Хартиени градове

Час първи

Мина доста време, докато всички обяснят на родителите си, че 1) Няма да бъдем на раздаването на дипломите и 2) Отиваме с кола до щата Ню Йорк, за да 3) Видим един град, който практически не съществува, с надежда, че 4) След разучаване на употребата на Главна буква навсякъде из изречението в потребителски пост в Омникшънъри, считаме, че този пост е Доказателство, че 5) Това е Марго Рот Шпигелман, и тя се намира в този град.

Рейдар свърши с телефонните разговори последен и обяви:

— Искам да направя следното съобщение: родителите ми са ядосани, че пропускам церемонията. Приятелката ми е още по-ядосана, защото по план след около осем часа трябваше да правим нещо много специално и нямам намерение да разкривам повече подробности за гореспоменатото „специално нещо“. Искам да кажа, че силно се надявам това да е едно суперзабавно и приятно пътуване, което ще оправдае жертвите, които правя.

— Твоят талант да се държиш здраво за девствеността си е вдъхновение за всички нас — каза Бен.

Погледнах Рейдар в огледалото за обратно виждане.

— УРААА, ОТИВАМЕ НА ЕКСКУРЗИЯ! — извиках и колкото и да се опитваше да изглежда сърдит, видях как усмивката бавно плъзна по лицето му. Щастието да тръгнеш…

Вече бяхме на I-4, нямаше много коли, което само по себе си беше чудо. Карах в най-лявото платно с тринайсет километра над позволената скорост, защото веднъж бях чул, че не те глобяват, ако караш до петнайсет километра над ограничението.

Ролите бяха разпределени много бързо.

Лейси беше нещо като отговорник по провизиите. Направи списък с всичко, с което разполагаме към момента: половин Сникърс, който Бен ядял, когато съм се обадил за Марго, 212 бири, разпечатката с упътването как се стига до там, както и следните неща, които намери в чантата си: осем ментови дъвки, един молив, няколко кърпички, три тампона, слънчеви очила, гланц за устни, ключовете от тяхната къща, карта за членство в Християнската асоциация на младежта, карта за библиотеката, няколко касови бележки, трийсет и пет долара и карта за Бритиш Петролиъм.

— Толкова е вълнуващо! — каза Лейси. — Като затворници без провизии! Щеше да е добре да имаме малко повечко пари.

— Поне имаме картата за БП — казах. — Можем да заредим и да напазаруваме от супермаркета на бензиностанцията.

Погледах в огледалото и видях как Рейдар, облечен в тога и нищо друго, наднича в чантата й. Тоалетът му беше изрязан около врата и къдравите му косми се виждаха.

— Имаш ли боксерки, или нещо от сорта в тая чантичка? — попита той.

— Не, по-добре да пазаруваме в Гап — каза Бен.

Ролята на Рейдар, която той охотно пое, бе да смята с калкулатора. Завеждащ счетоводния отдел и отдел проучвания. Той се беше разположил на двете седалки зад мен. До него бяха разтворени упътванията и ръководството за поддръжка и управление на минивана. Опитваше се да сметне с колко километра трябва да караме, за да стигнем до обед на другия ден, колко пъти можем да си позволим да спрем, за да заредим и да не останем без бензин на пътя, къде и на какво разстояния има бензиностанции на БП, колко ще отнеме всяко спиране и колко време ще загубим при влизане и излизане в населени места, при намаляване на скоростта при прехвърляне от магистрала на магистрала и… такива неща.

— Можем да спрем за бензин четири пъти. Трябва да се спира за много, ама много кратко време. Максимум шест минути с отбиването от магистралата. Пред нас има три дълги ремонта по шосето, отделно изчислявам трафика в Джаксънвил, във Вашингтон и Филаделфия, макар че ще минем през Вашингтон в три през нощта, което малко помага. Според изчисленията ми, средната ни скорост трябва да е сто и петнайсет километра в час. Сега с колко караш?

— Сто — казах. — Ограничението е деветдесет.

— Качи на сто и петнайсет — каза той.

— Не мога. Опасно е и може да ме глобят.

— Качи на сто и петнайсет — каза пак. Натиснах газта. Имаше две трудности. От една страна, не бях сигурен, че трябва да карам толкова бързо, а от друга, миниванът и той не беше сигурен и си имаше своите колебания и тегоби. Започна да се тресе по начин, който вещаеше скорошен разпад. Останах в крайното ляво платно, макар че все още не бях най-бързата кола на шосето и ми стана криво, че хората ме изпреварват отдясно, но исках шосето пред мен да е празно, защото за разлика от останалите коли, аз не можех да си позволя да намаля. Ето това беше моята задача: да карам и да бъда много нервен. Сетих се, че вече ми се беше случвало да изпълнявам същата роля.

А Бен? Ролята на Бен беше да му се пикае. В началото си мислех, че основната му функция ще е на мрънкач. Че нямаме достатъчно дискове с музика, че всички радиостанции в Орландо са гадни, че само университетското радио ставало, което пък винаги било извън обхват. Но много скоро той заряза тази роля и се предаде на истинското призвание на сърцето си, на истинския си талант, на уникалната си дарба: да му се пикае.

— Трябва да пикая — каза в 3:06. Бяхме тръгнали преди четирийсет и пет минути. Оставаше ни приблизително един ден път.

— Е, добрата новина е, че ще спрем да пазаруваме — каза Рейдар. — Лошата е, че това ще се случи след четири часа и трийсет минути.

— Май ще устискам — отвърна Бен. В 3:10 съобщи: — Всъщност не, трябва да пикая, наистина трябва да пикая.

Всички казахме в един глас:

— Стискай!

— Но аз.

— Стискай!

И беше смешно. Бен повтаряше, че му се пикае, а ние го окуражавахме да стиска. И той се смееше и се оплакваше, че когато се смее, му се допикава още повече. Лейси се протегна и започна да го гъделичка. Той се смееше, виеше и пак се смееше. Аз също се смеех и не падах под сто и петнайсет. Зачудих се дали бе направила нещата така нарочно, за да тръгнем заедно и да се забавляваме. Не се бях смял по този начин от много, много време, от онази нощ, когато трябваше да карам и да бягам и когато пак прекарах часове зад волана на един друг миниван.

Час втори

Все още карах аз. Тръгнахме на север по I-95 към Флорида, близо до плажа, но не съвсем. Имаше много иглолистни дървета, прекалено високи и прекалено тънки, близки до моето телосложение. Но аз гледах пътя, изпреварвах останалите коли, от време на време някоя ме подминаваше, гледах кой е пред мен, кой е зад мен, кой се отдалечава, кой ме доближава.

Лейси и Бен, които седяха един до друг на седалката зад мен, и Рейдар, който беше най-отзад, започнаха да играят на някаква извратена версия на „Познай думата от метафизична гледна точка“. В смисъл, имаха право да виждат само неща, които не могат да бъдат видени физически.

— Виждам, виждам с малкото си око нещо трагикомично — каза Рейдар.

— Начинът, по който се смее Бен с дясната страна на устата си ли? — попита Лейси.

— Не. И не се дръж с Бен така, сякаш е някаква гугутка. Той е противно същество.

— Това е да си гол под тога, с която е трябвало да идеш да си вземеш дипломата от гимназията, и после всички хора от колите, които подминаваш или те подминават по пътя, да си мислят, че си облечен в рокля.

— Не — каза Рейдар. — Това е само трагично.

Лейси се усмихна.

— Ще ти хареса да носиш рокли, ще видиш! Толкова е приятно да усещаш бриза — съобщи Лейси.

— О, сетих се — обадих се аз. — Виждаш двайсет и четиричасова екскурзия с миниван. Комично е, защото тези екскурзии са винаги смешни, а е трагично, понеже газовете от колата ще унищожат планетата.

Рейдар отвърна, че не е това, и продължиха да гадаят в тоя дух. Аз карах, не спирах да се моля да не ми натресат някоя глоба и участвах в „Познай коя е думата от метафизична гледна точка“. Накрая трагикомичното нещо се оказа да не се явиш навреме на завършването си гол изпод взетата под наем тога. Минах покрай някакво ченге, което беше паркирало между двете платна. Даже не минах, направо го издухах. Хванах волана с две ръце. Бях сигурен, че ще ни последва и ще ме накара да спра. Но той не ни последва. Предположих, че се досеща, че карам с превишена скорост само защото наистина ми се налага.

Час трети

Бен седна отново на седалката до мен. Аз карах. Всички бяхме гладни. Лейси ни раздаде полагаемата порция от едно парче дъвка: много свежест, малко калории, хладен или гладен комфорт. Тя започна да пише най-дългия списък на света с неща, от които се нуждаехме и които трябваше да купим от БП при първото ни спиране. Надявах се да са добре заредени, защото, съдейки по дължината на списъка, щяхме да изкупим супермаркета.

Бен подскачаше на седалката и тресеше крака.

— Спри вече!

— От три часа ми се пикае!

— Мисля, че вече го спомена.

— Напълнил съм се с урина чак до белия дроб — каза той. — Честно, органите ми плуват в нея. Копеле, в момента седемдесет процента от теглото ми е урина.

— Аха — казах и се усмихнах с половин уста. Беше смешно, наистина, но бях уморен.

— Имам чувството, че ще заплача, но ме е страх, че ако пророня сълза, няма да е кристално чиста, а уринено жълта.

Тоя път ме разсмях.

Когато го погледнах след малко, той вече беше сложил ръка между краката си и силно притискаше с фустата на тогата.

— Какво, по дяволите… — попитах.

— Копеле, трябва да се изпикая. Едва го задържам — обърна се назад и попита с надежда: — Рейдар, кога спираме?

— Още поне двеста и трийсет километра, за да не спираме повече от четири пъти. Което прави един час и петдесет и осем цяло и пет минути, ако Кю поддържа тази скорост.

— Поддържам я — извиках. Точно бяхме подминали Джаксънвил и се приближавахме към Джорджия.

— Няма да успея, Рейдар. Дай ми нещо, в което да пикая.

Всички в едни глас:

— Не! Изключено! В никакъв случай! Дръж се като мъж! Дръж се така, както една викторианска дама се държи за девствеността си. Задръж го с гордост, с достойнство, с грация, както президентът на Съединените щати държи в ръце съдбата на свободния свят.

— ДАЙ МИ НЕЩО ИЛИ ЩЕ ОПИКАЯ СЕДАЛКАТА. СЕГА! БЪРЗАЙ!

— Господи! — извика Рейдар, за секунда разкопча колана си, мина зад седалките, отвори охладителя, извади бира, наведе се към Бен и му подаде шишето.

— Добре че се отваря без отварачка — каза Бен, уви ръка около тогата и махна капачката. После свали прозореца и видях как бирата се понесе из въздуха покрай колата и се изсипа като кратък дъжд върху шосето зад нас. Бен успя да напъха бутилката под тогата си, без да излага на показ прословутите най-големи топки в света, и след това всички просто седяхме, мълчахме и чакахме, без да гледаме.

Лейси тъкмо казваше „Не можеш ли да постискаш още малко“, когато го чухме. Никога не бях чувал такъв звук, но го разпознах. Не е възможно да объркаш звука от падаща на дъното на празна бутилка урина. Звучи като музика, между другото. Като отвратителна музика с много бърз ритъм. Погледнах към Бен и видях облекчението в очите му. Усмихваше се и гледаше някъде напред.

— Колкото по-дълго чакаш, толкова по-хубаво е усещането — каза. Звукът се промени от падане на урина върху дъното, в падане на урина върху урина и започна да клокочи. И тогава той се усмихна пак и изведнъж рече:

— Копеле, дай още една бира.

— Още една бутилка, веднага! — извиках.

— Идва — и Рейдар пак скочи от седалката, пъхна глава в охладителя, измъкна бирата от леда, отвори я, леко свали прозореца и изля бирата навън. Всичко стана за секунди. Бен беше започнал да мята отчаяно очи, изпадна в луда паника и когато Рейдар му подаде бутилката, се завайка:

— Ъ… смяната на бутилките… ъъъ… ще е много трудна — каза Бен. Под фустата му се проведоха сложни и трескави маневри, а аз се опитвах да не мисля и да не си представям какво става там, когато изпод тогата му се подаде една бутилка „Милър“, пълна с урина (за мое огромно учудване, изглеждаше точно като самата бира „Милър“). Бен сложи пълната бутилка в поставката за чаши, грабна новата бутилка и после въздъхна с облекчение.

Всички останали наблюдавахме пълната бутилка в поставката за чаши и се надявахме и се молехме. Пътят беше доста добър, нямаше бабуни и дупки, но амортисьорите на минивана не бяха точно мечтата на шофьора, който кара с отворена бутилка, пълна с урина, едва закрепена в поставката за чаши.

— Бен, ако една капка пикоч падне в новата ми кола, ще ти отрежа топките.

Бен все още пикаеше, но ме погледна и се усмихна.

— Ще ти трябва доста голям нож, копеле.

Най-сетне чух, как струята намалява, и с едно много бързо движение Бен метна новата бутилка през прозореца. Тази в поставката за чаши я последва.

Лейси се преструваше, че се дави от погнуса, но в един момент ми се стори, че май не беше преструвка. Рейдар каза:

— Колко вода си пил тази сутрин? Осемнайсет литра?

Но Бен се усмихваше, вдигнал триумфално юмруци във въздуха, и крещеше:

— Нито капка на седалката! Аз съм Бен Старлинг! Първи кларнет в духовия оркестър. Рекордьор по държане на бирено буре! Шампион по уриниране в кола! Размазах ги! Аз съм най-великият!

Трийсет и пет минути по-късно, към края на третия час, той плахо попита:

— Кога казахте, че ще спираме?

— След час и три минути, ако Кю не пада под скоростта — отговори Рейдар.

— Добре. Добре. Хубаво. Няма проблем. Защото ми се пикае.

Час четвърти

За първи път Лейси попита:

— Наближаваме ли?

Засмяхме се. Но вече бяхме в Джорджия, щат, който обичам и обожавам заради една причина — ограничението за скоростта е сто и петнайсет километра в час и можех да карам с петнайсет отгоре. Като изключим това, Джорджия прилича досущ на Флорида.

Използвахме времето да се подготвим за спирането. Беше много важна спирка, защото бях много, много, много гладен и освен това бях започнал да се дехидратирам. По някаква необяснима причина дебатите около покупките в БП действаха успокоително на нечовешките болки в стомаха ми. Лейси направи списъци за всеки от нас. Използва гърба на касовите бележки, които бе намерила в чантата си. После накара Бен да се наведе през прозореца и да провери от коя страна на колата е капачката на резервоара. А след това всички трябваше да запаметим списъка с покупките си, а накрая Лейси ни изпита. Няколко пъти преговорихме как ще процедираме на бензиностанцията, защото всичко трябваше да е много бързо, като с колите на автомобилните състезания, когато спират в бокса за ремонт или нещо от сорта.

— Още веднъж — подкани Лейси.

— Аз напълвам резервоара — каза Рейдар. — Слагам маркуча и докато пълни, бягам вътре и ти давам картата, макар че по закон трябва да съм до колата. После се връщам до колонката и хващам помпата.

— Аз нося картата на момчето на касата — каза Лейси.

— Или момичето — допълних.

— Няма никакво значение — отвърна тя.

— Само казвам да не подхождаш сексистки.

— О, както и да е, Кю, стига! Занасям картата на лицето на касата и му/й казвам да маркира всичко, което оставим там. След това отивам да пишкам.

— В това време аз вземам всичко по моя списък и го нося на касиерката — изрецитирах аз.

— А аз пикая и когато свърша с това, вземам всичко по моя списък — каза Бен.

— Най-важното! Не забравяйте тениските! — напомни Рейдар. — Хората не спират да надничат в колата и да ме гледат странно.

— Излизам от банята и подписвам касовата бележка — каза Лейси.

— И когато напълня бензина, сядам в минивана и отпрашвам, защото тук ви е мястото. И пак повтарям — ще ви оставя и няма да ми мигне окото! Имате точно шест минути! — каза Рейдар.

— Шест минути — кимнах.

— Шест минути — потвърди Лейси.

— Шест минути — каза Бен.

В 5:35 следобед и с хиляда и петстотин километра пред нас, Рейдар каза, че БП е на следващата отбивка.

Докато завивах към бензиностанцията, Лейси и Рейдар бяха в готовност да скочат навън, Бен беше разкопчал колана си и седеше с една ръка на дръжката на вратата. Поддържах максимална скорост, доколкото беше възможно, и накрая набих спирачките точно пред колонката. Миниванът подскочи и всички изхвърчаха от вратите. Рейдар и аз се сбутахме пред колата, аз му метнах ключа и хукнах към супера. Лейси и Бен вече влизаха. Бен хукна към тоалетната, а Лейси обясни на жената с посивяла коса (беше жена!!!), че ще купуваме доста неща и че бързаме ужасно много, и че я молим да маркира всичко, което донесем до касата, и че всичко ще бъде платено с БП картата. Жената беше крайно озадачена, но се съгласи. В този миг Рейдар влетя, роклята му се вееше във всички посоки, и даде картата на Лейси.

В това време аз търчах из супермаркета и събирах всичко по моя списък. Лейси трябваше да вземе напитките, аз храните, а Бен останалите стоки. Бягах из магазина, сякаш бях гепард, а пакетчетата с тортила чипс бяха ранени газели. Награбих чипс, фъстъци, пакетчета със сушено телешко и хукнах към касата. После бегом към сладкишите. Много Ментос, много Сникърс и… това го няма в списъка, ама майната му… и много Нърдс22. Толкова ги обичам! Взех три пакета. После към деликатесите. Имаше няколко възстарички сандвича с пуешко, което поразително приличаше на шунка. Взех два. Докато търчах към касата, грабнах две пакетчета бонбони с плодов сироп, една голяма кутия кексчета с крем и неизброимо количество енергийни блокчета. Бен вече стоеше на касата в своята тога и подаваше на касиерката някакви тениски и слънчеви очила от четири долара. Лейси дотърча с няколко галона газирана вода, енергийни напитки, минерална вода. Всичко в големи бутилки. Такива, в които Бен можеше да пикае, без да се налага да сменя.

— ЕДНА МИНУТА! — извика Лейси. Паникьосах се. Въртях се в кръг, оглеждах стоките из магазина и се опитвах да си спомня какво съм забравил. Четвъртата група храни? Коя беше? Погледнах списъка. Май бях взел всичко, но все ми се струваше, че забравям нещо много важно. Нещо. Какво? Хайде, Якобсен, сети се. Чипс, сладко, пуешко с вид на шунка и… какво? Какво друго има в един магазин? Месо, чипс, сладко, и, и, и, и… кашкавал? — КРЕКЕРИ! — Извиках и хукнах към щанда с крекерите. Награбих крекери с кашкавал, крекери с фъстъчено масло, малко от „курабийките на баба“ с фъстъчено масло и ги метнах на касата. Жената вече прибираше стоките в найлонови торбички. Излезе към сто долара, без бензина. Цяло лято щях да се издължавам на родителите на Лейси.

Последва момент на изчакване, жената беше пъхнала картата на Лейси. Погледнах часовника си — трябваше да потеглим след двайсет секунди. Най-сетне чух, че апаратът печата касовата бележка. Жената я скъса, Лейси надраска името си, с Бен грабнахме торбите и хукнахме към колата. Рейдар натискаше педала на газта на място, за да ни подкани да бягаме по-бързо, и ние тичахме като луди през паркинга. Тогата на Бен се ветрееше зад него, за миг ми заприлича на магьосник в черно с много бели кокалести крака и с големи торби в двете ръце. Виждах краката на Лейси, стегнатите от напрежение мускули на глезените й. Не знам как съм изглеждал, но знам как се чувствах. Чувствах се млад, палав, безсмъртен. Видях как Бен и Лейси се качиха през плъзгащата се врата. Аз се качих след тях, но се приземих върху чантите с напазаруваното и върху Лейси. Рейдар изстреля колата още преди да затворя вратата, зави рязко покрай колите на паркинга и остави първия отпечатък от изгорена гума на миниван в кратката, но интересна история на минвана като превозно средство. Убеден съм, че никой няма да остави такъв отпечатък и в бъдещата история на този вид… транспорт. Рейдар зави наляво към магистралата с леко несигурна скорост и се сля с колите. Бяхме приключили четири секунди по-рано и, разбира се, се поздравихме както правят в боксовете на НАСКАР. Имахме всичко. Бен имаше много контейнери за урина, аз имах прилично количество сушено телешко, Лейси си имаше нейния Ментос, Рейдар и Бен имаха тениски, които можеха да сложат върху тогите. Миниванът стана нашата биосфера — дай ни бензин и можем да караме до края на света.

Час пети

Е, да, май някои неща липсваха, както се оказа след няколко минути. В бързината с Бен бяхме направили няколко умерено сериозни (но не фатални) грешки. Рейдар седеше отпред сам и караше, а аз и Бен — зад него и подавахме нещата на Лейси, която беше най-отзад и ги подреждаше по някаква организационна система, известна и понятна само и единствено на самата нея.

— Защо едните таблетки не са на едно място с другите? — попитах. — Не е ли редно всички хапчета да са на едно място?

— Кю, слънчице, ти си момче. Не ги разбираш тези неща. Едното е при шоколада и бутилките с Маунтин Дю, защото тези неща съдържат кофеин и ти помагат да не заспиваш. Другите са в случай на преяждане със сушеното телешко, защото, когато ядеш, се чувстваш уморен.

— Изумително — казах и й подадох последния пакет от моята торба. И тогава тя попита:

— Кю, къде е храната, която е… знаеш… хубавата храна?

— А?

Лейси извади копие от моя списък и ми прочете:

— Банани, ябълки, сушени червени боровинки, стафиди.

— О! О! О, да! Четвъртата група храни не е била крекери.

— Кю! Не мога да ям нищо от тези неща! — беше бясна.

Бен сложи ръка на лакътя й и я успокои:

— Е, можеш да ядеш от курабийките на баба. Те са полезни. Направени са от баба. Баба никога няма да ти навреди. Баба ти мисли само доброто.

Лейси издуха кичур коса от лицето си. Изглеждаше истински ядосана.

— Освен това, има енергийни блокчета. В тях има много витамини.

— Да, витамини и милиони калории — каза тя.

Рейдар се обади от предната седалка:

— Ако някой говори лошо за енергийните блокчета, спирам колата. Искате ли да спра колата?

— Винаги когато ям енергийно блокче, си казвам: „Аха, значи такъв екстаз изпитват комарите, когато смучат кръв“ — продължи Бен.

Отворих едно и го сложих под носа на Лейси.

— Само помириши. Усети как ухае на витамини и здраве.

— Искаш да ме направиш дебела.

— И пъпчива — каза Бен. — Не забравяй! И пъпчива.

Лейси взе десертчето от ръката ми с погнуса и отхапа с крайно нежелание. После затвори очи, за да прикрие оргазмичното удоволствие от вкуса му.

— Господи! Има вкус на… надежда, ако надеждата имаше вкус.

Последно се захванахме с торбата, в която бяха двете тениски. Бен и Рейдар бяха много развълнувани, защото вече нямаше да изглеждат като двама тъпанари, облечени в глупави рокли, а щяха да изглеждат като двама тъпанари, облечени в глупави рокли и гигантски тениски върху тях.

Но когато Бен разопакова тениските, се явиха два… малки проблема. Първо, оказа се, че в бензиностанциите в Джорджия размер L не е като в останалите… места на света, не отговаря на размера L на Олд Нейви примерно. Тениските по бензиностанциите са гигантски, с размер на голям чувал за боклук. Бяха горе-долу колкото тогите, съвсем малко по-малки. Но този проблем рязко избледня на фона на втория. И двете тениски имаха грамадни щампи на знамето на Конфедерацията23 и надпис „Наследство без омраза“.

— О, не, не е истина. Нали не е истина? — каза Рейдар, щом му показах защо се смеем. — Бен Старлинг, надявам се да не съм разбрал правилно, че си донесъл на черния си приятел расистка тениска.

— Взех първите две, които видях, пич.

— Точно в момента не съм ти ник’ъв пич — каза Рейдар, но се смееше. Подадох му тениската, той хвана волана между коленете си и се мушна в нея. — Надявам се да ме спрат ченгетата. Много ми се иска да видя как те ще реагират на един чернокож с тениска на Конфедерацията, при това върху черна тога.

Час шести

Незнайно защо, но шосе I-95, малко на юг от Флорънс, Южна Каролина, се оказа мястото, което всеки бе избрал да се тренира да кара кола в петък вечер, така че се набихме в задръстване, дълго около десет километра. Колкото и да му се искаше да кара по-бързо, Рейдар едва успяваше да вдигне до 50 километра в час, и то при по-голям късмет. Аз седях отпред и се опитвах да не се притеснявам. За да не мислим за задръстването, започнахме да играем на една игра, която току-що бяхме измислили. Казва се „Този е жиголо“. В тая игра започваш да си представяш живота на хората в колите край теб.

Карахме до една латиноамериканка в стара, очукана „Тойота Корола“. Наблюдавах я през ранния здрач.

— Оставила е семейството си, за да дойде тук — казах. — Пребивава незаконно. Праща пари на семейството си всеки трети вторник на месеца. Има две малки деца, мъжът й е имигрант. В момента е в Охайо. Прекарва със семейството си три или четири месеца в годината, но се разбират много добре.

Рейдар се наведе и я погледна за секунда.

— Господи, Кю! Каква е тая мелодрама? Не е така. Жената е секретарка в адвокатска фирма — погледни как е облечена. Пожертвала е пет години от живота си да учи, но скоро и тя ще вземе адвокатска диплома. И няма деца, няма и мъж. Но има приятел. Малко е непостоянна във връзките си и се страхува от обвързване. Приятелят й е бял и се чувства малко некомфортно с нейния по-буен темперамент и с този поглед над нещата, който вероятно му напомня за „Треска в джунглата“24.

— Има халка — казах. В интерес на истината, Рейдар не можеше да я разгледа, но аз имах възможност да я огледам добре. Беше в колата вдясно от мен. Виждах я през матираните стъкла. Гледаше право напред и пееше с радиото. Толкова много хора! Колко е лесно да забравиш, че светът е пълен с хора, до пръсване. И можеш да си представиш живота на всеки един от тях и постоянно да ги виждаш съвсем погрешно, да си ги представяш такива, каквото изобщо не са. Имах чувството, че това е важна идея, една от онези, които мозъкът ти трябва да приеме много бавно, да се увие около нея като питон и да я смели така, както питонът смила храната си — бавно. Но преди да продължа в тази насока, Рейдар обясни:

— Носи халка, за да не й се пускат перверзни типове като теб.

— Може би е така — усмихнах се аз, взех нагризаното десертно блокче и отхапах. Настана тишина и пак се замислих как можеш да виждаш хората, без да ги виждаш изобщо, мислех за матираните прозорци между мен и тази жена, която все още караше до нас. И двамата бяхме в коли, оградени с прозорци, навсякъде огледала, и двамата лазехме по задръстената магистрала. Когато Рейдар заговори, разбрах, че и той бе мислил по въпроса.

— Интересното в „Този е жиголо“, искам да кажа в самата игра, е, че в крайна сметка разкрива много повече за човека, който прави предположенията и си представя живота на непознатия човек, отколкото за самия непознат човек, чийто живот се опитваш да си представиш.

— Да — казах. — Точно това си мислех.

И за първи път си помислих, че Уитман, независимо че бе написал красиви стихове и всичко останало, е бил прекалено голям оптимист. Можем да чуем другите, можем да отидем при тях, да пътуваме до тях, без да се помръднем от стола си, можем да си ги представим, и всички сме свързани с тази луда коренна система, като милиарди стръкове трева, но след тази игра започнах да се чудя дали наистина можем да бъдем някой друг.

Час седми

Най-сетне видяхме причината за задръстването — някакъв голям камион се беше обърнал на средата на шосето. Подминахме го и пак качихме скоростта, но Рейдар пресметна наум, че не трябва да падаме под сто двайсет и пет километра в час. От цял час Бен не се бе оплаквал, че му се пикае, и то поради простата причина, че спеше. Точно в шест той взе хапче без кофеин, легна отзад и с Лейси го закопчахме с двата колана. Чувстваше се много по-неудобно, но 1) Беше за негово добро и 2) Всички знаехме, че след двайсет минути никакъв дискомфорт няма да има значение за него, защото ще е заспал като пън и щеше да се събуди в полунощ. Точно в девет вечерта сложих Лейси да спи, закопчана с предпазните колани на задната седалка. Щяхме да я събудим в два часа. Идеята беше всеки да поспи една „смяна“, за да не пристигнем като парцали и да не се налага да подпираме с клечки клепачите си, когато се доберем да Аглоу.

Миниванът се бе превърнал в нещо като малка къща: аз седях на предната седалка до Рейдар, в най-хубавата „стая“ на къщата — бърлогата. Имаше много място и прекрасна гледка, а и седалката беше доста удобна.

На пода пред бърлогата беше офисът. Там бяха разположени картата на Америка, която Бен бе взел от БП, упътването, което бях разпечатал, и намачкан лист, върху който Рейдар бе правил изчисленията си за средната скорост и разстоянията.

Рейдар беше на шофьорската седалка. Всекидневната. Приличаше на бърлогата, само че там не можеше да се чувстваш чак толкова отпуснат. Освен това там беше и много по-чисто.

Между всекидневната и бърлогата се намираше кухнята. В нея съхранявахме значителни запаси храна и онази магическа енергийна напитка Блуфеин, която Лейси бе включила в списъка за пазар. Блуфеинът се продава в малки, причудливо оцветени стъклени бутилки и има вкус на син захарен памук и бонбони. Освен това те държи буден от мига, в който я изпиеш, до края на човешката история, но те прави леко нервен. С Рейдар се разбрахме да спрем да пием от това чудо на века два часа преди времето ни за почивка. Моето време за сън трябваше да започне в полунощ, когато Бен се събуди.

Първите две задни седалки бяха първата спалня. Тя не беше много удобна и не всеки я предпочиташе, защото бе в непосредствена близост до кухнята и хола, където хората са будни, говорят и радиото работи, но само когато хване хубава радиостанция.

Зад първата спалня беше втората спалня, която бе много по-тъмна, по-тиха и като цяло много по-удобна от първата.

Зад нея се намираше хладилникът. Към момента там имаше 210 пълни бирени бутилки, в които Бен все още не беше пикал, сандвичите от пуешко, което поразително приличаше на шунка, и няколко бутилки кола.

Тази къща притежаваше страшно много предимства. Навсякъде имаше мокет, климатик и отопление, долби съраунд. В интерес на истината, обитаемата част не надхвърляше 15 квадратни метра, но панорамата не можеше да се сравни с нищо.

Час осми

Точно след Южна Калифорния видях, че Рейдар се прозява, и настоях да си сменим местата. Обичам да карам — превозното средство бе миниван, но това си беше моят миниван. Рейдар се премести в първата спалня, докато аз държах волана и прескочих кухнята, за да седна в хола — на шофьорското място.

Пътуването те учи на много неща. Най-вече на неща, които не си и подозирал за себе си. Например никога не ми беше минавало през ума, че съм човек, който може спокойно да се изпикае в полупразна бутилка от Блуфеин, без да спира да кара със сто и двайсет километра в час през Южна Каролина. Но се оказа, че съм точно такъв човек.

Освен това не знаех, че ако смесиш много урина със съвсем малко Блуфеин, се получава ярък, изумителен тюркоазен цвят. Изглеждаше толкова красиво, че ми се прищя да затворя бутилката с капачка и да я запазя, за да я покажа на Лейси и Бен, когато се събудят.

Но Рейдар не мислеше така.

— Ако не изхвърлиш веднага това лайно от прозореца, това ще е краят на нашето единайсетгодишно приятелство.

— Не е лайно, пикня е.

— През прозореца! — нареди той и аз го хвърлих. В огледалото за обратно виждане видях как бутилката се удари в асфалта и се пръсна като балон, пълен с вода. И Рейдар го видя.

— Господи! Надявам се това да е само едно от онези толкова травмиращи събития в душата на човека, когато се включва някакъв защитен механизъм и забравяш, че изобщо са се случили.

Час девети

Никога не бях предполагал, че може да ми писне да ям енергийни десертчета. Но и това се оказа възможно. Бях изял само две хапки от четвъртото за деня, когато стомахът ме заболя. Прибрах го в конзолата. Тази част от кухнята беше „килер“.

— Нямаше да е зле да имахме някоя и друга ябълка — каза Рейдар. — Господи, само като си представя вкуса на една хубава, сочна ябълка!

Въздъхнах. Как можах да забравя тъпата четвърта група храни! Освен това, въпреки че бях спрял да пия Блуфеин преди няколко часа, бях доста превъзбуден и нервен, не можех да спра да мърдам и имах постоянни тикове.

— Все още съм доста нервен — казах.

— Да. И аз не мога да спра да си мърдам пръстите — погледнах надолу и видях, че не спира да барабани по коленете си. — Искам да кажа, че се опитвам да спра, но не мога.

— Добре, аз не съм уморен. Предлагам да караме до четири и да ги събудим чак тогава. После можем да спим до осем.

— Добре — съгласи се Рейдар. Млъкнахме. Движението по шосето беше намаляло. Бяхме само ние и тук-там някой малък камион. Имах чувството, че мозъкът ми обработва информация единайсет хиляди пъти по-бързо от обичайното, и всичко ми се струваше много лесно. Да караш по магистрала, е най-лесното и най-приятно нещо на света: трябваше само да стоя между двете линии и да не се приближавам много до другите коли, другите коли да не се приближават до мен и да продължавам да напускам, да напускам всичките тези места. Може би и тя се е чувствала така. Но знам, че ако не бяха дошли с мен, никога нямаше да се чувствам така.

После Рейдар се обади:

— Е, щом няма да спим до четири.

— Да, трябва да отворим още едно шише Блуфеин — довърших изречението.

Така и направихме.

Час десети

Дойде време за второто ни спиране. Беше 12:13 след полунощ. Усещах пръстите си като… не като пръсти, а сякаш бяха изтъкани от… импулси. Не можех да спра да барабаня по волана.

Рейдар намери следващата БП в интернет и решихме да събудим Бен и Лейси.

— Ще спираме скоро — викнах. Никаква реакция.

Рейдар се обърна и сложи ръка на рамото на Лейси.

— Лейси, събуди се, спираме.

Нищо.

Включих радиото и намерих някаква радиостанция с ретро хитове. Пуснаха Beatles. Песента беше Good Morning. Увеличих звука. Никаква реакция. Рейдар го увеличи още малко. И още. И още. И после почна припевът и той запя с тях. Включих се и аз. Мисля, че това, което ги събуди, не беше песента, не беше силата на звука, а моето фалшиво дране.

— СПРЕТЕ ГО! — извика Бен. Намалихме музиката.

— Бен, ще спираме. Ще пикаеш ли?

Той не отговори веднага. Нещо се раздвижи в мрака и се запитах дали има някаква специална стратегия за проверяване на състоянието на пикочния мехур, за която само Бен да знае.

— Мисля, че не.

— Добре, тогава ти ще сипваш бензина.

— Като единственото момченце тук, което не е пикало в кола, влизам първи — каза Рейдар.

— Шшшшш! Шшшш! Всички да млъкнат! — измърмори Лейси.

— Лейси, трябва да станеш да пишкаш — каза Рейдар. — Ще спираме.

— И можеш да си купиш ябълки — добавих.

— Ябълки — каза тихичко с щастливото си тънко гласче. — Обичам ябълки.

— И след това трябва да караш, затова наистина трябва да се събудиш — допълни Рейдар.

Тя седна, ала гласчето й не беше тънко и щастливо.

— Това вече не ми харесва.

Влязохме в отбивката и се оказа, че бензиностанцията е на 12 километра, което не беше кой знае колко много, но според Рейдар щяло да ни коства около четири минути, а и бяхме загубили време със задръстването в Южна Каролина. И на всичкото отгоре — след час наближавахме участък в ремонт, което вече беше сериозен проблем. Но нямах право да се притеснявам. Лейси и Бен се бяха разбудили достатъчно, за да излязат от колата. Както и на предната бензиностанция, заковах пред колонката, всички изхвърчаха навън, метнах ключовете на Бен, той ги улови във въздуха.

Когато с Рейдар минахме покрай белия мъж зад касата, Рейдар се спря, понеже забеляза, че човекът го гледа с отворена уста.

— Да, така е — каза без грам притеснение. — Нося тениска със знамето на Конфедерацията. Под нея нося тога. Между другото, продавате ли някакви панталони?

Мъжът очевидно не знаеше какво заключение да си прави и какво да мисли, но реши да отговори:

— Имаме камуфлажни панталони при автомобилното масло.

— Много добре — каза Рейдар и се обърна към мен: — Съкровище, би ли бил така добър да ми вземеш едни камуфлажни панталони. И може би… някоя по-хубава тениска?

— Ник’ва грижа — отвърнах.

Оказа се, че камуфлажните панталони не се продават в нормални размери, а само в среден и голям размер, което не ми говореше нищо. Взех едни в среден размер и после грабнах една розова тениска с надпис „Най-добрата баба на света“. После взех още три шишета Блуфеин.

Подадох всичко на Лейси в мига, в който излезе от тоалетната. Понеже Рейдар беше в мъжката тоалетна, тръгнах към женската. Никога не бях влизал в женска тоалетна на

бензиностанция и беше съвсем ново приключение за мен.

Разлики:

Няма машина за кондоми.

По-малко графити по стените.

Няма писоари.

Миризмата е кажи-речи същата, което силно ме разочарова.

Когато излязох, Лейси плащаше, Бен натискаше клаксона. Изпаднах в леко объркване, но се сетих, че трябва да бързам към колата.

— Изгубихме цяла минута — каза Бен. Лейси вече завиваше към магистралата, Бен седеше до нея.

— Съжалявам — обади се Рейдар, който се опитваше да си обуе камуфлажните панталони под халата. — Но погледни от положителната страна — имам панталони. И нова тениска. Кю, къде е тя всъщност?

Лейси му я подаде.

— Много смешно. Ха-ха.

Свали тогата и сложи тениската на най-добрата баба на света, а в това време Бен не спираше да мрънка, че никой не му е взел панталони. Каза, че го сърби задникът. Но като се позамисли малко, отсърбя го, но пък му се допика.

Час единайсети

Стигнахме до участъка в ремонт. Магистралата се сви до едно платно и, разбира се, попаднахме зад трактор с ремарке, който се движеше точно с петдесет километра в час, колкото беше и ограничението. Лейси бе най-подходящият шофьор за тази ситуация. На нейно място щях да изтръгна волана. Но тя си лафеше безгрижно с Бен и си караше най-спокойно. По едно време обаче се обърна и каза:

— Кю, трябва да пишкам. Така или иначе загубихме време зад тоя с ремаркето.

Кимнах. Не можех да я виня. Ако не бях момче и ако не бях открил способността си да пикая в празна бутилка, отдавна да ги бях принудил да спрат. Момичето беше истински герой, че издържа толкова дълго.

Тя спря пред някаква денонощна бензиностанция, а аз излязох да се разтъпча. Краката ми бяха като гумени. Когато Лейси се върна на бегом в колата, аз седях зад волана. Не знам как изобщо се бяха оказал там, не помня кога съм седнал и нямах обяснение защо бях решил, че мога да карам. Тя застана пред предната врата, видя ме — прозорецът беше отворен.

— Мога да карам — казах. В крайна сметка колата беше моя, мисията беше моя.

— Наистина? Сигурен ли си?

— Да, да, няма проблем, чувствам се добре.

Тя отвори плъзгащата се врата, качи се и легна в първата спалня.

Час дванайсети

2:40 сутринта. Лейси спеше, Рейдар спеше. Аз карах. Никой на пътя. Повечето от камионите вече бяха по гаражите и шофьорите спяха. От време на време виждахме светлините на някоя кола в отсрещното платно, но само толкоз. Бен ме държеше буден. Не спираше да говори. Говорехме за Марго.

— Мислил ли си как реално ще намерим това Аглоу — попита той.

— Имам бегла представа къде е отбивката. То на практика е само една отбивка и нищо повече.

— И тя какво? Ще седи в някое ъгълче на колата си, опряла брадичка в дланите си, и ще те чака?

— Няма да е зле да се окажеш прав.

— Копеле, трябва да ти призная, че леко се тревожа за теб. Че може да… ако нещата не се развият, както си ги представяш… да се разочароваш.

— Просто искам да я намеря — казах, защото това беше самата истина. Исках да я видя жива, в безопасност… намерена. Исках да изсвиря тази струна. Останалото бяха подробности.

— Да, но… Не знам — усещах, че ме гледа, и сега беше другият, сериозният Бен. — Просто… просто запомни, че понякога виждаш човека по един начин, а той изобщо не е такъв. Например аз винаги съм мислил, че Лейси е секси, страхотна и много готина. Но сега, когато съм истински с нея… не е съвсем същото. Хората са различни, когато ги усетиш, помиришеш, видиш отблизо. Не знам дали ме разбираш.

— Това го знам — казах. Колко дълго я бях виждал, колко дълго си я бях представял съвсем грешно, съвсем различна от това, което всъщност… вероятно е.

— Само казвам, че ми беше много лесно да я харесвам преди. Винаги е по-лесно от разстояние. Но когато спря да бъде това изумително, изключително, съвършено… нещо и се превърна в едно обикновено момиче, което поддържа странна любовна връзка с определени видове храни, и сменя настроенията си, и понякога е мрачна, и понякога обича да командва… е, тогава се наложи да започна да харесвам един съвсем различен човек.

Усетих как бузите ми пламнаха.

— Искаш да кажеш, че не харесвам Марго? След всичко това, след дванайсет часа в тая кола, да си помислиш, че не ми пука, защото аз. — Спрях. И подхванах наново: — Мислиш си, че сега, като имаш приятелка, можеш да ме гледаш от върха на планината и да ми изнасяш лекции? Понякога си такъв…

Спрях да говоря, защото в обсега на светлината на фаровете видях нещото, което щеше можеше да ме убие след няколко секунди.

Две крави на шосето. Появиха се изневиделица. Едната стоеше неподвижно в другото платно, а в нашето бе застанал някакъв огромен добитък, колкото цялата дължина на колата, и не мърдаше. Само главата му беше обърната в нашата посока и ни преценяваше с празните си очи. Кравата беше бяла, без никакви петна, млечнобяла. Една грамадна стена от кравешко бяло, по която не можеш да се качиш, не можеш да я заобиколиш, не можеш да минеш през нея. Можеш само да я удариш. Знам, че и Бен я видя. Чух как дъхът му секна.

Казват, че животът ти минавал пред очите. Но в моя случай не беше така. Нищо не мина, не видях нищо от краткия си живот, освен може би морето бяла кравешка кожа, простряло се на по-малко от секунда пред нас. Не знаех какво да правя, но това не беше проблемът. Проблемът беше, че нямаше какво да се направи, освен да натисна спирачките и да ударя и животното, и нас, да го убия, или да убия нас самите, или да изпотрепя всички. Набих спирачките, но по навик, не че очаквах да се случи нещо, защото нищо на този свят не би могло да предотврати удара. Вдигнах ръце и пуснах волана, не ме питай защо, не знам. Но ги вдигнах, сякаш че се предавах, но не знам на кого. И си мислех. Мислех си най-баналното нещо на света: не искам това да се случи, не искам да умра, не искам приятелите ми да умрат и докато времето сякаш забави хода си, имах време за една последна мисъл. И помислих за нея. И я обвиних за това нелепо стечение на нещата, за тази нелепа смърт, за риска, на който ни бе изложила, за това, че ме направи на пълен идиот — да карам цяла нощ, и то безразсъдно бързо. Ако не беше тя, щях да съм жив. Щях да съм си у дома, на сигурно, и щях да направя единственото нещо, което някога съм искал — да порасна.

След като вдигнах ръце и се предадох, с крайно удивление видях нечия ръка на волана. Завивахме, но не знаех къде и как. После осъзнах, че Бен дърпа волана към себе си и безнадеждно се опитва да мине покрай кравата. И след това бяхме в тревата, сред полето. Усетих как Бен върти колана, гумите свистяха, Бен обръщаше в обратната посока. Не гледах. Не знам дали очите ми се затвориха, или просто отказаха да виждат. Стомахът и дробовете ми се удариха един в друг. Нещо остро мина през бузата ми. И спряхме.

Не знам защо започнах да опипвам лицето си. Погледнах дланите си, имаше кръв. Опипах горната част на ръцете си, сякаш се опитвах да се прегърна, но истината е, че само проверявах дали са там. Там бяха. Погледнах краката си. И те бяха там. Имаше натрошени стъкла. Огледах се. Бутилките се бяха счупили.

Бен ме гледаше. Опипваше лицето си. Всичко му беше там. Опипа ръцете си, също като мен. Тялото му функционираше нормално, като моето. Стоеше и ме гледаше. В огледалото за обратно виждане кравата си седеше и изобщо не й пукаше. И чак сега, с голямо закъснение, Бен запищя. Гледаше ме и пищеше, устата му — отворена, ужасеният му писък излизаше като от червата. После изведнъж спря да пищи. Нещо не беше наред, нещо ми стана. Щях да припадна. Гърдите ми горяха. И тогава поех дъх. Бях забравил да дишам. През цялото време не бях посмял да поема дъх. И щом започнах да дишам, веднага се почувствах много по-добре. Вдишай през носа, издишай през устата.

— Има ли някой ранен? — извика Лейси. Разкопча колана си и погледна назад. Обърнах се и видях, че задната врата е отворена, и се изплаших, че Рейдар е изпаднал от колата, но после той седна и започна да се пипа по лицето и да повтаря:

— Добре съм, добре съм. Как са останалите?

Тя дори не му отговори, направо скочи между мен и Бен, над кухнята и килера, и огледа Бен:

— Добре ли си, слънце?

Очите й бяха като препълнен с вода басейн в дъждовен ден. Бен каза:

— ДобресъмдобресъмКюкърви.

Тя ме погледна. И знам, че е глупаво да плача, но заплаках. Не защото ме болеше, а защото се страхувах, защото бях пуснал волана, бях вдигнал ръце и Бен ни спаси, а сега това момиче ме гледаше така, както майка гледа болното си дете, и това не трябваше да е повод да се пропуквам, но се пропуках. Знаех, че на бузата й няма нищо, и се опитвах да й кажа, че съм добре, но не спирах да плача. Лейси натисна порязаното с пръста си, тънък и мек като памук, и започна да вика някой да даде нещо за превързване на рани. На бузата ми се лепна малко парче от знамето на Конфедерацията, точно над лявата част на носа ми.

— Натискай здраво. Друго боли ли те?

И докато отричах, осъзнах, че колата е на скорост и двигателят работи, но не се движим само защото все още натисках спирачката. Угасих го. И тогава в настаналата тишина чух как нещо тече, не само капе, а се лее.

— Не е зле да излезем от колата — каза Рейдар. Аз притисках знамето на Конфедерацията към бузата си, заслушан в шуртенето. Не спираше.

— Бензин! Ще гръмнем! — извика Бен. Той отвори вратата и хукна да бяга, стигна до някаква издатина на полето и се скри зад нея. Излязох от колата с шеметна скорост, но не точно като Бен. Рейдар също бе навън и докато Бен се опитваше да си прикрие задника, Рейдар започна да се смее.

— Бира е — каза той.

— К’ВО?!

— Бирените шишета са се счупили — повтори той и посочи с глава към разцепения охладител, през който се изливаха галони пенеста течност.

Опитахме се да го извикаме, но той не ни чуваше, понеже беше прекалено зает да крещи. „ЩЕ ГРЪМНЕЕЕ! ЩЕ ГРЪМНЕ!“, и пак хукна из полето. Тогата му се ветреше зад оголения му кльощав задник.

Обърнах се и погледнах към магистралата, защото чух, че наближава кола. Белият звяр и петнистият му приятел или приятелка бяха минали успешно до другата страна на шосето. Изглеждаха все така масивни. И чак тогава се огледах и осъзнах, че миниванът е до някаква ограда.

Очевидно, докато сме се въртели из полето, се бяхме ударили в ръба на оградата, защото на плъзгащата врата имаше такава дълбока дупка, толкова дълбока, че реално можеше да видиш във вана, ако погледнеш през нея. Но като оставим това настрана, колата беше в безупречно състояние. Нямаше нищо друго, прозорците бяха цели, гумите бяха О.К. Минах отзад да затворя задната врата и да огледам всичките 210 бири, които все още течаха. Лейси дойде при мен, сложи ръка около рамото ми. И двамата гледахме към изсипващата се пяна.

— Как стана?

Казах й: бяхме загинали, но после Бен хвана волана и завъртя колата точно както си трябва, като истинска брилянта балерина, но на четири колела.

Бен и Рейдар се мушнаха под минивана. Никой от нас не разбираше нищо от коли, но предположих, че това им носи някакво успокоение. Голите крака и подгъвът на тогата на Бен стърчаха изпод минивана.

— Копеле, изглежда добре — извика Рейдар.

— Рейдар, колата се завъртя около осемдесет пъти. Как така е добре?

— Хей! — започнах да дърпам новите маратонки на Бен. — Ей, пич, ела тука!

Той се изниза напред, подадох му ръка и го вдигнах. Ръцете му бяха омазани в нещо черно. Прегърнах го с все сила. Ако той не бе успял да хване волана, който аз пуснах, ако не бе реагирал толкова бързо, със сигурност всички щяхме да сме мъртви.

— Благодаря — казах и не спирах да го тупам по гърба, малко по-силно от необходимото. — Това беше най-жестокото каране от предна дясна седалка, което съм виждал в целия си проклет живот.

Той потупа ранената ми буза с мръсната си ръка и каза:

— Направих го, за да спася себе си. Искам да ми повярваш: през съзнанието ми нито веднъж не мина мисъл за теб.

— Да не мислиш, че аз съм помислил за теб? — засмях се.

Бен ме изгледа, устата му беше на ръба на усмивката, и каза:

— Кравата беше много голяма. Всъщност това не беше крава, а сухоземен кит.

Смеех се с глас.

Тогава Рейдар изскочи изпод колата и каза:

— Пич, наистина мисля, че всичко е наред. И сме изгубили само пет минути. Дори не се налага да превишаваме повече или да наваксваме.

Лейси гледаше дупката във вратата на минивана със свити устни.

— Ти какво ще кажеш? — попитах я.

— Тръгвай — каза тя.

— Тръгвай — потвърди Рейдар.

Бен изду устни и издиша.

— Поради факта, че съм притиснат от мнозинството, ще кажа: тръгвай.

— Да тръгваме — казах и аз. — Но аз няма да карам.

Бен взе ключовете, качихме се, Рейдар остана навън да го упътва, докато излезе на магистралата. Бяхме на осемстотин седемдесет и два километра от Аглоу.

Час тринайсети

На всеки две минути Рейдар повтаряше:

— Помните ли онзи случай, когато всички щяхме да умрем и когато Бен хвана волана и завъртя колата, за да не се ударим в най-голямата крава на света, и когато колата се завъртя като онези въртележки в Дисни, дето приличат на чаши за чай, и когато не умряхме?

Лейси се наведе през кухнята, сложи ръка на коляното на Бен и каза:

— Ти си истински герой. Разбираш ли? За такива неща дават медали.

— Казвал съм го преди, казвам го и сега. Не помислих за никого от вас. Исках. Само. Да. Спася. Собствения. Си. Задник.

— Лъжец — каза тя и го целуна по бузата.

После Рейдар се обади:

— Помните ли онзи път, когато бях закопчан с два колана най-отзад на един миниван и когато всичките бутилки с бира се счупиха и изтекоха и задната врата се отвори, но аз оцелях като по чудо, без нито една драскотина. Как е възможно това? Няма никакво обяснение за това чудо. Науката мълчи.

— Хайде да играем „Познай коя е думата от метафизична гледна точка“ — предложи Лейси. — Виждам, виждам с малкото си око едно геройско сърце, едно сърце, което бие за доброто на цялото човечество.

— НЕ СЕ ПРАВЯ НА СКРОМЕН. ПРОСТО НЕ ИСКАХ ДА УМРА! — извика Бен.

— Пичове, помните ли оня път, като бяхме в минивана, преди около… двайсет минути, и когато не умряхме?

Час четиринайсети

След като първоначалният шок премина, започнахме да чистим. Опитахме се да съберем стъклата от счупените бутилки от Блуфеин върху парче хартия, после ги сложихме в една торба, в която държахме боклука. Мокетът на минивана бе прогизнал и лепкав от начупените шишета от Маунтин Дю, Блуфеин и Кока-Кола. Пробвахме да попием със салфетки, но колата имаше нужда от основно миене и пране, а нямаше време за това преди Аглоу. Рейдар бе проверил колко ще ми струва да сменя страничната врата. 300 долара плюс боята за боядисването. Тая екскурзия ставаше все по-скъпа, но щях да изкарам парите през лятото — щях да бачкам в офиса на баща ми. И не беше кой знае каква цена за възможността да открия Марго.

Слънцето изгря отдясно. Бузата ми все още кървеше. Флагът на Конфедерацията се бе залепил за нея, вече нямаше нужда да го държа.

Час петнайсети

Ред дъбови дървета скриваха гледката към житните полета, които се простираха чак до хоризонта. Природните пейзажи се сменяха, но всичко друго си беше същото. Големите магистрали са превърнали страната в еднообразно място, навсякъде едно и също: Макдонълдс, БП, Уендис. Знам, че това трябва да ме дразни, че трябва да копнея за онези стари, мирни, спокойни, идилични времена, когато зад всеки ъгъл е можело да попаднеш и да се потопиш в цветовете и индивидуалността на всяко място. Но няма значение, така ми харесваше. Обичах нещата да са постоянни, не обичах резките промени. Харесваше ми да съм на петнайсет часа път с кола от нас и светът да си остава непроменен. Лейси ме закопча с двата колана и каза:

— Трябва да си починеш. Много ти мина през главата.

Удивителното в цялата работа беше, че все още никой не ме бе обвинил в неадекватност в битката с кравата.

Отпуснах се и усетих как отплувам. Слушах ги как се шегуват. Не чувах думите, но улавях настроението, веселието, как гласовете им затихват и после гръмват радостно. Хареса ми да ги слушам така, сякаш седях на тревата и слушах не думите, а емоцията. И тогава реших, че ако стигнем навреме и не я намерим, ще открием някое хубаво местенце в Катскил и просто ще седим на тревата, ще си говорим, ще се забавляваме, ще си разправяме вицове. Може би фактът, че е жива, правеше всичко това възможно. Дори да не успеех да намеря доказателството, вече почти можех да си представя щастието без нея, бях сигурен, че имам сила да я пусна да си иде, да си представя, че имаме общи корени, че сме свързани, макар че може би никога повече нямаше да видим тези стръкове трева.

Час шестнайсети

Спя.

Час седемнайсети

Спя.

Час осемнайсети

Спя.

Час деветнайсети

Когато се събудих, Бен и Рейдар шумно обсъждаха името на колата. Бен искаше да я кръстим Мохамед Али, защото точно като Мохамед Али тази кола поемаше удара и се изправяше и продължаваше напред. Рейдар каза, че не можеш да кръстиш кола на някоя историческа личност. Според него, колата трябвало да се казва Лърлейн, защото звучало много добре.

— Искаш да я кръстиш Лърлейн? — попита Бен с ужас в гласа. — Нима горкото превозно средство не преживя достатъчно?

Разкопчах единия от коланите и седнах. Лейси се обърна.

— Добро утро. Добре дошъл във величествения Ню Йорк.

— Колко е часът?

— Девет и четирийсет и две. Как си?

Косата й беше вързана на опашка, но по-късите кичурчета бяха избягали и падаха около лицето й.

— Страх ме е — казах.

Лейси се усмихна и кимна.

— И мен. Мисля си, че могат да се случат толкова много неща, човек не може да се подготви за всичко.

— Да.

— Надявам се да останем приятели това лято — каза тя. Думите й ме успокоиха. Никога не знаеш какво може да те успокои.

Рейдар беше минал на ново име за колата — Сивата гъска. Наведох се напред и казах:

— Дрейдъл25. Колкото по-силно го завъртиш, толкова по-яко работи.

Бен кимна, а Рейдар се обърна и каза:

— Мисля, че от сега нататък ти трябва да бъдеш назначен за наш официален нещонаименовател.

Час двайсети

Преместих се в първата спалня при Лейси. Бен караше, Рейдар беше навигатор. Спал съм, когато са спирали за последен път, но бяха взели карта на Ню Йорк. На нея Аглоу липсваше, но след Роскоу имаше само пет или шест отбивки от магистралата. Винаги си бях представял Ню Йорк като един безкраен метрополис, с къщи и квартали къде ли не, но засега имаше само ниски хълмове, по които миниванът героично се катереше. Когато разговорът затихна и Бен посегна към радиото, аз казах:

— Познай коя е думата от метафизична гледна точка…

— Виждам, виждам с малкото си око нещо, което много харесвам — започна Бен.

— О, това го знам! — каза Рейдар. — Това е вкусът на ташаци.

— Не.

— Вкусът на пенис? — попитах с очакване.

— Не бе, тъпак!

— Хм… Миризмата на топки? — попита Рейдар.

— Тъканта на топките? — подпитах аз.

— Аре бе, задници! Няма нищо общо с гениталиите. Лейс?

— Може би е чувството, че преди броени часове спаси три живота?

— Не. Мисля, че никой няма да познае. Предавате ли се?

— Добре, какво е?

— Лейси — каза той и я погледна в огледалото за обратно виждане.

— Тъпак! Трябва да е нещо, което не може да се види бе, пич — казах.

— И е точно такова. Това е, което харесвам. Лейси, но не Лейси, която всички виждаме, а невидимата Лейси.

— Ох, повръща ми се — отвърна Рейдар, но Лейси разкопча колана си, наведе се над кухнята и прошепна нещо в ухото на Бен, а той се изчерви.

— О.К., сега вече по правилата — каза Рейдар. — Виждам, виждам с малкото си око нещо, което всички ние чувстваме.

— Смъртна умора — обадих се аз.

— Не, макар че това е много добро попадение.

— Това е онова странно чувство, след като си изпил толкова много кофеин, че сърцето ти бие точно толкова пъти, колкото се тресе цялото ти тяло. Всъщност тялото ти не се тресе, а бие.

— Не. Бен?

— Всички ли имаме чувството, че ни се пикае, или само аз съм така?

— Както винаги, само ти си. Други предположения?

Мълчание.

— Правилният отговор е, че всички имаме чувството, че след едно акапелно изпълнение на „Пришка в слънцето“, ще се почувстваме много по-щастливи.

И точно така стана. Независимо от пълната ми липса на музикален слух, пях с цяло гърло, а когато изпяхме песента, казах:

— Виждам, виждам с малкото си око една страхотна история.

Никой не отговори нищо. Само Дрейдъл топеше километър след километър асфалт надолу по хълма. И после Бен каза:

— Това е историята, нали?

Кимнах.

— Да. При положение, че останахме живи и останем живи, това ще е една страхотна история.

Щеше да е добре и ако към това добавим опцията да я намерим, но не казах нищо. Бен пусна радиото, намери рокстанция с балади и всички запяхме.

Час двайсет и първи

След повече от 1770 километра магистрала най-сетне слязохме. Беше напълно невъзможно да се поддържа скорост от сто двайсет и пет километра в час, защото платното беше двупосочно и водеше далеч нагоре към Катскил. Но всичко щеше да е наред. Рейдар, брилянтен тактик както винаги, бе предвидил трийсет минути повече, без да ни каже. Беше много красиво. Слънчевата светлина на късното утро се изливаше върху старата гора. Дори тухлените сгради и къщи в малките очукани градчета, през които минавахме, изглеждаха свежи и ярки.

Лейси и аз се опитвахме синтезирано да предадем на Бен и Рейдар цялата информация за Марго, за да им помогнем да я намерят. Напомняхме им за нея. За сребриста й „Хонда Сивик“. За съвсем правата й коса с цвят на кестен. За увлечението й по запуснати сгради.

— Носи черна тетрадка със себе си — казах.

Бен се обърна и ме изгледа:

— Добре, Кю. Ако в Аглоу видя момиче, което прилича на Марго, дори и да е досущ като нея, няма да правя нищо, освен ако не носи черна тетрадка, щом трябва да я познаем по тетрадката.

Свих рамене и се опитах да не му обръщам внимание. Просто исках да си я спомня за последен път, докато все още хранех надежда, че ще я видя.

Аглоу

Ограничението за скоростта стана седемдесет и пет километра в час, а след малко — петдесет. Минахме през някаква железопътна линия и стигнахме в Роскоу — заспал град, в чийто център имаше кафене, магазин за дрехи, магазин „Всичко за долар“, и още два завинаги затворени минимола.

— Мога да си я представя тук — казах.

— Да — съгласи се Бен. — Човече, не искам да влизам с взлом в някое от тези места. Не мисля, че затворите в Ню Йорк ще ми понесат добре.

Мисълта да поразгледам какво има в тези запуснати магазини не ми се стори чак толкова страшна, защото целият град изглеждаше умрял. Всичко беше затворено. От главния път имаше една-единствена отбивка — към основното училище и жилищния квартал, който се състоеше от скромни дървени къщурки — като къщички за джуджета сред морето зеленина. Дървета тук бяха високи и много нагъсто.

Завихме по някакво друго шосе и ограничението отпадна, но Рейдар продължи да кара бавно. Не бяхме минали и два километра, когато вляво видяхме черен път без табела или някакво обозначение.

— Може би е това — казах.

— Това е алея за паркиране — отговори Бен, но Рейдар зави. Не беше, но наистина изглеждаше като алея за паркиране, врязана в твърдата отъпкана земя. Вляво — неокосена трева, пораснала почти на височината на гумите на минивана. Не виждах нищо, но започнах да се притеснявам, че ако човек е решил да се скрие, точно това обрасло поле е перфектното място никога да не бъде намерен. Влязохме по-навътре в полето и стигнахме до някаква ферма във викториански стил. Там шосето свърши. Обърнахме колата, излязохме обратно на главния път и продължихме на север. Шосето зави по Кат Холоу Роуд. Тръгнахме по него и стигнахме до отбивка — черен път, съвсем същия като предишния, само че този път беше вдясно. Пътят водеше до нещо като хамбар, който изглеждаше така, сякаш ще се разпадне всеки миг. Дървените стени бяха посивели. От двете страни на пътя бяха подредени гигантски цилиндрични бали слама, но тревата бе започнала да расте наново. Рейдар караше с по-малко от десет километра в час. Оглеждахме се за нещо необичайно, за някаква пукнатина в съвършената идилия на този приказен пейзаж.

Не мислите ли, че това може да е бил Централен супермаркет „Аглоу“? — попитах.

— Тоя хамбар?

— Да.

— Не знам — обади се Рейдар. — Как са изглеждали магазините тогава? Като хамбари ли?

— Не знам — въздъхнах почти отчаяно.

— Това не е ли… Мамка му… Колата й! — извика Лейси — Да да да да да да колата й колата й!

Рейдар спря минивана. Проследих пръста на Лейси. Сочеше зад хамбара. Едно сребристо петно. Наведох се напред, лицето ми бе опряно в нейното, и видях капака на колата й. Как, по дяволите, бе вкарала колата си чак там? Нямаше никакъв път сред

полето!

Рейдар спря, аз изскочих и хукнах. В колата нямаше никого, не беше заключена. Отворих багажника. Имаше само един отворен празен куфар. Огледах се и тръгнах към хамбара. Вече бях сигурен, че навремето точно това е било Централен супермаркет „Аглоу“. Хукнах през окосеното поле, Бен и Рейдар ме настигнаха. Не влязохме през вратата. Няколко от дървените стени бяха паднали и бяха оставили естествени… врати. Влязохме през една от тях.

По покрива имаше много дупки и слънцето осветяваше на петна части от прогнилия дървен под. Докато се оглеждах за нея, забелязах прогнили парчета от паркет, усетих миризмата на бадеми като нейната, в единия ъгъл видях стара вана на четири крака. Имаше толкова много дупки, че не можех да определя дали сме вътре, или вън.

Почувствах как някой дърпа с все сила ръкава ми. Обърнах се. Бен ме гледаше като загубил ума и дума и погледът му се движеше с мълниеносна скорост между мен и един от ъглите на хамбара. Погледнах през ослепително белия лъч светлина, спуснал се от дупка в тавана, и видях две дълги парчета мръсносив плексиглас, опрени едно в друго и облегнати с другия си край на дървената стена. Образуваха перфектно триъгълно… кубче, ако такова нещо изобщо съществува.

Най-важното качество на матираните прозорци е, че светлината може да проникне през тях. Така че успях да видя интериора на кубчето, макар и в сивкав нюанс: Марго Рот Шпигелман, седнала на черен кожен стол, пред нея ученическо бюро. И пише. Косата й е много по-къса, подстригана несиметрично, силно скосена около лицето, но… това е тя. И е жива. И е преместила офиса си от един запуснат минимол във Флорида в една запусната ферма в Ню Йорк. И аз я намерих.

Тръгнахме към нея, четиримата един до друг. Тя не ни чуваше, не ни виждаше. Просто си пишеше. Най-сетне… май Рейдар… не съм сигурен… каза:

— Марго? Марго?

Тя се изправи, хвана се за подвижната стена на офиса. И ако беше изненадана да ни види, не пролича по нищо. Ето я Марго Рот Шпигелман. На по-малко от десет метра от мен. Устните й — напукани до кръв, без грим, с черно под ноктите, очите й — тихи. Никога не бях виждал очите й такива… мъртви. Но кога ли се бях заглеждал истински в тях? Тя ме гледаше. Сигурен бях, че гледа мен. Не Лейси, не Бен, не Рейдар. Никой никога не бе гледал така в мен, откакто… бях усетил втренчения безжизнен поглед на мъртвите очи на Робърт Джойнър в Джеферсън Парк.

Тя остана така безкрайно дълго, а аз бях прекалено изплашен от очите й, за да направя крачка напред. „И аз, и таз мистерия сме тук“. Така бе написал Уитман.

Накрая тя проговори:

— Дайте ми пет минути — и седна и продължи да пише.

Гледах я. Макар че изглеждаше малко позанемарена, тя си беше съвсем същата. Не знам защо бях решил, че ще я видя много променена. По-стара може би. Бях си представял, че едва ли ще успея да я разпозная, когато я видя след всичкото това време. Но ето я. Същата. А аз я гледам през плексигласа, а тя си е Марго Рот Шпигелман, момичето, което познавам, откакто бях на две години, идеята, в който бях влюбен.

Едва след като затвори тетрадката и я прибра в раницата си, едва като стана и тръгна към нас, чак тогава разбрах, че въпросната идея не само беше лоша и напълно грешна, но и крайно опасна. Колко измамно нещо е да вярваш, че един човек е повече от човек.

— Здрасти — каза на Лейси, усмихна се и я прегърна. После се здрависа с Бен, после с Рейдар, след това ме погледна с повдигнати вежди и каза: — Здрасти, Кю! — И ме прегърна. Кратко, бързо. Исках да я задържа. Исках тази прегръдка да е събитие. Исках да чуя сподавен плач, исках да видя как сълзите й текат по мръсните й бузи и после по тениската ми. Но тя само ме прегърна. Набързо. После седна на пода. Седнах срещу нея, а Бен, Рейдар и Лейси ме последваха. Наредихме се с лице към нея.

— Радвам се да те видя — казах след малко. Имах усещането, че съм нарушил нечия тиха молитва.

Тя отметна кичурите си назад. Изглежда, обмисляше всяка дума.

— Аз… ъъъ… Аз… ъъъ… не знам какво да кажа. Не говоря с много хора напоследък… ъъъ… Може би трябва да започнем с това да ми кажете какво, по дяволите, правите тук?

— Марго! — обади се Лейси. — Господи, колко се притеснихме за теб!

— Няма за какво да се притеснявате — каза Марго ведро. — Добре съм, наистина. — И вдигна два палеца нагоре.

— Можеше да се обадиш и да ни кажеш това. И да ни спестиш едно адски дълго пътуване — каза Бен с леко раздразнение.

— Доколкото знам и както ме е научил опитът, Кървав Бен, когато си тръгваш от едно място, по-добре е да си тръгнеш като хората. Между другото, защо носиш тога?

Бен се изчерви.

— Не го наричай така — сопна й се Лейси.

Марго я стрелна с очи.

— Мили боже! Ти с тоя ли ходиш? — Лейси не каза нищо. — Не ми казвай, че наистина ходиш с него!? — продължи Марго.

— Всъщност да — отвърна Лейси. — И всъщност той е страхотно момче. И всъщност ти си кучка. И всъщност аз се махам от тук. Беше ми приятно да те видя отново, Марго. Благодаря, че ми изкара акъла, че ми причини един месец ужас, един месец страх, че ме накара да се чувствам като пълно лайно през последния месец на последната учебна година в живота ми, както и затова, че се държа като кучка, след като те намерихме, за да се уверим, че си добре. Беше удоволствие да те познавам.

— И аз ти благодаря. Ако не беше ти, кой щеше да ми напомня колко съм дебела?

Лейси стана и ядно закрачи към изхода, стъпките й отекваха и вибрираха по нагънатия под. Бен тръгна след нея. Погледнах към Рейдар. И той беше станал.

— Никога не съм те познавал истински, познавах следите ти — каза той. — Те ми харесваха много повече от теб.

— За какво, по дяволите, говори? — въпросът й бе към мен. Рейдар не й отговори, просто си тръгна.

И аз трябваше да си тръгна. Те бяха мои приятели, разбира се, че трябваше ги последвам! А тя не беше дори мой приятел. Но имах въпроси. И докато тя се изправяше и се канеше да се прибере в своето кубче, започнах с първия и най-очевидния.

— Защо се държиш като разлигавено дете?

Тя се завъртя, стисна тениската ми в юмрука си и започна да крещи в лицето ми:

— Как така ви е хрумнало, че може да се появите тук без никакво предупреждение?

— Как очакваш да те предупредя, като изчезна от лицето на земята?! — започна да мига и разбрах, че няма подготвен отговор, затова продължих. Бях побеснял, изпитвах гняв. Към нея. Защото… защото… не знам защо. Защото не беше Марго. Не и тази Марго, която очаквах да видя. Не беше и другата Марго, която си мислех, че си представям правилно след всичките тези дни. — Мислех си, че имаш основателна причина да не се обадиш на никого след онази нощ. И… това е твоята основателна причина? Да живееш като скитник?

Тя пусна тениската ми и ме блъсна.

— Кой е лигльото сега? Тръгнах по единствения възможен начин. Дърпаш целия си живот, изскубваш го наведнъж. Като лейкопласт. И после ти си си ти, Лейс си е Лейс, всеки си е всеки, и аз съм си аз.

— Само дето аз не бях себе си, Марго, защото през цялото време мислех, че си мъртва. И извърших неща, които никога не бих направил.

Тогава започна да пищи и да се набира по тениската ми, за да може да вика в лицето ми:

— О, глупости! Изобщо не си дошъл да се увериш, че съм добре. Дошъл си, за да спасиш горката малка Марго от самата нея, от обърканата й малка душа. За да ти бъда благодарна, за да падна на колене пред моя сияен рицар спасител в лъскави доспехи, и от благодарност да си разкъсам дрехите, за да можеш да ограбиш тялото ми.

— Глупости! — разкрещях се на свой ред. — Само си си играла с нас, нали? Просто си искала, след като заминеш, да се забавляваш, да продължиш да бъдеш слънцето, около което всички ние се въртим!

Тя изкрещя ужасно силно, никога не бях предполагал, че такъв звук може да излезе от човешко гърло.

— Дори не си ядосан на мен, Кю! Ти си ядосан на представата си за мен, която си подхранвал още откакто бяхме деца!

Тя се опита да избяга, но я хванах за раменете, обърнах я към себе си и не й позволих да мърда.

— Замисли ли се изобщо какво означава заминаването ти? Какво причиняваш на хората, които оставяш след себе си? Замисли ли се за Рути? За Лейси? За хората, на които им пука за теб? Не, разбира се, не! Защото ако нещо не се случи на ТЕБ, значи, не се е случило изобщо. Така ли е, Марго? Така ли е?

Сега спря да се съпротивлява. Раменете й се отпуснаха и тръгна към… офиса си. Ритна двете плексигласови стени. Те паднаха върху бюрото и стола и после се приплъзнаха към пода.

— МЛЪКВАЙ МЛЪКВАЙ МЛЪКВАЙ! ЗАДНИК!

— Добре — казах. И след като тя съвсем изгуби контрол, аз някак успях да се съвзема и да се успокоя. Опитах да й говоря както майка ми говори на пациентите си: — Ще млъкна. И двамата сме афектирани. Има много неразрешени въпроси. Поне аз имам въпроси, не знам за теб.

Тя седна на стола зад бюрото с крака върху това, което допреди малко беше стена на офиса. Загледа се в ъгъла на хамбара. Между нас — поне десет метра.

— И как, по дяволите, ме намерихте?

— Мислех, че искаш да те намерим — отвърнах. Казах го толкова тихо, изненадах се, че ме чу. Тя се обърна и ме погледна гневно.

— Да бе, да. Каква велика глупост! Изобщо не съм искала.

— „Песен за мен самия“ — казах. — Гътри ме отведе до Уитман. Уитман ме отведе до вратата. Вратата — до минимола. После успяхме да прочетем червените графити под бялата боя. Не разбрах какво е „хартиени градове“, означава и псевдоградове, които никога не са били построени. И помислих, че си отишла в някой от тях и че никога няма да се върнеш. Мислех, че си мъртва на някое такова място, че си се самоубила и искаш да те намеря, каквато и причина да си имала да избереш мен. Намерих картата в магазина за сувенири и напаснах дупките в картата с дупките от габърчета на стената. Започнах да чета стихотворението по-внимателно, тогава реших, че не бягаш, а седиш някъде, и чакаш, и планираш, и пишеш в тая тетрадка. Намерих Аглоу на картата. Видях коментара ти в Омникшънъри, не отидох на раздаването на дипломите и дойдохме до тук.

Тя се опита да приглади косата си с пръсти, но вече не беше достатъчно дълга, за да прикрие лицето й.

— Никак не ми харесва тази прическа — каза. — Исках да изглежда съвсем различно, но е ужасна.

— Харесва ми, очертава лицето ти.

— Съжалявам, че се държах като кучка. Разбери ме и мен. Влизате тук неочаквано, отникъде, и се уплаших.

— Можеше просто да кажеш, че сме те изплашили — казах.

Тя се нацупи.

— Да, точно така! ’щото т’ва е Марго Рот Шпигелман, момичето, което всеки познава и харесва — каза и млъкна. След няколко минути продължи: — Знаех си, че не бива да пиша онзи пост в Омникшънъри. Просто си мислех, че ще е много смешно, когато го намерят след време, мислех, че ченгетата могат да ме проследят по някое време, но в никакъв случай достатъчно бързо. Има милиард страници в Омникшънъри. Никога не съм предполагала…

— Какво?

— Мислих много за теб, ако трябва да отговоря на предишния ти въпрос. И за Рути. И за родителите ми. Разбира се, че мислех. Може би наистина съм най-егоцентричният човек в историята на света. Но смяташ ли, че щях да го направя, ако наистина не е било крайно необходимо за мен?

Тя поклати глава и най-сетне се наведе към мен, облегнала лакти на коленете си, и започнахме да говорим. От значително разстояние, но все пак говорехме.

— Не можах да измисля друг начин да тръгна, без да ме проследят и да ме върнат.

— Щастлив съм, че си жива — казах.

— Да, и аз — засмя се тя. И това беше усмивката, която толкова ми бе липсвала. Сякаш през цялото това време бях правил само едно — да копнея да видя тази усмивка. — Ето защо се наложи да тръгна. Колкото и да е гаден и отвратителен, животът сам по себе си е винаги за предпочитане пред алтернативата.

Телефонът ми звънна. Беше Бен. Вдигнах.

— Лейси иска да говори с Марго.

Приближих се, подадох й телефона и останах да слушам и да гледам как раменете й се отпускат. Чух шума от другата страна на слушалката и после Марго я прекъсна:

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Толкова се уплаших.

И след това — тишина. Лейси започна да говори и Марго се засмя и каза нещо. Помислих си, че трябва да ги оставя насаме, и тръгнах из помещението да разгледам. В другия край на хамбара Марго си беше направила нещо като легло — четири плоски палета под оранжев надуваем матрак. Малката й и много грижовно подредена колекция от дрехи стоеше на самостоятелен палет. Имаше четка и паста за зъби, както и голяма пластмасова чаша. Всичко това върху две книги — „Стъкленият похлупак“ на Силвия Плат26 и „Кланица 5“ на Кърт Вонегът. Не можех да повярвам, че живее така, в такова подредено, спретнато и в същото време страшно и плашещо разрушение, като в най-западналите квартали, на ръба на урбанизацията. Но не можех да повярвам и друго: как бях пропилял толкова много време да си въобразявам, че живее някакъв различен живот, всеки един вид живот, но не и… този.

— Ще отседнат в един мотел в парка. Лейс каза, че тръгват утре сутринта, с или без теб — чух гласа й зад гърба ми. И точно тогава, когато каза „теб“, а не „нас“, разбрах как ще свърши всичко.

— Имам това, от което се нуждая — каза тя и застана до мен. — Има тоалетна навън, но не е в много добро състояние, ходя до банята в един паркинг за камиони на изток от Роскоу. Има душкабини и женската е много чиста, защото не много жени карат камиони. Там има и интернет. Един вид, това е къщата ми, а паркингът е вилата ми на плажа.

Засмях се. Тя мина покрай мен, клекна и започна да рови в един от кашоните. Извади фенер и тънко квадратно парче пластмаса.

— Това са единствените ми покупки за цял месец, освен бензина и храната. Похарчила съм триста долара. Взех квадратното нещо от ръката й и видях, че е грамофон на батерии. — Купих си два албума. Но ще си купя още, като отида в града.

— В града?

— Да. Днес тръгвам за Ню Йорк. Затова писах тази дата в Омникшънъри. Ще започна да пътувам, истински да пътувам. По принцип трябваше да тръгна от Орландо на днешна дата. Щях да ида на церемонията, после да направя всички онези неща, които направихме заедно онази нощ, и пак щях да те взема с мен, и на другата сутрин щях да тръгна. Но не издържах. Не можех да понеса не ден, не час, не можех да издържам и минутка повече. И после разбрах за Джейс и си казах: „Добре, всичко е планирано, само сменям датата“. Съжалявам, че те изплаших. Постарах се да не те плаша, но към края всичко стана много набързо. Не мога да кажа, че беше най-доброто ми изпълнение.

Като план за съвместна акция, плюс акция да си плюе на петите, плюс оставянето на следи, ми се стори доста впечатляващо. Но най-много бях изненадан, че от самото начало ме е включила в плановете си.

— Може би ще ми разкажеш? — насилих усмивката си. — През цялото време се чудех какво е било планирано и какво не. Кое как да разбирам и как да го тълкувам и кое какво значи. Защо остави следите за мен?

— Ами… добре. За да ти разкажа това, трябва да започна с една съвсем различна история — тя стана и тръгна, като внимателно и ловко отбягваше прогнилите места по пода. Последвах я. Върнахме се в офиса, тя отвори сака си и извади тетрадка с черна кожена подвързия. Седна на пода и потупа една дървена дъска до себе си. Седнах. После сложи ръце върху черната тетрадка.

— Значи, това е нещо доста старо. Когато бях в четвърти клас, започнах да пиша една история в тази тетрадка. Нещо като детективска история.

Мина ми през ума, че ако я изскубна от ръцете й, мога да я ползвам като средство за изнудване, мога да я накарам да се върне в Орландо и да си намери работа за през лятото и да живее в някой апартамент, докато замине за университета. И щяхме да имаме поне едно лято. Но не направих нищо. Само седях и слушах.

— Не искам да се хваля или нещо такова, но това е брилянтно произведение на изкуството. Хах, шегувам се. Това са малоумните копнежи, желания, пожелания на Марго на десет години, която очевидно е вярвала в добрите магии. Героинята в историята е това момиче, Марго Рот Шпигелман, което всъщност съм аз на десет години, само че нейните родители са много добри и богати и й купуват всичко, което пожелае. Марго харесва това момче Куентин, а това си ти във всяко едно отношение, само че този Куентин е безстрашен, той е герой и би дал живота си да ме защити и така нататък. Също така има и героиня Мирна Маунтуизъл, която е точно като Мирна Маунтуизъл, само че има магически способности. Примерно, ако някой потупа или погали Мирна Маунтуизъл, после не може да лъже в продължение на десет минути. А тя може да говори. Разбира се, че говори! Кое дете на десет години ще напише разказ за нямо куче?

Засмях се, но все още осмислях изречението, в което десетгодишната Марго харесва десетгодишния мен.

— И в тая история Куентин, Марго и Мирна Маунтуизъл разследват смъртта на Робърт Джойнър, а тя е точно като тази на истинския Робърт Джойнър, само че не той се е застрелял сам, а някой друг го е застреляла в лицето. И цялата история се върти около това кой го е убил.

— И кой го е убил?

— Искаш да разваля всичко и да ти кажа края ли? — засмя се тя.

— Е, не, предпочитам да я прочета цялата — казах. Тя отвори книгата и ми показа една страница. Едва ли някой би могъл да разшифрова написаното. И не защото пишеше грозно, а защото беше писала хоризонтално и вертикално по цялата страница.

— Кръстосвам вертикалните редове с хоризонталните, като плетеница, и е много трудно за някой, който не умее да ме чете, да го разкодира. Така че, ще ти кажа какво става накрая, но искам първо да ми обещаеш да не се ядосваш и да не ми се сърдиш.

— Обещавам.

— Оказва се, че престъплението е извършено от брата на сестрата на бившата съпруга на Робърт Джойнър, която е алкохоличка. Той е луд, обладан от духа на древна египетска домашна котка. Както вече ти казах, историята е брилянтна. Както и да е — ти, аз и Мирна Маунтуизъл се изправяме лице в лице срещу убиеца и той се опитва да ме застреля, но ти ме предпазваш от куршума и падаш мъртъв в ръцете ми.

Засмях се.

— Звучеше много обнадеждаващо с красивото момиче, което ме харесва, и с мистерията, и с интригата, и накрая да ме очистят?

— Да, знам — усмихна се тя. — Но се наложи да те убия, защото единственото друго възможно развитие беше да правим секс, а на десет години не бях готова да пиша за такова нещо.

— Имаш право, но когато го редактираш, искам да има някакво действие.

— След като те застреля лошият, вероятно ще сложа една целувка, преди да издъхнеш.

— Много мило — можех да стана и да я целуна. Можех. Но тепърва предстояха стотици мигове, които можех да опропастя, така че… не станах.

— И така, свърших историята в пети клас. След няколко години реших да избягам в Мисисипи. И започвам да пиша плановете за това епично събитие в тази тетрадка, върху написаната история. И най-сетне осъществявам плана — вземам колата на майка ми, минавам хиляда и петстотин километра, оставям следите в супата. Дори не мога да кажа, че пътуването ми хареса. Беше едно самотно пътуване. Но го направих, нали? И след това започнах да правя нови планове, да пиша върху старите, да измислям имена, да кроя как да събера някое момиче с някое момче, да организирам големи акции за снабдяване с тоалетна хартия, и още тайни пътувания, и всичко останало. До средата на последната година тетрадката взе да се пълни и тогава реших, че ще направя едно последно нещо, но този път нещо голямо, а после ще замина.

Тя искаше да продължи, но трябваше да я прекъсна.

— Питам се дали причината е в мястото, или в хората, или в нещо друго? Например искам да кажа… Би ли заминала, ако хората край теб бяха различни?

— Как може да се отдели едното от другото? Хората са самото място и мястото, това са хората, които живеят там. И все пак мисля, че нямах истински приятел. Мислех си, че всички са или много страхливи, като теб, или прекалено заблудени като Лейси. И…

— Не съм толкова страхлив, колкото си мислиш — и това беше самата истина, и докато го казвах на глас, разбрах, че наистина не съм страхлив.

— Ще стигнем и до това — прекъсна ме тя. — Значи, бях в първата година в гимназията и Гас ме заведе до Оспрей — погледнах я учудено, не разбирах, но тя веднага поясни: — Минимолът! И започнах да ходя там много често, през цялото време седях там. Седях и пишех планове. И към последната година изведнъж всички планове започнаха да се въртят около това последно бягство. И не знам дали защото четях старата история, докато пишех върху нея, но някак ти се появи в плана ми. Първоначалната идея беше да те накарам да влезеш с мен във Воден свят, да те накарам да бъдеш… лош и палав. Идеята беше тази единствена нощ да те освободи. И после можех да изчезна, а ти винаги щеше да ме помниш с това.

— И така планът стана дълъг около седемдесет страници. И всичко върви по план, и скоро всичко щеше да стане както го бях планирала, но тогава научавам за Джейс и решавам да замина. Искам да кажа… да замина веднага. Вече не виждах смисъл да завършвам. Какъв е смисълът да вземеш една диплома? Но първо трябваше да свърша това-онова, да сглобя нещата. И целия ден в училище седя с тетрадката и се опитвам като луда да прекроявам целия план, за да включа Бека и Джейс, както и всички, които не са ми били приятели, всички, за които съм се заблуждавала, че са ми приятели. Исках само да разберат колко съм им бясна, преди да ги отсвиря завинаги. И за целта трябваше да измислям нови и нови идеи. Но исках да го направя с теб, може би исках да създам в теб поне някакво подобие на героя, който рита задници и застава пред куршуми, както го бях видяла в детинската си история. Но точно тогава ти ме изненадваш! През всичките тези години бях мислила, че си хартиено момче, като нарисувано на страницата, с две измерения, образ, но с две измерения, плосък като рисунка. Но през онази нощ ти ме изненада. Ти се оказа истински. И после всичко стана много странно, и хубаво, и магическо, и аз се прибирам у нас през прозореца и вече ми липсваш. Искам да дойда при теб, да си говорим и да сме заедно, но вече бях решила да замина. И трябваше да замина. Тогава, в последната секунда, ми хрумва оная луда идея да те накарам да идеш до Оспрей. Да го оставя за теб, за да имаш място, където да прогресираш и да престанеш да бъдеш такова изплашено коте. И така измислям нещо съвсем набързо. Залепих плаката на Уди на щората, заградих песента на плочата, подчертах двата реда в „Песен за мен самия“ в различен цвят, понеже обикновено подчертавам в синьо, когато чета разни неща. После ти тръгваш на училище, аз се мушкам през прозореца ти и слагам бележката в пантата на вратата. После отивам в Оспрей, от една страна, защото още не съм готова да тръгна, и от друга, защото искам да приготвя мястото за теб. Искам да кажа, че единственото ми желание е било да не се тревожиш. Затова боядисах стената върху червените графити, изобщо не подозирах, че ще видиш през боята. Скъсах страниците от календара, които бях ползвала, свалих картата, която бе стояла там от мига, в който видях Аглоу на нея. И после, понеже бях ужасно изморена и нямаше къде да ида, останах да спя там. В крайна сметка, останах две нощи, за да събера смелост… може би. И също… не знам… може би съм се надявала, че някак ще ме намериш наистина много бързо. И после тръгнах. Отне ми два дни да стигна тук. И оттогава съм тук.

С което май свърши, но аз исках да питам.

— И защо точно тук? От всички възможни места, защо тук?

— Хартиен град за хартиено момиче. Когато бях на десет или единайсет, четох за Аглоу в една книга с „удивителни факти и събития“. И от тогава винаги мислех за това място. Истината е, че когато се качвах на Сън Тръст, включително и онази нощ с теб, когато гледах надолу, не си мислех как всичко е направено от хартия. Гледах надолу и си мислех, че аз съм направена от хартия, че точно аз, а не някой друг, съм сгъваемият, тънък, плосък човек. И най-важното е, че хората харесват идеята за хартиеното момиче. Хората харесват хартиени момичета. Винаги е било така. И най-лошото е, че самата аз харесвах идеята да бъда това хартиено момиче. Та нали аз култивирах тази идея! Защото е страхотно да си такъв, какъвто хората те харесват. Да бъдеш техен идеал, да си реализирана велика идея. Но не можех да бъда идеал за самата себе си. Не и през цялото време, не до края. А Аглоу е място, където едно хартиено творение оживява. Точката на картата оживя, стана истинско, реално съществуващо място. Хората, които са сложили точката за заблуда, едва ли са си представяли, че мястото ще оживее. И тогава си помислих, че хартиената изрезка на момиче може би ще оживее, ще стане реалност точно тук. И това беше начинът да кажа на едно хартиено момиче, което се интересува от дрехи и козметика, както от това колко е популярна в училище: „Ще отидеш в хартиените градове и никога няма да се върнеш“.

— Онези графити — казах. — Господи, Марго! Нямаш представа колко изоставени места обиколих да те търся, да търся тялото ти, защото наистина мислех, че си мъртва.

Тя стана и бръкна в раницата си. Извади „Стъкленият похлупак“ и зачете:

— „Кожата на китката ми бе така бяла, така беззащитна. Не можех да го направя. Това, което исках да убия, не беше в кожата, нито пък в подскачащия син пулс под палеца ми. Беше скрито на друго място, тайно и дълбоко, а до там се стига много трудно.“

После седна срещу мен, съвсем близо. Джинсите ни се докосваха, но не и самите колене.

— Знам за какво говори — каза Марго. — Това тайно и дълбоко нещо е като пукнатини в теб, като дефекти, напукани жички или нерви, или вени, които не са свързани правилно.

— Това ми харесва. Или като пукнатини в корпуса на кораб.

— Да, да, точно така.

— И накрая се давиш.

— Точно.

Репликите се стрелваха между нас с такава скорост!

— Не мога да повярвам, че не си искала да те намеря.

— Съжалявам. Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, трябва да знаеш, че съм силно впечатлена. И освен това е хубаво, че си тук. Ти си страхотна компания за пътуване.

— Това предложение ли е? — попитах.

— Може би — усмихна се тя.

Сърцето ми подскачаше като откачена пеперуда от толкова много време, че съвсем спокойно можех да поддържам подобно опиянение и превъзбуда до безкрай… но не съвсем.

— Марго, ако си дойдеш за лятото, можеш да останеш у нас, родителите ми казаха, че можеш да живееш в нас. Или можеш да си намериш работа и да си наемеш апартамент за лятото, преди да започне училището. Никога няма да се налага да живееш с родителите си.

— Не са само те. Всичко ще ме засмуче обратно. И никога няма да мога да се измъкна пак. Не само тъпите клюки, партита и всички тези глупости. Просто самата идея за един правилно изживян живот е прекалено ужасна, за да ме накараш да я понеса — университет, работа, съпруг, деца, и всичките тези правилни неща.

Проблемът е, че аз вярвам в университета, в работата, в бебета… някой ден. Вярвам в бъдещето. Може би е недостатък, не знам, но ако е така, моят недостатък е вроден.

— Но в университета възможностите ти се разширяват. Той не ограничава мисленето, нито пък избора ти.

— Да благодарим за напътствията на нашия уважаван консултант по въпросите на университетското образование — господи Якобсен! — засмя се тя и смени темата: — Все си мислех за теб в Оспрей. Дали ще ти хареса, дали ще свикнеш с мястото. Дали ще спреш да се притесняваш от плъховете.

— Свикнах и спрях да се плаша. И започна да ми харесва. Всъщност прекарах абитуриентската нощ там.

— Страхотно — усмихна се тя. — Надявах се да започне да ти харесва. Рано или късно. Никога не ми е било скучно там, но само защото знаех, че след това ще се прибера у нас. Когато дойдох тук, определено ми беше скучно. Няма какво да се прави. Но изчетох много книги. Освен това бях суперпритеснена от факта, че не познавам никого. И продължих да седя и да чакам… да чакам самотата и тревогата да ме накарат да стана и да се върна. Но това не се случи. Това е единственото нещо, което не мога да направя, Кю.

Кимнах. Разбирах я. Предполагам е много трудно да се върнеш, след като веднъж си усетил континентите в дланите си. Но опитах пак:

— А след лятото? Ами университетът? Целият ти живот?

— Какво за тях?

— Не те ли притеснява това… завинаги?

— Завинаги се състои от хиляди „сега“ — каза тя. И какво можех да й отвърна. Седях и предъвквах мисълта, когато тя добави: — Емили Дикинсън. Както вече споменах, напоследък чета доста.

Мисля, че бъдещето заслужава нашата съдба, но е трудно да се спори с Емили Дикинсън. Марго стана, метна раницата през рамо и ми подаде ръка.

— Хайде да се поразходим.

Когато излизахме навън, тя ме помоли да й дам телефона си. Набра номер, а аз тръгнах напред, за да я оставя да говори спокойно, но тя ме стисна за ръката и продължихме да вървим заедно. Вървях до нея, а тя говореше с родителите си.

— Здрасти, аз съм… Марго. В Аглоу, Ню Йорк, с Куентин… Ами… Не, мамо, просто се опитвам да измисля начин да ти отговоря честно… Стига, мамо… Не знам, мамо… просто реших да се преместя в едно измислено място… Това се случи… Е, не мисля, че съм тръгнала точно в тази посока, независимо че… Може ли да говоря с Рути?… Ей, приятелче… Да, ама аз те обичам повече и от повече време… Да, съжалявам… Беше голяма грешка. Мислех си, че… не знам какво съм мислила, но беше грешка, голяма грешка. И вече ще ти се обаждам. Може би няма да се обаждам на мама, но на теб ще се обаждам… Всяка сряда?… Заета си в сряда. Хм. Добре. Кой ден искаш?… Вторник да е… Да, всеки вторник… Включително този вторник — Марго стисна здраво очи и зъби… — Добре, Рути, дай ми пак мама… Обичам те, мамо, всичко ще е наред. Кълна се… Да, добре. И ти. Чао.

Тя спря, затвори телефона, но го задържа. Пръстите й се бяха впили в него, почервеняха и побеляха. После го пусна на земята и изпищя кратко, но оглушително. За първи път осъзнах колко тихо, ужасяващо тихо бе тук.

— Тя си мисли, че работа ми е да изпълнявам желанията й. И че това е най-съкровената ми мечта — да изпълнявам. И когато откажа да удовлетворя желанията й, тя ме изхвърля от къщата. Сменила е ключалките. Това беше първото нещо, което ми каза.

— Съжалявам — отговорих и разтворих избуялата до коленете и пожълтяла от слънцето трева, за да намеря телефона. — Не ти ли е хубаво, че се чу с Рути?

— Да, тя е толкова очарователна, не можеш да не я обожаваш. И сега се мразя, дето не й се обадих толкова време.

— Да, с право — казах, а тя ме смушка закачливо.

— От теб се очаква да ме накараш да се чувствам по-добре, а не по-зле. Това е номерът ти!

— Не знаех, че работата ми е да удовлетворявам желанията Ви, госпожице Шпигелман.

— О, сравняваш ме с майка ми? Много неприятно, но като си прав, прав си. Я разкажи как си… иначе. Какво става? Щом Бен и Лейси са гаджета, няма начин да не прекарваш нощите си в неспирни оргии поне с дванайсет мажоретки.

Вървяхме бавно през неравното поле. Не изглеждаше много голямо, но дърветата в края му бяха все така далеч. Разказах й как сме тръгнали от церемонията, как се бяхме въртели с колата в полето, как бяхме оцелели по чудо, разказах й за бала, за кавгата между Лейси и Бека, за моята нощ в Оспрей.

— Това беше нощта, когато разбрах, че си спала там. Онова одеяло все още миришеше на теб.

И тогава ръката й беше толкова близо, грабнах я в моята, защото ми се стори, че сега може да опропастя по-малко неща. Тя ме погледна и каза:

— Трябваше да тръгна. Но не трябваше да те плаша, това беше глупаво. И може би да го измисля по-добре, но трябваше да тръгна и нямах време да го обмисля по-внимателно. Сега разбираш ли защо?

— Да. Но мисля, че вече можеш да се върнеш. Наистина мисля, че можеш да се

върнеш.

— Нищо подобно не мислиш — отвърна тя. И беше права. И го виждаше на лицето ми. Сега разбрах, че не мога да бъда нея, както и тя не може да бъде мен. Може би Уитман е имал дарба да бъде в другите хора, но аз не притежавах нищо такова. Аз трябва да попитам ранения човек къде е ранен и колко го боли, защото аз не мога да се превърна в ранения човек. Единственият ранен човек, който можех да бъда, бях самият аз.

Отъпках тревата и седнах. Тя легна до мен и сложи раницата си като възглавница. Легнах до нея. Извади две книги и ми ги подаде за възглавница. „Избрани стихове“ на Емили Дикинсън и „Тревни листа“.

— Имах две — каза тя и се усмихна.

— Много добро стихотворение.

— Беше доста импулсивно решение. Спомних си онази част за вратите и си помислих, че ще свърши идеална работа. Но когато дойдох тук, го прочетох пак. Не бях го чела от втората година в гимназията. Да, много е хубаво. Опитах се да чета доста поезия. Опитах се да разбера какво в теб ме изненада онази нощ. И доста време мислих, че е онзи цитат от Т.С. Елиът.

— Но се оказа, че си бъркала, нали? — казах. — Била си изненадана от размера на бицепсите ми и от грацията, с която влизам и излизам през прозорците.

Тя се засмя.

— Млъкни и ми позволи да ти направя един комплимент, задник такъв. Не беше поезията в бицепсите ти. Изненада ме, че ти се оказа съвсем като онзи Куентин, от моята история. Независимо от паническите ти атаки. В смисъл, от години пиша разни неща отгоре, върху страниците с тази история, и всеки път когато стигнех до героичните ти подвизи, не ми се сърди, но просто започвах да се смея и да си мисля: „Господи, не мога да повярвам, че навремето съм мислила, че Куентин е някакъв суперсекси, суперпредан защитник на правдата“. Но после… се оказа… че всъщност си нещо такова.

Можех да се обърна към нея и тя можеше да се обърне към мен. И можеше да се целунем. Но какъв смисъл имаше да се целуваме сега? Нямаше да ни отведе никъде. Лежахме и гледахме безоблачното небе.

— Нищо никога не се случва така, както си си го представял — каза тя.

Небето беше като вечна едноцветна картина, която те засмуква в илюзорната си дълбочина, дърпа те нагоре.

— Вярно е — отвърнах, но след като помислих, добавих: — Но има и друго: ако не си представяш, тогава нищо никога няма и да се случи.

И да си представяш, не е нещо кой знае колко хубаво. Не можеш да влезеш в човека съвсем навътре, до тайното му, до скритото му място. Никога не бях си представял гнева й, като ни види, когато я намерихме, нито пък историята, която бе написала. Но да си представиш, че си някой друг, или че светът е нещо друго, е един от малкото възможни начини да влезеш. Това е машината, която убива фашистите.

Тя се обърна към мен и сложи глава на рамото ми. И лежахме точно така, както си го бях представял преди много, много дни — как лежим на тревата във Воден свят. Но сега бяхме тук: главата й на рамото ми, дъхът й близо до врата ми, гъста умора в телата ни. Сега бяхме такива, каквито мечтаех да бъдем тогава.

Когато се събудих, умиращата светлина на отиващия си ден правеше нещата напълно различни. От пожълтяващото небе до стръковете трева над главата ми, които се поклащаха грациозно с бавни движения, както победителка в конкурс за красота маха на публиката. Завъртях се настрани и видях Марго, застанала на колене на няколко метра от мен, джинсите й опънати по краката. Отне ми доста време да осъзная, че копае нещо. Припълзях и започнах да копая с нея. Почвата беше много суха, като прах. Напълни ноктите ми. Усмихна се. Сърцето ми биеше със скоростта на светлината.

— Какво копаем? — попитах.

— Въпросът ти е грешен. Правилният е: „За кого го копаем?“.

— Добре. За кого го копаем?

— Това са малки гробчета за малката Марго, за малкия Куентин и за малкото кученце Мирна Маунтуизъл — каза тя. — И за горкия Робърт Джойнър.

— Тези погребения няма да са ми по силите. Почвата е много суха и има милиони тунели към милиони мравуняци, някои от тях може би изоставени.

Заровихме ръце в земята и гребяхме пръст и прах. Направихме широка и дълбока дупка. Този гроб трябваше да е хубав. Не след дълго можех да пъхна ръката си до лакътя. Избърсах потта от лицето си с ръкава на тениската. Стана черен. Бузите на Марго бяха зачервени. Можех да я помириша. Миришеше точно като в онази нощ, секунди преди да скочим в блатото във Воден свят.

— Никога не съм мислила за него като за истински човек — каза.

И докато тя говореше, седнах на колене да си почина.

— Кой? Робърт Джойнър ли?

— Да — отвърна и продължи да копае. — На практика, той беше случка, нещо, което някак се случи в живота ми. Но преди да стане тази малка, миниатюрна фигурка в драмата на моя живот, той е бил… нали разбираш… той е бил централната фигура в драмата на собствения си живот.

И аз не бях мислил за него като за човек. Искам да кажа — истински човек. Като за човек, който е бил дете и е играел из пясъка като мен, който се е влюбвал като мен, човек, чиито струни са били скъсани, който не е усещал корените на своя стрък трева и не е разбрал, че са свързани с останалите корени на другите стръкове в полето, човек, който се е пропукал, разтворил. Също като мен.

— Да — казах след малко и продължих да копая. — Той беше просто труп.

— Иска ми се да бяхме направили нещо или да е имало нещо, което да се направи. Иска ми се да бяхме доказали на всички колко сме смели.

— Да. Щеше да е много хубаво, ако имахме възможност да му кажем, че каквото и да се е случило, едва ли е било краят на света.

— Да, макар че накрая нещо те убива.

— Знам. Не казвам, че всичко може да се преживее. Казвам само, че всичко може да се преживее, освен това, което те убива накрая — казах и зарових ръка в дупката. Почвата надолу бе много по-черна от тази у дома. Метнах една шепа върху купчината зад нас и седнах. Исках да й кажа нещо, но се опитвах да навляза леко в темата. Никога не бях изричал толкова много думи наведнъж, никога пред нея, никога пред никой друг. Никога през цялата ни изпълнена с истории и приключения връзка. Но ето го и моя последен спектакъл. За нея.

— Когато съм мислил за него и за смъртта му, а това, честно казано, не беше много често, винаги съм мислил, както ти каза — че струните в него са се скъсали. Но има хиляди начини да изтълкуваш това изречение. Струните се късат или може би корабите ни потъват, или може би сме трева и нашите корени са толкова зависими един от друг, че никой не умира, докато друг е жив. Не можем да се оплачем от липса на метафори, това искам да кажа. Но трябва много да внимаваш коя метафора ще избереш. Това е много важно. Ако избереш струните, тогава започваш да си представяш свят, в който винаги ще бъдеш непоправимо счупен, скъсана струна. Ако избереш тревата, признаваш, че всички ние сме свързани по някакъв начин и че можем да използваме тези корени не само да разберем един друг, но и да се превръщаме един в друг. Всяка метафора води до някакво усложнение. Разбираш ли ме?

Тя кимна.

— Харесвам струните. Винаги съм ги харесвал. Харесвам да ги усещам. Но мисля, че струната кара болката да изглежда по-фатална, отколкото всъщност е. Не сме чак толкова крехки, а струните ни карат да вярваме в обратното. И тревата харесвам. Тревата ме доведе при теб. Помогна ми да те видя като истински човек — като това, което си. Но ние не сме две клонки на едно и също растение. Аз не мога да бъда теб. Ти не можеш да бъдеш мен. Може би можеш да си представиш другия. Но няма да е същото, няма да е самият той. Може би е по-скоро така, както ти самата каза преди — всички сме пропукани. Всички тръгваме като здрави, нови кораби и после се случват разни неща — хората ни изоставят, или не ни обичат, или не ни разбират, или ние не ги разбираме, и губим, и падаме, и се губим един друг, и се предаваме един друг, и се разочароваме един от друг. И тогава корабът започва да се пука тук-там. Искам да кажа… да… веднъж щом корабът се пропука, краят е неизбежен. Веднъж щом завали в Оспрей, никой никога няма да го поправи или ремонтира. Но има толкова много време между първата пукнатина и пълния разпад. И само в този отрязък от време можем да се видим, защото ние виждаме навън чрез пукнатините си, и виждаме другия човек през неговите пукнатини. Кога за първи път се видяхме? Кога ти видя мен и кога аз видях теб? Не и преди ти да видиш през моите пукнатини, не и преди аз да видя през твоите. Преди това виждахме само представите си един за друг. Все едно съм гледал към щората ти, но никога не съм надничал зад нея. Но веднъж щом корабът се пропука, тогава в него влиза светлина. През пукнатината може и да излезе светлина.

Тя вдигна пръсти към устните си, сякаш се замисли, или сякаш за да прикрие устните си от мен, или за да почувства това, което иска да каже:

— Ти си съвсем истински — каза накрая и очите й погледнаха в моите. Моите очи и нейните очи и нищо между тях. Нямаше нужда да я целувам. Нямаше да спечеля нищо. Но вече и не исках да печеля нищо.

— Има нещо, което трябва да направя — казах и тя кимна, сякаш знаеше, че „нещото“ е да я целуна.

И след това, много след това, тя каза:

— Можеш да дойдеш с мен в Ню Йорк. Ще е много хубаво. Ще е като тази целувка.

И аз казах:

— Целуването е съвсем истинско.

И тя каза:

— Казваш „Не“.

И аз казах:

— Марго, имам живот там, аз не съм ти, и аз…

Но не успях да изрека нищо повече, защото тя ме целуна отново, и в този миг, и по време на тази целувка разбрах, че тръгваме в различни посоки. Тя стана и тръгна към раницата си, там, където бяхме спали, извади черната тетрадка, върна се до гроба и я постави вътре.

— Ще ми липсваш — прошепна.

Не знаех дали го казва на мен, или на тетрадката си. Нито пък знаех на кого говоря, като отвърнах:

— На мен също.

— Мир на праха на Робърт Джойнър — казах и пуснах шепа пръст върху тетрадката.

— Мир на праха на младия и смел Куентин Якобсен — каза тя и хвърли пръст.

— Мир на праха на безстрашната Марго Рот Шпигелман — хвърлих още една шепа.

— Мир на праха на малкото куче магьосник Мирна Маунтуизъл — тя пусна втора шепа пръст и после заровихме дупката и отъпкахме рохкавата пръст. Тревата щеше да поникне съвсем скоро. За нас тя щеше да е красивата буйна коса на гробовете.

Вървяхме ръка за ръка към Централен супермаркет „Аглоу“. Помогнах й да си пренесе вещите в колата — един наръч дрехи, тоалетните й принадлежности и стола. Последни безценни мигове. Може би в такива моменти хората говорят много, но не знаят какво да кажат, не знаят и какви ги говорят.

Бяхме застанали на паркинга на едноетажния мотел, когато сбогуването стана неизбежно.

— Ще си взема мобилен и ще ти се обаждам — каза. — И ще ти пиша на мейла. И ще пускам загадъчни постове в Омникшънъри. На страницата за хартиените градове.

Усмихнах се.

— Ще ти пиша веднага щом се прибера у дома. И очаквам отговор!

— Обещавам. И ще се видим. Никой не е казал, че няма да се видим повече.

— В края на лятото. Ще се видим някъде, преди да започна училище — казах.

— Да. Идеята е супер.

Усмихнах се и кимнах. Тя погледна встрани и докато се питах, дали наистина ще направи всичко, което обеща, видях как раменете й се свлякоха. Плачеше.

— Ще се видим както се разбрахме. И ще пиша през цялото време — казах.

— Да. И аз ще пиша — каза, без да погледне към мен, гласът й бе плътен, дрезгав, тежък.

Може би си казваме тези неща, за да не грохнем съвсем, може би си представяме бъдещето, защото искаме да се сбъдне. Или може би не е и това. Но трябва да продължим да си ги повтаряме. Светлина излиза от нас и в същото време ни наводнява.

Стоя в средата на този паркинг и осъзнавам, че никога до сега не съм бил толкова далеч от дома, а ето го това момиче пред мен, момичето, което обичам и след което не мога да тръгна. Може би това е да бъдеш герой, защото да не тръгна след нея, е най-трудното нещо, което някога съм правил в живота си.

Мисля си, че тя ще влезе в колата, но тя не влиза. И после се обръща и ме поглежда с наводнените си очи. Пространството между нас изведнъж изчезва. Свирим за последен път на скъсаните струни на очуканите си инструменти.

Усещам ръцете й на гърба си, и е тъмно, и я целувам, и очите ми са отворени, и очите на Марго са отворени. И е така близо до мен. Сега вече мога да я видя, едва сега мога да почувствам невидимата светлина, дори през нощта, на този паркинг, някъде край Аглоу. Целуваме се и след целувката челата ни остават опрени едно в друго, гледаме се. Да, мога да я видя, да я видя цялата през напукания мрак.