Грешникът

Едно

Наричаха я Кралицата на мъртвите.

Макар никой да не й го беше казвал в лицето, д-р Мора Айлс понякога чуваше как произнасят шепнешком зад гърба й този прякор, докато се движеше по мрачния триъгълник, образуван от трите точки, свързани с професията й: съдебната зала, местопрестъплението и моргата. Понякога долавяше саркастична нотка: „А, ето я нашата Готическа богиня, излязла да си набави нови поданици“. Друг път се усещаше неспокойно потрепване в шепота, подобен на вълната от тихи коментари, преминаваща през група набожни хора, покрай които върви нечестив непознат. Това беше безпокойството на онези, които не можеха да разберат избора й да върви по стъпките на Смъртта. „Удоволствие ли й доставя това? — питаха се те. — Нима допирът до студения труп, вонята на гниеща плът й се струват толкова привлекателни, че да обърне гръб на живите?“ Според тях това не можеше да е нормално и те хвърляха неспокойни погледи подир нея, забелязвайки детайли, които само подсилваха мнението им, че тази жена беше странна птица. Кожата й бе като слонова кост, черната коса — отрязана по права линия като косата на Клеопатра. Червеното червило. Кой друг ходеше с червило на местопрестъпление, където лежат мъртъвци? Най-силно ги смущаваше спокойствието й, студеният царствен поглед, с който оглеждаше ужасии, които те самите не бяха в състояние да понесат. За разлика от тях, тя не отместваше очи. Вместо това се привеждаше още по-близо и се взираше, докосваше. Душеше.

А най-накрая, на ярката светлина в залата за аутопсии, режеше.

Мора режеше и сега, скалпелът й се плъзгаше по студената плът, под жълтеникавите подкожни мазнини. „Този човек си е падал по хамбургерите и пържените картофки“ — помисли си тя, срязвайки с нещо като градинарски ножици ребрата, за да повдигне триъгълния щит на гръдната кост така, сякаш отваря вратичката на кухненско шкафче и да разкрие съкровеното му съдържание.

Сърцето лежеше сгушено в гъбестото си ложе на белите дробове. В продължение на петдесет и девет години то бе изтласквало кръвта по тялото на мистър Самюъл Найт. Беше пораснало заедно с него, остаряло бе с него, беше се трансформирало успоредно с него от крехкия мускул на младостта до тази потънала в сланина плът. Всяка помпа рано или късно се разваля, както бе станало с помпата в гърдите на мистър Найт, докато бе седял в хотелската си стая в Бостън пред включения телевизор с чаша уиски от минибара, който се намираше точно край него до нощното шкафче.

Д-р Айлс не спря, за да се запита какви може да са били последните му мисли, дали бе изпитал болка, или страх. Въпреки че изследваше най-интимните части на тялото му, въпреки че бе разтворила плътта и държеше сърцето му в дланта си, мистър Самюъл Найт си оставаше непознат за нея, мълчалив и без изисквания, и й даваше доброволно достъп до своите тайни. Мъртвите са търпеливи. Те не се оплакват, не заплашват, не приласкават.

Мъртвите не нараняват; само живите правят това.

Мора правеше невъзмутимо и експедитивно дисекция на вътрешните органи от гръдния кош. Освободи напълно сърцето и го постави върху плота за рязане. Във въздуха навън се въртяха първите декемврийски снежинки, падаха покрай прозорците, нашепвайки нещо, и застилаха улиците. Но тук, в лабораторията, единствените звуци идваха от течащата вода и съскането на вентилатора. Асистентът й Йошима се движеше в неестествено мълчание, като предугаждаше всяка нейна молба и материализираше всичко, от което тя се нуждаеше. Работеха заедно само от година и половина, но вече функционираха като единен организъм, свързан от телепатията на два логични мозъка. Нямаше нужда да му казва да пренасочи светлината на лампата; това вече бе направено, светлината сочеше точно към сърцето, от което се стичаха капки, ножиците бяха в ръката му в очакване тя да ги поеме.

Тъмните петънца по стената на дясната камера и белият апикален белег й разказаха тъжната история на това сърце. Стар инфаркт на миокарда, станал преди месеци, а може би дори — години, вече беше разрушил част от стената на лявата камера. А после, в някой момент от последните двайсет и четири часа, бе последвал нов инфаркт. Тромб беше блокирал дясната коронарна артерия, препречвайки притока на кръв към мускула на дясната камера.

Отряза тъкан за хистология, но вече знаеше какво ще види под микроскопа. Коагулация и некроза. Нахлуването на белите кръвни телца, движещи се като защитна армия. Може би мистър Самюъл Найт си е мислил, че дискомфортът в гърдите му се дължи на проблеми с храносмилането. Обядът е бил прекалено обилен, не е трябвало да изяжда всичкия лук. Може би таблетка пептобисмол би свършила работа. Или пък е усетил по-заплашителни признаци, но е предпочел да не им обърне внимание: тежест в гърдите, задъхване. Със сигурност не му е минало през ума, че е получил сърдечен пристъп.

И че ден по-късно ще е мъртъв в резултат на аритмия.

Сега сърцето лежеше отворено и разрязано върху плота. Мора погледна към торса, останал без органи. „Така значи завърши командировката ти до Бостън — помисли си тя. — И в това няма нищо изненадващо. Няма нечестна игра, освен многогодишната злоупотреба с тялото ти, мистър Найт.“

Интеркомът избръмча.

— Д-р Айлс?

Беше Луиз, секретарката й.

— Да?

— Детектив Ризоли ви търси на втора линия. Може ли да отговорите?

— Свържи ме.

Мора свали ръкавиците и се приближи до стената, където висеше телефонът. Йошима, който миеше инструменти в мивката, спря водата. Обърна се и я погледна с мълчаливите си тигрови очи; вече знаеше какво означава обаждане от Ризоли.

Когато най-сетне затвори телефона, доктор Айлс видя въпроса в погледа му.

— Днес се започва отрано — обяви тя.

После свали престилката си и напусна моргата, за да доведе друг поданик в своето царство.

Сутрешният снеговалеж се бе превърнал в коварна смес от сняг и лапавица, но от градските снегорини нямаше и помен. Караше внимателно по „Джамейка Ривъруей“, гумите на колата оставяха дълбоки следи в кишата, чистачките изстъргваха скрежта от побелялото предно стъкло. Зимната буря беше първа за сезона и шофьорите все още не се бяха приспособили към новите условия. Вече бяха станали няколко произшествия и автомобилите чакаха край пътя. Подмина паркирана полицейска кола със запалени сигнални светлини, край която полицаят заедно с шофьор на влекач се взираха в някакъв наклонен автомобил, чиито десни колела бяха затънали в канавката.

Гумите на лексуса й започнаха да се пързалят и колата поднесе настрани, предната броня упорито се насочваше към насрещното движение. Обзета от паника, тя натисна спирачките и усети как автоматичният контрол на буксуването влезе в действие. Върна колата обратно в своята лента. „По дяволите — помисли си с все още бясно тупкащо в гърдите сърце. — Връщам се в Калифорния.“ Намали до предпазливо пълзене, без да се интересува кой натиска клаксона след нея и колко задържа движението. „Хайде, давайте, изпреварете ме, глупаци такива. Виждала съм доста като вас на масата в моргата.“

Пътят я отведе в „Джамейка плейн“, западен бостънски квартал с достолепни стари жилищни сгради и обширни поляни, спокойни паркове и крайречни алеи. През лятото те бяха зелено прибежище от шума и жегата на града, но днес, под мрачното небе и с обрулените си от вятъра поляни, кварталът имаше тъжен вид.

Адресът, който търсеше, изглеждаше най-неприветлив от всички. Сградата се издигаше зад висока каменна стена, покрита с неразгадаема плетеница от бръшлян. „Барикада, която да не допуска света“ — помисли си тя. От улицата успяваше да види само готическите върхове на покрит с аспид покрив и голям прозорец току под покрива, който я гледаше като тъмно око. Паркираната край главния вход патрулна кола я увери, че това е търсеното място. Засега бяха пристигнали само още няколко превозни средства — на ударните части, които винаги предшестваха появата на по-многобройния технически персонал.

Паркира отпред на улицата и се фокусира върху предстоящата си среща с първия порив на вятъра. Щом излезе от автомобила, обувката й се подхлъзна встрани и тя едвам успя да се задържи за вратата на колата. Изправи се, усещайки как ледената вода, с която се бе намокрило палтото й при падането в кишата, потича надолу по прасците й. Постоя няколко секунди така, докато мокрият сняг щипеше бузите й, шокирана от бързината, с която бе станало всичко.

Погледна към седящия в патрулната си кола полицай и видя, че я наблюдава — несъмнено бе забелязал подхлъзването й. С уязвено честолюбие, младата жена грабна чантата с нужния инструментариум от предната седалка, затвори вратата и тръгна с възможно най-достоен вид по заскрежената улица.

— Добре ли си, докторке? — подвикна през прозореца на автомобила патрулиращият полицай, загрижен въпрос, който тя не посрещна добре.

— Супер съм.

— Внимавай с тези обувки. В двора е дори още по-хлъзгаво.

— Къде е детектив Ризоли?

— Те са в параклиса.

— И къде е той?

— Няма как да го пропуснеш. Вратата с големия кръст.

Мора продължи към входната врата, но установи, че е заключена. На стената висеше желязна камбана. Тя опъна въженцето и средновековният звън бавно отзвуча на фона на сипещия се с леко шумолене сняг. Надписът върху намиращата се под камбанката бронзова плочка бе закрит отчасти от клонка кафяв бръшлян.

От другата страна на портата внезапно се появи жена, цялата в черно. Беше се приближила така безшумно, че Мора трепна, когато видя изведнъж гледащото я лице. Беше лице на старица, с толкова дълбоки бръчки, сякаш заплашваше всеки момент да изгуби очертанията си, но очите блестяха с интелект. Монахинята не каза нищо, зададе въпроса си само с поглед.

— Аз съм д-р Айлс от Канцеларията на съдебния лекар — обясни Мора. — Полицията ме извика.

Портата се отвори със скърцане.

Младата жена влезе в двора.

— Търся детектив Ризоли. Мисля, че е в параклиса.

Монахинята посочи право напред. После се обърна и затътри бавно крака към най-близката врата, оставяйки новодошлата да отиде сама в параклиса.

Снежните парцали се въртяха и танцуваха насред ледените иглички на суграшицата като бели пеперуди, наобиколили своите братовчеди с натежали, сякаш оловни крака. Най-прекият път минаваше право през двора, но блестеше от лед, а обувките на Мора вече бяха демонстрирали, че не са подходящи за подобна гладка повърхност. Затова тя се вмъкна в тясната покрита алея, която се виеше покрай оградата. Макар да предпазваше от леда, тя не даваше почти никаква защита от вятъра, който се провираше и под палтото й. Шокирана от студа, Мора си спомни отново колко безмилостен можеше да бъде декември в Бостън. Беше прекарала по-голямата част от живота си в Сан Франциско, където снежинките бяха рядко щастие, а не мъчение като тези щипещи иглички, които дори под навеса намираха начин да се доберат до лицето й. Младата жена се приближи още малко към сградата и се уви по-плътно в палтото си, докато вървеше покрай притъмнелите прозорци. Откъм дворната порта се носеше приглушеният шум от движението по „Джамейка Ривъруей“. Но тук, между тези стени, не се чуваше нищо друго, освен тишина. Като се изключи възрастната монахиня, която й беше отворила, манастирът изглеждаше изоставен.

Затова изпита истински шок, когато забеляза трите наблюдаващи я от един прозорец лица. Те образуваха безмълвно платно, наподобяващи облечени в тъмни роби призраци зад стъкло, докато гледаха как непознатата навлиза все по-навътре в тяхната обител. Погледите им се местеха в унисон, следвайки движенията й.

Входът към параклиса беше препречен от жълта лента, ограничаваща достъпа до местопрестъплението, по която вече бе полепнала скреж. Д-р Айлс повдигна лентата, мина под нея и бутна вратата, за да я отвори.

Ослепи я светкавица на фотоапарат и тя замръзна на място. Вратата бавно се затвори след нея, докато стоеше със затворени очи, изчаквайки образът, отпечатан в ретините й да избледнее. Когато зрението й се нормализира, забеляза редиците дървени пейки, белосаните с вар стени и висящото над олтара в предната част на параклиса огромно разпятие. Помещението беше студено и строго, а мракът в него се увеличаваше от витражите, през които отвън проникваше мъждива светлина.

— Стой там. Внимавай къде стъпваш — каза фотографът.

Мора сведе поглед към каменния под и видя кръв. И отпечатъци от стъпки, образуващи объркваща плетеница, осеяни с остатъци, говорещи за скорошно посещение на линейка. Разкъсани превръзки и опаковки на спринцовки за еднократна употреба. Но не и тяло.

Движеше погледа си в непрестанно разширяващ се кръг, без да изпусне стъпкания бял плат на пътеката между редовете, червените петна по пейките. Виждаше парата от дъха си, а температурата в леденото помещение като че ли продължаваше да пада — поне на нея самата й ставаше все по-студено — докато разчиташе кървавите следи, проследявайки движението на петната по редиците от пейки, и започваше да разбира какво се бе случило тук.

Фотографът започна да прави нова поредица снимки и всяка една от тях бе насилие за очите на лекарката.

— Хей, докторке? — Близо до олтара се надигна чернокосата глава на детектив Джейн Ризоли, която се изправи и й махна. — Жертвата е тук.

— А от какво е кръвта тук, край вратата?

— От другата жертва, сестра Урсула. Момчетата от медицинския екип я закараха в „Сейнт Франсис“. По централната пътека между редовете има още кръв и следи от стъпки, които опитваме да запазим, затова по-добре свий вляво. Движи се плътно покрай стената.

Мора спря, за да измъкне чифт калцуни, после зави към стената. Едва след като заобиколи първата редица от пейки, видя тялото на монахинята, с лицето нагоре. Платът на черните й одежди напомняше черна локва, разтворена в по-голямото езеро от кръв. И двете длани вече бяха пъхнати в торбички, за да се запази доказателственият материал. Младостта на жертвата я изуми. И монахинята, която й бе отворила входната врата, и другите три жени, които бе зърнала през прозореца, бяха възрастни. А тази беше много по-млада. Лицето бе някак безплътно, замръзналият в светлосините очи поглед беше нереално умиротворен. Русата коса на останалата без покривало глава не беше по-дълга от два-три сантиметра. Всеки един от ужасните удари бе отпечатан в разкъсания скалп, в обезобразеното теме.

— Казва се Камий Мажин. Сестра Камий. От Хаянис Порт — обясни деловито Ризоли. — Била е първата послушница, която е дошла тук от петнайсет години насам. Планирала да даде окончателния си обет през май. — Замълча за момент, после добави: — Била е само на двайсет години.

И този път гневът пропука хладната й фасада.

— Толкова е млада.

— Да. Но онзи изглежда я е пребил жестоко.

Мора сложи чифт ръкавици и клекна, за да огледа пораженията. Инструментът, причинил смъртта, беше оставил неравни продълговати рани по скалпа. През разкъсаната кожа се подаваха парченца кост, на места бе изтекла сивкава течност. Макар да беше почти незасегната, кожата на лицето имаше тъмнопурпурен цвят.

— Умряла е с лице към земята. Кой я е обърнал по гръб?

— Сестрите, които са я открили. Опитвали да напипат пулс.

— В колко часа е била открита жертвата?

— Към осем сутринта. — Ризоли погледна часовника си. — Преди почти два часа.

— Знаеш ли какво се е случило? Какво ти казаха сестрите?

— Трудно беше да науча нещо полезно от тях. В момента са останали само четиринайсет сестри и всички са в шок. Мислели, че тук са в безопасност. Защитени от Бог. И тогава се появява някакъв лунатик.

— Има ли признаци на насилствено проникване?

— Не, но не е толкова трудно да влезеш в двора. Целите стени са обрасли с бръшлян — можеш да прескочиш без кой знае какъв проблем. Освен това има задна порта, водеща към манастирската градина. Извършителят би могъл да влезе и оттам.

— Някакви следи от стъпки?

— Има няколко тук. Но външните са покрити от снега.

— Значи не знаем дали е влязъл с взлом. Може да са го пуснали през главния вход.

— Това е манастирски орден, докторке. Не пускат никого отвън, освен енорийския свещеник, когато дойде да отслужи месата и да приеме изповедта на монахините. Има също така една дама, която работи в столовата. Позволяват й да си води момиченцето, когато не може да му осигури детегледач. Но това е всичко. Никой друг не влиза без одобрението на игуменката. А сестрите стоят вътре. Излизат само за да отидат на лекар или когато възникне спешна ситуация в семейството им.

— С кого си говорила до този момент?

— С игуменката, майка Мери Клемънт. И с двете монахини, открили жертвите.

— Какво ти казаха те?

Ризоли поклати глава.

— Нищо не са видели, нищо не са чули. Не мисля, че и другите ще има какво да ни кажат.

— Защо?

— Видя ли колко са стари?

— Това не означава, че не са с всичкия си.

— Една от тях все още се възстановява от инсулт, а две имат Алцхаймер. Стаите на повечето не гледат към двора, така че няма как да са видели нещо.

В началото Мора просто постоя клекнала край тялото на Камий, без да го докосва. За да даде на мъртвата един последен достоен миг. „Сега вече нищо не може да те нарани“ — помисли си тя. Заопипва скалпа и усети поскърцването на движещите се под кожата парченца от черепа.

— Многобройни удари. Всички са нанесени на темето или тила…

— А синините на лицето? Или е просто ливедо2 в резултат на пасивна хиперемия?

— Да. И е фиксирана.

— Значи ударите са направени отзад. И отгоре.

— Нападателят вероятно е бил по-висок.

— Или тя е била коленичила. И поради това той се е извисявал над нея.

Мора направи пауза, опипвайки студената плът, замряла пред разбиващата сърцето картина на тази млада монахиня, коленичила пред своя нападател, докато ударите се сипят като порой върху приведената й глава.

— Що за копеле трябва да е този човек, че да пребива по подобен начин монахини? — възкликна Ризоли. — Какво, по дяволите, му става на този свят?

Д-р Айлс потрепна от избора на думи на своята събеседница. Макар да не помнеше откога не бе стъпвала в църква и да бе престанала да вярва преди доста години, подобни богохулствени слова под свода на свято място я смутиха. Ето каква бе силата на оставените от детството отпечатъци. Дори тя, за която светците и чудесата вече бяха само фантазии, никога не би произнесла ругатня пред кръста.

Но Ризоли беше прекалено вбесена, за да следи думите, които излизаха от устата й, дори на това свято място. Косата й беше по-разчорлена от обикновено — необуздана черна грива, блестяща от разтопения в нея сняг. Костите на лицето изпъкваха изпод бледата й кожа, образувайки остри ъгли. В полумрака на параклиса очите й горяха като въглени, запалени от гнева. Справедливият гняв открай време беше горивото на Джейн Ризоли, същината на онова, което я подтикваше да преследва чудовища. Днес обаче той като че ли бе предизвикал треска, а лицето й изглеждаше по-слабо, сякаш огънят беше започнал да я разяжда отвътре.

Мора не искаше да подхранва тези пламъци. Стремеше се гласът й да звучи безстрастно, а въпросите — делово. Тя беше учен, който боравеше с факти, а не с емоции.

Хвана ръката на сестра Камий и изпробва състоянието на лакътната става.

— Мускулите са отпуснати. Няма трупно вкочаняване.

— В такъв случай са минали по-малко от пет часа? Или шест?

— Но също така тук е студено.

Ризоли изпръхтя, издухвайки облак пара пред устата си.

— Сериозно?

— Малко над нулата, предполагам. Това може да забави вкочаняването.

— С колко?

— Почти безкрайно.

— Ами лицето? Фиксираното посиняване?

— Трупните петна могат да се появят до половин час след настъпването на смъртта. Това няма да помогне особено за определяне на точния момент.

Д-р Айлс отвори чантата си и извади химическия термометър, за да измери околната температура. Предвид многото дрехи на жертвата реши да не измерва ректалната температура преди тялото да бъде пренесено в моргата. Помещението беше зле осветено, така че тук нямаше как да прецени дали не е имало и сексуално насилие преди вкарването на термометъра. При пипането и местенето на дрехите можеше да падне микроскопичен доказателствен материал. Извади спринцовки, за да изтегли течност от стъкловидното тяло в очите, нужно за определяне на нивото на калия. То можеше да я ориентира за часа на смъртта.

— Разкажи ми за другата жертва — каза Мора, докато пробиваше лявото око и бавно изтегляше течността в спринцовката.

Ризоли изрази с пъшкане отвращението си от процедурата и се обърна с гръб.

— Жертвата, намерена край вратата, е сестра Урсула Роуланд, шейсет и осем годишна. Явно е доста издръжлива. Казаха, че си помръднала ръцете, когато я поставили в линейката. С Фрост пристигнахме тъкмо когато потегляха.

— Зле ли е пострадала?

— Не я видях. Последната ни информация от болницата „Сейнт Франсис“ е, че я оперират. Многобройни черепни фрактури и кръвоизливи в мозъка.

— Като тази жертва.

— Да. Като Камий.

Гневът се върна в гласа на Ризоли.

Д-р Айлс се изправи и остана на мястото си, като потреперваше. Панталоните й се бяха просмукали с неприятна ледена вода от намокрения подгъв на палтото и сега прасците й бяха като оковани в лед. По телефона я бяха уведомили, че мястото на смъртта е в затворено помещение, затова не беше взела шала и вълнените си ръкавици от колата. Но това помещение не беше много по-топло от заснежения двор отвън. Пъхна ръце в джобовете на палтото си, като се питаше как Ризоли, която също беше без топли ръкавици и шал, успява да стои толкова дълго в този леден параклис. Но тя като че ли носеше своя източник на топлина вътре в себе си и това бе треската на дълбокото й възмущение; и макар устните й да бяха на път да посинеят, явно не бързаше да отиде на някое по-топло място.

— Защо е толкова студено тук? — попита Мора. — Не мога да си представя, че биха искали да слушат месата в това помещение.

— Не го и правят. Тази част на сградата не се използва никога през зимата — затоплянето й би било прекалено скъпо. А обитателките на манастира и без това вече са толкова малобройни. За месите използват малкия параклис от другата страна на двора.

Д-р Айлс се сети за трите възрастни монахини, които я бяха гледали през прозореца. Тези сестри бяха умиращи пламъчета, гаснещи едно подир друго.

— Ако този параклис не се използва — каза тя, — какво са правили тук жертвите?

Ризоли въздъхна тежко, изпускайки достоен за дракон облак пара.

— Никой не знае. Игуменката обясни, че за последен път видяла Урсула и Камий по време на снощната молитва, около девет часа. Когато не се появили за сутрешната молитва, сестрите тръгнали да ги търсят. Изобщо не очаквали да ги открият тук.

— Всички тези удари по главата. Най-логичното обяснение е неистов гняв от страна на нападателя.

— Виж й лицето обаче — посочи Ризоли. — Не е я е ударил по лицето. Пощадил е лицето й. Това намалява личностния характер на случилото се. Той като че ли не се е гневил конкретно на нея, а на онова, което е. И което олицетворява.

— Авторитет? — попита Мора. — Власт?

— Странно. Аз бих казала нещо от рода на вяра, надежда и милосърдие.

— Е, аз съм учила в католическа гимназия.

— Ти? — Джейн изсумтя. — Никога не бих предположила.

Д-р Айлс пое дълбоко от мразовития въздух и вдигна очи към кръста, припомняйки си годините, прекарани в „Холи Иносънтс Академи“. И специалните мъчения, изобретени от сестра Магдалин, която преподаваше история. Мъчението не беше физическо, а емоционално, и се налагаше на момичетата, които сестрата преценеше като неприлично самоуверени. Когато Мора бе на четиринайсет години, най-добрите й приятели не бяха хора, а книгите. Тя се справяше лесно с учебните си задължения и се гордееше с това. И именно поради тази причина гневът на сестра Магдалин се бе стоварил върху раменете й. За доброто на самата Мора порочната гордост от интелекта й трябваше да бъде пречупена и превърната в смирение. И монахинята се зае с изпълнението на тази задача с порочно удоволствие. Тя осмиваше момичето пред класа, пишеше хапливи коментари в полетата на безупречно написаните й теми и въздишаше шумно всеки път, когато Мора вдигнеше ръка, за да зададе някакъв въпрос. В крайна сметка Мора бе победена и принудена да мълчи.

— Те ме плашеха — промълви сега тя. — Монахините.

— Не мислех, че нещо е в състояние да те уплаши, докторке.

— Много неща ме плашат.

Джейн се засмя.

— Само не и мъртвите тела, а?

— На този свят има далеч по-страховити неща от мъртвите тела.

Оставиха тялото на Камий да лежи върху ложето от студени камъни и се приближиха към онази част на помещението, където беше открита Урсула. Фотографът бе приключил работата си и си бе тръгнал. В параклиса бяха останали само д-р Айлс и Ризоли, две самотни жени, чиито гласове отекваха в голите стени. Мора винаги бе смятала параклисите за универсални светилища, където дори духът на невярващия може да намери утеха. Но сега не успяваше да намери покой в това мрачно място, където бе преминала Смъртта, изразявайки презрението си към свещените символи.

— Намерили са сестра Урсула тук — каза Ризоли. — Лежала с глава към олтара и крака към вратата.

Сякаш се бе проснала в молитва пред разпятието.

— Този човек е някакъв проклет звяр — додаде Джейн, а гневните думи издрънчаха като парчета лед. — Ето с какво същество си имаме работа. Не е с всичкия си. Или е някой надрусан негодник, дошъл да потърси нещо за крадене.

— Не знаем дали е мъж.

Ризоли махна към тялото на сестра Камий.

— Мислиш, че го е направила жена?

— Жената може да използва чук. И да счупи череп.

— Намерихме отпечатък от крак. Някъде по средата на централната пътека между редовете. Приличаше на мъжки номер дванайсет.

— Да не е някой от екипа в линейката?

— Не, отпечатъците от стъпките на медицинския екип са тук, покрай вратата. Онзи на централната пътека е различен. Неговият.

Вятърът се изви, стъклата на прозорците издрънчаха, а вратата изскърца, сякаш невидими ръце я дърпаха в отчаяно желание да влязат. Устните на Джейн бяха посинели от студ, а лицето й бе придобило мъртвешки блед цвят, но въпреки всичко тя не даваше знак, че иска да отиде някъде на по-топло. Такава си беше Ризоли, прекалено голям инат, за да капитулира първа. За да признае, че е достигнала границата на възможностите си.

Мора сведе поглед към каменния под, където бе лежала сестра Урсула. Не можеше да не се съгласи с инстинктивното усещане на Джейн, че нападението е дело на побъркан. В тези кървави петна виждаше само лудост. Както и в ударите по черепа на сестра Камий. Или лудост, или злоба.

По гръбнака й премина леденостудена тръпка. Изправи гръб, потрепервайки, и впери поглед в разпятието.

— Замръзнах — заяви тя. — Може ли да се стоплим някъде? И да изпием по чаша кафе?

— Приключи ли тук?

— Видях, каквото трябваше. Аутопсията ще ни каже останалото.