината за спирането на сърцето на сестра Урсула. Ти беше там през онази нощ. Каза, че непосредствено преди да бъде приложен Синият код тя изпаднала в паника. Че изглеждала ужасена.

— Защото той беше там.

Мора кимна.

— Знаела е какво ще се случи, но не е можела да говори с тръбичката в гърлото си. Присъствала съм на прилагането на прекалено много сини кодове. Знам как изглеждат. Всички, които се намират наоколо, нахлуват в стаята. Объркването е невероятно. Вливат се едновременно пет-шест лекарства. — Направи пауза. — Урсула е била алергична към пеницилина.

— Това ще бъде ли уловено при токсикологичното изследване?

— Не знам. Но той несъмнено се е притеснил да не се разбере, нали така? А аз бях единственият човек, който настояваше да бъде направено.

— Детектив Ризоли?

Двете жени се обърнаха и видяха една от медицинските сестри от операционната, застанала на прага.

— Д-р Деметриос иска да знаете, че всичко върви добре. В момента го шият. Пациентът ще бъде преместен в интензивното отделение след около час.

— Д-р Айлс чака, за да го види.

— Ще мине известно време, преди да може да му позволят посещение. Ще го поддържаме интубиран и упоен. По-добре елате по-късно днес. Може би следобед.

Мора кимна и се изправи бавно.

Ризоли я последва.

— Ще те закарам у вас — каза тя.

Зазоряваше се, когато Мора влезе в дома си. Погледна следата от вече изсъхнала кръв, която бе оставила по пода — доказателството за преживяното изпитание. Мина през всички стаи, сякаш за да ги освободи от мрака. Да се увери, че това все още е нейният дом и че страхът нямаше място между тези стени. Влезе в кухнята и установи, че счупеното стъкло вече беше заковано с дъски, за да не влиза студът.

По нареждане на Джейн, несъмнено.

Някъде звънеше телефон.

Взе апарата от стената, но той беше мъртъв, без сигнал. Връзката все още не беше възстановена.

„Мобилният ми телефон“ — помисли си.

Влезе в дневната, където беше оставила дамската си чанта. Докато успее да извади апарата, звъненето престана. Набра кода, за да чуе съобщението.

Беше Виктор. Младата жена се отпусна на дивана, изумена, че чува гласа му.

Тя седя дълго на дивана, стискайки телефона във вкочанените си ръце, вперила невиждащ поглед в студената камина. „В някои случаи пламъкът не може да бъде запален отново — помисли си тя. — В някои случаи е по-добре да бъде оставен да загасне напълно.“

Пусна телефона обратно в чантата си. Изправи се. И отиде да почисти кръвта от пода.

Към десет часа слънцето най-сетне проби облаците и докато караше към дома си, Ризоли трябваше да примижава често, за да предпази очите си от блясъка на отражението му в навалялия неотдавна сняг. Улиците бяха тихи, тротоарите — безупречно бели. В това коледно утро тя се чувстваше обновена. Пречистена от всякакво съмнение.

Докосна корема си и си помисли: „Както виждам, ще бъдем само ние двамата с теб, хлапе“.

Паркира автомобила пред своята сграда и излезе навън. Поспря под студеното зимно слънце, за да поеме дълбоко глътка кристалночист въздух.

— Честита Коледа, Джейн.

Младата жена се вкамени, сърцето задумка в гърдите й. После бавно се обърна.

До входа на блока й стоеше Гейбриъл Дийн. Тръгна към нея, но тя не се сещаше нищо, което би могла да му каже. Някога бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат един мъж и една жена, а ето че сега се гледаха и нямаха какво да си кажат, сякаш бяха непознати.

— Мислех, че си във Вашингтон — изрече най-сетне тя.

— Пристигнах преди около час. Взех първия полет. — Направи пауза. И добави тихо: — Благодаря ти, че ми каза.

— Е. — Ризоли сви рамене. — Не бях сигурна дали изобщо ще искаш да знаеш.

— Защо да не искам?

— Това е усложнение.

— Животът е поредица от усложнения. Трябва да се справяме с всяко едно от тях, когато дойде.

Каква безстрастна реакция. „Мъжът със сивия костюм“ беше първоначалното й впечатление за Гейбриъл, когато се бяха запознали, и точно такъв го виждаше сега, докато стоеше пред нея в тъмното си палто. Невероятно спокоен и като че ли незаинтересован.

— Откога знаеш? — попита той.

— Не бях сигурна допреди няколко дена. Направих един от тестовете, предназначени за домашно използване. Но ми се струва, че го подозирах от седмици.

— Защо чака толкова дълго, преди да ми кажеш?

— Всъщност изобщо не смятах да ти казвам каквото и да било. Не мислех, че ще го задържа.

— Защо?

Джейн се засмя.

— Първо, изобщо не ме бива с децата. Ако ми пъхнат в ръцете бебе, няма да знам какво да правя с него. Дали да го подържа, докато се оригне, или да му сменя пелените. А как ще ходя на работа, ако вкъщи ме чака дете?

— Не знаех, че ченгетата дават обет за бездетство.

— Но това е толкова трудно. Гледам другите майки и не мога да си представя как го правят. Не знам дали аз мога да го правя. — Изпуфка и от устата й излезе бял облак. — Поне семейството ми живее тук. Убедена съм, че майка ми ще бъде повече от щастлива да се занимава с бебето. А само на няколко пресечки оттук има детска ясла. Ще проверя какво е положението там, на каква възраст започват да ги приемат.

— Значи така. Вече си планирала всичко.

— Повече или по-малко.

— Знаеш дори кой ще гледа нашето бебе.

Нашето бебе. Тя преглътна с усилие, мислейки за живота, който растеше в нея, и който бе част от самия Гейбриъл.

— Все още има някои подробности, които трябва да обмисля.

Той стоеше с абсолютно изправен гръб, все още в ролята на мъжа със сивия костюм. Но когато заговори, тя долови гневна нотка, която я стресна.

— А къде в цялата тази история съм аз? — попита той. — Във всички планове, които си направила, не ме спомена нито веднъж. Не че съм особено изненадан.

Ризоли поклати глава.

— Защо звучиш толкова разстроено?

— Това е все същата стара комедия, Джейн. Явно не можеш да престанеш да я играеш. Ризоли, която държи в свои ръце контрола над своя живот. Която е в пълна безопасност в ризницата си. На кой му е притрябвал мъж? По дяволите, със сигурност не на теб.

— Какво се очаква да кажа? „Моля те, о, моля те, спаси ме“ ли? „Не мога да отгледам това бебе без мъж“?

— Не, вероятно би могла да го направиш и сама. Ще намериш някакъв начин, дори това да те убие.

— А ти какво би искал да кажа?

— Ти имаш избор.

— И аз се възползвах от него. Казах ти, ще запазя бебето.

Младата жена тръгна към стъпалата, водещи към входа за блока, газейки ожесточено в снега. Той я сграбчи за ръката.

— Не говоря за бебето. Говоря за нас. — И додаде тихо: — Избери мен, Джейн.

Тя се обърна към него.

— Какво означава това?

— Означава, че можем да направим това заедно. Това е единственият начин, по който би могло да се получи както трябва. Ти оставяш мен да те наранявам, а аз теб — да нараняваш мен.

— Страхотно. И в крайна сметка двамата сме покрити с белези от глава до пети.

— Или в крайна сметка започваме да си вярваме.

— Ние почти не се познаваме.

— Познавахме се достатъчно добре, за да създадем дете.

Младата жена усети как бузите й пламват и вече не е в състояние да го погледне. Затова впери очи надолу, в снега.

— Не казвам, че ще успеем да го направим — додаде той. — Дори не съм сигурен как ще се справим, след като ти си тук, а аз — във Вашингтон. — Направи пауза. — И нека си го кажем честно. Понякога, Джейн, можеш да бъдеш истинска кучка.

Тя се засмя. Прокара длан по очите си.

— Знам, боже мой, знам.

— Но пък в други моменти… — Протегна ръка и докосна лицето й. — В други моменти…

„В други моменти — помисли си тя, — ме виждаш такава, каквато съм в действителност.“

И това ме плаши. Не, ужасява ме.

Това може би ще бъде най-смелото нещо, което ще направя някога.

Най-после вдигна глава и го погледна. Пое дълбоко въздух.

И каза:

— Мисля, че те обичам.