Гробна тишина

27

Зимата в каменистото поле беше дълга и тежка.

Майката на децата продължи да работи в стопанството в Гувунес, а момчетата вземаха училищния бус всяка сутрин. Гримур получи отново работа като разносвач на въглища. След делото за кражба армията вече не искаше да го наеме. Продоволствената база беше затворена и бараките бяха преместени долу в Хаулогаланд[74]. Останаха само огражденията и стълбовете от базата, както и бетонната площадка, която бяха направили пред бараките. Голямото оръдие бе извадено от укреплението. Хората говореха, че войната скоро ще свърши. Немците в Русия отстъпвали и се носеше слух, че се готви голяма контраофанзива на Западния фронт.

Тази зима Гримур не удостои майка им дори с поглед. От време на време се обръщаше към нея колкото да ѝ подхвърли някоя обида. Вече не спяха в едно легло. Майка им спеше със Симон, а Гримур искаше само Томас при себе си в спалнята. Всички освен Томас забелязаха, че през зимата коремът на майка им става все по-издут, докато накрая щръкна като някакъв горчиво-сладък спомен за случилото се през лятото и зловещо предупреждение за това, което щеше да се случи, ако Гримур изпълнеше заканите си.

Тя се опитваше, колкото можеше, да омаловажава сериозността на положението си. Гримур редовно я заплашваше, казваше ѝ, че нямало да ѝ позволи да задържи детето. Понякога ѝ говореше, че ще го убие при раждането, че щяло да стане идиот като Микелина и най-добре би било да го пречука веднага. Проклета американска курва, казваше. Но през тази зима не ѝ налиташе. Мълчеше си и се промъкваше около нея безшумно, като хищник, който се готви да нападне жертвата си.

Тя се опита да говори с него за евентуален развод, но той ѝ се изсмя. Майка им не обсъждаше положението си с хората в Гувунес и криеше бременността си. Може би до края си мислеше, че когато му дойде времето, Гримур няма да изпълни заплахите си, ще се убеди, че са безсмислени, и въпреки всичко ще стане баща на детето.

Накрая реши да прибегне към отчаяни действия. Не за да си отмъсти на Гримур, макар и да имаше многобройни причини за това, ами за да предпази себе си и детето, което носеше под сърцето си.

През тази трудна зима Микелина усещаше силно нарастващото напрежение между майка ѝ и Гримур. Забеляза и у Симон промяна, която будеше у нея не по-малка тревога. Открай време изключително привързан към майка си, сега той почти не се отделяше от нея, след като се върнеше от училище и тя приключеше работа. Беше станал много по-нервен след връщането на Гримур през онова мразовито есенно утро. Гледаше да избягва баща си колкото можеше и притесненията му по повод майка му ставаха все по-силни от ден на ден. Микелина го чуваше понякога да си говори сам, а друг път ѝ се струваше, че той говори на някого, когото тя не вижда и няма как да бъде в дома им, някой, който не съществуваше. Чуваше го от време на време да говори на глас за това, какво трябвало да предприеме, за да защити майка си и детето, което тя носеше от приятеля му, от Дейв. Как било негов дълг да пази майка си от Гримур, да спаси живота на детето. На друг не можело да се разчита. Приятелят му Дейв нямало да се върне никога повече. Симон приемаше много сериозно заплахите на Гримур. Вярваше напълно, че бебето няма да получи шанс да живее, че Гримур ще го вземе и те повече няма да го видят, че Гримур ще го занесе в планината и ще се върне без него.

Томас беше мълчалив, както и преди, но през зимата Микелина забеляза промяна и у него. След като Гримур забрани на майка им да спи в семейната спалня, той започна да взема Томас при себе си. Майка им бе изгонена да спи в леглото на Томас, което беше малко и неудобно за нея. Микелина не знаеше какво Гримур говори на Томас, но брат ѝ започна да се държи с нея по съвсем различен начин. Не искаше да прави нищо с нея, отдалечи се и от Симон, с когото бяха толкова близки. Майка им се опитваше да приказва с Томас, но той винаги избягваше разговора, винаги беше сърдит, мълчалив и безпомощен.

— Симон е станал странен — чу тя един път Гримур да казва на Томас. — Станал е странен също като майка ти. Пази се от него! Пази се да не станеш като него, защото и ти също ще станеш странен.

Микелина чу веднъж майка им да говори с Гримур за бебето и това бе единственият път, когато той ѝ позволи да изкаже мнението си. Поне за друг подобен случай Микелина не знаеше. Майка ѝ вече бе много напълняла и Гримур ѝ забрани да работи в стопанството на Гувунес.

— Ще напуснеш работа и ще им кажеш, че трябва да се грижиш за семейството си — чу го Микелина да казва.

— Но ти би могъл да им кажеш, че детето е твое — отвърна майка им.

Гримур се изсмя.

— Би могъл!

— Я млъквай!

Микелина забеляза, че Симон също подслушваше.

— Какво ти пречи да кажеш, че детето е твое? — с умолителни нотки в гласа попита майка им.

— Не си го и помисляй! — отвърна Гримур.

— Не е необходимо никой нищо да знае. Не трябва никой нищо да разбира.

— Много е късно да се оправят нещата сега. Трябвало е да мислиш за това, когато си се въргаляла в мъха с американското животно.

— Бих могла да дам детето за отглеждане — внимателно каза майка им. — Не съм единствената в това положение.

— Със сигурност не си — каза Гримур, — половината жени от проклетия град са си лягали с тия мъже. И не си мисли, че това те прави по-добра.

— Няма да има нужда да го виждаш. Ще го дам веднага щом се роди и ти няма да го видиш никога повече.

— Всички знаят, че жена ми е американска курвичка — изсъска Гримур. — Всички знаят от кого си „в положение“.

— Никой не знае — каза тя. — Никой. Никой не знаеше за нас с Дейв.

— А как, мислиш, аз научих за това, тъпачке? Защото ти ми разказа ли? Да не мислиш, че такова нещо няма да се разчуе?

— Да, но никой не знае, че детето е от него. Това никой не го знае.

— Млъквай! — каза Гримур. — Да мълчиш, инак…

Всички те чакаха през тази дълга зима онова, което имаше да се случва и по някакъв ужасен начин беше неизбежно.

Започна се с това, че Гримур се разболя.

Микелина изпитателно гледаше Ерлендур.

— Тя започна да го трови през онази зима.

— Да го трови?

— Мисля, че не знаеше какво прави.

— По какъв начин започна да го трови?

— Спомняш ли си „Дукшкот“[75] в Рейкявик?

— Млада жена е използвала отрова за мишки, за да убие брат си. Май е било някъде в началото на века.

— Мама нямаше намерение да го убива. Искаше само да го разболее. Така че да роди детето и да го спаси, преди той да разбере, че всичко е свършило и детето е изчезнало. Жената от „Дукшкот“ давала на брат си отрова за плъхове. Сложила му голямо количество от нея в скира, той даже я видял, но не знаел какво било това и не успял да каже никому. Умрял няколко дни по-късно. Жената му дала и бренивин със скира, за да прикрие вкуса на отровата. При аутопсията установили наличието на фосфорна отрова, която действала бавно. Майка ни знаеше тази история — тя беше много известна в Рейкявик. Бе намерила отрова за плъхове в Гувунес и му слагаше в храната. Използваше съвсем малки количества, за да не усети той странен вкус в яденето или нещо друго да събуди подозренията му. Не пазеше от отровата вкъщи, крадеше по малко, колкото ѝ бе необходимо, докато не престана да работи в стопанството, когато донесе голяма доза и я скри у дома. Нямаше си представа как ще му подейства отровата, дали въобще ще му подейства в толкова малки количества, но щом мина известно време, през което тя редовно му сипваше в храната, изглежда, че започна да дава резултат. Той стана по-отпуснат, често се чувстваше неразположен или уморен, повръщаше. Не можеше да ходи на работа. Лежеше в леглото и се превиваше от болки.

— Никога ли не заподозря нещо? — попита Ерлендур.

— Не и преди да стане прекалено късно — отговори Микелина. — Той нямаше никаква вяра на лекарите. А тя, разбира се, изобщо не го караше да ходи да се преглежда.

— А какво излезе от онова, което ви беше казал: че ще се погрижи за Дейв? Спомена ли нещо повече за това?

— Не, никога — отвърна Микелина. — Повечето неща само си ги говореше, дрънканици, колкото да уплаши мама. Той знаеше, че тя обичаше Дейв.

Седяха в нейната стая, Ерлендур и Елинборг, и слушаха разказа на старата жена. Бяха казали на Микелина, че скелетът под детето в гроба от Гравархолт е на мъж. Микелина поклати глава, можела и сама да им каже това, ако не били хукнали презглава, без да ѝ обяснят защо.

Искаше да узнае повече за малкия скелет. Когато Ерлендур я попита дали не иска да го види, тя поблагодари, но отказа.

— Обаче бих искала да получа костите, когато си свършите работата с тях — каза тя. — Време е тя да получи възможност да почива в осветена земя.

— Тя? — изненадано попита Елинборг.

— Да. Тя — каза Микелина.

Сигурдур Оли уведоми Елза за откритието на областния лекар. Трупът в гроба не можел да бъде на Солвейх, годеницата на Бенямин. Елинборг позвъни на Баура, за да ѝ съобщи същата новина.

Докато пътуваха към Микелина, Хънтър се обади на Ерлендур по мобилния телефон, за да му каже, че все още не бил успял да разбере какво е станало с Дейвид Уелч, не знаел дали бил изпратен някъде извън Исландия и ако да, кога се е случило това, но заяви, че смятал да продължи с търсенето.

По-рано същата сутрин Ерлендур се отби при дъщеря си в реанимацията. Състоянието ѝ беше непроменено. Ерлендур поседя при нея известно време и продължи да ѝ разказва за своя брат, който изчезнал в планината недалеч от Ескифьордур[76], когато Ерлендур бил на десет години. Били излезли с баща си да прибират овце, когато бурята ги застигнала. Братята изгубили баща си във виелицата, а скоро след това бурята разделила и тях. Баща им се добрал до фермата напълно отчаян. Пратили хора да търсят момчетата.

— Намерили са ме по някаква щастлива случайност — каза Ерлендур. — Имах сили само да се заровя в някаква пряспа. Бил съм по-близо до смъртта, отколкото до живота, когато са забили пръчка в снега и са ме закачили за рамото. Изселихме се. Не можехме да живеем повече там и да мислим, че той е някъде наблизо в планината. Опитахме се да започнем нов живот тук, в Рейкявик. Напразно.

В този момент в стаята влезе лекар. Поздравиха се и накратко поговориха за състоянието на Ева Линд.

— Без промяна — каза лекарят. — Няма признаци за подобрение, нито че идва в съзнание.

Замълчаха. Пожелаха си „довиждане“. На вратата лекарят се обърна.

— Не трябва да се надяваш на чудо — каза и се слиса, като видя, че Ерлендур се усмихна студено.

Сега Ерлендур седеше срещу Микелина и мислеше за дъщеря си в болничното легло и за брат си, лежащ нейде в снеговете. Думите на Микелина с мъка проникваха в съзнанието му.

— Майка ми не беше убиец — каза тя.

Ерлендур я гледаше.

— Тя не беше убиец — повтори Микелина. — Мислеше си, че може да спаси бебето. Страхуваше се за детето си.

Втренчи очи в Елинборг.

— В крайна сметка той не умря — каза тя. — Не умря от отровата.

— Но ти каза, че не подозирал нищо, преди да е станало много късно! — рече Елинборг.

— Да — отвърна Микелина. — Тогава беше станало прекалено късно.

Вечерта, когато това се случи, Гримур, който през целия ден бе лежал и изпитвал силни болки, се почувства малко по-добре.

Майка им вече имаше болки и привечер контракциите ѝ зачестиха. Беше твърде рано. Детето щеше да се роди преждевременно. Тя накара момчетата да изнесат дюшека от стаята и заедно с този на Микелина си направи нещо като постеля на пода в кухнята. Легна там около времето за вечеря.

Помоли Симон и Микелина да приготвят чисти чаршафи и топла вода, за да измият бебето. Беше родила три деца и знаеше добре какво да прави.

Навън все още бе зима и беше тъмно, но неочаквано времето се бе затоплило и през деня заваля дъжд. Пролетта щеше скоро да дойде. Същия ден майка им беше поразчистила около касисовите храсти и окастрила мъртвите клонки. Каза им, че през есента ще се роди много плод, хубав плод, от който тя ще направи сладко. Симон не се отделяше от нея. Придружи я до храстите, а тя се опитваше да го успокои, казваше му, че всичко ще е наред.

„Нищо няма да е наред — каза Симон и го повтори. — Нищо няма да е наред. Ти не можеш да запазиш това дете. Не можеш. Той смята да убие бебето. Тъй казва. Кога ще дойде бебето?“

„Не се притеснявай толкова много — отвърна майка му. — Когато детето се появи, ще го занеса в града и той никога няма да го види. Той е болен и безпомощен. По цял ден лежи в леглото и нищо не може да направи.“

„Но кога ще дойде бебето?“

„Може да се случи по всяко време — каза майка му успокоително. — Да се надяваме, че ще е скоро, та всичко да свърши бързо. Не бой се, Симон. Трябва да бъдеш силен! Заради мен, Симон.“

„Защо не отидеш в болница? Защо не се махнеш оттук и не отидеш да родиш детето в болница?“

„Няма да ми го позволи — отвърна тя. — Ще дойде да ме вземе и ще ми нареди да раждам вкъщи. Той иска никой нищо да не разбере. Ще кажем, че сме намерили детето. Ще го дадем на добри хора. Това иска той. Всичко ще е наред.“

„Но той казва, че ще го убие.“

„Няма да го направи.“

„Толкова ме е страх — каза Симон. — Защо трябва да е така? Не знам какво да правя. Не знам какво да правя“ — повтори той и майка му усети колко силно е разтревожен.

Сега той стоеше и я гледаше как лежи върху дюшеците на пода в кухнята — освен спалнята, това беше единственото достатъчно голямо помещение в къщата. Майка му започна да се напъва, без да издава никакъв звук, абсолютно мълчаливо. Томас беше в стаята при Гримур. Симон безшумно се приближи до вратата и я затвори.

Микелина лежеше до майка си, която се опитваше да стене колкото се може по-малко. Вратата на спалнята се отвори и Томас излезе в коридора, оттам тръгна към кухнята. Гримур седеше на ръба на леглото и пъшкаше. Беше изпратил Томас да донесе чинията с каша, която бе останала от по-рано недокосната в кухнята. Казал му бе да си хапне малко от кашата, ако иска.

Томас мина покрай Симон и Микелина, погледна надолу и видя, че главата на бебето се е показала, а майка му го тегли с всички сили. Ето че и раменете на детето излязоха.

Томас взе чинията с кашата и една лъжица. С крайчето на окото си майка му изведнъж видя, че той се готви да лапне пълна лъжица с каша.

— Томас! За бога, не пипай тая каша! — изкрещя тя в пълно отчаяние.

Мъртва тишина настъпи в къщата. Децата втренчено гледаха майка си. Тя държеше в ръце новороденото дете и не изпускаше от поглед Томас, който се бе стреснал толкова, че изтърва чинията на пода и тя се разби на парчета.

Креватът в спалнята изскърца.

Гримур се появи в коридора и влезе в кухнята. Погледна към майка им и новороденото в ръцете ѝ. Лицето му излъчваше отвращение. Погледна към Томас, после към кашата по пода.

— Възможно ли е? — каза Гримур тихо и учудено, сякаш най-после бе намерил отговора на загадка, с която дълго време се бе борил. Пак погледна към майка им. — Отрова ли ми даваш? — попита вече високо.

Майка им гледаше нагоре към Гримур. Микелина и Томас не смееха да вдигнат очи. Томас стоеше притихнал до разлятата на пода каша.

— Мамицата му, подозирах! Тая отпадналост. Болките. Болестта…

Гримур се огледа. Хвърли се върху шкафа и бясно заизмъква чекмеджетата. Обзет от ярост, помете с ръка всичко от лавиците на пода. Грабна стар чувал за брашно и го запокити в стената. Чувалът се разпра и от него изпадна малък стъклен буркан.

— Това ли е? — изкрещя той и вдигна буркана.

Гримур се надвеси над майка им.

— Колко време е продължавало това? — изсъска той.

Майка им го гледаше втренчено в очите. Малка свещичка светеше на пода до нея. Тя припряно взе една голяма ножица, загря я на пламъка на свещта, преряза пъпната връв и докато Гримур търсеше отровата, с треперещи ръце завърза пъпчето на детето.

— Отговори ми! — изрева Гримур.

Нямаше нужда да отговаря. Видя го в очите ѝ. В изражението на лицето ѝ. В упорството ѝ. В това, как винаги го дразнеше, защото оставаше несломена дълбоко в себе си, независимо колко често я биеше, независимо колко здраво я налагаше; видя го в мълчаливата ѝ съпротива, в предизвикателния начин, по който го зяпаше с това окървавено войнишко копеле в ръцете.

Видя го в детето, което тя държеше в прегръдките си.

— Остави мама на мира! — каза Симон тихо.

— Дай ми го! — кресна Гримур. — Дай ми детето, проклета отровна змия такава!

Майка им тръсна глава.

— Няма да го вземеш! — каза тихо тя.

— Остави мама на мира! — каза Симон по-високо.

— Дай го! — ревна Гримур. — Или ще ви убия и двамата. Ще ви убия всички! Ще ви избия! Всичките!

Пяна се появи на устата му от ярост.

— Проклета курва! Ще те пречукам! Да не мислиш, че можеш да ме убиеш!

— Престани — извика Симон.

Майка им притискаше детето здраво към себе си с едната ръка, докато с другата опипваше наоколо за голямата ножица, но не успя да я намери. Ужасена, я затърси с поглед, но ножицата беше изчезнала.

Ерлендур погледна към Микелина.

— Кой беше взел ножицата? — попита той.

Микелина се бе изправила и гледаше през прозореца на стаята. Ерлендур и Елинборг размениха погледи, и двамата си мислеха едно и също.

— Само ти ли можеш да разкажеш какво се е случило? — попита Ерлендур.

— Да — отвърна Микелина. — Няма друг.

— Кой взе ножицата? — попита Елинборг.