Хартиени градове

ПРОЛОГ

Ето как си обяснявам нещата — на всеки човек му се случва някакво чудо. Искам да кажа, че вероятно никога няма да ме удари гръм, нито пък ще спечеля Нобелова награда, вероятността да стана диктатор в малка държавица на някой тихоокеански остров е също минимална, едва ли ще съм аз този, който ще намери лек за рак на ухото, няма и да съм от онези, които имат дарбата спонтанно да се самозапалват. Но ако направиш списък с всички онези неща, които няма шанс да ни се случат, ще видиш, че поне едно от тях се случва на всеки от нас. Да видя как от небето вали дъжд от жаби, да съм първият човек, стъпил на Марс, да ме изяде кит, да се оженя за английската кралица или пък да оцелея след корабокрушение — шансовете ми около тези вероятности са към нулата или са напълно пропуснати, защото се е случило на някой друг. Ето го моето чудо: от всички възможни къщи във всички възможни квартали в цяла Флорида аз се оказах врата до врата с Марго Рот Шпигелман.

Навремето нашият квартал — Джеферсън Парк, бил военноморска база. После военните решили, че не им трябва, и върнали земята на жителите на Орландо, Флорида, а те пък решили да построят огромен жилищен квартал, защото това се прави със земята във Флорида — застроява се. Моите родители и родителите на Марго се нанесли врата до врата в самото начало, едва били построени първите няколко къщи. Марго и аз бяхме като едно плюс едно.

Преди Джеферсън Парк да се превърне в Плезънтвил и преди да стане морска база, мястото всъщност принадлежало на някакъв човек, който наистина се казвал Джеферсън. Др. Джеферсън Джеферсън. Има училище, което се казва „Др. Джеферсън Джеферсън“. Има и благотворителна организация „Др. Джеферсън Джеферсън“. Но най-странното и суперсмешно в цялата тая работа е, че Др. Джеферсън Джеферсън не бил никакъв доктор. Човекът продавал портокалов сок и се казвал просто Джеферсън Джеферсън. После, като станал богат и се сдобил с власт, отишъл в съда и сменил второто си име на Джеферсън, а първото на Др. — Главно Д, малко р, точка.

И така, с Марго бяхме на девет. Родителите ни бяха нещо като семейни приятели и понякога си играехме. Карахме колело по задънените улици, та чак до самия Джеферсън Парк — пъпа на кварталната география, оста на кварталния ни свят.

Когато очаквах Марго да дойде да играем, ставах ужасно нервен. Защото тя беше най-прелестното, съвършено, изящно същество, което Бог някога е създавал. Та оная сутрин, за която ти разправям, тя беше облечена в бели къси гащи и розова тениска със зелен дракон, от чиято уста излиза искрящ оранжев огън. Сега ще ми е много трудно да обясня защо и колко жестока ми се стори тази тениска тогава.

Марго винаги караше права, а когато се облягаше напред, кръстосваше ръце върху кормилото на колелото. Когато въртеше педалите, кървавочервените й кецове изглеждаха като кървавочервено размазано въртящо се петно. Беше горещ мартенски ден. Небето беше ясно, но във въздуха се носеше миризма на киселина, като пред буря.

По онова време си бях въобразил, че съм откривател, и след като заключихме колелетата и тръгнахме да се разхождаме в парка, аз й разказах за Ринголатора — моята нова идея за изобретение. Ринголаторът е огромен топ. Тоя топ трябваше да изстрелва камъни и скали в много ниска орбита и така Земята щеше да се сдобие със същите пръстени като Сатурн. (Все още мисля, че идеята е доста добра, но се оказа, че построяването на такъв грамаден топ, който да стреля скали и камънаци из орбитата на Земята, може да се окаже доста трудно начинание.)

Бях ходил в парка толкова много пъти, че познавах всеки сантиметър в него, имах нещо като карта в главата си. Само след няколко крачки усетих, че светът се е сбъркал, че нещо не е наред, никак, ама никак не е наред, но не разбирах точно какво.

— Куентин — обади се Марго. Гласът й беше тих и спокоен. Беше протегнала ръка и сочеше нещо. Чак тогава разбрах какво не е наред.

На няколко метра от нас имаше стар дъб. Дебел разклонен дъб, природна антика. Не, това не беше нещо ново. Игрището вдясно. И това си беше същото. И после… някакъв мъж в сив костюм, облегнат като чувал с брашно до дънера. Не се движеше. Ето, това беше новото. Около него имаше локва кръв, от устата му беше изтекла река от кръв, която вече беше започнала да съхне. Всъщност устата му беше отворена, неестествено изкривена — така, както никоя уста не е редно да се криви. По челото му бяха накацали мухи и си почиваха.

— Умрял е — каза Марго, сякаш бях сляп.

Направих две малки крачки назад. Не знам защо си помислих, че ако се движа прекалено рязко, ще се събуди и ще ме нападне. Може пък да я някакво зомби. Знаех, че зомбита не съществуват, но той изглеждаше като потенциално зомби.

А докато аз правех своите две крачки назад, Марго направи две точно толкова малки и тихи крачки напред.

— Очите му са отворени — каза тя.

— Давайдасиходимудома — казах аз.

— Винаги съм мислила, че когато умреш, очите ти се затварят — отвърна тя.

— Маргодавайдасиходимудомаидакажем.

Тя направи още една крачка напред и сега можеше да протегне ръка и да докосне крака му.

— Какво мислиш се е случило? Дрога или какво? — попита тя.

Не исках да оставя Марго сама с умрелия пич, който можеше да се окаже едно агресивно зомби, но не исках и да седя там и да си лафя и да обсъждам обстоятелствата около кончината му. Събрах цялата си смелост, направих крачка напред и я хванах за ръката.

— Марготрябвадабягамеведнага!

— Добре де — каза тя. Побягнахме, стомахът ми се обръщаше от нещо, което силно напомняше вълнение, но не беше. Качихме се на колелата и аз я оставих да тръгне пред мен, понеже ревях, а не исках да се излагам пред нея. По подметките на кървавочервените й обувки имаше кръв. Кръвта на оня, умрелия.

И после се прибрахме по домовете си — тя в нейния, аз — в моя. Родителите ми се обадиха на 911, после чух сирената на линейката и пожарната и исках да ги видя, но мама ми каза, че не бива. След това легнах да дремна.

И майка ми, и баща ми са психотерапевти, което значи, че съм отгледан и възпитан дяволски добре. Така че, когато се събудих от дрямката, с мама имахме дълга сесия за кръговрата на живота… за смъртта като част от живота, но не точно онази част, за която трябвало да се притеснявам на девет години. Стана ми по-добре. Честно, никога повече не се замислях за случката, спрях да се притеснявам. А това е наистина нещо, като се има предвид, че съм от онези деца, които се притесняват за всичко.

Ето какво си мисля: намерих труп. Аз, малкият, прелестен сладък аз и моята още по-малка, по-прелестна и по-сладка дама, с която излизах да си играя, намерихме труп на някакъв мъж, от устата му течеше кръв, по подметките на малките й прелестни гуменки имаше кръв и всичко това е адски драматично и там… знаеш, но какво толкоз? Не го познавах. Във всяка минута от живота ми умират хора, които не познавам. Ако изпадах в нервни кризи всеки път щом нещо кофти се случи някъде с човек, когото не познавам, ми то щях да превъртя, да съм по-луд от някой плъх, който живее в кенефа на двора в някоя от онези стари къщи, които имат такъв кенеф.

Същата вечер се качих в стаята си точно в девет. Това ми беше часът за лягане. Мама ме зави, каза ми, че ме обича, аз й казах, че ще се видим сутринта, тя каза, ще се видим сутринта, загаси лампата и затвори вратата, но не докрай.

Когато се обърнах настрани, видях Марго Рот Шпигелман пред прозореца ми, лицето й бе притиснато в мрежата за комари. Станах и отворих прозореца, но мрежата остана между нас. Лицето й изглеждаше като изкривен образ на монитора, сякаш разтегнато от някаква грешка в настройката на резолюцията.

— Направих разследване — каза тя много сериозно. Лицето й беше като надробено от мрежата, но видях, че държи малко тефтерче и молив с изгризана гумичка. Погледна към бележките си.

— Госпожа Фелдман от съда каза, че се казвал Робърт Джойнър. Каза, че живеел на „Джеферсън роуд“ в един от апартаментите над магазина за хранителни стоки. Отидох там. Имаше няколко души от полицията и единият ме пита дали работя за училищния вестник, защото щял да ми каже всичко, стига да не съм журналист или нещо такова. Каза, че Робърт Джойнър бил на трийсет и шест. Адвокат. Не ме пуснаха в апартамента му, но госпожа Хуанита Алварес, която живее в съседния, ме пусна да вляза в тях. Казах й, че ми трябва чаша захар назаем, а тя ми разказа, че се е самоубил с пистолет. После аз попитах защо, а тя каза, че жена му искала развод и бил много тъжен.

Тук тя спря, а аз стоях и я гледах. Лицето й беше сиво, осветено от луната, начупено на милиони малки парченца от полюшващата се мрежа. Широките й обли очи се мятаха между мен и тетрадката.

— Много хора се развеждат, без да се самоубиват — отвърнах.

— Знам — добави тя развълнувано. — Точно това казах на Хуанита Алварес. И тогава тя каза. — Тук спря и запрелиства страниците в тетрадката си. — Тя каза, че господин Джойнър бил много объркан. Попитах какво значи това, а тя отвърна, че ще се моли за душата му и че е време да занеса захарта на майка си. Казах й да забрави за захарта и си тръгнах.

Аз все така стоях и мълчах. Исках само едно — да не спира да говори с тихото си нежно гласче, натежало от вълнението, че знае и разбира толкова много неща, сякаш искаше да почувствам, че нещо много важно се случва в живота ми, и вероятно беше точно така.

— Мисля, че знам защо — каза най-сетне тя.

— Защо?

— Може би всички струни в него са се скъсали.

Докато се чудех какво да кажа и как да отговоря, вдигнах рамката на мрежата, сложих я на пода, но тя не ми даде възможност да говоря. Преди да седна на леглото, обърна лице към мен и каза:

— Затвори прозореца.

И аз го затворих. Мислех, че иска да си ходи, но тя просто стоеше там и ме гледаше. Махнах й с ръка, усмихнах се, но очите й бяха заковани в нещо зад мен, нещо чудовищно, нещо, което бе накарало кръвта да избяга от лицето й, а аз се страхувах да се обърна да видя какво бе заковало погледа й. Но когато събрах кураж и се обърнах, там нямаше нищо, освен може би мъртвия мъж.

Вече не ръкомахах. Главата ми беше на нивото на нейната, стояхме и се гледахме от двете страни на прозореца. Не помня как свърши. Или тя си е легнала, или аз. Но в спомените ми този миг така и няма край. В спомените ми ние просто си стоим там и се гледаме в очите. Безкрайно, завинаги.

Марго винаги е обичала мистериите. И след всичко, което се случи по-късно, започнах да вярвам, че тя толкова много обичаше загадки, че в крайна сметка самата тя се превърна в такава.