Хари Потър и Нечистокръвния принц

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТАПРИКРИТИЯТ РИДДЪЛ

Кейти беше преместена в болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“ още на другия ден, когато новината, че е била застигната от проклятие, вече беше обходила цялото училище. Макар че се носеха какви ли не противоречиви слухове, никой освен Хари, Рон, Хърмаяни и Лийни не знаеше, че проклятието всъщност не е било предназначено точно за Кейти.

— О, и Малфой знае, разбира се — каза Хари на Рон и Хърмаяни, които се придържаха към новата линия на поведение и се правеха на глухи всеки път щом той споменеше теорията си, че Малфой е смъртожаден.

Хари се чудеше дали Дъмбълдор ще се завърне за урока в понеделник вечер и тъй като не го бяха предупредили за обратния вариант, в осем часа се яви пред кабинета на директора, почука и му беше казано да влезе. Вътре седеше Дъмбълдор, който изглеждаше необичайно уморен. Ръката му все още беше черна и обгорена, въпреки това той се усмихна, когато махна на Хари да седне. И този път върху писалището беше сложен мислоемът, който хвърляше сребристи отблясъци по тавана.

— Докато ме нямаше, не си скучал — рече Дъмбълдор. — Доколкото разбрах, си станал свидетел на злополуката с Кейти.

— Да. Тя как се чувства?

— Никак не е добре, макар че все пак е извадила късмет. Очевидно е докоснала огърлицата с възможно най-малка част от кожата си — на ръкавицата й е имало дупчица. Ако беше сложила огърлицата, ако дори я беше вдигнала с гола ръка, щеше да умре, може би на място. За щастие професор Снейп успя да стори достатъчно, за да предотврати бързото разпространение на проклятието…

— Защо той? — прекъсна го Хари. — Защо не Мадам Помфри?

— Наглец! — обади се тих глас откъм един портрет на стената и Финиъс Нигелус Блек, прапрадядото на Сириус, който уж спеше, отпуснат върху ръцете си, надигна глава. — По мое време не бих допуснал ученик да оспорва начина, по който се действа в „Хогуортс“.

— Да, благодаря ти, Финиъс — умиротворително рече Дъмбълдор. — Професор Снейп, Хари, знае за Черните изкуства много повече от Мадам Помфри. Така или иначе, от „Свети Мънго“ ми докладват на всеки кръгъл час и аз се надявам, че с времето Кейти ще се възстанови напълно.

— Къде бяхте в края на седмицата, сър? — полюбопитства Хари, след като се пребори със силното чувство, че може би си позволява прекалено много — чувство, явно споделяно и от Финиъс Нигелус, който подсвирна тихо.

— Точно сега предпочитам да не ти обяснявам — отвърна Дъмбълдор. — Но ще ти кажа, когато му дойде времето.

— Наистина ли? — трепна Хари.

— Да, надявам се — потвърди директорът, извади изпод мантията си ново шишенце със сребристи спомени и като го боцна с магическата си пръчка, махна корковата запушалка.

— Професоре — плахо подхвана Хари, — срещнах в Хогсмийд Мъндънгус…

— А, да, вече съм уведомен, че Мъндънгус се е отнесъл презрително, с лека ръка към наследството ти — понавъси се Дъмбълдор. — Откакто си му се нахвърлил пред „Трите метли“, се е спотаил някъде, явно го е страх да ме погледне в очите. Но ти бъди сигурен, че повече няма да посяга на вещи, принадлежали навремето на Сириус.

— Какво, онзи нечистокръвен дърт нещастник краде от наследствените реликви на рода Блек? — избухна Финиъс Нигелус и изчезна от рамката си безспорно за да посети своя портрет на площад „Гримолд“ номер дванайсет.

— Професоре — продължи след кратко мълчание Хари, — професор Макгонъгол спомена ли ви какво й разказах след злополуката с Кейти? За Драко Малфой?

— Да, каза ми за твоите подозрения.

— И вие…

— Ще взема съответните мерки и ще проуча всеки, който би могъл да е свързан по някакъв начин с произшествието — обеща Дъмбълдор. — В момента обаче това, което ме занимава, Хари, е нашият урок.

При тези думи момчето се почувства леко обидено: щом уроците бяха толкова важни, защо между първия и втория беше минало толкова време? Въпреки това не отвори повече дума за Драко Малфой, само загледа как Дъмбълдор излива в мислоема новите спомени, после разклаща още веднъж каменния съд между дългопръстите си ръце.

— Сигурен съм, че си запомнил — в разказа за Лорд Волдемор стигнахме до времето, когато красивият мъгъл Том Риддъл зарязал жена си, вещицата Меропа, и се върнал в бащиния си дом в Литъл Хангълтън. Меропа останала сам-сама в Лондон, очаквайки детето, което един ден ще се превърне в Лорд Волдемор.

— Откъде знаете, професоре, че е била в Лондон?

— Карактакус20 Бърк ми каза — обясни Дъмбълдор, — а той по странно стечение на обстоятелствата е подпомогнал отварянето на същия магазин, откъдето е дошла обсъдената току-що от нас огърлица.

Точно както Хари го беше виждал и друг път да прави, той разтръска съдържанието на мислоема като златотърсач, който разклаща пясък, за да отсее златото. От въртящата се сребриста маса се издигна дребно старче, което закръжи бавно из мислоема — сребърно като привидение, но много по-плътно, с гъста коса, покрила изцяло очите му.

— Да, сдобихме се с него при любопитни обстоятелства — потвърди старчето. — Точно в навечерието на Коледа преди много-много години ни го донесе млада вещица. Обясни, че златото й трябвало спешно… е, това си личеше и без да ни го казва. Беше дрипава такава… в доста напреднала бременност, щеше да роди всеки момент. Заяви, че медальонът с капачето бил на Слидерин. Е, постоянно чуваме подобни небивалици — „Ами да, принадлежал е на Мерлин, това му е любимият чайник!“… Но когато го погледнах, видях, че наистина е със знака на Слидерин, и няколко прости заклинания бяха достатъчни, за да ми кажат истината. Това, разбира се, правеше медальона направо безценен. Жената очевидно нямаше никаква представа колко струва. Зарадва се и на десет галеона. Никога не сме се спазарявали по-изгодно.

Дъмбълдор отново тръсна мислоема, този път много по-силно, и Карактакус Бърк се спусна обратно във въртящата се маса на спомена, откъдето беше дошъл.

— Дал й е само десет галеона? — възмути се Хари.

— Карактакус Бърк не се е славел като много щедър — отвърна Дъмбълдор. — И така, знаем, че към края на бременността си Меропа е била сама в Лондон и отчаяно се е нуждаела от злато, толкова отчаяно, че е продала едничката си ценна вещ — медальона с капаче от семейните реликви, наследени от Мерсволуко.

— Но нали тя е знаела да прави магии! — нетърпеливо възкликна Хари. — Могла е да си набави с тях храна и всичко останало!

— Е, сигурно е могла — каза Дъмбълдор. — Ала според мен — това отново са мои догадки, но съм сигурен, че съм прав, — когато мъжът й я е изоставил, Меропа е престанала да прави магии. Вече не искала да бъде вещица. Възможно е, разбира се, несподелената любов и отчаянието да са отслабили способностите й, понякога се случва и това. При всички положения, както ти предстои да видиш, Меропа е отказала да вдигне магическата пръчка дори за да спаси собствения си живот.

— Не е ли поискала да живее заради сина си?

Дъмбълдор вдигна вежди.

— Нима ти е мъчно за Лорд Волдемор?

— Не — побърза да каже Хари, — но Меропа е имала избор, а не като моята майка…

— И твоята майка е имала избор — тихо възрази Дъмбълдор. — Да, Меропа Риддъл е избрала смъртта въпреки сина си, който е имал нужда от нея, но ти, Хари, не я съди прекалено сурово. Била е омаломощена от дългите страдания и никога не е притежавала смелостта на майка ти. А сега стани, ако обичаш…

— Къде отиваме? — попита Хари, когато Дъмбълдор се изправи до него пред писалището.

— Този път ще навлезем в моите спомени — отговори Дъмбълдор. — Според мен ще установиш, че те са хем богати на подробности, хем задоволително точни. Първо ти, Хари…

Момчето се надвеси над мислоема, лицето му опря в хладната повърхност на спомена, а после отново пропадна през мрака… След броени секунди краката му удариха твърда почва, Хари отвори очи и видя, че двамата с Дъмбълдор стоят на оживена старовремска улица в Лондон.

— Ето ме и мен — оповести бодро Дъмбълдор и посочи висок мъж, който прекосяваше пътя пред теглена от кон кола за мляко.

Дългата коса и брада на този по-млад Албус Дъмбълдор бяха тъмнокехлибарени на цвят. Като стигна до тяхната страна на улицата, той закрачи, привличайки много любопитни погледи с лилавия си костюм от кадифе с екстравагантна кройка.

— Красив костюм, сър — отбеляза Хари, но Дъмбълдор само се подсмихна.

Двамата тръгнаха на известно разстояние след неговия по-млад Аз, докато накрая минаха през желязна порта и се озоваха в голия двор на доста мрачна квадратна постройка с висока ограда.

Той се качи по няколкото стъпала пред входната врата и почука веднъж. След миг-два отвори чорлаво момиче с престилка.

— Добър ден! Имам среща с госпожа Коул, нали тя е директорката тук?

— О! — възкликна момичето, докато оглеждаше смаяно странния на вид посетител. — Хм… един момент… ГОСПОЖО КОУЛ! — изкрещя то през рамо.

Хари чу как някой отговаря на висок глас от дълбочината на къщата. Момичето пак се извърна към Дъмбълдор.

— Заповядайте, тя ще дойде всеки момент.

Дъмбълдор влезе в антрето, облицовано с черно-бели плочки. Всичко тук издаваше беднотия, но блестеше от чистота. Хари и по-възрастният Дъмбълдор също влязоха. Още преди входната врата да се е затворила, към тях забърза кльощава жена с измъчен вид. Беше с остри черти, изглеждаше по-скоро притеснена, отколкото проклета, и докато вървеше към Дъмбълдор, каза през рамо на друга своя помощничка:

— И качи горе йода за Марта, Били Стъбс си чопли коричките, а Ерик Уоли е омърлял целите чаршафи… За капак сега и дребна шарка! — рече жената напосоки, сетне погледът й падна върху Дъмбълдор и тя спря като закована — беше изумена, сякаш току-що през прага й е минал жираф.

— Добър ден! — поздрави Дъмбълдор и протегна ръка.

Госпожа Коул само го зяпна.

— Казвам се Албус Дъмбълдор. Писах ви с молба да ме приемете и вие бяхте така любезна да ме поканите днес.

Госпожа Коул примига. Очевидно реши, че Дъмбълдор не е халюцинация, и каза вяло:

— А, да. Ами… в такъв случай… заповядайте в стаята ми. Да.

Заведе го в малка стая, която изглежда служеше и за гостна, и за кабинет. Както и антрето, беше обзаведена бедно, с разностилни вехти мебели. Госпожа Коул покани Дъмбълдор на разнебитен стол и след като седна зад отрупаното с какво ли не писалище, го изгледа притеснено.

— Както ви обясних и в писмото си, идвам, за да поговорим за Том Риддъл и да обсъдим бъдещето му — рече посетителят.

— Роднина ли сте му? — попита госпожа Коул.

— Не, преподавател съм — каза Дъмбълдор. — Дошъл съм да предложа на Том да постъпи в моето училище.

— Кое училище?

— Казва се „Хогуортс“ — уточни Дъмбълдор.

— И защо изведнъж проявявате интерес към Том?

— Смятаме, че притежава способности, каквито търсим.

— Искате да кажете, че е спечелил стипендия? И как така? Та той изобщо не е кандидатствал!

— Името му е вписано в списъците на училището още при раждането му…

— Кой го е записал? Родителите ли?

Нямаше съмнение, че госпожа Коул е притеснително любопитна. Младият Дъмбълдор навярно си помисли същото, защото Хари видя как той неусетно извади от джоба на кадифеното си сако магическата пръчка и същевременно взе от писалището на госпожа Коул чисто бял лист хартия.

— Заповядайте — рече Дъмбълдор, като замахна само веднъж с пръчката, докато й подаваше листа, — мисля, че това изяснява всичко.

Очите на жената се разфокусираха, после пак си дойдоха на мястото, докато се взираше в празния лист.

— Всичко изглежда съвсем наред — оповести тя любезно и върна листа.

Сетне погледът й падна върху бутилката джин и двете чаши, които допреди няколко секунди със сигурност не бяха там.

— Ъъъ… нека ви почерпя чаша джин — предложи госпожа Коул с изключително благ глас.

— Много ви благодаря! — грейна Дъмбълдор.

Скоро се разбра, че директорката не е новачка в пиенето на джин. След като наля и на двамата щедра доза, тя пресуши своята на един дъх. Примлясна, без да се притеснява, и за пръв път се усмихна на Дъмбълдор, а той не се поколеба да се възползва.

— Питах се дали е възможно да ми поразкажете малко за Том Риддъл. Той май се е родил тук, в сиропиталището, нали?

— Точно така — потвърди госпожа Коул и си сипа още джин. — Помня всичко много ясно, тъкмо бях постъпила на работа тук. Навечерието на Нова година, ужасен студ, сняг… Гадна вечер! Момичето, което не беше много по-голямо от мен, дойде на вратата… не знам как не се свлече на стълбите! Е, не ни беше за пръв път. Пуснахме я вътре и след един час тя роди. След още един вече беше издъхнала.

Госпожа Коул закима развълнувано и отпи поредната юнашка глътка джин.

— Не каза ли нещо преди да умре? — попита Дъмбълдор. — Например за бащата на момченцето?

— Всъщност каза — отвърна с готовност госпожа Коул, която явно вече се чувстваше прекрасно с джина в ръка и с жаден за разказа й слушател. — Помня, жената ми рече: „Дано прилича на баща си.“ И защо да си кривя душата, имаше основания да го иска, самата тя не беше първа красавица… после ме помоли да наречем детето Том — на баща му, и Мерсволуко — на нейния баща… да, знам, странно име, нали? Чудехме се дали момичето не идва от цирк… спомена също, че презимето на момчето е Риддъл. Малко след това издъхна, без да каже и дума повече. Е, нарекохме детето както беше поискало клетото момиче, това очевидно беше много важно за него, но никой — нито Том, нито Мерсволуко, нито Риддъл, — нито един от роднините никога не е идвал да търси момчето, затова то остана в сиропиталището и досега си е тук.

Госпожа Коул си наля почти разсеяно поредната щедра доза джин. Високо по скулите й бяха избили две розови петна. После тя каза:

— Странно момче!

— Да — рече Дъмбълдор. — Очаквах да е така.

— Странен си е още от пеленаче. Почти не плачеше. А след това, като поотрасна, започна да се държи… особено.

— В какъв смисъл особено? — предпазливо попита посетителят.

— Ами…

Но госпожа Коул млъкна насред изречението и в изпитателния поглед, с който стрелна Дъмбълдор над чашата джин, нямаше нищо замъглено или неясно.

— Сигурно ли е, че е записан в училището ви?

— Повече от сигурно — увери я Дъмбълдор.

— И няма да го отпишете каквото и да ви кажа?

— Не, няма — отсече мъжът.

— Каквото и да ви разправя, ще го вземете, така ли?

— Да — сериозно повтори Дъмбълдор.

Жената го погледна с присвити очи, сякаш за да реши дали може да му има доверие. Очевидно отсъди, че той няма да я излъже, защото най-неочаквано избълва:

— Той плаши другите деца.

— В смисъл че ги тормози ли? — попита Дъмбълдор.

— Струва ми се, че е така — свъси се леко директорката, — но е много трудно да го заловим. Имаше няколко неприятни случая… ужасни неща…

Дъмбълдор не я подкани да продължи, но Хари виждаше, че му е любопитно. Госпожа Коул отново отпи от джина и румените й бузи станаха още по-румени.

— Зайчето на Били Стъбс… Том каза, че не го е направил той, и самата аз не разбирам как би могъл да го извърши, но все пак животинката не се е обесила сама на тавана, нали?

— Едва ли — тихо се съгласи Дъмбълдор.

— Но да опустея, ако знам как се е качил там и как го е направил. Знам само, че предния ден те двамата с Били се скарали. А после… — Госпожа Коул пак отпи от джина, като този път разля малко по брадичката си. — По време на летния лагер… веднъж в годината ги водим извън града, някъде в провинцията или на море… та след това Ейми Бенсън и Денис Бишоп така и не дойдоха на себе си и единственото, което успяхме да откопчим от тях, бе, че са ходили заедно с Том Риддъл в някаква пещера. Той се кълнеше, че само са влезли да разгледат, но там се е случило нещо, сигурна съм. Има и много други неща, странни неща… — Тя отново погледна Дъмбълдор и макар страните й да бяха пламнали, погледът й си беше съвсем бистър. — Едва ли някой ще съжалява да види гърба му.

— Убеден съм, че си давате сметка — не можем да го държим при нас постоянно — напомни Дъмбълдор. — Ще се наложи от време на време да се връща тук, поне за летните ваканции.

— Пак е по-добре, отколкото някой да те цапардоса по носа с ръждив ръжен — рече госпожа Коул и хлъцна. Тя се изправи и Хари с възхищение забеляза, че се държи на крака, въпреки че две трети от джина вече беше заминал. — Вероятно искате да го видите.

— Много — потвърди Дъмбълдор и също стана.

Директорката го изведе от кабинета си и тръгна заедно с него нагоре по каменното стълбище, като пътем даваше указания и правеше забележки на своите помощнички и на децата. Хари видя, че всички сираци са облечени в нещо като сивкави куртки. По всичко личеше, че за тях се грижат доста добре, но не можеше да се отрече, че сиропиталището си беше мрачно място, ако си принуден да растеш в него.

— Ето тук — оповести госпожа Коул, като стигнаха на стълбищната площадка на втория етаж и спряха пред първата врата в дългия коридор. Тя почука два пъти и влезе. — Том! Имаш посетител. Това е господин Дъмбъртън… извинете, Дъндърбор. Дошъл е да ти съобщи… всъщност нека го направи сам.

Хари и двамата Дъмбълдоровци влязоха в стаята и госпожа Коул затвори вратата след тях. Помещението беше малко и голо, в него нямаше никаква покъщнина, освен стар дрешник, обикновен дървен стол и желязно легло. Върху сивите одеяла седеше момче с изпружени срещу тях крака и държеше книга.

По лицето на Том Риддъл нямаше и следа от рода на Гонт. Предсмъртната мечта на Меропа се беше сбъднала: момчето беше умалено копие на красивия си баща, беше високо за своите единайсет години, тъмнокосо и бледо. Докато Том оглеждаше Дъмбълдор заради неговия ексцентричен вид, очите му се поприсвиха. За миг настъпи мълчание.

— Приятно ми е, Том! — рече Дъмбълдор и тръгна към него с протегната ръка.

Момчето се подвоуми, сетне пое ръката и двамата се здрависаха. Дъмбълдор притегли единствения стол до Риддъл и сега двамата приличаха на пациент в болница и човек, който му е дошъл на свиждане.

— Аз съм професор Дъмбълдор.

— „Професор“ ли? — повтори Риддъл. Веднага застана нащрек. — Това като „доктор“ ли е? Защо сте дошъл? Тя ли ви повика, за да ме прегледате?

Той посочи вратата, откъдето госпожа Коул току-що беше излязла.

— Не, не — усмихна се Дъмбълдор.

— Не ви вярвам! — отсече Риддъл. — Тя иска да ме прегледате, нали? Кажете истината!

Изрече последните две думи с кънтяща мощ, която беше почти стъписваща. Прозвуча като заповед, която момчето е казвало многократно преди това. Очите му се бяха разширили и то се беше втренчило в Дъмбълдор, който не отговори, само продължи да се усмихва мило. След малко Риддъл престана да го гледа вторачено, макар че, меко казано, седеше като на тръни.

— Кой сте вие?

— Обясних ти вече. Казвам се професор Дъмбълдор и работя в училище на име „Хогуортс“. Дошъл съм да ти предложа да се запишеш в моето училище… в твоето ново училище, стига да нямаш нищо против.

Риддъл посрещна вестта по крайно изненадващ начин. Скочи от леглото и разярен се дръпна от Дъмбълдор.

— Няма да се хвана на тези лъжи! От лудницата, ето откъде сте дошъл, нали? „Професор“ значи… Да бе, как не… е, аз пък няма да дойда, ясно ли е? Не аз, а онази дърта кокошка трябва да иде в лудница. Не съм причинявал нищо на малките Ейми Бенсън и Денис Бишоп, питайте ги, те ще потвърдят!

— Не съм от лудницата — увери го търпеливо Дъмбълдор. — Учител съм и ако се успокоиш и седнеш, ще ти разкажа за „Хогуортс“. Е, ако ти не желаеш да се запишеш в училището, никой не може да те насили…

— Само да опитат! — изхили се Риддъл.

— „Хогуортс“ — продължи Дъмбълдор, сякаш не е чул последните думи, — е училище за хора с по-особени способности…

— Аз не съм луд!

— Знам, че не си. „Хогуортс“ не е училище за луди. Това е училище за магия.

Настъпи тишина. Риддъл се беше вцепенил с безизразно лице, но очите му шареха ту към едното, ту към другото око на Дъмбълдор, като че ли се опитваха да хванат някое от тях в лъжа.

— За магия ли? — повтори той през шепот.

— Точно така — потвърди Дъмбълдор.

— За магии… като тези, които аз умея?

— Ти какви умееш?

— Всякакви — избълва Риддъл. От гърдите към хлътналите му бузи се надигна прилив на вълнение, той сякаш бе обзет от треска. — Мога да местя предмети, без да ги докосвам. Мога да накарам животно да извърши едно или друго, без да съм го дресирал. Мога да направя така, че който ме дразни, да бъде сполетян от злини. Стига да поискам, мога да направя така, че да го боли. — Краката му трепереха. Той залитна напред и отново седна на леглото, вторачен в ръцете си и свел глава като за молитва. — Знаех си аз, че съм различен — прошепна момчето сякаш на разтрепераните си пръсти. — Знаех, че съм по-особен. Винаги съм знаел, че има нещо.

— Е, бил си прав — потвърди Дъмбълдор, който вече не се усмихваше и съсредоточено наблюдаваше Риддъл. — Ти си магьосник.

Риддъл вдигна глава. Лицето му се беше преобразило: на него се беше изписало свирепо щастие, но от това той не изглеждаше по-красив, напротив — прелестно изваяните му черти бяха станали някак по-груби, а изражението му бе почти като на звяр.

— И вие ли сте магьосник?

— Да, магьосник съм.

— Докажете го — рече веднага Риддъл със същия заповеднически тон, с който беше подканил: „Кажете истината!“

Дъмбълдор вдигна вежди.

— Доколкото разбирам, ти си съгласен да се запишеш в „Хогуортс“ и ако това наистина е така…

— Разбира се, че съм съгласен!

— В такъв случай ще ме наричаш „професоре“ или „сър“.

За стотна от секундата лицето на Риддъл стана сурово, после той рече с неузнаваемо любезен глас:

— Извинете, сър. Много ви моля, професоре, покажете ми…

Хари беше сигурен, че Дъмбълдор ще откаже и ще обясни на Риддъл как в „Хогуортс“ ще имат предостатъчно време за такива нагледни доказателства, но сега са в сграда, пълна с мъгъли, и затова трябва да бъдат предпазливи. За негова огромна изненада обаче Дъмбълдор извади от вътрешния джоб на сакото си магическата пръчка, насочи я към очукания дрешник в ъгъла и замахна нехайно.

Дрешникът лумна в пламъци.

Риддъл скочи на крака. Хари нямаше да го вини, ако той ревнеше от ужас и гняв: вътре в дрешника вероятно беше всичко, което Риддъл притежаваше на този свят, но още преди момчето да се нахвърли на Дъмбълдор, пламъците изчезнаха, а дрешникът си стоеше здрав и невредим.

Риддъл премести поглед от него към Дъмбълдор и посочи с алчен израз магическата му пръчка.

— Къде мога и аз да си намеря такава?

— Всичко с времето си — отвърна Дъмбълдор. — Струва ми се, че нещо се опитва да излезе от дрешника ти.

И наистина отвътре се чуваше тихо потракване. За пръв път Риддъл като че ли се уплаши.

— Отвори вратата — нареди му Дъмбълдор.

Момчето се поколеба, после прекоси стаята и рязко отвори вратата на гардероба. На най-горния рафт, над пръчката с накачени по нея износени дрехи, имаше мукавена кутийка, която се тресеше и подрънкваше, сякаш в нея като в капан бяха хванати няколко побеснели мишки.

— Извади я — подкани Дъмбълдор.

Риддъл свали потракващата кутия. Беше стреснат.

— В кутията има ли нещо, което не би трябвало да е у теб? — попита Дъмбълдор.

Момчето му хвърли дълъг, прям, пресметлив поглед.

— Предполагам, че е така, сър — рече накрая с безизразен глас.

— Отвори я — каза Дъмбълдор.

Риддъл махна капака и без да гледа, изсипа съдържанието на кутията върху леглото. Хари беше очаквал нещо много по-вълнуващо, а видя купчинка най-обикновени дребни вещи и сред тях едно йо-йо, сребърен напръстник и потъмняла от времето устна хармоника. Извадени от кутията, те престанаха да се тресат и сега си лежаха мирно и кротко върху протритите одеяла.

— Ще върнеш нещата на собствениците и ще им се извиниш — заръча спокойно Дъмбълдор, докато прибираше магическата пръчка обратно в сакото си. — Ще знам дали си го направил. И те предупреждавам: в „Хогуортс“ не търпим крадци.

Риддъл не изглеждаше ни най-малко засрамен — продължаваше да наблюдава Дъмбълдор студено и преценяващо. Накрая каза с равен глас:

— Добре, сър.

— В „Хогуортс“ — продължи Дъмбълдор — ви учим не само как да правите магии, но и как да контролирате своята власт над тях. Ти си използвал — сигурен съм, съвсем неволно — способностите си по начин, който ние нито преподаваме, нито търпим в нашето училище. Не си първият, няма да бъдеш и последният, допуснал магиите да те главозамаят. Но трябва да знаеш, че в „Хогуортс“ изключваме ученици, а Министерството на магията — да, има и такова министерство, — наказва закононарушителите още по-сурово. Всички нови магьосници, влезли в нашия свят, трябва да знаят, че са длъжни да спазват законите ни.

— Добре, сър — повтори Риддъл.

Беше невъзможно да се разбере какво мисли: лицето му си остана съвсем безизразно, докато той прибираше малкото си съкровище от крадени вещи в мукавената кутия. След като приключи, Риддъл се извърна към Дъмбълдор и заяви дръзко:

— Нямам никакви пари.

— Не бери грижа за това — увери го Дъмбълдор и извади от джоба си кожена кесийка. — В „Хогуортс“ има заделени средства за онези, които се нуждаят от помощ за снабдяване с учебници и мантии. Може би ще се наложи да купиш на старо някои от книгите със заклинания…

— А откъде се купуват книги със заклинания? — прекъсна го Риддъл, който беше прибрал тежката кесия, без да благодари на Дъмбълдор, и сега разглеждаше един дебел златен галеон.

— На „Диагон-али“ — отговори Дъмбълдор. — Нося ти списъка с учебниците и ученическите принадлежности. Мога да ти помогна да набавиш всичко…

— С мен ли ще идвате? — вдигна очи Риддъл.

— Разбира се, стига да…

— Нямам нужда от вас! — оповести момчето. — Свикнал съм да върша всичко сам и през цялото време си обикалям самичък из Лондон. Как се стига до тази „Диагон-али“… професоре? — добави той, забелязал погледа на Дъмбълдор.

Хари очакваше, че Дъмбълдор ще настоява да придружи Риддъл, но и този път се изненада. Директорът подаде на момчето плика със списъка на ученическите принадлежности и след като му обясни най-подробно как да стигне от сиропиталището до „Продънения котел“, му рече:

— Ще го видиш, макар че за мъгълите наоколо… тоест за не-магьосниците, той е невидим. Потърси кръчмаря Том… лесно ще запомниш името, същото е като твоето…

Риддъл трепна раздразнено, сякаш отпъждаше досадна муха.

— Не ти ли харесва името „Том“?

— Има много хора с това име — смотолеви Риддъл. И тогава зададе въпрос, който явно не успя да потисне, явно напираше отвътре: — Баща ми магьосник ли е бил? Споменавали са ми, че и той се е казвал Том Риддъл.

— Опасявам се, че не знам — тихо отвърна Дъмбълдор.

— Изключено е майка ми да е била магьосница… Ако е била, защо е умряла? — попита Риддъл по-скоро себе си, отколкото Дъмбълдор. — Значи остава той. Е… като събера нещата… кога да се явя в този „Хогуортс“?

— Всички подробности са на втория пергамент в плика — каза Дъмбълдор. — На първи септември заминаваш от гара Кингс Крос. Вътре има и билет за влака.

Риддъл кимна. Дъмбълдор се изправи и пак протегна ръка. Момчето я пое с думите:

— Мога да разговарям със змии. Разбрах го по време на излетите извън града… Те ме намират, те ми нашепват. Това нормално ли е за магьосник?

Хари долови, че той нарочно споменава най-странната си способност чак сега, за да смае Дъмбълдор.

— Необичайно е — рече след кратко колебание Дъмбълдор, — но не е нещо нечувано.

Каза го нехайно, ала очите му с любопитство обходиха лицето на Риддъл. Известно време двамата — мъжът и момчето — стояха и се гледаха втренчено. После отлепиха ръце и Дъмбълдор отиде при вратата.

— Довиждане, Том! Ще се видим в „Хогуортс“.

— Смятам, че е достатъчно — заяви беловласият Дъмбълдор до Хари и след броени мигове те отново се извисиха безтегловно през мрака и се приземиха право в сегашния кабинет.

— Сядай — подкани Дъмбълдор, след като стъпи до Хари.

Момчето се подчини, още не можеше да се отърси от мислите си за онова, което беше видяло току-що.

— Той повярва много по-бързо от мен… когато му казахте, че е магьосник де — подхвана Хари. — В началото, когато Хагрид ми каза, аз не му повярвах.

— Да, Риддъл беше напълно готов да повярва, че е… както самият той се изрази, „по-особен“ — съгласи се Дъмбълдор.

— Тогава… знаехте ли? — попита Хари.

— Какво да съм знаел — че току-що съм срещнал най-опасния Черен магьосник на всички времена ли? — рече директорът. — Не, нямах представа, че ще се превърне в това, което е днес. Но при всички положения Риддъл събуди любопитството ми. Върнах се в „Хогуортс“ твърдо решен да го държа под око, което и без това би трябвало да правя, още повече че Риддъл беше сам, без приятели… ала вече чувствах, че това се налага не само заради самия него, но и заради другите. Както сам чу, способностите му бяха удивително развити за такъв невръстен магьосник и което е най-любопитното и зловещото — той вече беше осъзнал, че може да ги насочва, и беше започнал да ги прилага съвсем съзнателно. И както видя, неговите магии не са били случайни експерименти, каквито правят начинаещите магьосници: Риддъл вече ги беше прилагал срещу други хора, за да ги сплаши, да ги накаже, да им влияе. Твърде показателни са дребните случки с обесеното зайче и с момченцето и момиченцето, които е примамил в пещерата… „Стига да поискам, мога да направя така, че да ги боли“…

— Освен това е знаел змийски — напомни Хари.

— Точно така, рядка способност, за която се предполага, че е свързана с Черните изкуства, въпреки че, както знаем, и сред великите добри вълшебници има такива, които владеят змийски. Всъщност това, че Риддъл може да разговаря със змии, не ме притесни чак толкова, както очевидно вродената му жестокост, прикритост и жажда за власт. Времето отново ни се подиграва — допълни Дъмбълдор и кимна към тъмното небе зад прозорците. — Но преди да се разделим, искам да насоча вниманието ти към някои подробности в сцената, на която току-що станахме свидетели, защото са тясно свързани с въпроси, които ще обсъдим при бъдещи срещи. Първо, надявам се, забеляза реакцията на Риддъл, когато споменах, че и друг носи малкото му име „Том“.

Хари кимна.

— Така той показа презрението си към всичко, което го свързва с други хора, към всичко, което го прави обикновен. Дори тогава искаше да бъде различен, да се откроява, да е прочут. Само няколко години след този разговор се отказа от името си и създаде маската на „Лорд Волдемор“, зад която се крие вече толкова време. Уверен съм, забеляза също, че Том Риддъл вече беше изключително саможив и потаен, без приятели. Не поиска да му помогна и да го придружа до „Диагон-али“. Предпочете да действа сам. И като порасна, си остана същият. Ще чуеш от мнозина смъртожадни, че той им се доверявал, че единствени те му били близки и дори го разбирали. Заблуждават се. Лорд Волдемор никога не е имал приятели и според мен не е искал да има. И накрая… Дано не ти се спи много, Хари, искам да обърнеш внимание на това… младият Том Риддъл е обичал да събира трофеи. Видя кутията с крадените вещи, която беше скрил в стаята си. Беше ги взел от своите жертви, от хората, които е тормозел, и това, ако щеш, бяха нещо като сувенири от особено враждебните му магии. Обърни внимание на тези негови сврачешки наклонности, защото по-нататък това ще бъде от особено значение. А сега наистина е време да лягаш.

Хари се изправи. Докато прекосяваше кабинета, погледът му падна върху масичката, където последния път беше оставен пръстенът на Мерсволуко Гонт, сега обаче го нямаше там.

— Да, Хари? — рече Дъмбълдор, защото той беше спрял.

— Пръстена го няма — рече момчето и се обърна. — Но си помислих, че някъде тук сигурно държите устната хармоника.

Дъмбълдор грейна в усмивка и го погледна над очилата си.

— Много прозорливо от твоя страна, Хари, но устната хармоника никога не е била нищо повече от най-обикновена устна хармоника.

И след тези загадъчни думи той помаха с ръка на Хари, който разбра, че вече е свободен.