Хари Потър и Нечистокръвния принц

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТАУСЛУЖЛИВАТА ХЪРМАЯНИ

Както Хърмаяни беше предсказала, свободното време на шестокурсниците съвсем не се оказа часове на блажена почивка според представите на Рон — тогава те всъщност бързаха да наваксат с огромните домашни, които им даваха. Не само че учеха, като че ли всеки ден имаха изпити, но и самите уроци бяха станали по-трудни отвсякога. Хари разбираше около половината от всичко, което напоследък им преподаваше професор Макгонъгол, и дори Хърмаяни се видя принудена един-два пъти да я моли да повтори обясненията. Колкото и невероятно да звучеше, колкото и неприятно да й беше на Хърмаяни, сега благодарение на Нечистокръвния принц Хари изведнъж стана най-силен по отвари.

От тях се очакваше да правят безсловесни заклинания не само по защита срещу Черните изкуства, а и по вълшебство и трансфигурация. Погледнеше ли съучениците си в общата стая или по време на хранене, Хари често виждаше, че са със зачервени до мораво лица и са напрегнати, сякаш са прекалили с дозата У-НЕ-ООО. Той обаче знаеше, че всъщност се мъчат да задействат заклинания, без да ги изричат на глас. Беше истинско облекчение да излязат навън, в парниците — и по билкология изучаваха най-опасните растения досега, но поне им беше разрешено да ругаят на глас, ако някоя отровна пипокула ги сграбчеше изневиделица отзад.

Заради огромните домашни и дългите часове на трескави упражнения с безсловесни магии Хари, Рон и Хърмаяни така и не бяха намерили време да отскочат до Хагрид. Великанът беше престанал да идва да се храни на преподавателската маса — зловещ знак, а когато тримата го бяха срещнали няколко пъти в коридорите или в парка, той някак си изобщо не ги забеляза и не чу, че го поздравяват.

— Трябва да отидем и да му обясним — заяви Хърмаяни следващата събота на закуска, докато гледаше огромния празен стол на Хагрид до преподавателската маса.

— Днес сутринта имаме приемни проби за куидичния отбор! — напомни Рон. — И трябва да упражняваме за Флитуик водоливното заклинание „Агуаменти“! Пък и какво ще му обясним? Как ще му кажем, че всъщност мразим тъпия му предмет?

— Ама ние не го мразим! — възрази Хърмаяни.

— Не говори от името на всички, още не съм забравил огнеметите — тросна се мрачно Рон. — И сега ви заявявам, че се отървахме на косъм. Само да беше чула как Хагрид говори за тъпия си брат… Ако бяхме записали предмета му, сега щяхме да учим Гроп да си завързва връзките на обувките.

— Неприятно ми е, че не разговаряме с Хагрид — сподели разстроена Хърмаяни.

— Ще отидем след куидича — увери я Хари. И на него Хагрид му липсваше, но и той като Рон смяташе, че си живеят по-добре без Гроп. — Макар че пробите сигурно ще продължат цяла сутрин, само да знаете колко са много желаещите! — Беше леко притеснен от това първо препятствие, пред което бе изправен като капитан. — Не проумявам защо най-неочаквано всички искат да се доберат до отбора.

— О, Хари, искат да се доберат не до отбора, а до теб — заяви Хърмаяни, която изведнъж беше станала нетърпелива. — Никога не си бил по-интересен и честно казано, никога не си бил по-привлекателен.

Рон се задави с голямо парче пушена херинга. Хърмаяни го удостои с презрителен поглед и пак се извърна към Хари.

— Сега всички знаят, че си казвал истината, нали? Целият магьоснически свят се видя принуден да признае, че си бил прав и Волдемор наистина се е завърнал, че през последните две години си се опълчвал два пъти срещу него и двата пъти си оцелявал. И сега те наричат Избрания… Е, толкова ли не разбираш защо всички се прехласват по теб?

Изведнъж на Хари му се стори, че в Голямата зала е много горещо, макар че таванът и досега си изглеждаше студен и дъждовен.

— Освен това издържа, когато от министерството те подлагаха на какво ли не само и само да те изкарат неуравновесен лъжец. Още се виждат белезите по ръцете ти, защото онази злобарка те караше да пишеш със собствената си кръв, но въпреки това ти не се отказа от твърденията си…

— Още се виждат и местата, където ме стискаха онези мозъци в министерството, погледни — намеси се Рон и тръсна нагоре ръкавите си.

— Не вреди и това, че през лятото си пораснал с близо педя и половина — довърши Хърмаяни, без да обръща внимание на Рон, който изтърси без всякаква връзка:

— А аз съм си висок.

Пощенските сови пристигнаха, спуснаха се през мокрите от дъжда прозорци и поръсиха всички с капчици вода. Почти всички получаваха повече писма от обикновено: притеснените родители искаха да се уверят, че децата им са добре, и на свой ред да им съобщят, че и у дома всичко е наред. От началото на срока Хари не беше получавал нищо, защото единственият човек, който му беше писал редовно, вече беше мъртъв — беше се надявал Лупин да му праща от време на време писма, но дотук той го разочароваше. Затова се изненада много, когато видя и снежнобялата Хедуиг да кръжи сред всички рибоядни бухали и брадати улулици. Тя кацна пред него: носеше му голям четвъртит колет. След миг точно такъв колет се приземи и пред Рон, смазвайки с тежестта си неговия мъничък изтощен Пигуиджин.

— Я! — възкликна Хари, докато махаше обвивката на колета и вадеше нов екземпляр на „Отвари за напреднали“, току-що получен от „Флориш и Блотс“.

— О, чудесно! — зарадва се Хърмаяни. — Сега вече можеш да върнеш онзи надраскан учебник.

— Да не си полудяла? — викна Хари. — Ще си го задържа! Виж, измислил съм всичко…

Извади от чантата си стария учебник по отвари за напреднали, чукна по корицата с върха на магическата си пръчка и прошепна:

— Дифиндо!

Корицата се отлепи. Хари направи същото и с новия екземпляр (Хърмаяни го наблюдаваше страшно възмутена). После размени кориците, почука първо по едната, после по другата и каза:

— Репаро!

Така учебникът на Принца заприлича на нов, а новият екземпляр, пристигнал от „Флориш и Блотс“, изглеждаше доста стар и употребяван.

— Ще върна на Слъгхорн новия. Едва ли ще седне да се оплаква, все пак струва цели девет галеона.

Хърмаяни стисна устни, явно не одобряваше и се дразнеше, но вниманието й беше отклонено към трета сова, която кацна пред нея с броя на „Пророчески вести“ от деня. Тя побърза да го разгъне и прегледа първата страница.

— Умрял ли е някой познат? — попита Рон с умишлено нехаен глас: задаваше й този въпрос всеки път щом тя отвореше вестника.

— Не, но пак е имало нападения на диментори — обясни Хърмаяни. — И един задържан.

— Чудесно, кой? — включи се и Хари с надеждата това да е Белатрикс Лестранж.

— Стан Шънпайк — отговори Хърмаяни.

— Какво? — подскочи той стъписан.

— „Станли Шънпайк, кондуктор на често използваното магьосническо превозно средство «Среднощния рицар», е бил арестуван по подозрения за връзки със смъртожадните. Късно снощи след обиск в дома му в Клапам двайсет и една годишният господин Шънпайк е бил задържан под стража…“

— Стан Шънпайк смъртожаден? — възкликна Хари, защото добре помнеше пъпчивия младеж, с когото се беше запознал преди три години. — Изключено!

— Може да е под въздействието на проклятието Империус — разумно отбеляза Рон. — Човек никога не знае…

— Едва ли — възрази Хърмаяни, която още четеше. — Тук пише, че е бил задържан, след като е бил чут да говори в някаква кръчма за тайните планове на смъртожадните. — Тя вдигна очи, беше разтревожена. — Ако са му направили проклятието Империус, едва ли ще тръгне да клюкари за плановете им.

— Както ми го описваш, май се е правел на по-осведомен, отколкото е всъщност — рече Рон. — Нали за да направи впечатление на онези вийли, почна да раздува как щял да става министър на магията.

— Да, точно в негов стил — съгласи се Хари. — Не проумявам какво искат да покажат, като се отнасят така с него.

— Вероятно че предприемат някакви мерки — свъси се Хърмаяни. — Хората са изпаднали в ужас… Знаете ли, родителите на близначките Патил настояват те да се върнат у дома. А Елоиз Миджън вече я прибраха. Снощи баща й дойде да си я вземе.

— Какво! — възкликна Рон и се ококори срещу Хърмаяни. — Но в „Хогуортс“ е по-безопасно, отколкото в домовете им, трябва да е по-безопасно! Имаме аврори и всички онези допълнителни защити, имаме Дъмбълдор!

— Не мисля, че го имаме през цялото време — пошушна много тихо Хърмаяни, след като погледна над „Пророчески вести“ към преподавателската маса. — Не сте ли забелязали? От една седмица мястото му е празно точно когато е празен и столът на Хагрид.

Двете момчета се извърнаха към масата на учителите. Столът на директора наистина беше празен. Хари чак сега си даде сметка, че не е виждал Дъмбълдор още от индивидуалния урок преди седмица.

— Според мен е напуснал училището по дела на Ордена — допълни все така тихо Хърмаяни. — Искам да кажа… положението изглежда сериозно, нали?

Момчетата не отговориха, Хари обаче знаеше, че всички си мислят за едно и също. Предния ден се беше случило нещо ужасно: бяха извели Хана Абът от часа по билкология, за да й съобщят, че майка й е била намерена мъртва. Оттогава тримата не бяха виждали момичето.

След пет минути, когато станаха от масата на грифиндорци и се запътиха към куидичното игрище, срещнаха Лавендър Браун и Парвати Патил. Хари се сети за казаното от Хърмаяни, че родителите на близначките настоявали те да напуснат „Хогуортс“, и не се изненада, че двете най-добри приятелки си шушукат тревожно. Е, изненада имаше — когато Рон се изравни с тях, Парвати ненадейно сръга Лавендър, а тя се обърна и озари Рон с широка усмивка. Той примига срещу нея и също й се усмихна плахо. Изведнъж походката му стана някак по-напета. Хари устоя на изкушението да прихне — спомни си, че Рон не се беше засмял, когато Малфой му счупи носа. Затова пък през цялото време, докато вървяха под хладния ситен дъждец в мъглата към стадиона, Хърмаяни се държеше студено и отчуждено, а после тръгна да си търси място по трибуните, без да пожелае успех на Рон.

Както Хари беше очаквал, пробите продължиха почти до обяд. Явиха се едва ли не половината грифиндорци — от развълнувани първокурсници, които стискаха проскубани стари училищни метли, до наперени седмокурсници, които потискащо стърчаха над останалите. Сред тях имаше и едро момче с къса остра коса, което Хари веднага позна — беше го срещал в експреса за „Хогуортс“.

— Запознахме се във влака, в купето на онова старче Слъгхорн — заяви момчето самоуверено, след като се отскубна от гъмжилото и дойде да се ръкува с Хари. — Кормак Маклагън, пазач.

— Миналата година не си ли се явявал на пробите? — попита Хари.

Веднага беше забелязал колко широкоплещест е Маклагън и си помисли, че той вероятно ще препречи и трите голови обръча, без дори да му се налага да се движи.

— По време на пробите лежах в болничното крило — обясни доста надуто Маклагън. — Заради един бас изядох половин килограм яйца на омайници.

— Така ли?! — рече Хари. — Добре… ако почакаш ей там…

Той посочи края на игрището недалеч от мястото, където седеше Хърмаяни. Стори му се, че по лицето на Маклагън се мярна досада, и се запита дали той не беше очаквал Хари да го покровителства само защото и двамата са любимци на „онова старче Слъгхорн“.

Хари реши да започне с основното, затова помоли кандидатите за отбора да се разделят на групи от по десет души и да направят едно кръгче с метлите над игрището. Решението му се оказа добро: в първата десетица имаше само първокурсници и беше повече от ясно, че те почти не са летели досега. Само едно момче успя да се закрепи няколко секунди във въздуха и беше толкова смаяно, че веднага се блъсна в головия стълб.

Втората група се състоеше от десетте най-глупави момичета, които Хари беше срещал някога — когато той наду свирката, само се разкикотиха и се вкопчиха една в друга. Сред тях беше и Ромилда Вейн. Хари им каза да напуснат игрището и те го сториха с удоволствие — отидоха и седнаха на трибуните, откъдето започнаха да пречат на всички останали.

При третата група се получи задръстване в средата на игрището. В четвъртата почти всички се бяха явили без метли. Петата група се състоеше от хафълпафци.

— Ако има още някой, който не е от „Грифиндор“, да напусне незабавно — ревна Хари, който вече се дразнеше не на шега.

Подир кратко колебание двама-трима дребосъци от „Рейвънклоу“ излязоха на бегом от игрището, като се превиваха от смях.

След два часа, много недоволство и няколко внезапни изблици и произшествия, при едно от които се счупи „Комета двеста и шейсет“ и бяха избити няколко зъба, Хари вече си беше намерил три гончийки: Кейти Бел след блестящо представяне се завърна в отбора, един нов талант на име Демелза Робинс, която притежаваше рядко умение да се изплъзва от блъджърите, и Джини Уизли — тя удари в земята цялата конкуренция, като летя по-бързо от всички и за капак отбеляза седемнайсет гола. Колкото и да беше доволен от избора си, Хари просто прегракна да крещи и да се разправя с недоволните, които съвсем не бяха малко, а сега понасяше същата битка и с отхвърлените биячи.

— Това е окончателното ми решение и ако не направите път на пазачите, ще ви направя магия — ревна той.

Никой от избраните биячи нямаше някогашния блясък на Фред и Джордж, но все пак Хари беше сравнително доволен от тях: Джими Пийкс, нисък, ала широкоплещест третокурсник, вдигнал с яростно запратен блъджър цицина колкото яйце на тила на Хари, и Ричи Кут, който уж изглеждаше слабичък, но се целеше добре. Двамата отидоха на трибуните при Кейти, Демелза и Джини, за да наблюдават подбора на последните си съотборници.

Хари преднамерено беше оставил пробите за пазач накрая — надяваше се стадионът да бъде по-празен и участниците да не са подложени на такова напрежение. За беда обаче към гъмжилото се бяха присъединили всички отхвърлени и неколцина, които бяха закусвали до по-късно, и сега зяпачите бяха повече и отпреди. Докато всеки от кандидатите летеше към головите обръчи, множеството ревеше и в еднаква степен ги подкрепяше или освиркваше. Хари хвърли поглед към Рон, който открай време си имаше проблеми с нервите — беше се надявал миналогодишната победа на финала да го е излекувала, но очевидно нещата не стояха така и приятелят му направо си беше позеленял от притеснение.

Никой от първите петима кандидати не спаси повече от два удара. За огромно разочарование на Хари Кормак Маклагън отби четири от общо петте изстреляни топки. При последния удар обаче се метна точно в обратната посока, насъбралите се прихнаха и се раздюдюкаха, а Маклагън се върна на земята, скърцайки със зъби.

Докато яхваше своята „Чистометка единайсет“, Рон направо си беше взел-дал.

— Успех! — провикна се някой откъм трибуните.

Хари се обърна, очакваше да види Хърмаяни, но се оказа, че е Лавендър Браун. Дощя му се да захлупи длани върху лицето си точно както направи тя, но отсъди, че като капитан трябва да проявява мъжество, затова се извърна и загледа как ще се представи Рон.

Излезе, че не е трябвало да се притеснява — Рон спаси един… два… три… четири… пет наказателни удара поред. От щастие Хари едва устоя на изкушението и той да закрещи заедно с тълпата, после се обърна да каже на Маклагън, че за съжаление Рон го е победил, и видя червеното лице на момчето само на сантиметри от своето. Побърза да се отдръпне.

— Сестра му само се преструваше — застрашително заяви Маклагън. На слепоочието му туптеше вена точно като на вуйчо Върнън, на която Хари се беше възхищавал толкова често. — Би така, че той да спаси.

— Глупости! — хладно отсече Хари. — Рон едва спаси точно този удар.

Маклагън направи още една крачка към Хари, който този път не помръдна.

— Нека опитам още веднъж.

— Не — отсече Хари. — Вече опита. Спаси четири, а Рон спаси пет. Пазач ще бъде Рон, спечели си го честно и почтено. Махни се от пътя ми.

За миг му се стори, че Маклагън ще го удари, той обаче се задоволи с грозна гримаса и хукна нанякъде, като сипеше закани.

Хари се обърна и видя новия си отбор, грейнал срещу него.

— Браво на вас! — изграчи той. — Летяхте наистина добре…

— Справи се блестящо, Рон…

Този път наистина го каза Хърмаяни, която тичаше към тях от трибуните, а Хари видя, че Лавендър си тръгва доста кисела от игрището, хванала Парвати за ръка. Рон изглеждаше страшно доволен от себе си и по-висок от обикновено, докато се усмихваше на съотборниците си и на Хърмаяни.

Насрочиха първата истинска тренировка за следващия четвъртък, после Хари, Рон и Хърмаяни се сбогуваха с другите от отбора и се отправиха към къщата на Хагрид. През облаците се опитваше да надзърне воднисто слънце, най-сетне беше спряло да ръми. Хари беше прегладнял и се надяваше, че у Хагрид ще се намери нещо за хапване.

— Мислех си, че ще пропусна четвъртия удар — щастливо започна да обяснява Рон. — Демелза би много хитро, направо фалцово…

— Да, да, беше страхотен — подкрепи го развеселена Хърмаяни.

— При всички положения бях по-добър от Маклагън — отбеляза до немай-къде доволен Рон. — Видяхте ли как при последния удар се юрна в обратната посока? Сякаш му бяха направили заклинание за заблуждение.

За изненада на Хари при тези думи лицето на Хърмаяни стана наситенорозово. Рон не забеляза нищо — беше зает да описва в захлас и с подробности всеки от останалите наказателни удари.

Пред къщурката на Хагрид беше завързан огромният сив хипогриф Бъкбийк. Щом тримата се приближиха, той затрака с острия си като бръснач клюн и извърна към тях грамадната си глава.

— О, ужас! — простена притеснена Хърмаяни. — Още си е страшничък.

— Стига глупости, нали си го яхвала! — напомни Рон.

Хари пристъпи напред и се поклони ниско на хипогрифа, без да мига и да сваля очи от неговите. След няколко секунди Бъкбийк също се поклони.

— Как си? — попита го Хари тихо, като се приближи, за да го помилва по перушинестата глава. — Мъчно ли ти е за него? Но тук си добре при Хагрид, нали?

— Ой! — високо каза някой.

Иззад къщата с широка крачка се беше появил Хагрид, който се беше препасал с голяма престилка на цветя и носеше чувал с картофи. По петите му припкаше неговата огромна хрътка Фанг, която излая гръмогласно и се втурна напред.

— Махни се! Ще ти изгризе пръстите… Ох! Я, вие ли сте!

Фанг подскачаше и се опитваше да лизне Хърмаяни и Рон по ушите. Хагрид за миг се вторачи в тях, после се врътна и влезе в къщата, като затръшна с все сила вратата след себе си.

— Ами сега! — ахна смаяна Хърмаяни.

— Не се притеснявай — мрачно рече Хари.

Отиде при вратата и похлопа силно.

— Хагрид! Отвори, искаме да поговорим с теб!

Отвътре не се чу и звук.

— Ако не отвориш, ще избия вратата! — закани се Хари и извади магическата си пръчка.

— Хари! — стъписа се Хърмаяни. — Не можеш…

— Да, мога! — възрази той. — Отдръпнете се…

Но още преди да е казал дори дума повече, точно според очакванията му вратата отново се отвори рязко и пред него застана Хагрид, който го изгледа свъсен и въпреки престилката на цветя определено си беше страшен.

— Аз съм учител — ревна той. — Учител, Потър! Как смееш да ме заплашваш, че ще ми избиеш вратата!

— Извинявайте, уважаеми господине — натърти Хари на последната дума, докато пъхаше магическата пръчка обратно под мантията си.

Хагрид се вцепени.

— Откога почна да ми викаш „уважаеми господине“ и да ми говориш на „вие“?

— Откакто ти почна да ми викаш „Потър“.

— О, много умно, няма що! — изръмжа Хагрид. — Много смешно! Надприказва ме, а! Добре де, влизайте вътре, малки неблагодарници…

Като сумтеше мрачно, той се отдръпна да им направи път. Хърмаяни се шмугна след Хари, изглеждаше поуплашена.

— Е? — продължи да мърмори кисело Хагрид, докато Хари, Рон и Хърмаяни сядаха около огромната дървена маса, Фанг пък веднага положи глава върху коляното на Хари и олигави цялата му мантия. — И к’во сега? Домъчня ви за мен, а? Рекохте си, че ми е самотно?

— Не — отговори веднага Хари. — Искахме да те видим.

— Липсваше ни! — добави с разтреперан гласец Хърмаяни.

— Ха̀, липсвал съм им! — изпръхтя Хагрид. — Как не!

Той закръжи с тежка стъпка и като не спираше да мърмори, направи чай в огромния меден чайник. Накрая сложи пред тях три чаши с размери на кофи, пълни с червеникаво-кафяв чай, и чиния с курабийки, твърди като камък. Хари беше много гладен и веднага посегна да си вземе една.

— Хагрид — плахо подхвана Хърмаяни, когато той също седна при тях на масата и се зае ожесточено да бели картофите, сякаш всяка от грудките му е причинила голяма лична злина, — наистина искахме да продължим да изучаваме грижата за магическите създания.

Хагрид пак изсумтя звучно. На Хари му се стори, че върху картофите са кацнали няколко сопола, и дълбоко в себе си беше доволен, че няма да останат за вечеря.

— Точно така, искахме — повтори Хърмаяни. — Но и тримата не успяхме да вместим часа в програмата.

— Да, бе, как не! — повтори Хагрид.

Чу се странно жвакане и всички се огледаха. Хърмаяни изписка, а Рон скочи от стола и заобиколи масата — да е по-далеч от голямата каца в ъгъла, която едва сега забелязаха. Беше пълна с някакви подобия на червеи — бяха слузести, бели и дълги към педя и половина и се гънеха.

— Това какво е, Хагрид? — попита Хари, като се постара да изглежда по-скоро заинтригуван, отколкото погнусен, но все пак остави курабийката.

— Огромни личинки — обясни Хагрид.

— И какво ще се излюпи от тях? — неспокойно попита Рон.

— Нищо — рече Хагрид. — Взел съм ги да храня Арагог.

И най-неочаквано той се разплака.

— Хагрид! — извика Хърмаяни, после скочи, заобиколи бързо масата — само че не от страната на кацата с червеите, откъдето беше по-близо — и прегърна Хагрид през тресящите се рамене. — Какво има?

— Ами… ами той… — захълца Хагрид и избърса с престилката бръмбаровочерните си очи, откъдето бяха рукнали сълзи. — Арагог… май ще умре… през лятото се разболя… и не се оправя… направо не знам к’во ще правя, ако… ако той… заедно сме от толкова време…

Хърмаяни го потупа по рамото — изобщо не се сещаше какво да каже. Хари я разбираше. Знаеше, че Хагрид подарява на разни разлютени змейски бебета плюшени мечета, беше го виждал да пее гальовно на огромни скорпиони със смукала и жила, да се опитва да вразуми онзи грубиян великан, природения си брат, но тази вероятно беше най-неразбираемата от всичките му приумици със страшилища и чудовища — грамадният говорещ паяк Арагог, който живееше някъде в дебрите на Забранената гора и от когото те с Рон се бяха отървали на косъм преди четири години.

— Ние… ние можем ли да помогнем с нещо? — попита Хърмаяни, без да обръща внимание на Рон, който правеше трескави физиономии и клатеше глава.

— Надали, Хърмаяни — задави се Хагрид и се помъчи да спре водопада от сълзи. — Останалите от племето… от семейството на Арагог де… откак той се поболя, ’сички се държат малко странно… станали са едни такива опаки…

— Да, показвали са ни тази своя черта — пошушна Рон.

— Сега май не е много безопасно друг човек да се доближава до колонията им — каза в заключение Хагрид и след като се изсекна звучно в престилката, вдигна очи. — Но ти благодаря, задето предложи помощ, Хърмаяни… за мен туй значи много…

След това обстановката вече не беше чак толкова тягостна и макар че и двете момчета не бяха проявили склонност да идат да хранят грамадния паяк убиец с огромни червеи, Хагрид отсъди, че те биха го направили на драго сърце, и започна да си се държи както обикновено.

— Ъъъ… знаех си аз, че ще ви е трудно да ме вместите в програмата си — изсумтя той, докато им наливаше още чай. — И времевърти да бяхте използвали…

— Не можехме — заоправдава се Хърмаяни. — През лятото в министерството изпочупихме всички запаси от времевърти. Пишеше го и в „Пророчески вести“.

— А, така ли! — рече той. — Е, не сте могли, не сте се записали… Извинявайте, че… такова… притеснен съм малко заради Арагог… и се чудех дали ако пак ви е преподавала професор Гръбли-Планк…

При тези думи и тримата заявиха най-категорично и неискрено, че професор Гръбли-Планк, която няколко пъти беше замествала Хагрид, е ужасна учителка, и когато на здрачаване Хагрид излезе да ги изпрати и им махна за довиждане, той отново беше доста весел.

— Умирам от глад — заяви Хари, след като вратата се затвори след тях и те забързаха през тъмния безлюден парк. Беше захвърлил коравата курабийка, след като един от кътниците му беше изпукал зловещо. — А довечера трябва да изтърпя онова наказание на Снейп, нямам много време за ядене…

Щом се качиха в замъка, зърнаха Кормак Маклагън, който тъкмо влизаше в Голямата зала. Бяха му необходими два опита, докато уцели вратата — първия път отскочи като тапа от рамката. Рон само се изкикоти злорадо и влезе след него в Голямата зала, но Хари хвана Хърмаяни за ръката и я дръпна назад.

— Какво? — попита тя в готовност да се защити.

— Мен ако питаш — пошушна й Хари, — Маклагън наистина се държи така, сякаш са му направили заклинание за заблуждение. А беше застанал точно пред онази част от трибуните, където седеше ти.

Хърмаяни поруменя.

— Добре де, направих му заклинанието — прошепна тя. — Но само да го беше чул как говореше за Рон и Джини! При всички положения си е гадняр, видя го каква пушилка вдигна, задето не влиза в отбора… притрябвал ти е такъв!

— Да де — потвърди Хари, — май наистина не ми трябва. Но не е честно, Хърмаяни. Все пак си префект.

— О, я млъквай! — тросна се тя, като забеляза ехидната му усмивчица.

— Какво правите вие двамата? — попита Рон, който се беше върнал на вратата на Голямата зала и ги гледаше подозрително.

— Нищо — отговориха те в хор и забързаха след него.

Хари беше толкова гладен, че от миризмата на телешко печено го присви стомахът, но не бяха направили и три крачки към грифиндорската маса, когато пред тях изникна професор Слъгхорн и им препречи пътя.

— Хари, Хари, точно човекът, когото се надявах да видя! — избоботи той радушно, като засука моржовите си мустаци и изду още повече огромното си шкембе. — Надявах се да те хвана преди вечеря! Какво ще кажеш да хапнем в моите покои? Ще си направим малко угощение. Поканил съм само няколко изгряващи звезди. Маклагън обеща да дойде, Забини също, очарователната Мелинда Бобин… не знам дали я познаваш. Родителите й имат голяма верига аптеки… и естествено, надявам се и госпожица Грейнджър да ме удостои с честта да присъства.

Накрая Слъгхорн се поклони леко на Хърмаяни. Рон сякаш изобщо не присъстваше — преподавателят не го и погледна.

— Не мога да дойда, професоре — заяви веднага Хари. — Имам да изтърпявам наказание при професор Снейп.

— О, ужас! — завайка се Слъгхорн и лицето му се сбръчка смешно. — Ужас, какъв ужас, разчитах на теб, Хари! Е, в такъв случай просто ще се наложи да поговоря със Сивиръс и да му обясня как стоят нещата, сигурен съм, че ще успея да го убедя да ти отложи наказанието. Точно така, ще се видим с вас двамата по-късно!

И той изхвърча от залата.

— Изключено е да убеди Снейп — сподели Хари веднага щом Слъгхорн се отдалечи достатъчно, за да не ги чува. — Снейп вече отложи веднъж наказанието заради Дъмбълдор, но едва ли ще склони заради друг.

— О, дано успееш да дойдеш, не искам да ходя сама! — притесни се Хърмаяни и Хари разбра, че се е сетила за Маклагън.

— Едва ли ще бъдеш сама, Джини сигурно също е поканена — сопна се Рон, на когото очевидно не му беше много приятно, че Слъгхорн не му е обърнал никакво внимание.

След вечеря се върнаха в кулата на „Грифиндор“. В общата стая беше пълно с ученици, тъй като повечето вече бяха приключили с вечерята, но тримата успяха да намерят свободна маса и седнаха заедно. Рон, който още от срещата със Слъгхорн беше много кисел, кръстоса ръце и се свъси срещу тавана. Хърмаяни се пресегна и взе броя на „Вечерни пророчества“, оставен на един стол.

— Нещо ново? — попита Хари.

— Не бих казала. — Хърмаяни беше разгърнала вестника и преглеждаше вътрешните страници. — О, виж, баща ти, Рон… добре е! — побърза да уточни тя, защото Рон се обърна разтревожен. — Пише само, че е ходил в къщата на семейство Малфой. „Вторият обиск в дома на смъртожадния не се увенча с нищо. Артър Уизли от управление «Издирване и конфискация на фалшиви защитни магии и предмети» заяви, че екипът му е провел обиска след сигнал от строго поверителен източник.“

— Да, от мен! — оповести Хари. — Разказах му на Кингс Крос за Малфой и за онова нещо, за което той искаше от Боргин помощ да го поправи. Е, щом не е у тях, значи Малфой го е донесъл със себе си в „Хогуортс“…

— Но как е успял, Хари? — учуди се Хърмаяни, след като остави вестника. — Когато пристигнахме, претърсиха всички, нали?

— Така ли? — стъписа се Хари. — Мен не са ме претърсвали!

— Да, вярно, не са, забравих, че ти закъсня… Е, когато влязохме във входната зала, Филч ни провери един по един с тайносензори. Ако някой е носел Тъмни предмети, щяха да ги засекат, знам със сигурност, че на Краб са му взели една изсъхнала глава. Сам виждаш, че Малфой не е могъл да внесе нищо опасно!

За миг озадачен, Хари загледа как Джини Уизли си играе с пухкавела мъник Арнолд, докато се сети за друго решение.

— В такъв случай някой му го е пратил по сова — отсече той. — Майка му или друг.

— Всички сови също се проверяват — напомни Хърмаяни. — Филч ни каза, докато бърникаше по нас с тия негови тайносензори.

Този път Хари наистина се озова в задънена улица и не знаеше какво да каже. Явно нямаше начин Малфой да е внесъл в училището някакъв опасен или Тъмен предмет. Погледна с надежда Рон, който седеше все така със скръстени ръце и зяпаше Лавендър Браун.

— Сещаш ли се как Малфой…

— О, не ме занимавай с това, Хари!

— Виж какво, не съм ти виновен аз, че Слъгхорн ни е поканил на тъпия си купон, и на двамата не ни се ходи! — избухна Хари.

— Е, аз не съм поканен на никакъв купон — рече Рон и се изправи. — Мисля да си лягам.

Той закрачи решително към вратата за момчешките спални и остави Хари и Хърмаяни да гледат подире му.

— Хари! — каза новата гончийка Демелза Робинс, която внезапно беше изникнала зад рамото му. — Имам да ти предавам нещо.

— От професор Слъгхорн ли? — попита Хари и изправи гръб.

— Не… от професор Снейп — отговори Демелза. Сърцето на Хари се сви. — Каза в осем и половина довечера да отидеш в кабинета му, за да си изтърпиш наказанието… ъъъ… на каквито и увеселения да си поканен. Каза още да ти предам, че ще отделяш разложени пихтиести червеи от здрави, които ще се използват за отвари… и нямало нужда да носиш защитни ръкавици.

— Добре — рече мрачно Хари. — Много ти благодаря, Демелза.