Гробна тишина

15

По-рано през деня Елинборг се бе свързала със сестрата на годеницата на Бенямин, на която каза, че иска да разговаря с нея, след като с Ерлендур приключат посещението си при Хьоскулдур. Ерлендур кимна и заяви, че мислел да отиде до Националната библиотека, да се поразрови във вестникарските новини за Халеевата комета. Като повечето всезнайковци, Хьоскулдур не знаеше подробности за събитията, чувал бе само слухове, но се правеше на много осведомен. Всъщност само разтягаше локуми, докато на Ерлендур му омръзна да го слуша. Взеха си довиждане с него и се качиха в колата.

— Какво мислиш за това, което Хьоскулдур каза?

— Това с газостанцията е пълна глупост — отвърна Елинборг. — Ще е интересно да видим какво ще откриеш по този въпрос. Това, което каза за клюките обаче, е съвсем вярно. Изпитваме голямо удоволствие да приказваме лошо за хората. Но клюките не доказват, че Бенямин е бил убиец, и ти добре знаеш това.

— Да, ама как беше поговорката? Няма дим без огън?

— Поговорки — измърмори Елинборг. — Ще попитам сестрата на годеницата му за това. Друго ми кажи, как е Ева Линд?

— Все така лежи в леглото, сякаш спи спокоен сън. Докторът каза, че трябвало да ѝ говоря.

— Да ѝ говориш?

— Той мисли, че макар и да е в кома, тя чува гласовете и говоренето било добре за нея.

— И за какво ѝ говориш?

— За нищо все още — каза Ерлендур. — Нямам представа какво да ѝ кажа.

Сестрата на годеницата на Бенямин беше чувала клюките, но отрече да е имало нещо вярно в тях. Тя се казваше Баура и беше значително по-млада от изчезналата си сестра. Живееше в голяма еднофамилна къща в „Граварвогур“. Омъжена за богат търговец на едро, тя през целия си живот бе живяла в разкош, което си личеше от пищната мебелировка в къщата и от бижутата ѝ, както и от надменното ѝ отношение към непознати, като например към полицайката, дошла в дома ѝ. Елинборг ѝ беше съобщила по телефона причината за посещението си и сега си мислеше, че тази жена не е имала никога през живота си притеснения за пари, винаги е можела да получи каквото пожелае и не е имала нужда да се обгражда с хора, различни от нея самата. Мина ѝ през ума, че това трябва да е бил животът, който е очаквал и сестрата на Баура, ако жената не бе изчезнала безследно.

— Сестра ми беше невероятно хлътнала по Бенямин и това никога не можах да го разбера. За мен той си бе един ужасен досадник. Произхождаше от добър род, в това няма спор. Кнудсен са най-старата фамилия в Рейкявик. Но не беше някой, който да ти вземе ума.

Елинборг се усмихна. Изобщо нямаше идея за какво става дума. Баура забеляза това.

— Мечтател. Никога не слизаше на земята с тия свои грандиозни идеи за търговия, които всъщност до една се осъществиха междувременно, макар и той да не доживя да извлече полза от тях. И съчувстваше на простолюдието. Прислужничките не трябвало да му говорят на „ви“. Сега хората отдавна са престанали да използват учтивата форма. Няма повече вежливост. Няма и прислужнички.

Баура изтри несъществуваща прах от масата. Елинборг обърна внимание на двете големи картини в края на гостната, на всяка от които бяха изрисувани Баура и съпругът ѝ. Мъжът изглеждаше по-скоро уморен и някак превит, дори сякаш разсеян. Баура бе изобразена с подкупваща ехидна усмивка на лицето, което излъчваше някаква сила, и Елинборг си помисли, че в това семейство жената е удържала победата. Изпита състрадание към човека от картината.

— Ако мислиш, че той е убил сестра ми, си на грешен път — каза Баура. — Костите, които сте намерили при вилата му, не са нейните.

— Защо си толкова сигурна?

— Просто знам. Бенямин не би могъл да стори зло дори на муха. Такъв си беше. Страшен женчо. Мечтател, както ти казах. То и му пролича, когато тя изчезна. Разпадна се. Престана да се грижи за търговията. Престана да излиза сред хора. Престана с всичко. Никога не успя да се вземе в ръце. Мама му върна любовните писма, които бе изпращал на сестра ми. Беше прочела няколко, каза, че били прекрасни.

— Бяхте ли близки със сестра ти?

— Не, не мога да кажа това. Не. Аз бях много по-малка. Откакто имам спомени за нея, тя винаги е била вече жена. Майка казваше, че приличала на баща ни. Ексцентрична и с труден характер. Депресивна. Той направи същото.

Баура сякаш беше изтървала последното изречение.

— Същото?

— Да — отвърна Баура раздразнено. — Същото. Самоуби се. — Каза това, сякаш не я засягаше. — Но не изчезна като нея. Тъкмо обратното. Обеси се във всекидневната. На куката на големия полилей. Пред очите на всички. Толкова го беше грижа за семейството му.

— Сигурно ви е било много тежко — каза Елинборг, колкото да каже нещо.

Баура я гледаше укорително, сякаш я обвиняваше, задето трябваше да си припомня всичко това.

— Най-тежко беше за нея. За сестра ми. Те бяха много близки. Такова нещо слага отпечатък върху хората. Горкото момиче.

За миг в гласа ѝ се доловиха нотки на състрадание.

— Това беше ли…?

— Това беше няколко години преди тя самата да изчезне — каза Баура и внезапно Елинборг усети, че жената насреща ѝ крие нещо.

Разказът ѝ беше някак заучен, лишен от всякакви чувства. Но може би тя си бе такава. Нахална, безчувствена, скучна.

— В интерес на истината, Бенямин беше много добър с нея — продължи Баура. — Пишеше ѝ любовни писма, такива неща. По онова време беше обичайно за сгодените двойки в Рейкявик да правят дълги разходки. Крайно безинтересно ухажване, тъй да се каже. Срещаха се в хотел „Борг“, който тогава беше мястото за срещи в града. Разменяха си посещения вкъщи, правеха излети и разходки и всичко се разви както при младите хора навсякъде. Той ѝ направи предложение и мисля, че оставаха не повече от две седмици до сватбата, когато тя изчезна.

— Както разбрах, хората са говорели, че се била хвърлила в морето — каза Елинборг.

— Да, хората дълго предъвкваха тази история. Търсиха я из целия Рейкявик. Много народ взе участие в издирването, но от нея нямаше и следа. Майка ми съобщи новината. Сестра ми тръгнала от къщи сутринта, мислела да пазарува и минала през няколко магазина. Те не бяха тогава толкова много като днес. Нищо не си била купила. Срещнала се с Бенямин в неговия магазин, тръгнала си от там и повече не се видяла. Той разказа на полицията и на нас, че се били скарали. Затова и се обвиняваше за случилото се и прие всичко много навътре.

— Защо смятат, че се е хвърлила в морето?

— Някакви хора казаха, че били видели жена да върви в посока към залива, където сега свършва улица „Тригвагата“. Била облечена в палто, което приличало на палтото на сестра ми. Била и с подобен ръст. Това е всичко.

— За какво са се скарали?

— Някаква дреболия. Нещо във връзка със сватбата. С подготовката. Или поне така каза Бенямин.

— Но ти мислиш, че е било нещо друго ли?

— Не знам.

— И смяташ за изключено костите в каменистото поле да са нейните?

— Изключено. Да. Нямам доводи, не мога да го докажа. Но ми се струва абсурдно. Просто не мога да си го представя.

— Знаеш ли нещо за наемателите на Бенямин в Гравархолт? Хората, които са живели там по време на войната? Може би петчленно семейство, мъж и жена с три деца. Можеш ли да ми кажеш нещо?

— Не, но знаех, че там живеят някакви хора през цялата война. Поради кризата за жилища в града.

— Имаш ли нещо от твоята сестра, кичур коса например? Може би в някой медальон?

— Не, но Бенямин имаше неин кичур. Видях как тя го отряза. Той я беше помолил за нещо, което да му напомня за нея, когато тя замина на двуседмично гостуване на север във Фльоут, у наши роднини.

Елинборг се обади на Сигурдур Оли веднага след като седна в колата си. Той тъкмо се прибираше от мазето на Бенямин след един дълъг и отегчителен ден, когато тя му каза да си държи очите отворени за къдрица коса от годеницата на Бенямин.

— Вероятно ще да е в красив медальон — каза тя и чу как Сигурдур Оли изпъшка.

— Стига де! — скастри го Елинборг. — Можем да разрешим случая, ако намерим косата. Толкова е просто.

Тя затвори телефона и се готвеше да потегли, когато внезапно я споходи мисъл, която я накара да загаси двигателя. Позамисли се за момент, хапейки долната си устна. След малко взе решение.

Баура доста се изненада, когато отвори вратата и отново видя полицайката.

— Да не забрави нещо? — попита тя.

— Не. Само един въпрос — отвърна Елинборг — и си тръгвам.

— Да, какво има? — нетърпеливо попита Баура.

— Каза, че сестра ти е била с палто в деня, в който е изчезнала.

— Да, и какво?

— Какво палто е било това?

— Какво ли? Най-обикновено, майка ми ѝ го беше дала.

— Имам предвид — каза Елинборг — какво е било на цвят? Знаеш ли?

— Палтото ли?

— Да.

— Защо питаш?

— Просто съм любопитна.

Елинборг не искаше да дава обяснения.

— Не си спомням — каза Баура.

— Не си спомняш, естествено — промърмори Елинборг. — Разбирам. Благодаря и извинявай за безпокойството.

— Но майка ми казваше, че било зелено.

Много неща се промениха през тези странни времена.

Томас престана да се подмокря. Престана да докарва баща си до бяс и по някакъв начин, който така и си остана необясним за Симон, Гримур започна да обръща повече внимание на по-малкия брат от преди. Симон си мислеше, че може би Гримур се е променил след идването на войниците. А може би Томас се беше променил.

Майка му никога не говореше за газостанцията, заради която Гримур толкова ѝ се подиграваше, че накрая му беше омръзнало. „Малкото копеленце“, казваше и я наричаше „газова глава“, когато говореше за големия резервоар и за това, как мърсували цяла нощ, очаквайки Земята да се разпадне, щото кометата щяла да се удари в нея и да я раздроби на парченца. Симон нищо не разбираше, но виждаше, че майка му приема много присърце казаното от мъжа ѝ. Усещаше, че тя изпитва от думите му същата болка, каквато и когато я пребиваше.

Един ден бяха отишли с Гримур до града. Минаха покрай газостанцията и Гримур, смеейки се, му посочи големия резервоар и каза, че майка му била зачената там вътре. След това продължи да се смее. Газостанцията беше една от най-големите сгради в Рейкявик и будеше у Симон мрачни мисли. Веднъж се престраши да попита майка си за нея и за огромния резервоар, които бяха провокирали любопитството му.

— Не му слушай глупостите — каза му тя. — Би трябвало вече да го познаваш. Не трябва да обръщаш внимание на това, което казва. На нито една дума.

— Но какво се е случило в газостанцията?

— Нищо, за което да знам. Това са негови измислици. Нямам представа къде го е чул това.

— А къде са твоите майка и баща?

Тя млъкна и погледна сина си. През целия си живот се бе борила с този въпрос и ето че синът ѝ най-невинно го бе формулирал, а тя нямаше никаква идея какво да му отговори. Не знаеше кои са родителите ѝ. Като малка бе разпитвала, но нищо не научи. Откакто се помнеше, живееше в семейство от Рейкявик с много деца и щом поотрасна малко, ѝ казаха, че не е ничия сестра, нито нечия дъщеря. Че градските власти плащат за издръжката ѝ. Дълго обмисля тези думи, но тъй и не схвана значението им, не и докато не мина доста време. Един ден бе преместена от това семейство и настанена у по-възрастна двойка в качеството на нещо като домашна прислужница. Когато навърши пълнолетие, се хвана на работа при търговеца. Това беше целият ѝ живот, преди да се запознае с Гримур. Винаги ѝ бяха липсвали дом и родители, семейство с баби, братя и сестри и в годините, когато се превръщаше от девойка в зряла жена, непрекъснато мислеше какви може да са били майка ѝ и баща ѝ. Нямаше и най-малка представа къде да търси отговорите.

Представяше си, че са загинали в злополука. Това ѝ носеше известно успокоение, защото не можеше и да си помисли, че са я изоставили, нея, собственото си дете. Представяше си, че са я спасили, след което са загинали. Дори, че са пожертвали живота си заради нея. Винаги ги виждаше в такава светлина. Като герои, които са се борили за живота си, а и за нейния живот. Не можеше да си представи родителите си като живи. Това беше немислимо.

Когато се запозна с моряка, бащата на Микелина, успя да го придума да потърсят отговорите заедно. Двамата обикаляха от служба на служба, но никъде не се откри нищо за нея, освен че е сираче; когато била записана в регистрите, за родители не се споменавало. Така и бе вписана — сирак. Свидетелство за раждане не успяха да открият. Заедно с моряка отидоха до многодетното семейство и говориха с приемната ѝ майка за времето, от което бяха първите ѝ спомени, но не научиха нищо. „Плащаха за теб — беше казала жената, — не ни достигаха пари.“ Никога не била питала за произхода на момиченцето.

Отдавна бе престанала да си задава въпроси за родителите си, когато Гримур се прибра и заяви, че знаел кои били майка ѝ и баща ѝ, знаел и как е била зачената. Хилеше се злобно, докато разказваше за оргията в резервоара.

Всички тия мисли преминаха през ума ѝ, докато гледаше Симон, и сякаш се канеше да каже нещо важно, но се отказа, рече му само да престане с безкрайните си въпроси.

В света бушуваше война, бе стигнала и до каменистото поле, където британските войници бяха започнали да строят подобни на самуни къщи, които наричаха „бараки“. Симон не разбираше тази дума. В бараките трябваше да има и друго едно нещо, което също носеше непонятно име — продоволствена база.

Понякога Симон претичваше през полето с Томас да гледа как работят войниците. Бяха докарали талпи, гофрирано желязо, материали за ограждения, рула с бодлива тел, чували с цимент, бетонобъркачки и булдозери, за да изравняват земята под бараките. Изградиха бункер, обърнат към Граварвогур, и един ден докараха огромно оръдие, което се извисяваше на много метри нагоре във въздуха. Наместиха го в бункера така, че огромното му дуло стърчеше през отвора, готово да засипе с огън и жупел врага, т. е. немците, които бяха започнали войната и убиваха всички по пътя си, включително и момчета като тях самите.

Войниците направиха и ограда около бараките, а те бяха всичко на всичко осем, издигнаха я за нула време, сложиха портал и табелки, на които пишеше на исландски, че за външни лица достъпът е строго забранен. До портала поставиха малка кабинка, където през цялото време пазеше войник с пушка. Войниците не обръщаха внимание на момчетата, които гледаха да стоят на безопасно разстояние. При хубаво време, когато слънцето блестеше ярко, Симон и Томас пренасяха сестра си през полето, слагаха я на мъха и ѝ показваха какво правят войниците, показаха ѝ също и голямото оръдие, което стърчеше от укреплението. Микелина лежеше на земята и гледаше, каквото ѝ показваха, но изглеждаше някак замислена и мълчалива. Симон си рече, че тя се страхува от това, което вижда. От войниците и от голямото оръдие.

Военните бяха облечени в тревистозелени дрехи, с колани на кръста и обути в здрави черни обувки, които се завързваха чак до прасците. Понякога носеха каски на главите или пушки и пистолети в кобури на коланите. Ако времето биваше горещо, сваляха куртките си и работеха голи до кръста под слънцето. Случваше се да правят учения, тогава се придвижваха с пълзене, търчаха насам-натам и се хвърляха на земята, като стреляха с пушките си. Вечер от базата се разнасяха глъч и музика. Понякога музиката идеше от уреди и песните имаха някакъв металически звук. Друг път самите войници пееха в нощта песни от своята си страна, за която Симон знаеше, че се казва Британия, а Гримур беше казал, че била империя.

Разказаха на майка си за нещата, които се случваха в каменистото поле, но тя прояви много малък интерес. Въпреки всичко успяха един път да я накарат да отиде с тях. Тя постоя и гледа известно време лагера на британците, след което се обърна и тръгна към къщи. Спомена нещо за проблеми и опасности и забрани на момчетата да си врат носовете при войниците, защото човек никога не знаел какво можело да стане, когато насреща му има хора с пушки, а тя не искала да им се случи нещо лошо.

Мина време и един ден в продоволствената база дойдоха американци и почти всички британци си тръгнаха. Гримур каза, че ги били изпратили на смърт, а американецът получил възможността да си седи на спокойствие в Исландия и да няма никакви грижи.

Гримур вече не пренасяше въглища, бе започнал да работи за американците в каменистото поле. При тях имаше достатъчно работа и пари. Веднъж, докато се разхождаше из полето, помоли за работа в базата и я получи без никакъв проблем — в склада и в малка столова. След това храната на семейната трапеза значително се промени. Веднъж Гримур донесе червена консерва с малко ключе отстрани. Нави металния похлупак назад с ключето, обърна кутията и от нея върху чинията падна розово парче месо, обвито с прозрачно желе, което се тресеше по странен начин и бе приятно солено.

— Шунка — каза Гримур. — От самите Съединени американски щати.

Никога през живота си Симон не бе ял нещо толкова вкусно.

Отначало не се замисляше как тази нова храна идва на масата им, но забеляза тревожното изражение на лицето на майка си, когато Гримур донесе цял кашон с такива консерви и го скри в къщата. Понякога Гримур носеше в Рейкявик чувал с разни кутии и стоки — Симон не знаеше какви — и когато се връщаше, броеше крони и йорета на масата в кухнята. Тогава биваше обзет от странна радост, каквато Симон преди не бе забелязвал у него. Освен това не беше и толкова зъл с майка им. Дори престана да говори за газостанцията. И от време на време галеше Томас по главата.

Продуктите започнаха направо да се стичат в къщата им: американски цигари, прекрасна храна в консерви и не само това, ами и плодове, и силонови чорапогащници, каквито според майка им всички жени в Рейкявик мечтаели да имат.

Всичко това минаваше през дома им. Веднъж Гримур донесе малка кутия с чудноват аромат. Симон никога не беше помирисвал нещо подобно. Гримур отвори пакета и разреши на всички да опитат, каза, че това било гума, която американецът преживял понякога като някоя крава. Човек не трябвало да гълта тая гума, а след известно време да я изплюе и да си вземе друго парче. Симон, Томас, дори Микелина, която също бе получила от розовата ароматна гума, дъвчеха усилено, сякаш от това им зависеше животът, плюеха и отново си вземаха друго парченце.

— Това се казва „гъм“[46] — каза Гримур.

Гримур бързо се научи да се оправя на английски и се сприятели с войниците. Понякога, когато те получеха отпуск, той ги канеше вкъщи на гости и тогава Микелина трябваше да стои в другата стаичка, а момчетата — да бъдат сресани. Майка им обличаше рокля, която винаги трябваше да бъде готова за такъв случай. Войниците идваха, бяха учтиви и поздравяваха с ръкостискане, представяха се и даваха на момчетата разни сладкиши. След това сядаха на масата, разговаряха за нещо и си пийваха. После си вземаха довиждане, качваха се на военен джип и отпрашваха към града. В къщата, в която иначе никой не идваше на гости, отново ставаше тихо.

Най-често обаче войниците отиваха направо в Рейкявик, прибираха се през нощта доволни и пеещи и тогава в каменистото поле се разнасяха викове и крясъци, а един или два пъти сякаш се чуха изстрели, макар и не от голямото оръдие, „защото, ако се стреля от него, значи, че проклетите нацисти са дошли в Рейкявик, за да ни избият всички до един “, казваше Гримур. Той често отиваше с войниците в града, забавляваше се заедно с тях и се прибираше у дома, научил някоя от модерните американски песнички. Симон никога не бе чувал Гримур да пее преди това лято.

Веднъж Симон стана свидетел на нещо странно.

Един ден някакъв американски войник мина през полето с въдица в ръка и се спря при езерото Рейнисватн, където хвърли за пъстърва. След това тръгна надолу по каменистото поле на изток към малкото езеро Хавраватн, като си подсвиркваше през целия път и по-голямата част на деня прекара там. Беше прекрасен летен ден, той ходеше бавно и спокойно покрай езерото, като от време на време мяташе въдицата си. Изглеждаше, че не бърза за никъде, дори можеше да се каже, че просто се наслаждава на живота и на хубавото време. От време на време сядаше край водата и се печеше на слънцето.

Някъде към три часа, изглежда, му омръзна, взе си въдицата и малката риболовна торбичка, в която сложи трите уловени през деня пъстърви, и по същия спокоен начин тръгна от езерото нагоре към полето. Вместо да подмине къщата, той се спря и каза нещо неразбираемо на Симон. Момчето, което бе следило с очи неговата разходка, сега стоеше пред дома си.

— Are your parents in?[47] — попита войникът и се усмихна към Симон, надничайки в къщата.

Вратата стоеше отворена, както бе винаги когато времето беше хубаво. Томас беше помогнал на Микелина да излезе навън на слънце зад къщата и лежеше при нея. Майка им си вършеше вътре домакинската работа.

Симон не разбра войника.

— You don’t understand me? — каза войникът. — My name is Dave. I’m American.[48]

Симон разбра, че войникът се казва Дейв, и кимна. Дейв му показа риболовната си торба, след това я остави на земята и я отвори, извади трите пъстърви и ги положи на земята.

— I want you to have this. You understand? Keep them. They should be great.[49]

Симон гледаше войника неразбиращо. Дейв се усмихна и белите му зъби проблеснаха. Беше висок и слаб, лицето му бе скулесто, косата му — тъмна, гъста, сресана на една страна.

— Your mother, is she in? — попита той. — Or your father?[50]

Симон не даде знак, че го разбира. Дейв разкопча горното си джобче и извади малка черна книжка. Разлисти я, докато намери нужната му страница. Приближи се до Симон и посочи с пръст едно изречение от книжката.

— Can you read?[51] — попита той.

Симон прочете изречението, което Дейв бе посочил. То беше на исландски и лесно разбираемо, но след него следваше нещо на чужд език, което момчето не разбра. Дейв прочете на глас исландското изречение, толкова внимателно, колкото можеше.

— Аз се казвам Дейв — каза той. — My name is Dave — повтори на английски.

Пак посочи в книжката и я подаде на Симон.

— Аз се казвам… Симон — каза момчето и се усмихна.

Дейв се усмихна още по-широко. Намери друго изречение в книжлето и го показа на Симон.

— Как си, госпожице? — прочете Симон.

— Yes, but not miss, just you[52] — каза Дейв и се засмя, но Симон не го разбра.

Дейв намери друга дума в книжката си и я показа на Симон.

— Майка — прочете на глас Симон, а Дейв посочи към него и кимна с глава.

— Къде е? — попита той на исландски и Симон разбра, че войникът го пита за майка му.

Момчето му даде знак да го последва и двамата влязоха в къщата, в кухнята, където майка му седеше на масата и кърпеше чорапи. Тя се усмихна, като видя Симон да влиза, но когато съзря следващия го Дейв, усмивката ѝ замръзна на лицето, изпусна чорапа от ръце и скочи на крака така рязко, че столът ѝ се прекатури. Дейв се стресна не по-малко от нея и пристъпи напред, размахвайки ръце.

— Sorry — сконфузи се той. — Please, I’m so sorry. I didn’t want to scare you. Please.[53]

Майката на Симон беше отскочила назад към мивката и втренчено гледаше надолу, сякаш не смееше да вдигне очи.

— Симон, изведи го оттук! — каза тя.

— Please, I will go — продължи Дейв. — It’s okay. I’m sorry. I’m going. Please, I…[54]

— Излез с него навън! — повтори майката на момчето.

Симон не можа веднага да се ориентира в нейната реакция, гледаше ту нея, ту него, и видя, че Дейв тръгна заднешком, излезе от кухнята и отиде на двора.

— Защо ми причиняваш това? — попита тя Симон. — Да идваш тук така с някакъв мъж! Какво трябва да означава това?

— Извинявай — каза Симон. — Мислех, че всичко е наред. Той се казва Дейв.

— Какво искаше този човек?

— Искаше да ни даде рибата си — отвърна Симон. — Дето я е уловил в езерото. Мислех, че няма проблем. Той искаше само да ни даде рибата.

— Боже Господи, толкова се стреснах! Господи, как се стреснах! Никога повече не прави така! Никога! Къде са Микелина и Томас?

— Отзад.

— Всичко наред ли е с тях?

— Наред? Да. Микелина искаше да излезе на слънце.

— Не трябва никога повече да правиш това — повтори тя и излезе да нагледа Микелина. — Чуваш ли? Никога повече!

Тя отиде зад ъгъла на къщата и видя войника да стои до Томас и Микелина, гледайки надолу към момичето в пълно недоумение. Микелина бе изкривила лице в гримаса и протягаше глава срещу слънцето в усилието си да види кой е застанал до тях. Не виждаше лицето му на фона на слънцето, което я заслепяваше. Войникът погледна майка им, после отново сведе очи към Микелина, която се извиваше конвулсивно в тревата до Томас.

— I… — каза Дейв и млъкна. — I didn’t know — продължи той. — I’m sorry. Really I am. This is none of my business. I’m sorry.[55]

Обърна се на пети и се отдалечи с бързи крачки. Останалите гледаха след него, докато не се скри зад височината.

— Всичко наред ли е? — попита майка им и застана на колене до Томас и Микелина.

Сега, когато войникът си беше тръгнал и изглеждаше, че няма да им направи нищо лошо, тя беше много по-спокойна. Вдигна Микелина на ръце, внесе я в къщата и я сложи да легне в леглото ѝ в кухнята. Симон и Томас я последваха.

— Дейв не е лош — каза Симон. — Той е различен.

— Дейв ли се казва? — попита майка му разсеяно. — Дейв — повтори тя. — Не е ли това същото като Давид, ако беше исландец? — каза тя, като че ли сама на себе си.

И тогава се случи онова, което се стори на Симон толкова странно.

Тя се усмихна.

Томас открай време беше потаен, саможив и необщителен, дори малко нервен, срамежлив и мълчалив. Зимата преди това лято Гримур сякаш бе започнал да вижда у него нещо повече, отколкото у Симон, и това бе събудило интереса му. Той обръщаше повече внимание на Томас, седеше и разговаряше с него в спалнята, а когато Симон попита брат си за какво толкова са говорили, Томас не отвърна нищо. Но Симон не се предаваше и успя да измъкне от него, че са говорили за Микелина.

— Какво сте приказвали за Микелина? — попита Симон.

— Нищо — отвърна Томас.

— Хайде, хайде, какво говорихте?

— Ами нищо — отвърна Томас, но изглеждаше някак засрамен, все едно че криеше нещо от брат си.

— Кажи ми!

— Не искам. Не искам той да говори с мен. Не го искам!

— Не искаш той да говори с теб? Или не искаш той да ти говори това, което ти говори? Това ли имаш предвид?

— Нищо не искам — каза Томас. — И ти престани да ми говориш!

Така минаваха седмици и месеци, Гримур показваше благоразположението си към по-малкия си син по различни начини. Симон никога не чу за какво си приказваха, но една вечер късно през лятото разбра какво правеха. Гримур се приготвяше да ходи в Рейкявик с продуктите от продоволствената база. Чакаше един войник, който се казваше Майк, да му помогне. Този Майк можеше да осигури джип и имаха намерение да го натоварят с продукти и да ги продадат в града. Майка им приготвяше яденето, което също бе дошло от продоволствената база. Микелина лежеше в леглото си.

Симон забеляза, че Гримур побутва Томас в посока към Микелина и шепне нещо в ухото му. Усмихваше се по същия начин, както правеше, когато унижаваше момчетата със злобни забележки. Майка им не обръщаше внимание на всичко това и Симон не разбра какво всъщност се случва, докато Томас не се приближи към Микелина и насърчаван от Гримур, не каза:

— Кучка!

После се върна при Гримур, който се разсмя и го потупа по главата.

Симон погледна към майка си, която стоеше до мивката. Тя трябва да беше чула, но не се помръдна, първоначално не показа никаква реакция, сякаш искаше да подмине случилото се. Само че той я видя да стиска в ръка малкия нож, с който белеше картофи. Кокалчетата на юмрука ѝ побеляха, когато стисна дръжката на ножа. Накрая бавно се обърна от умивалника с ножа в ръка и втренчи очи в Гримур.

— Това няма да го правиш! — каза тя с треперещ глас.

Гримур я погледна и ехидната усмивка замръзна на лицето му.

— Аз? — учуди се той. — Да не правя? За какво говориш? Аз не правя нищо. Това е момчето. Това е той, моят Томас.

Майка им направи една крачка към Гримур, все още с вдигнат нож в ръката.

— Остави Томас на мира!

Гримур се изправи.

— Мислиш да правиш нещо с тоя нож ли?

— Не му причинявай това! — каза майка им и Томас усети, че бе започнала да отстъпва.

Чу спирачките на джипа.

— Пристигна — извика Симон. — Майк дойде.

Гримур погледна през прозореца на кухнята, после отново към майка им. За момент напрежението поспадна. Майка им остави ножа. Майк се появи на прага и Гримур се усмихна.

Когато се прибра през нощта, се нахвърли върху майка им. На сутринта тя куцаше и окото ѝ беше посинено. Децата бяха чули стенанията ѝ. Томас, ужасен, пропълзя в леглото при Симон и замърмори полугласно, сякаш с това би могъл някак си да изтрие стореното.

— …извинявай, не исках, извинявай, извинявай, извинявай…