Грешникът

Деветнайсет

Седяха в колата на Бари Фрост, паркирана пред хотел „Колонада“. Фрост и Ризоли бяха отпред, а Мора — отзад.

— Нека първо аз поговоря с него — обади се Мора.

— По-добре ще бъде да си останеш тук, докторке — отвърна Бари. — Не знаем как ще реагира.

— По-малко вероятно е да се съпротивлява, ако говоря с него.

— Но ако е въоръжен…

— Няма да ме нарани — увери го младата жена. — И не искам вие да го нараните, това ясно ли е? Няма да го арестувате.

— Ами ако реши, че не иска да дойде?

— Ще дойде. — Отвори вратата на автомобила. — Просто оставете на мен.

Взеха асансьора до четвъртия етаж заедно с една млада двойка, която вероятно бе озадачена от вида на мрачното трио. Мора застана пред стая 426 с Ризоли и Фрост от двете си страни и почука на вратата.

Минаха няколко секунди.

Вече се готвеше да почука отново, когато вратата най-сетне се отвори и пред нея застана Виктор. Очите му бяха уморени, а изражението — безкрайно тъжно.

— Питах се какво ще решиш — започна той. — Започнах да се надявам, че… — Поклати глава.

— Виктор…

— Но всъщност не би трябвало да се изненадвам. — Погледна към стоящите в коридора детективи и се засмя горчиво. — Донесе ли белезници?

— Няма нужда от белезници — отговори Мора. — Те искат само да поговорят с теб.

— Да, разбира се. Само да поговорят. Да се обадя ли на адвокат?

— Зависи от теб.

— Не, ти ми кажи. Ще имам ли нужда от адвокат?

— Ти единствен знаеш това, Виктор.

— Това е тест, нали? Само виновният настоява за адвокат.

— Адвокатът никога не е лоша идея.

— Тогава само за да ти докажа нещо, няма да повикам адвокат. — Погледна към двамата детективи. — Трябва да си обуя обувките. Ако не възразявате.

Обърна се и тръгна към стенния гардероб.

Мора се обърна към Джейн.

— Може ли да изчакате тук?

Последва Виктор в стаята, оставяйки вратата да се затвори след нея, за да бъде за миг насаме с него. Седнал на един стол, той си връзваше обувките. Забеляза, че куфарът му е върху леглото.

— Приготвяш си багажа — отбеляза тя.

— Взех си билет за четири. Но както ми се струва, планът ми ще трябва да се промени, нали?

— Трябваше да им кажа. Съжалявам.

— Сигурен съм, че съжаляваш.

— Нямах избор.

Младият мъж се изправи.

— Имаше избор и го направи. Мисля, че това говори съвсем ясно. — Прекоси стаята и отвори вратата. — Готов съм — съобщи той. Подаде връзка ключове на Ризоли. — Предполагам ще искате да претърсите взетата под наем кола. Това е синята „Тойота“, паркирана на третия етаж в гаража. Не казвайте, че не съм сътрудничил.

Фрост го поведе по коридора. Джейн дръпна Мора за ръкава, за да изостанат малко зад двамата мъже, които продължаваха да вървят към асансьорите.

— Ето тук трябва да се оттеглиш — прошепна Ризоли.

— Аз съм тази, която ви го издаде.

— Точно по тази причина не можеш да бъдеш част от това.

— Той ми беше съпруг.

— Ето за това става дума. Трябва да се оттеглиш и да оставиш ние да се оправяме с него. Знаеш го.

Разбира се, че го знаеше.

Все пак ги последва до долу. Качи се в своя автомобил и кара след тях до „Шрьодер Плаза“. Виждаше седналия на задната седалка Виктор.

Той се обърна и я погледна само веднъж, докато чакаха на светофара. Погледите им се срещнаха за миг, през прозореца. После той се обърна напред и повече не погледна към нея.

Докато успее да намери място за паркиране и да влезе в сградата на бостънската полиция, вече бяха отвели Виктор нагоре. Взе асансьора до втория етаж и се насочи право към отдел „Убийства“.

Бари Фрост й препречи пътя.

— Не може да влизате тук, докторке.

— Разпитват ли го вече?

— Ризоли и Кроу се заеха с това.

— Аз ви го дадох, дяволите да ви вземат. Оставете ме поне да чуя какво има да каже. Мога да наблюдавам от другата стая.

— Трябва да изчакате тук. — И добави меко: — Моля ви, д-р Айлс.

Мора срещна изпълнения му със симпатия поглед. От всички детективи в отдела той единствен можеше само с един поглед да я накара да се откаже от протестите си.

— Защо не седнете там, на моето бюро? — предложи той. — Ще ви донеса чаша кафе.

Младата жена се отпусна тежко на един стол и се загледа в снимката на бюрото на Фрост — вероятно беше на съпругата му. Хубава блондинка с аристократични скули. Малко по-късно той й донесе кафето и го постави пред нея.

Тя не го докосна. Продължи да се взира в снимката на съпругата на Фрост и да си мисли за браковете на другите хора. За щастливия край на много от историите.

Виктор Банкс не се понрави на Ризоли.

Той седеше на масата в стаята за разпити, отпивайки спокойно от чашата си с вода, с отпуснати рамене, в почти непринудена поза. Изглеждаше добре и го знаеше. Всъщност изглеждаше прекалено добре. Джейн огледа износеното кожено яке, панталоните в цвят каки, и всичко й напомни един по-рафиниран Индиана Джоунс. Този тук беше дипломиран лекар със солидна биография в хуманитарната сфера. О, да, момичетата несъмнено се лепяха по него като мухи на мед. Дори д-р Айлс, винаги толкова уравновесена и здравомислеща в лабораторията за аутопсиите, си бе загубила сърцето по този мъж.

„А ти я предаде, кучи сине.“

Дарън Кроу седеше вдясно от нея. Според предварителната им уговорка, разговорът щеше да се води предимно от Ризоли. Досега Виктор се бе държал ледено, но без да отказва да съдейства за провеждането на разпита, отговаряйки на въвеждащите й въпроси лаконично, като човек, който иска да приключи по-бързо с това. Човек, който не храни особено уважение към полицията.

Преди да бяха свършили разговора си обаче, щеше да изпита уважение към нея.

— Откога сте в Бостън, мистър Банкс? — попита тя.

— Д-р Банкс. И ви казах, че съм тук от около девет дни. Долетях през нощта на последната неделя.

— Казахте, че сте дошли в Бостън за някаква среща?

— С декана на Харвардското училище за обществено здраве.

— Причината за тази среща?

— Моята организация има договорки за работа и изследвания с различни университети.

— Вашата организация е One Earth?

— Да. Това е международна медицинска благотворителна организация. Ръководим клиники по цял свят. Разбира се, приветстваме всички, които се обучават за лекари и медицински сестри и желаят да работят като доброволци в нашите клиники. Студентите се сдобиват с реален опит на самото „бойно поле“, така да се каже. Ние от своя страна се възползваме от техните умения.

— И кой уреди срещата в Харвард?

Той сви рамене.

— Това беше просто рутинно посещение.

— Кой всъщност се обади?

Настъпи тишина. „Хванах те.“

— Вие, нали? — продължи Ризоли. — Обадихте се в Харвард преди две седмици. Казахте на декана, че тъй като така или иначе ще идвате в Бостън, бихте могли да се отбиете и в неговия офис.

— Трябва да поддържам контактите си.

— Но защо всъщност дойдохте в Бостън, д-р Банкс? Нямаше ли друга причина?

Последва пауза.

— Да.

— И тя е?

— Бившата ми съпруга живее тук. Исках да я видя.

— Но вие не сте говорили с нея от… колко време? Почти три години.

— Очевидно тя вече ви е казала всичко. Защо е нужно да разговаряте с мен?

— И внезапно ви обзема толкова отчаяно желание да я видите, че прекосявате страната, без даже да знаете дали ще приеме да се видите?

— Понякога любовта изисква да поемаме рискове. Въпрос на вяра. Да вярваш в нещо, което не можеш да видиш или да докоснеш. Просто трябва да скочим. — Погледна я право в очите. — Нали, детектив?

Ризоли усети, че се изчервява, и за момент не се сети какво да отговори. Виктор беше преобърнал въпроса, беше го извъртял така, че разговорът някак се насочи към нея.

„Любовта изисква да рискуваме.“

Кроу наруши мълчанието.

— Хей, добре изглежда бившата ви съпруга — заяви той. Не враждебно, а с непринудения тон на двама беседващи мъже, които незабавно игнорираха Джейн. — Разбирам защо сте прелетели цялото това разстояние, за да опитате да закърпите положението. И успяхте ли?

— Нещата помежду ни потръгнаха.

— Да, разбрах, че сте живели в къщата й през последните няколко дена. Според мен това си е чист напредък.

— Защо просто не стигнем до истината — обади се Ризоли.

— Истината ли? — попита Виктор.

— Истинската причина за идването ви в Бостън.

— Защо просто не ми кажете какъв отговор търсите, за да ви го дам? Така ще си спестим доста време.

Младата жена извади някаква папка и я сложи на масата.

— Погледнете това.

Той я отвори и видя, че това са снимките на опустошеното село.

— Вече ги видях — каза той и затвори папката. — Мора ми ги показа.

— Не изглеждате особено заинтригуван.

— Не може да се каже, че гледката е приятна.

— Целта определено не е била тази. Погледнете пак. — Отвори папката, извади една от снимките и я сложи най-отгоре. — Особено тази.

Виктор погледна към Кроу, сякаш търсейки съюзник срещу тази неприятна жена, но детективът само повдигна рамене, все едно казваше: „какво да се прави“.

— Снимката, д-р Банкс — припомни Джейн.

— Какво точно се очаква да кажа за нея?

— Клиниката в това село е била на One Earth.

— Толкова изненадващо ли ви се струва това? Ние ходим там, където хората се нуждаят от нас. Което означава, че понякога сме в неудобно или дори опасно положение. — Той все така не поглеждаше към снимката, продължавайки да избягва гротескната картина. — Това е цената, която плащаме като хуманитарни работници. Поемаме същите рискове като пациентите си.

— Какво се случи с това село?

— Мисля, че е очевидно.

— Погледнете снимката.

— Всичко е описано в полицейския доклад, убеден съм.

— Погледнете проклетата снимка! Кажете ми какво виждате.

Най-после Виктор сведе поглед към фотографията. И каза:

— Изгорели тела. Струпани пред нашата клиника.

— И как са умрели?

— Казаха, че било клане.

— Знаете ли го със сигурност?

Той я стрелна с поглед.

— Не съм бил там, детектив. Бях си в Сан Франциско, когато ми се обадиха от Индия. Така че не очаквайте да научите подробности от мен.

— Как разбрахте, че е било клане?

— Пишеше го в доклада, който получихме от полицията в Андра Прадеш. Че нападението е било на политическа или религиозна основа и няма свидетели, тъй като селото било сравнително изолирано. Хората обикновено избягват контакта с прокажените.

— Но са изгорили телата. Не ви ли се стори странно?

— Защо да е странно?

— Телата са били струпани на големи купчини, преди да бъдат запалени. Човек би помислил, че никой не би искал да докосне прокажен. Защо са събрали телата на купчини?

— Предполагам, че е било по-ефективно. Да бъдат изгорени на групи.

— Ефективно ли?

— Опитвам да подходя логично.

— А каква е логичната причина да бъдат изгорени?

— Гняв? Вандализъм? Не знам.

— Всичките тези усилия по преместването на мъртвите тела. Донасянето на бидоните с бензин. Изграждането на дървени клади. И всичко това под надвиснала заплаха да бъдат разкрити.

— Накъде биете?

— Казвам, че телата е трябвало да бъдат изгорени, за да се унищожат доказателствата.

— Доказателства за какво? Очевидно става дума за масово избиване. Никакъв огън няма да го скрие.

— Но огънят би скрил факта, че не става дума за клане.

Ризоли не се изненада, когато той сведе поглед, внезапно изгубил желание да я гледа в очите.

— Не знам защо ми задавате тези въпроси — рече Виктор. — Защо не вярвате на доклада на полицията?

— Защото те или са сгрешили, или са били подкупени.

— Знаете го, така ли?

Джейн потупа снимката.

— Погледнете отново, д-р Банкс.

— Предпочитам да не го правя.

— Тук не са изгорени само човешки тела. Козите също са избити и изгорени. Както и кокошките. Какво прахосничество — всичкото това месо. Защо ще убиват кози и птици и после ще ги изгарят?

Младият мъж се изсмя саркастично.

— Може би от страх, че те също са болни от проказа? Не знам!

— Това не обяснява случилото се с птиците.

Той поклати глава.

— Какво?

Ризоли посочи покрива от гофрирана ламарина на клиниката.

— Обзалагам се, че дори не сте забелязали това. Но д-р Айлс го забеляза. Тези тъмни петна по покрива. На пръв поглед приличат на окапали листа. Но не е ли странно тук да има листа, когато наоколо няма дървета?

Виктор не отговори. Стоеше неподвижно, свел глава, така че неговата събеседница да не вижда лицето му. Езикът на тялото му говореше, че събира сили за неизбежното.

— Това не са листа, д-р Банкс. Струва ми се, че са някакви врани. Три от тях лежат тук, в края на снимката. Как ще обясните това?

Той сви нехайно рамене.

— Може да са простреляни.

— Полицията не споменава за доказателства за използване на огнестрелно оръжие. По сградата не са открити дупки от куршуми, не са намерени гилзи. В никоя от жертвите не са открити части от куршуми. Пише, че няколко от труповете са с фрактури на черепа, затова предполагат, че жертвите са били пребити до смърт, докато са спели.

— И аз бих предположил същото.

— Как тогава да обясним птиците? Тези врани със сигурност не са стояли на покрива, чакайки някой просто да се качи при тях и да ги удари подред с пръчка по главите.

— Не знам накъде биете. Какво общо имат мъртвите птици с това?

— Изключително много. Не са били убити с пръчки, нито с огнестрелно оръжие.

Виктор изсумтя.

— Вдишване на дим?

— При подпалването на селото птиците са били вече мъртви. Всичко е било мъртво. Птици. Добитък. Хора. Нищо не се е движело, нищо не е дишало. Зоната е била стерилизирана. Всякакъв живот е бил унищожен.

Не последва реакция.

Ризоли се приведе напред и изрече право в лицето му:

— Колко дари „Октъгън Кемикълс“ на вашата организация тази година, д-р Банкс?

Виктор приближи чашата с вода до устните си и отпи бавно от нея.

— Колко?

— Става дума за… десетки милиони. — Погледна към Кроу. — Бихте ли ми налели още вода?

— Десетки милиони ли? — повтори Джейн. — Защо не кажете просто осемдесет и пет милиона?

— Може би са толкова.

— А предишната година не ви дадоха нищо. Какво се промени междувременно? Да не би изведнъж „Октъгън“ да се сдоби с хуманитарна съвест?

— Питайте тях.

— Питам вас.

— Наистина бих искал още вода.

Кроу въздъхна, взе празната чаша и излезе. Сега в стаята останаха само Виктор и Джейн.

Тя се приведе дори още по-близо, фронтална атака на зоната му на комфорт.

— Всичко е заради тези пари, нали? Осемдесет и пет милиона долара са страшно голяма сума. Явно за „Октъгън“ залогът е бил голям — можели са да загубят ужасно много. А вие явно има какво да спечелите, като им сътрудничите.

— В какво да сътрудничим?

— Като мълчите. Като пазите тайната им.

Извади друга папка и я хвърли на масата пред своя събеседник.

— Имали са фабрика за пестициди само на миля и половина от село Бара. „Октъгън“ е съхранявал хиляди килограми метил изоцианат в нея. Затворили са тази фабрика миналата година, знаехте ли го? Веднага след атаката над село Бара „Октъгън“ изоставя фабриката. Просто си събира персонала и изравнява фабриката със земята. Официалното им обяснение е страх от терористично нападение. Но вие не им вярвате, нали?

— Нямам какво повече да кажа.

— Селото не е унищожено от клане. Не става въпрос и за терористична атака. — Ризоли направи пауза и додаде тихо: — Било е промишлена катастрофа.