Хартиени градове

1.

Най-дългият ден в живота ми започна мудно и с разтакаване. Станах късно, взех си прекалено дълъг душ и в крайна сметка се наложи да закусвам на предната седалка на минивана на майка ми, докато тя ме караше към даскалото. Беше 7:17, сряда.

Обикновено най-добрият ми приятел Бен Старлинг ме караше до училище, но той отдавна бе заминал навреме, с което ползата от него беше около нула. „Навреме“ означаваше трийсет минути, преди да започнат часовете, защото именно този половин час, преди да бие звънецът, беше еманацията на нашия социален живот, най-интересното събитие в социалния ни календар: седяхме пред вратата на концертната зала и си говорехме. Повечето от приятелите ми бяха в някаква банда или музикална група, а аз прекарвах почти цялото си свободно време в училище на три метра от залата. Не участвах в никаква група, защото страдах от онази липса на какъвто и да е музикален слух, която хората обикновено асоциират с липса на слух по принцип. Закъснявах с двайсет минути, което на практика означаваше, че щях да стигна десет минути, преди да почне първият час.

Мама караше и не спираше да разпитва. За часовете, за последните изпити, за матурите, за абитуриентския бал.

— Не си падам по такива глупости, особено абитуриентски — напомних й аз, докато завиваше. Ловко и експертно наклоних купата с мюсли, така че да не се разсипе отгоре ми. Бях имал стотици възможности да тренирам точното движение при завоите на мама.

— Е, какво лошо има да идеш с някоя приятелка. Сигурна съм, че ако поканиш Каси Хини2, ще се съгласи да дойде с теб.

Разбира се, че можех да я поканя, а и Каси Хини всъщност беше много приятно, сладко, мило момиче с нещастно и злочесто фамилно име.

— Не харесвам тези балове, а на всичкото отгоре не харесвам и хора, които ходят на балове — обясних, макар че това не беше съвсем вярно. Бен се беше побъркал с тоя бал и знаех, че ще иде.

Мама зави към училището и аз стиснах купата с две ръце, нищо че беше почти празна, защото колата заподскача над легналите полицаи. Погледнах към паркинга. Сребристата хонда на Марго Рот Шпигелман беше на обичайното си място. Мама спря пред музикалната зала и ме целуна по бузата. Видях Бен и останалите, застанали в полукръг.

Тръгнах към тях и полукръгът се разтвори, за да ми направи място. Говореха за бившето ми гадже Сузи Чънг. Тя свиреше на чело и очевидно всички се чувстваха задължени да се вълнуват от факта, че беше започнала да излиза с някой си Теди Мак, бейзболист. Не знам дали това му беше истинското име, но Теди Мак, или не, тя твърдо бе решила да заведе на бала поредната си жертва.

— Ей, пич — каза Бен и ми кимна, после се обърна и тръгна. Последвах го през вратата. Бен беше дребно същество с много гладка мургава кожа. Пубертетът го беше ударил или той беше ударил пубертета. не знам точно, а и е спорно кое как е станало, но със сигурност ударът е бил средно силен. Бен беше и най-добрият ми приятел още от пети клас, когато и двамата си признахме, че никой от нас няма шанс за нещо по-добро в сферата на приятелствата. Освен това той се стараеше, истински се стараеше да бъде най-добрият ми приятел, а аз винаги ценях това му качество. Е, почти винаги.

— К’во ста’а? — попитах. Вътре никой не можеше да ни чуе, а и останалите си говореха прекалено шумно, за да дават ухо на нашия разговор.

— Рейдар ще ходи на бала — каза той мрачно, почти с отвращение. Рейдар беше другият ни най-добър приятел. Казвахме му Рейдар, защото приличаше на оня дребния с очилата от първи сезон на „Военнополева болница“, само че 1) Оня Рейдар от телевизията не беше чернокож и 2) По едно време Рейдар взе че порасна с около осемнайсет сантиметра и започна да носи контактни лещи, така че 3) Изобщо не приличаше на оня пич от „Военнополева болница“, но 4) Нямаше начин да му сменим прякора три седмици и половина, преди да завършим гимназия.

— С оная Анджела? — попитах. Рейдар никога не обелваше дума за любовния си живот, но ние яко копаехме да изкопчим по нещо оттук-оттам.

Бен кимна и каза:

— Знаеш за гениалния ми план да поканя на бала някое крехко малко зайче, защото това са единствените момичета, които не знаят историята за Кървавия Бен?

Кимнах. Разбира се, че знаех.

— Е, тая сутрин едно мило сладко зайченце от девети клас дойде при мен и ме попита дали аз съм Кървавия Бен. Аз започнах да се обяснявам как било само бъбречна инфекция, а тя взе да се киска и избяга. Така че, това отпада.

В десети клас Бен влезе в болница с бъбречна инфекция, но Бека Арингтън, най-добрата приятелка на Марго, пусна слух, че истинската причина за кръвта в урината му се дължала на хронична мастурбация. И въпреки че диагнозата я имаше черно на бяло, тоя слух се лепна за него и така до края.

— Мно’о кофти — казах.

Бен започна да крои нови планове да си намери гадже за бала, но аз слушах с половин ухо. Защото през цялата гъста човекоподобна маса при входа на училището видях Марго Рот Шпигелман. Стоеше до шкафчето си с приятеля си Джейс. Беше облечена в бяла пола до коленете и синя блуза, която откриваше целия й врат до ключицата. Смееше се истерично — раменете й бяха приведени напред, очите й бяха присвити и в ъгълчетата се бяха образували бръчици. Устата й беше широко отворена. Но май не се смееше на нещо, което Джейс бе казал, защото не гледаше към него, а към другите шкафчета. Проследих погледа й и видях Бека Арингтън, увиснала на врата на някакъв бейзболист, сякаш той беше коледно дърво, а тя гирлянда. Усмихнах се на Марго, макар че знаех, че не може да ме види.

— Пич, забрави за Джейс. Опа! Я виж онова захаросано зайченце!

Тръгнахме през тълпата, а аз продължавах да я гледам измежду преминаващите пред погледа ми глави, уши, коси. Гледах я така, сякаш с очите си правех бързи снимки: фотографска серия със заглавие: „Съвършенството и преминаващите покрай него простосмъртни“. Когато се приближихме до нея, помислих, че май не беше истеричен смях. По-скоро изглеждаше като че ли току-що я бяха изненадали или бе получила подарък, или нещо от сорта. Мисля, че не можеше да си затвори устата, дори не се сещаше да я затвори.

— Да — казах, но все така не го слушах. Опитвах се да й се нагледам, да видя колкото е възможно повече от нея и да остана незабелязан. Не мога да кажа, че беше хубава. Не е това думата. Тя беше просто величествена в буквалния смисъл на думата. И после я подминахме, тя остана далеч зад нас. Прекалено много хора между мен и нея. А аз така и не успях да се доближа достатъчно, за да чуя каква беше тая изненада. Бен поклати глава. Беше ме виждал хиляди пъти как я гледам и май беше свикнал.

— Честно казано, секси е, но не чак толкова. Знаеш ли коя е суперсекси?

— Коя?

— Лейси — отговори той. А Лейси беше другата най-добра приятелка на Марго. — И майка ти, пич. Видях я как те целува по бузата тая сутрин и кълна се… абе помислих си: „Господи, искам да съм на мястото на Кю. И Господи, ако може да имам по един пенис на всяка буза“.

Сръгах го с лакът в ребрата, но все още мислех за Марго. Тя беше единствената жива легенда и живееше до мен. Марго Рот Шпигелман, шест срички, които се споменаваха с тихо и сподавено благоговение. Марго Рот Шпигелман, чиито епически приключения връхлитаха училището като лятна буря: някакъв старец, който живеел в полусрутена къща в Хот Кофи, някъде в Мисисипи, я научил да свири на китара. Марго Рот Шпигелман, която пътувала три дни с цирка и се научила да се катери на трапеца и даже й казали, че има голяма дарба. Марго Рот Шпигелман, която пила чаша билков чай с The Mallionaires зад сцената след концерта им в Сейнт Луис, докато те са наливали с уиски. Марго Рот Шпигелман, която се вмъкнала на концерта, като излъгала охраната, че е гадже на басиста, и как така не ме познавате, и момчета, хайде по-сериозно, казвам се Марго Рот Шпигелман, и ако отидете зад сцената, и ако помолите басистът да дойде да ме види, нека той ви каже, че аз съм гаджето му, или поне веднага ще му се прииска. И как после охранителите отишли да го викат, той дошъл, погледнал я и казал: „Да, това е гаджето ми, пуснете я“. И как после той наистина искал да му е гадже, но тя му отказала. Отказала на басиста на The Mallionaires!

Всичките тези истории се разнасяха от уста на уста и неминуемо завършваха с „Можеш ли да си представиш изобщо?“. Разбира се, в началото никой не вярваше, често се съмнявахме, но после всичко се оказваше истина.

И тогава стигнахме до шкафчетата. Рейдар се беше облегнал на шкафчето на Бен и пишеше нещо на айфона си.

— Значи, ще ходиш на бала, а? — попитах аз. Той ме погледна за миг и продължи да пише.

— Опитвам се да оправя тази вандалщина в Омникшънъри. Тая статия за бившия министър-председател на Франция Жак Ширак. Няк’ъв задник я изтрил и на нейно място написал едно изречение: „Жак Ширак е пидал“, което е грешно и като правопис, и като фактология.

Рейдар е всеотдаен редактор на Омникшънъри — създаден от юзърите информационен сайт. Целият му живот е посветен на добруването и щастливото настояще и бъдеще на Омникшънъри. Именно поради тази и няколко други причини новината, че си е намерил момиче за бала, ми се стори, меко казано, изненадваща.

— Значи, ще ходиш на бала, а? — попитах пак.

— Съжалявам — отвърна, без да вдигне поглед от телефона. Фактът, че съм категорично против абитуриентските балове, беше всеизвестен. Всичко около цялата тая идея ми се струваше кофти, нелепо, абсурдно и смешно — бавните танци, бързите танци, роклите и най-вече взетите под наем смокинги. Считам, че да вземеш костюм под наем, е най-удачният и бърз начин да прихванеш нещо ужасно от предишния „наемател“. А на мен лично никак не ми се нравеше идеята да се прочуя като единствения в света девственик със срамни въшки.

— Пич, малките зайченца знаят историята за Кървавия Бен — каза Бен на Рейдар. Рейдар мигом заряза телефонията и кимна съчувствено. — Така че — продължи Бен — последните две стратегии са или да платя на някоя от интернет да дойде с мен, или да се кача на самолета за Мисури и да отвлека някое свежо здраво малко зайченце, пухкаво като царевично хлебче.

Колко пъти му бях обяснявал, че „зайченце“ звучи много сексистко, но той просто не искаше да се откаже от установената практика. Дори собствената си майка наричаше „зайченце“. Е, как да се оправяш с такъв човек?

— Ще попитам Анджела. Може да се сети за някоя — каза Рейдар. — Макар че по-реално ми се струва да измисля химична реакция за превръщане на оловото в злато, отколкото да ти намеря гадже за бала.

— Сама по себе си хипотетичната идея да ти се намери гадже за бала е толкова абсурдна, почти колкото да режеш диамант с думи — казах аз.

Рейдар удари шкафчето два пъти в знак на одобрение, замисли се и изстреля:

— Бен, толкова е трудно да ти се намери гадже за бала, че американското правителство е излязло със становище, че проблемът не може да бъде решен чрез средствата на дипломацията, налага се използването на силови методи.

Опитвах се да се измисля още нещо относно хипотезата за потенциалното гадже за Бен за бала, когато и тримата видяхме стероидния контейнер с хуманоидна форма, известен още като Чък Парсън. Контейнерът вървеше към нас.

Чък Парсън не участваше в организирани спортни събития, отбори и други такива, защото всяко едно от тези неща би го разконцентрирало и дистанцирало от голямата велика крайна цел на съществуването му — един ден, с малко или повече късмет, да го опандизят за убийство.

— Ей, педалчета — викна той.

— Здрасти, Чък — отвърнах възможно най-приятелски. От две години Чък ни беше оставил почти на мира, изглежда, че някой от далечната и непозната Страна на Готините и Печените му беше казал да не ни закача. Ето защо ми се стори странно, че ни заговори.

Може би поради факта, че дръзнах да му отговоря, той яко се издразни и докато се усетя, ме залепи към шкафа и удари с маймунските си ръце от двете страни на главата ми. После се наведе достатъчно ниско към мен, за да ми даде възможност да помисля и да имам време да отгатна каква паста за зъби ползва.

— Какво знаеш за Марго и Джейс?

— А? — измрънках и се опитах да се сетя за всичко, което знаех за тях: Джейс беше първото и единствено сериозно гадже на Марго Рот Шпигелман. Започнаха да излизат в края на миналата година. И двамата бяха приети в университета във Флорида. Есента заминаваха заедно. Джейс беше взел някаква стипендия като бейзболист. Никога не беше влизал в тях. Чакаше я отпред в колата. Тя с нищо не показваше, че го харесва, но пък в крайна сметка тя не харесваше никого или поне така изглеждаше.

— Нищо — казах най-сетне.

— Не ме ебавай — изръмжа той.

— Почти не я познавам — добавих и това беше истината, така беше станало, нещата се бяха променили.

Чък започна да осмисля отговора ми, а аз се опитвах да го гледам право в мишите очи, разположени прекалено близо от двете страни на носа му. После кимна много бавно, оттласна се от шкафчето и тръгна за часа си по Грижа и захранване на пекторалните мускули. Вторият звънец удари. Една минута до началото на часа. С Рейдар имахме аритметика, а Бен — информатика. Класните стаи бяха една до друга, вървяхме заедно, в редица един до друг. Движехме се с увереност, че потокът от бързащи за час ученици ще ни направи път да минем. Точно така и стана. Тогава се обадих:

— Шансът да ти се намери гадже за бала е равен на този хиляда маймуни да пишат на хиляда пишещи машини в продължение на хиляда години и случайно някоя да вземе да напише без да иска „Ще ида на бала с Бен“.

Бен не можа да устои на изкушението и се включи в дебата относно невъзможността да му бъде намерено гадже за бала.

— Перспективите ми са толкова нищожни, че чак бабата на Кю ме отряза. Каза, че чакала Рейдар да я покани.

Рейдар кимна бавно.

— Вярно е, Кю. Баба ти обича братята.

Беше толкова лесно да забравиш за Чък, да говориш за абитуриентски бал, макар че изобщо не ме интересуваше. Ето какъв беше животът онази сутрин: нищо нямаше кой знае какво значение, нито хубавите неща бяха кой знае колко хубави, нито лошите бяха кой знае колко кофти. Ако може да се каже, че да се забавляваш е нещо като бизнес, и ако предположим, че ние тримата имахме такъв бизнес, то със сигурност може да се заключи, че през онази сутрин бизнесът ни вървеше.

През следващите три часа убих времето из разни класни стаи, като се концентрирах предимно върху усилието да НЕ поглеждам към часовниците над разните му там дъски из разните там стаи, после се предавах и поглеждах към часовниците, после прекарвах известно време в удивление, че от последното ми поглеждане към стрелките са минали само минута или две. Бях натрупал огромен опит в изучаване на цикъла на работа на тези часовници, но начинът, по който стрелките му се движеха — бавно, дори назад, никога не спираше да ме учудва. Ако някога някой ми каже, че ми остава един ден живот, веднага отивам в колежа Уинтър Парк, знаменит с това, че там и само там един ден продължава хиляда години.

Противно на твърдото ми убеждение, че третият час (физика) няма да свърши в рамките на човешкия живот, той взе че свърши и тръгнах с Бен към столовата. Рейдар обядваше след петия час с повечето от приятелите ни, затова с Бен обикновено се хранехме без него. С нас сядаха и няколко деца от групата по драма. И двамата си взехме по една малка пица пеперони.

— Пиците не са зле — казах. Той кимна разсеяно.

— Какво има? — попитах.

— Нищо — отвърна с пълна уста, преглътна и добави: — Знам, че си мислиш, че е тъпня, ама аз искам да ида на шибания бал.

— 1) Да, мисля, че е тъпня; 2) Ако искаш да идеш — иди; 3) Ако не ме лъже паметта, не си поканил още никого.

— Поканих Каси Хини в часа по аритметика, написах й бележка.

Вдигах вежди въпросително. Бен бръкна в джоба на късите си гащи и плъзна по масата нагънато парче хартия. Отворих го и го изгладих.

Сгънах бележката и я плъзнах обратно към него. Сетих се как играехме футбол на маса с хартиени топчета.

— Кофти — казах.

— Да. Както и да е — усетих как тишината ни затиска, сякаш невидими стени се затваряха около нас. Помълчахме. После той ме изгледа много сериозно и додаде: — Когато отида в колежа, ще се забавлявам истински, с цяло сърце, ще вляза в Книгата на Гинес в категорията „Най-много удовлетворени зайченца“.

Засмях се. Всъщност не на това, което каза, а на факта, че родителите на Рейдар вече бяха в Книгата на Гинес. И точно тогава забелязах красиво афроамериканско девойче със ситно наплетена коса. Чак когато застана пред нас, се светнах, че това е Анджела — предполагаемото гадже на Рейдар.

— Здрасти — каза ми тя.

— Здрасти — поздравих. По едно време бях в един клас по математика с нея и я познавах, но не съвсем добре, даже не се поздравявахме из коридорите. Поканих я да седне. Тя придърпа един стол към масата.

— Предполагам познавате Маркъс по-добре от всеки друг — каза тя. Маркъс беше истинското име на Рейдар. После се приведе напред и опря лакти на масата.

— Така е, да познаваш Рейдар, е мръсна работа, но все някой трябва да я свърши — каза Бен и се засмя.

— Имате ли чувството, че се срамува от мен или нещо такова?

— Моля? Глупости! Не, разбира се! — засмя се Бен.

— Технически погледнато — добавих, — ти трябва да се срамуваш от него.

Тя завъртя очи, но така, както го правят момичетата, които са свикнали с комплиментите.

— Защо тогава никога не иска да идвам с вас тримата?

— О, това ли-и-и? — най-сетне загрях. — Това е, защото го е срам от нас.

Тя се засмя.

— Изглеждате ми съвсем нормални.

— Така мислиш, защото никога не си виждала как Бен пие спрайт през носа си и после го изплюва през устата — обясних аз.

— Изглеждам като фонтан, бълващ въглероден двуокис, и с ясни признаци на деменция — каза Бен с каменно лице.

— Не, сериозно, как да не се притеснявам! Ходим от пет седмици, а той още не ме е поканил у тях — с Бен се спогледахме многозначително. И двамата знаехме защо, а аз едва задуших напушилия ме смях. Лицето ми се изкриви от зор.

— Какво? — попита тя.

— Нищо, наистина — казах. — Погледни реално. Ако те караше да висиш с нас през цялото време, ако всеки ден те караше да киснеш у тях…

— Това би означавало, че не те харесва — завърши Бен.

— Родителите му да не са нещо… сбъркани?

Свих рамене. Зачудих се как да отговоря на въпроса и в същото време да прозвуча убедително.

— Ъъъ, не. Готини са. Може да се каже, че са малко… абе пазят го, грижат се за него, сякаш е дете… Предполагам де.

— Да, много го пазят — съгласи се Бен прекалено бързо.

Тя се усмихна и стана. Каза, че трябвало да се обади на някого, преди да свърши обедната почивка. Бен изчака, докато тя се отдалечи, и каза:

— Това момиче е страхотно.

— Забелязал съм — отвърнах. — Даже се питам дали да не изритаме Рейдар и да си вземем нея.

— Няма да е толкова добра с компютрите. А на нас ни трябва някой добър в тая работа. Освен това мога да се закълна, че не я бива на Резърекшън — това беше любимата ни видео игра. — Между другото — добави Бен, — много добре го измисли това със загрижените родители на Рейдар.

— Е, няма аз да седна да й разправям истината — отвърнах.

— Чудя се колко още ще крие от нея за Резиденцията-Музей — усмихна се Бен.

Междучасието щеше да свърши скоро. Станахме и оставихме таблите си на конвейера. Точно върху него Чък Парсън ме беше метнал през първата ми година тук и ме бе запратил без милост в ада на подземния свят на Уинтър Парк — в онази му част, където се помещават мръсните чинии с остатъци от манджи по тях. Тръгнахме към шкафчето на Рейдар и точно се облегнахме да го чакаме, когато той се появи, буквално спринтираше по коридора наносекунди след като удари звънецът за края на часа.

— Край, реших. По време на часа по държавно управление взех фундаментално решение. Съвсем сериозно и без грам преувеличение съм напълно готов да смуча магарешки ташаци, ако това ще ме измъкне от този час до края на срока — каза той.

— Може да научиш много за държавното управление и от близки срещи с магарешки топки — казах. — И така и така сме се заприказвали за логика и логически обосновки, логиката да обядваш с нас е тази, че ние току-що обядвахме с Анджела.

Бен се изкиска и му каза:

— Аха я. И знаеш ли к’во? Момичето много иска да узнае защо не си я поканил още у вас.

Рейдар бавно изпусна въздуха от дробовете си, докато в същото време въртеше комбинацията на ключалката на шкафчето си. Издиша толкова бавно и толкова дълго време, че си помислих, че ще припадне.

— Шибана работа — каза накрая.

— Има ли причина да се срамуваш от нещо? — попитах засмян до ушите.

— Затваряй си устата — отвърна и ме смушка с лакът в корема.

— Живееш в прекрасен, уютен дом — добавих.

— Сериозно, човече! — обади се Бен. — Момичето е много читаво. Не виждам защо не я представиш на родителите си и не й покажеш Каса Рейдар.

Рейдар хвърли учебниците си в шкафа и го затръшна. Ей тука вече динамиката, ако мога да се изразя така, на разговора поспадна, защото той вдигна очи нагоре към тавана и извика:

— НЕ СЪМ ВИНОВЕН. НЕ СЪМ ВИНОВЕН, ЧЕ РОДИТЕЛИТЕ МИ ПРИТЕЖАВАТ НАЙ-ГОЛЯМАТА КОЛЕКЦИЯ В СВЕТА НА ДЯДО КОЛЕДА В ЧЕРНОКОЖ ВАРИАНТ.

Бях го чувал да казва „най-голямата колекция в света на Дядо Коледа в чернокож вариант“ хиляди пъти и всеки път беше ужасно смешно, такова беше и сега. Но пичът си беше прав. Помня, когато отидох за първи път. Мисля, че бях на тринайсет, няколко месеца след Коледа, беше пролет, но навсякъде около прозорците, по первазите, навсякъде, където окото можеше да надникне, грижовно подредени и накипрени седяха стотици кукли, макети и каквото се сетиш на чернокожия Дядо Коледа, стотици чернокожи дядковци в коледни дрехи и с коледен дух. Хартиени макети висяха навсякъде из къщата, по парапетите на стълбището, черни коледни свещи с лика на Дядо Коледа бяха наредени по масата за хранене, над камината висеше голяма рисунка с маслени бои на Дядо Коледа в чернокож вариант. Около самата рисунка имаше десетки по-малки фигурки на същия дядка. Имаха огромна кутия за бонбони „Пез“ с чернокож Дядо Коледа, закупена от Намибия. Светещият пластмасов черен Дядо Коледа, който стоеше в двора им до пощенската кутия в периода от Деня на благодарността до Нова година, през останалото време се кипреше гордо в ъгъла на банята за гости, като страж. В самата баня имаше тапети. Домашна изработка. Пак с Дядо Коледа в чернокож вариант. Сами ги бяха рисували. Имаше и гъба за баня с формата на Дядо Коледа. Разбира се, черна. Във всяка стая, освен тази на Рейдар, навсякъде тържествуваше коледното настроение на чернокожия Дядо Коледа в различна изработка — гипс, пластмаса, мрамор, глина, дърво, плат, гума. Родителите на Рейдар имаха повече от хиляда и двеста екземпляра от различна направа и под различна форма, но не и цвят. Както пишеше на табелката отпред, къщата на Рейдар беше официално вписана като коледна забележителност и призната от Коледната асоциация за дом на Дядо Коледа.

— Трябва да й кажеш, пич — предложих. — Просто трябва да кажеш така: „Анджела, аз наистина много те харесвам, но трябва да ти кажа нещо. И то е, че когато отидем у нас и започнем да правим каквото там ще правим, ще ни гледат две хиляди и четиристотин очи (или ако искаш хиляда и двеста чифта очи). И това ще са очите на хиляда и двеста фигурки на Дядо Коледа в чернокож вариант.“

Рейдар прокара ръка по много късо остриганата си коса и поклати глава.

— Е, няма да кажа точно това, но все някак ще се оправя.

Тръгнах за час по държавно устройство. После два часа гледах часовници над разни дъски и когато свърших, дробовете ми се изпълниха не с въздух, а с великолепното чувство на облекчение. Краят на всеки ден беше като край на поредната суха тренировка за завършването ни след по-малко от месец.

После се прибрах, изядох два сандвича с фъстъчено масло — нещо като ранна вечеря. Гледах покер по телевизията. Майка ми и баща ми се върнаха в шест часа, прегърнаха се, после прегърнаха мен, после вечеряхме макарони касероле. Питаха ме за училище. Питаха ме за бала. После се дивяха на страхотната работа, която са свършили с възпитанието ми. После ми разказаха за техния ден, за пациентите си, които очевидно не са били отгледани по същия брилянтен начин като мен. После отидоха да гледат телевизия, а аз се прибрах в стаята си. Проверих си пощата, написах нещо там за „Великият Гетсби“ по английски. Почетох малко за федералното управление като подготовка за класното. После си писах с Бен. После и Рейдар дойде онлайн. По време на целия разговор фразата „най-голямата колекция на Дядо Коледа в чернокож вариант“ бе спомената точно четири пъти и всеки път се смях с глас. Казах му, че се радвам за него, че има приятелка. Той каза, че се очертава страхотно лято. Съгласих се. Беше пети май. Но можеше да бъде всеки един ден от годината. Дните ми, както и целият ми живот бяха изпълнени с едно приятно еднообразие. Винаги ми е харесвало да живея така. Харесвах рутината и обичах да ми е скучно. Не исках да е така, но в крайна сметка не намирах нищо лошо, дори се чувствах съвсем комфортно с чувството на досада и скука. Така че този ден беше като всеки един ден от съзнателния ми живот. До… точно до полунощ, когато Марго Рот Шпигелман отвори прозореца на стаята ми, на който нямаше мрежа за комари. Отвори го за първи път от онази нощ, когато преди девет години ми беше казала да го затворя.

2

Чух, че прозорецът се отваря, и се обърнах да видя кой е. Сините очи на Марго ме гледаха втренчено. Сините очи на Марго. Само това виждах. После разбрах защо не виждам нищо друго. Когато очите ми се адаптираха към мрака, забелязах, че по лицето й има черна боя, носеше черен суитшърт с качулка, която бе вдигнала на главата си.

— Какво правиш? Киберсекс ли? — попита тя.

— Пиша си с Бен Старлинг.

— Това не е отговор на въпроса ми, перверзнико.

Засмях се неловко, станах и клекнах до прозореца. Лицето ми беше на сантиметри от нейното. Нямах никаква идея защо стоеше там, на моя прозорец, цялата в черно.

— На какво дължа удоволствието? — попитах. Мисля, че все още бяхме нещо като приятели, но не бяхме от тези приятели, които са се наговорили да се срещнат посред нощите, намазани с черна боя. Тя си имаше близки приятели за такива игри. Просто аз не бях един от тях.

— Трябва ми колата ти — каза тя.

— Нямам кола — отвърнах. Темата беше малко болезнена и не ми се искаше да го изричам на глас.

— Е, добре де, трябва ми колата на майка ти.

— Ти имаш кола — отбелязах.

Марго изду бузи и въздъхна.

— Така е, само че родителите ми заключват ключовете от колата в сейф, който държат под спалнята си. А Мирна Маунтуизъл (кучето й) спи в спалнята им. Мирна Маунтуизъл получава няк’ъв скапан аневризъм, като ме види. Искам да кажа, че мога съвсем спокойно да се промъкна в спалнята им, да взема ключовете и да тръгна с колата, само че няма никакъв смисъл, защото Мирна Маунтуизъл ще започне да лае като откачена още щом се опитам да открехна вратата на стаята. Така че… да, имам нужда от кола. Освен това, имам нужда и от теб. Трябва да караш. Имам да свърша единайсет неща, а за пет от тях ми трябва човек, който да чака в колата, за да ме измъкне бързо.

Когато погледът ми спираше да фокусира, тя се превръщаше в чифт очи. Само очи, виснали във въздуха, без нещо да ги държи. Но когато успеех да се съсредоточа, можех да видя очертанията на лицето й. Боята все още не беше съвсем изсъхнала. Скулите и брадичката й бяха заключени в триъгълник. Черните й устни се разпънаха в лека усмивка.

— А програмата за вечерта включва ли някакви углавни престъпления? — попитах.

— Хм. Я ми припомни дали влизане с взлом беше углавно престъпление — каза тя.

— Не — заявих категорично.

— „Не“ в смисъл „не е престъпление“, или „не“ в смисъл, че няма да ми помогнеш?

— Не, няма да ти помогна. Не можа ли да викнеш някой от придворните ти лакеи и слугини да те разхождат насам-натам?

Лейси и/или Бека винаги я караха, изпълняваха нарежданията й, и й угаждаха.

— Всъщност те са част от проблема — каза Марго.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Не е един, единайсет са — уточни някак нетърпеливо тя.

— И без углавни престъпления? — попитах.

— Кълна се, няма да те карам да правиш нищо престъпно.

И точно тогава цялата къща на Марго светна — целият двор, всеки прозорец, ей така, изведнъж, потоп от светлина. С едно движение тя успя да се мушне през прозореца и се претърколи под леглото ми. След половин секунда баща й се появи на верандата.

— Марго! Видях те! — изкрещя той.

— О, господи! — измърмори изпод леглото тя, после излезе, изправи се и тръгна към прозореца. — Стига, татко! Просто си приказвам с Куентин. Винаги си ми казвал какво положително въздействие може да има върху мен.

— Само си приказваш с Куентин, тъй ли?

— Да.

— Защо си си намазала лицето с черна боя? За приказки с Куентин?

Марго не отговори веднага, но не й отне повече от секунда да го измисли.

— Татко, за да ти отговоря на въпроса, ще са ми нужни векове да ти обяснявам и да се връщам много назад в историята, а на теб ти се спи, така че просто иди да си…

— Веднага вкъщи! На секундата! — избуча той.

Марго ме хвана за ризата, прошепна в ухото ми „Връщам се след минутка!“, покатери се на перваза и скочи навън.

Веднага щом тя изчезна, аз грабнах ключовете за колата. За щастие, те си бяха мои. За нещастие, колата — не. За шестнайсетия ми рожден ден родителите ми ми дадоха подарък. Беше нещо много малко, миниатюрно. В мига, в който ми го поднесоха, знаех, че е ключ за кола, и за малко да се напикая от щастие, защото бяха казвали поне милион пъти, че не могат да си позволят да ми купят кола. Но когато ми дадоха малката увита в хубава хартия кутийка, реших, че се бяха бъзикали през цялото време, за да ме изненадат, и в крайна сметка бяха решили да ми купят кола. Ставах собственик на моя собствена кола. Направо разкъсах хартията, отворих малката кутийка и там наистина имаше ключ.

Ключ от крайслер. Ключ от миниван „Крайслер“. Точно същият като на майка ми.

— Подаръкът ми е ключ от твоята кола, така ли?

— Том, казах ти, че ще стане така, ще се надява на нещо повече — обърна се тя към баща ми.

— О, я не обвинявай мен! — каза той. — Просто фрустарцията ти взема връх, а този връх се извисява много над доходите ми.

— Това сега какво е? Този рязък коментар не е ли малко пасивно-агресивнен? — попита майка.

— А риторичните обвинения в пасивна агресивност не са ли наследени пасивно-агресивни поведенчески модели? — на свой ред попита баща ми и така се започна и продължи безкрай.

С две думи, нещата стояха по следния начин: имах достъп до красотата, мобилността и изяществото на последен модел миниван „Крайслер“, но този достъп беше ограничен до времето, когато майка ми не го ползваше. И понеже тя караше всеки ден до работа и обратно, можех да ползвам това прелестно превозно средство само през уикенда. Е, добре де, през уикенда и както в случая — посред нощите.

Отне й малко повече от минута, но не повече от пет. Когато Марго изчезна, бях започнал да се разколебавам и да омеквам като кифла.

— Утре съм на училище — казах й.

— Да, знам — отвърна тя. — Училище има утре, ще има и след утре, и след след утре, и ако се замисля още малко над тази безкрайност, ще превъртя. Така че — да, нощта преди поредния училищен ден. Ето защо трябва да тръгваме веднага, за да се върнем до сутринта.

— Не знам, не съм сигурен.

— Кю, от колко години съм твоя най-близка и добра приятелка?

— Ние не сме приятели. Ние сме съседи.

— Ох, боже! Нима не съм била винаги добра и мила с теб? Нима не заповядвам на всички онези нищожни пионки в училище да се държат добре с теб?

— Ъм… — измънках колебливо, макар че винаги тайно бях подозирал, че тя бе казала на Чък Парсън и останалите селяндури около него да не се гаврят с нас.

Тя премигна. Беше боядисала дори клепачите си с черна боя.

— Кю, наистина трябва да тръгваме.

И така, тръгнах с нея. Измъкнах се през прозореца и после побягнахме покрай стената на къщата с приведени глави, стигнахме до минивана и отворихме вратите. Марго прошепна да не ги затваряме, за да не вдигаме шум, избутах колата с крак и я оставих да се плъзне по инерция назад към шосето. Минахме бавно и безшумно покрай няколко къщи и чак тогава включих двигателя и фаровете. Затворихме вратите и подкарах из безкрайния лабиринт от улици на Джеферсън Парк. Улици като змии. Къщите изглеждаха все още нови, като пластмасови, като играчки, като малки макети за игра на кукли или на градове, или на нещо такова, но с около десетки хиляди реални обитатели.

Марго заговори.

— Цялата работа е, че изобщо не им пука какво правя, ама си мислят, че моите подвизи уронват престижа им пред хората. И знаеш ли какво ми каза сега? Каза: „Изобщо не ми пука, ако си прецакаш живота, но няма да позволя да ни излагаш пред семейство Якобсен. Те са ни приятели“. Колко смешно. Ха-ха. И нямаш идея колко трудно стана да се излиза от проклетата къща. Нали знаеш във филмите, в някой затвор например, как слагат дрехи и разни неща под одеялото, все едно под него има човек — кимнах, знаех. — Е, добре, ама майка ми сложи някакъв шибан бейбифон в стаята ми, за да ме чувала как дишам и дали дишам цяла нощ и ако не дишам, значи, не съм там. Така че, трябваше да платя пет кинта на Рути, за да спи в моята стая, после сложих дрехи под одеялото й, все едно че е там.

Рути бе малката сестра на Марго.

— Сега стана „мисията невъзможна“ там. Навремето можех да се измъкна като всеки един нормален американец — да се покатеря на прозореца и да скоча от покрива. Какво се случва с хората напоследък, не знам. У нас е фашистка диктатура.

— Имаш ли намерение да ми кажеш къде отиваме?

— Ами първо отиваме в Пъбликс. Поради причини, които ще ти обяснявам по-късно, трябва да слезеш и да напазаруваш някои неща. После отиваме в УолМарт.

— Значи, отиваме на едно голямо пътешествие през всяка една търговска забележителност в Централна Флорида? — попитах.

— Тази нощ, мили мой, ще поправим много грешки. Също така ще направим някои грешки с неща, които принципно са си правилни. Първите ще бъдат последни, последните ще бъдат първи. Кротките ще трябва да направят и те нещо. Примерно да се захванат с унаследяването на земята. Но преди да направим всички тези радикални световни промени, трябва да напазаруваме.

Спрях пред Пъбликс. Паркингът беше празен.

— Слушай, колко пари имаш в теб? — попита тя.

— Нула долара и нула цента — изключих двигателя и я погледнах. Тя пъхна ръка в джоба на тесните си черни джинси и извади няколко стодоларови банкноти.

— За щастие, господ се е погрижил за бедните и гладните — каза тя.

— Какво е това, по дяволите?

— Пари, душицо. Нямам достъп до сметките на родителите си, но пък им знам паролата, защото използват една и съща за всичко „myrnamountw3az3l“. Така че изтеглих съвсем законно и правомерно.

Опитах се с няколко примигвания да прикрия възхищението и недоумението си, но тя видя как я гледам и се усмихна.

— Трябва да те предупредя, че това ще е най-хубавата нощ в живота ти.

3

Нещата с Марго Рот Шпигелман стояха по следния начин: единственото, на което бях способен в нейната компания, бе да я оставя да говори, а щом спреше да говори, да я насърча да продължи да говори, защото 1) Бях безспорно, безнадеждно, безпаметно влюбен в нея, 2) Тя беше абсолютно безпрецедентна във всяко едно отношение и 3) Тя никога не ми задаваше въпроси, така че единственият начин да избегна мълчанието беше да я карам да говори.

И така, в колата на паркинга пред Пъбликс тя каза:

— Гледай сега, направила съм ти списък. Ако нещо не ти е ясно — просто ми се обади на мобилния. Което ми напомня, уф, забравих да ти кажа… малко по-рано тази вечер сложих някои неща в багажника на вана.

— Моля? Преди да ме питаш? Преди да се съглася?

— Е, да, технически погледнато — да. Както и да е, стига за това. Така че, ако има нещо неясно по списъка, обади ми се. Но за вазелина да ти кажа, вземи най-голямата туба. Има три вида туби. Едната е мъничка — тубичка бебе, после има една средна, тубичка мама, и има една голяма, колкото свит юмрук — като… туба дебел татко. Точно дебелият татко ти трябва. Но ако нямат от дебелия татко, вземи три мами. Това трябва да ти стигне — каза и ми връчи стодоларова банкнота.

Списъкът на Марго:

— Интересна употреба на главните букви — казах.

— Аха. Силно вярвам в теорията за поставяне на главната буква на случайно подбрани места в текста. Правилата за употреба на главната буква са крайно несправедливи спрямо останалите думи в средата на изречението.

Сега, спорно е какво трябва да се каже или дали да се казва изобщо нещо на касиерката в дванайсет и половина след полунощ, когато наредиш пред нея седем кила риба, един депилатоар Вийт, една туба вазелин, от тези, дето приличат на дебел татко, шест кутии Маунтин Дю, един спрей със синя боя и дванайсет лалета. Но ето какво казах аз:

— Не е толкова странно, само така изглежда.

Жената прочисти гърлото си и без да поглежда към мен, измърмори:

— Точно така изглежда — странно.

— Не искам да се забърквам в никакви неприятности, честно — казах на Марго, щом стигнах до колата, докато тя миеше лицето си от черната боя с водата, която бях донесъл. После се избърса със салфетките. Сякаш, ако не беше дегизирана, нямаше да успее да се измъкне от тях!

— В пояснителното писмо от Дюк казват, че няма да ме приемат, ако бъда арестуван или нещо такова.

— Ти си много притеснителен човек, Кю.

— Нека само да не се забъркваме в бели — казах. — Искам да се забавляваме и всичко, но не за сметка на… примерно… бъдещето ми.

Тя ме погледна, лицето й беше почти чисто и почти усмихнато.

— Знаеш ли кое ме учудва? Че намираш всичките тези простотии за интересни.

— А?

— Колеж, как да влезеш, пък ако не влезеш — какво ще стане. Проблем: ще влезеш или не. В училище: двойки или шестици. Кариера: да имаш или да нямаш. Къща: голяма или малка, под наем или да купиш. Пари: имаш или нямаш… Няма никакво значение, всичко това е толкова скучно.

Тръгнах да казвам нещо, да й възразя, че очевидно нея я беше грижа, поне мъничко, защото имаше отлични оценки и заминаваше за университета във Флорида наесен, но тя не ми даде възможност. Каза само:

— УолМарт.

Тук влязохме заедно и взехме един от онези бастуни, казват му Клуб, с който се заключва воланът на колата, за да не ти я откраднат. Докато вървяхме из магазина, попитах Марго:

— За какво ни е това нещо?

Марго успяваше да води разговор по нейния си начин — на всеки мой въпрос отговаряше с дълъг монолог, без всъщност да дава някакъв отговор на въпроса.

— Знаеш ли, че почти през цялата човешка история средната продължителност на живота на човека е била по-малко от трийсет години? Значи, ако седнеш да сметнеш, имаш колко… десет години зрелост, нали така? Нямало е време да планираш ранно пенсиониране, нямало е време да планираш кариера, нямало е време за бъдеще. Но после средната продължителност на живота нараснала и хората се сдобили с какво… с повече бъдеще. И така започнали да мислят за него. За бъдещето си, един вид. И така животът се превърнал в бъдеще. Всяка секунда от живота ти се изживява в името на бъдещето ти — отиваш в гимназия, за да можеш да идеш в университет, за да можеш да намериш хубава и добре платена работа, за да можеш да си купиш хубава къща и да можеш да си позволиш да пратиш и децата си в гимназии, за да могат и те да намерят хубава работа, за да могат и те да си купят хубави къщи и да могат да си позволят да пратят децата си в университети.

Имах чувството, че Марго приказва, колкото да избегне отговора на въпроса ми. Затова пак попитах:

— Защо ни е този бастун?

Марго ме потупа нежно по гърба и каза:

— Исках да кажа, че очевидно това ще стане ясно в рамките на тази нощ — и точно тогава, при лодките и оборудването за тях, тя намери някаква тромба. Извади я от кутията и я вдигна във въздуха, а аз казах „Не“, тя каза „Защо не“, аз й казах да не натиска тромбата в магазина, но когато стигнах до н-то на „настискай“, тя стисна и проклетата тромба издаде ужасяващ звук, който мозъкът ми прие със същите шок и болка, с каквито би приел пристъп на аневризъм. А тя каза:

— Извинявай, не те чух. Какво казваше?

И аз казах:

— Спри да н… — и тя пак натисна.

Един от служителите, почти на нашите години, тръгна към нас.

— Ей, не може да надувате това нещо тук.

— О, колко съжалявам, наистина не знаех — отвърна Марго с такава искреност и невинност, а пичът каза, че всъщност било О.К. и лично той нямал нищо против, и разговорът уж приключи, само дето всички стояхме и не мърдахме, понеже той не можеше да спре да я гледа. И как да го виниш? Марго беше момиче, което не можеш да не погледаш. Най-накрая той попита:

— Какво ще правите тази вечер?

— Нищо особено. Ти? — попита Марго.

И тогава той каза:

— Свършвам в един часа и после ще ходя в оня бар на „Ориндж“. Ако искаш да дойдеш… ама трябва да оставиш брат си, защото там наистина проверяват картите и не пускат малолетни.

Кого да остави? Брат си?

— Не съм й брат — измърморих, без да откъсвам поглед от маратонките му.

Марго продължи да лъже.

— Всъщност той ми е братовчед — каза тя, после застана плътно до мен, уви ръка около кръста ми и ме стисна така, че усетих всеки един от стегнатите й около таза ми пръсти, и тогава тя добави: — И мой любовник също така.

Момчето завъртя очи и замина нанякъде, а ръката на Марго остана увита около мен. Аз използвах възможността да я прегърна през раменете.

— Ти си любимата ми братовчедка — казах й, а тя ме подбутна с ханша си, завъртя се и се измъкна от прегръдката ми.

— Сякаш не знам — отговори тя.

4

Карахме блажено по празното шосе I-4. Следвах инструкциите й. Според часовника в колата беше едва 1:07.

— Красиво е, нали? — каза тя. Беше обърнала глава към прозореца, не виждах лицето й. — Обичам да карам под уличните лампи.

— Светлината — казах — е видимият спомен за Невидимата светлина.

— Красиво е — каза тя.

— Т. С. Елиът. Трябва да си го учила по английски миналата година — казах. Не бях чел цялото стихотворение, само няколко строфи, но ги бях запомнил.

— О, това е цитат! — каза тя. Прозвуча разочаровано. Видях как сложи ръката си върху панела в средата на таблото. Ако сложех и моята там, тогава може би ръцете ни щяха да бъдат на едно и също място по едно и също време. Но не го направих.

— Кажи го пак — каза тя.

— Светлината е видимият спомен за Невидимата светлина.

— Да. Дяволски добро. Трябва да е помогнало да свалиш гаджето си.

— Бившето — коригирах я.

— Сузи те е зарязала?

— А как реши, че тя ме е зарязала, а не аз нея.

— О, извинявай.

— Макар че точно тя ме заряза — признах, а Марго се засмя. Бяхме скъсали преди месеци, но не можех да виня Марго, че не е обърнала внимание на най-нищожната и жалка романтична връзка в историята на романтиката изобщо. Това, което се случва в музикалната зала, остава там.

Марго сложи крака на таблото и започна да мърда пръстите си в ритъма, в който говореше. Винаги говореше така — с ритъм, който не може да не се улови, сякаш рецитираше поезия.

— Съжалявам да го чуя и във връзка с това мога само да кажа, че моят прелестен приятел чука най-добрата ми приятелка. От месеци.

Погледнах я, но косата беше скрила лицето й, така че не можах да разбера дали се шегува.

— Сериозно ли говориш? — попитах, но тя не отговори. — Но… нали тази сутрин се смеехте заедно, видях те.

— Нямам идея за какво говориш. Разбрах преди първия час и веднага ги намерих, говореха си и тогава започнах да пищя като заклана. Бека се скри в ръцете на Клинт Бауер, а Джейс стоеше там като някакъв тъп гъз, с отворена воняща уста и с потекла лига.

Явно бях разбрал всичко съвсем погрешно.

— Странно, защото Чък Парсън ме пита тази сутрин за теб и Джейс. Какво знам за вас.

— Е, да, Чък прави каквото му се каже. Вероятно Джейс го е накарал да пита и да разбере кой друг знае.

— Господи! Защо изобщо се е хванал с Бека?

— Е, не може да се каже, че е известна с доброта, бляскав ум и нежна душа, така че остава фактът, че е секси.

— Не и колкото теб — изрекох, преди да се замисля.

— Винаги ми се е струвало ужасно гадно да се навърташ около някого, да излизаш с него, да си му гадже само защото тоя някой е секси или хубав. Все едно да си избираш корнфлейкса по цвета, а не по вкуса. Трябва да завиеш на следващата пряка. Но аз не съм хубава, поне не и отблизо. По принцип, колкото повече някой ме опознава, толкова по-малко секси ме намира.

— Но това е… — започнах.

— Няма значение. Все тая — каза тя.

И в този миг ме удари ужасната истина, че животът е безкрайно несправедлив. Как може един задник като Джейсън Уърдингтън да чука хем Марго, хем Бека, а в същото време един хубав, симпатичен, приятен индивид… като мен например, не може да се докопа нито до едната, нито до другата, нито до която и да е, ако трябва да си говорим истината. И като стана дума за това, трябва да кажа, че обичам да мисля за себе си като за човек, който в никакъв случай не би свалял момиче като Бека Арингтън. Да, О.К., секси е, но също е и 1) Арогантно куха и 2) Истинска и напълно неподправена бясна кучка. Всички, които се събирахме в музикалната зала, от доста време подозирахме, че поддържа секси задника и изваяната си фигура, като не яде нищо друго освен душичките на малки невинни котенца и мечтите на бедни гладни дечица.

— Бека е кофти кучка — казах, за да я накарам да говори пак.

— Да — отвърна тя и продължи да гледа през прозореца. Светлината на лампите, под които минавахме, заливаше косата й. За секунда си помислих, че плаче, но точно тогава тя сложи качулката и извади Клуба от торбата.

— Е, това вече ще е суперзабавно — каза тя и разкъса опаковката му.

— Сега вече може ли да попитам къде отиваме?

— Бека — каза тя.

— Ъм… о… — измънках, спрях минивана и тъкмо се канех да й кажа, че веднага я карам в тях, когато тя добави:

— Никакви престъпления. Обещавам. Трябва да намерим колата на Джейс. Улицата на Бека е следващата вдясно, но той няма да паркира колата си там, защото родителите й са в тях. Опитай в следващата пресечка. Това е първата ни работа.

— О.К., но после се прибираме.

— Не, после преминаваме към втора точка от единайсетте точки на плана.

— Марго, мисля, че идеята не е добра.

— Просто карай — каза тя и така и направих. Намерихме колата му на две пресечки от улицата на Бека. Беше паркирана в една глуха улица. Още не бях спрял, когато Марго изскочи от минивана с Клуба в ръка. После отвори вратата на лексуса, седна на шофьорската седалка и започна да закрепя бастуна за волана на Джейс. Когато свърши, излезе и тихо и грижовно затвори вратата.

— Тъпото копеле никога не си заключва колата — каза, докато се качваше в минивана. После прибра ключа за бастуна в джоба си и протегна ръка да разроши косата ми.

— Първа точка от плана е изпълнена. Сега напред към къщата на Бека.

Докато карах, Марго обясни втора и трета част от плана.

— Брилянтно — казах, макар че отвътре щях да се пръсна от нерви, чак душата ми трепереше.

Завих по улицата на Бека и спрях две къщи след кичозния замък, в който тя живееше. Марго изпълзя към задната част на минивана и измъкна отнякъде бинокъл и цифров фотоапарат. Първо погледна през бинокъла, после ми го подаде. Видях, че осветлението в приземния етаж беше включено, но не се забелязваше никакво движение. Бях изненадан, че къщата дори има такъв етаж. В Орландо две копки надолу, и веднага бликва вода.

Бръкнах в джоба си, извадих телефона и набрах номера, който Марго ми продиктува. Звънна веднъж, два пъти и после нечий изморен мъжки глас:

— Ало?

— Господин Арингтън? — попитах вежливо. Марго искаше аз да се обадя, защото никога нямаше да разпознаят гласа ми.

— Кой е? Господи, колко е часът?

— Сър, смятам, че е добре да Ви съобщя, че в момента Вашата дъщеря прави секс с Джейсън Уърдингтън в приземния етаж на дома Ви.

Край на втора част от плана.

С Марго отворихме вратите на минивана, хукнахме надолу по улицата и се хвърлихме по корем точно пред живия плет пред къщата на Бека. Марго ми подаде фотоапарата. Видях как на горния етаж лампата в спалнята светна, после лампата на стълбището, след нея и в кухнята. И най-накрая лампата по стълбите към стаята в мазето.

— Идва — прошепна Марго. Не разбрах какво имаше предвид, докато някъде в ъгъла на периферното ми зрение не се появи Джейсън Уърдингтън, точно изскачаше от прозореца на мазето съвсем гол, като изключим боксерките. Той хукна по поляната и когато наближи, го щракнах, с което изпълних точка три от плана. Светкавицата изненада и двама ни. Той спря и замига към мен в тъмното. Бяха няколко секунди нажежено до бяло напрежение. После хукна отново и изчезна в тъмното.

Марго дърпаше крачола на панталона ми. Погледнах към нея, а тя се усмихваше лукаво. Протегнах ръка и й помогнах да се изправи. После хукнахме нагоре към колата. Докато пъхах ключа в захранването, тя каза:

— Дай да видя снимката.

Подадох й апарата и облегнати един до друг, зачакахме снимката да се появи. Главите ни почти се докосваха. И щом видях учуденото пребледняло лице на Джейсън Уърдингтън, не можах да се стърпя и прихнах.

— О, господи! — възкликна Марго и посочи снимката. Очевидно паниката е била голяма и моментът — съвсем точен, но както бе видно от снимката, Джейсън не бе успял да прибере Малкия Джейсън в боксерките и ето го — виси, полюшва се, цифрово запечатан за бъдещите поколения.

— Това е пенис — каза Марго. — И спрямо останалите пениси, той се съотнася така, както Роуд Айлънд към останалите щати в Америка — може да има велика история, но едно е сигурно — никак не е голям.

Погледах към къщата и забелязах, че лампата в мазето вече беше угасена. За миг ми стана кофти за Джейсън — не беше виновен, че има микропенис и брилянтна и много отмъстителна приятелка. Но пък… в шести клас Джейс обеща да не ме удря повече в рамото, ако изям един червей. И аз взех че изядох един червей и после той ме измлати в лицето. И с това чувството на съжаление премина.

Когато се обърнах към Марго, тя наблюдаваше къщата през бинокъла.

— Трябва да тръгваме — каза. — Към мазето — добави.

— Какво? Защо?

— Четвърта точка. Трябва да вземем дрехите, ако се опита да влезе обратно да си ги търси. И пета част от плана — да оставим рибка за Бека.

— Искаш да кажеш… сега?

— Да, сега. Тя е горе и техните й четат конско. Обаче колко дълго според теб може да трае подобна лекция? Колко време ти е нужно да кажеш… какво… Примерно: „Не трябва да чукаш гаджето на Марго в мазето“. И това е, едно изречение. Трябва да побързаме.

Тя излезе от колата със спрея в едната ръка и с рибата в другата. Прошепнах, че идеята не ми харесва, но какво от това, тя не спря, аз я последвах, приведен, почти клекнал като нея, докато стигнахме до все още отворения прозорец на приземния етаж.

— Аз влизам първа — каза тя и се мушна с краката надолу. Стъпи на бюрото на Бека и в един миг половината й тяло беше вътре, другата половина над рамката на прозореца. Точно тогава я попитах:

— Не мога ли да остана на пост тук?

— Вкарвай си кльощавия задник вътре — каза тя и аз веднага я последвах. Светкавично събрах всички мъжки дрехи, пръснати по килима с цвят на лавандула — джинси с мъжки колан, чифт джапанки, бейзболна шапка на „Уайлдкетс“ — бейзболния отбор на Уинтър Парк, и едно бебешкосиньо поло. Погледнах Марго, тя ми подаде завитата в хартия риба и една от лъскавите пурпурночервени химикалки на Бека. Каза ми какво да напиша:

Марго набута рибата между сгънатите в гардероба дрехи на Бека и тогава чух стъпки по стълбите. Потупах Марго по рамото и я погледнах. Не знам с какво съм я погледнал, защото очите ми бяха изскочили от очните кухини. Тя само се усмихна и съвсем лежерно извади спрея. Аз се изнизах през прозореца и застанах отвън да видя какво ще прави. Марго се наведе над бюрото и бавно и спокойно разтърси флакона с боя. С едно елегантно движение и с изящество, което може да се асоциира с калиграфията на Зоро, тя написа със спрея буквата М. На стената над бюрото.

После вдигна ръце към мен и я издърпах през прозореца. Точно се изправи на крака пред мен, когато чухме някой да пищи „ДУАЙТ!“. Аз грабнах дрехите и хукнах да бягам, Марго тичаше след мен.

Чух, но не видях, как входната врата на къщата на Бека се отвори, но не спрях, не се обърнах, не спрях и когато един гърмящ глас извика „СТОЙ!“, не спрях и когато чух онзи шум, който не можеш да объркаш с нищо — прищракването на заредена пушка.

Чух как зад гърба ми Марго каза „пушка“. Не звучеше уплашена или нещо, прозвуча като констатация. Когато стигнахме до живия плет, вместо да продължа да бягам, аз се хвърлих отвъд него с главата напред. Как съм възнамерявал да се приземя, нямам обяснение и до сега. Може би съм си въобразил, че мога да направя някакво велико салто като истински световноизвестен гимнастик, но реалността се оказа друга — просто се изсипах на асфалта и в крайна сметка се приземих на лявото си рамо. За щастие, купчината с дрехи на горкия Джейс падна под мен и омекоти удара. Изпсувах и преди дори да се сетя, че трябва моментално да се изправя, усетих как ръцете на Марго ме дърпат нагоре. После в колата, и после вече карах на задна с изгасени фарове, поради което едва не прегазих почти голия, оцъклен от почуда стопер на прочутия бейзболен отбор на гимназията Уинтър Парк. Джейс бягаше много бързо, с посока и цел, докато аз очевидно се бях запътил за някъде, но никой, дори самият аз не знаех за къде, следователно карах напосоки. А когато го подминахме, получих пореден пристъп на съчувствие и отворих наполовина джама на колата и му метнах полото. За наш късмет, не видя нито мен, нито Марго, нямаше начин да разпознае минивана, понеже… не искам да звуча заядливо или нещо и да напомням все за това, но истината е, че нямах шанс да го карам до училище.

— Защо, по дяволите, го направи? — попита Марго, щом включих фаровете и тръгнах през лабиринта от улици обратно към центъра на града.

— Стана ми кофти за него.

— За него? Защо? Защото ми изневерява и ме лъже от шест седмици? Или защото ми е лепнал кой знае каква болест? Защото е отвратителен идиот, който ще е богат и щастлив през целия си шибан живот, което е реално доказателство за повсеместната и жестока несправедливост на вселената?

— Просто изглеждаше отчаян — казах.

— Както и да е. Отиваме в къщата на Карин. На „Пенсилвания“ е, до магазина за алкохол.

— Не ми се сърди — казах. — Току-що бях на мушката на оная пушка заради теб, така че не ми се сърди.

— НЕ ТИ СЕ СЪРДЯ! — изкрещя тя и удари таблото.

— Не се сърдиш, но пищиш.

— Може би си бях въобразила, че не е истина, че не ме мами и че в крайна сметка е само слух.

— О!

— Карин ми каза в училище. Предполагам много хора са знаели, и то от доста време. И никой не ми каза. До тази сутрин. И когато Карин ми каза, си помислих, че се опитва да завърти някоя интрига или нещо такова.

— Съжалявам — отвърнах.

— Да, да, да. Не мога да повярвам, че дори ми пука.

— Сърцето ми бие много силно — казах.

— Точно по биенето на сърцето разбираш, че се забавляваш истински — каза тя.

Не го усещах като забавление. Усещах го като сърдечен удар. Спрях на паркинга на 7-Илевън, сложих пръст върху вената на врата си и загледах как двете точки между часа и минутите на електронния часовник отмерват секундите. Когато се обърнах към Марго, тя завъртя очи.

— Пулсът ми е опасно висок — опитах се да обясня.

— Дори не мога да си спомня кога за последно съм се забавлявала толкова много. Това усещане за адреналина, когато се изсипва в гърлото ти, как дробовете ти стават големи и се раздуват като балони.

— Вдишваш през носа и издишваш през устата — отвърнах.

— Тези твои дребни… тревоги. Толкова си…

— Сладък?

— Така ли викат в наши дни на голямо момче с пристъпи на вдетиняване? — усмихна се тя.

После Марго се измъкна към задната седалка и се върна с някаква малка чантичка. Зачудих се колко ли неща е натрупала там, без да ми каже. После отвори чантичката и извади лак за нокти. Толкова тъмночервен, че биеше на черно.

— Докато се успокоиш, мисля да си лакирам ноктите — каза и ми се усмихна през падналите върху лицето й кичури. — Няма проблем, не бързаме, поеми въздух, отпусни се.

И така седяхме — тя с лака за нокти, добре балансиран върху таблото на колата, аз с треперещ пръст върху вената на врата ми, като не спирах да си меря пулса. Беше хубав цвят. Лакът де. А и Марго имаше хубави нокти — съвсем тънички, за разлика от останалата част от тялото й, която беше мека, с приятни женствени извивки. Пръстите й просто те мамеха да ги хванеш и вплетеш в своите. Спомних си усещането от допира им в УолМарт. Кога беше това? Преди няколко века? Сърцето ми забави ритъма си. И после се опитах да си внуша: Марго е права, навън няма нищо страшно, не и в този малък град, не и в такава тиха и спокойна нощ.

5

— Шеста точка — каза Марго, след като най-сетне подкарах минивана. Тя размахваше ръце из въздуха, за да изсъхне лакът. Сякаш свиреше на невидимо пиано. — Да оставим цветя пред вратата на Карин с извинителна бележка.

— Какво си й направила?

— Ами… като ми каза за Джейс, аз май… абе застрелях вестоносеца.

— В смисъл? — попитах. Бяхме спрели на светофар, някакви хлапаци до нас в спортна кола също бяха спрели и момчето, което караше, натискаше газта и колата ръмжеше заканително, сякаш чакаха някой да вдигне флагче и да тръгнем да се състезаваме. Точно пък с крайслера нямаше начин. Като натиснеш газта докрай, той почваше да скимти и да хленчи.

— Ами не помня точно какво й казах, но беше нещо от сорта „сополива, гнусна, видиотена, кривозъба, пъпчасала дебелогъза кучка с най-отвратителната коса в Централна Флорида“, което май не е малко.

— Косата й наистина е странна — казах.

— Знам. От всичко, което казах за нея, само това е вярно. Когато казваш гадни неща за хората, не бива да казваш нещо, което е вярно, защото после няма да можеш да си вземеш думите назад. Можеш де, ама няма да е от сърце. Искам да кажа, че има неща, върху които трябва да се акцентира, неща, за които трябва да се намекне, и неща, които звучат като райета на кожата на скункс, ако райетата могат да звучат.

Докато карах към къщата на Карин, Марго пак изчезна някъде отзад и се появи с лалетата. Към стъблата на лалетата беше залепила с тиксо някаква бележка в плик. Когато спрях, тя ми даде букета, аз побягнах към къщата по страничната пътечка, оставих букета на стълбите на къщата и със спринт се върнах в колата.

— Седма част — каза тя веднага щом седнах в колата. — Да оставим риба за сладкия господин Уърдингтън.

— Предполагам не се е прибрал още — казах с известна доза съчувствие.

— Надявам се ченгетата да го намерят след около седмица в някоя канавка край града без обувки, полудял и съвсем гол — каза Марго съвсем безизразно.

— Никога не бива да забравям да не ядосвам Марго Рот Шпигелман — измърморих изпод носа си, а тя се засмя.

— Честно, това си е направо дъжд с гръмотевици върху всичките ни врагове, не само препикаване на парада им — отбелаза тя.

— Искаш да кажеш твоите врагове — поправих я аз.

— Ще видим чии са — каза бързо тя и се надигна на седалката. — Ей, тука ще се оправям сама. В къщата има дяволски добра охранителна система и не можем да си позволим още една паническа криза.

— Ами… — измънках.

Джейсън живееше на няколко пресечки от Карин, в Касавила — квартала на ултрабогатите. Всички къщи в Касавила са в испански стил с червени покриви и всичко останало, само дето не бяха построени от испанците. Бяха построени от бащата на Джейс, който беше един от най-богатите строителни предприемачи във Флорида.

— Големи грозни домове за големи грозни хора — казах на Марго и спрях пред Касавила.

— Без майтап ти казвам, ако някога стана домакиня с едно дете и седем спални в някаква къща като тези, моля те, направи ми услуга. Застреляй ме.

Спряхме пред къщата на Джейс — архитектурно чудо, или по-скоро чудовище, което изглеждаше като дебела испанска хасиенда с три дорийски колони до покрива. Марго взе втората риба, махна капачето на химикалката със зъби и написа с разкривен и съвсем различен от нейния почерк:

— Не гаси двигателя — каза тя и си сложи бейзболната шапка на Джейс с козирката към тила.

— Добре — казах.

— Не мърдай от тук — добави.

— Добре — отговорих и усетих как пулсът ми галопира. Вдишай през носа, издишай през устата. Марго отвори вратата. В едната ръка държеше спрея, в другата — рибата. После хукна през огромната ливада пред къщата и се скри зад един дъб. Обърна се, махна ми, аз й махнах, тя драматично пое дъх, изду бузи, обърна се напред и се приготви да бяга.

Но не беше направила и крачка, когато цялата къща светна като гигантско коледно дърво, като това, което слагаха по Коледа в центъра. Алармата започна да вие. Замислих се дали да не я оставя да се оправя сама със съдбоносните последици от действията си, но продължих да дишам през носа и да издишвам през устата, а тя продължи да тича към къщата. После спря и метна рибата през един прозорец, но сирената беше толкова оглушителна, че едва се чу как стъклото се счупи и парчетата изпопадаха на земята. И после, само защото това беше Марго Рот Шпигелман, спокойно и внимателно, с изключителна педантичност написа буквата М върху единствената останала част от стъклото. След това хукна към колата, кракът ми беше на газта, после на спирачката. В този миг имах усещането, че не карам крайслер, а яздя породист кон на състезание. Марго бягаше толкова бързо, че шапката й падна и остана някъде зад нея, скочи в колата и отпрашихме, преди да е затворила вратата.

В края на улицата имаше знак стоп. И аз, разбира се, спрях.

— Какво, по дяволите, правиш? Карай, карай, карай! — извика тя, аз казах О.К. и натиснах газта. Просто бях забравил, че преди няколко часа бях захвърлил предпазливостта и разума си някъде и вятърът ги бе отнесъл. Какво ли не бях захвърлил. Минах, без да спирам покрай трите знака стоп в Касавила, и вече бяхме на километър до „Пенсилвания Авеню“, когато видяхме полицейската кола. Мина покрай нас с включени сирени, но не ни спря.

— Много яко беше — каза Марго. — Дори на мен ми дойде малко хардкор. Или, за да се изкажа в стил Кю, пулсът ми е малко ускорен.

— За бога, защо не я остави в колата му или на стълбите?

— Ние носим дъжд и гръмотевици, не искаме само някакви препикавания от дъжд тук-там из околността.

— Кажи ми, че точка осем не е толкова страшна.

— Не се притеснявай. Това ще е фасулска работа, детска игра. Връщаме се в Джеферсън Парк, в къщата на Лейси. Знаеш къде живее, нали?

Знаех, но, бог ми е свидетел, Лейси никога не би благоволила да ме покани у тях. Живееше в другия край на Джеферсън Парк, на около километър и половина от нас. Хубав апартамент над голям магазин за канцеларски материали. Всъщност в същия блок бе живял и онзи пич, умрелият. Бях ходил няколко пъти, защото родителите ми имаха приятели на третия етаж в същата сграда. За да стигнеш до апартаментите, трябва да минеш през две врати, но те бяха винаги заключени. Дори Марго Рот Шпигелман не можеше да влезе там.

— И Лейси от кои е? От добрите или от непослушните? — попитах.

— Лейси е от особено непослушните — отвърна Марго. Тя пак бе обърнала глава настрани, загледана през прозореца, почти не я чувах. — Приятелки сме от детската градина.

— И?

— И тя не ми каза за Джейси. Но не е само това. Когато наскоро се замислих и погледнах нещата в ретроспекция, разбрах, че през цялото време е била отвратителна приятелка. Например… ти мислиш ли, че съм дебела?

— Господи, НЕ — казах. — Ти си… — Тук се спрях, че се бях засилил да кажа, че е кльощава. Но точно това я правеше различна — тя не приличаше на момче. В крайна сметка казах: — Ти… не трябва да отслабваш.

Тя се засмя, махна с ръка и отвърна:

— Просто харесваш дебелия ми задник.

Откъснах очи от пътя за секунда, за да я погледна, а не трябваше да го правя, защото тя можеше да чете лицето ми, а там пишеше следното: първо на първо, не бих казал, че задникът ти е голям, и второ на второ — той е някак… пищен. Но не само това. Не е възможно да се отдели личността Марго от тялото Марго. Не можеш да видиш само едното и да се направиш, че не виждаш другото. Например поглеждаш в очите на Марго и в тях виждаш синия цвят на безкрая, но виждаш и безкрая на… нещото, наречено Марго. В крайна сметка няма начин да кажеш, че Марго Рот Шпигелман е дебела или кльощава, така, както не можеш да кажеш, че Айфеловата кула е самотна или не е самотна. Красотата на Марго е като танкер, който пренася през морето самото непробиваемо, неразрушимо и неразрушено съвършенство.

— Тя все правеше някакви гадни коментари — продължи Марго: — „Ще ти дам тези къси гащи, ама май няма да ти станат и май няма да ти стоят добре“. Или: „Толкова си смела. Изумявам се от начина, по който ги караш да се влюбват в характера ти“. Винаги ми е сривала самочувствието. Сега като се замисля, с всяка дума е целяла само едно — унизение в собствените ми очи.

— Унижение.

— Благодаря, господин МакМастърГраматикан.

— Граматик — казах.

— Боже, ще те убия! — но се смееше.

Минах по периферията на Джеферсън Парк, за да не се налага да минавам покрай нашите къщи, в случай че родителите ни се бяха събудили и бяха разбрали, че ни няма. Минахме покрай езерото Джеферсън, после покрай Районния съд Джеферсън и тръгнахме към малко смотания и много изкуствен център на Джеферсън Парк. Изглеждаше призрачно празно и тихо. Видяхме джипа на Лейси паркиран пред ресторанта за суши. Спряхме една пресечка по-нагоре на първото свободно място, което намерихме. Оказа се трудно, защото търсихме неосветено място, далеч от уличните лампи.

— Би ли ми подал последната риба? — попита тя. Зарадвах се, че я разкарваме от колата, защото бе започнала да се вмирисва. И после Марго написа на един лист със собствения си почерк, с нейните си странни букви.

Тръгнахме, като старателно отбягвахме светлите кръгове на уличните лампи. Ходехме си ей така, като съвсем нормални хора много след полунощ, единият от които (Марго) държи голяма риба, увита в хартия, а другият (аз) стиска спрей със синя боя. Някакво куче излая и двамата замръзнахме на място, но после всичко потъна пак в тишина и след няколко минутки бяхме до колата на Лейси.

— Е, сега вече става трудно — каза тя, когато опита вратата и видя, че е заключена. После бръкна в джоба си и извади уред — тел или нещо подобно. Мисля, че навремето уредът е бил металната част на закачалка за дрехи. Отне й по-малко от минутка да отвори вратата. Стоях втрещен и я гледах с възхищение. И с право.

Когато отвори шофьорската врата, тя се пресегна и отвори и другата от моята страна.

— Помогни ми да вдигна седалката нагоре — прошепна тя. С общи усилия успяхме да вдигнем седалката нагоре, тя мушна рибата под нея, после преброи до три и тогава пуснахме седалката, която се сгромоляса върху рибата. Чух как червата на рибата експлодираха. Беше адски гнусно. Можех да си представя на какво ще мирише колата й само след ден-два в тая жега. Трябва да си призная, че изведнъж ме заля вълна спокойствие. Тогава Марго каза:

— Напиши едно М на капака.

Не се наложи дори да мисля. Кимнах веднага, качих се на задната броня, облегнах се напред и бързо нарисувах едно грамадно М на капака. Като цяло бях противник на вандализма. Но също така бях не по-малък противник на Лейси Пембъртън, което в крайна сметка се оказа по-силното ми убеждение. Скочих от джипа, побягнах в тъмното, тичах чак до другата пресечка, където бяхме оставили минивана, дишах неравно, запъхтяно. Когато сложих ръка на волана, забелязах, че показалецът ми е син. Вдигнах го нагоре и го показах на Марго. Тя се усмихна и вдигна своя син показалец. И после показалците ни се докоснаха, нейният меко и нежно натисна моя. Пулсът ми отказа да се укроти. И после след много, много време тя каза:

— Девета точка — центърът.

Беше 2:49 сутринта. Никога през целия си живот не се бях чувствал по-буден и така препълнен с енергия.

6

Туристите никога не ходят в центъра на Орландо, защото там няма нищо. Няколко небостъргача, в които се помещават банките и застрахователните компании. Това е център, който остава абсолютно празен и гол през уикенда и през нощта. Само няколко бара наполовина празни или наполовина пълни с напълно отчаяни хора или отчаяно смотани хора. Докато следвах инструкциите на Марго през лабиринта от еднопосочни улици, видяхме няколко души да спят на тротоара, някои седяха на пейките, но никой не се движеше. Марго свали прозореца и гъстият въздух ме удари през лицето. Необичайно горещо за тази част от денонощието. Погледнах я. Косата й се вееше около лицето. Макар че беше до мен и я виждах, изведнъж се почувствах съвсем сам сред тези огромни празни сгради. Сякаш бях оцелял след апокалипсиса и някой бе решил да повери света на мен, ей така, просто го бе сложил в дланите ми. Целият този пълен с чудеса свят. Само за мен. И ме чака да го обиколя като велик изследовател.

— Показваш ми забележителностите ли? — попитах.

— Не, опитвам се да стигна до Сън Тръст Билдинг. Пада се точно до Аспержата.

— О! — възкликнах възторжено, защото за първи път тази вечер можех да бъда полезен с информация. — Това е на юг.

Продължих няколко пресечки надолу и обърнах. Марго засия и посочи Аспержата. Точно пред нас.

Аспержата не е точно аспержа, нито пък е нещо направено от аспержи. Това си е просто една скулптура, която, за зла участ, прилича на десетметрова аспержа, макар и да беше известна като:

1. Стъклен зелен лук;

2. Абстрактна репрезентация на дърво;

3. По-зеления, по-стъклен и по-грозен вашингтонски монумент;

4. Гигантския весел зелен фалос на Веселия зелен гигант.

При всички положения не прилича на Кула на светлината, както е истинското име на сградата. Спрях до една колонка за билети за паркинг и я погледнах. Улових я, че гледа някъде по средата, в нищото с празни очи, някъде покрай Аспержата. Тогава за първи път си помислих, че нещо не е наред. Не в смисъл „гаджето ми е задник“, а съвсем друго „не наред“. Това бе мигът, в който трябваше да кажа нещо. Разбира се, че трябваше да кажа нещо, и след него друго нещо, и друго, и друго. Но казах само:

— Може ли да попитам защо ме доведе до Аспержата?

Тя обърна лице към мен и се усмихна ослепително. Марго беше толкова красива, че дори фалшивите й усмивки бяха убедителни.

— Трябва да проверим как върви планът ни. А най-доброто място за тази цел е Сън Тръст Билдинг.

— Не, не, няма начин. Ти каза, че няма да има взлом, няма да има незаконно влизане.

— Няма да е взлом. Ще си е едно съвсем законно влизане, защото има отключена врата.

— Марго, това е просто смехотворно. Разбира с…

— Да, признавам, че в процеса на изпълнение на плана се появиха някои обстоятелства, които наложиха влизане, и някои други наложиха взлом. Примерно в къщата на Бека. После в къщата на Джейс. И сега ще влезем и тук. Но теоретично ченгетата могат да ни обвинят във взлом, могат да ни обвинят във влизане, но не и във влизане с взлом, защото на практика не е имало едновременно и взлом, и влизане, винаги е било само едното. Така че — аз съм спазила обещанието си.

— Няма начин в тая сграда да няма охрана или пазач — казах.

— О, има — отвърна и разкопча предпазния колан. — Разбира се, че има. Казва се Гас.

Влязохме през вратата. Зад едно голямо бюро с форма на полукръг седеше младо момче с проскубана козя брада и в униформа на Риджънтс Секюрити.

— Какво става, Марго? — попита.

— Здрасти, Гас — каза тя.

— Кое е това хлапе?

НИЕ СМЕ НА ЕДНА ВЪЗРАСТ! — исках да викна, но оставих Марго да говори вместо мен.

— Това е колегата ми Кю. Кю, това е Гас.

— Как си, Кю? — попита Гас.

О, как да съм? Просто мятаме няк’ви риби из града, чупим прозорци, правим снимки на няк’ви голи копелета, висим из лобитата на няк’ви небостъргачи… такива неща.

— Бивам — казах.

— Асансьорите не работят — каза Гас. — Трябваше да ги изключа в три часа. Но можете да се качите по стълбите.

— Супер. Ще се видим после, Гас.

— До после, Марго.

— Откъде, по дяволите, познаваш охранителя на Сън Тръст Билдинг? — попитах, щом се отдалечихме на безопасно разстояние.

— Завършваше, когато бяхме първа година в гимназията — отвърна тя. — Трябва да побързаме, времето напредва.

Марго вземаше по две стълби наведнъж, направо летеше нагоре, ръката й се движеше по парапета, а аз се опитвах да я настигна, но не можех. Марго не спортуваше, но обичаше джогинг. Виждал съм я да тича из парка със слушалки на ушите. Съвсем сама. Аз, от друга страна, мразех да тичам. Изобщо мразех да се ангажирам с каквито и да е упражнения, които водят до физическо изтощение. Но сега се опитвах да вървя в крачка с нея, бършех потно чело и гледах да не обръщам внимание на пламналите си ходила и крака. Когато стигнахме до двайсет и четвъртия етаж, Марго спря и ме изчака.

— Гледай само — каза тя и отвори вратата на стълбището към някаква огромна зала с дъбова маса, дълга, колкото две коли, и с прозорци от пода до тавана. — Залата за конференции. — Обясни ми тя. — Има най-добрата гледка в целия град.

Последвах я в залата. Тя се приближи до прозорците и каза:

— Добре, значи, там е Джеферсън Парк. Виждаш ли нашите къщи? Нищо не свети, което е добре — после направи няколко крачки встрани. — Къщата на Джейс. Всичко е тъмно, няма полицейски коли. Отлично, макар че това най-вероятно означава, че се е добрал до тях. Много жалко.

Къщата на Бека беше прекалено далеч и не можахме да я видим дори от там.

Тя замълча. След това направи няколко бавни крачки към стъклото на прозорците и опря чело. Аз останах назад, но тя ме хвана за тениската и ме издърпа до себе си. Не исках и двамата да се облягаме с цялата си тежест върху едно-единствено стъкло, но тя продължи да ме дърпа напред и чак когато видях свития й юмрук под брадичка си, опрях чело, колкото е възможно по-леко и нежно, и се огледах.

Погледнах отгоре, Орландо бе много добре осветен. Под нас светеха светофарите, уличните лампи грееха като перфектно изработена решетка от тичаща по улиците светлина. Чак до края на града, до безкрайните предградия.

— Красиво е — казах.

— Айде бе! Сериозно ли го казваш? — нацупи се тя.

— Ами… може би не — казах, макар че беше красиво. Когато за първи път видях Орландо от самолет, си помислих, че прилича на град, построен от ЛЕГО и потънал в океан от зеленина. Но тук, през нощта, изглеждаше съвсем реално място, истинско, и за първи път като нещо, което наистина можех да видя. Докато вървях из залата, а после и през останалите зали на етажа, можех да видя всичко — училището, Джеферсън Парк, някъде в далечината Дисни Уърлд, водния парк, супермаркета 7-Илевън, където Марго си лакира ноктите, докато аз се борех за всяка глътка въздух. Всичко беше там долу, моят свят, а аз можех да го видя целия от офиса на една сграда.

— Забележително — казах на глас. — От разстояние де. Старостта не личи от разстояние. Не се виждат плевелите, пукнатините в сградите, олющената боя. Виждаш го така, както някой си го е представял навремето, преди да бъде построено.

— Отблизо всичко е грозно — каза тя.

— Ти не си — трябваше да помисля по-добре, преди да го кажа.

Тя се обърна към мен, без да отлепя чело от прозореца, и ми се усмихна.

— Ще ти кажа къде е тайната: хубав си, когато си уверен. И не си чак толкова хубав, когато не си — преди да успея да кажа каквото и да било, тя обърна поглед надолу и започна да говори: — Ето сега ще ти кажа какво не му е хубавото на това място: от тук не се вижда ръждата и напуканата боя и каквото и да е там, но от тук можеш да разбереш какво е това място. Виждаш колко изкуствено е всичко. Дори не изглежда като направено от нещо твърдо, че поне да кажеш, че е пластмасово. Това е град от хартия. Наистина. Погледни, Кю, погледни всички тези еднопосочни глухи улици, които завиват наобратно към себе си. Всичките тези къщи, все едно са били построени с една-единствена цел — да се разпаднат. Всичките тези хартиени хора в техните хартиени къщи. Горят бъдещето си, за да са на топло. Всичките тези хартиени деца, които пият бира, която някой задник им е купил от някой хартиен магазин. Всеки е откачил заради някаква мания да притежава разни неща. Всичките тези неща, които хората искат да притежават, са тънки като хартия, късат се като хартия. И хората са така, прозрачни са и се мачкат като хартия. Живея тук от осемнайсет години и през цялото това време не попаднах на един човек, на когото да му пука за нещо съществено.

— Ще се опитам да не го приемам много лично — казах. И двамата гледахме в индиговото небе, в глухите улици и още по-глухите квартали. Рамото й беше до моето и макар че не я гледах, ръцете ни почти се докосваха и имах усещането, че опирайки чело в това стъкло, все едно опирах тялото си в нейното.

— Съжалявам — каза. — Може би нещата щяха да бъдат съвсем различни, ако бях останала с теб, а не с моите приятели в кавички. В кавичките слагам и следното: „Господи, колко се мразя, че ми пука дори за тях“. Искам да кажа, че не съм чак толкова разстроена заради Джейс или заради Бека, дори не и заради Лейси, макар че аз наистина харесвах Лейси. Но това беше последната струна. Със сигурност струната си беше дефектна по принцип, но това беше единствената останала, а всяко хартиено момиче има нужда от поне една струна, нали?

И гледай сега аз какво казах. Казах:

— Винаги си добре дошла на нашата маса за обяд. Още утре.

— Много мило наистина — каза тя, гласът й някак заглъхна и остави невидима следа в тишината. После се обърна към мен и кимна нежно, а аз повярвах на усмивката й. След това хукнахме към стълбите и тичахме чак до долу. На всяка площадка аз скачах и удрях пети в пода, за да я накарам да се смее. И тя се смееше. Мислех си, че й става повесело. Мислех си, че нещо може да я развесели. Мислех си, че ако съм по-уверен в себе си, нещо ще се получи, нещо между нас.

Колко много съм грешал!

7

Седяхме в колата, държах ключовете и се канех да запаля двигателя, когато тя попита:

— В колко часа стават вашите?

— Не знам, към шест и петнайсет май. Имаме малко повече от два часа за останалите две точки от плана.

Беше 3:51.

— Знам. Оставих най-трудоемките за последно. Няма значение, ще успеем с всичко. Десета точка — Кю да си избере жертва.

— Моля?

— Аз вече си избрах жертвите и наказанията, сега е твой ред да избереш върху кого да изсипеш дъжда на мъстта.

— Върху кого ние да изсипем дъжда на мъстта — поправих я, а тя поклати глава презрително. — Освен това, не се сещам за никого, не знам кого искам да заливам с мъст — казах, и това си беше самата истина. Винаги бях мислил, че за да имаш врагове, трябва да си някой… да си значим, важен за някого. Пример: исторически погледнато, Германия има повече врагове от Люксембург. Марго Рот Шпигелман беше Германия. И Великобритания. И Царска Русия. И САЩ. Аз… е, аз бях Люксембург. Седя си там, паса овцете и ги доя, и от време на време пея тиролски песни.

— Ами Чък? — попита тя.

— Хм…

Чък Парсън беше натрупал доста актив през годините. Освен случката в столовата, когато ме метна върху мръсните чинии, веднъж ме хвана за ръката на спирката пред училище и започна да я извива и да крещи пред всички „Кажи, че си педал“. Това беше Чък. Целеустремен, целенасочен. Аз-разполагам-с-речник-от-девет-думи-затова-не-очаквай-голямо-разнообразие-от-обиди. Такива му бяха и обидите. И макар че беше ужасно детинско, накрая се принудих да кажа, че съм педал, което адски ме ядоса, защото 1) Не считам, че тази дума трябва да се употребява от когото и да е, най-малко от мен, и 2) Просто не съм гей, и в допълнение 3) Чък Парсън го направи така, че да изглежда грозно и обидно да се наречеш педал, макар че няма нищо обидно или срамно в това да си гей и точно това се опитвах да му кажа тогава, докато извиваше ръката ми чак до рамото, но той не спираше да повтаря: „Щом си толкова горд, че си педал, защо не си признаеш, че си педал бе, педал?“.

Очевидно Чък Парсън не беше Аристотел. Но за сметка на това беше метър и деветдесет и тежеше поне сто и двайсет кила, не е като да няма значение.

— Може и да си права за Чък — признах накрая, врътнах ключа и тръгнахме обратно. Не знаех къде отиваме, но със сигурност нямаше да останем в центъра.

— Помниш ли училището по танци „Краун“? — попита тя. — За това си мислех тази вечер.

— Хм, да.

— Съжалявам за онзи случай. Нямам никаква идея защо му се вързах.

— Да. Няма значение. Всичко е наред — казах, но само като се сетих за това, кипнах. — Да, Чък Парсън. Знаеш ли къде живее?

— Знаех си, че мога да те предизвикам да покажеш, че имаш нещо отмъстително в себе си. Живее в Колидж Парк. На околовръстното завий към Принстън.

Щом стъпих на магистралата, натисках газта до дупка.

— Ей, леко, не е нужно да трошим крайслера — каза Марго.

В шести клас няколко деца, в това число Марго, аз и Чък, бяхме принудени от родителите си да се запишем на класически танци в „Краун“ — училище за унижение, деградация на личността и тук-там танци. Там нещата стояха така: момчетата заставаха от едната страна, момичетата се нареждаха от другата и когато учителката ни дадеше знак, момчетата трябваше да идат при момичетата и да кажат на някое от тях: „Може ли един танц?“, а момичето трябваше да отвърне: „С удоволствие“. На момичетата им беше забранено да отказват. Един ден танцувахме фокстрот и Чък Парсън някак бе успял да убеди всяко едно момиче от школата да ми откаже. Да отказват само на мен, на никой друг. И отивам аз при Мери Бет Шортс и казвам: „Може ли един танц?“, а тя ми отговаря, че не може. После питам друга, и тя казва „Не“, и друга, и друга, после питам Марго и тя казва „Не“, после питам друга, и още една, и тогава започвам да плача.

Единственото нещо, което е по-кофти от това да ти кажат „Не“ на урок по танци, е да се разплачеш заради това, че са ти казали „Не“. А единственото още по-лошо от това да се разплачеш, е да идеш при учителката по танци и да й кажеш с хлипания и през сополи и сълзи: „Момичетата не искат да танцуват с мен, а това не им е разрешено!“. Разбира се, аз направих точно така. Отидох разреван при учителката и после прекарах по-голямата част от времето в средното училище в опити да преглътна унижението от тази случка. Така че с две думи — Чък Парсън не ми разреши да танцувам фокстрот с момичетата, което не беше най-ужасното нещо, което може да се причини на един шестокласник, и вече ми беше минало. Не му бях ядосан и за останалите наистина гадни неща, които ми бе причинил през годините. Но едно бе сигурно — нямаше да плача, ако го видя да страда.

— Чакай, нали няма да разбере, че съм бил аз?

— Не, защо?

— Не искам да си мисли, че ми пука за него и за нещата, които ми е причинил.

Марго ме потупа по ръката и каза:

— Не се тревожи, никога няма да разбере какво го е депилирало.

— Мисля, че току-що използва думата погрешно, но не знам какво означава и има ли такава.

— Знам една дума, която ти не знаеш! — започна като дете да повтаря Марго: — АЗ СЪМ КРАЛИЦАТА НА ДУМИТЕ, УЗУРПУРАХ КОРОНАТА!

— Я кажи как се пише узурпирам — казах.

— Не — каза тя, без да спира да се смее. — Не си давам короната заради едно узурпиране. Трябва да се постараеш много повече, за да си я вземеш обратно.

— Добре — усмихнах се.

Карахме през Колидж Парк. Кварталът минаваше за историческа забележителност поради факта, че къщите там бяха строени преди цели трийсет години. Марго не можа да си спомни точния адрес, дори не помнеше как изглежда къщата. Дори не беше сигурна на коя улица е. („Почти съм сигурна, да речем деветдесет и пет процента, че е на «Вазар».“) Най-сетне, след като минахме и огледахме три пресечки на „Вазар“, тя вдигна ръка и посочи:

— Ето там, онази е.

— Сигурна ли си? — попитах.

— Около деветдесет и седем цяло и два процента. Почти съм сигурна, че спалнята му е там, онзи прозорец. Веднъж имаше парти в тях и когато полицията дойде, аз изчезнах през прозореца. Почти съм сигурна, че е същият прозорец.

— Може и да загазим тук.

— Но щом прозорецът е отворен, значи, няма да влизаме с взлом. Просто ще си влезем. Нали преди малко влязохме така в Сън Тръст. И какво се случи? Нищо, нали?

Засмях се.

— Опитваш се да ме направиш злодей ли? Първи уроци?

— Това е цялата идея на начинанието. Добре. Необходими продукти: Вийт, спрей и вазелин.

— ОК — казах и ги взех.

— Сега, не почвай да се плашиш. И да не ми изпаднеш в някоя криза. Добрата новина е, че Чък спи като мечка през периода на хибернация4. Знам, защото миналата година беше в класа ми по английска литература и дори госпожа Джонсън не можеше да го събуди, а имай предвид, че тя го удряше по главата с „Джейн Еър“. Затова ще се качим през прозореца в спалнята му, ще си събуем обувките, ще си поиграем малко с Чък, после ти и аз ще се разделим и ще минем да намажем обилно с вазелин всички топки на вратите, така че, ако някой се събуди, да не може да излезе толкова бързо и да ни хване. После ще си поиграем още малко с Чък и изчезваме. И никакви приказки.

Сложих ръка на вената на врата си, за да си премеря пулса, но този път се усмихвах.

Излязохме от колата и тръгнахме един до друг към къщата, когато Марго хвана ръката ми и уви пръстите си около моите. После леко я стисна. Аз стиснах нейната и я погледнах. Тя кимна сериозно и някак тържествено, аз кимнах и после тя ме пусна. Покатерихме се до прозореца. Аз повдигнах дървената рамка нагоре. Тя изскърца леко, но се отвори на мига. Погледнах вътре. Беше тъмно, но видях легло и в леглото — тяло.

Прозорецът беше малко висок за Марго, затова направих столче с дланите си, тя стъпи по чорапи на него и я вдигнах нагоре. Всеки един нинджа можеше да завиди на начина, по който Марго влиза в къщите — тихо и неусетно. Аз започнах да се катеря след нея, мушнах глава и рамене и после с някакво много сложно движение на тялото и ужасно напрежение в мускулите се опитах да изпълня танца на гъсеницата и така да вляза в къщата. Можеше и да се получи, но си защипах топките на рамката на прозореца и така ме заболя, че изохках, което вече беше много сериозна грешка.

Лампата до леглото светна. И там лежеше някакъв старец. Определено не беше Чък Парсън. Очите му бяха широко отворени и ни гледаше с ужас. Не каза нищо.

— Хм — промърмори Марго. Мислех да хукна обратно към колата, но останах заради Марго така, както си бях: с половината тяло вътре, успоредено на пода, а другата половина висеше през прозореца. — Хм. Май сме объркали къщата. — Каза тя и се обърна към мен настоятелно. И чак тогава разбрах, че блокирам изхода й. Затова се изтласках назад, скочих от прозореца, взех обувките си и хукнах към колата.

Тръгнахме към другия край на Колидж Парк, за да се прегрупираме.

— Мисля, че и двамата сме виновни за тази издънка — каза Марго.

— Хм, ти беше сигурна за къщата.

— Така е, но ти вдигна шум.

После карахме в пълно мълчание и накрая аз се обадих:

— Мога да взема адреса му от интернет. Рейдар има регистрация в директорията на училището.

— Брилянтно!

И после се обадих на Рейдар, но веднага ме прехвърли на гласова поща. Обмислих варианта да се обадя у тях и да събудя цялата къща, но родителите му бяха приятели с моите родители, кофти идея. Накрая реших да се обадя на Бен. Е, Бен не беше Рейдар, но пък знаеше всичките му пароли. Обадих се. И там ме прехвърли на гласова поща, но след няколко позвънявания. Опитах пак. Гласова поща. Опитах пак. Гласова поща. Марго каза:

— Няма да вдигне.

— О, ще вдигне — отвърнах аз и набрах пак. След само още четири позвънявания той вдигна.

— Надявам се да ми се обаждаш по един-единствен повод: у вас има единайсет голи зайченца и чакат да получат онова специално усещане, което само Големия Татко Бен може да им даде.

— Искам да използваш регистрацията на Рейдар и да влезеш в директорията на гимназията и да провериш един адрес. На Чък Парсън.

— Не.

— Моля те — казах.

— Не.

— След ден ще си щастлив, че си направил това, Бен. Обещавам ти.

— Да, да, знам. Току-що изпитах огромното щастие, докато ти казвах — не. Но нали съм си добра душа. „Амхърст“ 422. Ей, за какво ти трябва адресът на Чък Парсън в четири и дванайсет сутринта.

— Лягай да спиш, Бен.

— Ще приема, че това е само сън — отговори той и затвори.

„Амхърст“ беше само на няколко пресечки надолу. Спряхме пред номер 418, взехме всички неща и хукнахме през ливадата пред къщата. Росата падаше от стръкчетата на тревата и оставаше по глезените ми.

Прозорецът му беше по-нисък от този на господин Случаен Старец. Качих се, издърпах Марго нагоре и влязохме. Чък Парсън спеше по гръб. Марго тръгна на пръсти към леглото, аз застанах зад нея, сърцето ми щеше да изскочи. Ако се събудеше, щеше да ни убие. И двамата. Извадих тубичката с Вийт, изстисках нещо като крем за бръснене в дланта й и след това тя го размаза внимателно върху дясната вежда на Чък. Оня не показа признак на живот.

После отвори вазелина — капачката яко изпука, но той отново не даде признаци на събуждане. Тя изстиска едно значително количество в дланта ми и после се разделихме и хукнахме из къщата. Аз отидох до антрето и здраво намазах топката на входната врата. След това намазах вътрешната топка на вратата на някаква отворена спалня. Затворих я, но изскърца леко.

Върнах се в стаята на Чък. Марго беше вече там. Успяхме да затворим вратата на стаята му и обилно намазахме топката. Останалия вазелин размазахме по рамката и по прозореца му. Щеше да му е много трудно да го отвори, след като се измъкнем.

Марго погледна часовника си и вдигна два пръста. Чакахме. И през тези две минути просто се гледахме. Взирах се в синьото на очите й. Беше хубаво. В тъмното, в тишината, нямаше шанс да проговоря и да кажа някоя простотия и да прецакам всичко, а тя ме гледаше, сякаш в мен имаше нещо, което си заслужава да се види.

После тя кимна и аз тръгнах към Чък. Увих ръка около тениската си, както ми беше казала да направя, наведох се напред и много внимателно и нежно, доколкото бях способен на нежност, натиснах челото му с пръст и с едно светкавично движение изтрих крема, а с него изтрих и дясната вежда на Чък Парсън. Стоях над него с дясната му вежда по тениската ми и тогава очите му се отвориха. С мълниеносна скорост Марго грабна завивката и я метна върху главата му и докато погледна нагоре, малката нинджа вече беше извън прозореца. Хукнах след нея, а Чък започна да пищи: „МАМО! ТАТЕ! ОБИР! ОБИР!“.

Направо ми се прииска да остана да погледам. Единственото нещо, което му задигнахме, беше една вежда, но реших да се придържам към плана и скочих от прозореца с краката надолу. За малко да падна върху Марго, която изографисваше своето М със спрея върху стената от винил на къщата на Чък. Грабнахме обувките си и си бихме камшиците към минивана. Когато се обърнах да видя къщата, всички лампи светеха, но никой не беше излязъл навън. Брилянтно доказателство за правилната употреба на вазелина върху дръжките и топките на вратите. Докато господин (или госпожа — не видях добре) Парсън дръпна пердето на всекидневната и се огледа навън, ние вече обръщахме и след секунда карахме към Принстън и от там към магистралата.

— Жестоко! — извиках. — Това беше жестоко! Брилянтно!

— Видя ли го? Лицето му без вежда. Има такова учудено изражение, видя ли? Едно такова опулено. Сякаш се съмнява или не е разбрал. „Ама вярно ли? Ама наистина ли? Какво казваш? Имам само една вежда ли? Не ми се вярва.“ И най-много ме кефи, че има право на избор. „Дали да си обръсна и лявата, или да си нарисувам дясната?“ О, това е просто великолепно! Господи, и как ревеше за мама и тати, това пикливо сополиво лайно.

— Чакай, защо го мразиш?

— Не съм казала, че го мразя. Просто казах, че е пикливо сополиво лайно.

— Винаги сте били нещо като приятели — казах, — или може би само аз съм си мислил така.

— Е, да, винаги съм била нещо като приятелка с много хора — каза тя, наведе се към мен и сложи глава на кльощавото ми рамо. Косата й се разсипа по врата ми. — Уморена съм. — Добави тя.

— Кофеин, това ни трябва — казах аз и тогава тя измъкна по един Маунтин Дю. Изпих го на две дълги глътки.

— Сега отиваме във Воден свят. Точка единайсет — рече Марго.

— Какво там? Ще освобождаваме Волния Уили или какво?

— Не — каза тя. — Просто отиваме да се разходим във Воден свят. Това е единственият тематичен парк, в който не съм влизала… така… не съвсем разрешено.

— Не можем да влезем там — възразих аз, спрях на празния паркинг пред голям магазин за мебели и изгасих двигателя.

— Мисля, че и двамата бързаме, малко ни притиска времето — каза и се пресегна да завърти ключа.

Аз бутнах ръката й.

— Не можем да влезем там — повторих.

— Ето, пак започваш с тези взломове — тя си отвори още една кутия Маунтин Дю. Светлината падаше върху кутията и се отразяваше върху лицето й и за секунда ми се стори, че видях усмивката й, сякаш това, което се канеше да каже, беше смешно.

— Няма да влизаме с взлом. Просто ще посетим парка безплатно през нощта.

8

— Първо, ще ни хванат — казах. Не запалих двигателя, защото още обмислях това, което имах да й кажа, и исках да съм сигурен, че не ме вижда в тъмното.

— Разбира се, че ще ни хванат. И какво от това?

— Незаконно е.

— Кю, в общия контекст на нещата от тази нощ, каква опасност може да представлява Воден свят? Господи! След всичко, което направих за теб тази вечер, не можеш ли да направиш едно-единствено нещо за мен? Не можеш ли просто да млъкнеш, да се успокоиш и да спреш да подскачаш при всяко малко приключение? — И после добави някак на себе си: — Порасни малко, бъди мъж, по дяволите!

Сега вече побеснях. Мушнах глава изпод колана, за да мога да се наведа към нея.

— След всичко, което ТИ си направила за МЕН — почти й виках. Искала да съм уверен? Ето й един уверен. — Ти ли се обади на бащата на МОЯТА приятелка, която се чука с МОЯ приятел в мазето, така че никой да не разбере кой се обажда? ТИ ли развежда МОЯ задник из целия свят, не защото ТИ си толкова важна за мен, а защото АЗ имах нужда някой да ме повози и понеже ТИ беше най-близо? Това ли направи ТИ за мен тази вечер?

Тя не ме погледна. Просто седеше и се взираше право пред себе си в стената на магазина за мебели.

— И ти си помислил, че имам нужда от теб? Смяташ ли, че не можех да дам на Мирна Маунтуизъл едно хапче за сън, така че да спи цяла нощ, и да взема сейфа изпод леглото на нашите? Или не можех ли да вляза в стаята ти и да взема ключовете от колата ти, докато спиш. Не, аз нямах никаква нужда от теб, идиот такъв! Аз те избрах. И ти ме избра — каза ми тя и ме погледна. — И това е като обещание. Поне за тази вечер. В добро и в зло, в болест и в здраве, в богатство и бедност. Докато зората ни раздели.

Врътнах ключа, запалих двигателя и излязох от паркинга, но ако оставим настрани всичките й истории за работата ни в екип и т.н., все още имах чувството, че ме въвличат в нещо неприятно, че имам право на последна дума.

— Добре, ще те заведа, но ако Воден свят изпратят в университета Дюк писмо за това как уродливото чудовище Куентин Якобсен е влязъл с взлом в тяхната собственост в четири и половина сутринта, придружен от едно момиче с големи очи, онези в Дюк ще побеснеят. Освен това и родителите ми ще побеснеят.

— Кю, ти отиваш в Дюк и един ден ще станеш успял адвокат или нещо такова, ще се ожениш, ще имаш бебета, ще изживееш целия си малък животец, и в последните си мигове, когато се давиш в храчки и повръщано в старческия дом, тогава ще си кажеш: „Е, поне успях да вляза във Воден свят с Марго Рот Шпигелман в края на последната си година в гимназията. Поне тогава го направих това carpe diem5. Гепих един ден“.

— Noctem6 — поправих я аз. — Нощ е все пак.

— Добре де, ти си литературният крал, взе си короната. Сега ме заведи във Воден свят.

Докато карахме по I-4, не знам как се сетих за онзи ден, когато намерихме умрелия пич в парка, в неговия сив костюм… Може би затова бе избрала мен. И чак тогава се сетих какво каза за него и за струните. И после какво каза за себе си и за струните преди

няколко часа.

— Марго? — наруших тишината.

— Кю?

— Ти каза… когато онзи умря, ти каза, че вероятно всички струни в него са се скъсали, и тази вечер каза същото за себе си. Че и последната ти струна се е скъсала.

Тя се усмихна наполовина.

— Прекалено много се тревожиш. Нямам никакво намерение да се оставя на някакви деца да ме намерят накацана от мухи в някое прекрасно съботно утро в Джеферсън Парк — изчака малко и извади най-силния си аргумент: — Прекалено съм суетна за такава съдба.

Засмях се облекчено и слязох от магистралата. Свихме по „Интернешънъл драйв“, световната туристическа столица. Има хиляди магазини и всички продават едно и също — лайна. Лайна, оформени като миди, раковини, ключодържатели, стъклени костенурки, магнитчета за хладилници с формата на Флорида, пластмасови розови птици, приличащи на фламинго. Всъщност има няколко магазина, които буквално продават лайна. От броненосец. Една торбичка — 4,95 долара.

Но в 4:50 сутринта туристите спяха. Улицата беше съвсем пуста. Всичко беше мъртво. Магазин, паркинг, магазин, паркинг, магазин, паркинг и никакъв признак на живот.

— Воден свят е точно след паркинга — каза Марго. Тя се бе преместила отзад и ровеше в някаква раница. — Направих сателитните карти с плана за атаката ни, но не мога да ги намеря, по дяволите. Както и да е. Като минеш покрай паркинга, отляво трябва да има един магазин за сувенири.

— Отляво има около седемнайсет хиляди магазина за сувенири.

— Така е, но след паркинга трябва да е само един.

И беше права. Беше само един. Спрях на празния паркинг точно под уличната лампа, защото тук винаги се крадат коли. И макар че само някой крадец мазохист би тръгнал да краде крайслер, все ми се щеше да избегна разговора с майка ми и да давам някакво куцо обяснение как нейната кола е изчезнала през нощта, и то в средата на седмицата.

Излязохме и се облегнахме на минивана. Въздухът беше горещ и гъст. Усещах как дрехите ми се лепят по кожата. Пак ме хвана шубето. Имах чувството, че някой ни наблюдава скришом. Мракът се бе задържал прекалено дълго, нощта нямаше край, а червата ме боляха от толкова много часове притеснения. Марго бе успяла да намери картите и под светлината на уличната лампа боядисаният й в синя боя пръст посочи маршрута ни.

— Мисля, че там има ограда — каза и посочи към някаква стена от дървени летви, покрай която бяхме минали точно преди да паркираме. — Четох за това онлайн. Сложили я, след като някакъв се напил и решил да влезе в парка посред нощ и да поплува с косатката, която го убила на секундата.

— Сериозно?

— Да. Така че след като този е успял да мине пиян, няма причина да не можем да минем съвсем трезви. Ние сме нинджи все пак.

— Ти може би си, но аз.

— И ти си нинджа. Много шумен и малко неадекватен нинджа, но и двамата сме нинджи — каза Марго. После прибра косата си зад ушите, вдигна качулката и я завърза. Уличната лампа огря изострените черти на бледото й лице. Може би и двамата бяхме нинджи, но само тя имаше подходящ екип.

— Добре — каза. — Сега запомни картата.

На този етап най-страшната част от маршрута, който бе планирала, беше ровът с вода. Воден свят има форма на триъгълник. От едната страна минава шосе, но Марго каза, че със сигурност се наблюдава. От другата страна има езеро, което е дълго не по-малко от километър, а третата част е отводнителен канал или нещо такова. На картата ми се струваше доста широк. Може би колкото шосе с две платна. А във Флорида в отводнителните канали често има алигатори.

Марго ме хвана за раменете и ме обърна към себе си.

— Вероятно ще ни хванат. И когато това се случи, не се обаждай, аз ще говоря. Искам само да изглеждаш мил и сладък, уверен и невинен и всичко ще е наред.

Заключих колата, опитах се да пригладя рошавата си коса и прошепнах: „Аз съм нинджа“. Не исках да го чуе.

— Разбира се, че си нинджа — каза ентусиазирано тя. — Сега да вървим.

Претичахме през шосето и тръгнахме през треволяци, храсти и покрай някакви дъбови дървета. Започнах да се тревожа да не попаднем на отровен бръшлян, но нинджите не се страхуват от подобно нещо. Вървях отпред с протегнати ръце и се опитвах да разбутам бодили, клони, храсти. Вървяхме право към канала. Най-сетне дърветата изчезнаха и пред нас имаше само голо поле. Видях паркинга вдясно и канала пред нас. Хората можеха да ни забележат от колите, ако имаше коли, ако имаше хора. Но нямаше. Хукнахме през полето, после завихме рязко към паркинга и Марго извика „Сега! Сега!“ и аз се втурнах през шестте ленти на шосето. Макар че нямаше пукната кола, имах чувството, че върша нещо много грешно и много, много вълнуващо.

Стигнахме от другата страна и клекнахме в тревата до паркинга. Марго посочи към няколко дървета между безкрайния гигантски паркинг на Воден свят и черната вода на канала. Бягахме около минута покрай дърветата и тогава тя дръпна тениската ми, спряхме и тя каза:

— Сега канала.

— Дамите са с предимство — казах.

— Не е задължително, хайде давай — отвърна тя.

Не мислех за алигаторите, нито пък за отвратителната черна тиня. Просто се засилих и скочих напред, паднах във вода до кръста и с една крачка излязох от другата страна. Водата миришеше кошмарно, усещах я хлъзгава и мазна по кожата си, но поне не бях мокър от кръста нагоре. Не и докато Марго не скочи и ме изпръска. Аз се обърнах и на свой ред я изпръсках. Тя се престори, че й се гади и ще повърне.

— Един истински нинджа не пръска другите нинджи с вода — оплака се тя.

— Истинският нинджа не пада във водата като хипопотам — казах.

— О, добре, туш!

Гледах как се измъква от канала и бях толкова щастлив, че няма алигатори. Пулсът ми, макар и забързан, беше в границите на приемливото. Черната й тениска бе прилепнала към тялото й, всичко вървеше доста добре, чувствах се доста добре, докато периферното ми зрение не улови някакво движение, змия или влечуго. До Марго! Тя точно излизаше от водата. Видях как ахилесовото й сухожилие се стегна и преди да успея да забележа каквото и да било друго, змията се изви нагоре с мълниеносна скорост и я ухапа по глезена, точно под ръба на крачола на джинсите й.

— Мамка му — каза и погледна надолу. — Мамка му! — Повтори пак. Змията не я пускаше, висеше на крака й. Аз се гмурнах и дръпнах змията за опашката, изскубнах я от крака на Марго и я метнах в канала.

— Господи! Какво беше? Мокасин7 ли беше?

— Не знам. Лягай, лягай — промърморих, вдигнах крака й и дръпнах крачола на джинсите нагоре. Имаше две капки кръв там, където змията бе впила зъбите си. Наведох се и сложих уста върху раната и започнах да смуча с все сила, опитвах се да изсмуча отровата. Изплюх и пак се наведох, но тогава тя каза:

— Не, не, чакай, виждам я — скочих ужасен, но тя добави: — Не е отровна. Това е просто обикновена водна змия.

Тя сочеше към канала, аз проследих пръста й и видях малко водно змийче. Плуваше по повърхността на тинята. Сега не изглеждаше толкова страшно, приличаше на новороден гущер.

— Слава богу — казах и седнах до нея да наваксам с дишането.

Тя погледна ухапаното и след като се увери, че кървенето е спряло, попита:

— Как беше любовната ти афера с крака ми?

— Много вълнуваща — отвърнах и това си беше самата истина. Тя облегна тялото си върху моето и усетих горната част на ръката й върху ребрата си.

— Ето затова си избръснах краката тази сутрин. Точно това беше причината. Мислех си, че човек никога не знае кога някой може да захапе глезена му, за да изсмуче… примерно… змийска отрова.

Пред нас имаше ограда от мрежа и беше висока само около метър и осемдесет. Както каза Марго:

— Е, на нищо не прилича. Първо неотровна змия, сега и тая ограда? Охраната тук е направо обида за всеки един нинджа.

Тя се качи, прехвърли се и слезе. Като по стълба. Аз успях да не падна.

Побягнахме покрай някакви дървета. Бяха само няколко, но изглеждаха като прегърнати в тъмното, сякаш за да пазят гигантските матови резервоари, където може би имаше животни. Стигнахме до асфалтова пътека и вече можех да видя амфитеатъра, където една косатка ме изпръска, когато бях малък. От високоговорителите се чуваше тиха музика, като оная, дето я пускат в магазините. Може би така успокояваха животните.

— Марго, ние сме във Воден свят.

— Ама ти сериозно ли? — попита саркастично тя и се устреми напред и аз след нея. Стигнахме до мястото с тюлените, но май вътре нямаше никакви тюлени.

— Марго, ние сме във Воден свят!

— Наслаждавай се, докато е време — каза тя, без да си движи устата. — Защото охраната идва.

Хукнах през някакви високи до кръста храсти, но тя не помръдна и аз спрях. Мъж в униформа на Воден свят се приближи много мудно и съвсем спокойно попита:

— Как сте?

Държеше някаква кутия. Парализиращ спрей, предположих на мига.

За да запазя самообладание, започнах да си задавам някакви съвсем разсейващи въпроси. Дали белезниците му са обикновени, или са с логото на Воден свят. Дали са с формата на извити делфинчета, или нещо такова…

— Всъщност тъкмо си тръгвахме — каза Марго.

— Няма нищо по-сигурно от това — каза той. — Въпросът е дали ще излезете пеша, или в оранжевата кола на шерифа.

— Ако за Вас няма никакво значение, май по-добре да вървим пеша — каза Марго. Аз стиснах очи. Исках да й кажа, че не е време за заядливи коментари, но той се засмя.

— Знаете ли, че преди две години един човек загина тук. Скочи в големия водоем. И са ни казали да не пускаме никого да си ходи у дома пеша, след като е влязъл с взлом, независимо дали е красиво момиче, или не.

Марго дръпна блузата си да не стои така прилепнала до тялото й и едва тогава разбрах, че оня говореше на гърдите й.

— Ами тогава май трябва да ни арестувате.

— Там е работата, че тъкмо се канех да си ходя и да пия една бира и да спя, а ако се обадя на полицията, онези има да се мотаят колкото си искат. Просто сега си мисля на глас и се чудя какво да правя — каза той и тогава Марго повдигна вежди, сякаш разбра нещо, което аз не разбирах. После зарови ръка в пълния си със заблатена вода джоб и извади една мокра стодоларова банкнота.

— Е, няма да е зле да тръгвате сега. На ваше място не бих минал покрай кита, защото навсякъде около него има камери и ще ви видят, а не искам никой да знае, че сте били тук.

— Да, сър! — каза скромно и изпълнително тя, а той се отдалечи и изчезна в мрака. — Мамка му, как не исках да му давам кинти на тоя перверзник. Но какво толкова, парите са за харчене.

Едва чувах какви ги говори. Единственото, което усещах в тези секунди, беше облекчението, което напускаше тялото ми и караше кожата ми да потръпва. Това първично удоволствие си струваше всички тревоги, които бях изпитал преди това.

— Слава богу, че не извика ченгетата — казах.

Марго не отговори. Тя гледаше зад мен с присвити, почти затворени очи.

— Изпитах същото, когато влязох в Юнивърсал студио — додаде след малко. — Хубаво е наистина, но след като влезеш, няма кой знае какво. Въртележките на работят. Всичко, което си струва да се види, е заключено. Всички животни са прибрани в разни водни танкери. — После завъртя глава и се огледа. — Предполагам удоволствието не е в това да си вътре.

— А в какво е удоволствието? — попитах.

— Да го планираш… може би. Не знам. Когато постигнеш нещо, усещането никога не е така хубаво, както си си мислел и надявал.

— За мен е супер — казах съвсем объркан. — Макар че няма нищо за гледане. — Седнах на една пейка и тя се настани до мен. Гледахме към мястото за тюлените, но там нямаше никакви тюлени. Един празен остров, на който не живееше никой и нямаше нищо освен няколко пластмасови стъпала и възвишения. Можех да усетя аромата й. Потта и миризмата на блато, шампоана й с дъх на люляци, и кожата й с аромат на натрошени бадеми.

Почувствах се ужасно изморен. Помислих си, че можем да легнем на някое местенце с трева, там, във Воден свят, аз — по гръб, а тя — полегнала настрани до мен, с глава на рамото ми и с ръка през тялото ми, обърнала лице към моето. Без да правим нищо — само да лежим под небето един до друг. Тук нощта бе така ярко осветена, че дори звездите изглеждаха като удавени. И може би щях да усетя как дъхът й се удря във врата ми, може би щяхме да останем до сутринта, когато първите туристи щяха да дойдат и да ни подминават, щяха да си мислят, че и ние сме туристи. Може би просто щяхме да изчезнем сред тях.

Но не. Имаше толкова много неща за правене: едновеждия Чък, който задължително трябваше да се види, имаше Бен, на който трябваше да се разказват подробности от тази нощ, имаше часове, на които трябваше да се присъства, имаше концертна зала, имаше Дюк, имаше бъдеще, за което да се мисли.

— Кю? — обади се Марго.

Погледнах към нея и за секунда се зачудих какво иска да ми каже, но после се събудих от съня или от мечтата. И чух. Музиката в тонколоните звучеше по-силно и вече не беше онази музика, дето я пускат в магазините, беше истинска музика. Онази стара джаз песен, която баща ми харесваше — Stars Fell on Alabama. Дори и през малките колонки на високоговорителите разбираш, че този, който бе изпял тази песен, е можел да изпее поне хиляда прелестни ноти наведнъж.

Точно тогава усетих онази устояла на годините, непрекършена линия между мен и нея, която се простираше чак от люлките ни, през умрелия пич в парка, през годините, когато бяхме само познати, та чак досега. Исках да й кажа само едно. За мен удоволствието не беше в планирането, не беше във вършенето на разни неща, в пристигането на разни места, в напускането на разни места, а в това, че нашите струни се пресякоха, после се разделиха и сега се пресякоха отново. Но ми се стори много нахално да й го кажа, а и тя вече ставаше.

Очите й бяха сини, сини, много сини, мигаше срещу мен и изглеждаше непоносимо красива. Точно там, точно такава — с мокрите джинси и с грейналото й в сивата нощ лице.

Аз станах, протегнах ръка и казах:

— Може ли един танц?

— С удоволствие — каза тя и направи лек реверанс. И после ръката ми беше в сгъвката между кръста и ханша й, нейната — на рамото ми. И тогава стъпка-стъпка-стъпка настрани. Танцувахме фокстрот около цялото заграждение за тюлени, но песента не свършваше, звездите над Алабама все така падаха.

— Танцът на шестокласниците — обяви Марго и сменихме местата си, ръцете й на раменете ми, моите на ханша й, петдесет сантиметра между нас. Продължихме да танцуваме фокстрот, докато песента свърши. Направих крачка напред и я наклоних силно надолу и настрани през ръката си, както ни бяха учили в училището по танци „Краун“. Тя вдигна единия си крак и се отпусна с цялата си тежест. Или ми имаше пълно доверие, или искаше да падне.

9

Купихме кухненски кърпи от 7-Илевън на магистралата и се опитахме да избършем мазната и хлъзгава течност от дрехите и кожата си. Напълних бензина дотам, докъдето си беше, преди да потеглим. Седалките щяха да са малко мокрички, когато майка тръгне за работа, но се надявах да не забележи, просто защото никога не би й минало през ума. Моите родители дълбоко вярваха, че съм най-добре възпитаното момче, а не от онези момчета, които влизат с взлом във Воден свят, най-добре отгледаното момче на планетата, защото моето психическо здраве беше доказателство за професионалния талант и качества и на двамата.

Не бързах да се прибирам. Карахме по малките улици и шосета, а не по магистралата. С Марго слушахме радио и се опитвахме да отгатнем коя радиостанция бе пуснала Stars Fell on Alabama. Но после тя намали звука и каза:

— Като цяло, мисля, че тази нощ беше успешна.

— Абсолютно — потвърдих, макар че вече мислех за утре. Дали щеше да дойде пред залата за концерти и да поседи с нас? Дали щеше да обядва с мен и Бен?

— Чудя се дали утре всичко ще се промени — казах.

— Да, и аз — отвърна тя. И така си остана, увиснало във въздуха. После добави: — Ей, като стана дума за утре, в знак на благодарност за упоритата ти работа и всеотдайността ти в тази забележителна нощ, искам да ти подаря нещо! — Започна да рови в краката си и извади фотоапарата. — Вземи го. И използвай силата на Малката Пишка, но я използвай разумно.

Засмях се и сложих апарата в джоба си.

— Ще сваля снимката, когато се приберем, и ще ти дам апарата в училище. Става ли? — попитах. И все пак исках да ми каже, че да, всичко ще е различно в училище, ще бъда твоя приятелка пред всички, и утре няма да се върна при старото си гадже, но тя изрече само:

— Да. Или някой друг път.

Беше 5:42, когато завих по Джеферсън Парк. Минахме по „Джеферсън драйв“, покрай съда и завихме по нашата улица „Джеферсън уей“. Загасих фаровете за последно. Не знаех какво да кажа, а и Марго мълчеше. Събрахме боклуците в една торба от 7-Илевън. Опитахме се да върнем крайслера в състоянието, в което беше преди шест часа, все едно нищо не се бе случило. В друга торба сложихме останалия вазелин, флакона със спрея и последната кутия Маунтитн Дю. Мозъкът ми пулсираше от умора.

Застанах пред вана с по една торба във всяка ръка и я погледнах. Мина много време.

— Беше страхотна нощ — казах най-сетне.

— Ела — каза тя и аз направих крачка напред. Тя ме прегърна, а торбите ми пречеха, не можех да отвърна на прегръдката й. Но ако ги пуснех на земята, щях да събудя всички. Усещах изпънатото й на пръсти тяло, а после устните й бяха в ухото ми и тя изрече много ясно, дума по дума:

— Ще. Ми. Липсва. Времето. Прекарано. С. Теб.

— О, не трябва — казах. Опитах се да прикрия разочарованието си. — Ако не ги харесваш, можеш винаги да бъдеш с мен и да прекарваме времето си заедно. Моите приятели са… всъщност са съвсем О.К.

Устните й бяха толкова близо до лицето ми, буквално усетих усмивката й.

— Страхувам се, че това е невъзможно — прошепна тя. И ме пусна, а аз продължих да я гледам, гледах как прави крачка назад, и после друга, и още една, и пак. Назад. Тогава тя повдигна вежди и се усмихна. И аз повярвах на усмивката й. Гледах как се качи на дървото, как се прехвърли на покрива и от там изчезна в прозореца на стаята си на втория етаж.

Минах през отключената входна врата, промъкнах се на пръсти покрай кухнята напът към стаята си, събух мокрите джинси, метнах ги в ъгъла до прозореца, свалих снимката на Джейс от фотоапарата и легнах в леглото. Мозъкът ми щеше да се пръсне от всичко, което исках да й кажа в училище.