Гробна тишина

16

Елза посрещна Сигурдур Оли на вратата и го покани да остане за чаша чай. Докато следеше с поглед домакинята из кухнята, той си мислеше за Бергтора. Бяха се скарали сутринта, преди да тръгнат за работа. Той не се поддаде на любовните ѝ щения и взе да мрънка в опит да изрази притесненията си, докато Бергтора не започна сериозно да се нервира.

„Я, почакай — каза тя. — Никога ли няма да се оженим? Това ли ми казваш? Ще живеем в някаква полувръзка, без да има нищо официално помежду ни, и децата ни ще са копелета? Завинаги.“

„Копелета?“

„Да.“

„Ти пак за църквата ли си мислиш?“

„Църква ли?“

„Да не искаш да минеш през църквата с венчален букет и сватбена рокля, и…“

„Маловажно ли ти се струва това?“

„И какви деца?“ — каза Сигурдур Оли, но веднага съжали, като забеляза, че Бергтора стана още по-мрачна.

„Какви деца ли? Нима не искаш да имаш деца?“

„Не, напротив, не, имам предвид, че не сме говорили за това — каза Сигурдур Оли. — Струва ми се, че трябва да го обсъдим. Не можеш ти сама да вземаш решение дали ще имаме деца, или не. Не е справедливо и не го искам. Не сега. Не веднага.“

„Все още има време — отвърна Бергтора. — Да се надяваме. И двамата сме на трийсет и пет. Но не ми остават много години, преди да стане прекалено късно. Винаги когато повдигна този въпрос, ти сменяш темата. Не искаш да говориш за това. Не искаш деца, не искаш да се жениш, не искаш нищо. Нищо не искаш. Заприличваш на глупака Ерлендур.“

„Какво? — изуми се Сигурдур Оли. — Какво беше това?“

Но Бергтора вече бе излязла и го бе оставила сам, с ужасяващи видения за бъдещето.

Елза забеляза, че той витае някъде другаде, докато седи в кухнята ѝ и гледа с празен поглед в чашата си.

— Искаш ли още чай? — попита го тя.

— Не — отвърна Сигурдур Оли. — Благодаря. Тя ме помоли да те питам, имам предвид Елинборг, с която работим заедно по случая, да те питам знаеш ли дали Бенямин, твоят вуйчо, е пазел кичур коса от годеницата си, може би в малък медальон или кутия, или нещо подобно.

Елза се замисли.

— Не — отвърна тя, — не си спомням за никакъв кичур коса, но не знам какво е държал вуйчо ми в мазето.

— Елинборг казва, че трябвало да има подобно нещо. Узнала го е от сестра ѝ. Говорила е с нея вчера и сестрата ѝ е разказала за къдрица, която Бенямин бил получил от годеницата си, когато тя тръгнала да пътува, поне така разбрах.

— Нямам представа за нейна къдрица или каквато и да било къдрица изобщо. Моето семейство не е особено романтично и никога не е било такова.

— В мазето има ли някакви нейни вещи, на годеницата?

— За какво ви е неин кичур коса? — попита Елза, вместо да отговори на въпроса, и погледна изпитателно Сигурдур Оли.

Той се поколеба. Не знаеше какво ѝ е разказал Ерлендур. Но тя му спести затруднението.

— За да можете да докажете, че този, който лежи в каменистото поле, е тя — каза Елза. — Ако можете да намерите нещо от нея. Тогава ще можете да направите ДНК тест и да разберете дали това е тя, и ако е тя, да решите, че вуйчо я е положил там и че той е нейният убиец. Така ли е?

— Просто проверяваме всички възможности — отвърна Сигурдур Оли.

Изобщо не му се искаше да разсърди Елза, както беше вбесил и Бергтора преди има-няма половин час. Този ден не започваше добре. Ама никак не започваше добре!

— Другият полицай дойде, онзи угриженият, и даде да се разбере, че Бенямин имал вина за смъртта на годеницата си. И сега ще можете да установите това, ако намерите неин кичур коса. Не го разбирам. Да мислите, че Бенямин би могъл да убие тази жена. Защо му е било да го прави? Какви причини е имал за това? Никакви. Абсолютно никакви.

— Не, разбира се, че не — каза Сигурдур Оли, само и само за да я успокои. — Но ние трябва да установим чии са костите и защо са в земята там, и малкото, с което разполагаме, е, че Бенямин е имал там къща, а годеницата му е изчезнала. Теб самата би трябвало да те гризе любопитството. И ти самата трябва да искаш да узнаеш чии са тези кости.

— Не съм много сигурна — каза Елза, която се беше поуспокоила.

— Но мога да продължа да търся в мазето, нали? — попита Сигурдур Оли.

— О, да, разбира се. Едва ли мога да ти забраня.

Той изпи чая си и се отправи към мазето. Мислеше за Бергтора. Той самият не пазеше неин кичур коса в медальон, в крайна сметка не мислеше, че има нужда от нещо, което да му напомня за нея. Дори нямаше нейна снимка в портфейла си, както някои, които носеха фотографии на жените и децата си. Не се почувства добре от тези мисли. Ще трябва да си поговори с Бергтора. Да оправи нещата.

Не искаше да стане като Ерлендур. Ама изобщо.

Сигурдур Оли се рови във вещите на Бенямин Кнудсен до обяд, когато отскочи до едно заведение за бързо хранене и си купи хамбургер, но едва хапна от него. Зачете се във вестниците над чаша кафе. Върна се в мазето към два часа, ругаейки ината на Ерлендур. Не беше успял да намери нищо, което да осветли изчезването на годеницата на Бенямин или да подскаже кои други освен Хьоскулдур бяха наемали къщата му през войната. Не беше успял да намери и кичура коса, за който Елинборг бе сигурна, че съществува, след всички изчетени любовни романи. Беше вторият ден, прекаран в мазето от Сигурдур Оли, и той беше на път да зареже всичките тия тъпотии.

Елза го чакаше на вратата и го покани да влезе при нея. Той се помъчи да намери някакво извинение, но не беше достатъчно бърз, за да отклони поканата, без да изглежда като простак, затова последва Елза в стаята ѝ.

— Намери ли нещо долу? — попита го тя.

Сигурдур Оли знаеше, че тя изобщо не е толкова загрижена, колкото искаше да изглежда, че просто иска да изкопчи информация от него. Не му мина през ума, че можеше да е просто самотна, нещо, което Ерлендур бе усетил минути след като бе влязъл в мрачната ѝ къща.

— Във всеки случай не намерих кичур коса — отвърна Сигурдур Оли и отпи от вече изстиналия чай.

Елза явно го беше чакала. Той започна да се пита какво ли имаше тя наум.

— Аха — каза тя. — Женен ли си? Извинявай, това, естествено, не ми влиза в работата.

— А, ти пък, не, не съм женен, но живеем заедно с приятелката ми — каза Сигурдур Оли и се смути.

— А деца имаш ли?

— Не, нямам деца — отвърна Сигурдур Оли. — Все още не.

— Защо не?

— Какво?

— Защо не сте си родили все още деца?

„Абе какво става тук?“, помисли си Сигурдур Оли и отпи от студения чай, за да си спечели малко време.

— Ами стрес, мисля. Винаги е някаква лудница при нас. И двамата сме с отговорна работа и просто нямаме време.

— Нямате време за деца? Какво по-добро имате да вършите? Твоята приятелка, тя какво работи?

— Има дял във фирма за компютри — каза Сигурдур Оли и мислеше да поблагодари за чая, като каже, че трябва да побърза.

Не смяташе да седи и да се оставя да го разпитва за личния му живот някаква стара мома във Вестурбайр, очевидно смахнала се от самотното си съществуване, подобно на всички бабки като нея, които накрая започват да си врат гагите в работата на другите хора.

— Тя добра жена ли е? — попита тя.

— Казва се Бергтора — отвърна той. Беше на ръба да загуби учтивостта си. — И е изключително добра жена. — Усмихна се. — Защо…?

— Аз никога не съм имала семейство — каза Елза. — Никога не съм имала деца. Нито пък съпруг. За съпруга ми е все едно, но ми се иска да бях имала деца. Сега може би щяха да са трийсетгодишни. Да са започнали да карат четиресетте. Понякога си мисля за това. Как са станали възрастни хора. Със свои собствени деца. Не знам всъщност защо се случи така. Изведнъж човек осъзнава, че половината му живот е минал. Аз съм лекарка. Нямаше много жени в Медицинския университет, когато започнах да уча. Бях като теб, нямах никакво време. Нямах време за личен живот. Това, което правиш сега, не е твоят живот. Твоят собствен живот. Това е само работа.

— Да, е, да, предполагам…

— Бенямин също не се сдоби със семейство — продължи Елза. — Единственото, което искаше, беше семейство. С тази жена.

Елза се изправи, Сигурдур Оли също стана на крака. Помисли си, че ще си вземат довиждане, но тя отиде до един красив дъбов шкаф с прекрасни стъклени вратички и резбовани чекмеджета, отвори едно от тях и извади малка китайска кутийка. От нея измъкна сребърен медальон на тънка верижка.

— Той пазеше неин кичур — каза тя. — В медальона има и нейна снимка. Казваше се Солвейх — усмихна се Елза тъжно. — Цветето на Бенямин. Не мисля, че тя е тази, която лежи там в полето. Подобна мисъл ми е непоносима. Това би означавало, че Бенямин ѝ е направил нещо лошо. А той не би го сторил. Убедена съм в това. Този кичур ще докаже това.

Тя подаде медальона на Сигурдур Оли. Той седна и внимателно го отвори. Видя вътре малък черен кичур коса и снимка на собственичката му. Не докосна къдрицата, но я обърна да падне върху капачето, за да може да разгледа снимката. Беше на момиче с фино лице, около двайсетте, чернокоса, с красиво извити вежди над големите очи, които гледаха в обектива някак загадъчно. Устата ѝ излъчваше решителност, брадичката беше малка и красива. Годеницата на Бенямин. Солвейх.

— Ще ми простиш колебанията! — каза Елза. — Мислих по въпроса, преценявах нещата и ми се стори, че не би трябвало да изхвърлям кичура. Каквото и да излезе от разследването.

— Защо премълча за косата?

— Трябваше да премисля нещата.

— Да, но въпреки…

— Едва не получих удар, когато твоят партньор, Ерлендур, нали така се казваше, започна да намеква, че тя е можело да лежи в земята там горе, но после премислих…

Елза сви рамене, сякаш се предаваше.

— Дори и ДНК тестът да излезе положителен — каза Сигурдур Оли, — това няма да означава, че Бенямин е бил убиец. Тестът не може да каже нищо по въпроса. Ако в гроба при каменистото поле лежи годеницата на Бенямин, то за това може да има друга причина, а не че Бенямин я е…

Елза го прекъсна.

— Тя, как му казвате сега на това, тя е скъсала с него. Развалила годежа, такъв е вероятно старият израз. От времето, когато хората са се сгодявали. Същия ден, когато е изчезнала. Бенямин не беше казал никому за това, не и докато не мина много време. Изповядал се е пред майка ми, когато вече лежеше на смъртен одър. Тя ми разказа за това. На никого не съм споменавала досега. И това щеше да си умре с мен, ако не бяхте открили костите. Знаете ли дали са на мъж, или на жена?

— Не, все още не — отвърна Сигурдур Оли. — Той казал ли е защо е развалила годежа? Защо го е напуснала?

Сигурдур Оли усети колебание у Елза. Гледаха се в очите и той знаеше, че тя вече е казала твърде много, за да свири отбой. Почувства, че тя иска да разкаже онова, което знае, сякаш носеше тежък кръст и бе дошло времето да го отхвърли от себе си. Най-накрая, след всичките тези години.

— Детето не беше негово — каза тя.

— Детето не е било от Бенямин ли?

— Не.

— Тоест тя не е била бременна от него?

— Не.

— А от кого тогава?

— Трябва да разбереш, че това са били различни времена — отговори Елза. — Днес жените правят аборти, все едно че пият вода. Бракът няма вече никакво специално значение дори за онези, които искат да си родят деца. Хората живеят в съжителство. Хората се разделят. Започват отново съжителство с някого другиго. Не беше така едно време. Едно време дете, родено извън брачната връзка, беше абсолютно немислимо за жената. Бе нещо срамно и осъждано. Наричаха тези жени „леки момичета“. Без никакво състрадание и милост.

— Давам си сметка за това — каза Сигурдур Оли и се замисли за Бергтора.

Започваше да си обяснява защо Елза се беше интересувала за неговия личен живот.

— Бенямин е бил готов да се ожени за нея — продължи Елза, — или поне така е казал на майка ми по-късно. Солвейх не е искала. Искала да развали годежа и му го казала право в очите. Ей така, без никакво предупреждение.

— Кой е бил бащата на детето?

— Когато разтрогнала годежа, тя помолила Бенямин за прошка. Защото го напускала. Той не ѝ простил. Имал нужда от повече време.

— И тя изчезнала?

— Никой повече не я видял, след като се сбогувала с него. Когато вечерта не се прибрала и започнали да я търсят, Бенямин с голямо усърдие взел участие в търсенето, но изобщо не я намерили.

— А бащата на детето? — отново попита Сигурдур Оли. — Кой е бил той?

— Тя не казала на Бенямин кой е бащата. Тръгнала си, без той да разбере това. Така казал на майка ми. Дори и да е знаел, не го е споделил с нея.

— Кой може да е бил?

— Може да е бил ли? — повтори Елза. — Няма никакво значение кой може да е бил. Единственото, което има значение, е кой е бил.

— Да не искаш да кажеш, че е имал връзка с нейното изчезване?

— А ти как мислиш? — попита Елза.

— Ти или майка ти подозирали ли сте някого?

— Никого. И Бенямин също, поне доколкото аз знам.

— Би ли могъл той да излъже за това?

— Не мога да отговоря. Но мисля, че Бенямин не е лъгал никога през живота си.

— Имам предвид, за да отклони вниманието от себе си.

— Не знам изобщо да е имало някакво внимание към него. А и когато той е разказал на майка ми за всичко това, беше минало доста време от събитието. Направи го точно преди да умре.

— Значи, никога не е преставал да мисли за нея.

— Това казваше майка ми.

Сигурдур Оли се замисли за миг.

— Би ли могъл срамът да я докара до самоубийство?

— Да, определено. Тя не само е изменила на годеника си, който я е обожавал и е имал намерение да се ожени за нея, тя е била бременна и е отказала да назове бащата.

— Елинборг, жената с която работя, е говорила със сестра ѝ. Тя казала на Елинборг, че баща им се е самоубил. Обесил се е. И че Солвейх го преживяла изключително тежко, защото двамата били много близки.

— Солвейх ли го е преживяла тежко?

— Да.

— Странно.

— Защо?

— Той се е самоубил, но едва ли Солвейх го е приела прекалено навътре.

— Какво искаш да кажеш?

— Говореше се, че мъката го е подтикнала към това.

— Мъката?

— Да.

— Какво…?

— Или поне аз останах с такова впечатление.

— Каква мъка?

— Мъката по дъщеря му — отговори Елза. — Той се обесил, след като тя изчезнала.