Грешникът

Шестнайсет

Ризоли излезе от болничния асансьор, мина покрай надписа „Всички посетители трябва да се регистрират“ и през двойната врата към интензивното отделение. Беше един през нощта и осветлението бе сведено до минимум, за да могат пациентите да спят. След яркото осветление там, откъдето идваше, сестрите в стаята й се сториха безлики силуети. Само една от стаичките за болни бе ярко осветена и тя я привлече като фар.

Чернокожата полицайка, която пазеше пред нея, я поздрави.

— Здравейте, детектив. Бързо пристигнахте.

— Каза ли нещо?

— Не може. Тръбичката за дишане е все още в гърлото й. Но определено е будна. Очите й са отворени и чух сестрата да казва, че следва дадените й команди. Всички изглеждат истински изненадани, че изобщо е дошла в съзнание.

Изпищяването на дихателната апаратура накара Джейн да погледне към стъклената врата на стаичката, зад която, около леглото, се бе струпал медицински персонал. Позна неврохирурга, д-р Юън, и интерниста, д-р Сътклиф, чиято руса опашка изглеждаше странно чужд детайл сред тази групичка от мрачни професионалисти.

— Какво става там?

— Не знам. Нещо във връзка с кръвното налягане. Д-р Сътклиф пристигна, тъкмо когато тук започна да заприличва на лудница. После се появи д-р Юън и оттогава се суетят около нея. — Полицайката поклати глава. — Не мисля, че нещата вървят на добре. Тези машини пищят като полудели.

— Боже, не ми казвай, че ще я изгубим тъкмо когато се е събудила.

Ризоли се промъкна в стаичката, където светлината бе толкова силна, че бе болезнена за уморените й очи. Не можеше да види сестра Урсула, скрита зад плътния кръг, образуван от медицинския персонал, но виждаше мониторите над леглото; линията на сърдечния ритъм сякаш бе описана от носещ се ниско над водата камък.

— Ще изтръгне ендотрахеалната тръбичка! — каза една от сестрите.

— Вържете тази ръка по-здраво.

— … Урсула, успокой се. Постарай се да се отпуснеш.

— Систоличното падна до осемдесет и…

— Защо е толкова зачервена? — попита Юън. — Вижте й лицето.

Погледна встрани, тъй като дихателният апарат изписка.

— Прекалено голяма съпротива в дихателните пътища — поясни една сестра. — Тя се съпротивлява на апаратурата.

— Налягането й пада, д-р Юън. Систоличното е вече осемдесет.

— Добавете към системата й допамин. Веднага.

Една сестра внезапно забеляза стоящата на прага Ризоли.

— Госпожо, ще трябва да излезете оттук.

— В съзнание ли е? — попита Джейн.

— Излезте оттук.

— Аз ще се оправя с това — обади се Сътклиф.

Стисна здраво Ризоли за ръката и я изведе навън. После дръпна завесата, като закри напълно видимостта към пациентката. Застанала в полумрака, Джейн усещаше погледите на другите сестри, застанали в различните точки на интензивното отделение.

— Детектив Ризоли — започна Сътклиф, — трябва да ни оставите да си вършим работата.

— Аз се старая да върша моята. Тя е единственият ни свидетел.

— И е в критично състояние. Трябва да я извадим от кризата, преди някой да говори с нея.

— Но е в съзнание, нали?

— Да.

— Разбира ли какво става?

Младият мъж направи пауза. На слабата светлина в отделението не можеше да види изражението му. Успяваше да различи само широките рамене и зеленикавата светлина от редиците монитори, отразена в очите му.

— Не съм сигурен. Честно казано, не очаквах някога да дойде в съзнание.

— Защо пада кръвното й налягане? Това нещо ново ли е?

— Преди малко започна да я обзема паника, вероятно заради тръбичката в трахеята й. Плашещо преживяване е да усетиш тръбичка в гърлото си, но трябва да остане там, за да й помага да диша. Дадохме й валиум, когато кръвното й започна да се повишава. Тогава изведнъж започна да пада главоломно.

Една сестра се показа зад завесата и извика:

— Д-р Сътклиф?

— Да?

— Кръвното не реагира дори на допамина.

Лекарят се върна в стаичката на монахинята.

През открехнатата завеса Ризоли наблюдаваше разиграващата се само на няколко крачки от нея драма. Ръцете на сестра Урсула бяха свити в юмруци, сухожилията им бяха опънати като въжета, докато опитваше да се освободи от каишките, задържащи китките й за леглото. Горната част на главата й беше бинтована, от устата й излизаше тръбичката, която я свързваше с дихателната апаратура, но лицето й се виждаше ясно. Изглеждаше подуто, бузите бяха яркочервени. Уловена като в капан от тази мумифицираща маса от марли и тръбички, тя бе отворила широко очите си, като преследвано животно; зениците й бяха разширени от страх, погледът й скачаше трескаво ту наляво, ту надясно, сякаш търсейки начин да избяга. Металните рамки на леглото дрънчаха като решетки на клетка, докато се мяташе, опитвайки да се освободи от каишките. Целият й торс се повдигна от леглото и алармата на следящата сърцето апаратура изведнъж писна.

Погледът на Джейн политна към монитора, където линията се бе изравнила.

— Всичко е наред, всичко е наред! — обади се Сътклиф. — Просто един от проводниците се отдели.

Върна жичката на мястото й и сърдечният ритъм се появи отново на екрана.

— Увеличете скоростта на изтичане на допамина — каза Юън. — Нека тече по-бързо.

Сестрата отвори максимално дюзичката на системата и във вената на Урсула потече физиологичен разтвор. Погледът й срещна погледа на Ризоли в последния миг на осъзнатост. Точно преди очите й да се изцъклят, преди последната искрица съзнание да изгасне. И след това Джейн виждаше само смъртен страх.

— Налягането все така не се повишава! Падна до шейсет…

Мускулите на лицето на монахинята се отпуснаха и ръцете й паднаха върху леглото. Очите под полузатворените клепачи вече не се фокусираха. Не виждаха.

— Силно неравномерен пулс — каза сестрата. — Виждам силно неравномерен пулс!

Всички погледи се насочиха към монитора на сърдечната дейност. Линията, която досега се бе движила нагоре-надолу бавно, но равномерно, сега бе изкривена от резки, главоломни спадове и върхове.

— Вентрикуларна тахикардия! — каза Юън.

— Не долавям никакво налягане!

— Свалете страничното перило на леглото. Хайде, хайде, да започваме компресиите.

Ризоли бе изблъскана назад, по-далеч от вратата, когато една от сестрите се подаде навън и извика:

— Имаме код синьо!

През прозореца на стаичката Джейн виждаше развихрилата се край леглото на монахинята буря. Виждаше как главата на Юън ту се повдига, ту изчезва надолу в ритъма на кардиопулмонарната ресусцитация. Наблюдаваше как в системата инжектираха едно след друго различни лекарства и към пода летяха стерилни опаковки.

Ризоли погледна към монитора. Сега линията на екрана бе леко назъбена.

— Заряд на двеста!

Всички в стаичката отстъпиха назад, когато една сестра се наведе напред с дефибрилатора. Джейн видя ясно оголените гърди на Урсула, със зачервена и покрита с петна кожа. Стори й се шокиращо, че една монахиня може да има толкова големи гърди.

Дефибрилаторът се допря до гръдния й кош.

Торсът на Урсула подскочи, все едно завързан за конци, които бяха дръпнати рязко.

Стоящата до Ризоли полицайка прошепна:

— Имах лошо предчувствие. Няма да я бъде.

Сътклиф погледна отново към монитора. После срещна погледа на Джейн през прозореца. И поклати глава.

Мора пристигна в болницата един час по-късно. След обаждането на Ризоли бе станала от леглото, оставяйки Виктор да спи на възглавницата до нея, и се бе облякла, без да си вземе душ. Докато асансьорът я качваше към интензивното отделение, все още усещаше мириса на кожата му, а тялото я понаболяваше тук-там от грубото любене през нощта. Беше тръгнала за болницата, докато умът й бе все още фокусиран върху секса, върху топли, а не студени тела. Върху живите, а не върху мъртвите. Облегна се назад на стената на асансьора и притвори очи, позволявайки си да се наслади на преживените мигове още малко. Да удължи удоволствието с още една минута.

Отварянето на вратата я стресна. Изправи рязко гръбнак и премигна срещу двете медицински сестри, които се готвеха да влязат, и побърза да излезе, с пламнали бузи. „Дали го забелязват? — питаше се тя, докато вървеше по коридора. — Сигурно всички виждат на лицето ми гузната руменина, оставена от секса.“

Ризоли беше в чакалнята на интензивното отделение, отпусната на дивана, и отпиваше кафе от пластмасова чашка. Тя изгледа продължително Мора, сякаш също бе доловила нещо по-различно в нея. Една невидима червенина, през нощта, когато трагедията ги беше призовала.

— Казват, че получила инфаркт — обясни Джейн. — Положението не изглежда добро. Поддържат живота й с медицинска апаратура.

— Кога приложиха кода?

— Към един. Работиха над нея почти час и успяха да върнат някакъв сърдечен ритъм. Но сега е в кома. Без спонтанно дишане. Зениците й не реагират. — Поклати глава. — Не мисля, че вкъщи вече има някой.

— Какво казват докторите?

— Ами, мненията им са противоречиви. Д-р Юън още не е готов да дръпне щепсела. Но лекарят хипи смята, че главният мозък е вече мъртъв.

— Д-р Сътклиф ли имаш предвид?

— Да. Готиният тип с опашката. Нареди сутринта да направят електроенцефалограма, за да проверят мозъчната активност.

— Ако няма, ще бъде трудно да се оправдае включването към животоподдържаща апаратура.

Ризоли кимна.

— Така си и мислех, че ще кажеш.

— Имаше ли свидетели на спирането на сърцето?

— Какво?

— Присъстваше ли медицински персонал, когато сърцето спря?

Безстрастните въпроси на Мора като че ли раздразниха Джейн. Остави чашата си така рязко, че разля малко кафе върху масата.

— Цяла тълпа. Аз също бях там.

— Какво доведе до обявяването на кода?

— Казаха, че кръвното й налягане първо се покачило и сърцето й биело като побъркано. Когато дойдох, кръвното й налягане вече падаше. А после сърцето спря. Така че, да, цялото събитие стана пред свидетели.

Секундите минаваха. Телевизорът работеше, но без звук. Погледът на Ризоли се премести към надписите, пробягващи в долната част на екрана по време на новините на Си Ен Ен.

„Нескончаемо изброяване на катастрофи из цялата страна, а ние тук, две уморени жени, напрягаме сили, за да изкараме тази нощ.“

Мора приседна на дивана до нея.

— Как си, Джейн? Не изглеждаш във форма.

— Чувствам се ужасно. Сякаш ми изпива всяка капка енергия. И не остава нищичко за мен.

Допи кафето си на една глътка и хвърли празната чашка в кошчето за боклук. Не го улучи. Без да помръдне просто впери поглед в чашката, прекалено уморена, за да стане и да я вдигне от пода.

— Момичето го идентифицира — рече тя.

— Какво?

— Нони. — Направи пауза. — Гейбриъл беше толкова добър с нея. Направо ме изненада. Не съм очаквала, че може да бъде толкова добър с деца. Знаеш го какъв е — толкова трудно е да го разгадаеш. Толкова е напрегнат. Но беше достатъчно да седне до нея, за да я накара да яде от ръката му… — Загледа се някъде напред с копнеж, после се осъзна и разтърси глава. — Нони разпозна снимката на Хауард Редфилд.

— Той ли е бил мъжът, отишъл в „Грейстоунс“? Заедно с нашата неизвестна жертва?

Ризоли кимна.

— Ходили са там заедно. Опитали да влязат, да я видят.

Мора поклати глава.

— Не проумявам. Какво, за бога, би могло да свързва тези трима души?

— На този въпрос можеше да отговори единствено Урсула. — Джейн стана и си облече палтото. Тръгна към вратата, после спря. Погледна назад към лекарката. — Беше се събудила, разбра ли?

— Сестра Урсула ли?

— Точно преди да прибегнат към Синия код, отвори очи.

— Мислиш ли, че е била действително в съзнание? Че е съзнавала какво става?

— Стискаше ръката на сестрата. Следваше команди. Но така и не ми се удаде да поговоря с нея. Стоях на прага пред нея и тя ме погледна, точно преди… — Не довърши мисълта си, очевидно разтърсена от нея. — Аз съм последният човек, когото видя.

Мора влезе в интензивното отделение, покрай монитори, по които пулсираха зелени линии, покрай медицински сестри, които разговаряха шепнешком пред дръпнатите завеси на индивидуалните стаички за пациентите. Когато работеше като интернист, нощните посещения в интензивното отделение винаги бяха свързани с притеснения — пациент в критично състояние, криза, изискваща бързо вземане на решения от нейна страна. Дори сега, след толкова години, идването тук в този час на денонощието ускори пулса й. Тази вечер обаче не я очакваше криза от медицинско естество; идваше да види последствията от такава криза.

Завари д-р Сътклиф да пише нещо в картона на монахинята, седнал до леглото й. Химикалката му бавно спря да се движи, без да отделя върха си от страницата, сякаш му беше трудно да оформи следващото изречение.

— Д-р Сътклиф? — обади се Мора.

Той вдигна поглед към новодошлата; по загорялото му на слънцето лице се виждаха нови бръчици от умора.

— Детектив Ризоли ме помоли да дойда. Каза, че планирате да прекратите изкуственото поддържане на живота.

— Отново идвате малко преждевременно — отвърна той. — Д-р Юън реши да го остави още един-два дена. Иска първо да види резултатите от ЕЕГ. — И пак сведе поглед към записките си. — Иронично, нали? За последните й няколко дни на земята са изписани много страници. Но целият й живот заема само един кратък абзац. В това има нещо нередно. Нещо противно.

— Така поне опознавате пациентите си, докато все още дишат. Аз нямам дори тази привилегия.

— Не мисля, че работата ви би ми допаднала, д-р Айлс.

— Има дни, когато и на мен ми е трудно да я понеса.

— Защо тогава я избирате? Защо предпочитате мъртвите пред живите?

— Те заслужават внимание. Биха искали да знаем защо са мъртви.

Младият мъж погледна към монахинята.

— Ако се питате какво се случи тук, ще ви кажа отговора. Не действахме достатъчно бързо. Стояхме край нея и я гледахме как изпада в паника, а трябваше да й дадем успокоително. Ако го бяхме направили по-скоро…

— Да не искате да кажете, че стигна до това състояние от паника?

— Така започна. Първо скочиха кръвното и пулсът. После налягането й падна рязко без видима причина и започна аритмията. Трябваха ни двайсет минути, докато върнем нормалния й ритъм.

— Какво показва електрокардиограмата?

— Остър инфаркт на миокарда. Сега тя е в дълбока кома. Никаква реакция на зениците. Никаква реакция към силна болка. Почти със сигурност мозъкът й е увреден необратимо.

— Малко е рано да се каже, нали?

— Аз съм реалист. Д-р Юън се надява да я измъкне, но той е хирург. Иска статистиката му да бъде по-розова. Стига пациентът му да оцелее след операцията, може да я нарече „успешна“. Дори в крайна сметка пациентът да се превърне в нещо като растение.

Мора се доближи до леглото и погледна смръщено към сестра Урсула.

— Защо е толкова подута?

— Вляхме течности в нея при изпълнение на Синия код, за да опитаме да нормализираме кръвното й налягане. Затова лицето й изглежда подуто.

Младата жена премести поглед надолу по ръцете и видя продълговати червеникави подутини.

— Това прилича на завяхваща уртикария. Какви лекарства й бяха дадени?

— Обичайният за Синия код коктейл. Средства срещу аритмия. Допамин.

— Мисля, че трябва да направите токсикологично изследване за поносимост към лекарства.

— Моля?

— Наблюдавано е необяснимо спиране на сърцето. А тази уртикария прилича на реакция към лекарство.

— Обикновено не правим изследване за евентуално интоксикиране само защото към пациента е приложен Синият код.

— В този случай би трябвало да го направите.

— Защо? Мислите, че сме допуснали грешка ли? Че сме й дали нещо, което не е трябвало?

Започваше да звучи отбранително, умората му преминаваше в гняв.

— Тя е свидетел на убийство — отвърна Мора. — Единственият свидетел.

— Допреди малко се борихме, за да й спасим живота. А сега вие намеквате, че не ни вярвате.

— Само опитвам да огледам нещата внимателно от всички страни, без да пропускам нещо.

— Добре. — Д-р Сътклиф затвори шумно болничния картон. — Ще се погрижа да направят токсикологичното изследване, само заради вас — заяви той и излезе.

Д-р Айлс остана в стаичката, взирайки се в монахинята, която лежеше, окъпана в меката светлина на лампата до леглото й. Не видя обичайните останки от кардиопулмонарната ресусцитация. Използваните спринцовки, шишенца с лекарства и стерилни опаковки, които оставаха неизменно след положените за спасяването на човешкия живот усилия, бяха събрани. Гръдният кош на пациентката се движеше нагоре-надолу само благодарение на въздуха, който влизаше насила в белите й дробове с всяко движение на апарата за изкуствено дишане.

Съдебната лекарка взе фенерче с тънък лъч и освети с него двете очи на Урсула едно по едно.

И двете зеници не реагираха на светлината.

Изправи гръбнак и внезапно усети, че някой я наблюдава. Обърна се и почти се стресна, като видя стоящия на прага отец Брофи.

— Сестрите ми се обадиха — обясни той. — Помислили, че може би е настъпил моментът.

Имаше тъмни кръгове под очите, а наболата брада правеше брадичката му по-тъмна. Както обикновено, бе в свещенически одежди, но в този среднощен час ризата му беше намачкана. Представи си го как, събуден от телефонното обаждане, става от леглото и облича полусънен дрехите си. Как посяга автоматично към тази риза, преди да напусне топлата си спалня.

— Искате ли да изляза? — попита той. — Мога да се върна по-късно.

— Не, моля ви, влезте, отче. Тъкмо се канех да прегледам болничния й картон.

Младият мъж кимна и влезе в стаичката. И тя изведнъж й се стори прекалено малка, атмосферата — прекалено интимна.

Посегна към картона, който бе оставил д-р Сътклиф. Сядайки на табуретката до леглото, отново осъзна излъчващата се от самата нея миризма и се запита дали Брофи също я усещаше. Миризмата на Виктор. На секс. Свещеникът започна да се моли шепнешком, а тя си наложи да се фокусира върху записките на медицинските сестри.

С увеличаване на кръвното налягане записките ставаха все по-сбити, почеркът — по-забързан, докато стана почти нечетлив. Мора можеше да си представи последователността от събития в тази стаичка. Блъсканицата за намирането на спринцовките и торбичките с лекарства за системата. Сестрата, притичваща до помещението с лекарствените припаси и обратно. Разкъсването на стерилните опаковки, изпразването на шишенцата, трескавото пресмятане на правилните дозировки. И всичко това става, докато пациентката се мята, а кръвното й налягане пада главоломно.

Почеркът вече беше друг. Друга сестра се бе заела с описването на ставащото. Сега документацията се водеше чисто и методично, очевидно от сестра, чието задължение по време на кода беше само да наблюдава и да записва.

„Все още не се предават — помисли си Мора. — Не и докато зениците реагират. Не и докато все още има шанс.“

Спомни си първия Син код, който бе ръководила като интернист, и колко неохотно бе признала поражението, дори когато бе станало ясно, че пациентът не може да бъде спасен. Но семейството на човека чакаше пред стаята — съпругата и двамата му синове в тийнейджърска възраст — и тя мислеше за лицата на момчетата през цялото време, докато бе долепвала дефибрилатора до гърдите на мъжа, отново и отново. И двете момчета бяха достатъчно високи, за да бъдат мъже, с огромни крака и пъпчиви лица, но плачеха като деца, и тя бе продължила усилията за ресусцитацията дълго след стадия, след който те ставаха безсмислени, като си мислеше: „Направи му още един електрически шок. Само още един“.

Осъзна, че отец Брофи бе млъкнал. Вдигна очи и установи, че я наблюдава. Погледът му бе толкова съсредоточен, че се почувства така, сякаш бе нахлул в личното й пространство.

И същевременно — странно възбудена.

Затвори картона с делови жест, за да прикрие объркването си. Току-що бе станала от леглото на Виктор, а ето че се бе почувствала привлечена и то точно от този мъж. Знаеше, че разгонените котки привличат мъжките само с миризмата си. Такъв сигнал ли излъчваше и тя — миризмата на приемаща женска? На жена, която бе живяла толкова дълго без секс, че сега не можеше да му се насити?

Стана и посегна към палтото си.

Свещеникът пристъпи напред, за да й помогне. Приближи се зад нея и го разтвори, за да й позволи да пъхне ръце в ръкавите. Усети как дланта му докосна косите й. Това бе случайно докосване, нищо повече, но предизвика тревожен трепет в нея. Тя отстъпи и се закопчава припряно.

— Преди да тръгнете, искам да ви покажа нещо — каза отец Брофи. — Ще дойдете ли с мен?

— Къде?

— Долу, на четвъртия етаж.

Озадачена, младата жена го последва към асансьора. Влязоха и отново се озоваха заедно в ограничено пространство, което й се стори прекалено тясно. Тя стоеше с ръце в джобовете на палтото и стоически не отделяше очи от сменящите се цифрички на етажите, като се питаше: „Грях ли е някой свещеник да ти се струва привлекателен?“.

Ако не беше грях, със сигурност беше лудост.

Вратата на асансьора най-после се отвори и тя го последва по коридора, през поредица от двойни врати, в кардиологията. И тук, като в интензивното отделение на хирургията, осветлението беше приглушено за през нощта. Вървяха така из полумрака, докато стигнаха до помещението с мониторите за ЕКГ.

Пълната сестра, седяща пред тях, вдигна поглед от пробягващите по тях линии и зъбите й блеснаха в усмихната дъга.

— Отец Брофи. Нощна обиколка ли правите?

Той докосна рамото на сестрата, непринуден, свойски жест, който говореше за приятелски взаимоотношения. Мора си спомни първия път, когато бе видяла свещеника — докато бе прекосявал заснежения двор под стаята на Камий. Как бе положил утешително длан върху рамото на старата монахиня, която го бе посрещнала. Този мъж не се страхуваше да предложи топлината на своето докосване.

— Добър вечер, Катлин — отвърна той и в гласа му внезапно се промъкна меката напевност на бостънския вариант на ирландския. — Спокойна ли е вечерта?

— Засега, да чукна на дърво. Да не би сестрите да се обадиха да посетите някого?

— Не от вашите пациенти. Бяхме горе, в интензивното отделение на хирургията. Исках да доведа д-р Айлс тук за едно посещение.

— В два през нощта? — Катлин се засмя и погледна Мора. — Той ще ви съсипе. Този човек не почива.

— Почивка ли? — пошегува се отец Брофи. — Какво е това?

— Нещо, което ние, другите, по-недостойните смъртни, правим.

Свещеникът погледна към монитора.

— А как е нашият мистър Демарко?

— О, вашият специален пациент. Вчера го прехвърлиха в легло, където състоянието му не се следи непрекъснато. Затова бих казала, че е супер.

Младият мъж посочи линията от ЕКГ на легло №6, която се движеше спокойно по екрана.

— Ето — каза той, като докосна Мора по ръката, а дъхът му прошепна в косите й: — Ето това исках да ви покажа.

— Защо? — попита тя.

— Мистър Демарко е мъжът, когото спасихме, на тротоара. — Погледна я. — Мъжът, за когото предсказахте, че няма да живее. Това е нашето чудо. Ваше и мое.

— Не е непременно чудо. И друг път ми се е случвало да сгреша.

— Изобщо ли не сте изненадана, че този човек ще излезе жив от болницата?

Д-р Айлс го погледна в тихата интимност на мрака.

— Малко са нещата, които вече могат да ме изненадат. Признавам го, макар и със съжаление.

Не искаше да прозвучи цинично, но стана точно така, и тя се запита дали го беше разочаровала. Поради някаква причина за него беше важно тя да изрази някаква почуда, а тя му беше дала словесния еквивалент на незаинтересовано свиване на раменете.

Докато слизаха с асансьора към партера, Мора каза:

— Иска ми се да вярвам в чудеса, отче. Наистина ми се иска. Но се страхувам, че няма как да промените мнението на един стар скептик.

Той отговори с усмивка:

— Даден ви е блестящ ум и, разбира се, предназначението му е да бъде използван от вас. Да задавате своите въпроси и да намирате своите отговори.

— Сигурна съм, че вие задавате същите въпроси като мен.

— Всеки ден.

— Въпреки това приемате концепцията за божественото. Вярата ви никога ли не се разколебава?

Последва пауза.

— Не моята вяра, не. На това мога да разчитам.

Мора долови лека нотка на несигурност в гласа му и го погледна.

— Тогава какво поставяте под въпрос?

Свещеникът срещна погледа й с поглед, който сякаш проникваше право до ума й, четейки всяка мисъл, която не искаше той да види.

— Силата си — отвърна тихо той. — Понякога поставям под въпрос своята сила.

Навън, докато стоеше сама сред болничния паркинг, тя пое няколко пъти дълбоко студения нощен въздух. Небето беше ясно, звездите блестяха силно. Влезе в колата и изчака малко моторът да загрее, опитвайки се да разбере какво се беше случило току-що между нея и отец Брофи. Всъщност нищо, но се чувстваше виновна, сякаш нещо все пак се беше случило. Беше едновременно виновна и ободрена.

Прибра се вкъщи по полираните с ледена настилка улици, мислейки за отец Брофи и Виктор. Беше уморена, когато напусна дома си; сега беше абсолютно разсънена и с изострена чувствителност и с вибриращи нерви. Чувстваше се по-жива, отколкото се бе чувствала от месеци.

Прибра колата в гаража и още докато влизаше в къщата, започна да сваля палтото. И да разкопчава блузата си, докато вървеше към спалнята. Виктор спеше дълбоко, без да усеща, че тя е до него и се разсъблича. През последните няколко дни бе прекарвал повече време в нейната къща, отколкото в хотелската си стая, и сега й се струваше, че мястото му естествено е в нейното легло. В нейния живот. Потрепервайки, младата жена се пъхна под завивките, където беше прелестно топло, и допирът на хладната й кожа го накара да се размърда.

Няколко погалвания, няколко целувки, и Виктор беше напълно разбуден, напълно възбуден.

Прие го охотно в себе си, над себе си, и макар да лежеше отдолу, не се чувстваше в подчинена позиция. Наслаждаваше се на удоволствието, също като него. Но когато затвори очи и го усети как свършва в нея, в съзнанието си видя не само лицето на Виктор, но и на отец Брофи. Променящ се образ, който като премигващи светлинки показваше последователно ту едното, ту другото лице, докато накрая Мора не знаеше чие беше всъщност.

И на двамата. Ничие.