Хари Потър и Нечистокръвния принц

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВАНЕПОЗНАВАЕМАТА СТАЯ

Цялата следваща седмица Хари умуваше как да убеди Слъгхорн да му даде истинския спомен, но не му хрумваше нищо и той се зае с това, което все по-често правеше напоследък, ако се озовеше в задънена улица: жадно четеше учебника по отвари с надеждата, че Принца все е драснал нещо полезно в полето, както толкова пъти досега бе намирал.

— Там няма да намериш нищо — твърдо отсече Хърмаяни късно в неделя вечерта.

— Не започвай пак, Хърмаяни! — спря я Хари. — Ако не беше Принца, сега Рон нямаше да седи тук.

— Щеше да си седи, ако ти беше слушал внимателно Снейп в първи курс — заяви тя пренебрежително.

Хари не й обърна внимание. Тъкмо беше забелязал, че отстрани в полето над прелюбопитните думи „За врагове“, беше драснато заклинание („Сектумсемпра!“25), и изгаряше от нетърпение да го опита, но реши, че е по-добре да не го прави пред Хърмаяни. Затова скришом подгъна долното ъгълче на страницата.

Седяха край огъня в общата стая, където бяха останали само шестокурсници. Малко преди това, на връщане от вечеря, всички бяха обзети от известно вълнение, защото завариха на дъската за обяви ново съобщение с датата за изпита по магипортиране. Всеки навършил седемнайсет години преди деня на първия изпит — двайсет и първи април — имаше възможност да се запише за допълнителни упражнения, които щяха да се провеждат (под много строг надзор) в Хогсмийд.

Като прочете обявата, Рон направо си глътна езика, защото и досега не беше успял да се магипортира и се опасяваше, че няма да е готов за изпита. Хърмаяни на два пъти беше постигнала магипортиране и бе малко по-уверена, а Хари щеше да навърши седемнайсет години чак след четири месеца и не можеше да се яви на изпита, независимо дали беше готов или не.

— Но поне можеш да се магипортираш! — завайка се Рон. — След юли няма да имаш никакви проблеми.

— Правил съм го само веднъж — напомни Хари.

На предишния урок най-сетне беше успял да се магипортира и после отново да приеме обичайния си вид в обръча.

След като пропиля доста време да се притеснява на глас за магипортирането, Рон се зае да довършва ужасно трудно съчинение за Снейп, което Хари и Хърмаяни вече бяха написали. Хари очакваше слаба оценка, защото беше изразил несъгласия със Снейп по въпроса как най-добре се озаптяват диментори, но това не го вълнуваше особено — за него сега най-важен беше споменът на Слъгхорн.

— Казах ти вече, Хари, този път тъпият Принц няма да ти помогне! — заяви по-високо Хърмаяни. — Има само един начин да накараш някого да направи каквото искаш, и това е проклятието Империус, което е незаконно…

— Да, знам, благодаря — прекъсна я Хари, без да вдига очи от учебника. — Точно затова търся нещо различно. Дъмбълдор твърди, че няма да ми помогне и веритасерумът, но може да има нещо друго, някаква отвара или заклинание…

— Подхождаш неправилно — укори го Хърмаяни. — Дъмбълдор смята, че само ти си в състояние да се сдобиеш със спомена. Това очевидно означава, че можеш да убедиш Слъгхорн за нещо, което другите са безсилни да го накарат да стори. Тук не става въпрос да му дадеш неусетно отвара, това всеки го може…

— Как се пише „войнствен“? — попита Рон, който се беше вторачил в пергамента и тръскаше с все сила перото си. — Със сигурност не започва с „В-Ъ-Й“…

— Не, не започва — увери го Хърмаяни и придърпа съчинението му. — И „предсказание“ не започва с „П-Р-Ъ-Ц“. С какво перо пишеш?

— С едно от самопоправящите се на Фред и Джордж… но магията май вече не действа…

— Очевидно — съгласи се Хърмаяни и посочи заглавието на съчинението, — защото са ни дали да отговорим как ще се справим с диментори, а не с „дридондери“, пък и не помня да си се преименувал на „Рунил Уозлиб“.

— О, не! — ахна Рон, който се беше втренчил ужасен в пергамента. — Само не ми казвай, че пак трябва да пиша всичко отначало!

— Не се притеснявай, ще оправим нещата! — обеща Хърмаяни и извади магическата си пръчка.

— Обичам те, Хърмаяни! — заяви Рон, свлече се отново на стола и уморено разтърка очи.

Хърмаяни се поизчерви, но каза само:

— Внимавай да не те чуе Лавендър.

— Няма да ме чуе — каза в шепите си Рон. — А може и да ме чуе… и тогава вече ще ме зареже.

— Защо не я зарежеш ти, щом искаш да скъсате? — намеси се Хари.

— Ти не си зарязвал никого, нали? — попита Рон. — Вие с Чо просто…

— Просто се отчуждихме — помогна му Хари.

— Защо ли и ние с Лавендър просто не се отчуждим! — възкликна Рон мрачно, докато гледаше как Хърмаяни почуква мълком с върха на пръчката по всяка от сгрешените думи, а те се поправят самички върху страницата. — Но колкото повече й намеквам, че искам да се разделим, толкова по-здраво се вкопчва в мен. Все едно ходя с гигантската сепия.

— Готово! — оповести Хърмаяни след двайсетина минути и връчи на Рон съчинението.

— Хиляди благодарности! — каза той. — Ще ми услужиш ли с перото си за заключението?

Хари, който поне дотук не беше открил нищо полезно в записките на Нечистокръвния принц, се извърна — сега в общата стая бяха останали само те тримата, защото Шеймъс току-що беше отишъл да си легне, като проклинаше съчинението за Снейп. Чуваше се само пукането на огъня и как Рон дращи с перото на Хърмаяни последния абзац за дименторите. Хари тъкмо беше затворил с прозявка учебника на Нечистокръвния принц, когато…

Пук!

Хърмаяни изписка, Рон заля с мастило цялото съчинение, а Хари възкликна:

— Крийчър!

Домашното духче се поклони ниско и заговори на кривите пръсти на краката си:

— Господарят казал, че иска Крийчър да докладва редовно какво прави малкият Малфой, затова Крийчър дошъл да даде…

Пук!

До Крийчър се появи Доби с килната шапка от калъфче за чайник.

— Доби също помага, Хари Потър! — изписука той и възмутено изгледа Крийчър. — И Крийчър трябва да казва на Доби кога ще ходи при Хари Потър, та двамата да докладват заедно!

— Това пък какво е? — попита Хърмаяни, която още не се беше съвзела от тяхната внезапна поява. — Какво става, Хари?

Той се подвоуми, преди да отговори, защото не й беше споменавал, че е възложил на Крийчър и Доби да следят Малфой, а домашните духчета открай време си бяха за нея болна тема.

— Ами… пратих ги да следят Малфой.

— Ден и нощ — изграчи Крийчър.

— Доби не спал цяла седмица, Хари Потър! — оповести гордо-гордо Доби и залитна на място.

Хърмаяни се възмути.

— Не си ли спал, Доби? Хари, ти едва ли си му казал да не…

— Не, не съм му казвал, разбира се! — побърза да уточни Хари. — Ти, Доби, можеш да си спиш, чу ли? Но все пак някой от вас научи ли нещо? — запита припряно той преди Хърмаяни да се е намесила отново.

— Господарят Малфой се движи с достойнство, каквото приляга на чистокръвното му потекло — изграчи начаса Крийчър. — В лице напомня изтънчените черти на господарката и обноските му са…

— Драко Малфой лошо момче! — изписука ядосано Доби. — Лошо момче, което… което…

Той потрепери от пискюла на калъфчето за чайник до върховете на чорапите си, сетне хукна към огъня и аха да се метне в него — добре че Хари, за когото това не бе съвсем неочаквано, го хвана през кръста и го стисна здраво. Доби се съпротивлява няколко секунди, после се отпусна покорно.

— Благодаря, Хари Потър! — рече той запъхтян. — На Доби още му е трудно да злослови за някогашните господари…

Хари пусна домашния дух, който намести калъфчето за чайник и предизвикателно заяви на Крийчър:

— Крийчър обаче да знае, че Драко Малфой не е добър господар на домашните духове!

— Ами да, изобщо не ни се слуша колко си влюбен в Малфой! — заяви му и Хари. — Дайте да ускорим нещата и да обсъдим къде всъщност ходи той.

Макар да изглеждаше вбесен, Крийчър отново се поклони и каза:

— Господарят Малфой се храни в Голямата зала, спи в спалнята в подземията, посещава часовете по най-различни…

— Кажи ми ти, Доби — подкани Хари, след като прекъсна Крийчър. — Ходи ли някъде, където не му е разрешено?

— Хари Потър, сър — изписука Доби и огромните му очи като фарове блеснаха в светлината на огъня, — поне доколкото Доби видял, малкият Малфой не нарушава никакви правила, но въпреки това много внимава да не го накажат. Редовно се качва на седмия етаж с най-различни други ученици, които стоят на пост, докато той влиза в…

— В Нужната стая! — викна Хари и се шляпна силно по челото с учебника по отвари за напреднали. Хърмаяни и Рон го погледнаха уплашено. — Ето къде се промъква! Там прави… каквото прави! И съм готов да се обзаложа, че точно заради това изчезва от картата… чак сега се сещам, че никога не съм виждал върху нея Нужната стая!

— Създателите на Хитроумната карта може би не са и подозирали, че има такава стая — намеси се Рон.

— Според мен това си влиза в магията на стаята — предположи Хърмаяни. — Ако имаш нужда тя да е неотбележима, става точно такава.

— Успя ли да проникнеш вътре, Доби, и да видиш какво прави Малфой? — попита обнадежден Хари.

— Не, Хари Потър, това е невъзможно!

— Възможно е, възможно е — възрази Хари. — Миналата година Малфой успя да се промъкне в щабквартирата ни, значи и аз ще проникна все някак вътре и ще го шпионирам, за да видя какво прави.

— Съмнявам се, Хари — каза провлачено Хърмаяни. — Малфой вече знаеше за какво точно използваме стаята, защото онази глупачка Мариета се беше раздрънкала. На Малфой му е било нужно Стаята да се превърне в щабквартира на ВОДА и тя го е направила. Докато ти нямаш и представа в какво се превръща помещението, когато в него влезе Малфой, значи не знаеш и в какво ти е нужно да се преобрази по твоя воля.

— Все ще намеря начин — увери я нехайно Хари. — Справил си се блестящо, Доби.

— Крийчър също се е справил добре — намеси се мило Хърмаяни, но вместо да бъде признателен, Крийчър извърна грамадните си кръвясали очи и изграчи на тавана:

— Мътнородата говори на Крийчър, Крийчър ще се престори, че не чува…

— Разкарай се оттук! — тросна му се Хари, след което домашният дух се поклони за последно и се магипортира. — Върви да поспиш, Доби.

— Благодаря, Хари Потър, сър! — изписука щастлив Доби и също изчезна.

— Какво ще кажете? — провикна се въодушевено Хари, който се беше обърнал към Рон и Хърмаяни веднага щом стаята отново се опразни откъм домашни духчета. — Знаем къде ходи Малфой! Сега вече го пипнахме!

— Да, страхотно — рече свъсен Рон, който се мъчеше да подсуши някак наквасения с мастило пергамент, където доскоро имаше почти довършено съчинение.

Хърмаяни отново го притегли към себе си и се зае да изсмуква мастилото с магическата си пръчка.

— Но какви са тези „най-различни ученици“, с които Малфой се качва горе? — учуди се Хърмаяни. — Колко души е посветил? Едва ли е доверил чак на толкова много хора какво точно прави…

— Да, странно си е — сбърчи Хари чело. — Чух го как казва на Краб, че не му влизало в работата какво точно прави… Какво тогава обяснява на всички тези… на всички тези… — Той замълча насред изречението, беше се вторачил в огъня. — Боже мой, какъв глупак съм! — пророни тихо. — Повече от очевидно е! Долу в подземието имаше огромен котел… по време на онзи час Малфой е могъл да задигне малко…

— Да задигне какво? — попита Рон.

— Многоликова отвара. Откраднал е от многоликовата отвара, която Слъгхорн ни показа в първия час по отвари… и на пост не стоят най-различни ученици… а както обикновено, го пазят само Краб и Гойл… Ами да, всичко си идва на мястото! — заяви Хари, като скочи на крака и заснова напред-назад пред огъня. — Те са големи тъпанари, готови са да изпълняват каквото им нареди Малфой, дори и да отказва да им обясни какво точно прави… Но не иска да ги виждат, че се навъртат пред Нужната стая, затова им дава от многоликовата отвара и те приемат облика на друг… на онези две момичета например, с които го видях, когато пропусна куидича… Ха! Краб и Гойл!

— Нима твърдиш — със сподавен глас каза Хърмаяни, — че малкото момиченце, на което поправих везните…

— Ами да! — отвърна високо Хари и я погледна съсредоточено. — Разбира се! Малфой сигурно е бил вътре в Стаята, затова тя… какви ги говоря! — той изпусна везните, за да предупреди Малфой да не излиза, защото отпред има хора! И онова момиченце, което изтърва поповите лъжички! През цялото време сме минавали покрай Малфой, а не сме и подозирали!

— Кара Краб и Гойл да се преобразяват в момичета? — прихна Рон. — Майко мила!… Нищо чудно че напоследък двамата никак не изглеждат щастливи… Изненадан съм, че не са му казали да си гледа работата…

— Е, как ще посмеят, ако той им е показал Черния знак? — напомни Хари.

— Хммм… Черния знак, за който не сме сигурни, че изобщо съществува — отбеляза скептично Хърмаяни, като нави изсъхналото съчинение на Рон — да не би пак да му се случи нещо — и му го подаде.

— Ще видим — отсече убедено Хари.

— Да, ще видим — повтори Хърмаяни, после стана от стола и се протегна. — Но, Хари, преди да си се запалил съвсем, ти напомням, че според мен няма да успееш да проникнеш в Нужната стая, докато не разбереш какво има там. Освен това не бива да забравяш — рече тя, докато мяташе тежката чанта на рамо, и го погледна много сериозно, — че от теб се очаква да насочиш пялото си внимание към спомена, който трябва да изтръгнеш от Слъгхорн. Лека нощ!

Хари я изпрати с поглед, чувстваше се леко подразнен. Веднага щом вратата към момичешката спалня се затвори след нея, той се обърна към Рон.

— Ти какво мислиш?

— Де да можех да се магипортирам като домашно духче! — размечта се Рон, без да сваля очи от мястото, където беше изчезнал Доби. — Изпитът по магипортиране щеше да ми е в кърпа вързан.

През нощта Хари не спа добре. Стори му се, че часове наред лежи буден: умуваше за какво ли Малфой използва Нужната стая и какво ще завари самият той, когато на другия ден влезе вътре. Каквото и да си говореше Хърмаяни, Хари беше сигурен, че щом Драко е успял да види щабквартирата на ВОДА, той също ще види за какво Малфой използва помещението… За сборен пункт? За скривалище? За хранилище? За работилница? Умът на Хари работеше трескаво и когато най-накрая той заспа, сънищата му бяха накъсани от тревожещи образи на Малфой, който се превърна в Слъгхорн, а той на свой ред се превърна в Снейп…

На другата сутрин по време на закуската Хари беше в състояние на трепетно очакване: преди часа по защита срещу Черните изкуства имаше свободно време и беше решен да го прекара в опити да проникне в Нужната стая. Хърмаяни проявяваше доста показно безразличие към намеренията му, които Хари бе споделил шепнешком, и това го подразни, понеже беше убеден, че тя може да му бъде много полезна, стига да поиска.

— Виж какво — рече Хари тихо, като се наведе напред и сложи ръка върху „Пророчески вести“, които Хърмаяни току-що беше взела от една пощенска сова, за да й попречи да разгърне вестника и да изчезне зад него. — Не съм забравил за Слъгхорн, но нямам и понятие как да изтръгна от него този спомен и докато не ми хрумне нещо, защо да не разбера какво върши Малфой?

— Вече ти обясних, трябва да убедиш Слъгхорн — натърти Хърмаяни. — Не става въпрос да го изиграеш или да го омаеш, иначе Дъмбълдор щеше да го направи само за секунда. Вместо да се мотаеш пред Нужната стая — продължи тя, като дръпна изпод ръката на Хари „Пророчески вести“ и ги разгъна, за да види първата страница, — би трябвало да отидеш, да намериш Слъгхорн и да се опиташ да го умилостивиш.

— Някой, когото познаваме?… — попита Рон, докато Хърмаяни преглеждаше заглавията.

— Да! — възкликна тя, при което и Хари, и Рон се задавиха със закуската. — Но няма страшно, не е мъртъв… Мъндънгус, бил е задържан под стража и изпратен в Азкабан! Май се е преобразил на инферий при опит за кражба с взлом… изчезнал е и някой си Октавиус Пепър… О, какъв ужас, деветгодишно момченце е било задържано при опит да убие баба си и дядо си, смята се, че му е направено проклятието Империус…

До края на закуската мълчаха. Веднага след това Хърмаяни влезе в часа по древни руни, Рон се отправи към общата стая, където имаше да довършва заключението на съчинението за дименторите за часа при Снейп, а Хари тръгна към коридора на седмия етаж и дългата стена срещу гоблена, на който Варнава Смахнатия се опитваше да направи троловете балетисти.

Веднага щом навлезе в безлюден коридор, се заметна с мантията невидимка, но се оказа, че е излишно. Когато стигна на мястото, видя, че там няма никой. Не беше сигурен кога е по-лесно да проникне вътре в стаята — дали когато Малфой е в нея, или когато го няма, — но ако не друго, поне първият му опит нямаше да бъде усложнен от присъствието на Краб или Гойл, преобразени на единайсетгодишни момиченца.

Хари затвори очи, щом наближи познатото място, където беше скрита Нужната стая. Знаеше какво трябва да стори: миналата година го беше усвоил до съвършенство. Съсредоточи се максимално и си помисли: „Трябва да проверя какво прави тук Малфой… Трябва да проверя какво прави тук Малфой… Трябва да проверя какво прави тук Малфой…“

Мина три пъти покрай мислената врата, сетне с разтуптяно от вълнение сърце отвори очи и се извърна с лице към нея… ала единственото, което видя, отново беше дългата, делнично плътна стена.

Отиде по-нататък и за да се увери, побутна стената. Камъкът си остана твърд и неподатлив.

— Добре тогава… — каза на глас Хари. — Добре. Помислил съм не каквото трябва.

Пак започна да умува и след малко отново закрачи със затворени очи, като се съсредоточи възможно най-много.

„Трябва да видя мястото, където Малфой идва тайно… Трябва да видя мястото, където Малфой идва тайно…“

След като три пъти извървя разстоянието и в двете посоки, Хари отвори очи обнадежден.

Нямаше никаква врата.

— О, я не ми се прави на интересна! — рече ядно на стената. — Дадох ти ясни указания… точни…

Няколко минути размисляше, после отново закрачи по коридора.

„Трябва да станеш такава, каквато си станала за Малфой…“

Щом приключи с поредната обиколка, не отвори веднага очи, само се заслуша, сякаш очакваше да чуе как вратата се появява с пукот. Не чу обаче нищо, освен цвъркот на птици някъде далеч навън. Отвори очи.

Пак нямаше врата.

Хари изруга. Някой изпищя. Той се обърна и видя цял орляк първокурсници, които тъкмо завиваха тичешком зад ъгъла очевидно с впечатлението, че току-що са се натъкнали на призрак — заклет сквернословец.

Цял час Хари опитваше всички разновидности на „Трябва да видя какво прави вътре в теб Драко Малфой“, за които се сети, и накрая се видя принуден да признае, че Хърмаяни май е права: стаята просто не искаше да се отвори за него. Разстроен и ядосан, той пое към кабинета по защита срещу Черните изкуства, като пътем смъкна мантията невидимка и я напъха в чантата.

— Пак закъсняваш, Потър — каза студено Снейп, когато Хари нахълта в осветената от свещи класна стая. — Отнемам десет точки на „Грифиндор“.

Хари го погледна начумерено и се свлече на чина до Рон — половината клас още стояха прави, вадеха учебниците и си подреждаха нещата, така че Хари едва ли беше закъснял повече от тях.

— Преди да започнем, предайте съчиненията си за дименторите — рече Снейп и замахна нехайно с магическата пръчка, при което двайсет и пет пергаментови свитъка се извисиха във въздуха и се приземиха на спретната купчинка върху катедрата. — И дано са по-добри от бръщолевенето как се обезсилва проклятието Империус, което трябваше да изтърпя. И така, всички отворете учебниците на страница… Какво има, господин Финигън?

— Чудех се, професоре — подхвана Шеймъс, — как може да различим инферий от призрак? Защото в „Пророчески вести“ пише за някакъв инферий…

— Не, не пише нищо за никакъв инферий — заяви отегчено Снейп.

— Но, сър, чувал съм хората да говорят…

— Ако наистина беше прочел въпросната статия, господин Финигън, щеше да знаеш, че така нареченият инферий не е бил нищо повече от един смрадлив подъл обирджия на име Мъндънгус Флечър.

— А аз си мислех, че Снейп и Мъндънгус са в един лагер — промърмори Хари на Рон и Хърмаяни. — Не трябва ли да е разстроен, че Мъндънгус е бил задържан…

— Но Потър явно има да ни каже нещо по въпроса — заяви Снейп, като най-неочаквано посочи дъното на кабинета и впи черни очи в Хари. — Нека попитаме Потър как да различим инферий от призрак.

Целият клас се обърна към Хари, който моментално се опита да си припомни какво му обясни Дъмбълдор онази нощ, когато бяха посетили Слъгхорн.

— Ъъъ… ами… призраците са прозрачни — каза той.

— О, браво! — прекъсна го с изкривени устни Снейп. — Да, не е трудно да се види, че при теб, Потър, шестте години магьосническо обучение са се увенчали с добри плодове. Призраците са прозрачни.

Панси Паркинсън се изкиска пискливо. Доста от останалите също се подсмихнаха ехидно. Хари си пое дълбоко въздух и продължи спокойно, макар че отвътре му вреше и кипеше:

— Да, призраците са прозрачни, докато инфериите са мъртви тела, нали? Затова са плътни…

— Това ще ни го каже и едно петгодишно дете — ухили се злобно Снейп. — Инферият е труп, който някой черен магьосник е възкресил със заклинание. Инферият не е жив човек, той просто се използва като кукла на конци, за да изпълнява волята на магьосника. Призракът, както, надявам се, вече всички знаете, е отпечатъкът, който душата на покойник е оставила на земята… и както Потър ни обясни дълбокомислено, той е прозрачен.

— Ако се опитваме да ги различим, онова, което Хари каза, ще ни бъде страшно полезно — обади се Рон. — Като се натъкнем в тъмна уличка на нещо такова, ще се наложи да проверим дали е плътно и не върви да го попитаме „Извинявайте, но вие какво сте — отпечатък, оставен от душата на покойник ли?“.

Гръмна смях, мигновено утихнал след погледа, с който Снейп изгледа класа.

— Отнемам още десет точки на „Грифиндор“ — оповести той. — Не съм и очаквал по-сериозно прозрение от теб, Роналд Уизли, момчето, което е толкова плътно, че не може да се магипортира и на сантиметър през стаята.

— Недей! — прошепна Хърмаяни и сграбчи за ръката Хари, който беше направо вбесен и се канеше да каже нещо. — Безсмислено е, най-много да си докараш още едно наказание, не се занимавай повече!

— А сега отворете учебниците на двеста и тринайсета страница — каза Снейп с подигравателна усмивчица — и прочетете първите два абзаца за проклятието Круциатус…

До края на часа Рон седя съвсем притихнал. След звънеца Лавендър настигна Рон и Хари (щом тя се приближи, Хърмаяни тайнствено се стопи от поглед) и започна да сипе какви ли не обиди по адрес на Снейп, задето се е заял с Рон заради магипортирането, но от това той само се подразни още повече и се отърва от нея — двамата с Хари предприеха обходна маневра и се шмугнаха в момчешката тоалетна.

— Но Снейп е прав, нали? — попита той, след като минута-две се гледа в пукнатото огледало. — Не знам дали изобщо си струва да се явявам на изпита. Не ми върви с това магипортиране и това си е.

— Защо не се запишеш за допълнителните упражнения в Хогсмийд, може да ти помогнат — благоразумно предложи Хари. — Във всеки случай там ще бъде по-интересно, отколкото да се опитваш да влезеш в някакъв си тъп обръч. После, ако пак не си добър колкото… колкото ти се иска, можеш да отложиш изпита и да се явиш заедно с мен през ля… Миртъл, това тук е момчешка тоалетна!

От тоалетната чиния в кабинката отзад се беше появил Дух на момиче, който сега се рееше из въздуха и ги наблюдаваше през дебели кръгли бели очила.

— А! — възкликна мрачно момичето. — Вие двамата!

— А ти кого очакваше? — попита Рон, като я гледаше в огледалото.

— Никого — отвърна Миртъл и зачопли умислено една пъпка на брадичката си. — Той ми каза, че щял да се върне, за да ме види, но и ти обеща, че ще наминаваш… — Тя погледна с укор Хари. — А не съм те виждала от толкова месеци! Научих се да не очаквам много от момчетата.

— Мислех, че обитаваш момичешката тоалетна — каза Хари, който вече няколко години внимаваше много и отдалеч заобикаляше въпросната тоалетна.

— Така е — сви нацупено рамене Миртъл, — но това не означава, че не ходя и другаде. Веднъж дойдох да те видя във вашата баня, помниш ли?

— Много ярко — потвърди Хари.

— Но си мислех, че той ме харесва — продължи жално Миртъл. — Може би ако вие двамата си тръгнете, ще се върне… имаме толкова много общи неща… сигурна съм, че го е усетил…

И тя погледна обнадеждена към вратата.

— Когато казваш, че имате много общи неща — намеси се и Рон, който вече бе доста развеселен, — какво имаш предвид, че и той живее в тръбите ли?

— Не — отговори предизвикателно Миртъл и гласът й прокънтя силно в старата, облицована с плочки тоалетна. — Имам предвид, че е чувствителен, хората обиждат и него, той се чувства самотен и си няма никого, с когото да разговаря, освен това не се плаши да показва чувствата си и да плаче!

— Тук да не е идвало момче, което е плакало? — полюбопитства Хари. — Малко момче ли?

— Това не ви засяга! — отсече Миртъл, вперила насълзени очички в Рон, който вече направо се хилеше. — Обещах да не казвам на никого и да отнеса тайната му в…

— Не в гроба, нали? — прихна Рон. — Може би в канализацията…

Миртъл ревна гневно и се гмурна обратно в тоалетната чиния, при което отстрани и по пода се разплиска вода. Вилнеещата Миртъл като че ли подейства насърчително на Рон.

— Прав си — каза той и преметна ученическата си чанта през рамо. — Първо ще се включа в упражненията в Хогсмийд и чак тогава ще решавам дали да се явя на изпита.

И така, в края на седмицата Рон се присъедини към Хърмаяни и останалите шестокурсници, които щяха да навършат седемнайсет години преди изпита след половин месец и щяха да имат право да се явят. Хари наистина им завидя, докато ги гледаше как се готвят да тръгнат към селото: посещенията там му липсваха, а и пролетният ден беше особено хубав — един от първите с ясно небе от доста време. Той обаче беше решил да използва момента за поредния щурм на Нужната стая.

— Я по-добре върви право в кабинета на Слъгхорн и се опитай да откопчиш от него онзи спомен — подметна Хърмаяни, когато Хари им повери във входната зала какво смята да прави.

— Колко пъти вече опитвам! — нацупи се той и това си беше самата истина.

Цялата седмица беше оставал след всеки час по отвари и се беше мъчил да попритисне Слъгхорн, учителят обаче винаги офейкваше от подземието толкова бързо, че Хари така и не успяваше да го причака. Два пъти беше ходил в кабинета и беше чукал на вратата, но не беше получил отговор, макар че втория път беше сигурен, че чу бързо заглушените звуци на стар грамофон.

— Хърмаяни, той не иска да разговаря с мен! Усетил е, че се опитвам отново да остана насаме с него, и прави всичко възможно да не го допуска!

— Но ти не бива да спираш с опитите, нали така?

Малката опашка от хора, чакащи да минат покрай Филч, който както обикновено изпълняваше ритуала с тайносензора, се придвижи с няколко крачки напред и Хари не отговори от страх пазачът да не го чуе. Пожела на Рон и Хърмаяни успех, после се обърна и отново тръгна нагоре по мраморното стълбище, твърдо решен въпреки приказките на Хърмаяни да посвети час-два на Нужната стая.

Веднага щом входната зала се скри от погледа му, извади от чантата си Хитроумната карта и мантията невидимка. След като се заметна с нея, почука по картата и прошепна „Тържествено се кълна, че ще върша пакости“.

После я огледа внимателно.

Нали беше неделя сутрин, почти всички ученици бяха в общите стаи: грифиндорци — в своята кула, хората от „Рейвънклоу“ — в тяхната, слидеринци — в подземията, а хафълпафци — недалеч от кухнята на приземния етаж. Имаше и единични точки — някой лъкатушеше из библиотеката или по коридорите… неколцина бяха отвън в парка… а Грегъри Гойл стоеше сам-самичък в коридора на седмия етаж. Нямаше и следа от Нужната стая, но това не притесни Хари: щом Гойл пазеше отвън, значи стаята беше отворена, независимо дали картата го знаеше или не. Ето защо Хари хукна нагоре по стълбите и забави крачка чак когато стигна при ъгъла, откъдето започваше коридорът, а там вече започна да се прокрадва много бавно към съвсем същото малко момиченце, което стискаше тежките месингови везни и на което Хърмаяни толкова услужливо беше помогнала преди половин месец. Хари изчака, докато не приближи съвсем до момиченцето, и чак тогава изшушука:

— Здрасти… ама много си хубава!

Ужасен, Гойл нададе писклив врясък, хвърли везните във въздуха и си плю на петите, като се скри от поглед много преди грохотът от разкачените везни да спре да оглася коридора. Хари се преви от смях, после се обърна да огледа плътната стена, зад която беше сигурен, че в момента е застинал Драко Малфой — със сигурност бе разбрал, че в коридора се е появил нежелан посетител, но не смееше да се покаже. Това вдъхна на Хари изключително приятното чувство за мощ и той се помъчи да си спомни какви думи още не е опитал.

Ала това белязано от надеждата настроение не продължи дълго. След половин час Хари беше пробвал още и още разновидности на молбата си да види какво прави Малфой, а стената пак си се възправяше без следа от врата. Хари бе неописуемо отчаян: Малфой вероятно беше само на няколко крачки от него, а той и досега не разполагаше дори с подобие на доказателство за онова, което става вътре. Съвсем изгубил търпение, Хари се засили към стената и я изрита.

— АУУУ!

Стори му се, че си е счупил палеца, и докато го стискаше и подскачаше на куц крак, мантията невидимка се свлече от гърба му.

— Хари!

Той се завъртя кръгом, както стоеше на един крак, и се просна на пода. За негово безкрайно изумление насреща се задаваше Тонкс с вид на човек, който често си минава по този коридор.

— Какво правиш тук? — изпъшка той, докато с мъка се изправяше на крака.

Защо все се получаваше така, че Тонкс го заварваше да лежи на някой под?

— Идвам при Дъмбълдор — обясни тя.

Хари си помисли, че изглежда ужасно: по-кльощава от обикновено, със зализана миша коса.

— Кабинетът му не е тук — рече той, — намира се точно в другия край на замъка, зад грозилището от водоливника…

— Знам — прекъсна го Тонкс. — Дъмбълдор отсъства. Очевидно пак е заминал.

— Така ли? — попита Хари и отново стъпи предпазливо с наранения си крак. — Ей… сигурно не знаеш къде ходи.

— Не, не знам — потвърди Тонкс.

— Защо си дошла при него?

— А, просто така — каза Тонкс, като си играеше — очевидно неволно — с ръкава на мантията. — Само си помислих, че той може би е в течение какво става… чувам разни слухове… за ранени хора…

— Да, знам, пише по вестниците — отвърна Хари. — Онова невръстно момченце, което се опитало да убие…

— В „Пророчески вести“ често изостават от събитията — заяви Тонкс, която май не го слушаше. — Напоследък получавал ли си писма от някого от Ордена?

— Вече никой от Ордена не ми пише — отвърна Хари, — откакто Сириус… — Той видя, че очите на Тонкс се пълнят със сълзи. — Извинявай! — изломоти смутено. — Исках да кажа, че… Сириус ми липсва и на мен…

— Моля? — попита объркана Тонкс, сякаш не го е чула. — Е… до скоро, Хари…

Обърна се внезапно и тръгна по коридора, оставяйки го да гледа подире й. След минута-две той пак се заметна с мантията невидимка и поднови опитите да проникне в Нужната стая, ала мислите му бяха другаде. Накрая усети, че стомахът му е празен, спомни си, че Рон и Хърмаяни ще се приберат всеки момент за обяд, и това го накара да зареже опитите и да предостави коридора на Малфой с надеждата, че той ще бъде много уплашен и през следващите няколко часа няма да мръдне оттам.

Завари Рон и Хърмаяни в Голямата зала, вече преполовили ранния обяд.

— Успях… е, донякъде! — оповести въодушевено Рон още щом зърна Хари. — Трябваше да се магипортирам до сладкарничката на Мадам Пудифут, само че се поувлякох и се озовах недалеч от магазина за пера „Скривъншафт“, но поне се придвижих!

— Браво на теб! — похвали го Хари. — А ти, Хърмаяни, как се справи?

— Иска ли питане, беше безупречна — отговори Рон още преди Хърмаяни да отвори уста. — Съвършена посока, проникновение, прозрение или каквото там беше… После всички отидохме да се почерпим набързо в „Трите метли“ и само да го беше чул Туайкрос как я превъзнася… Ще се изненадам, ако в скоро време не повдигне въпроса…

— Ами ти? — попита Хърмаяни, без да обръща внимание на Рон. — През цялото време ли беше горе при Нужната стая?

— Да — потвърди Хари. — И познайте кого срещнах там! Тонкс!

— Тонкс ли? — изненадани повториха в хор Рон и Хърмаяни.

— Да, каза, че била дошла при Дъмбълдор…

— Мен ако питаш — поде Рон, след като Хари им разказа разговора си с Тонкс, — тя е започнала да превърта. След онова в министерството май не е на себе си.

— Странно е — съгласи се Хърмаяни, която по неизвестни причини изглеждаше много угрижена. — Пратена е да охранява училището. Защо най-неочаквано си зарязва поста и идва при Дъмбълдор, след като знае, че той отсъства?

— Хрумна ми нещо — колебливо рече Хари. Чувстваше се неловко да го изрича на глас — това бе по-скоро територия на Хърмаяни, а не негова. — Не смятате ли, че тя може би е била… нали се сещате… влюбена в Сириус?

Хърмаяни го зяпна.

— Какво те накара да си го помислиш?

— И аз не знам — сви рамене Хари, — но когато споменах името му, Тонкс почти се разплака… освен това сега Покровителят й е едър четириног звяр… чудех се дали той… не се е преобразил в него.

— Може — изрече бавно Хърмаяни. — Но пак не разбирам защо Тонкс ще дохвърчи в замъка и ще ходи да се вижда с Дъмбълдор, ако наистина е дошла заради това…

— Пак се връщаме на онова, което аз ви казах — включи се и Рон, който междувременно се тъпчеше с картофено пюре. — Тонкс се държи странно. Не е на себе си. Жени! — отсъди той дълбокомислено, извърнат към Хари. — Разстройват се за щяло и нещяло.

— И все пак — натърти Хърмаяни, която се беше отърсила от унеса, — съмнявам се да намериш жена, която половин час ще се цупи само защото Мадам Розмерта не се е засмяла на шегата за вещицата, Лечителя и кактуса тарикатикус.

Рон се начумери.