Грешникът

Седемнайсет

През зимата най-студени са най-ясните дни. Когато се събуди, слънчевата светлина навън блестеше по белия сняг, и макар да се зарадва от гледката на синьото небе, вятърът беше силен и рододендронът пред къщата се бе привел като старец, провесил и прегънал листа, за да се предпази от студа.

Отпиваше от кафето си, докато караше към работа, премигвайки срещу слънчевата светлина, копнеейки да обърне и да се върне вкъщи. Да се върне в леглото с Виктор и да прекара целия ден там с него, да се топлят един друг под юргана. Снощи бяха пели коледни песни — той с богатия си баритон, докато тя бе опитвала да настрои към него фалшивия си алт. Двамата звучаха ужасно и в крайна сметка повече се смяха, отколкото пяха.

И ето че тази сутрин тя продължаваше да пее, все така фалшиво, докато минаваше покрай окичените с гирлянди светофари, покрай витрини на магазини, по чиито манекени блестяха празнични тоалети. Изведнъж й се стори, че всичко наоколо й напомня за Коледа. Гирляндите и венците висяха от седмици, разбира се, но досега всъщност не ги беше забелязала истински. Кога бе изглеждал толкова празнично градът? Кога слънцето бе блестяло така ярко върху снега?

„Господ да ви даде покой и радост, господа, и дано нищо не ви смути“, се пееше в коледната песен.

Влезе в сградата на съдебния лекар на Олбъни стрийт, в чийто коридор с огромни букви от сребърно фолио пишеше „Мир на Земята“.

Луиз вдигна поглед и се усмихна.

— Днес изглеждате щастлива.

— Толкова се радвам, че виждам отново слънчева светлина.

— Радвайте й се, докато я има. Чух, че утре вечер отново ще завали сняг.

— Нямам нищо против на Бъдни вечер да вали сняг. — Грабна няколко шоколадови бисквитки от кутията със сладкиши върху бюрото на Луиз. — Как изглежда графикът днес?

— От снощи няма нищо ново. Явно никой не иска да умира току преди Коледа. Д-р Бристъл трябва да бъде в съда в десет часа и след това може би ще се прибере направо вкъщи, ако сте в състояние да поемете неговите обаждания.

— Ако положението остане все така спокойно, може би и аз ще си тръгна по-рано.

Веждите на Луиз подскочиха нагоре от изненада.

— За нещо забавно, надявам се.

— Можеш да бъдеш сигурна — засмя се Мора. — Тръгвам да пазарувам.

Влезе в кабинета си, където дори високата купчина доклади от работата й в лабораторията за аутопсии и диктовки, очакващи да ги прегледа, не успя да й развали настроението. Настани се на бюрото си и работи върху тях до обяд, похапвайки щастливо шоколад, с надеждата да успее да се измъкне в три и да отиде право в „Сакс“ на Пето авеню.

Не беше предполагала, че Гейбриъл Дийн ще мине да я види. Когато той влезе в офиса й в два и половина, тя нямаше представа до каква степен посещението му щеше да промени деня й. Както винаги не успя да разчете изражението му и за пореден път й се стори, че е невероятно да съществува връзка между темпераментната Ризоли и този студено загадъчен мъж.

— Днес следобед се връщам във Вашингтон — каза той, като остави дипломатическото си куфарче. — Преди да тръгна, исках да чуя мнението ви във връзка с едно нещо.

— Разбира се.

— Първо, може ли да видя останките на неизвестната жертва?

— Всичко е описано в доклада ми за аутопсията.

— Въпреки това ми се струва, че би трябвало да я видя.

Мора се изправи.

— Трябва да ви предупредя, че гледката е трудна за понасяне.

Студът може само да забави, но не и да възпре процеса на разлагане. Докато дърпаше ципа на бялата торба, в която се намираше тялото, д-р Айлс изживя неприятни мигове с носещата се от нея миризма. Вече беше предупредила Дийн за вида на трупа и той не трепна, когато найлонът разкри оголени мускули там, където трябваше да има лице.

— Кожата е одрана изцяло — обясни съдебната лекарка. — Срязана е по линията на косата горе на челото и след това е одрана по посока надолу. Освободена е с друг разрез под брадичката. Като сваляне на маска.

— И той я е отнесъл със себе си?

— И не само нея.

Продължи да сваля ципа на чувала. Миризмата, която ги лъхна от него беше толкова силна, че Мора съжали задето не бе си сложила маска. Дийн обаче бе помолил само да хвърли поглед, а не за пълен оглед, затова бяха надянали само ръкавици.

— Дланите — промълви той.

— Отрязани са, както и долната част на краката. Първо помислихме, че имаме работа с колекционер. На трофеи във вид на части от тялото. Другата възможност беше да опитва да скрие самоличността й. Като я остави без лице, без отпечатъци от пръсти. Това беше практическата причина за отстраняването и отнасянето им.

— Но не и на краката.

— Точно това не се връзваше. То ме накара да предположа, че може да има различна причина за тези ампутации. Те са направени, за да прикрият не самоличността, а проказата й.

— А тези възелчета по цялата й кожа? И те ли са от проказата?

— Този кожен обрив се нарича „нодозна еритема“ и е реакция към медикаментозното лечение. Очевидно е приемала антибиотици за проказата. Затова не открихме активни бактерии при кожната биопсия.

— Значи тези язвички не се причиняват от самото заболяване?

— Не. Те са страничен ефект от проведената неотдавна терапия с антибиотици. Ако се съди по рентгеновите й снимки, тя е била болна от проказа от доста време, може би повече от десетилетие, преди да започне лечението. — Вдигна поглед към Дийн. — Видяхте ли достатъчно?

Той кимна.

— Сега искам да ви покажа нещо.

Щом се върнаха в офиса й, младият мъж отвори дипломатическото си куфарче и извади оттам някаква папка.

— Вчера, след срещата ни, аз се обадих в Интерпол и помолих за информация за клането в Бара. Ето какво ми прати по факса Отделът по специалните престъпления на ЦРУ в Индия. По мейла ми пратиха също така няколко цифрови снимки, които бих искал да видите.

Д-р Айлс отвори папката и погледът й попадна върху сложения най-отгоре лист.

— Това е полицейски файл.

— От индийския щат Андра Прадеш, където е било разположено село Бара.

— Какъв е статусът на разследването?

— Остава отворено. Случаят е едногодишен, но не са напреднали кой знае колко. Съмнявам се, че някога изобщо ще бъде решен. Дори не съм убеден, че се намира нагоре в списъка им с приоритети.

— Били са избити почти сто човека, агент Дийн.

— Да, но това събитие трябва да се вземе в съответния контекст.

— Всяко земетресение е събитие. Всеки ураган е събитие. Избиването на цяло село не е събитие. Това е престъпление срещу човечеството.

— Вижте какво става в Южна Азия. В Кашмир избиват масово както хиндуисти, така и мюсюлмани. В Индия колят тамили и сикхи. Да не говорим за всичките кастови убийства. Бомбардирането от партизаните маоисти-ленинисти…

— Майка Мери Клемънт смята, че това е било религиозно клане. Атака срещу християни.

— Там наистина стават подобни нападения. Но клиниката, в която е работила сестра Урсула, е била финансирана от светска благотворителна организация. Другите две сестри, които умират при клането, не са били свързани с никаква църква. Поради това полицията в Андра Прадеш се съмнява, че става въпрос за религиозна атака. По-скоро е политическа. Или подклаждана от омраза, защото жертвите са прокажени. Това е било село на презирани хора. — Посочи към папката в ръцете й. — Исках да видите докладите от аутопсиите и снимките от мястото на престъплението.

Мора прелисти страницата и се взря в снимката. Зашеметена от видяното, тя изгуби ума и дума. Не бе в състояние да отмести погледа си от тази сцена на ужаса.

Това бе като че ли видение от Армагедон.

Върху купчини пушещо дърво и пепел бяха натрупани обгорени трупове. Горещината от огъня бе причинила контракция на мускулите свивачи и телата бяха замръзнали в нещо като боксьорски пози. Сред човешките останки се виждаха мъртви кози с почерняла, опърлена козина.

— Избили са всичко — обади се Дийн. — Хора. Животни. Дори кокошките са били убити и изгорени.

Мора си наложи да премести снимката, за да открие следващата.

Видя други трупове, погълнати в по-голяма степен от пламъците, превърнати в купчини обгорени кости.

— Нападението е извършено по някое време през нощта — обясни Гейбриъл. — Телата са открити едва на следващата сутрин. Работниците от дневната смяна на намираща се в близост фабрика забелязали гъстия пушек, който се носел над долината. И когато отишли да проверят какво става, открили ето това. Деветдесет и седем мъртви, голяма част от които — жени и деца, както и две сестри от клиниката… и двете американки.

— Същата клиника, където е работела Урсула.

Той кимна.

— А сега следва наистина интересната подробност — обяви той.

Младата жена вдигна очи; промяната в тона му бе изострила вниманието й.

— Да?

— Въпросната фабрика, близо до селото.

— И какво?

— Била притежание на „Октъгън Кемикълс“.

Тя продължаваше да го гледа втренчено.

— „Октъгън“ ли? Компанията, за която е работел Хауард Редфилд?

Събеседникът й кимна.

— И която била проучвана от Комисията по ценните книжа. Толкова много нишки свързват тези три жертви, че всичко започва да наподобява гигантска паяжина. Знаем, че Хауард Редфилд е бил вицепрезидент, отговарящ за чуждестранните операции на „Октъгън“, който е притежавал фабриката край село Бара. Знаем, че сестра Урсула е работила в село Бара. Знаем, че неизвестната жертва е страдала от проказа, така че е напълно възможно да е живяла в село Бара.

— Всичко ни връща все към това село — промълви Мора.

— Към това клане.

Тя сведе поглед към снимките.

— Какво се надявате да открия в тези доклади от аутопсиите?

— Кажете ми, ако има нещо, което индийските патолози са пропуснали. Нещо, което би могло да хвърли светлина върху въпросното нападение.

Д-р Айлс погледна към обгорените трупове и поклати глава.

— Няма да бъде лесно. Огънят унищожава прекалено много. Там, където е намесен, откриването на причината за смъртта може да се окаже невъзможно, ако не са налице други доказателства. Например куршуми или фрактури.

— Доста от черепите са били разбити, според тези доклади от аутопсиите. Заключението е, че жертвите най-вероятно са били пребити в съня им. След това телата са били измъкнати от колибите и струпани на няколко купчини, за да бъдат кремирани.

Тя извади друга снимка. Друга гледка към ада.

— Толкова много жертви — промълви тя. — И никой не е успял да избяга?

— Трябва да се е случило много бързо. Много от жертвите вероятно са били осакатени от болестта и не са били в състояние да бягат. Все пак това е било прибежище за болни хора. Селото е било изолирано от обществото в една долина, там, където пътят свършва. Ако са били голяма група, нападателите са можели да връхлетят и без особени трудности да избият сто души, без никой да чуе писъците им.

Мора стигна до последната снимка в папката. На нея се виждаше малка варосана сграда с ламаринен покрив, с обгорени от огъня стени. Пред вратата й лежеше друга купчина от трупове с преплетени крайници и изгорени до неузнаваемост лица.

— Клиниката е единствената останала сграда, защото била построена от бетонни блокчета — поясни Дийн. — Останките на двете американки са били открити сред тази купчина. Наложило се да бъдат идентифицирани от съдебен антрополог. Според него изгарянето било толкова пълно, че нападателите явно са използвали някакъв катализатор. Вие съгласна ли сте с това, д-р Айлс?

Тя не отговори. Вниманието й вече не беше насочено към телата. Сега тя се взираше в нещо, което й се стори далеч по-смущаващо. Нещо, което в продължение на няколко секунди я накара да забрави да диша.

На вратата на клиниката висеше табела с отчетлив символ: летящ гълъб, разперил любящо крила над син глобус, сякаш за да го защити. Символ, който разпозна веднага.

Това бе клиника на One Earth.

— Д-р Айлс? — обади се Дийн.

Младата жена вдигна стреснато очи и осъзна, че специалният агент все още чакаше отговора й.

— Телата… не могат да бъдат изгорени толкова лесно — отвърна тя. — Водното им съдържание е прекалено високо.

— Но тези тела са били изгорени, така че са останали само костите.

— Да. Така е. Следователно сте прав — вероятно е използван катализатор.

— Бензин?

— Бензин би свършил работа. Освен това осигуряването му не е никакъв проблем. — Погледът й падна отново върху снимката на обгорената клиника. — Също така се виждат ясно останките от погребална клада, която след това се е срутила. Тези обгорени клони.

— Това променя ли нещо? Използването на клада?

Тя се покашля.

— Повдигането на тялото от земята спомага разтопените мазнини да капят в пламъците. И така… да разгарят огъня. — Внезапно събра снимките и ги пусна обратно в папката. Постави сплетените си в пръстите ръце отгоре й. Макар повърхността й, която усещаше с дланите си, да беше гладка, съдържанието й дълбаеше дупка в сърцето й. — Ако нямате нищо против, агент Дийн, бих искала малко време, за да прегледам докладите от аутопсиите. Може ли да задържа цялата папка?

— Разбира се. — Гейбриъл стана от стола. — Може да се свържете с мен във Вашингтон.

Все така загледана в папката, тя не видя, че се е запътил към вратата. Нито че се бе обърнал и я гледа.

— Д-р Айлс?

Тя вдигна очи.

— Да?

— Имам още едно притеснение. Не във връзка със случая, а нещо лично. Не съм сигурен, че трябва да говоря с вас за това.

— За какво става дума, агент Дийн?

— Разговаряте ли много с Джейн?

— Естествено. В процеса на това разследване.

— Не по работа. За това, което я смущава.

Мора се поколеба. „Мога да му кажа — помисли си тя. — Някой би трябвало да му каже.“

— Винаги е била доста напрегната — додаде той. — Но сега става още нещо. Виждам, че е по-напрегната от всякога.

— Нападението над манастира се оказа тежък случай.

— Не е заради разследването. Нещо друго я тревожи. Нещо, за което не иска да говори.

— Не съм аз тази, която трябва да питате. Трябва да говорите с Джейн.

— Опитах.

— И?

— Става по-делова от всякога. Знаете как може да се държи — като истински робокоп. — Въздъхна. И добави тихо: — Мисля, че я изгубих.

— Кажете ми нещо, агент Дийн.

— Да?

— Изпитвате ли някакви чувства към нея?

Младият мъж срещна погледа й, без да трепне.

— Нямаше да ви задавам този въпрос, ако не изпитвах.

— Тогава трябва да ми повярвате, като ви кажа, че не сте я изгубили. Ако ви се струва дистанцирана, е само защото е уплашена.

— Джейн? — Той поклати глава и се засмя. — Тя не се страхува от нищо. Най-малко пък от мен.

Мора го изпрати с поглед, като си мислеше: „Грешиш. Всички се страхуваме от хората, които могат да ни наранят“.

В детството си Ризоли бе обичала зимата. Цяло лято очакваше първите снежинки, утрото, когато щеше да дръпне завесите на стаята си и да види, че цялата земя е побеляла и тази белота все още не е замърсена от стъпки. Беше изскачала със смях от къщата, за да се отъркаля добре в снега.

И сега, докато се бореше с натовареното обедно движение, допълнително утежнено от трескавото пазаруване преди празниците, тя се питаше кой бе откраднал магията.

Перспективата утре да прекара Бъдни вечер със семейството си не допринасяше по никакъв начин за подобряване на настроението й. Отсега знаеше как щеше да мине вечерта: всички щяха да се тъпчат до премала с пуйката, и устите им щяха да бъдат прекалено пълни, за да разговарят. Брат й Франки щеше да бъде още по-гръмогласен и неприятен от обикновено, в резултат на препиването с аероконяк. Баща й, с дистанционното на телевизора в ръка, щеше да превключва програмите, за да удави безсмислените разговори. А майка й Анджела, изтощена от целодневното готвене, щеше да задреме във фотьойла. Всяка година повтаряха все същите стари ритуали, но в крайна сметка това правеше семейството. Повтарянето на същите неща по същия начин, независимо дали ги правеха щастливи.

Макар да нямаше никакво желание да ходи из магазините, не можеше да отлага повече това мъчение; човек просто не можеше да се появи на прага на семейство Ризоли на Бъдни вечер без задължителния арсенал от подаръци в ръце. Нямаше значение колко са безсмислени и неизползваеми; важното беше да бъдат красиво опаковани и всеки да получи по нещо. Миналата година брат й Франки, този негодник, й подари една сушена жаба от Мексико, от чиято кожа бе направено портмоне. Жестоко напомняне за прякора, който й беше измислил.

Джейн буташе пазарската количка из универсалния магазин, търсейки с поглед еквивалент на сушената градинска жаба. От високоговорителите звучаха коледни песни, механични дядоколедовци я приветстваха с поклащане на глава, докато тя се движеше с мрачна решимост между редиците от щандове, украсени с лъскави гирлянди. За баща си купи мокасини с пухкава подплата. За майка си избра кана от Ирландия за запарване на чай, декорирана с напъпили розички. За по-малкия си брат Майкъл се спря на карирана хавлия за баня, а за новото му гадже, Айрини, взе висящи обици с кървавочервен австрийски кристал. Купи подаръци дори за момченцата на Айрини — еднакви гащеризони за сняг на черти.

Но за онази дребна душа, Франки, така и не откри нищо подходящо.

Тръгна из отдела за мъжко бельо. Тук имаше известни възможности. Например как щеше да изглежда Франки, мачото от военноморските сили, в розови пликчета тип прашки? Не, прекалено отвращаващо беше; дори тя не би паднала толкова ниско. Забави крачка, щом стигна до боксерките, защото изведнъж мислите й от Франки бяха преминали към Гейбриъл, в неговите сиви костюми и досадни вратовръзки. Мъж с ненатрапващ се консервативен вкус, до самото му бельо. Мъж, който бе в състояние да влуди една жена, защото никога не можеше да разбере какво означава за него. Тя така и нямаше да разбере дали под сивия му костюм биеше истинско сърце.

Внезапно ускори крачка и излезе от отдела за мъжко бельо. „Фокусирай се, дяволите да те вземат. Нещо за Франки.“ Книга? Сети се за няколко подходящи заглавия. „Наръчникът на мис Маниери как да не бъдем негодници“. Много жалко, че мис Маниери така и не бе написала такава книга; пазарът за нея щеше да бъде доста голям. Ризоли продължи да се взира и да търси.

И тогава спря, с пресъхнало гърло, с изгубили чувствителност пръсти, стиснали дръжката на пазарската количка.

Беше в отдела за бебешки стоки. Видя мънички бебешки терлички, с избродирани патенца. Ръкавички, ботушки и пухкави шапчици с вълнено топче на върха, всичките с кукленски размери. Розови и сини одеялца за повиване на новородени. Камий бе увила мъртвото си бебе в синьо вълнено одеялце, беше го повивала с майчина любов, с майчина мъка.

Мобилният й телефон звънна няколко пъти, преди да го чуе през унеса си. Извади го от дамската си чанта и произнесе замаяно:

— Ризоли.

— Хей, детектив. Уолт Дегрут се обажда.

Дегрут работеше в отдела за ДНК в лабораторията за изследване на доказателствения материал от престъпленията. Обикновено Джейн му се обаждаше, опитвайки да получи по-бързо резултатите. Днес отговори на обаждането му с притъпен интерес.

— И какво имаш за мен? — попита тя, като върна погледа си към бебешките одеялца.

— Сравнихме майчината ДНК с ДНК на бебето, което открихте в езерцето.

— Да?

— Жертвата, Камий Мажин, определено е майката на бебето.

Ризоли въздъхна уморено.

— Благодаря, Уолт — прошепна тя. — Така и очаквахме.

— Чакай. Има още.

— Още ли?

— Това не мисля, че сте го очаквали. Става дума за бащата на бебето.

Сега вече вниманието й се фокусира изцяло върху гласа му. Върху това, което щеше да й съобщи.

— Какво за бащата? — попита тя.

— Знам кой е той.