Хари Потър и Нечистокръвния принц

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТАХОРКРУКСИ

Докато се промъкваше обратно към замъка, Хари усещаше, че Феликс Фелицис действа все по-слабо. Входната врата си стоеше отключена, но на третия етаж той се натъкна на Пийвс и за малко да бъде разкрит, но се шмугна встрани по един от преките пътища. Когато се качи при портрета на Дебелата дама и смъкна мантията невидимка, не се изненада, че тя е в изключително неуслужливо настроение.

— Я кое време е!

— Наистина съжалявам… наложи се да изляза по важна работа!

— Е, в полунощ паролата беше сменена, няма как — ще спиш в коридора.

— Това шега ли е? — рече Хари. — Защо паролата ще се сменя в полунощ?

— Ами така! — отсече Дебелата дама. — Ако си недоволен, иди да се оплачеш на директора, точно той е подсилил мерките за сигурност.

— Страхотно, няма що! — изломоти горчиво Хари и сведе очи към твърдия под. — Наистина блестящо! Да, ако Дъмбълдор беше тук, щях да отида и да му се оплача, защото именно той ме прати да…

— Професор Дъмбълдор е тук! — каза някой зад Хари. — Прибра се преди един час в училището.

Към Хари се рееше Почтибезглавия Ник, чиято глава, както обикновено, се люшкаше в края на яката му на къдрички.

— Кървавия барон ми каза, видял го да се връща — уточни Ник. — Според Барона бил в добро настроение, макар че, разбира се, бил малко уморен.

— Къде е? — попита Хари с разтуптяно сърце.

— О, стене и подрънква из кулата на Астрономическата обсерватория, дай му това да прави…

— Не Кървавия барон, а Дъмбълдор!

— О… в кабинета си — отвърна Ник. — Доколкото подразбрах от Барона, имал да върши някаква работа, преди да си легне…

— Да, има! — възкликна Хари и в гърдите му се надигна радостно вълнение при мисълта как ще каже на Дъмбълдор, че е взел спомена.

Завъртя се кръгом и отново се втурна, без да обръща внимание на Дебелата дама, която се провикна след него:

— Върни се! Добре де, излъгах! Ядосах се, че ме събуди! Паролата още е „тения“!

Но Хари вече тичаше презглава обратно по коридора и след броени минути каза „Карамелизирани еклери“ на грозилището при Дъмбълдор, което отскочи встрани и го допусна до спираловидната стълба.

— Влез — каза директорът, след като Хари почука.

От гласа му личеше, че е капнал от умора.

Хари бутна вратата и я отвори. Кабинетът на Дъмбълдор си изглеждаше както обикновено, само че с черно, обсипано със звезди небе зад прозорците.

— А, Хари! — изненада се Дъмбълдор. — На какво дължа това тъй късно удоволствие?

— Взех го, сър! Взех спомена от Слъгхорн!

Извади малката стъкленичка и му я показа. Директорът беше изумен. Но след миг-два лицето му се озари от широка усмивка.

— Каква невероятна новина, Хари! Справил си се наистина блестящо! Знаех си, че ще успееш!

Той очевидно съвсем забрави, че е посред нощ — заобиколи бързо писалището, взе в непострадалата си ръка шишенцето със спомена на Слъгхорн и отиде при шкафа, където държеше мислоема.

— А сега — рече Дъмбълдор, като сложи върху писалището каменния съд и изпразни в него съдържанието на шишенцето, — а сега най-после ще го видим. Побързай, Хари…

Момчето послушно се надвеси над мислоема и усети как краката му се отлепват от пода на кабинета… отново запада през мрака и се приземи в кабинета на Хорас Слъгхорн отпреди доста години.

Там беше много по-младият Хорас Слъгхорн с гъстата му лъскава пясъчноруса коса и червеникаворуси мустаци, който отново седеше в удобен фотьойл и беше отпуснал крака върху тапицирано с кадифе столче — в едната си ръка държеше малка чаша с вино, а с другата бъркаше в кутия със захаросан ананас. Около него бяха насядали пет-шест момчета, сред които и Том Риддъл със златно-черния пръстен на Мерсволуко, проблясващ на пръста му.

Дъмбълдор се приземи до Хари точно когато Риддъл попита:

— Вярно ли е, сър, че професор Мерисот излиза в пенсия?

— Том, Том, и да знаех, нямаше да ти кажа — отвърна Слъгхорн, като му се закани укорително с пръст, но и същевременно намигна. — Интересно откъде получаваш сведения, момчето ми, знаеш повече от половината учители.

Риддъл се усмихна, другите момчета прихнаха и му хвърлиха възхитени погледи.

— С тази изумителна способност да научаваш неща, които не би трябвало да знаеш, и да ласкаеш с мярка онези, от които би могъл да зависиш… между другото, благодаря за ананаса, позна, точно той ми е любимият…

Доста от момчетата отново захихикаха.

— Убеден съм, че за по-малко от двайсет години ще се издигнеш до министър на магията. Не, петнайсет, ако и занапред ми изпращаш ананас. Имам отлични връзки в министерството.

Том Риддъл само се подсмихна, а останалите и този път захихикаха. На Хари му направи впечатление, че той в никакъв случай не е най-голям сред момчетата, но всички очевидно го смятаха за нещо като тартор.

— Не знам дали политиката е за мен, сър — заяви Том Риддъл, след като смехът заглъхна. — Като начало, произходът ми не е подходящ.

Две от момчетата се подсмихнаха един другиму. Хари беше сигурен, че са се сетили за някаква тяхна си шега: безспорно за онова, което знаеха или подозираха за прочутия праотец на своя главатар.

— Глупости! — побърза да възкликне Слъгхорн. — Повече от ясно е, че при тези твои способности си потомък на истински магьосници. Не, Том, ще стигнеш далеч, никога досега не съм грешал за никого от учениците си.

Златното часовниче върху писалището отзад удари единайсет часа и Слъгхорн се обърна да го погледне.

— О, небеса, толкова ли е късно вече? Побързайте, момчета, за да не си изпатите всички. Лестранж, ако утре не ми представиш съчинението, ще бъдеш наказан. Същото важи и за теб, Ейвъри.

Момчетата се изнизаха едно по едно от стаята. Слъгхорн се надигна от фотьойла и остави празната чаша на писалището. Нещо зад него помръдна и той се обърна — Риддъл още стоеше там.

— Внимавай, Том! Само това остава — да те хванат след вечерния час, а си префект…

— Исках да ви попитам нещо, сър.

— Питай, момчето ми, питай…

— Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?

Слъгхорн се вторачи в него, както разсеяно прокарваше дебелите си пръсти по столчето на винската чаша.

— Това за час по защита срещу Черните изкуства ли е?

Хари обаче долови, че Слъгхорн прекрасно знае — изобщо не ставаше дума за домашно.

— Не точно, сър — отвърна Риддъл. — Докато четях, срещнах на едно място думата и не я разбрах.

— Не… ами… в „Хогуортс“ едва ли ще намериш книга, в която да има подробности за хоркруксите, Том. Това е сред най-черните магии, много черна наистина — натърти Слъгхорн.

— Но вие, сър, очевидно знаете всичко за тях. Магьосник като вас… извинете, но щом не можете да ми кажете… просто си помислих, че ако има човек, който би могъл да ми обясни, то това сте именно вие, та реших да попитам…

Хари си рече, че всичко — колебанието, нехайният тон, премерените ласкателства — е много убедително, без преиграване. Самият той твърде често се беше опитвал да откопчи сведения от хора, които не желаят да ги дават, и нямаше как да не признае, че Том Риддъл владее това умение до съвършенство. Личеше, че желанието му да се добере до информацията наистина е много, много голямо и затова е обмислял седмици наред как точно да подходи.

— Е… — подхвана Слъгхорн, но вместо да погледне Риддъл, започна да си играе с панделката върху кутията със захаросан ананас, — е, нищо не пречи, естествено, да ти обясня в най-общи линии. Колкото да разбереш какво е. „Хоркрукс“ е дума, употребявана за предмет, където някой е скрил част от душата си.

— Не разбрах обаче, сър, как точно става — каза Риддъл.

Владееше напълно гласа си и въпреки това Хари долови, че се вълнува.

— Ами разкъсваш душата си — поясни Слъгхорн — и скриваш част от нея в предмет извън тялото си. После, ако някой нападне или унищожи тялото ти, не можеш да умреш, защото част от душата ти е останала скрита и непокътната. Но съществувание в такъв вид, разбира се…

Лицето на Слъгхорн се сгърчи, а Хари неволно си спомни думи, които бе чул преди близо две години:

„Бях изтръгнат от тялото си, превърнах се в нещо, по-нищожно от дух, по-нищожно от най-жалкия призрак… но все пак останах жив.“

— Малцина биха го поискали, наистина малцина, Том. За предпочитане е да умреш.

Но жаждата на Риддъл вече личеше, той не можеше да скрие желанието си да се добере до тайната, изписано вече и на лицето му.

— Как разкъсваш душата си?

— Разбери, че душата би трябвало да си остане цяла и невредима — наблегна притеснен Слъгхорн. — Разкъсаш ли я, вършиш насилие срещу природата.

— Но как се прави?

— Със злодеяние, с най-страшното от всички злодеяния. Като убиеш някого. Убийството разкъсва душата. Магьосникът, решил да създаде хоркрукс, обръща вредата в своя полза: вгражда откъснатото парче душа…

— Вгражда го? Но как…

— Има заклинание, не ме питай, не знам! — отсече Слъгхорн и заклати глава като стар слон, отпъждащ досадни комари. — Имам ли вид на човек, който е опитвал… имам ли вид на убиец?

— Не, разбира се, че не, сър — побърза да каже Риддъл. — Извинявайте… Не исках да ви обидя…

— Не съм, не съм се обидил ни най-малко — кисело рече Слъгхорн. — Естествено е да проявяваш любопитство към такива неща… магьосници с определена нагласа винаги са имали влечение към тази страна на магията…

— Да, сър — каза Риддъл. — Но все пак не разбрах едно… просто от любопитство… само един хоркрукс върши ли работа? Само веднъж ли можеш да разкъсаш душата си? Няма ли да е по-добре да я разкъсаш на повече части, няма ли така да станеш по-силен? Нали седем е числото с най-голяма магическа сила, няма ли седем…

— Брадата на Мерлин, Том! — изписка Слъгхорн. — Седем! Не е ли ужасно да замисляш дори едно убийство! При всички положения… е ужасно изобщо да разделяш душата… но да я разкъсваш на седем парчета…

Сега вече Слъгхорн изглеждаше силно разтревожен: гледаше Риддъл така, сякаш за пръв път го виждаше ясно, и Хари усети, че учителят вече съжалява, задето изобщо е приел този разговор.

— Това, което обсъждаме — изпелтечи той, — са си само догадки, нали? В сферата на науката…

— Да, разбира се, сър! — съгласи се веднага Риддъл.

— И все пак, Том… не разгласявай какво съм ти казал, в смисъл… какво сме обсъждали. Хората няма да погледнат с добро око, ако разберат, че сме си говорили за хоркрукси. Тази тема е забранена в „Хогуортс“… Дъмбълдор направо ще побеснее…

— Ще мълча като гроб, сър — обеща Риддъл и си тръгна.

Преди това обаче Хари зърна лицето му — на него беше изписано същото необуздано щастие като в първия миг, когато Том беше разбрал, че е магьосник, щастие, от което красивите му черти не изпъкваха, а напротив — ставаха някак по-нечовешки…

— Благодаря ти, Хари! — рече тихо Дъмбълдор. — Да тръгваме…

Когато Хари се приземи обратно в кабинета, директорът вече седеше зад писалището. Хари също седна и зачака той пръв да заговори.

— Отдавна се надявам да се добера до това доказателство — обясни накрая Дъмбълдор. — То потвърждава предположението, по което работя, показва ми, че съм прав и тепърва трябва да се извърви дълъг път…

Изведнъж Хари забеляза, че всички някогашни директори и директорки по портретите по стените са се събудили и слушат разговора им. Един едър като канара вълшебник с червен нос дори беше извадил слухова тръба.

— Е, Хари — рече Дъмбълдор. — Сигурен съм, че си схванал какво означава онова, което току-що чухме. Том Риддъл е бил на твоята възраст плюс-минус няколко месеца, а вече е правел всичко възможно да разбере как да стане безсмъртен.

— Значи смятате, че е успял, така ли, сър? — попита Хари. — Направил е хоркрукс? И благодарение на това не е умрял, когато ме нападна? Имал е някъде скрит хоркрукс? Частица от душата му, която е била на сигурно място?

— Една… или повече части — потвърди Дъмбълдор. — Чу какво каза Волдемор: искаше да научи най-вече мнението на Хорас какво ще се случи с магьосник, който е създал повече от един хоркрукс… какво ще стане с магьосник, до такава степен решен да избегне смъртта, че е готов да извърши не едно, а няколко убийства… да разкъсва отново и отново душата си, за да я вгради в няколко хоркрукса, скрити на различни места. Никоя книга не би могла да му предостави такава информация. Поне доколкото знам аз… и сигурен съм — доколкото е знаел и Волдемор, — няма магьосник, който да е разкъсвал душата си на повече от две части. — Известно време Дъмбълдор мълча, за да събере мислите си, сетне продължи: — Преди четири години се сдобих с нещо, което разтълкувах като доказателство, че Волдемор е разкъсал душата си.

— Къде? — попита Хари. — Как?

— Ти ми го даде, Хари — уточни директорът. — Дневника, дневника на Риддъл, където се посочваше как отново да се отвори Стаята на тайните.

— Не разбирам — призна си Хари.

— Макар че не видях онзи Риддъл, който е излязъл от дневника, ти ми описа явление, каквото никога не съм виждал лично. Най-обикновен спомен, който започва да действа и да мисли сам за себе си? Най-обикновен спомен, който изсмуква живота от момичето, в чиито ръце е попаднал? Не, в онази тетрадка се беше вселило нещо много по-ужасно… къс от душа, бях почти сигурен. Дневникът беше хоркрукс. Но въпросите, които това повдигаше, бяха повече от отговорите, които даваше. Онова, което ме заинтригува и ме хвърли в смут, бе идеята, че дневникът е замислен не само като защита, но и като оръжие.

— Пак не разбирам — призна си Хари.

— Ами действаше точно както се предполага, че действа един хоркрукс, с други думи, късчето душа, скрита в него, бе на сигурно място и безспорно изигра своята роля, като не допусна притежателят й да умре. Но не можеше да има и съмнение, че Риддъл всъщност е искал дневникът да бъде прочетен, искал е този къс от душата му да се всели в друг, да го обсеби, така че чудовището на Слидерин отново да бъде пуснато на свобода.

— Е, не е искал всичките му усилия да бъдат пропилени — отбеляза Хари. — Искал е да всички да разберат, че именно той е Наследника на Слидерин, понеже по онова време не са му го признали.

— Точно така — кимна Дъмбълдор. — Но нима не схващаш, Хари, че щом е възнамерявал дневникът да бъде предаден или подхвърлен на някой бъдещ ученик в „Хогуортс“, Риддъл е бил забележително спокоен за тази безценна частица от душата му, скрита в дневника! Както обясни и професор Слъгхорн, предназначението на хоркрукса е част от магьосника да остане скрита на сигурно място, а не да бъде подхвърлена на пътя на друг и да бъде изложена на опасността той да я унищожи, както всъщност и стана — точно тази частица от душата му вече я няма, ти я премахна. Нехайството, с което Волдемор е гледал на този хоркрукс, ми се стори изключително злокобно. Наведе ме на мисълта, че Волдемор е направил — или смята да направи — още хоркрукси, така че загубата на първия да не бъде толкова пагубна. Не ми се искаше да повярвам, ала друга логика нямаше. Сетне, две години по-късно, ти ми каза, че в нощта, когато Волдемор се е завърнал в тялото си, той е заявил пред своите смъртожадни нещо твърде показателно и тревожно: „Аз, който бях стигнал по-далеч от всеки друг по пътя, водещ към безсмъртието.“Точно това е казал според думите ти: „По-далеч от всеки друг.“ Мислех си, че разбирам какво е имал предвид, макар че смъртожадните не знаеха. Волдемор е говорел за своите хоркрукси, за хоркруксите в множествено число, Хари, каквито не ми се вярва да е постигнал никой друг магьосник. Всичко съответстваше: през годините Лорд Волдемор губеше все повече човешкия си облик и единственото ми обяснение за неговото преображение бе, че душата му е била осакатена извън пределите на онова, което бихме могли да наречем обикновено зло…

— Значи е станал неуязвим и сега не може да бъде убит, защото е убил други хора ли? — попита Хари. — Щом се е стремил толкова силно към безсмъртие, защо не си е направил или откраднал Философски камък?

— Знаем, че преди пет години се е опитал да стори точно това — напомни Дъмбълдор. — Но има няколко причини, поради които Лорд Волдемор е искал да се сдобие не с философски камък, а с хоркрукси. Еликсирът на живота наистина удължава дните ни, но той трябва да се пие редовно, цяла вечност, ако искаш наистина да бъдеш безсмъртен. Волдемор би бил изцяло зависим от еликсира и ако той свърши или бъде замърсен, ако философският камък бъде откраднат, Волдемор би умрял като всеки друг човек. Той обича да действа сам, помни това. Убеден съм, че за него е непоносима мисълта да зависи дори от еликсира. Бил е готов, разбира се, да го изпие, ако това е щяло да го спаси от ужасното подобие на живот, на което е бил обречен след покушението срещу теб, само и само отново да се сдобие с тяло. Сигурен съм, че след това е възнамерявал пак да се осланя на хоркруксите: ако успеел да си възвърне човешкия облик, нямало да му трябва нищо повече. Вече е бил безсмъртен… или възможно най-близо до безсмъртието. Сега обаче, Хари, въоръжени с тази информация, с изключително важния спомен, който успя да донесеш, ние сме по-близо от всеки друг до тайната как да унищожим Лорд Волдемор. Ти, Хари, само го чу: „Няма ли да е по-добре да я разкъсаш на повече части, няма ли така да станеш по-силен? Нали седем е числото с най-голяма магическа сила?…“ Да, според мен Лорд Волдемор е бил силно привлечен от мисълта за душа от седем части.

— И е направил седем хоркрукса? — вцепени се от ужас Хари, а доста от портретите по стените също издадоха сходни звуци на стъписване и възмущение. — Но те може да са навсякъде по света — скрити, заровени, невидими…

— Радвам се, че схващаш колко сериозен е проблемът — отвърна спокойно Дъмбълдор. — Но първо, Хари, не, не са седем хоркрукса, а шест. Седмото късче от душата му, колкото и осакатено да е то, е вместено в обновеното му тяло. Това е онази част, която по време на изгнаничеството му години наред е водела призрачно съществувание — без нея Волдемор всъщност е щял да загуби самоличността си. Тази седма част от душата му ще бъде последната, която трябва да атакува човекът, който реши да убие Волдемор — частта, която обитава тялото му.

— Но останалите шест хоркрукса… — рече малко отчаян Хари, — как ще ги открием?

— Забравяш… вече си унищожил един от тях. А аз — втори.

— Така ли? — попита въодушевено Хари.

— Да — потвърди Дъмбълдор и вдигна почернялата си обгорена ръка. — Пръстенът, Хари. Пръстенът на Мерсволуко. Върху него също тегнеше ужасно проклятие. Ще прощаваш за липсата на скромност, но ако не бяха невероятните ми способности и навременната намеса на професор Снейп, когато се завърнах жестоко ранен в „Хогуортс“, вероятно нямаше да доживея да ти разказвам всичко това. И все пак една изсъхнала ръка не ми се вижда неразумно много в замяна на една седма от душата на Волдемор. Пръстенът вече не е хоркрукс.

— Но как го намерихте?

— Както вече знаеш, от дълги години съм си поставил за цел да науча възможно най-много за живота на Волдемор в миналото. Пътувам по широкия свят, посещавам местата, които той някога е познавал. Натъкнах се на пръстена в порутената къща на Гонт, беше скрит там. След като е успял да вгради в пръстена късче от душата си, Волдемор явно не е искал да го носи повече. Скрил го е, защитен с много могъщи заклинания, в съборетината, където навремето са живели предците му (след като Морфин, разбира се, е бил откаран в Азкабан), без изобщо да подозира, че някой ден бих си направил труда да посетя развалините и да търся следи от магически скривалища. И все пак е рано да се радваме. Ти унищожи дневника, а аз — пръстена, но ако предположението ни за душата от седем части е вярно, остават още четири хоркрукса.

— А те значи може да бъдат всякакви неща? — попита Хари. — Стари консервени кутии или… знам ли… празни шишенца от отвари?

— Ти, Хари, говориш за летекоди, които задължително трябва да са обикновени предмети, за да не бият на очи. Но Лорд Волдемор да използва консервени кутии и стари шишенца от отвари, за да съхранява в тях безценната си душа? Забрави ли какво ти показах? Лорд Волдемор е обичал да събира трофеи и предпочитал предмети със славна магическа история. Гордостта му и убеждението, че превъзхожда всички останали, решимостта да си извоюва изключително място в историята на магията — всичко това ме кара да мисля, че Волдемор е подбрал доста внимателно своите хоркрукси и е предпочел предмети, достойни за тази чест.

— Дневникът не беше чак толкова забележителен.

— Както сам каза, дневникът доказваше, че Волдемор е Наследника на Слидерин, и съм сигурен, че за Волдемор той е бил от изключително значение.

— А останалите хоркрукси? — попита Хари. — Мислите ли, сър, че знаете какво представляват?

— Мога само да се досещам — отговори Дъмбълдор. — Поради вече посочените причини смятам, че Лорд Волдемор ще предпочете предмети, обвеяни с известно величие. Ето защо проучих внимателно миналото му с надеждата да открия доказателства за изчезнали предмети, до които се е докосвал.

— Медальонът с капачето! — възкликна на висок глас Хари. — Чашата на Хафълпаф!

— Да — усмихна се Дъмбълдор. — Готов съм да се обзаложа — може би не на другата си ръка, но поне на два-три пръста, — че те са се превърнали в третия и четвъртия хоркрукс. Ако — повтарям — приемем, че той е създал общо шест хоркрукса, останалите два са забулени в по-голяма загадъчност, но отново бих си позволил да изкажа предположението, че след като се е сдобил с вещи на Хафълпаф и Слидерин, Волдемор се е заел да издирва вещи на Грифиндор и Рейвънклоу. Сигурен съм, че въображението му е било силно привлечено от идеята за четири вещи на четиримата основатели. Не бих могъл да отговоря на въпроса дали Волдемор е успял да се сдобие с нещо на Рейвънклоу. Но съм убеден, че единствената известна реликва, която сме наследили от Грифиндор, е на безопасно място.

Дъмбълдор посочи с почернели пръсти стената отзад и стъклената витринка с украсения с рубини меч.

— Според вас, сър, затова ли е искал да се върне в „Хогуортс“? — попита Хари. — За да се опита да намери някаква вещ на някой от другите основатели?

— Да — потвърди Дъмбълдор. — За съжаление обаче това не ни помага особено, защото Волдемор беше отпратен, без да получи възможност да претърси училището — поне аз смятам така. Това ме кара да заключа, че той не е осъществил мечтата си да събере предмети, принадлежали на четиримата основатели. Със сигурност се е сдобил с два, не е изключено да е намерил и трети, но за повече не смея да твърдя.

— Дори и да е открил нещо, принадлежало на Рейвънклоу или на Грифиндор, пак остава шестият хоркрукс — напомни Хари, след като преброи на пръсти. — Освен ако не се е сдобил с вещи и на двамата.

— Съмнявам се — каза Дъмбълдор. — Мисля, че знам какво представлява шестият хоркрукс. Интересно какво ще ми отвърнеш, ако споделя с теб, че от известно време проявявам любопитство към поведението на змията Наджини.

— Змията ли? — трепна Хари. — Може ли да превърнеш животно в хоркрукс?

— Не е препоръчително — обясни Дъмбълдор, — защото очевидно си е опасно да повериш част от душата си на нещо, което може да мисли и да се придвижва само. Но ако не греша в изчисленията, когато Волдемор е влязъл в дома на родителите ти с намерението да те убие, все още не му е достигал най-малко един хоркрукс, за да постигне крайната си цел от шест хоркрукса. Както личи, свързвал е превръщането на един или друг предмет в хоркрукс със смъртта на изключително важни за него хора. Вярвал е, че ако те убие, ще отстрани опасността, посочена в пророчеството. Смятал е, че става непобедим. Сигурен съм, че с твоята смърт е възнамерявал да направи последния си хоркрукс. Както знаем, не е успял. След доста години обаче е използвал Наджини, за да убие един възрастен мъгъл, и тогава навярно му е хрумнало да превърне нея в последния си хоркрукс. Тя откроява връзката му със Слидерин, а това засилва тайнствения ореол на Лорд Волдемор. Според мен, доколкото изобщо е способен да се привърже към нещо, той е привързан именно към змията, приятно му е да я държи до себе си и дори за човек, който владее змийски език, явно има необичайно голяма власт над нея.

— Значи дневника вече го няма, пръстена го няма… — каза Хари. — Чашата, медальонът с капачето и змията още си стоят непокътнати и според вас не е изключено някоя вещ на Рейвънклоу или Грифиндор също да е превърната в хоркрукс.

— Да, прекрасно обобщение, точно и немногословно — похвали го Дъмбълдор и сведе глава.

— В такъв случай… още ли ги издирвате, сър? Тях ли търсите, когато отсъствате от училището?

— Да — потвърди Дъмбълдор. — Търся от много време. Мисля че… може би… съм близо до откриването на още един хоркрукс. Има обнадеждаващи знаци.

— Ако го намерите, може ли и аз да дойда с вас и да ви помогна да се отървем от него? — примоли се Хари.

Дъмбълдор го гледа миг-два много съсредоточено и отвърна:

— Да.

— Мога да дойда с вас? — ахна от изумление Хари.

— О, да — подсмихна се директорът. — Според мен си си извоювал това право.

Хари усети как го плисва вълна от радост. Беше прекрасно поне веднъж да не чува, че трябва да внимава и да се пази. Директорите и директорките по стените очевидно не бяха чак толкова въодушевени от решението на Дъмбълдор — Хари видя как някои клатят глава, а Финиъс Нигелус направо изсумтя.

— Волдемор дали разбира, сър, че някой от хоркруксите е унищожен? Може ли да почувства? — попита Хари, без да обръща внимание на портретите.

— Прелюбопитен въпрос, Хари. Според мен не. Затънал е в злини, тези жизненоважни частици са били отделени от него твърде дълго и той вече не чувства, както ние. Може би на прага на смъртта ще осъзнае какво е загубил… но така и не разбра например, че дневникът е бил унищожен, докато не изтръгна насила истината от Луциус Малфой. Казаха ми, че Волдемор е изпаднал в ужасен гняв, когато установил, че дневникът е бил съсипан и че вълшебните свойства са му били отнети.

— А аз си мислех, че самият той е поискал Луциус Малфой да вкара неусетно дневника в „Хогуортс“.

— Да, искал е преди много години, когато е бил сигурен, че ще успее да създаде още хоркрукси, но Луциус е трябвало да чака нареждане от Волдемор, а така и не го е получил, защото малко след като му дал дневника, Волдемор изчезнал. Безспорно е смятал, че Луциус няма да дръзне да прави с хоркрукса друго, освен да го пази като зеницата на окото си, обаче явно е надценил страха на Луциус пред господар, който е изчезнал преди години и за когото бил убеден, че вече е мъртъв. Луциус, естествено, не е и подозирал какво всъщност представлява дневникът. Доколкото разбирам, Волдемор му е обяснил, че с него Стаята на тайните ще се отвори отново, защото й е направено хитроумно заклинание. Ако е знаел, че държи в ръцете си къс от душата на своя повелител, Луциус безспорно е щял да се отнася към него с повече благоговение, вместо това обаче той решил да осъществи стария план, но в своя изгода: като подхвърлил дневника на дъщерята на Артър Уизли, се е надявал да злепостави Артър, да направи така, че да ме изхвърлят от „Хогуортс“, и същевременно да се отърве от силно изобличителен предмет. Ах, клетият Луциус… след яростта на Волдемор, задето от користни подбуди е захвърлил хоркрукса, и гръмкия провал в министерството миналата година няма да се изненадам, ако дълбоко в себе си той е доволен, че точно сега е на безопасно място — в Азкабан.

Хари помисли-помисли и попита:

— Значи ако всички хоркрукси бъдат унищожени, Волдемор може да бъде убит?

— Да, така мисля — потвърди Дъмбълдор. — Без хоркруксите Волдемор ще бъде обикновен простосмъртен с осакатена и омаломощена душа. Никога не забравяй обаче, че дори душата му да е безнадеждно накърнена, мозъкът и магическата му мощ си остават непокътнати. Искат се необикновени умения и могъщество, за да убиеш магьосник като Волдемор — дори да няма вече хоркрукси.

— Но аз не притежавам необикновени умения и могъщество! — възкликна спонтанно Хари.

— Притежаваш, и още как! — отсече Дъмбълдор. — Ти притежаваш сила, каквато Волдемор никога не е имал. Можеш да…

— Знам! — нетърпеливо рече Хари. — Мога да обичам!

Доста му беше трудно, но все пак се въздържа да не добави: „Голяма работа!“

— Да, Хари, можеш да обичаш — потвърди Дъмбълдор и от изражението му личеше, че е съвсем наясно какво е премълчал Хари току-що. — А след всичко, което си преживял, това е велико и забележително качество. Още си твърде малък, за да разбереш колко си необикновен, Хари.

— Значи казаното в пророчеството, че ще притежавам „сила, каквато Черния лорд не познава“, означава просто… любов? — попита Хари, който се чувстваше малко подведен.

— Да… просто любов — отвърна Дъмбълдор. — Но недей да забравяш никога, Хари, че казаното в пророчеството придобива такава важност само защото Волдемор му е придал този смисъл. Казах ти го в края на миналата година. Волдемор те е набелязал като най-опасния за себе си човек и така те е направил най-опасния за него човек!

— Не е ли едно и също?…

— Не, не е! — рече малко нетърпеливо Дъмбълдор. Посочи Хари с черната си изсъхнала ръка и допълни: — Отдаваш прекалено голямо значение на пророчеството!

— Но… — изломоти Хари — нали казахте, че то означава…

— Ако Волдемор не беше чул за пророчеството, дали то щеше да се сбъдне? Дали щеше да означава нещо? Разбира се, че не! Нима смяташ, че всички предсказания в Залата с пророчествата са се сбъднали?

— Но… — поде смаян Хари, — но нали миналата година казахте, че единият от нас ще бъде принуден да убие другия…

— Хари, Хари, само защото Волдемор допусна огромна грешка и постъпи както е предсказала професор Трелони! Ако не беше убил баща ти, нима щеше да насади у теб яростното желание за мъст? Разбира се, че не! Ако не беше принудил майка ти да умре заради теб, нима щеше да ти придаде магическа защита, която е непробиваема за самия него? Разбира се, че не, Хари! Толкова ли не виждаш? Волдемор сам си е създал най-заклетия враг, точно както всички тирани по света! Имаш ли представа колко се страхуват тираните от хората, които потискат? Всички те си дават сметка, че някой ден някоя от жертвите им със сигурност ще се възправи срещу тях и ще отвърне на удара! Волдемор не е по-различен! Винаги е бил нащрек, търсел е онзи, който би могъл да му отправи предизвикателство. Чул е пророчеството и се е впуснал да действа, като резултат от това не само лично е посочил човека, който по всяка вероятност ще го довърши, а и собственоръчно му е дал смъртоносни оръжия!

— Но…

— Изключително важно е да разбереш това! — продължи Дъмбълдор, изправи се и тръгна из стаята, а проблясващата му мантия зашумоли след него. Хари никога не го беше виждал толкова развълнуван. — С опита да те убие Волдемор сам избра забележителния човек, който сега седи пред мен, и му даде начините, по които да действа! Негова грешка е, че ти можеше да надзърнеш в помислите и желанията му, че разбираш змийския език, на който той дава заповедите си, и въпреки че имаш привилегията да виждаш в неговия свят — дарба, заради която всеки смъртожаден е готов да убие само и само да я притежава, — ти нито за миг не се изкуши от Черните изкуства, никога, нито за миг не прояви и най-малко желание да станеш един от последователите му!

— Разбира се! — рече възмутен Хари. — Той е убил майка ми и баща ми!

— Накратко, ти си защитен от способността си да обичаш! — каза на висок глас Дъмбълдор. — Единствената защита, която може да те предпази да не бъдеш привлечен от мощ като тази на Волдемор! Въпреки всички изкушения, на които беше подложен, въпреки всички страдания ти си остана с чисто сърце, остана си чист точно както на единайсетгодишна възраст, когато погледна в огледало, отразило най-съкровеното ти желание, и то ти показа едно-единствено нещо: как да спреш Лорд Волдемор, а не безсмъртие или несметни богатства. Имаш ли представа, Хари, колко малко магьосници ще видят онова, което ти видя в огледалото? Тогава Волдемор би трябвало да е осъзнал с какво си има работа, но той не разбра! Сега обаче го знае. Ти надзърна в съзнанието му, без да си навредиш, а той не може да те обсеби без силна смъртоносна болка, както сам откри в министерството. Според мен, Хари, той не разбира защо, но толкова много е бързал да осакати душата си, че така и не е намерил време да поспре и да прозре колко несравнимо по-мощна е душа, която не е била осквернена и си е останала непокътната.

— Но, сър — рече Хари, като полагаше храбри усилия да не прозвучи като възражение, — това не се ли свежда до същото? Длъжен съм да се опитам да го убия, в противен случай…

— Длъжен ли? — възкликна Дъмбълдор. — Разбира се, че си длъжен! Но не заради пророчеството! А защото самият ти няма да намериш спокойствие, докато не опиташ! Знаем го и двамата! Представи си, ако обичаш, само за миг, че никога не си чувал пророчеството! Как щеше да се отнасяш сега към Волдемор? Помисли!

Хари се замисли, докато гледаше как Дъмбълдор снове напред-назад. Спомни си за майка си, за баща си и за Сириус. Спомни си за Седрик Дигъри. Спомни си за всички ужасни злодеяния, извършени от Лорд Волдемор. В гърдите му сякаш лумна пламък, който го преряза през гърлото.

— Бих искал той да бъде довършен — пророни тихо Хари. — И бих искал аз да го направя.

— Разбира се, че ще искаш! — викна Дъмбълдор. — Нали разбираш, пророчеството не означава, че си длъжен да направиш нещо. Но именно заради пророчеството Лорд Волдемор те беляза като свой равен… с други думи, ти си свободен да избереш своя път, напълно свободен да загърбиш пророчеството! Но Волдемор продължава да се ръководи от него… Ще те преследва и занапред… и по тази причина наистина е сигурно, че…

— Че накрая единият от нас ще убие другия — каза вместо него Хари. — Да.

Но най-сетне разбра какво се опитва да му обясни Дъмбълдор. Помисли си, че всичко се свежда до разликата между това да бъдеш завлечен на арената за смъртоносна битка, или ти сам да излезеш на нея с високо вдигната глава. Някои вероятно ще кажат, че почти няма избор между двата пътя, ала Дъмбълдор знаеше — аз също знам, рече си Хари в пристъп на необуздана гордост, знаели са и родителите ми, — че разликата е от земята до небето.