Гробна тишина

13

Преди да отиде в английското посолство, Ерлендур се отби във Вогар. Остави колата си недалеч от мястото, където Ева Линд беше живяла преди време и откъдето той бе започнал да я търси. Мислеше си за детето с раните от изгаряния, на което се натъкна в жилището. Знаеше, че то бе отнето от майка му и оставено на грижите на Отдела за защита на детето, знаеше още, че мъжът, с когото тя живееше, е баща на детето. Бързата проверка показа, че за предходната година майката беше попадала два пъти в „Бърза помощ“, единия път била със счупена ръка, другия — с множество наранявания, за които обяснила, че ги e получила в пътен инцидент.

Друга елементарна проверка показа, че мъжът, с когото тя съжителстваше, беше стар познайник на полицията, макар и не заради дела, свързани с насилие. Беше с обвинения за кражба с взлом и продажба на наркотици и чакаше присъда. Веднъж бе лежал в затвора за множество дребни престъпления. Едно от тях било несполучлив опит за обир на магазин.

Ерлендур седя дълго време в колата, наблюдавайки входа на жилището. Удържа да не пуши и тъкмо се канеше да запали колата и да потегли, когато вратата се отвори. Излезе един мъж, обгърнат от облак цигарен дим. Хвърли фаса си в градинката пред къщата. На ръст беше средно висок, мускулест, с дълга черна коса, облечен в черно от главата до петите. Външният вид пасваше с този от полицейския доклад. Когато мъжът изчезна зад ъгъла, Ерлендур тихо подкара колата си и се отдалечи.

Дъщерята на Роберт посрещна Елинборг на вратата. Елинборг ѝ се беше обадила предварително. Жената се казваше Харпа и беше прикована към инвалиден стол, краката ѝ бяха изключително слаби и безжизнени, но тялото и ръцете ѝ бяха силни. Елинборг се изненада, когато ѝ отвори тя, но не каза нищо. Жената я покани да влезе. Остави вратата отворена след себе си и Елинборг я затвори, след като пристъпи прага. Жилището беше малко, но удобно, специално обзаведено за своя собственик. Кухнята и тоалетната бяха оборудвани по необходимия начин, стаята също, лавиците за книги бяха разположени на не повече на метър от пода.

— Съболезнования за баща ти! — каза Елинборг някак засрамено и последва Харпа в стаята.

— Благодаря ти! — отвърна жената в инвалидния стол. — Беше твърде възрастен. Надявам се да не остарея толкова. Най-малко искам да попадна в старчески дом и години наред да чакам смъртта си. Направо ми се плаче, като си го помисля.

— Разпитваме за хора, които може да са живели във вилата в Гравархолт, от северната страна — каза Елинборг. — Недалеч от вашето място. Било е по някое време около войната или годините след нея. Говорихме с баща ти точно преди да умре и той ни разказа за семейство, за което знаел, че е живяло в къщата, но за съжаление, не можа да ни каже нищо повече.

Елинборг си представи маската върху лицето на Роберт, трудното му дишане и безкръвните му ръце.

— Май ти говори за намерените кости — каза Харпа и оправи кичур коса, който беше паднал на челото ѝ. — По телевизията.

— Да, открихме скелет там в местността и се опитваме да установим на кого може да е. Ти спомняш ли си това семейство, за което спомена баща ти?

— Бях на седем години, когато войната дойде тук — отвърна Харпа. — Спомням си войниците в Рейкявик. Къщата ни беше на „Лойгарвегур“[40], но аз нищо не разбирах тогава. Войници имаше и в каменистото поле, от южната страна. Построиха бараки и укрепление. От една дълга цепнатина се подаваше дуло на оръдие. Всичко беше много драматично. Беше ни забранено да отиваме натам, на мен и на брат ми. Спомням си, че навсякъде имаше ограждения. Ограждения с бодлива тел. Не ходехме често натам. Прекарвахме дълго време на вилата, която татко построи, главно през летата. Естествено, имаше и други хора по вилите наоколо, но едва ги познавахме.

— От баща ти разбрах, че в тази къща са живели три деца. Може да са били на твоята възраст. — Елинборг погледна към инвалидния стол. — Ти може да не си била много способна да пътуваш.

— Напротив — каза Харпа и удари по стола си. — Това се случи по-късно. Катастрофа с кола. Бях на около трийсет. Не си спомням за деца там на полето. Спомням си за деца по другите вили, но не и там.

— Има касисови храсти недалеч от мястото, където е била лятната вила и където намерихме костите. Баща ти говореше за жена, която ходела там, по-късно, доколкото разбрах. Ходела често, или поне така ми се стори, че казва, вероятно облечена в зелено. И е била недъгава.

— Недъгава ли?

— Той каза така, по-скоро така написа.

Елинборг извади листчето, на което Роберт беше писал, и го подаде на Харпа.

— Вероятно е било по времето, когато все още сте притежавали вилата — продължи Елинборг. — Разбрах, че сте я продали някъде около хиляда деветстотин и седемдесета.

— Седемдесет и втора — каза Харпа.

— Виждала ли си такава жена?

— Не, нито съм чувала някога баща ми да говори за нея. Съжалявам, че не мога да съм ти от полза, но никога не съм виждала такава жена, не знам нищо за нея и не си спомням за хората от мястото, за което говориш.

— Можеш ли да предположиш какво имаше предвид баща ти с думата „недъгава“?

— Ами това, което означава. Той винаги е казвал това, което мисли, без заобикалки. Беше много точен човек. Добър човек. Добър с мен. След катастрофата. И след като съпругът ми ме напусна. Издържа три години след инцидента и си тръгна.

На Елинборг ѝ се стори, че жената се усмихва, но на лицето ѝ нямаше никаква усмивка.

Служител на британското посолство посрещна Ерлендур толкова учтиво и с такава вежливост, че Ерлендур замалко не се поклони. Служителят се представи като секретар. Беше много висок и слаб, облечен в безупречен костюм, носеше скърцащи лачени обувки и говореше почти перфектен исландски, за радост на Ерлендур, който не говореше добре английски и малко разбираше от този език. Въздъхна с облекчение, когато му стана ясно, че ако някой ще се държи снобски, то това ще е секретарят.

Офисът на британеца беше също така безупречен като собственика си и Ерлендур се сети за своята кантора, която винаги изглеждаше като след бомбардировка.

— Наричай ме просто Джим — каза секретарят и му предложи да седне. — Голямо удоволствие ми доставя неформалният начин, по който общувате тук, в Исландия — каза Джим.

— Дълго ли си живял тук? — попита Ерлендур и не можа съвсем да разбере защо изведнъж започна да се държи като жена на чаен прием.

— Да, скоро ще станат двайсет години — кимна с глава Джим. — Благодаря, че питаш. Пък и така се случи, че Втората световна война ми е слабост. Имам предвид войната тук, в Исландия. Писах магистърска дисертация по въпроса в Лондонското училище по икономика. Когато се обади по повод на казармите, помислих си, че бих могъл да ти помогна.

— Много добре си научил исландски.

— Благодаря. Съпругата ми е исландка.

— И какво за тези казарми? — попита Ерлендур, за да насочи разговора към интересуващата го тема.

— Виж, нямах много време, но това, което открих при нас, в посолството, са доклади за построяването на бараките през войната. Може би трябва да изпратя запитване за повече информация. Ти ще прецениш. Наистина е имало няколко бараки там, където сега се намира игрището за голф в Гравархолт.

Джим взе няколко документа от бюрото и ги разлисти.

— Имало е също така, как го казвате вие това, укрепление? Или оръдейно гнездо? Кула. Далекобойно оръдие. Рота от шестнайсети пехотен полк е обслужвала укреплението, но все още не съм разбрал кои са били разквартирувани в бараките. Изглежда, че там е имало складова база. Защо е била в каменистото поле, не знам, но по всички землища в района е имало бараки и укрепления, по пътя към долината Мосфетл, в Котлафьордур и в Квалфьордур[41].

— Мислим, че става въпрос за случай на безследно изчезване от района на каменистото поле, както ти казах по телефона. Знаеш ли дали е имало войници, обявявани за безследно изчезнали?

— Мислиш ли, че има вероятност костите, които сте открили, да са на британски войник?

— Вероятността не е голяма, но смятаме, че човекът, чиито кости намерихме, е бил погребан в земята по време на войната. И ако е имало там британци, би било добре да можем поне тях да изключим.

— Ще проверя това, но не знам колко дълго време се пази подобна информация. По-късно, когато ние сме си тръгнали през четиресет и първа, мисля, че американците са поели базата, както и всичко останало. Повечето от нашите войници са били изтеглени от тук, макар и не всичките.

— Значи, американците са управлявали базата?

— Ще проуча това. Мога да се обадя в американското посолство, да видим какво ще кажат те. Това ще ти спести някое и друго разкарване.

— Вие сте имали тук военна полиция.

— Да, именно. Може би е най-добре да се започне от нея. Ще отнеме няколко дни. Ако не и седмици.

— Имаме достатъчно време — каза Ерлендур и си помисли за Скарпхедин и работата му в каменистото поле.

На Сигурдур Оли му беше безкрайно досадно да тършува из мазето на Бенямин. Елза го посрещна на вратата, проводи го до мазето и го остави там да се рови в шкафове, чекмеджета и всякакви дупки, без да има и най-малка представа какво всъщност търси. Мислите му постоянно прескачаха към Бергтора, чудеше се дали, като се прибере вкъщи, тя ще го посрещне със същия любовен бяс като през последните няколко седмици. Вече бе решил да я попита директно дали апетитът ѝ към него не е породен от някаква по-специална причина и дали тази причина не е случайно желанието ѝ за дете. Знаеше обаче, че това ще повдигне и друг въпрос, който бяха обсъждали един-два пъти, без да стигнат до някакво решение, а именно: дали не е дошло вече време да се оженят с всичките му церемонии и ритуали?

Това беше въпросът, който пареше устните му, когато тя го целуваше страстно. Със сигурност му предстоеше да вземе някакво решение, но постоянно отлагаше. Редът на мислите му беше горе-долу такъв: съжителството им вървеше прекрасно; любовта им процъфтяваше; поради що трябваше да се съсипва всичко това със сватба? Всичкият този шум. Ергенското парти. Тържественото минаване през църквата. С всичките гости. Надути презервативи в хотелския апартамент. Бергтора не искаше никакви граждански простотии. Говореше за фойерверки и прекрасни спомени, които да я топлели на старини. Сигурдур Оли беше измърморил нещо. Струваше му се твърде рано да мисли за старостта. Проблемът си остана неразрешен и определено бе негова работа да го изчисти, само дето нямаше никаква идея как, освен че хем не искаше църковна сватба, хем не искаше да оскърби Бергтора.

Прочете някои от любовните писма от Бенямин К. и също като Ерлендур долови неподправена любов и загриженост на човека към жената, която един ден просто се изпарила от улиците на Рейкявик и хората разправяли, че се била хвърлила в морето. „Радост моя. Най-любима. Колко ми липсваш.“

„Всичката тази любов! — мислеше си Сигурдур Оли. — Била ли е толкова силна, че да убие?“

Повечето документи бяха за магазина „Кнудсен“ и Сигурдур Оли вече беше загубил всякаква надежда, че ще открие нещичко, което да им бъде от полза, когато от стар шкаф с документи измъкна лист хартия със следния текст:

Хьоскулдур Тораринсон,

предплата за наем в Гравархолт

8 крони

Подпис: Бенямин Кнудсен

Ерлендур тъкмо се прибираше от посолството, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Открих наемателя — каза Сигурдур Оли. — Мисля.

— А? — отвърна Ерлендур.

— На вилата. В мазето на Бенямин съм. Толкова проклет боклук не бях виждал през живота си. Намерих бележка, на която пише, че някой си Хьоскулдур Тораринсон е платил наем за Гравархолт.

— Хьоскулдур?

— Да. Тораринсон.

— Каква дата има на бележката?

— Няма дата. Няма и година. Бележката е фактура на магазин „Кнудсен“. Текстът е написан на гърба и Бенямин се е подписал отдолу. Освен това намерих и фактури, които може да са за материали за вилата. Всичко е за сметка на магазина, като на тези фактури е отбелязана годината. Хиляда деветстотин трийсет и осма. Може би тогава е започнал да строи вилата или вече е работил по нея.

— Коя година казахме, че годеницата му е изчезнала?

— Чакай, записах си го това някъде.

Ерлендур изчака, докато Сигурдур Оли проверяваше. Той си водеше записки от срещите им, нещо, на което Ерлендур никога не успя да се приучи. Чу как Сигурдур Оли разлиства бележника си, преди да продължи да говори.

— Изчезнала е през четиресета година. През пролетта.

— Тъй че Бенямин е строил вилата до това време, след което я е зарязал и е започнал да я дава под наем.

— И Хьоскулдур е един от наемателите.

— Откри ли нещо повече за този Хьоскулдур?

— Не, не и засега. Не е ли добре да започнем от него? — попита Сигурдур Оли с надеждата, че ще се измъкне от мазето.

— Аз ще се погрижа за него — каза Ерлендур и добави за огорчение на Сигурдур Оли: — Виж дали няма да откриеш нещо повече там в боклука за него или за други! След като има една бележка, може да има и още.