Хари Потър и Нечистокръвния принц

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМАБЯГСТВОТО НА ПРИНЦА

Хари изпита чувството, че и той се носи в пространството: не се беше случило… не можеше да се е случило…

— Да изчезваме оттук, бързо! — подкани Снейп.

Сграбчи Малфой отзад за яката и го тикна преди другите през вратата, след тях изхвърчаха Грейбек и дундестите брат и сестра, които пъхтяха превъзбудено. Щом се скриха, Хари си даде сметка, че отново може да се движи и че сега стои вцепенен до стената не заради направената магия, а от ужас и потрес. Точно когато през вратата минаваше мъжът с жестокото лице, последният смъртожаден на върха на кулата, Хари отметна мантията невидимка.

— Петрификус тоталус!

Смъртожадният се преви, сякаш нещо тежко го беше ударило отзад по гърба, и се свлече, вкочанен като восъчна фигура, но още преди да се е проснал на земята, Хари го прескочи и се втурна надолу по тъмното стълбище.

Сърцето му щеше да се пръсне от ужаса… трябваше на всяка цена да отиде при Дъмбълдор, трябваше на всяка цена да залови и Снейп… тези две неща някак си бяха свързани… той можеше да върне назад случилото се само ако ги съединеше… беше немислимо Дъмбълдор да е умрял…

Скочи от последните десет стъпала на витата стълба и застина с насочена магическа пръчка: мъждиво осветеният коридор беше пълен с прахоляк, половината таван сякаш се беше срутил и пред Хари бушуваше схватка, но докато се опитваше да различи кой с кого се бие, той чу как омразният глас крещи:

— Всичко приключи, да се изтегляме!

Видя как Снейп изчезва зад ъгъла в дъното на коридора — двамата с Малфой очевидно се бяха промушили без една-едничка драскотина през битката. Хари хукна след тях, но точно тогава от мелето се откъсна един от сражаващите се и се втурна подире му: беше върколакът Грейбек. Хвърли се отгоре му още преди Хари да е вдигнал магическата си пръчка — той падна назад и усети върху лицето си мръсна сплъстена коса, по врата си кръвожаден дъх, а смрадта на пот и кръв изпълни носа и устата му.

— Петрификус тоталус!

Хари почувства, че Грейбек го затиска, с неимоверно усилие изтласка върколака от себе си и го събори на пода, но точно тогава към него политна струя зелена светлина — той се наведе и се понесе с главата напред към биещите се. Препъна се в нещо пихтиесто и хлъзгаво на пода и залитна: отпред по лице се бяха проснали две тела сред локви кръв, но Хари нямаше време да проверява кои са, защото зърна пред себе си развята като пламъци червена коса и видя Джини — беше влязла в ръкопашен бой с буцестия смъртожаден Амик, който запращаше по нея проклятие след проклятие, а тя все му се изплъзваше, въпреки това Амик се кикотеше, сякаш се забавлява:

— Круцио… Круцио… не можеш да танцуваш до безкрай, хубавице…

— Импедимента! — изкрещя Хари.

Заклинанието уцели Амик в гърдите, от болката той изквича като прасе, отхвърча от пода и се фрасна в стената отсреща, плъзна се надолу по нея, падна и се скри от поглед зад Рон, професор Макгонъгол и Лупин, които се сражаваха всеки с по един смъртожаден. По-нататък Хари зърна Тонкс — тя се биеше с огромен рус магьосник, който запращаше проклятия във всички посоки, а те отскачаха от стените наоколо и напукваха камъка, дори натрошиха най-близкия прозорец…

— Ти как попадна тук, Хари? — извика Джини, но той нямаше време да й отговаря.

Свел глава, продължи да тича нататък и се размина на косъм с взрив, който тресна точно отгоре и засипа всички с отломъци от стената: Хари не можеше да допусне Снейп да избяга, трябваше да го настигне…

— На̀ ти! — изкрещя професор Макгонъгол и Хари зърна смъртожадната Алекто, която отпраши с ръце върху главата нататък по коридора, следвана по петите от брат си.

Хари се втурна след тях, но се препъна в нещо и след миг се строполи върху нечии крака — огледа се и видя бледото кръгло лице на Невил, долепено до пода.

— Невил, нали…

— Дофре шъм — изфъфли Невил, както се държеше за стомаха. — Хари… покрай мен притичаха Шнейп и Малфой…

— Знам, тях гоня! — отвърна Хари, докато насочваше от пода заклинание към огромния рус смъртожаден, който допринасяше най-много за хаоса: той зави от болка, понеже заклинанието го улучи в лицето, завъртя се кръгом, залитна и се юрна след брата и сестрата.

Хари се надигна с усилие от пода и се втурна стремглаво по коридора, без да обръща внимание на грохота отзад, на крясъците на останалите да се върне, на безгласния повик на хората по земята, чиято съдба още не знаеше…

Зави тичешком зад ъгъла, маратонките му се хлъзгаха от кръвта. Снейп имаше огромна преднина — дали вече не беше влязъл в изчезващия сандък в Нужната стая, или Орденът беше взел мерки да спре достъпа до стаята и да попречи на смъртожадните да се изтеглят оттам? Докато бягаше по следващия празен коридор, Хари не чуваше нищо, освен тежките си стъпки и ударите на сърцето си, което биеше лудешки, в миг обаче съгледа кървав отпечатък от подметка и разбра, че поне един от бегълците смъртожадни се е отправил към входната врата… може би достъпът до Нужната стая наистина беше отрязан…

Свърна на бегом и зад следващия ъгъл, покрай него се стрелна проклятие, затова той се шмугна зад едни доспехи, които се пръснаха на парчета, Хари обаче видя, че братът и сестрата смъртожадни тичат надолу по мраморното стълбище, и насочи към тях няколко заклинания, но уцели само вещиците с перуки върху един от портретите на стълбищната площадка, които се втурнаха с писъци към съседните картини. Докато прескачаше разтрошените доспехи, Хари чу още писъци и крясъци, в замъка очевидно се бяха събудили и други…

Завтече се към един от преките пътища с надеждата да пресрещне брата и сестрата и да се доближи до Снейп и Малфой, които със сигурност вече бяха излезли в парка, сети се да прескочи изчезващото стъпало по средата на скритото стълбище и като мина шеметно през гоблена в долния му край, нахълта в коридор, където стояха неколцина изумени хафълпафци по пижами.

— Хари! Чухме шум и някой спомена нещо за Черния знак — подхвана Ърни Макмилън.

— Махнете се! — изкрещя Хари, блъсна встрани две момчета и хукна към площадката, после пак надолу по мраморното стълбище.

Дъбовата входна врата зееше отворена, по плочите се червенееха петна кръв, няколко вцепенени от потрес ученици се бяха свили до стената, а един-двама съвсем се бяха снишили с лица, захлупени върху шепите, гигантският пясъчен часовник на „Грифиндор“ беше уцелен от проклятие и рубините му се сипеха и сипеха със силно трополене по плочите долу…

Хари прекоси като вихър входната зала и изхвърча в тъмния парк: мерна три сенки, тичащи презглава по моравата към портата, зад която можеха да се магипортират — по вида им предположи, че бяха огромният рус смъртожаден и малко по-напред Снейп и Малфой…

Докато ги гонеше, студеният нощен въздух раздираше белите му дробове; в далечината блесна светлина, която в миг открои очертанията на бегълците, и макар да не ги различи със сигурност, Хари продължи да бяга, понеже не беше достатъчно близо, за да се прицели добре и да запрати проклятие…

Отново светкавица, викове, ответни струи светлина и Хари разбра: Хагрид беше излязъл от къщата си и се опитваше да попречи на смъртожадните да избягат; и въпреки че всяка глътка въздух сякаш разкъсваше белите му дробове и пробождаше като с нажежен шиш гърдите му, Хари се втурна още по-силно, пришпорван от глас в главата си, който внезапно заповтаря: „Не Хагрид… не и Хагрид!“

Нещо го удари с все сила в кръста, той падна напред и заби лице в земята, от двете му ноздри рукна кръв: още докато се претъркаляше с насочена магическа пръчка, Хари знаеше, че братът и сестрата, които бе изпреварил по прекия път, го застигат…

— Импедимента! — изкрещя той и отново се претърколи, свит до тъмната земя, проклятието му улучи един от двамата, който се препъна и се строполи в краката на другия.

Хари скочи на крака и пак се втурна след Снейп…

В този миг видя едрите очертания на Хагрид, озарен от светлината на полумесеца, който изневиделица се беше показал иззад облаците; русият смъртожаден запращаше проклятие след проклятие по пазача на дивеча, ала неимоверната сила на Хагрид заедно със загрубялата кожа, която той беше наследил от своята майка великанка, сякаш го правеха неуязвим. Снейп и Малфой обаче продължаваха да тичат, скоро щяха да минат през портата и да успеят да се магипортират…

Хари профуча покрай Хагрид и противника му, прицели се в гърба на Снейп и извика:

— Вцепени се!

Не улучи и струята червена светлина се извиси покрай главата на Снейп, който изкрещя:

— Бягай, Драко!

После се обърна: от Хари го деляха двайсетина метра. Двамата се погледнаха и едновременно вдигнаха магическите си пръчки:

— Круц…

Ала Снейп парира проклятието му, като събори възнак Хари още преди да го е изрекъл докрай. Хари се претърколи и се изправи с мъка точно когато едрият като канара смъртожаден отзад ревна:

— Инсендио!

Хари чу тътен като от взрив и над всички тях се плисна танцуваща оранжева светлина: къщата на Хагрид се беше подпалила.

— Фанг е вътре, злодей такъв! — ревна Хагрид.

— Круц… — извика Хари за втори път, като се прицели в сянката отпред, озарена от играещата светлина на пожара, но Снейп отново отби проклятието и Хари го видя да се хили злобно.

— Без непростими проклятия точно от теб, Потър! — кресна той през съсъка на пламъците, виковете на Хагрид и дивото скимтене на хванатия като в капан Фанг. — Не ти стиска и не знаеш как…

— Инкарц… — изкрещя Хари, но Снейп отклони и това заклинание едва ли не с лениво трепване на ръката.

— Отбранявай се! — изкрещя Хари. — Отбранявай се, страхлив…

— Страхливец ли ме нарече, Потър? — извика с цяло гърло Снейп. — Баща ти не смееше да ме нападне, ако не бяха четирима на един, интересно как ще наречеш него?

— Вцепе…

— Отбито отново и отново, и отново, докато не се научиш да си държиш устата и съзнанието затворени, Потър! — ухили се презрително Снейп, след като отклони поредното проклятие. — Хайде, побързай! — изкрещя той на огромния смъртожаден зад Хари. — Да се изтегляме, докато не са се изсипали онези от министерството…

— Импеди…

Но още преди Хари да е изрекъл заклинанието, го повали непоносима болка — той беше покосен на тревата, чу, че някой пищи, и беше сигурен, че ще умре, че Снейп ще го изтезава, докато издъхне или полудее…

— Не! — ревна гласът на Снейп и болката изчезна точно толкова внезапно, както се беше появила, а Хари продължи да лежи, свит на кълбо, върху тъмната трева, да стиска магическата си пръчка и да диша тежко. Някъде над него Снейп пак изкрещя: — Забрави ли какво ни е заповядано? Потър принадлежи на Черния лорд… ние не бива да го пипаме и с пръст! Хайде! Хайде!

Хари усети как земята под лицето му се разтриса: братът, сестрата и грамадният смъртожаден се бяха подчинили на нареждането и се бяха втурнали към портата. Хари нададе нечленоразделен яростен вик, в този миг му беше все едно дали ще живее или ще умре, затова се оттласна, изправи се и се олюля слепешката към Снейп — човека, когото сега мразеше точно колкото и самия Волдемор…

— Сектум…

Снейп завъртя магическата си пръчка и отби поредното проклятие; сега обаче Хари беше само на няколко крачки от него и най-сетне ясно видя лицето му: той вече не хихикаше и не се подсмихваше ехидно — бушуващите пламъци озаряваха лице, изпълнено с ярост. Хари напрегна всички сили, съсредоточи се и си помисли: „Леви…“

— Не, Потър! — изкряска Снейп.

Чу се силно ТРЯС, Хари отхвърча назад и отново падна болезнено на земята, този път обаче магическата пръчка излетя от ръката му. Чу как Хагрид крещи, Фанг виеше, а Снейп се приближи до него и го погледна отвисоко, докато той лежеше без пръчка и защита — точно както Дъмбълдор преди малко. Бледото лице на Снейп беше озарено от пламъците и по него се четеше същата ненавист, както преди да запрати проклятието по Дъмбълдор.

— Как смееш, Потър, да прилагаш срещу мен собствените ми заклинания? Именно аз съм ги измислил… аз, Нечистокръвния Принц! А ти ги насочваш срещу мен точно както отвратителния си баща! Не, няма да стане… Не!

Хари се метна да грабне магическата си пръчка, но Снейп я стрелна с магия и тя отхвърча още няколко крачки нататък в мрака, извън полезрението му.

— Тогава ме убий — подкани задъхан Хари, който не изпитваше никакъв страх, само гняв и презрение. — Убий ме, както уби него, страхливецо…

— НЕ МЕ… — изврещя Снейп и лицето му рязко стана безумно, нечовешко, сякаш бе изпитал болка колкото скимтящото и виещо куче, хванато като в капан в горящата къща зад тях. — … НАРИЧАЙ СТРАХЛИВЕЦ!

И той разсече с магическата си пръчка въздуха, Хари усети как през лицето го шибва като с камшик нещо нажежено до бяло и се строполи по гръб на земята. Пред очите му заиграха светли петна и за миг момчето остана без въздух, после чу някъде отгоре плясък на криле и нещо грамадно закри звездите: Бъкбийк беше връхлетял върху Снейп с насочени към него остри като бръснач нокти и той залитна назад.

Хари успя криво-ляво да заеме седнало положение и макар че още му се виеше свят от последния допир със земята, видя как Снейп тича колкото му крака държат, а огромният звяр удря с криле подире му и пищи пронизително, както Хари не го беше чувал никога дотогава…

Изправи се с усилие и се огледа замаяно за магическата си пръчка с надеждата пак да успее да подгони Снейп, но още докато опипваше с пръсти тревата и хвърляше встрани клонките, знаеше, че вече е твърде късно — и наистина щом намери пръчката, се обърна, но видя само хипогрифа, който кръжеше над портата: Снейп беше успял да се магипортира точно зад пределите на училището.

— Хагрид! — пророни все така зашеметен Хари и се огледа. — ХАГРИД!

Тръгна със залитане към горящата къща точно когато от пламъците изникна огромен силует, който носеше на гръб Фанг. С възглас на благодарност Хари се свлече на колене: трепереше неудържимо, цялото тяло го болеше, при всеки дъх, който си поемаше, го прорязваше остра болка.

— Добре ли си, Хари? Добре ли си? Кажи нещо, Хари…

Над него плаваше грамадното космато лице на Хагрид, затулило звездите. Хари долови миризмата на изгоряло дърво и на кучешка козина, протегна ръка и усети как успокоително топлото и живо тяло на Фанг трепери до него.

— Добре съм — отговори запъхтян. — А ти?

— То се знай, че съм добре… мен таквиз дреболии не могат да ме довършат.

Хагрид хвана Хари под мишниците и го вдигна с такава сила, че краката му мигом се отлепиха от земята, после отново го пусна, но прав. Хари забеляза, че по бузата на великана се стича вадичка кръв, струяща от дълбоката рана под окото, което бързо се издуваше.

— Трябва да изгасим къщата ти — подкани Хари, — заклинанието е „Агуаменти“…

— Знаех си аз, че е нещо таквоз — смотолеви Хагрид и като вдигна тлеещия си розов чадър на цветя, каза: — Агуаменти!

От върха на чадъра блъвна мощна струя вода. Хари вдигна ръката си с магическата пръчка, която сякаш беше от олово, и също промълви:

— Агуаменти!

Двамата с Хагрид обливаха с вода къщата, докато не угасиха и последното пламъче.

— Е, пораженията не са толкоз страшни — след няколко минути заяви обнадежден Хагрид, докато оглеждаше пушещите развалини. — Дъмбълдор ще я оправи за нищо време…

Хари усети как от звуците на името в стомаха го прониза пърлеща болка. В тишината и покоя го плисна ужас.

— Хагрид…

— Когато ги чух, тъкмо връзвах краката на двама съчковци — обясни натъжен Хагрид, без да сваля втренчен поглед от опустошената си къщурка. — Сигур са изгорели като борина, клетите…

— Хагрид…

— Ама к’во се е случило, Хари? Видях ги смъртожадните да търчат насам откъм замъка, но да го ’земат мътните — к’во диреше с тях Снейп? И къде се запиля, гонеше ли ги?

— Той… — Хари се прокашля, гърлото му беше пресъхнало от паниката и пушека. — Хагрид, той уби…

— Убил ли? — повтори високо Хагрид и се взря надолу в Хари. — Снейп е убил? К’ви ги приказваш, Хари?

— Дъмбълдор — отговори той. — Снейп уби… Дъмбълдор.

Хагрид само го погледна, а върху малката част от лицето му, която се виждаше, се изписаха объркване и неразбиране.

— К’во Дъмбълдор, Хари?

— Мъртъв е. Снейп го уби…

— Ама бива ли да говориш тъй! — скастри го Хагрид. — Снейп бил убил Дъмбълдор… ама че дрънканици, Хари! Що приказваш таквиз неща?

— Видях го с очите си.

— А, стига де!

— Видях го, Хагрид.

Великанът поклати глава с невярващо, но състрадателно изражение и Хари разбра: мисли си, че той си е ударил лошо главата и може би е зашеметен от някое заклинание…

— Дъмбълдор сигур е заръчал на Снейп да погне смъртожадните — отсече убедено Хагрид. — Снейп сигур трябва да си пази прикритието. Виж к’во, дай да те отведа в училището. Ела, Хари…

Хари не се опита да спори или да обяснява. Още трепереше неудържимо. Скоро, много скоро Хагрид щеше да разбере истината… Докато се връщаха към замъка, Хари видя, че сега много от прозорците светят, и си представи ясно гледката вътре, как хората обикалят от стая на стая и си разказват, че са проникнали смъртожадни, че над „Хогуортс“ свети Черния знак, че явно някой е умрял…

Входната дъбова врата отпред зееше отворена и от нея върху алеята и моравата се беше плиснала светлина. По стъпалата бавно и несигурно се прокрадваха хора по халати, които се озъртаха наплашено за следи от смъртожадните, избягали в нощта. Хари обаче беше приковал поглед към земята в подножието на най-високата кула. Стори му се, че в тревата там различава черна купчина, макар че всъщност беше много далеч и едва ли можеше да види нещо. Но още докато безмълвно наблюдаваше мястото, където според него би трябвало да лежи тялото на Дъмбълдор, забеляза, че някои се отправят натам.

— К’во гледат? — попита Хагрид, когато двамата с Хари се приближиха до предната част на замъка заедно с Фанг, който вървеше възможно най-плътно до глезените им. — К’во има там в тревата? — добави припряно великанът и се насочи към подножието на кулата на астрономическата обсерватория, където вече се беше събрала малка група. — Виждаш ли, Хари? Точно под кулата? Там, дето е Знака… майко мила… нали не мислиш, че са хвърлили някого?

Той замълча: онова, което му беше хрумнало, очевидно бе прекалено ужасно, за да го изрече на глас. Докато вървеше до него, Хари усещаше болка в лицето и краката си там, където през последния половин час го бяха уцелили различни заклинания, но някак смътно, сякаш не него го болеше, а човек, който стои наблизо. Истинска и неизбежна беше само невероятната тежест в гърдите му…

Двамата с Хагрид крачеха като насън през нашепващото множество, за да отидат най-отпред, където онемелите от ужас ученици и учители бяха оставили празно пространство.

Хари чу как Хагрид стене от болка и потрес, но не спря, продължи да върви бавно, докато накрая излезе при мястото, където лежеше тялото на Дъмбълдор, и приклекна до него.

Още от мига, когато се беше развалила магията за тяловкочанясване, направена от Дъмбълдор, Хари знаеше, че няма никаква надежда, знаеше, че заклинанието вече не действа, защото онзи, който го е изрекъл, е мъртъв, но пак не беше подготвен да види най-великия магьосник, когото някога беше срещал или щеше да срещне, смазан, проснат с разперени ръце и крака.

Очите на Дъмбълдор бяха затворени и от странния ъгъл, под който бяха сгънати крайниците му, човек оставаше с впечатлението, че той може би спи. Хари протегна ръка, оправи очилата като полумесеци върху гърбавия му нос и избърса с ръкава си струйката кръв, потекла от устата му. Сетне се взря в мъдрото старо лице и се опита да преглътне огромната, някак непонятна истина: че никога вече Дъмбълдор няма да му говори, никога вече няма да му помага…

Множеството зад Хари шептеше. След доста време той забеляза, че е коленичил върху нещо твърдо, и погледна надолу.

Медальонът с капачето, който двамата бяха успели да вземат преди толкова часове, беше паднал от джоба на Дъмбълдор. Беше се отворил — сигурно от силата, с която се беше ударил в земята. И макар че едва ли можеше да усети по-голям потрес, ужас и покруса от вече преживените, още докато вдигаше медальона, Хари почувства, че нещо не е наред…

Завъртя го в ръцете си. Той не беше голям колкото медальона, който Хари беше видял в мислоема, нито пък беше украсен със знаци, върху него я нямаше и извитата като змийче първа буква от името „Слидерин“, за която се смяташе, че е негов знак. Освен това вътре нямаше нищо, освен нагънато парченце пергамент, пъхнато здраво на мястото, където би трябвало да е портретът.

Машинално, без дори да се замисля какво прави, Хари извади късчето пергамент, разгъна го и зачете в светлината на многото магически пръчки, запалени сега зад него:

Хари не разбра, нито се вълнуваше особено какво точно означава писмото. За него беше важно само едно: това не беше хоркрукс. Дъмбълдор сам беше отслабил силите си напразно, като бе изпил онази отвара. Хари намачка пергамента в ръката си, очите му засмъдиха от парещите сълзи, а Фанг започна да вие зад гърба му.