Гробна тишина

20

Когато се прибра от Областния съд, Елинборг се чу със Сигурдур Оли. Той ѝ разказа, че Бенямин по всяка вероятност не е бил бащата на детето, което носела годеницата му Солвейх, и това довело до развалянето на годежа. Разказа ѝ също за това, че бащата на Солвейх се обесил след изчезването на дъщеря си, а не, както Баура им бе казала, преди него.

Преди да отиде до „Граварвогур“, Елинборг се отби до Гражданския регистър и поразрови старите смъртни актове. Никак не ѝ се нравеше да я лъжат, най-малкото претенциозни бабички, които гледаха другите отвисоко.

Баура изслуша разказа за онова, което Елза бе споделила за неизвестния баща на детето на Солвейх. Лицето ѝ остана безизразно, също както и предния ден.

— Чувала ли си тази история преди? — попита Елинборг.

— Че сестра ми е била курва ли? Не, не съм го чувала това преди и не разбирам защо ми разказваш тия неща. След всичките тези години. Не разбирам, наистина. Би трябвало да оставиш сестра ми на мира. Тя не заслужава да бъдат разнасяни клюки за нея. Какво… доказателство има тази… тази Елза за твърденията си?

— РӚзказа на майка си — отвърна Елинборг.

— Която знае това от Бенямин?

— Да, той е споделил с нея тази история чак когато е бил на смъртно легло.

— Намерихте ли нейна коса в дома му?

— Всъщност да.

— И смятате да я изследвате заедно с костите?

— Така мисля.

— Значи, вие смятате, че той я е убил. Че Бенямин, този смотаняк, е убил годеницата си. Това ми се вижда нелепо. Пълна глупост. Не разбирам как сте могли да си го помислите.

Баура млъкна и се умисли.

— Тази история ще излезе ли във вестниците? — попита тя.

— Това вече не знам — каза Елинборг. — Костите събудиха голям интерес сред журналистите.

— Имам предвид, че сестра ми е била убита?

— Ако стигнем до това заключение. Знаеш ли кой може да е бил бащата на детето ѝ?

— Бенямин ѝ беше единственият.

— Никога ли не се е споменавало за друг? Тя не е ли споделяла с теб за друг?

Баура поклати глава.

— Сестра ми изобщо не беше лека жена.

Елинборг се изкашля.

— Каза, че баща ти се е самоубил няколко години преди сестра ти.

Известно време двете жени се гледаха в очите.

— Най-добре е да си тръгваш — каза Баура и се изправи.

— Не аз започнах да говоря за баща ти. Прегледах смъртния му акт в Гражданския регистър. Гражданският регистър не лъже, за разлика от някои хора.

— Нямам какво повече да ти кажа — отвърна Баура, но вече бе изгубила предишната си арогантност.

— Мисля, че го спомена единствено защото ти се искаше да говориш за него. Вътре, дълбоко в себе си.

— Що за глупости са това! — избухна старата жена. — Да не стана сега и психолог!

— Той е умрял шест месеца след изчезването на сестра ти. В смъртния акт не се споменава за самоубийство. Не се казва нищо за причината на смъртта. Вероятно защото е бил от прекалено знатен род, за да се регистрира като самоубийство. Внезапно починал в дома си, така е записано.

Баура обърна гръб на полицайката.

— Има ли някаква надежда да започнеш да ми говориш истината? — попита Елинборг и също се изправи на крака. — Каква е връзката с баща ти? Защо го спомена? Кой е бил бащата на детето на Солвейх? Той ли е бил?

Никаква реакция. Двете жени стояха в гостната на голямата къща на търговеца на едро и човек можеше почти да пипне тежкото им мълчание. Елинборг огледа стаята, всичките тия прекрасни предмети в нея, картините, на които бяха изобразени съпрузите, скъпите мебели, черния роял, снимка на Баура с председателя на Прогресивната партия[63] на видно място. „Каква пищност. И какво мъртвило“, помисли си тя.

— Нима всички семейства нямат по някоя тайна? — каза накрая Баура и отново обърна гръб на събеседничката си.

— Предполагам — отвърна Елинборг.

— Не беше баща ми — продължи Баура неохотно. — Не знам защо те излъгах за неговата смърт. Някак ми се изплъзна от устата. Ако искаш да се правиш на психолог, трябваше да кажеш, че дълбоко в себе си съм искала да ти кажа всичко. Толкова дълго съм мълчала, че когато започна да ми говориш за Солвейх, нещо се отпуши и се разтопи в гърдите ми. Не знам.

— Кой е бил?

— Племенникът му, братовият му син — каза Баура. — Във Фльоут. Случи се на едно от летните гостувания.

— Вие как разбрахте?

— Тя беше съвсем променена, като се върна от там. Мама… Майка ни забеляза веднага, а след като мина известно време, не можеше да се скрие повече.

— Тя каза ли на майка ви какво се е случило?

— Да. Баща ни замина на север. Повече нищо не знам. След като се върна, момчето беше изпратено извън страната. Трябва да се е говорело за това в провинцията. Дядо имаше голямо имение. И двама синове. Баща ми се преселил на юг, основал фирма и станал много богат. Беше последовател на Йонас от Хрипла[64], направо го обожаваше.

— А какво стана с племенника?

— Нищо. Солвейх каза, че го е направил против волята ѝ. Изнасилил я е. Родителите ми не знаеха какво да сторят, не искаха да го дават под съд поради всичкия шум и клюките, които щяха да последват едно такова дело. Момчето се прибра в страната след няколко години и заживя тук, в Рейкявик. Създаде и семейство. Умря преди около двайсет години.

— А Солвейх и детето?

— Искаха да пратят Солвейх да направи аборт, но тя отказа. Отказа да махне детето. И един ден просто изчезна.

Баура се обърна към Елинборг.

— Може да се каже, че това лятно гостуване във Фльоут ни съсипа. Съсипа ни като семейство. И със сигурност предопредели целия ми живот. Игра на криеница. Да се запази достойнството на семейството. Не можеше да се говори за това. Не биваше дори да се споменава. Майка ми се погрижи за това. Знам, че е разговаряла с Бенямин. Разяснила му е ситуацията. По този начин смъртта на Солвейх си остана само неин проблем. На Солвейх. Неин личен въпрос, неин избор. Временна загуба на разсъдък. С нас всичко си беше наред. Ние бяхме чисти и безукорни. Тя нещо бе мръднала и отишла да се удави в морето.

Елинборг гледаше възрастната жена и внезапно усети, че изпитва съчувствие към нея, мислейки си за лъжата, в която се бе превърнал животът ѝ.

— Тя сама си го направи — продължи Баура. — Нас това не ни засягаше. Беше си нейна работа.

Елинборг кимна с глава.

— Тя не лежи там в онова поле — каза Баура. — Тя лежи на дъното на морето и лежи там вече повече от шейсет ужасни години.

Ерлендур влезе в болничната стая и седна до Ева Линд, след като беше приказвал с доктора ѝ, който повтори думите си от преди — състоянието ѝ не е променено, само времето ще покаже какво ще стане оттук насетне. Ерлендур седеше до леглото на дъщеря си и се чудеше за какво да ѝ говори този път, но не можа да измисли нищо.

Времето минаваше. Реанимацията беше потънала в тишина и спокойствие. Покрай вратата преминаваше някой и друг лекар или санитар, обут в меки бели обувки, които поскърцваха на линолеума по пода.

Това скърцане.

Ерлендур гледаше дъщеря си и някак несъзнателно започна да ѝ говори с тих глас за едно безследно изчезване, с което той дълго време си беше блъскал главата и за което, въпреки че бяха минали много години, все още мислеше и все не успяваше да разбере напълно.

Започна да ѝ разказва за младо момче, което заедно с родителите си се преместило в Рейкявик от провинцията, но родното място му липсвало. Бил прекалено млад, за да разбере причините, поради които трябвало да се преселят в града, още повече че тогава това не било град, а по-скоро голямо тържище на брега на морето. По-късно разбрал, че много неща обуславяли това решение.

Новият дом от самото начало му станал чужд. Бил израснал сред животни и водил еднообразен селски живот, изолиран от света през летните прохлади и суровите зими, сред истории за поколенията роднини, които заселили цялата земя наоколо, повечето дребни стопани и бедняци. Тези хора били героите от приказките, които слушал в детството си. Имал чувството, че ги е познавал лично. Историите за ежедневния живот, който те водели от години и десетилетия, описвали бедствия и трудности или пък били толкова забавни и смешни, че хората дъх не можели да си поемат от смях, превивали се и се държали за коремите, чак се давели в пристъпи на кашлица. Всичко това били истории за хора, с които той живеел или общувал в ежедневието си, или хора, които от поколения наред са населявали тази земя — чичовци и лели, баби и прабаби, дядовци и прадядовци, все роднини далеч назад във времето. Познавал добре героите от разказите, дори онези, които били отдавна умрели и погребани в малкото гробище оттатък старата селска църква, докато тя все още била ползвана. Разкази за мъдри баби, които преминавали през ледените реки, за да помогнат при израждането на бебетата; истории за селяни, които извършвали подвизи, за да спасят животните си в свирепи черни бури; истории за работници, които замръзвали навън, на път към кошарите; истории за пияни попове; приказки за страховити чудовища; приказки за живота, който бил част от неговия живот.

Носел ги всичките в душата си, когато се преместил заедно с родителите си в града. Родителите му преустроили в жилище една малка къща извън града, ползвана за баня от британските войници през годините на войната. Друго не можели да си позволят. Градският живот не се отразил добре на баща му и скоро след идването им на юг той починал от сърце. Майка му продала къщичката и купила приземна стая недалеч от пристанището. Започнала да работи в рибната фабрика. Самият той не знаел с какво да се захване, когато завършил училище. Нямал средства да продължи образованието си, а може би и не му се искало много. Постъпил на работа. В строителството. По някое време станал и моряк на риболовен кораб. Видял после обява, търсели хора за работа в полицията.

Не чул повече нито една история, а тези, които знаел, се изличили от паметта му. Неговите хора лека-полека изчезнали, забравени и погребани в опустялата провинция. Чувствал се не на място в града, като отломка от разбита лодка. Искал да се завърне в родното си място, но нямало към какво да се завърне. Знаел, че не е градски човек, сам не знаел какво е всъщност. Никога не го напуснала носталгията по другия живот, усещал, че няма корени, и не се чувствал добре, а и последните връзки с миналото си загубил, когато майка му починала.

Започнал да посещава заведения и барове. Запознал се с една жена в „Глоймбайр“[65]. И преди се бил запознавал с жени, но това не водело до нищо повече от няколко срещи. Тази била различна, по-настоятелна, сякаш искала да му отнеме водещата роля. Всичко станало толкова набързо, че той не могъл да се ориентира. Тя постоянно му поставяла изисквания, които той трябвало да изпълнява, без много-много да обмисля нещата, и преди да се усети, вече се бил оженил за нея и им се родила дъщеричка. Наели малко жилище. Тя имала големи планове за тях, за бъдещето им. Говорела за повече деца и покупка на жилище с възбуда и нетърпение, все едно че виждала живота си като на длан и нищо, нищичко не можело да хвърли сянка върху му, никога.

Родило им се второ дете. Тя все повече усещала, че той се отчуждава. Когато си дошли вкъщи с момченцето, той не проявил особена радост. Вече бил започнал да намеква, че иска да скъса с всичко това, иска да се махне. Тя усещала заплахата. Попитала го дали има друга замесена, но той просто я гледал, не разбирал въпроса. Никога не се бил замислял. „Трябва да има друга в играта“, казала тя. „Не е това“, отвърнал той, започнал да ѝ обяснява как се чувства, какви мисли му минават през главата, но опитът му не успял, тя просто не искала да чуе. Имала две деца от него и той не можело сериозно да разправя, че иска да я напусне. Да ги напусне. Децата си.

Неговите деца. Ева Линд и Синдри Снайр. Галени имена, които тя им била избрала. Той не усещал връзка с тях. Не усещал ролята си на техен баща, но разбирал отговорността, която имал. Разбирал задължението си спрямо децата и това нямало нищо общо с майка им или съвместния им живот. Казал, че желае да се грижи добре за децата, и искал разводът да бъде по взаимно съгласие. Тя отвърнала, че няма да има взаимно съгласие, вдигнала Ева Линд и здраво я притиснала до себе си. Разбрал тогава, че тя ще опита да използва децата, за да го задържи, и станал още по-убеден, че не може да живее с тази жена. Всичко било една огромна грешка от самото начало и той отдавна трябвало да се задейства. Нямал представа какво си бил мислел през цялото това време, но нещата трябвало да приключат час по-скоро.

Опитал се да я убеди да му позволи да взема децата за няколко дни през седмицата или през месеца, но тя категорично отказала, побесняла, казала му, че никога повече нямало да види децата, ако я напуснел. Тя щяла да се погрижи за това.

Тогава той си тръгнал. Изчезнал от живота на малкото двегодишно момиченце, което седяло на повитото си в пелени дупе и с гумена залъгалка в ръце гледало как той излиза през вратата. Малка бяла залъгалка, която проскърцвала, когато детето я захапело.

— Не го направихме както трябва — каза Ерлендур.

Това скърцане.

Отпусна глава. Помисли си, че някой от санитарите е минал покрай вратата на болничната стая.

— Не знам какво се случи с този човек — продължи Ерлендур толкова тихо, че почти не се чуваше.

Погледна дъщеря си в лицето, което бе станало спокойно, по-спокойно не го бе виждал преди. Чертите ѝ бяха някак по-ясни. Премести поглед към уредите, които поддържаха живота ѝ, после отново сведе очи към пода.

Седя така дълго време. После стана, надвеси се над Ева Линд и я целуна по челото.

— Той изчезна и мисля, че все още е изгубен. Дълго време е бил такъв и изобщо не съм сигурен, че ще успее някога да се намери. Ти нямаш вина за това. Това се случи, преди ти да се появиш. Мисля, че той все още търси себе си, но не знам защо, нито какво точно търси. Като че ли никога не ще успее да го намери.

Ерлендур пак погледна към Ева Линд.

— Освен ако не му помогнеш.

Лицето ѝ приличаше на студена маска в светлината на малката лампа на нощното шкафче.

— Знам, че ти го търсиш, знам и че ако някой може да го намери, то това си ти.

Обърна се, за да излезе от стаята, и видя бившата си жена да стои на вратата. Нямаше идея колко време беше стояла там или колко от това, което бе казал на Ева Линд, е чула. Бившата му жена носеше същото кафяво палто върху анцуга си, но беше на обувки с висок ток, което правеше облеклото ѝ нелепо. Ерлендур не се бе виждал с нея лице в лице повече от двайсет години и не можеше да не забележи колко се е състарила за това време, чертите на лицето ѝ бяха загубили остротата си, бузите ѝ бяха напълнели, имаше двойна брадичка.

— Отвратителна лъжа е това, което си казала на Ева Линд за аборта — избухна Ерлендур.

— Остави ме на мира! — отвърна Халдора.

Гласът ѝ също се бе състарил, бе станал хриплив. От прекалено пушене. Прекалено дълго време.

— За какво друго си излъгала децата?

— Махай се! — каза тя и се отдръпна от вратата, за да може той да мине покрай нея.

— Халдора…

— Махай се! — повтори тя. — Просто си върви и ме остави на спокойствие!

— И двамата искахме децата.

— Нима не съжаляваш? — каза тя.

Ерлендур не беше сигурен дали разбира въпроса ѝ.

— Мислиш ли, че те имаха за какво да дойдат на този свят?

— Какво се е случило? — промълви Ерлендур. — Как стана такава?

— Махай се! — каза тя. — Бива те в това. Тръгвай си! Изчезвай! Остави ме на спокойствие с нея!

Ерлендур втренчено я погледна.

— Халдора…

— Махай се, ти казвам — тя понижи глас. — Изчезни надалеч! Веднага! Махай се! Не искам да те виждам. Никога повече не искам да те виждам!

Ерлендур излезе от стаята и тя затвори вратата след него.