Гробна тишина

23

Часът клонеше към десет и на каменистото поле започна да захладява. Ерлендур попита Микелина дали не би искала да влязат в колата му. Или да си поговорят по-обстойно сутринта на следващия ден. Ставало вече късно и…

— Да седнем за малко в колата — каза старата жена и тръгна.

Вървеше бавно и при всяка стъпка с кривия си крак силно се накланяше наляво. Ерлендур вървеше малко пред нея, заведе я до колата и ѝ помогна да се качи. После мина пред автомобила от другата страна. Не разбра как Микелина беше успяла да дойде на каменистото поле, малко вероятно бе да кара превозно средство.

— С такси ли дойде до тук? — попита той, когато седна зад волана.

Запали двигателя. Той още не бе изстинал и съвсем скоро купето се затопли.

— Симон ме докара — каза жената. — Той скоро ще дойде да ме прибере.

— Опитвахме се да съберем информация за хората, които са живели тук, в полето. Предполагам, че това сте били вие, ти и твоето семейство. Някои от историите, които ни разказаха все възрастни хора, естествено, са доста странни. Като тази за газостанцията при Хлемур.

— Той ѝ се подиграваше за газостанцията — отвърна Микелина, — но не мисля, че тя е била зачената там в някаква оргия по повод края на света, както той казваше. Напълно е възможно той самият да е бил заченат там. Мисля си, че по някое време някой му е натривал носа с това, дори са го подигравали. Може би когато е бил дете, а може и по-късно, и той насочи всичко срещу нея.

— Значи, ти мислиш, че баща ти е заченат в газостанцията?

— Той не ми беше баща — каза Микелина. — Моят баща е загинал. Бил е рибар на лодка и майка ми го е обичала. Това беше едничкото ми утешение, когато бях малка. Че онзи тип не ми беше баща. Ужасно ме мразеше. Сакатата. Разболяла съм се на тригодишна възраст и съм се парализирала. Не можех да говоря. Той мислеше, че съм идиот. Наричаше ме малоумна. Винаги съм била нормална умствено. Винаги. Но тогава не получавах никаква помощ или рехабилитация, нещо, което сега се смята за абсолютно задължително. Не говорех, защото живеех в постоянен ужас от този човек. Не е никаква новост, че деца, които живеят в лоши условия, стават мълчаливи и дори губят способност да говорят. Мисля, че това ми се беше случило. Много по-късно започнах да ходя и да говоря. Започнах и да уча. Завършила съм университета. Имам диплома по психология.

Старата жена замълча.

— Не успях да разбера кои са били неговите родители — продължи след малко тя. — Търсих ги. Исках да разбера какво му се бе случило. Опитах се да изровя нещо за детството му. Бил е работник по стопанствата тук и там, последно в Кьоус по времето, когато са се срещнали с майка ми за първи път. През онази част от детството си, за която се интересувам най-много, е раснал в Мирасисла[69], в малко стопанство, което се е казвало „Мелюр“. То вече не съществува. Семейството, което е живеело във фермата, е имало три деца, но са приемали за гледане и други срещу заплащане от общината. Не е толкова далеч времето, когато провинциите тук са били пълни с нуждаещи се от издръжка и попечителство. Това семейство е било известно със суровото си отношение към безпризорните. Хората от съседните стопанства са говорели за това. Имало е и съдебен процес, повдигнат срещу семейството от „Мелюр“ по повод смъртта на дете, дадено за отглеждане при тях, което умряло от недохранване и жестоко отношение. На детето била направена аутопсия във фермата при много странни обстоятелства, дори за порядките на онова време. Било е осемгодишно момче. Свалили таблата на една врата от пантите и извършили аутопсията върху нея. Червата изплакнали направо в рекичката до стопанството. Стигнали до извода, че момчето било подложено на „ненужно грубо отношение“, както го наричали по онова време, но не установили дали е умряло вследствие на това отношение. Той е бил свидетел на цялата история. Може и да са били приятели. По същото време е бил приемно дете в „Мелюр“. За него се споменава в приписките по делото — недохранен, с рани по гърба и краката.

Жената замълча. След малко каза:

— Не търся оправдание за поведението му към нас. Не съществува оправдание за такова нещо. Исках просто да знам кой е той.

Тя отново замълча.

— А майка ти? — попита Ерлендур.

Усещаше, че Микелина иска да му каже всичко, което смята, че има значение, но че ще го направи по нейния си начин. Той не искаше да я притиска, жената трябваше да получи необходимото ѝ време, за да разкаже историята си.

— Тя нямаше късмет — отсече Микелина, сякаш това бе единственият разумен извод, до който можеше да се стигне. — Тя просто е имала лошия късмет да попадне на този човек. Това е положението! Тя също не е имала семейство, но поне са се отнасяли с нея нормално, докато е растяла, после станала прислужничка при добри хора. Тогава са започнали да се срещат. Не успях да разбера кои са били нейните родители. Дори да е било записано някъде, документите са изчезнали.

Микелина погледна към Ерлендур.

— Но тя срещна истинската любов, преди да бе станало прекалено късно. Той се появи в живота ѝ в подходящия момент, така си мисля.

— Кой? Кой се е появил в живота ѝ?

— И Симон. Брат ми. Нямахме представа как се чувства той. Не подозирахме за бремето, което е носил през всичките тия години. Виждах как се отнася доведеният ми баща към мама и страдах заради нея, но аз бях по-корава от Симон. Бедничкият, бедничкият Симон. А Томас? Прекалено много от баща му имаше у него. Прекалено много омраза.

— Съвсем изтървах нишката. Кой е дошъл в живота ѝ, в живота на майка ти?

— Беше от Ню Йорк. Американец. От Бруклин.

Ерлендур кимна с глава.

— Мама се нуждаеше от любов, от любов и уважение, от признание, че съществува, че е личност. Дейв ѝ върна самоуважението. Превърна я отново в човешка личност. Дълго се чудехме защо той прекарва толкова време с мама. Какво бе онова, което съзираше в нея, когато никой друг не я поглеждаше, освен пастрока ми, и то само когато я биеше. По-късно той ѝ обясни защо е искал да ѝ помогне. Каза, че веднага разбрал какво става тук, още когато дошъл с пъстървата за първи път. Често ходеше да лови риба в Рейнисватн. Разпознал всички белези на домашното насилие. Разпознал ги по външния вид на мама, видял го в очите ѝ. За един миг разбрал историята ѝ.

Микелина млъкна и погледна към полето, към касисовите храсти.

— Дейв познавал тази история. Израснал бил при същите условия, както ние със Симон и Томас. Баща му никога не е бил обвиняван, никога не е бил съден, нито наказван за това, че пребивал майка му. Докато тя не умряла. Дейв бил при нея, гледал я как умира. Били много бедни, тя се разболяла от туберкулоза и умряла. Баща му я пребил за пореден път точно преди да почине. Дейв бил момче. На следващия ден след смъртта на майка си избягал от къщи и никога повече не се върнал. Няколко години по-късно постъпил в армията. Преди войната. След като избухнала войната, бил пратен в Рейкявик, тук, на каменистото поле, където един ден влязъл в нашата къща и видял отново лицето на майка си.

Настъпи тишина.

— Но този път бил вече достатъчно пораснал, за да може да направи нещо по въпроса — промълви след малко Микелина.

Покрай тях мина кола и спря до строителния изкоп. От колата слезе човек и се завзира в посока към касисовите храсти.

— Това е моят Симон, дошъл е да ме вземе — каза Микелина. — Късно стана. Нали нямаш нищо против да продължим утре? Може да дойдеш у дома, ако искаш.

Тя отвори вратата на автомобила и повика мъжа. Той се обърна.

— Знаеш ли кой лежи там в земята? — попита Ерлендур.

— Утре — каза Микелина. — Утре ще си поговорим отново. Нямаме бърза работа — добави тя. — Нямаме никаква спешна работа.

Мъжът се беше приближил до колата и помогна на Микелина да слезе.

— Благодаря ти, Симон — пристъпвайки навън, каза Микелина.

Ерлендур протегна врат през седалката, за да види мъжа по-добре, след което отвори своята врата и изскочи от колата.

— Това не може да е Симон — възкликна той към Микелина и погледна подкрепящия я мъж.

Този не беше по-възрастен от трийсет и пет години.

— Какво?

— Симон не беше ли твой брат? — попита Ерлендур и погледна към мъжа.

— Да — отвърна Микелина и лицето ѝ се проясни.

Бе разбрала учудването на Ерлендур.

— Това не е онзи Симон — каза тя и се усмихна тъжно. — Това е синът ми, когото кръстих на негово име.