Хари Потър и Нечистокръвния принц

ГЛАВА ДЕСЕТАКЪЩАТА НА ГОНТ15

В часовете по отвари до края на седмицата Хари продължи да следва указанията на Нечистокръвния принц, когато те се разминаваха с обяснението на Либациус Боридж, и като резултат на четвъртия урок Слъгхорн вече превъзнасяше способностите му и все повтаряше, че рядко е имал ученик с такива дарби. Рон и Хърмаяни не се радваха особено. Хари беше предложил да им услужи с учебника, но Рон се затрудняваше повече от него в разчитането на почерка, а не вървеше постоянно да моли Хари да му чете на глас — щеше да събуди подозрения. Междувременно Хърмаяни решително се придържаше към онова, което наричаше „официални“ напътствия, но ставаше все по-кисела, тъй като резултатите от тях не бяха така добри, както от съветите на Принца.

Хари се питаше някак между другото кой ли е бил този Нечистокръвен принц. Даваха им толкова много домашни, че той нямаше възможност да изчете от кора до кора екземпляра на „Отвари за напреднали“. Все пак успя да го прегледа и установи, че почти няма страница, където Принца да не си е водил записки, и при това не всички бележки бяха свързани с отварите. Тук-там се срещаха и указания за нещо, което наподобяваше заклинания — Принца навярно ги беше сътворил сам.

— Или сама — поправи го раздразнено Хърмаяни, когато в събота вечерта го чу в общата стая да показва някои от тях на Рон. — Може да е било момиче. Според мен почеркът е по-скоро момичешки, отколкото момчешки.

— Нечистокръвния принц! — напомни Хари. — Колко момичета са били принцове?

Хърмаяни явно нямаше отговор на въпроса му. Само се смръщи и дръпна есето си „Основни начала на рематериализирането“ по-далечко от Рон, който се опитваше да го прочете наопаки.

Хари си погледна часовника и бързо прибра стария учебник по отвари за напреднали в чантата си.

— Осем без пет е, аз ще тръгвам, за да не закъснея при Дъмбълдор.

— Аууу! — ахна Хърмаяни и веднага вдигна поглед. — Успех! Ще те изчакаме, искаме да чуем на какво те е учил.

— Дано всичко мине добре — добави Рон и двамата изпратиха с очи Хари, докато излизаше през дупката в портрета.

Той тръгна по безлюдните коридори, но му се наложи да се притаи зад една статуя — иззад ъгъла се появи професор Трелони, която си мърмореше, разбъркваше колода захабени карти и пътем се взираше в тях.

— Двойка пика: сблъсък — пророни учителката, докато подминаваше мястото, където Хари беше приклекнал и се беше скрил. — Седмица пика: лоша поличба. Десетка пика: насилие. Вале пика: смугъл младеж, вероятно в беда, не харесва питащия… — Тя спря като попарена от другата страна на статуята. — А, невъзможно! — отсече раздразнено и Хари чу как отново бързо разбърква картите, после продължи по коридора, като остави след себе си само миризма на готварско шери.

Той изчака, докато се увери, че професор Трелони се е отдалечила, сетне пак забърза и се качи на седмия етаж, където до стената имаше страшилище, каквито се виждат по водоливниците.

— Киселинни дражета — каза Хари.

Страшилището отскочи встрани, стената се плъзна и зад нея се показа подвижна спираловидна стълба, която с плавно въртене откара момчето до вратата с месингово чукало на кабинета на Дъмбълдор.

Хари почука.

— Влез — чу се гласът на директора.

— Добър вечер, професоре! — поздрави момчето и пристъпи в кабинета.

— А, добър вечер, Хари! Сядай — покани го с усмивка Дъмбълдор. — Дано си се чувствал добре през първата седмица от новата учебна година.

— Да, благодаря, сър! — отвърна момчето.

— Явно не си губиш времето, вече си получил наказание!

— Ъъъ… — подхвана притеснен Хари, но Дъмбълдор не изглеждаше толкова строг.

— Уредих с професор Снейп да си изтърпиш наказанието следващата събота.

— Добре — каза Хари, който имаше да мисли за по-неотложни въпроси от наказанието на Снейп, и хвърли крадешком един поглед наоколо с надеждата по нещо да се досети с какво ще го занимава тази вечер Дъмбълдор.

Овалният кабинет изглеждаше както обикновено: крехките сребърни уреди си стояха по масичките с вретенообразни крака и пускаха с жужене клъбца дим, портретите на предишни директори и директорки дремеха в рамките, а чудно хубавият феникс Фоукс беше кацнал на поставката зад вратата и наблюдаваше Хари с неприкрито любопитство. По нищо не личеше Дъмбълдор дори да е разчистил място за тренировка по дуелиране.

— Е, Хари — поде делово той, — сигурен съм, че се питаш какво съм предвидил за тези… поради липса на по-точна дума да ги наречем уроци.

— Да, сър.

— Реших, че сега, след като вече знаеш какво е накарало Лорд Волдемор преди петнайсет години да се опита да те убие, е дошло време да получиш повече информация.

Настъпи мълчание.

— В края на миналия срок обещахте да ми кажете всичко — рече Хари. Трудно прикри укорната нотка в гласа си.

— Така и направих — отвърна спокойно Дъмбълдор. — Казах ти всичко, което знам. От този миг нататък ще напуснем твърдата почва на фактите и ще поемем заедно на пътешествие из мътните мочурища на спомените, за да навлезем в гъсталака на най-необузданите догадки. Колкото и да ми е тъжно, Хари, оттук нататък мога и да греша точно както Хъмфри Белчър, който решил, че е дошло време за котел от сирене.

— Но сте сигурен, че сте прав, нали? — попита Хари.

— Естествено, ала, както вече съм ти доказвал, и аз като всички останали допускам грешки. И ще прощаваш, но тъй като съм по-умен от повечето хора, и грешките ми обикновено са по-сериозни.

— Това, което ще ми кажете, сър — продължи плахо Хари, — свързано ли е по някакъв начин с пророчеството? Ще ми помогне ли да… да оцелея?

— До голяма степен е свързано с пророчеството — потвърди Дъмбълдор нехайно, сякаш Хари го е попитал какво ще бъде времето утре, — и определено се надявам да ти помогне да оцелееш.

Дъмбълдор стана и заобиколи писалището, после мина покрай Хари, който се обърна нетърпеливо на стола и видя как директорът се надвесва над шкафа при вратата. Когато се изправи, държеше познатия плитък каменен съд с гравирани по ръбовете му странни знаци. Той сложи мислоема върху писалището пред Хари.

— Виждаш ми се разтревожен.

Хари наистина гледаше мислоема с известни опасения. Освен поучителни, преживяванията му, свързани с това странно хранилище на мисли и спомени, бяха и доста потискащи. Последния път, когато проникна в съдържанието му, беше видял много повече, отколкото му се искаше. Но Дъмбълдор се усмихваше.

— Този път ще влезеш в мислоема заедно с мен… и още по-необичайно — с мое разрешение.

— Къде отиваме, професоре?

— Ще посетим спомените на Боб Огдън — обясни директорът и извади от джоба си кристално шишенце с въртящо се сребристобяло вещество.

— Кой е Боб Огдън?

— Работеше в Отдела за охрана на магическия ред — обясни Дъмбълдор. — Почина преди известно време, но преди това успях да го издиря и го убедих да ми довери тези свои спомени. Сега ще го придружим по време на негово посещение във връзка със служебните му задължения. Стани, Хари, ако обичаш…

Но Дъмбълдор се затрудняваше да махне запушалката на кристалното шишенце: наранената му ръка изглеждаше скована, явно го болеше.

— Дали… дали да не опитам аз?

— Не се притеснявай, Хари…

Дъмбълдор насочи магическата си пръчка към шишенцето и корковата тапа отхвърча.

— Професоре… как си наранихте ръката? — попита отново Хари и погледна почернелите пръсти с нещо средно между погнуса и съжаление.

— Сега не е време за този разказ, Хари. Рано е още. Имаме среща с Боб Огдън.

Дъмбълдор изля сребристото съдържание на шишенцето в мислоема, където то се завъртя и затрепка — нито течност, нито газ.

— Първо ти — подкани Дъмбълдор и махна с ръка към съда.

Хари се надвеси, пое дълбоко въздух и топна лице в сребристото вещество. Усети как краката му се отделят от пода на кабинета, започна да пада и да пада през кръжащия мрак и после най-неочаквано замига срещу ослепителна слънчева светлина. Още преди очите му да свикнат, до него се приземи и Дъмбълдор.

Стояха на селски път, от двете страни на който се издигаха стени от висок гъст жив плет, а лятното небе горе беше ясно и синьо като незабравка. На около три метра пред тях стоеше нисък възпълен мъж с невероятно дебели стъкла на очилата, зад които очите му бяха смалени до размерите на мушици. Той четеше дървената табела, щръкнала от къпинака вляво от пътя. Хари знаеше, че това сигурно е Огдън — наоколо не се виждаше никой друг, освен това мъжът беше облечен в дрехи, каквито неосведомените магьосници избират доста често в опитите си да изглеждат като мъгъли, при това съчетани твърде причудливо: в този случай гети и редингот над раиран цял бански костюм. Хари само бе успял да огледа от горе до долу странния му вид, когато Огдън се обърна и забърза по пътя.

Дъмбълдор и Хари го последваха. Докато минаваха покрай дървената табела, Хари вдигна очи към двете стрелки. Първата сочеше назад, откъдето бяха дошли, и на нея пишеше „Грейт Хангълтън, 8 км“. Над стрелката, която сочеше след Огдън, имаше надпис „Литъл Хангълтън, 1,5 км“.

Известно време вървяха, без да виждат нищо друго, освен стените на живия плет, необгледното синьо небе горе и шеметно крачещата фигура в редингот пред тях. Скоро пътят зави наляво и хлътна надолу, стана много стръмен и се заспуска по баир, така че най-неочаквано пред тях се ширна гледка към долината отпред. Хари забеляза и село, безспорно Литъл Хангълтън, сгушено между два стръмни хълма, ясно се виждаха църквата и гробищата. В другия край на долината имаше красива господарска къща, кацнала на баир и заобиколена от зеленото кадифе на ливадите.

По стръмното нанадолнище Огдън волю-неволю вече не бързаше толкова. Дъмбълдор ускори крачка и Хари започна да подтичва, за да не изостава. Реши, че Литъл Хангълтън е крайната точка на пътуването, и както в нощта, когато бяха намерили Слъгхорн, се учуди защо е трябвало да вървят толкова дълго. Скоро обаче установи грешката си в предположението, че отиват в селото. Пътят зави вдясно и Дъмбълдор и Хари видяха как пешовете на редингота на Огдън изчезват в една пролука в живия плет.

Тръгнаха след Огдън по тясна прашна уличка отново с жив плет от двете страни — по-висок и по-див от плета по пътя. Уличката криволичеше, беше камениста и изровена, освен това тя също се спускаше стръмно надолу и изглежда водеше към малка гора с тъмни дървета. Точно така се оказа и Дъмбълдор и Хари спряха зад Огдън, който стоеше с извадена магическа пръчка.

Въпреки безоблачното небе старите дървета отпред хвърляха дебела, тъмна и хладна сянка и трябваше да минат няколко секунди, докато очите на Хари различат постройка, полускрита сред плетеницата от дънери. Стори му се много странно някой да избере точно такова място за къща или да вземе необяснимото решение да остави дърветата да си растат наоколо и да затулват светлината и гледката към долината. Запита се дали къщата не е изоставена: стените й бяха покрити с мъх, а от покрива бяха изпопадали толкова много керемиди, че тук-там се виждаха гредите. Навсякъде около постройката беше избуяла коприва, която достигаше чак до прозорците, съвсем мънички и почернели от прахоляк. Но точно когато Хари заключи, че тук просто не би могло да живее някой, един от прозорците се отвори с дрънчене и отвътре на тънка струя излезе пара или дим, сякаш някой готвеше.

Огдън тръгна нататък тихо и както се стори на Хари — доста предпазливо. Когато тъмните сенки на дърветата се плъзнаха над него, той отново спря и се вторачи във входната врата, където някой беше приковал мъртва змия.

Нещо изшумоли и изпука. От най-близкото дърво скочи дрипав мъж и се приземи на крака точно пред Огдън, който се дръпна назад мигновено, настъпи пешовете на редингота си и се препъна.

— Не си добре дошъл.

Мъжът от дървото беше с гъста коса, толкова сплъстена и мръсна, че можеше да е всякаква на цвят. Много от зъбите му бяха окапали, а черните му очички бяха разногледи. Би трябвало да изглежда смешно, но всъщност действаше стряскащо и Хари не можеше да вини Огдън, задето първо се дръпна още няколко крачки назад и чак тогава каза:

— Ъъъ… добро утро, аз съм от Министерството на магията…

— Не си добре дошъл.

— Ъъъ… Моля?… Не ви разбирам — притеснено рече Огдън.

Хари отсъди, че той е изключително тъп — според момчето непознатият се беше изразил пределно ясно, а на всичкото отгоре размахваше магическа пръчка в едната ръка и зловещ нож в другата.

— Сигурен съм, че го разбираш, нали, Хари? — попита тихо Дъмбълдор.

— Да, естествено — потвърди момчето, донякъде объркано. — Защо Огдън не може…

Но погледът му отново падна върху мъртвата змия на вратата и Хари в миг проумя каква е работата.

— Той говори на змийски език, така ли?

— Браво на теб! — кимна усмихнат Дъмбълдор.

Дрипавият мъж тръгна към Огдън, насочил ножа в едната ръка и магическата пръчка в другата.

— Вижте сега… — подхвана Огдън, но прекалено късно: последва трясък и той се озова на земята, стиснал носа си, от който между пръстите му бликна гадна жълтеникава гъста течност.

— Морфин! — каза силен глас.

От къщата забързано излезе възрастен мъж, който затръшна след себе си вратата и мъртвата змия се люшна тъжно. Беше по-нисък от първия и странно несъразмерен: плещите му бяха много широки, а ръцете — прекалено дълги и заедно с блесналите кафяви очи, късата проскубана коса и сбръчканото лице му придаваха вид на яка стара маймуна. Той рязко спря при мъжа с ножа, който се заливаше от смях над просналия се на земята Огдън.

— От министерството значи? — попита по-възрастният мъж, като гледаше надолу към Огдън.

— Точно така — отвърна той ядосано и се пипна по лицето. — А вие, предполагам, сте господин Гонт.

— Да — потвърди Гонт. — Уцелил те е в лицето, а?

— Именно — сопна се Огдън.

— Трябваше да предупредиш, че ще дойдеш — укори го нападателно Гонт. — Това тук е частна собственост. Не можеш да си влизаш току-така и да очакваш синът ми да не се защити.

— От какво да се защитава, човече? — възкликна посетителят, докато тромаво ставаше на крака.

— От навлеци. От любопитковци. От мъгъли и боклуци.

Огдън насочи магическата пръчка към собствения си нос, който и досега пускаше големи количества от подобието на жълта гной, и течението спря веднага. Господин Гонт каза на Морфин с ъгълчето на устата си:

— Влизай вътре. Без приказки!

Този път Хари беше подготвен и разпозна змийския език, разбираше какво се казва, но и различи странния съскащ шум — единственото, което Огдън можеше да чуе. Морфин понечи да възрази, но баща му го стрелна със заплашителен поглед и той размисли — закрета към къщата със странно клатушкане и захлопна входната врата, а змията отново се люшна тъжно.

— Дошъл съм да се срещна със сина ви, господин Гонт — обясни Огдън, като избърса последните остатъци гной по предницата на редингота. — Това беше Морфин, нали?

— Аха, това беше Морфин — потвърди безразлично старецът. — Ти чистокръвен ли си? — попита той, но този път тонът му внезапно беше станал войнствен.

— Не виждам какво общо има това — хладно отвърна Огдън и Хари усети как започва да го уважава повече.

Но Гонт изглежда изпитваше други чувства към него. Взря се с присвити очи в лицето на посетителя и промърмори обидно:

— Сега се сещам, че съм виждал носове като твоя и долу в селото.

— Не се съмнявам, ако синът ви им е налетял — подметна Огдън. — Дали да не продължим разговора вътре?

— Вътре ли?

— Да, господин Гонт. Вече ви казах. Дошъл съм заради Морфин. Изпратихме сова…

— На мен не са ми притрябвали сови — отсече Гонт. — Не чета писма.

— В такъв случай не може да недоволствате, че не са ви предупредили за посещението — отбеляза кисело Огдън. — Тук съм заради тежко нарушение на магьосническия закон, извършено на това място малко след полунощ…

— Добре, добре, добре! — ревна Гонт. — Влизай в проклетата къща, щом толкова настояваш!

Вътре изглежда имаше само три тесни стаички. В две от тях се влизаше от основното помещение, което служеше за кухня и същевременно за всекидневна. Морфин седеше на мърляво кресло при пушещия огън — държеше между дебелите си пръсти жива пепелянка, с която си играеше и й пееше тихо на змийски език:

В ъгъла при отворения прозорец се чу нещо като тътрузене на крака и Хари забеляза, че в стаята има още някой — момиче с парцалива сива рокля със съвсем същия цвят като мръсната каменна стена отзад. То стоеше до димяща тенджера върху окадена черна печка и бърникаше по полицата със захабени тенджери и тигани отгоре. Косата му беше права, без блясък, а лицето — грозновато и бледо, с доста груби черти. И момичето като брат си беше разногледо. Изглеждаше малко по-чисто от двамата мъже, но Хари си помисли, че никога не е виждал човек с толкова сломен вид.

— Дъщеря ми Меропа16 — представи я свадливо Гонт, след като Огдън погледна озадачено към нея.

— Добро утро! — поздрави гостът.

Жената не отговори, само погледна уплашено баща си, обърна гръб на стаята и продължи да размества тенджерите по полицата.

— Е, господин Гонт — подхвана посетителят, — нека говорим по същество: имаме основания да смятаме, че късно тази нощ синът ви Морфин е правил магии пред мъгъл.

Чу се оглушително „тряс“ — Меропа беше изпуснала една от тенджерите.

— Вдигни я! — изкрещя Гонт. — Ха̀ така, ровичкай по пода като някоя мръсна мъгълка! За какво ти е магическата пръчка, безполезна торба с тор!

— Господин Гонт, много ви моля! — рече стъписан Огдън.

Меропа, която вече беше вдигнала тенджерата, се изчерви до мораво, отново изпусна тенджерата, извади с треперещи ръце пръчката от джоба си, насочи я към съдината и припряно изломоти някакво заклинание, от което тенджерата се плъзна шеметно по пода точно в обратната посока, удари се в стената отсреща и се пукна на две.

Морфин се запревива от налудничав смях. Гонт кресна:

— Поправи я, тъпа буцо, поправи я!

Меропа тръгна спънато през стаята, но още преди да успее да вдигне пръчката, Огдън насочи своята и каза твърдо:

— Репаро!

Тенджерата тутакси се поправи сама.

Гонт като че ли понечи да се разкрещи на Огдън, но се отказа и само се заяде с дъщеря си:

— Пак извади късмет, че този добър човек от министерството е тук. Може би той ще ме отърве от теб, може би няма нищо против мръсните безмощни…

Без да поглежда към никого и да благодари на Огдън, Меропа вдигна тенджерата и с треперещи ръце я върна на полицата. После застина с гръб до стената между прашния прозорец и печката, сякаш не искаше нищо друго, освен да хлътне в камъка и да изчезне.

— Както вече обясних, господин Гонт — подхвана отново Огдън, — причината да ви посетя…

— Чух те и първия път! — изсъска Гонт. — Много важно! Морфин е натрил носа на някакъв мъгъл, който си го е изпросил…

— Морфин е нарушил магьосническия закон — твърдо отсече Огдън.

— Морфин е нарушил магьосническия закон — изимитира го Гонт така, че да прозвучи високопарно и напевно. Морфин отново прихна. — Дал е урок на онзи мръсен мъгъл, това да не би вече да се смята за престъпление?

— Опасявам се, че е така — потвърди Огдън.

Той извади от вътрешния си джоб малък пергаментов свитък и го разгърна.

— Това пък какво е, присъдата му ли? — ядосано повиши тон Гонт.

— Това е призовка, Морфин трябва да се яви в министерството…

— Да се яви! Да се яви, моля ви се! Ти за какъв се мислиш, та си ми дошъл тук да носиш призовки на сина ми?

— Аз оглавявам Силите за охрана на магическия ред — поясни Огдън.

— И смяташ, че ние тук сме някакви отрепки! — разкрещя се Гонт и тръгна към Огдън с насочен напред мръсен пръст с жълт нокът. — Отрепки, които ще хукнат към министерството веднага щом им нареди? Ах, ти мръсен малък мътнород, знаеш ли изобщо с кого приказваш, а?

— Бях останал с впечатлението, че разговарям с господин Гонт — рече Огдън, който изглеждаше стреснат, но не се предаваше.

— Точно така! — ревна Гонт. За миг на Хари му се стори, че старецът прави неприлично движение с ръката, после обаче си даде сметка, че той показва на Огдън грозния пръстен с черен камък на средния си пръст, като го размахва току пред очите му. — Виждаш ли го това тук? Виждаш ли го? Знаеш ли какво е? Знаеш ли откъде идва? Родът ми го притежава от векове, ето колко древни са предците ми и всички до последния са чистокръвни! Знаеш ли колко са ми предлагали за него само защото върху камъка е изсечен гербът на Певърил?

— Наистина нямам представа — отвърна Огдън и запремига срещу пръстена, който беше само на два-три сантиметра от носа му, — и това няма нищо общо, господин Гонт. Синът ви е извършил…

Гонт хукна с гневен врясък към дъщеря си. За стотна от секундата Хари си помисли, че старецът ще я удуши, защото ръката му се стрелна към врата й, след миг обаче той я повлече към Огдън, като я теглеше за златната верижка около шията й.

— Това виждаш ли го? — ревна той на посетителя, като разклати пред лицето му тежък златен медальон с капаче, а Меропа се задави и се замъчи да си поеме въздух.

— Видях, видях! — побърза да каже Огдън.

— На Слидерин е — викна Гонт. — На Салазар Слидерин! Ние сме последните му живи потомци, какво ще кажеш, а?

— Господин Гонт, дъщеря ви! — възмути се Огдън, но старецът вече беше пуснал Меропа, която залитна и се дръпна отново в ъгъла, като разтриваше врата си и се опитваше да си поеме дъх.

— Разбра ли сега? — попита тържествуващо Гонт, сякаш току-що беше решил по абсолютно безспорен начин сложен въпрос. — Няма да ни говориш като че ли сме прах по обущата ти! Поколения и поколения чистокръвни, и всичките магьосници… Ти едва ли можеш да се похвалиш с това, не се и съмнявам.

И той се изплю на пода в краката на посетителя. Морфин пак се задави от смях. Меропа не каза нищо — беше се свила при прозореца и беше навела глава, а правата коса бе скрила лицето й.

— Господин Гонт — отново поде упорито Огдън, — опасявам се, че и вашите, и моите предци нямат нищо общо с въпроса, по който съм дошъл. Тук съм заради Морфин, заради Морфин и мъгъла, когото е нападнал снощи. Имаме сведения — тук той погледна надолу към пергаментовия свитък, — че Морфин е направил заклинание или магия на гореспоменатия мъгъл и той целият се е покрил с изключително болезнени пришки.

Морфин се изкиска.

— Мълчи, момче! — озъби се Гонт на змийски език и Морфин отново притихна. — Чудо голямо, като му излезли на мъгъла пришки! — продължи той предизвикателно, извърнат вече към Огдън. — Тъкмо мръсното му лице се е поизчистило, нека му е за урок, да помни…

— Какво общо имат тези неща, господин Гонт? — повтори Огдън. — Това е било с нищо непредизвикано нападение срещу беззащитен…

— Ъхъ, още щом те видях, познах, че си мъгълофил — подметна презрително старецът и пак се изплю на пода.

— Така няма да стигнем доникъде — твърдо отсече човекът от министерството. — От поведението на сина ви личи, че не се разкайва за постъпките си. — Огдън отново сведе поглед към пергаментовия свитък. — На четиринайсети септември Морфин трябва да се яви на заседание, за да чуе обвиненията, че е използвал магия пред мъгъл и е причинил телесни и нравствени щети на същия мъгъл…

Той замълча насред изречението. През отворения прозорец се чуха чаткане и пръхтене на коне, висок смях и гласове. Пътят, който се виеше към селото, очевидно минаваше само на хвърлей от горичката, където се намираше къщата. Гонт застина, ококори се и нададе ухо. Морфин изсъска и се извърна със стръвно изражение по посока на звуците. Меропа вдигна глава. Хари забеляза, че лицето й е бяло като платно.

— Господи, каква грозотия! — прокънтя глас на момиче толкова ясно, сякаш стоеше в стаята до тях. — Том, защо баща ти не нареди да разрушат тая съборетина?

— Не е наша — отговори глас на младеж. — Всичко от другата страна на долината е наше, тази къщурка обаче принадлежи на възрастния бедняк Гонт и децата му. Синът си е шантав, само да чуеш какво се говори за него в селото…

Момичето се засмя. Чаткането и пръхтенето се усилваха. Морфин понечи да се изправи от креслото.

— Седи там — предупреди го на змийски баща му.

— Том! — каза отново гласът на момичето отвън; двамата изглежда се бяха приближили съвсем и вече бяха пред самата къща. — Може би греша… но някой май е заковал върху вратата змия.

— Господи, наистина! — отвърна мъжкият глас. — Сигурно е синът, обясних ти вече, че не е с всичкия си. Сесилия, скъпа, не я гледай!

Чаткането и пръхтенето започнаха да заглъхват.

— „Скъпа“ — прошепна на змийски Морфин, като погледна сестра си. — Нарече я „скъпа“. Значи при всички положения не те иска.

Меропа беше съвсем бледа и Хари беше сигурен, че тя ще припадне.

— Какво? — тросна се Гонт също на змийски и премести поглед от сина към дъщеря си. — Какво каза, Морфин?

— Дай й да зяпа този мъгъл! — обясни злобно Морфин и погледна сестра си, която беше ужасена. — Вечно стои в градината, ако той минава, и се кокори през живия плет. А снощи…

Меропа рязко поклати глава, сякаш молеше брат си, той обаче продължи безпощадно:

— Снощи го чакаше на прозореца да се прибере с коня.

— Чакаш на прозореца да видиш някакъв си мъгъл! — прошепна Гонт.

И тримата явно бяха забравили за Огдън, който изглеждаше и объркан, и подразнен от този нов изблик на неразбираемо съскане и сумтене.

— Вярно ли е? — разфуча се страховито старецът и направи една-две крачки към ужасеното момиче. — Дъщеря ми… чистокръвна потомка на Салазар Слидерин… да въздиша по някакъв си мръсен долен мъгъл?

Меропа трескаво заклати глава и се притисна до стената, очевидно беше изгубила говора си.

— Аз обаче го издебнах, татко — изкиска се Морфин. — Издебнах го, докато минаваше, и той не изглеждаше чак толкова красив с всичките пришки по него, нали, Меропа?

— Ах, ти, отвратителна малка безмощна, ах, ти, мръсна родоотстъпнице! — ревна Гонт, който съвсем излезе от равновесие и стисна дъщеря си за врата.

Хари и Огдън едновременно извикаха „Не!“, после Огдън вдигна магическата си пръчка и изкрещя:

— Релашио!

Старецът беше отхвърлен назад, далеч от дъщеря си, замота се в един стол и падна по гръб. С яростен рев Морфин скочи от креслото и се завтече към Огдън, като размахваше зловещия нож и напосоки изстрелваше от пръчката магии.

Огдън излетя навън като попарен. Дъмбълдор показа на Хари, че трябва да го последват, и той го послуша, а виковете на Меропа продължаваха да кънтят в ушите му.

Огдън се завтече нагоре по пътеката и както си прикриваше главата с ръце, изхвърча на пътя, където се блъсна в лъскав дорест кон, яхнат от много красив тъмнокос младеж. И той, и хубавото момиче, което яздеше до него на сив кон, прихнаха при вида на Огдън, който отскочи от хълбока на жребеца и покрит от горе до долу с прах, пак хукна презглава с развят редингот нагоре по пътя.

— Според мен това е достатъчно, Хари — рече Дъмбълдор.

Хвана го за лакътя и го дръпна. След миг и двамата се извисиха безтегловно през мрака, докато се приземиха на краката си в кабинета на директора, който вече тънеше в здрач.

— Какво е станало с момичето в къщурката? — веднага попита Хари, докато Дъмбълдор палеше с върха на магическата си пръчка още светилници. — Меропа или както там се казваше?

— О, разминало й се — отговори Дъмбълдор и седна отново зад писалището, сетне покани и Хари да се разполага. — Огдън се магипортирал обратно в министерството и след четвърт час се върнал с подкрепление. Морфин и баща му се опитали да окажат съпротива, но били озаптени, изведени от къщурката и после осъдени от Магисъбора. Морфин, за когото се знаело, че и друг път е нападал мъгъли, бил осъден на три години в Азкабан. Мерсволуко, който освен Огдън ранил още неколцина служители от министерството, получил шест месеца.

— Мерсволуко ли? — учудено повтори Хари.

— Да, Мерсволуко — усмихна се одобрително Дъмбълдор. — Радвам се, че следиш внимателно.

— Онзи старец беше…

— Да, дядото на Волдемор — потвърди Дъмбълдор. — Мерсволуко, синът му Морфин и дъщеря му Меропа са били последните представители на магьосническия род Гонт, прастар и известен с неуравновесеност и насилнически нрав, които набирали сила през столетията, защото тези хора имали навика да се женят за братовчедите си. Безразсъдството, съчетано с големеене, довело до това, че няколко поколения преди да се роди Мерсволуко родовото злато вече било пропиляно. Както видя, той е наследил само немотия и бедност, но и много сприхав нрав, невероятна наглост и прекомерна горделивост и два-три предмета, над които треперел точно колкото над сина си и далеч повече, отколкото над дъщеря си.

— Значи Меропа… — подхвана Хари, като се наведе напред и се взря изпитателно в Дъмбълдор. — Значи Меропа е… това означава ли, сър, че тя е… майка на Волдемор?

— Точно това означава — потвърди директорът. — И по една случайност зърнахме и бащата на Волдемор. Забеляза ли?

— Мъгъла, когото Морфин е нападнал? Мъжа на коня?

— Браво на теб! — грейна Дъмбълдор. — Да, това беше Том Риддъл старши, красивият мъгъл, който често е минавал с коня си покрай къщурката на Гонт и към когото Меропа Гонт е изпитвала тайна изпепеляваща страст.

— И накрая са се оженили? — не повярва Хари; според него това бяха последните двама души, които можеха да се влюбят един в друг.

— Май забравяш, че Меропа е била вещица — напомни Дъмбълдор. — Мисля, че докато баща й я е тормозел, магическите й способности едва ли са се проявявали в цялата си мощ. Но съм убеден, че когато Мерсволуко и Морфин са били затворени в Азкабан и Меропа останала сама и свободна за пръв път през живота си, тя ги е разгърнала докрай и е измислила как да избяга от окаяния живот, който е водила цели осемнайсет години. Имаш ли някакво предположение как е успяла да накара Том Риддъл да забрави своята спътница, мъгълката, и да се влюби в нея?

— С проклятието Империус? — започна да налучква Хари. — Или с любовен еликсир?

— Браво! Лично аз съм по-склонен да мисля, че Меропа е прибягнала до любовен еликсир. Сигурен съм, че така й се е видяло по-романтично. Едва ли е срещнала особени трудности някой горещ ден да издебне Риддъл, когато е яздел сам, и да го убеди да пийне малко вода. При всички положения няколко месеца след сцената, на която току-що станахме свидетели, в село Литъл Хангълтън гръмва нечуван скандал. Представяш си какви клюки са плъзнали, когато синът на господаря е избягал с Меропа, дъщерята на голтака. Но изумлението на селяните изобщо не може да се мери с шока на Мерсволуко. Той се върнал от Азкабан и очаквал вярната му дъщеря да го посрещне с топла гозба на масата. Вместо това заварил три пръста прах и прощално писмо, в което тя обяснявала какво е направила. Доколкото успях да разбера, от този момент Мерсволуко нито веднъж не споменал името й и дори съществуването й. Бил толкова съсипан от бягството й, че това вероятно е допринесло за преждевременната му смърт… или може би той просто не се е научил да си набавя сам храна. В Азкабан бил изнемощял много и така и не доживял завръщането на Морфин в къщурката…

— А Меропа? Тя… умряла ли е? Нали Волдемор е израснал в сиропиталище?

— Да, точно така — потвърди Дъмбълдор. — Тук до известна степен трябва да се осланяме на догадките, макар че според мен не е трудно да се досетим какво се е случило. Няколко месеца след като Том Риддъл и Меропа избягали и се оженили, той се върнал в господарската къща в Литъл Хангълтън без жена си. В околността плъзнала мълва как той твърдял, че бил „изигран“ и „похитен“. Сигурен съм, че е имал предвид въздействието на магия, която вече била развалена, но според мен Том Риддъл едва ли се е осмелил да употреби точно тези думи от страх да не го помислят за луд. Когато чули разказа му, селяните отсъдили, че Меропа го е излъгала, казала му е, че чака дете, и той се е оженил за нея само заради това.

— Но нали тя наистина му е родила дете?

— Да, ала чак една година след сватбата. Том Риддъл я е изоставил още докато е била бременна.

— Какво се е объркало? — попита Хари. — Защо любовният еликсир е престанал да действа?

— Това отново са само предположения — отвърна Дъмбълдор, — но според мен Меропа, която била много влюбена в мъжа си, не е издържала да го поробва и занапред с магически средства. Направила е своя избор — решила е да спре да му дава еликсира. Понеже е била много увлечена, успяла да си внуши, че и Том Риддъл вече се е влюбил в нея. Може би е смятала, че той ще остане заради детето. Ако е било така, сгрешила е и за двете неща. Том Риддъл я зарязал, не я е потърсил никога вече и дори не си направил труда да разбере какво е станало със сина му.

Небето навън беше мастиленочерно и сега фенерите в кабинета на Дъмбълдор като че ли светеха по-ярко отпреди.

— Мисля, че за тази вечер стига, Хари — каза след миг-два Дъмбълдор.

— Добре, сър — отвърна Хари и стана, но не си тръгна. — Важно ли е да знам всичко това за миналото на Волдемор?

— Според мен е много важно — потвърди директорът.

— И… то има ли нещо общо с пророчеството?

— То има нещо общо единствено с пророчеството.

— Добре — каза Хари леко объркан, но все пак успокоен. Обърна се и понечи да излезе, но точно тогава му хрумна още един въпрос и той пак погледна Дъмбълдор. — Разрешено ли ми е да съобщя на Рон и Хърмаяни всичко, което ми разказахте?

Дъмбълдор се позамисли, после отговори:

— Да, според мен господин Уизли и госпожица Грейнджър доказаха, че може да им се вярва. Но, Хари, ще те помоля да настояваш да не повтарят пред никого какво са чули. Никак няма да е добре, ако се разчуе колко много знам или подозирам за тайните на Лорд Волдемор.

— Добре, сър, ще имам грижата да узнаят само Рон и Хърмаяни. Лека нощ!

Пак понечи да си тръгне, но вече почти при вратата го видя. Върху една от масичките с вретенообразни крака, по които бяха наслагани толкова много крехки на вид сребърни уреди, беше оставен грозният златен пръстен с голям, пукнат по средата черен камък.

— Този пръстен… — подхвана той, без да сваля очи от него.

— Да? — попита Дъмбълдор.

— Носехте го онази нощ, когато ходихме у професор Слъгхорн.

— Да, носех го — потвърди Дъмбълдор.

— Но… но това не е ли същият пръстен, който Мерсволуко Гонт показа на Огдън?

Дъмбълдор сведе глава.

— Съвсем същият.

— Но как е станало така… Винаги ли е бил ваш?

— Не, имам го от съвсем скоро — отговори Дъмбълдор. — Всъщност се сдобих с него няколко дни преди да дойда да те взема от леля ти и вуйчо ти.

— Значи някъде от момента, когато сте си наранил ръката, нали?

— Да, Хари.

Момчето се поколеба. Дъмбълдор се усмихваше.

— А как точно…

— Стана твърде късно, Хари. Ще чуеш разказа друг път. Лека нощ!

— Лека нощ, сър!