Хартиени градове

1

Спал съм около трийсет минути. Алармата звънна в 6:32. Не съм я чул как пищи до ухото ми, но усетих, че две ръце ме разтърсват, и някъде в далечината се носеше гласът на майка ми.

— Добро утро, сънчо!

— Ъхъ — беше отговорът ми. Бях значително по-уморен от преди половин час, когато си бях легнал, а това беше в 5:55. Бих си останал у дома, но никога не бях отсъствал от училище, бях най-редовният ученик, а в мига, в който осъзнах, че да си редовен ученик, не означава кой знае какво, и че на никого всъщност не му пука, вече беше късно да отвиквам и реших да поддържам имиджа жив. Освен това исках да видя Марго, исках да видя как ще се държи с мен сега.

Когато влязох в кухнята, татко разправяше нещо на майка. Двамата закусваха на плота. Той ме видя и попита:

— Добре ли спа?

— Превъзходно — казах, което си беше и самата истина. Е, обстоятелствата бяха наложили да се наспя малко набързо, но въпреки това се чувствах доста добре.

— Тъкмо разказвах на майка ти, че от известно време сънувам този повтарящ се тревожен сън — каза той и се усмихна. — Сънувам, че съм в колежа и имам час по иврит, само че професорът не говори иврит, тестовете не са на иврит, а са на някакъв измислен език. Но всички се правят, че този език не е някаква глупост, а си е точно иврит, даже азбуката е на иврит. И аз правя теста, обаче трябва да пиша на език, който не разбирам, и да използвам азбука, която не мога да дешифрирам.

— Много интересно наистина — казах, макар че изобщо не беше интересно. Няма нищо по-тъпо от сънищата на другите хора.

— Това е метафора на съзряването — отвърна майка ми. — Пишеш на език — зрялост, не разбираш езика, използваш азбуката — зряло общуване с хората, но не я разбираш.

Майка ми работеше с побъркани тийнейджъри в детски центрове за превъзпитание и в затворите за малолетни. Мисля, че именно затова тя никога не се бе тревожила за мен, понеже не се занимавах с ритуални обезглавявания на плъхове и не пикаех върху собственото си лице. Ето защо тя си мислеше, че съм едно брилянтно възпитано дете.

Една нормална майка би казала: „Ей, изглеждаш така, сякаш излизаш от няколкодневна амфетаминова серия и миришеш на блато. Случайно да си танцувал фокстрот с ухапаната от змия Марго Рот Шпигелман преди… да речем… два часа?“. Но не, те предпочитаха да си говорят за сънища. Взех душ, сложих чиста тениска и джинси. Закъснявах, но това не беше нищо ново.

— Закъсняваш — каза мама, щом се върнах при тях в кухнята. Опитах се да се събудя достатъчно, колкото да се сетя как се връзват връзки на маратонки, но с гъстата мъгла в съзнанието ми мисията беше трудна.

— Знам — отговорих уморено.

Мама ме закара до училище. Седях на седалката, където беше седяла Марго. Майка не каза нищо почти през целия път, което беше много добре, защото бях заспал с подпряна на прозореца глава.

Когато спряхме пред училището, мястото, където Марго паркираше колата си беше празно. Не можех да й се сърдя, че закъснява. А и нейните приятели не се събираха толкова рано като моите.

Докато вървях към момчетата пред залата, Бен извика:

— Ей, Якобсен, сънувах ли, или ти… — поклатих леко глава да спре, той се усети по средата на изречението и веднага импровизира — и аз ходихме до Френска Полинезия и плувахме в лодка, направена от банани?

— Беше много вкусна лодка — отговорих. Рейдар повдигна многозначително вежди и тръгна към едно сенчесто дърво. Последвах го. — Питах Анджела дали се сеща за някоя за Бен… за бала де. Няма шанс — каза. — Погледнах Бен, който говореше оживено с бъркалка за кафе в устата.

— Кофти — отвърнах. — Но, от друга страна, е добре. Може да остане с мен и да си направим един Резърекшън маратон.

Бен се приближи и попита:

— Правите се на много тактични ли? Защото знам, че говорите за трагедията на живота ми, която се свежда до липсата на зайченце за бала.

После се обърна и влезе в училището, а ние го последвахме покрай залата. Няколко първокурсници и второкурсници седяха между нахвърляните по земята калъфи за инструменти и си приказваха.

— Защо изобщо искаш да ходиш? — попитах.

— Пич, това е абитуриентският ни бал. И е единственият, последният и най-добрият ми шанс да се превърна в мил спомен в ученическото албумче на някое зайченце.

Завъртях очи с досада.

Първият звънец удари — пет минути до час. Хората се заблъскаха и разтърчаха из коридорите. Точно като кучетата на Павлов. Тримата стояхме до шкафчето на Рейдар.

— Защо ми се обади за адреса на Чък Парсън в три часа през нощта?

Тъкмо обмислях как да отговоря на този въпрос най-ясно и сбито, когато видях Чък да върви към нас. Смушках Бен в ребрата и погледнах към Чък. Изборът на Чък бе да избръсне и лявата вежда. Вероятно бе преценил, че това е най-добрата стратегия.

— Мили боже! — каза Бен.

След секунди Чък бе наврял мутрата си в лицето ми, а аз бях отново залепен за шкафчето. Челото му беше гладко обезкосмено.

— К’во зяпате бе, задници?

— Нищо — каза Рейдар. — Да не си помисли, че гледаме веждите ти?

Чък развя среден пръст пред лицето на Рейдар, удари с все сила шкафчето до мен и замина по коридора.

— Ти ли направи това? — изуми се Бен.

— Не трябва да казвате на никого — предупредих и двамата. После тихо добавих: — Бях с Марго Рот Шпигелман.

— Бил си с Марго Рот Шпигелман в ТРИ СУТРИНТА? — Бен едва контролираше вълнението в гласа си. Кимнах. — Сами? — Кимнах. — Бил си с нея, правили сте секс? Трябва да ми разкажеш всяка подробност, всичко в детайл. Трябва да напишеш доклад. Не, не доклад! Реферат на тема „Как изглеждат и какви са на пипане гърдите на Марго Рот Шпигелман“. Трийсет страници. Минимум!

— Искам да направя рисунка с молив, но трябва да бъде вярна с оригинала — каза Рейдар.

— Приемат се и скулптури по темата — добави Бен.

Рейдар вдигна ръка да му дам думата. Дадох му я.

— Да, питам се дали е възможно да напишеш една секстина8 за гърдите на Марго Рот Шпигелман. Може да ползваш следните шест думи: розови, обли, твърдост, сочни, възглавница, меки.

— Аз лично считам, че поне една от думите трябва да бъде бурбурбурбурбурбурбурбур.

— Тази дума не я знам — казах.

— Това е звукът, който издава устата ми, когато прилагам върху някое зайченце патентованата от Бен Старлинг „Моторна Лодка“ — и показа какво е моторна лодка — онзи звук, който Бен Старлинг би издал, ако случайно някога, по някакво почти невъзможно стечение на обстоятелствата лицето му попадне между чифт женски гърди.

— Точно в тази секунда — казах — хиляди момичета в цяла Америка усещат леден полъх, страх и гадене, без да имат и най-малка представа защо. Не съм правил секс с нея, перверзен задник такъв!

— Типично! — рече Бен. — Единственият човек, който е в състояние да даде на едно зайченце това, от което то се нуждае, съм аз. И също така, аз съм единственият човек, на когото не му се отваря никаква възможност да демонстрира способностите си.

— Какво удивително съвпадение. Иди разбери — додадох. Животът си беше същият, всичко беше като всеки друг ден, само дето бях много уморен. Бях се надявал, че онази нощ ще промени живота ми, но не беше така. Все още не.

И вторият звънец удари. Забързахме за час.

Първият час — алгебра. Сутринта се събудих от половинчасовия си сън уморен до смърт, но все пак биваше. Обаче сега, в комбинация с алгебрата. просто не беше честно. За да не заспя, започнах да пиша бележка на Марго. Никога нямаше да й я пратя. Само обобщавах любимите си мигове от тази нощ. Но дори това не можеше да ме задържи буден. В един миг химикалът просто спря да се движи, полезрението ми се свиваше все повече и повече. Опитах се да си спомня дали да виждаш като през тунел е един от признаците на умората. Реших, че вероятно е така, защото единственото, което виждах, беше господин Джиминес пред дъската. И този образ беше единственото, което мозъкът ми бе в състояние да обработи.

— Куентин? — каза той. Бях крайно объркан, понеже в моята вселена се случваше само едно: господин Джиминес пише на дъската. Изобщо не можех да проумея как е възможно той да бъде и глас, и в същото време да е визуално присъствие в живота ми.

— Да?

— Чу ли въпроса?

— Да? — попитах пак.

— Нали вдигна ръка да отговориш?

Погледнах към ръката си, за да се уверя, че е вдигната. Беше. Никаква идея как съм я вдигнал и защо. Единственото, върху което работеше мозъкът ми, бе как да я сваля обратно и какви точно движения трябва да се направят във връзка с това начинание. След значителна борба на мозъчните клетки, успях да я сваля и след това с върховни усилия казах:

— Мога ли да ида до тоалетната?

— Отивай — отвърна той и после някой вдигна ръка и отговори на въпроса за някакво диференциално уравнение.

Отидох до тоалетната, наплисках се с вода, облегнах се на мивката и се огледах в огледалото. Очите ми бяха целите в червени кръвоизливи. Започнах да ги търкам, сякаш бяха нещо, което може да се изтрие или забърше. Естествено, не успях. И тогава ми хрумна брилянтна идея. Влязох в едната тоалетна, пуснах капака на седалката, седнах, облегнах се на стената и заспах. Сънят ми продължи около шестнайсет милионни от секундата, защото точно тогава звънецът удари. Станах и тръгнах към кабинета по латински, после се преместих към кабинета по физика, и после дойде четвъртото междучасие. Намерих Бен в столовата и му казах:

— Трябва да дремна.

— Айде да обядваме с КЗИГПМ — отвърна той.

КЗИГПМ беше петнайсетгодишният буик, който тримата по-големи братя и сестри на Бен бяха карали безотговорно и безнаказано и бе достигнал до Бен в следното състояние: целият облепен с тиксо и други залепващи ленти, както и в петна от най-разнообразни гами на кафеникавожълтото, като пръски от разстройство. Казваше се Карай Здраво и Го Прибери Мокър, но за кратко до наричахме КЗИГПМ. КЗИГПМ не се движеше с бензин, а с неизчерпаема човешка вяра и надежда. Сядаш на горещата седалка, излизат ти няколко мехура от допира с нажежената изкуствена кожа, после Бен врътва ключа, двигателят и той се опитва да врътне няколко пъти, подрипва като риба на сухо точно преди да направи последните си няколко мятания в борбата за въздух, няколко предсмъртни хлипа и край. Сетне започваш да се молиш по-съвестно и сърцато, моторът врътва няколко пъти, пак се молиш и накрая захапва.

Бен запали КЗИГПМ и пусна климатика. Три от четирите прозореца не се отваряха, но за сметка на това климатикът работеше безотказно, макар че първите няколко минути само вкарваше горещ въздух отвън, който се смесваше със запарения въздух в колата. Пуснах предната седалка до долу, излегнах се и му разказах всичко: как Марго дойде на прозореца ми, УолМарт, отмъщението, Сън Тръст Билдинг, как объркахме къщите, Воден свят, и Ще-ми-липсва-времето-прекарано-с-теб.

Не ме прекъсна нито веднъж. Бен беше добър приятел, в смисъл имаше известна култура на изслушване. Но когато свърших, той на секундата зададе най-жизненоважния въпрос:

— Чакай, чакай. Я пак за Джейс Уърдингтън. За какъв размер… липса на размер говорим?

— Може би прохладата на нощта и значителният стрес да са изиграли определена роля, но… Добре де, виждал ли си молив? — попитах и той кимна. — Виждал ли си гумичка на молив? — Той пак кимна. — Значи, като изтриеш нещо написано с молив с тази гумичка, нали остава едно такова сивкавочерно масурче? — Пак кимна. — Е, бих казал на дължина е колкото три такива масурчета, а на ширина — едно.

Бен редовно и систематично бе принуждаван да бърше задниците на такива като Джейсън Уърдингтън и Чък Парсън. Правеха го на луд, затова си мислех, че заслужава своята минутка щастие. Но той дори не се засмя. Седеше и клатеше глава с недоумение.

— Господи, какъв отвратителен задник е тоя.

— Така е.

— А тя е от онзи вид хора, които или умират трагично на двайсет и седем като Джими Хендрикс и Джанис Джоплин, или някак израстват над всички и печелят примерно първата по рода си Нобелова награда за величие.

— Да — казах. Никога не можеше да ми писне да говоря за Марго Рот Шпигелман, но пък и никога досега не бях изпитвал такава нечовешка умора. Сложих глава върху напуканата облегалка и заспах на мига. Когато се събудих, видях хамбургера и бележката: „Пич, трябва да влизам в час. Ще се видим след репетицията“.

След последния час се опитах да превеждам Овидий, облегнат на стената пред залата. Беше нужна голяма доза концентрация, за да не обръщам внимание на какофонията от покъртителни звуци вътре. Винаги оставах в училище, когато те имаха репетиция, защото да си тръгна преди Бен и Рейдар, би означавало да изтърпя унижението на единствения в света завършващ гимназист без кола, седнал като малоумник в училищния автобус.

Когато свършиха, Бен остави Рейдар пред тях, точно до „селския център“ на Джеферсън Парк, съвсем близо до къщата на Лейси. После ме закара до нас. Забелязах, че колата на Марго я няма пред тях. Значи, не бе останала вкъщи да спи. Беше отсвирила даскалото заради някое друго приключение, в което липсваше само едно — аз. Може би бе решила да прекара деня в нещо полезно. Примерно да намаже възглавниците на всичките си врагове с депилатоар. Почувствах се изоставен, но тя със сигурност е знаела, че така или иначе няма да отида с нея. Прекалено много държах на редовното си присъствие в училище. Заминала на екскурзия за три дни по Мисисипи? Или пък е тръгнала да пътува с някоя циркова група, ей така, временно, за няколко дни? Но, разбира се, не беше нито едното, нито другото. Беше нещо, което не можех да си представя, нещо, което никога нямаше да ми мине през ум, просто защото аз не можех да бъда Марго.

Питах се с какви ли истории ще се върне този път. И се питах дали ще ги разкаже на мен, примерно през обедната почивка в училище. Може би това бе имала предвид, когато каза, че ще й липсва времето, прекарано с мен. Тя е знаела, че ще замине на някое от нейните пътешествия и приключения, далеч от… амбалажния Орландо. Хартиеният град. А когато си дойде? Кой знае. Нямаше да прекара последните седмици в гимназията с хората, които са й били приятели. Значи, щеше да бъде с мен.

Слуховете тръгнаха в мига, в който тя изчезна. Бен ми се обади след вечеря.

— Разправят, че не си вдигала телефона. Някой, който я има в листата във Фейсбук, каза, че споменала, че може да се мести в някой от складовете на Страната на бъдещето в Дисни.

— Това е пълен идиотизъм — казах.

— Така е. Страната на бъдещето е най-гадното място в Дисни. Някой каза, че се запознала с някакъв в интернет.

— Да бе, да!

— Добре де, къде е тогава?

— Отишла е някъде сама и се забавлява така, както не можем дори и да си представим.

— Искаш да кажеш, че… си играе сама със себе си? — изкиска се Бен.

— Стига, Бен — изсумтях. — Искам да кажа, че е някъде и прави неща, каквито само Марго може да прави. Прави история, прави истории, които да се разказват от уста на уста, преобръща светове и съдби.

Цяла нощ лежах настрани и гледах невидимия свят зад прозореца. Положих огромни усилия да заспя, но не се получаваше. Очите ми сами се отваряха и поглеждаха с надежда към прозореца. С надеждата, че Марго Рот Шпигелман ще се появи в рамката и ще измъкне уморения ми задник навън. За още една незабравима вечер.

2

Марго изчезваше доста често. Ето защо в училище нямаше никакви масови кампании от сорта „Да намерим Марго“, но всички усещахме, че я няма. Гимназията не е нито демокрация, нито диктатура, нито анархия (противно на широко разпространеното мнение). Гимназията е монархия, като монархът се избира в зависимост от… божествеността му. И когато кралицата отиде на почивка, нещата се променят. По-точно казано — стават по-зле. Например миналата година, точно по време на екскурзията на Марго по Мисисипи, Бека пусна онзи слух за Кървавия Бен. И тази година нещата не отиваха на добре. Малкото момиченце, което бе сипало по невнимание масло вместо вода в огъня, бе избягало с пръст в устата. Пожарът беше неизбежен.

Сутринта успях да стана навреме, за да се кача в колата на Бен. Всички пред залата бяха необичайно тихи.

— Пич — започна Франк (един от приятелите ни) с много сериозно изражение, — Чък Парсън, Тади Мак и Клинт Бауер взели шевролета на Клинт и прегазили дванайсет от колелата на зайците и на второкурсниците.

— Гадно — казах и поклатих глава.

— Освен това — добави Ашли — някой сложил списък с нашите имена в тоалетната на момичетата и срещу тях… абе обидни неща.

Поклатих пак глава и се присъединих към общото мълчание. Нямаше смисъл да казваме на учители или директори, да се оплакваме, да ги накисваме, защото това беше пробвано и единственият възможен резултат беше още гърч за наша сметка. Обикновено чакахме някой, като Марго например, да им напомни, че са тъпи конски задници.

Но Марго ми беше отстъпила правото за откриването на контраофанзива. И тъкмо се канех да кажа нещо, когато в периферното ми зрение се появи гигантски човешки индивид с черна скиорска маска и голям зелен воден пистолет в ръка. Беше се засилил като за световен медал по спринт. Когато мина покрай нас, той ме изблъска по рамото, загубих равновесие и паднах върху напукания цимент. В момента, в който стигна до вратата, той се обърна и извика:

— Опита се да се будалкаш с нас, сега ще си получиш набиването.

Не познах гласа.

Бен и още един приятел ме вдигнаха на крака. Рамото ме болеше, но не исках да проличи, затова не го разтърках.

— Добре ли си — попита Рейдар.

— Да, няма проблем — и чак сега потърках рамото си.

Рейдар поклати глава:

— Някой трябва да обясни на тоя, че можеш да си получиш боя, можеш да набиеш някого, да бъдеш набит, но не може да си получиш „набиването“.

Засмях се. Някой посочи с глава към паркинга. Погледнах. Две момчета от малките вървяха към нас. Целите им тениски бяха мокри и висяха върху кльощавите им телца криви и натежали от шуртящата вода.

— Това беше пикня! — извика един от тях. Другият мълчеше и се стараеше да държи ръце встрани от тениската си, което нямаше как да стане, тъй като течността се стичаше от ръкава надолу по кожата на ръцете му.

— Животинска или човешка пикня? — попита някой.

— Де да знам, бе! Да не съм експерт по пикните?

Приближих се до момчето, сложих длан върху главата му, понеже само там нямаше урина, и казах:

— Ще оправим тая работа.

Удари вторият звънец и с Рейдар хукнахме за часа по математика. Щом седнах на чина и се опитах да раздвижа ръка, рамото ми изврещя от болка. Рейдар потупа тетрадката си, където беше написал: „Как ти е рамото?“.

Написах в ъгъла на моя лист: „В сравнение с малките, мога да кажа, че посрещнах утрото в поле, осеяно с усмихнати макове и няколко дъги над тях“.

Рейдар прикри смеха си, но не достатъчно добре, защото господин Джиминес го застреля с поглед. Написах: „Имам план, но преди това трябва да разберем кой е бил оня с маската“.

Рейдар написа: „Джаспър Хансън“. Името беше заградено няколко пъти. Това ме изненада.

„Как разбра?“

Рейдар написа: „Не забеляза ли, че тъпакът беше облякъл собствения си футболен екип с номера и всичко останало“.

Джаспър Хансън беше в малките класове. Винаги си бях мислил, че е напълно безобиден. Даже го намирах за… добронамерен, ако „здрасти-как-си-пич-добре-а-ти“ може да се зачете като форма на добронамереност. Не мислех, че е човек, който ще тръгне да пръска пикня по зайците в училище. Честно, в бюрократичната структура на гимназията Уинтър Парк, Джаспър Хансън беше нещо като Заместник-главен секретар по спорта и борбата с престъпността. Когато едно такова момче го повишат в ранг Вицепрезидент на Отдела по стрелба с пикня, нещата излизат извън контрол и трябва да се вземат незабавни мерки.

Когато се прибрах у нас следобеда, регистрирах нов акаунт и написах един мейл на стария си приятел Джейсън Уърдингтън.

Отговорът дойде след дванайсет минути.

Моят отговор:

Той не отговори. Нямаше и защо. Всичко беше казано.

Бен дойде след вечеря и играхме на Резърекшън, но спирахме на всеки половин час да се обадим на Рейдар, който беше на среща с Анджела. Оставихме му единайсет съобщения, всяко следващо все по-дразнещо и нецензурно от предишното. Беше малко след девет, когато на вратата се позвъни. Майка ми извика: „Куентин!“. Помислихме, че е Рейдар. Сложихме играта на пауза и аз отидох във всекидневната. В антрето стояха Чък Парсън и Джейсън Уърдингтън. Приближих се и Джейсън каза:

— Здрасти, Куентин.

Аз кимнах. Джейсън обърна поглед към Чък, който ме изгледа и измънка:

— Съжалявам, Куентин.

— За какво? — попитах.

— Дето казах на Джаспър да намокри онези момчета с пикня — измърмори той, направи кратка пауза и добави: — И за колелата.

Бен разтвори ръце като за прегръдка:

— Ела да те прегърна, бе пич! — каза Бен.

— К’во?

— Ела де — повтори Бен. Чък направи крачка напред. — По-близо — каза Бен. Чък беше заел цялото антре и вече бе на педя от Бен. И тогава Бен взе че заби юмрук в корема на Чък. Чък дори не мигна, но веднага направи крачка назад да се приготви да го разпердушини, но Джейс го хвана за ръката и каза:

— Споко, пич. Дори не те заболя.

После Джейс протегна ръка и ми рече:

— Кефи ме, че си смел, копеле. Задник си, ама си смел.

Стиснахме си ръцете и те си тръгнаха. Качиха се в лексуса на Джейс и се пуснаха на заден. Веднага щом затворих входната врата, Бен изрева с цяло гърло:

— Аааааааааааааа! Мили божееее! Ръката миииии! — после се опита да свие ръката си в юмрук и сгърчи лице. — Мисля, че Чък Парсън има вързана тухла към стомаха.

— На тая тухла й викат мускули.

— О, да, май съм чувал такова нещо.

Потупах го по гърба и тръгнахме към стаята ми да си продължим играта. Тъкмо я пуснахме и Бен каза:

— Между другото, забеляза ли, че Джейс каза „копеле“. Мисля, че възкресението на това обръщение се дължи изцяло и единствено на мен, единствено и само на личния ми чар и величие.

— Да. Прекарваш петък вечер пред някаква компютърна игра и се стискаш за ръката, която почти счупи, докато правеше жалък опит да размажеш железните черва на няк’ъв. Нищо чудно, че Джейс си паркира колата до каручката ти.

— Поне съм дяволски добър на Резърекшън — каза той и ме застреля в гръб, макар че играехме в един отбор.

Поиграхме още малко, после Бен се сви на пода, притиснал джойстика към гърдите си, и заспа. И аз бях уморен. Беше дълъг ден. Реших, че Марго ще се върне до понеделник. Но се чувствах горд, че аз бях този, който спря атаката на куците задници.

3

След тази нощ всяка сутрин поглеждах към прозореца й и търсех признак, че се е върнала, търсех признак на живот в стаята й. Тя винаги пускаше ратановите щори до долу, но откакто замина, майка й ги бе вдигнала и можех да видя част от синята стена и белия таван. Беше неделя сутринта, само четирийсет и осем часа, откакто изчезна. Знаех, че едва ли си е у дома, но когато погледнах към прозореца й и видях вдигната щора, усетих как разочарованието ме прониза.

Измих си зъбите и ритнах Бен няколко пъти в опит да го събудя. Излязох от стаята си по къси гащи и тениска и видях петима души седнали край масата за хранене. Майка ми и баща ми. Майката и бащата на Марго. И един нисък и пълен афроамериканец с много големи очила и в сив костюм. Държеше папка.

— Ъъъ… добро утро — казах.

— Куентин — обади се майка ми, — виждал ли си се с Марго в сряда през нощта?

Облегнах се на стената срещу непознатия. Вече бях решил какво да отговоря.

— Да. Появи се на прозореца ми около полунощ, поговорихме минутка или две, после господин Шпигелман я извика и тя се прибра.

— И това е всичко? Не я ли видя по-късно? — попита баща й. Изглеждаше доста спокоен.

— Не, защо?

Майката на Марго отговори с писклив глас:

— Е, май е избягала. За кой ли път — въздъхна тя. — Това е вече… кажи, Джош… четвърти път, нали?

— О, отдавна не ги броя — рече ядно той.

Афроамериканецът се обади:

— Подавате сигнал за пети път. Детектив Отис Уорън — каза и ми кимна.

— Куентин Якобсен — отвърнах.

Майка ми стана и прегърна госпожа Шпигелман през раменете.

— Деби, знам, че ситуацията е много тревожна и неприятна. Наистина съжалявам.

Тоя номер го знаех. Казваха му съпричастно изслушване. Психологически трик. Казваш на някого това, което знаеш, че изпитва, за да го накараш да се чувства разбран. Майка ми го прави постоянно.

— Не съм разтревожена, не съм ядосана — отвърна госпожа Шпигелман. — Аз съм до тук. Край с това.

— Точно така — подкрепи я мъжът й. — Днес следобед идва ключарят и сменяме ключалките. Тя е на осемнайсет. Детективът току-що каза, че повече нищо не можем да направим.

— Не казах точно това — прекъсна го детектив Уорън. — Казах, че не е малолетна и има законно право да напусне дома на родителите си.

Господин Шпигелман продължи да говори на майка ми:

— С радост бихме платили за университета й, но да поддържаме това… тази глупост. Кони, тя е на осемнайсет! И все така егоцентрична. Трябва да разбере, че така не става, трябва да разбере какви са последствията от подобно поведение.

Майка ми махна ръката си от рамото на госпожа Шпигелман и добави:

— Бих казала, че последствията от това трябва да са малко повече любов.

— Ти не си й майка, за теб тя не е дъщерята, която да стъпва отгоре ти като върху изтривалка за обувки. От десет години ни мачка. Имаме друго дете. Трябва да мислим и за него.

— И за себе си — добави бащата. После ме погледна. — Куентин, много съжалявам, ако се е опитала да те въвлече в нейните малки игрички. Не можеш да си представиш колко… колко неудобно се чувстваме. Ти си такова добро момче, а тя е… какво да кажа…

Оттласнах се от стената. Познавах родителите на Марго, но не съвсем добре. И въпреки това не бях предполагал, че могат да бъдат такива гадняри. Нищо чудно, че им беше ядосана в сряда през нощта. Погледнах към детектива. Той прелистваше папката.

— Знае се, че винаги оставя някаква следа, прав ли съм?

— Следи за разгадаване — каза господин Шпигелман и стана. Детективът бе сложил папката на масата и баща й се наведе да погледне. — Следи, загадки навсякъде из къщата. Когато избяга за Мисисипи, преди това яде супа с фиде като буквички. И тогава в купата си беше оставила точно четири букви — М, И, С, П. Беше много разочарована, че не бяхме успели да разберем какво е искала да каже. Тогава я попитах: „Как очакваш да те намерим, Марго, дори и да бяхме разбрали, че е Мисисипи? Това е голям щат!“.

Детективът прочисти гърлото си и каза:

— И е оставила Мини Маус на леглото си в нощта, когато е влязла в Дисни?

— Да — каза майка й. — Следите. Тъпите й загадки. Но вярвайте ми, не е възможно да я проследиш. Наникъде не водят.

Детективът вдигна глава от бележника си.

— Ще съобщим, че е изчезнала, но не можем да я принудим да се върне. Не е задължително да я очаквате да се прибере скоро. Поне не под вашия покрив.

— Аз не я искам под нашия покрив — каза госпожа Шпигелман и вдигна кърпичка към очите си, макар че в гласа й нямаше грам тъга, да не говорим за плач. — Знам, че звучи ужасно, но това е истината.

— Деб — обади се майка ми с онзи глас, с който провеждаше терапиите си.

Госпожа Шпигелман едва поклати глава.

— Какво да направим? Казахме на детектива. Съобщихме, че е изчезнала. Тя е пълнолетна, Кони.

— Тя е вашето пълнолетно дете — каза майка ми. Все още запазваше спокойствие.

— О, стига, Кони! Виж, толкова ли е лошо, че за нас е щастие, манна небесна, че я няма вече в дома ни? Разбира се, че е лошо. Но тя беше лошото, болестта, злото в семейството ни! Как може да тръгнеш да търсиш някого, който заявява, че не иска да бъде намерен, който ти оставя разни следи за разгадаване, които не водят до нищо. Който постоянно бяга. Не можеш! Не е възможно!

Майка ми и баща ми се спогледаха. Детективът се обърна към мен:

— Синко, искаш ли да си поговорим насаме?

Кимнах и двамата се запътихме към спалнята на родителите ми. Той седна в креслото, а аз на ръба на леглото.

— Момче, нека ти дам един съвет — подхвана той. — Никога не се хващай на държавна работа. Защото, като бачкаш за правителството, работиш за хората. А когато работиш за тях, трябва да се срещаш с хора като Шпигелман, ако ги броим за хора. — Тук се засмях. — Ще съм напълно откровен с теб. Тези хора умеят да бъдат добри родители точно толкова, колкото аз умея да пазя диета. Имал съм си работа с тях и преди. Не ги харесвам. Не ми пука дали ще им кажеш къде е, но ще се радвам и ще съм ти благодарен, ако кажеш на мен.

— Не знам — казах. — Наистина не знам.

— Момче, много съм мислил за това момиче. Тези неща, които ги прави. Влиза в Дисни, нали? Отива в Мисисипи и оставя буквички в супата. Организира цялата тая кампания за снабдяване на стотици къщи с тоалетна хартия.

— И това ли знаете? — попитах. Две години преди това Марго беше начело на кампанията за доставка на тоалетна хартия в стотици къщи, и то само за една нощ. Няма защо да казвам, че аз не бях поканен в това приключение.

— Работех по този случай. Имам нужда от твоята помощ да разбера кой планира всичко това? Тези безумни схеми? Тя е говорителят, лицето на всички тези неща, достатъчно е луда да направи всичко сама. Но кой го планира? Кой седи край нея с тефтери, с тетрадки и диаграми и изчислява колко тоалетна хартия е нужна за стотици къщи?

— Предполагам пак тя.

— Но може да има партньор, някой, който да й помага да извърши всички тези брилянтно изпипани неща. Може би този човек живее на нейната улица, може би е най-добрият й приятел или гадже. Може да е някой, за когото човек не би се сетил веднага — каза той и тъкмо се канеше да добави още нещо, когато го отрязах.

— Кълна се, не знам къде е.

— Длъжен бях да проверя. Обаче знаеш нещо, нали? Нека започнем от това, което знаеш.

Казах му всичко. Имах му доверие. Докато говорех, си записа само няколко неща. И докато му разказвах, докато записваше, докато усещах присъствието на тъпанарите, които Марго имаше за родители, всичко някак се събра, натрупа се в мен и за първи път ми мина през ума, че може би този път си е отишла завинаги. Когато свърших да говоря, едва поемах въздух от тревога. Детективът не каза нищо. Той просто се облегна напред, загледа се някъде през мен и изведнъж сякаш видя това, което очакваше да види. Тогава заговори.

— Ето какво е положението, момче: понякога някое дете, обикновено момиче, се ражда със свободен дух, не се разбира с родителите си, не е като тях. Тези деца са като завързани за оградата балони с хелий. Започват да опъват канапчето, връзката, струната или с каквото са вързани. И опъват, опъват да се освободят и тогава нещо се случва, ей така, изведнъж, и конецът се скъсва, и струната се скъсва, и те се понасят из въздуха. Може би никога няма да видиш този балон отново, може би няма да се върне. Може да кацне в Канада или където и да е. Почва да работи в някой ресторант и преди да се усети, балонът вече сервира кафе и така трийсет години в една и съща закусвалня или ресторант долива кафе на същите тъжни копелета. Или пък след три-четири години, или след три-четири дни ветровете се обръщат и подемат балона обратно към дома. Защото балонът има нужда от пари, или защото животът го е отрезвил, или пък иска да види малкото си братче. Но струни са се късали, късат се сега, ще се късат винаги, момче.

— Да, н…

— Не съм свършил. Работата е, че тези балони са толкова много. Дяволски много. Небето се задушава от тях. Минават един покрай друг, опират се, трият се един в друг, докато един върви насам, а друг натам. И всеки от тези балони в крайна сметка каца. На моето бюро, в моята папка. И след време човек започва да губи надежда. Навсякъде балони и всеки балон има майка или татко, или в най-лошия случай и майка, че и татко. И след време не можеш да видиш балоните като отделни балони, те са като една гъста маса балони в небето и една дебела папка на бюрото ми. Можеш да видиш всички наведнъж, но не можеш да видиш всеки един от тях поотделно. — Тук той спря и пое рязко дъх, сякаш току-що осъзнаваше нещо. — Но понякога се случва така, че сядаш и си говориш с някое добро момче с големи очи и твърде много коса за слабото му лице и много ти се иска да го излъжеш, защото изглежда добро момче. И ти е кофти за това момче, защото единственото по-кофти нещо от небе, пълно с балони, е това, което вижда това момче: един ясен, прелестен ден, който вече не е така прелестен, защото то вижда един-единствен отлитащ балон. Но когато струната се скъса, момче, не можеш да я залепиш. Разбираш ли ме?

Кимнах, макар че не бях сигурен, че разбирам. Той стана.

— Уверен съм, че ще се върне. Дано това да ти помогне малко.

Представих си Марго като балон. Хареса ми. Но мисля, че детективът бе усетил повече напрежение и тревога в мен, отколкото всъщност чувствах, и затова се бе принудил да използва такова поетично сравнение. Знаех, че ще се върне. Балонът щеше да спадне и тя щеше да кацне в Джеферсън Парк. Винаги бе кацала тук.

Тръгнах след детектива към всекидневната, той пожела да се върне в къщата на Шпигелман и да поразгледа из стаята й. Госпожа Шпигелман ме прегърна и каза:

— Винаги си бил такова добро момче. Съжалявам, че те забърка в тази нелепица.

Господин Шпигелман ми стисна ръката и си тръгнаха. Веднага щом вратата се затвори след тях, баща ми възкликна:

— Господи!

— Господи! — съгласи се майка ми.

Баща ми ме прегърна през рамо.

— Доста неприятни вибрации, нали, приятелче?

— Те са пълни задници — казах. Родителите ми винаги одобряваха, когато псувам или говоря свободно пред тях. Направо виждах как сияят от кеф, понеже това означавало, че им имам доверие, че се чувствам свободен да бъда себе си в тяхно присъствие. Но въпреки това, и двамата бяха тъжни и разтревожени.

— Родителите на Марго страдат от тежък пристъп на наранен нарцисизъм всеки път когато тя действа обратно на техните очаквания — каза татко.

— Това им пречи да бъдат добри родители — допълни майка.

— Те са задници — повторих.

— Тя има нужда от внимание — каза баща ми. — И аз бих имал такава нужда с такива родители.

— Ще е голям шок за нея, когато се прибере — допълни майка. — Да те захвърлят така! Да те оставят на улицата, когато имаш нужда от любов и грижа! Когато трябва да те обичат.

— Може да дойде да живее тук, като се върне — казах, без да се замислям, и едва когато го изрекох, осъзнах гениалността на идеята. Очите на мама грейнаха, но после видя нещо в изражението на баща ми и ми отвърна в обичайния си умерен тон.

— Разбира се, че е добре дошла, макар че това ще доведе до нови предизвикателства. Като се има предвид, че живеем до Шпигелман. Но когато се върне в училище, непременно й кажи, че може да остане тук, а ако не иска да остане при нас, има много възможности и ние с радост ще ги обсъдим с нея.

Бен излезе от стаята ми. Косата му беше не само предизвикателство към законите на физиката, но и доста солидно доказателство, че законите на гравитацията не важат за всички материи, ако приемем, че косата на Бен след сън е вид материя.

— Добро утро, госпожо Якобсен. Добро утро, господин Якобсен. Винаги е удоволствие да Ви видя.

— Добро утро, Бен. Не знаех, че си останал да спиш тук.

— Ми то и аз разбрах преди минутка — каза той. — Какво има? Какъв е проблемът?

Разказах му за детектива, за родителите на Марго, за това, че фактически се води за изчезнало пълнолетно лице, когато свърших, той кимна и каза:

— Може да го обсъдим на порция гореща… игра на Резърекшън.

Усмихнах се и тръгнах след него към стаята ми. Рейдар дойде след малко и веднага щом се появи, ме изритаха от играта, защото мисията беше трудна, и макар че от трима ни само аз имах играта, не бях много добър. Гледах как се движат из космическата станция, която се бе превърнала в събор на вампири.

— Вампир, Рейдар, вампир!

— Виждам го.

— Ела тука, копеле гадно! Батко да те сложи на лодка за разходка по Стикс — нареждаше Бен и въртеше джойстика.

— Как може да използваш гръцката митология, за да говориш глупости! — казах.

Рейдар се засмя. Бен натискаше копчетата като луд и крещеше:

— Изяж това! Изяж го както Зевс е изял Метис10.

— Ще ми се да вярвам, че ще се върне до понеделник — казах. — Никой не иска да трупа толкова отсъствия в училище, дори и Марго Рот Шпигелман. Може би ще остане тук, докато завършим.

Рейдар ми отговори накъсано и като цяло неразбираемо. Така, както би ми отговорил всеки, който играе Резърекшън и се опитва да говори и на други теми.

— Не разбирам защо е заминала… къде беше тоя… не бе, пич… използвай лазерния лъч… дали е било заради някаква любовна драма? Винаги съм мислил, че… къде е гробницата… вляво… е имунизирана към такива неща.

— Не — отвърнах. — Не е това, не мисля, че е това. Тя мрази Орландо. Каза, че е град от хартия. В смисъл. знаеш… как всичко е направено изкуствено и как се късало като хартия. Мисля, че просто искаше да се махне за малко.

Тогава погледнах през прозореца и съвсем случайно погледът ми попадна върху щората й. Предполагам детективът я бе пуснал. Но не виждах щората, а голям черно-бял плакат, залепен на гърба й с лице към улицата. Беше плакат на мъж с леко приведени рамене и с поглед, устремен напред. Между устните му висеше цигара. През рамото му — китара, а на китарата пишеше с големи букви:

— Има нещо на прозореца на Марго.

Музиката на играта спря веднага, Рейдар и Бен клекнаха от двете ми страни.

— Това ново ли е? — попита Рейдар.

— Виждал съм тази щора милиони пъти, но никога не съм виждал този плакат — казах.

— Странно — обади се Бен.

— Родителите й казаха, че винаги преди да замине оставяла следи — обясних им аз. — Но никога не било нещо съвсем конкретно, никога нещо, което да им помогне да я намерят, преди сама да пожелае да се върне.

Рейдар бе извадил телефона си и вече търсеше в Омникшънъри нещо за изречението на китарата.

— Това е снимка на Уди Гътри — каза. — Пеел е кънтри. Песните му са за работническата класа. Роден 1912, починал 1967. „This Land is Your Land“. Малко Комунист… хм… оказал влияние върху творчеството на Боб Дилън. Вдъхновявал го.

Рейдар пусна части от няколко негови песни — доста висок стържещ глас, пееше за профсъюзи и обединения.

— Ще питам тоя, дето е качил статията, да проверя дали има някаква връзка между Марго и Уди Гътри — предложи Рейдар.

— Не вярвам да харесва песните му — казах.

— Честно, тоя не ви ли напомня на жабока Кърмит с тежка форма на алкохолизъм и рак на гърлото?

Рейдар отвори прозореца и се огледа.

— Със сигурност е оставила това за теб. Нали няма други познати, които могат да го видят от този прозорец? — попита. Кимнах. Не.

След малко Бен добави:

— От начина, по който ни гледа, сякаш иска да ни каже „Обърни ми внимание“. И главата му… сякаш не е на сцена, а седи пред врата или в коридор.

— Мисля, че трябва да влезем, това иска да ни каже — заключих аз.

4

От моята стая не се виждаше гаражната врата на къщата им, затова аз и Рейдар се преместихме във всекидневната, а Бен остана да играе. Пуснахме телевизора, уж че гледаме, но всъщност наблюдавахме входната врата и чакахме майка й и баща й да излязат. Колата на детектива беше все още там.

Тръгна си след около петнайсет минути, но през следващия час никой не се показа. Нито през входната врата, нито през гаражната. С Рейдар гледахме някакъв комедиен сериал по HBO. Не беше смешен или нещо, но тъкмо започнах да навлизам в историята, когато Рейдар каза:

— Гаражната врата!

Скочих от дивана и се приближих към прозореца, за да видя кой е в колата. Господин Шпигелман и госпожа Шпигелман. Рути бе останала у дома.

— Бен — извиках. Той изскочи на секундата и веднага щом двамата Шпигелман завиха от „Джеферсън уей“ към „Джеферсън роуд“, ние се втурнахме навън в задушното утро.

Минахме през градината и застанахме пред вратата. Звъннах и чух стъпките на Мирна Маунтуизъл по паркета. Лаеше като откачена и ни гледаше през прозореца до вратата. Рути отвори. Беше много сладко дете, може би на единайсет.

— Здрасти, Рути!

— Здрасти, Куентин — каза тя.

— Тук ли са майка ти и татко ти?

— Излязоха преди минутка. Отидоха до Таргет — обясни тя. Имаше същите големи очи като Марго, но бяха с цвят на бадем. Погледна ме. Устните й бяха свити тревожно. — Говори ли с полицая?

— Да. Стори ми се свестен.

— Мама каза, че все едно Марго е заминала в университета, само че по-рано.

— Да — казах. Може би най-лесният начин да разрешиш една мистерия е да приемеш, че просто няма никаква мистерия. Но вече стана ясно, че Марго бе оставила следи, които могат да помогнат да се разреши мистерията.

— Рути, трябва да огледаме стаята на Марго. Но… нали знаеш, когато Марго ти каже, че трябва да се пази тайна и че е важно никой да не разбира. Ние сме в същата ситуация.

— Марго не обича никой да влиза в стаята й. Мен ме пускаше. Понякога пускаше мама.

— Но ние сме й приятели.

— Тя не обича приятелите й да влизат в стаята й — каза Рути.

Наведох се към нея.

— Моля те, Рути.

— И не искаш да казвам на мама и тати?

— Точно така.

— Пет долара — обяви и тъкмо се канех да започна да се пазаря с нея, когато Рейдар извади банкнотата и й я подаде. — Ако видя колата им да приближава, ще ви кажа — каза тя заговорнически.

Наведох се да погаля позастаряващата, но винаги ентусиазирана и енергична Мирна Маунтуизъл и хукнахме нагоре към стаята на Марго. Когато сложих ръка на топката на вратата, ми мина през ума, че не бях виждал стаята й, откакто бях на десет.

Влязох. Беше много по-подредено, отколкото очаквах, но може би майка й бе разтребвала. Вдясно имаше дрешник, наблъскан догоре с дрехи. От вътрешната страна на вратата висеше поставка за около двайсет и пет чифта обувки. Някои с ниско токче, някои с много високо, като за абитуриентски бал, имаше маратонки и гуменки. Май не беше взела много дрехи и обувки, ако изобщо беше взела нещо.

— Сядам на компютъра — каза Рейдар. Бен оглеждаше плаката.

— Залепен е с обикновен скоч — каза той. — Няма лепило или нещо по-здраво.

Най-голямата изненада беше стената до бюрото с компютъра й: библиотека. По-висока от мен и два пъти по-дълга, със стотици грамофонни плочи.

— На грамофона е оставила Джон Колтрейн. A Love Supreme — каза Бен.

— Господи, това е брилянтен албум — каза Рейдар, без да мести поглед от компютъра. — Момичето има вкус. — Допълни той, а аз не разбирах, не знаех кой е Колтрейн и бях тотално объркан. — Бил е саксофонист. — Поясни Рейдар и докато пишеше нещо по клавиатурата, продължи да говори: — Не мога да повярвам, че Кю не е чувал за Колтрейн. Начинът, по който свири, е най-убедителното доказателство за съществуването на Бог.

Започнах да разглеждам плочите. Бяха подредени по азбучен ред, по изпълнител. Намерих онези, които започваха с Г. Дизи Гилеспи, Джими Дейл Гилмор, Green Day, Guided by Voices, Джордж Харисън.

— Има плоча на всеки един музикант и певец в света, но няма нищо на Уди Гътри — казах и започнах да гледам от А.

— Всичките й учебници са тук — каза Бен. — Оставила е книги и на нощното си шкафче. Няма списания.

Не го слушах много-много. Цялото ми внимание бе приковано върху колекцията й от плочи. Тя харесва всичко, по дяволите! Изобщо не можех да си я представя как седи и слуша плочи. Всичките тези плочи! И толкова стари! Бях я виждал да тича из парка и да слуша музика, но изобщо не подозирах, че е мания. Не бях чувал имената на повечето изпълнители и групи. И най-вече бяха изненадан, че и новите албуми се издават на винил.

Продължих през буквата А, после минах на Б — Beatles, Blind Boys of Alabama, Blondie. Почнах да ги преглеждам по-набързо, прекалено бързо, и не видях гърба на плочата на Били Браг Mermaid Avenue. Накрая стигнах до Buzzcocks. Спрях, върнах се назад и издърпах плочата на Били Браг. Отпред имаше снимка на селска къща, но от гърба, който бях подминал преди малко, ме гледаше Уди Гътри със забита в устата цигара, с преметнатата китара, но която пише, че тази машина убива фашистите.

— Ей — викнах и Бен се обърна.

— Майко мила! Добра находка — каза, а Рейдар се завъртя на стола да погледне.

— Впечатляващо. Какво има вътре?

Плоча, това беше. За нещастие, имаше плоча, която изглеждаше като плоча и нищо повече. Сложих я на грамофона, отне ми доста време, докато разбера как се пуска и как да сложа игличката. Беше някакъв пич, който изпълняваше песни на Уди Гътри. В интерес на истината — пееше доста по-добре от него.

— Какво е това? Не вярвам да е някакво странно съвпадение.

Бен разглеждаше обложката на плочата.

— Виж — каза и посочи заглавието на една от песните. Беше оградено с тънък черен химикал. Песента се казваше „Племенницата на Уолт Уитман“.

— Интересно — отвърнах. Майката на Марго бе казала, че следите, които Марго оставя, никога не могат да те отведат до нещо, но аз знаех, че бе оставила верига от следи, едната водеше към другата. И ги бе оставила за мен. Тогава се сетих какво ми каза в Сън Тръст Билдинг. Че изглеждам по-добре, когато излъчвам увереност. Обърнах плочата и пуснах „Племенницата на Уолт Уитман“. Беше първата песен от втората страна. Не беше никак лоша.

Тогава видях Рути на вратата на стаята. Гледаше ме въпросително.

— Намери ли някакви следи, Рути? — попитах. Тя поклати глава и каза тъжно:

— Не, вече търсих навсякъде.

Рейдар ме погледна и ми направи знак с глава към Рути.

— Мога ли да те помоля да ни направиш една услуга? Иди да наблюдаваш за мама и тати. Става ли? — тя кимна и тръгна. Затворих вратата след нея.

— Какво има? — попитах Рейдар. Той ни извика с ръка към монитора.

— Една седмица, преди да изчезне, Марго е влизала доста често в Омникшънъри. Виждам броя на логванията й с потребителското й име, което е запазила. Запазила е и паролата си. Но е изтрила архива на браузъра, затова не мога да разбера какво е търсела.

— Рейдар, виж кой е Уолт Уитман — предложи Бен.

— Поет — казах аз. — Деветнайсети век.

— Жестоко! Поезия! — Бен завъртя очи с досада.

— Че какво й е на поезията? — попитах.

— Поезията е толкова емо11. О, болка! О, таз болка непростима. Вали. В душата ми вали — ето как Бен обясни възгледите си върху поезията.

— Да, да, сигурно ми рецитираш Шекспир — казах саркастично, за да го накарам да млъкне. — Имал ли е някаква племенница тоя Уитман? — Попитах Рейдар. Той вече бе отворил на страницата му в Омникшънъри. Як мъж с голяма брада. Никога не го бях чел, не го бях чувал, но изглеждаше добър поет.

— Ами… и да е имал, не е ясно, не е знаменита. Пише, че е имал двама братя, но не пише за децата им. Мога да питам, ако искаш.

Поклатих глава, нямаше нужда, нещо не беше както трябва, нещо липсваше. Започнах пак да оглеждам из стаята. На най-долния рафт на библиотеката с плочи имаше и книги. Предимно учебници от средното, раздърпано копие на „Аутсайдерите“ на Хинтън12 и няколко тийнейджърски списания. Нищо общо с Уолт Уитман, още по-малко с племенницата му.

Прегледах книгите на нощното й шкафче. Нищо интересно.

— Логично е да има поне стихосбирка или нещо такова на тоя Уитман. Но няма — казах.

— Има! — извика Бен развълнувано. Беше клекнал до рафта с книгите и чак сега я видях. Беше мушната между два учебника. Уолт Уитман „Тревни листа“. Извадих я. На корицата имаше снимка на Уитман. Светлите му очи ме гледаха проницателно.

— Много добре — казах на Бен.

— Така е. Сега, с риск да ме наречете старомоден, може ли вече да се омитаме. He ми се иска да съм тук, когато родителите й се върнат.

— Не пропускаме ли нещо?

Рейдар стана.

— Очевидно този път е оставила доста ясна следа. Трябва да има нещо в тази книга. Но все пак е странно. Без да се сърдиш, но не разбирам защо винаги досега е оставяла следи за родителите си, а сега да ги е оставила за теб?

Свих рамене. Не знаех защо. Но, разбира се, се надявах. Може би Марго искаше да види колко уверен мога да бъда, да се убеди, да ме провери. Може би този път искаше да бъде намерена. Може би искаше аз да я намеря. Може би така, както бе избрала точно мен в онази безкрайно дълга нощ, сега бе решила да ме избере за втори път. И може би този, който я намери, щеше да бъде богато възнаграден, отрупан с нечувани благини от съкровищницата на Марго.

Бен и Рейдар си тръгнаха малко след като се прибрахме в нас, но не и преди да прегледат книгата, в която нямаше никакви очевидни следи. Ядох студена лазаня направо от хладилника и се прибрах в стаята си с Уолт. Беше първо издание на класически романи на издателство „Пенгуин“. „Тревни листа“. Минах отгоре-отгоре през въведението и започнах да разлиствам стихосбирката. Имаше няколко цитата, подчертани в синьо, всички от безобразно и безпрецедентно дългото стихотворение „Песен за мен самия“13. А два реда бяха подчертани в зелено.

Прекарах почти целия следобед да търся някаква логика в тези два реда. По едно време даже започнах да си мисля, че Марго се опитва да ми каже, че трябва да започна да си изкарвам прехраната с разбиване на врати от пантите им или нещо такова. Прочетох и препрочетох всичко, подчертано в синьо.

Последните три строфи на „Песен за мен самия“ също бяха подчертани.

В крайна сметка се превърна в уикенд за четене. Опитвах се да видя Марго в тези фрагменти от стихотворението, които бе оставила за мен. Никога нямаше да разбера нищо от подчертаните редове, но не спирах да мисля за тях, защото не исках да я разочаровам. Тя искаше да свиря на тази струна, да намеря мястото, където бе избрала да спре и да ме чака. Очакваше да мина по пътечката, по която бе пускала трохи след стъпките си, и да стигна до нея.

5

В понеделник сутринта се случи нещо крайно необичайно. Закъснях, което беше обичайно. Майка ми ме закара до училище, което също беше обичайно. После седях с останалите пред залата и си говорихме, което също беше обичайно, след това с Бен влязохме вътре, което също беше обичайно. Но в мига, в който отворихме металната врата, лицето на Бен се изкриви от някаква причудлива смесица от паника и вълнение. Мисля, че така би изглеждал, ако някой фокусник го избере за оня трик „Ела да те заключа в тоз сандък и да те разрежа на няколко парчета“. Проследих погледа му.

Минипола от деним. Бяла и много тясна тениска. Скандално деколте. Изключително гладка кожа. Крака, които биха накарали и гей да се заинтересува от женски крака. Перфектно прибрана къдрава кестенява коса. Значка „Кралица на бала“. Лейси Пембъртън. И вървеше право към нас.

— Лейси Пембъртън — каза Бен, макар че тя беше на сантиметри от нас и можеше да го чуе. И щом го чу, веднага сложи една престорено срамежлива усмивка.

— Куентин — обърна се към мен и ми направи знак да я последвам. В онзи миг си мислех само едно — как така знае името ми. Това момиче… моето име. Минахме покрай залата и тръгнахме към шкафчетата. Бен вървеше с мен.

— Здрасти, Лейси — казах, щом спря. Усетих парфюма й. Спомних си, че така миришеше и колата й. Спомних си как се пръснаха червата на рибата, как се размаза, когато с Марго пуснахме седалката отгоре й.

— Разбрах, че си бил с Марго.

Гледах я и мълчах.

— Онази нощ с рибата? Рибата в колата ми? И рибата в гардероба на Бека? И рибата през прозореца на Джейс?

Продължавах да я гледам и да мълча като пукал. Не знаех какво да кажа. Човек може да живее дълъг живот, изпълнен с приключения и всичко останало, без нито веднъж Лейси Пембъртън да му проговори или да го забележи. Но когато това изключително рядко и много малко вероятно събитие се случи, не бива да се говорят глупости. Така че Бен взе думата вместо мен:

— Да, те си излизаха така… — каза сякаш аз и Марго бяхме дупе и гащи.

— Ядосана ли ми беше? — попита Лейси след кратко мълчание и погледна надолу. Видях как очите й потъмняват.

— Моля?

Гласът й беше много тих, скършен, и изведнъж Лейси Пембъртън не беше вече Лейси Пембъртън. Беше… обикновено човешко същество.

— Беше ли ми сърдита за нещо?

Обмислих отговора си много внимателно.

— Ами… беше малко разочарована, че не си й казала за Джейс и Бека. Но ти си я знаеш, ще й мине.

Лейси се обърна и тръгна. Не я спряхме, не тръгнахме с нея. Но после забави крачка. Очевидно искаше да вървим заедно. Бен ме подкани с лакът и тръгнахме.

— Истината е, че аз изобщо не знаех за Джейс и Бека. Господи, дано имам възможност да й го кажа и дано да е скоро. Бях се притеснила, че е… заминала. Ама съвсем заминала. Но знам комбинацията от шкафчето й и проверих. Всичките й снимки, учебници, всичко си е там.

— Това е добре — казах.

— Е да, ама минаха четири дни. Никога не е изчезвала за толкова дълго. Това е рекорд дори за нея. И да ти кажа, всичко това е много тъпо, защото Крейг е знаел през цялото време, а е криел от мен, и аз така се вбесих, че скъсах с него. Сега… няма с кого да ида на бала, най-добрата ми приятелка е кой знае къде и прави кой знае какво, може би в Ню Йорк или… и аз не знам къде, и си мисли, че съм направила нещо, което НИКОГА не би ми минало през ума да сторя.

С Бен се спогледахме. После казах:

— Трябва да влизам в час, но защо твърдиш, че може да е в Ню Йорк?

— Мисля, че е казала на Джейс нещо такова. Казала, че Ню Йорк е единственото място в цяла Америка, където човек можело да живее кажи-речи полупоносим живот. Може да го е казала просто така. Не знам, наистина.

— Добре, трябва да тръгвам — отвърнах.

Знаех, че Бен никога няма да може да убеди Лейси да отиде с него на бала, но си помислих, че поне заслужава шанса да попита и да му откажат. Хукнах към шкафчето си, потупах главата на Рейдар, докато минавах край него. Говореше с Анджела и някакво момиче от зайците.

— Няма защо да благодариш на мен, трябва да благодариш на Кю — чух го да обяснява на малката, а тя се обърна и извика след мен:

— Благодаря ти за двестата долара!

Без да се обръщам, викнах:

— Не на мен. Благодари на Марго Рот Шпигелман!

Идеята беше нейна, фотоапаратът беше неин. Тя ми го сложи в ръцете. Аз само го използвах.

Стигнах до шкафчето, грабнах тетрадката по аритметика, но не помръднах. Просто си стоях там. Дори и след втория звънец, аз пак си стоях там. Напълно неподвижен, в средата на коридора, учениците тичаха в двете посоки, а аз стоях там като свързваща отсечка между тях. Още едно дете ми благодари за двестата долара. Усмихнах му се. Винаги бях знаел, че това е училището, в което уча, но сега за първи път го почувствах като моето училище. Бях извоювал справедливост за изпотрошените колела, Лейси Пембъртън ми проговори, Чък Парсън ми се извини.

Познавах тези коридори така добре. И най-сетне усетих, че и те ме познават. Стоях и не мърдах. Чак след третия звънец тръгнах за часа. Седнах малко след като господин Джиминес бе започнал поредната безкрайна лекция.

Бях донесъл копието на „Тревни листа“ със себе си и за кой ли път започнах да чета първите подчертани редове от „Песен за мен самия“. Бях скрил книгата под чина, докато господин Джиминес драскаше нещо по дъската. Никъде не се споменаваше за Ню Йорк. Подадох я на Рейдар, огледа я и написа в ъгъла на тетрадката си: „Това в зелено сигурно значи нещо. Може би иска да отвориш вратите на съзнанието си или нещо такова“. Аз свих рамене и написах: „Или пък е чела стихотворението в различни дни и е имала под ръка различни маркери“.

След няколко минути, точно след като бях погледнал към часовника едва за трийсет и седми път, видях Бен Старлинг пред вратата на класната стая с бележка от директора, че е пуснат от час. Танцуваше жига14 като сакат или както би танцувал някой с потрошени колене.

Когато звънецът удари за обяд, аз хукнах към шкафчето си, но Бен като по чудо ме беше изпреварил и като по някакво друго чудо разговаряше с Лейси Пембъртън. Въртеше се около нея като луд, като куцо магаре и всячески се мъчеше да говори в лицето й. Понякога разговорите с него ми причиняваха лек пристъп на клаустрофобия, а аз дори не бях секси момиче.

— Здрасти, как е — казах.

— Здрасти — отвърна Лейси и направи крачка назад. — Бен тъкмо ми разказваше всичко за Марго. Знаеш ли, никой никога не е влизал в стаята й? Казваше, че родителите й не разрешават да си кани приятели.

— Наистина ли? — тя кимна. — А ти знаеше ли, че Марго има около хиляда плочи с музика?

Лейси вдигна ръце.

— Не! Точно това ми разправяше Бен! Марго никога не говореше за музика. От време на време казваше, че нещо по радиото й е харесало, но… Е, не! Толкова е странна.

Свих рамене. Може би беше странна, а може би ние всичките бяхме странни. Лейси продължи:

— Сега точно си говорехме, че Уолт Уитман е от Ню Йорк.

— И според Омникшънъри, Уди Гътри също е живял там доста години — каза Бен.

— Не, никак не мога да си я представя там. Но преди това трябва да разберем какво означава тази следа и коя е следващата. Няма да се свърши с една книга. Трябва да е оставила нещо като код, трябва да има нещо в подчертаните редове.

— Може ли да я погледна през обедната почивка?

— Да — казах. — Мога да ти направя копие в библиотеката, ако искаш.

— Не, само ще погледна. Не разбирам нищо от поезия. О, между другото, имам братовчедка в университета в Ню Йорк и мога да й изпратя нещо като съобщение за Марго и да го разлепи. Може да ги сложи в магазините за плочи. Знам, че има милиони, но все пак може да сложи из някои.

— Не е лоша идея — казах. Те тръгнаха към столовата, аз след тях.

— Ей, какъв цвят ти е роклята? — попита Бен. Очевидно въпросът не беше към мен.

— Мммм. нещо като сапфирено. Защо?

— За да знам дали ще си пасва с костюма ми — каза Бен. Мога да кажа едно — Бен винаги имаше това смешно-учудено-абсурдно-лукаво изражение на лицето, такъв му беше и нравът, но никога до сега не го бях виждал да се усмихва чак толкова смешно-учудено-абсурдно-лукаво, а това вече беше изключително-смешно-учудено-абсурдно-лукаво дори за човек като Бен.

Лейси кимна и каза:

— Да, но нали не искаме да сме чак толкова в тон? Може би черен смокинг и черна жилетка? Пък и това си е традиционното.

— Не мислиш ли, че с пояс е по-добре?

— Е, добре, но не вземай от онези с най-едрите плисета. Знаеш кои имам предвид, нали?

Продължиха да говорят — очевидно идеалният размер за плисета на пояса може да бъде тема за разговор, че дори да й се посветят часове, дни. Но аз спрях да ги слушам още докато чакахме за пицата. Бен бе намерил момичето си за бала, а Лейси бе намерила момчето, което можеше с неизчерпаем ентусиазъм да говори с нея за бала. Сега вече всички си имаха с кого да отидат. Всички освен мен, но аз така или иначе нямаше да ходя. Единственото момиче, което исках да заведа, беше поело към вечно пътешествие или нещо такова.

Когато седнахме, Лейси започна да чете „Песен за мен самия“ и се съгласи с общото мнение, че там няма нищо и че нищо не звучи в стила на Марго. Все още никой нямаше идея какво е искала да ни каже Марго, ако изобщо е искала да каже нещо с тази книга. Върна ми Уитман и пак започнаха да говорят за бала.

Цял следобед си мислех, че няма никакъв смисъл да гледам подчертаните цитати, но после ми ставаше тъпо и скучно и слагах книгата на коленете си, и пак четях. Последният час беше по английски. Точно започвахме да четем „Моби Дик“, ето защо Др. Холден наблегна на темата за риболова през деветнайсети век. „Моби Дик“ беше на чина, а Уитман на коленете ми. Но дори и часът по английски не помогна. За първи път, откак се помня, не погледнах към часовника цели три минути и се изненадах, когато звънецът би, затова се приготвих по-бавно. Щом метнах раницата на рамо, Др. Холден се усмихна и каза:

— Уолт Уитман, а?

Предполагам съм я изгледал с овчи поглед.

— Много добро четиво — каза тя. — Толкова е добро, че почти не възразявам да го четеш в час. Но не през цялото време.

Измънках някакво извинение и тръгнах към паркинга.

Докато Бен и Рейдар мъчеха инструментите, аз седнах в КЗИГПМ, оставих вратите отворени. Вятърът беше бавен, усещах го някак груб, люспест. Започнах да чета за федералното управление, но съзнанието ми продължаваше да се върти в безкрайно странстване и, за жалост, винаги се връщах в отправната си точка — Гътри, Уитман, Ню Йорк, Марго. Да не би да бе отишла в Ню Йорк, за да се потопи в безкрайното море на фолклорната музика или какво? Може би през всичките тези години Марго е била един прикрит фен на фолклора, а аз изобщо не бях заподозрял за увлечението й? Може би бе решила да живее в някой от апартаментите, в който единият от тях е живял? И защо е било толкова важно за нея да ми разкаже точно това?

В страничното огледало видях Бен и Рейдар. Рейдар размахваше калъфа на саксофона и вървеше бързо към КЗИГПМ. Мушнаха се през вече отворените врати и Бен врътна ключа. Колата се запъна. Започнахме да се надяваме и да се молим. Пак врътна, пак се запъна, пак се надявахме и молихме и така няколко пъти, докато най-сетне тя започна да бълбука, сякаш си правеше гаргара, и бавно и задавено се върна към живот. Бен подкара през изхода на паркинга и преди да завием, започна да крещи:

— ТИ ПрЕДСТАВЯШ ЛИ СИ! ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ! — щастието се изливаше от него, притесних се да не се пръсне.

Започна да блъска по клаксона, но той, разбира се, не работеше, затова с всеки удар по него той крещеше:

— БИП! БИП! ХОНК! ХОНК! ХОНК БЕЙБИ ХОНК! КОЙТО ОТИВА НА БАЛ С ПРИНЦЕСА ЛЕЙСИ ПЕМБЪРТЪН ДА КАЖЕ ХОООНК!

Бен не спря да говори през целия път до нас.

— И знаеш ли как стана? Като оставим отчаянието й настрана, че е останала без кавалер за бала, мисля, че двете с Бека са се скарали, знаеш… предателка там и другите неща, и мисля, че Лейси е започнала да се чувства кофти заради цялата тая работа с Кървавия Бен. Не го каза, но някак й пролича. И така Кървавия Бен ще си получи наградата.

Радвах се за него, но исках да се фокусираме върху Марго.

— Някакви нови идеи?

Настана тишина. След малко Рейдар ме погледна в огледалото за задно виждане и каза:

— Това нещо с вратите е маркирано в различен цвят, нали така? И е най-разбираемо. Мисля, че там е ключът. Я ми кажи как беше?

— „Отвинтих бравите от плътните врати,/извадих и самите тях от пантите“ — отвърнах.

— Много ясно, че Джеферсън Парк не е най-доброто място да отвинтваш дръжките на вратите на тесногръдието, камо ли да ги махаш от рамките — каза Рейдар. — Може би точно това има предвид. Нещо като хартиените градове. Нали така е казала за Орландо. Може би така ти подсказва защо е заминала.

На светофара Бен намали и се обърна към Рейдар:

— Пич, я по-сериозно! Мисля, че придавате много важност на зайченцето Марго. Много сложна я изкарахте.

— В смисъл? — попитах.

— „Отвинтих бравите от плътните врати — каза той и продължи: — извадих и самите тях от пантите“.

— Е, и? — попитах. Светна зелено, Бен натисна газта, колата се разтресе, сякаш всеки миг щеше да се разпадне, но след кратко колебание тръгна.

— Това не е никаква поезия. Не е метафора. Това е инструкция. Трябва да идем в стаята на Марго и да отвинтим ключалката и да извадим вратата от рамката.

С Рейдар се спогледахме малоумно в страничното огледало.

— Толкова е изостанал в цялостното си развитие, че понякога налудничавите му идеи могат да се окажат брилянтни — заключи Рейдар.

6

Спряхме пред нас и минахме през тревата между нашата къща и тази на Марго, както направихме в събота. Рути отвори вратата и каза, че техните няма да се върнат до шест. Мирна Маунтуизъл се въртеше щастливо около нас. Качихме се горе, Рути ни донесе кутия с инструменти и после тримата застанахме и загледахме тъпо вратата на стаята на Марго. Много ясно, че никой от нас не беше боравил с инструменти.

— И какво, по дяволите, правим сега? — попита Бен.

— Не говори така пред детето — казах.

— Рути, имаш ли нещо против да използвам „по дяволите“ пред теб?

— Не вярвам да има ад — каза тя.

Рейдар прекъсна дискусията.

— Вратата, хайде.

После се зарови из хаоса в кутията с инструменти, извади някаква отвертка „Филипс“, клекна и развинти ключалката на вратата. Аз взех друга отвертка с намерението да развия вратата от рамката, но там нямаше никакви винтове за развиване. Започнах да оглеждам вратата. На Рути й доскуча и слезе да гледа телевизия.

Рейдар разхлаби ключалката и тримата един по един се изредихме да гледаме какво има вътре. Само голо, небоядисано дърво. Никаква бележка, никакво съобщение. Нищо. Започнах ядно да оглеждам вратата и да се чудя как да я извадим от пантите. Отварях я, затварях я, опитвах се да разбера какъв може да е механизмът на една врата.

— Това проклето стихотворение е толкова дълго — казах. — Дали не е отделил някоя и друга строфа да обясни как се изваждат врати от рамки?

Едва когато ми отговори, разбрах, че Рейдар вече седи на компютъра на Марго.

— Според Омникшънъри, трябва само да вдигнем вратата нагоре и да я извадим от пантите, можем да ползваме отвертката като лост. За беда, някакъв вандал е добавил, че този вид рамки са много добри, защото издържали на гръмки пръдни. О, дали ще доживея деня да намеря една точна информация тук?

След като Омникшънъри ни каза какво да правим, останалото беше лесно. Успях да вдигна вратата от трите панти нагоре, а Бен я издърпа настрани. Огледах всичко. Нищо. Нищо по пантите, нищо по рамката.

— Нищо по вратата — каза Бен. После я поставихме обратно, а Рейдар зави винтовете на ключалката.

После всички отидохме в къщата на Бен, която в архитектурно отношение беше същата като нашата, и пуснахме да играем на Арктик Фюри. Играехме игра в игра. Целта беше да стреляме един по друг с пейнтбол, качени на един ледник. Ако удариш противника си в топките, ти дават допълнително точки. Беше много трудно.

— Копеле, със сигурност е в Ню Йорк — каза Бен. Видях дулото на пистолета му, но преди да успея да избягам, той ме застреля.

— Мамка му — измърморих.

— Преди следите, които е оставяла, са сочели към някакво място — напомни Рейдар. — После казва на Джейс това за Ню Йорк, оставя ни следи, които водят до двама души, които са живели в Ню Йорк през по-голямата част от живота си. Има логика да е там.

После Бен се обади:

— Това иска, пич — и точно когато започнах да се промъквам към Бен, той сложи играта на пауза. — Иска да идеш в Ню Йорк. Може би е организирала всичко така, че за да я намериш, трябва да идеш там.

— Къде? В дванайсет милионен град?

— Може да има някой тук, който да й съобщава какво става? Кой би й казал, ако тръгнеш? — попита Рейдар.

— Лейси! — каза Бен. — Сто процента е Лейси. Да! Трябва да се качиш на самолета и да идеш в Ню Йорк. И то веднага. И когато Лейси разбере, Марго ще те чака на летището. Да, копеле, така е, сега те водя у вас да си вземеш някакъв багаж, и ти откарвам задника на летището, и плащаш билета с картата си за спешни случаи и когато Марго разбере какво лошо момче си, понеже Джейс може само да си мечтае да стане такова лошо момче, тогава и тримата ще идем на бала с трите най-секси момичета на света.

Бях сигурен, че мога да хвана самолет за Ню Йорк до час. В Орландо можеш да хванеш самолет за всяка точка на света до час. Но не бях сигурен в останалите неща. Всъщност изпитвах силно съмнение.

— Ако се обадиш на Лейси… — казах.

— Няма да си признае — отвърна Бен. — Помисли си само как са успели да ни заблудят. Вероятно и цялата работа с кавгата им е била само игра, за да не разберем, че тя й е информатор.

— Не знам — обади се Рейдар. — Това не помага особено. — И продължи да говори, но аз слушах с половин ухо. Гледах в празния екран и премислях. Ако Марго и Лейси не се бяха скарали наистина, дали Лейси лъжеше, че е скъсала с гаджето си? И наистина ли се бе преструвала на загрижена? Не, не беше никаква къртица на Марго. И планът на Бен беше повече от идиотски. Но самата мисъл, че за първи път имахме план, ме успокои. Но, от друга страна, оставаха само две седмици до края на учебната година. Щях да изпусна поне два дни, за да ида там, а да не говорим, че родителите ми щяха да ме убият, ако купя билет за самолет с кредитната си карта, която можех да ползвам само в спешни случаи. Колкото повече мислех, толкова по-тъпо ми се струваше. Но пък, ако имаше начин да я видя утре… Не, не…

— Не мога да не ида на училище утре — казах накрая и пуснах играта. — Имам изпит по френски.

— Знаеш ли, романтиката ти е истинско вдъхновение за всяка поетична душа.

Играх още няколко минути и тръгнах пеша към нас през Джеферсън Парк.

Веднъж майка ми беше разказала за онова лудо дете, с което работела. Бил си съвсем нормален до деветгодишна възраст. Тогава баща му починал. И макар че има много деветгодишни деца на света, чиито бащи умират, повечето от тях не полудяват. Но това дете било изключение.

Ето какво правел: вземал един молив и един от онези малки метални компаси и започвал да рисува кръгчета върху лист хартия. Всички кръгчета били с диаметър точно пет сантиметра. И рисувал кръгчетата, докато цялата хартия почернее. После вземал нов лист и рисувал още много кръгчета. Всеки ден, по цял ден. Не внимавал в училище, и вместо да си прави тестовете, той рисувал кръгчета. Майка ми каза, че това дете развило такава рутина, защото тя му помагала да се справи със загубата. Само дето рутината станала деструктивна. Обаче майка ми го накарала да плаче за баща си и детето спряло да рисува кръгчета и очевидно всички заживели щастливи, три дни яли, пили и се веселили. Понякога си мисля за детето с кръгчетата, защото го разбирам. Винаги съм обичал рутината. Никога не съм считал, че скуката е скучна. Едва ли можех да обясня такова нещо на Марго или на някой като нея. Но да рисуваш кръгчета цял живот, в онзи миг ми се стори една доста нормална и разумна ненормалност.

Следователно трябваше да се чувствам добре, че взех решение да не заминавам за Ню Йорк. Идеята беше безумна, тъпа, нереална. Но когато вършех всичките си рутинни неща тази вечер и следващия ден в училище, идеята ме ядеше, сякаш рутината на дните ми се изплъзваше и все по-трудно можех да се хвана за нея.

7

Вторник вечерта. Шести ден, откакто замина. Реших да говоря с родителите си. Не че беше някакво голямо решение. Просто седнах и говорих. Бях на плота в кухнята, баща ми режеше зеленчуци, а майка ми задушаваше телешко. Баща ми взе да ме подкача колко време ще чета тая малка книга.

— Не е за часа по английски — казах. — Марго ми я остави, тоест остави следа, за да я намеря.

Двамата млъкнаха и аз им казах за Уди Гътри и Уитман.

— Очевидно обича да играе тези игрички и да не оставя много информация — каза баща ми.

— Не я виня, че търси нечие внимание — намеси се майка ми. — Но това не значи, че ти си отговорен за нейното настояще и бъдеще.

Баща ми обели морковите и лука, наряза ги и ги прибави към телешкото.

— Така е. И нито аз, нито майка ти можем да й поставим някаква диагноза, преди да говорим с нея. Но аз подозирам, че ще се върне съвсем скоро.

— Спорно е — каза тихо майка ми, все едно бях глух или идиот, или и двете. Баща ми се канеше да й отговори, но аз го прекъснах.

— Какво да правя?

— Завърши училище — каза майка ми. — Бъди сигурен, че Марго може да се грижи за себе си. Показала е забележителни способности за оцеляване.

— Съгласен съм — каза баща ми, но след вечеря, когато се прибрах в стаята си и седнах да играя Резърекшън и изключих звука на играта, ги чух как тихо и бързо си подаваха реплики, както тенисисти си подават топката. Не чувах думите, но чувах тревогата им.

По-късно Бен ми се обади на мобилния.

— Здрасти — казах.

— Пич.

— Да?

— Ще ходя да купувам обувки. С Лейси.

— Ще купуваш обувки?

— Да. След полунощ всичко е с трийсет процента намаление. Иска да й помогна да си избере обувките за бала. Имаше обувки, но вчера бях в тях и двамата сме на мнение, че… нали знаеш, че за бала човек иска перфектните обувки. Така че иска да върне тези и за това ще ходим до…

— Бен — прекъснах го.

— Да?

— Копеле, не искам да слушам за обувките на Лейси за бала. И ще ти кажа защо. Имам нещо, което, слава богу, ми пречи да се интересувам от женски обувки. Това нещо се нарича пенис.

— Много съм нервен. През цялото време си мисля, че я харесвам. Всъщност наистина я харесвам. Не само като моето момиче за бала. Тя е наистина много готина и ми е много хубаво с нея и я харесвам… по този начин. И си мисля, че може би наистина ще идем на бала, може да се целунем в средата на дансинга и всички ще ни гледат и ще кажат:

„Какво, по дяволите, става тук?“. И после може би всичко лошо, което са мислили и са говорили за мен, ще излети през прозореца и…

— Бен, спри да говориш като задник и всичко ще е наред.

Той не спря, говори още доста, но накрая затворихме.

Легнах и започнах да се чувствам истински депресиран. Категорично отказвах да допусна каквото и да е чувство на тъга, че не отивам на бала, но бях се надявал, че ще намеря Марго. Колко тъпо, колко наивно, чак ме беше срам от себе си! Бях си представял… как ще се върнем у дома точно навреме за бала, примерно късно в събота вечер, и как ще влезем в Хилтън, в балната зала, облечени в джинси и раздърпани тениски, точно за последния танц, и как ще танцуваме, и всички ще ни гледат, и ще ни сочат, и ще се дивят, че Марго се е върнала. И после как ще танцуваме фокстрот, и как ще се махнем от там. И как ще идем да ядем сладолед във Френдлис. Така че, да, таях своите смешни, нереални фантазии за бала. Точно като Бен. Но аз поне не занимавах никого с тях.

Понякога Бен беше такъв егоцентричен идиот. И тогава трябваше да си напомням защо го харесам. Ако не друго, някои от идеите му бяха велики, колкото и изненадващо да звучи. Идеята с вратата беше много добра. Е, не се получи, но въпреки това беше добра. Явно Марго е имала предвид друго. Нещо, с което да ми каже, да ми подскаже. На мен.

На мен.

Следата беше за мен. Вратите бяха мои! Моите врати!

За да стигна до гаража, трябваше да мина през всекидневната, където майка ми и баща ми гледаха телевизия.

— Искаш ли да гледаш? — попита тя. — Всеки момент ще разрешат случая.

Беше един от онези сериали… „познай кой е убиецът“.

— Не, благодаря — казах и се изнизах към кухнята и от там към гаража. Намерих голяма отвертка, напъхах я под колана на късите си гащи и го затегнах здраво. Взех си бисквита от кухнята и минах през всекидневната. Походката ми беше суперстранна с това остро нещо в гащите. Докато те гледаха развръзката на мистерията, аз започнах да вадя вратата от трите панти, на последната тя изскърца и започна да се накланя заканително, затова я завъртях докрай на другата страна и я опрях на стената, измъкнах я от последната панта и видях малко листче хартия — колкото нокътя на палеца ми. Било е там през цялото време. Типично за Марго! Защо да сложи нещо за мен в нейната стая, като може да го сложи в моята? Зачудих се кога го е направила, как е влязла. И се усмихнах.

Беше парче от вестник „Орландо Сентинел“, откъснато от горния му край. Познах, че е от този вестник, защото в ъгъла на парчето пишеше „… до «Сентинел», 6 май, 2“. Точно на този ден тя замина. Бележката беше от нея. Познах почерка й.

Нямаше начин да сложа вратата, без да я набия обратно в пантите, а това вече щеше да се чуе из цялата къща. Затова я закрепих съвсем леко и я оставих отворена до края, опряна в стената. Отидох до компютъра и потърсих адреса. 8328 „Бартлесвил авеню“. Никога не бях чувал за такава улица.

Беше на 60 километра на майната си, много след „Колониал драйв“, почти до град Кристмас. Когато го увеличих на картата, сателитният образ изглеждаше като черен правоъгълник, около него имаше нещо сребристо, зад него — трева. Каравана? Не можех

да преценя колко е голямо, защото беше заобиколено от поле и нямах база за сравнение с друга сграда или нещо подобно.

Обадих се на Бен.

— Значи, бил съм прав — каза той. — Нямам търпение да кажа на Лейси, защото и тя каза, че идеята ми е много добра.

Не обърнах внимание на коментара за Лейси.

— Мисля да ида до там — казах.

— Разбира се, че ще идеш. И аз идвам. Да идем в неделя сутринта. Ще съм изморен след бала и купона, но няма значение.

— Не, искам да кажа, че отивам сега — казах.

— Тъмно е пич. Не може да ходиш из разни мистериозни сгради нощем. Гледал ли си филми на ужасите?

— Тя може да е там — казах.

— Да, тя или някое чудовище, което може да задоволи глада си само с панкреаса на някое младо момче, което се явява в точното време на точното място — каза той. — Господи, изчакай поне до утре, макар че трябва да поръчам корсета на Лейси след репетицията. И после искам да си ида у дома, в случай че ми пусне съобщение в нета, защото ние много си пишем и…

— Тази вечер. Искам да я видя — отрязах го. Усещах как кръгът се затваря. С по-малко размотаване, след час щях да я видя. Евентуално.

— Копеле, никъде няма да ходиш сам на някакъв куц адрес по нощите. Ще ти почупя задника от бой и ще ти вкарам малко електрошок, ако се наложи.

— Утре сутринта, ще ида утре сутринта — казах по-скоро на себе си. — Просто ще ида утре сутринта. Почна да ми писва от това редовно присъствие.

Бен мълчеше. Чух как издиша шумно през предните си зъби.

— Имам чувството, че ме събаря някаква коварна болест — каза. — Температура, кашлица, болки навсякъде.

Усмихнах се, затворих и се обадих на Рейдар.

— Чакай, че говоря на другата линия с Бен, ще ти звънна след малко — каза.

Обади се след минута. Преди да успея да му кажа здрасти, той заговори:

— Кю, с адска мигрена съм. Няма начин да ида утре на даскало.

Засмях се.

Затворих, съблякох се по боксерки и тениска, изсипах боклука си в едно шкафче и сложих кофата до леглото си. Нагласих си алармата за шест сутринта — нечовешко време! — и прекарах часовете до сутринта в опити да заспя.

8

Сутринта майка ми влезе в стаята ми и каза:

— Даже не си затворил вратата, сънчо.

Отворих очи и отвърнах:

— Май имам стомашен вирус — и посочих кофата за боклук, в която бях повърнал.

— Куентин! О, господи! Кога ти стана зле?

— Около шест — така си и беше, тогава станах да повърна.

— Защо не дойде да ни събудиш?

— Много бях отпаднал — което също беше съвсем вярно.

— Събуди се болен?

— Да — казах, а това вече не беше вярно. Събудих се, защото алармата ми звънна. После изтичах до кухнята и изядох една гранола15 пийнах портокалов сок и след десет минути сложих два пръста в гърлото си. Можех да го направя и преди да легна, но щеше да усмърди цялата стая на повръщано. Кофти е да повръщаш така, но пък стана бързо.

Мама взе кофата и чух, че я изми в кухнята. После ми я върна. Устните й бяха изкривени от притеснение.

— Май трябва да си взема един почивен… — започна, но я отрязах.

— Добре съм, нищо ми няма, само съм малко отпаднал и ми се гади. Сигурно съм ял нещо развалено.

— Сигурен ли си?

— Да. Ако се почувствам по-зле, ще се обадя — казах. Тя ме целуна с лепкавите си от червилото устни и макар че не бях истински болен, се почувствах някак по-добре.

— Искаш ли да затворя вратата? — попита с една ръка на дръжката. Вратата едва се държеше на пантите.

— Не, не, не — казах може би прекалено нервно.

— Добре. Ще се обадя в училището, като тръгна за работа. Ако имаш нужда от нещо, веднага ми се обади. Или ако искаш да се прибера. Може да се обадиш и на баща си. Ще ти звънна следобед. Става ли?

Кимнах и придърпах завивките до брадичката си. Макар че кофата бе измита с препарат, все още вонеше на повръщано. А миризмата ми напомни за самото повръщане, което от своя страна предизвика силно гадене и ми се прииска да се издрайфам пак, но започнах да дишам бавно, да поемам въздух дълбоко през устата и така до 7:32, когато чух как крайслерът тръгва на задна. За първи път щях да съм навреме. Е, не за училище, но все пак.

Избръснах се, измих си зъбите, обух черни джинси и черна тениска. Сложих бележката от Марго в джоба си, закачих вратата и си взех раницата. Не знаех какво да взема, но по някаква причина реших да сложа отвертката, разпечатах сателитната карта, разпечатах листа с упътването как се стига до там и в случай че намеря Марго, реших да взема и Уитман. Исках да я питам за него.

Бен и Рейдар се появиха точно в осем. Седнах отзад. Пееха, или по-скоро кряскаха заедно с радиото на някаква песен на Mountain Goats.

Бен се обърна и подаде юмрук за поздрав, аз го ударих леко, макар че много мразех да ме поздравяват така.

— Кю, я кажи не е ли по-добре от даскало? — опита се да надвика музиката.

Знаех точно какво иска да каже: да слушаш Mountain Goats с приятелите си в кола, която в сряда сутринта не отива към училище, а към Марго и към предполагаемата награда, която се предлагаше за намирането й.

— Със сигурност е по-добре от математика — отговорих. Музиката беше прекалено висока, за да говорим. Веднага след като излязохме от Джеферсън Парк, свалихме единствения работещ прозорец до долу, за да може целият свят да разбере, че имаме добър вкус за музика.

Минахме по „Колониал драйв“, покрай кината, покрай книжарниците. Бях минавал стотици пъти. Но този път беше различно, защото се случваше по време на час по математика, защото бях с Бен и Рейдар, защото сега пътувах към мястото, където вярвах, че ще я намеря. И след цели двайсет минути Орландо остана назад и се появиха първите горички с портокалови дървета, тук-там някое недостроена ферма и безкрайно, равно поле, обрасло с храсталаци, тръни, дъбови дървета, от чиито клони висяха туфите на испанския мъх16. Всичко бе застинало в жегата, от никъде полъх. Това беше онази Флорида, където, целият нахапан от комари, ходех на скаутски лагери, на лов за броненосци. По шосето имаше предимно малки камиони, пикапи, а от двете страни на всеки километър се виждаха жилищни квартали. Малки улички се виеха около някоя и друга къща. Къщи, изникнали от нищото. Вулкан от винил.

По-натам минахме покрай прогнил, олющен знак, на който пишеше „Гроувпойнт“. Пътят беше всъщност пътека, покрита с един пласт асфалт, който вече се бе напукал и разпаднал. Водеше до една масивна купчина сив боклук, което означаваше само едно — Гроувпойнт беше, както казваше майка ми, псевдоград — град, който е бил запуснат още преди да бъде построен. Майка ми и баща ми често ми бяха показвали такива псевдоквартали и псевдоградове, но никога до сега не бях виждал нещо толкова самотно, изоставено, разрушено.

Гроувпойнт беше на около десет километра зад гърба ни, когато Рейдар се обърна и каза:

— Трябва да е след по-малко от два километра.

Поех дълбоко дъх. Вълнението да съм където и да е, само не и на училище, бе започнало да поизбледнява. Това не приличаше на място, което Марго би избрала да се крие, не приличаше на място, което дори би посетила. Това не беше Ню Йорк. Това беше Флорида. Когато прелиташ със самолет над нея, винаги си задаваш един и същи въпрос: защо, за бога, хората са решили да населят този полуостров? Гледах напред в черния асфалт, маранята не позволяваше да се види кой знае какво повече. Забелязах отпред нещо като малък едноетажен търговски център, който сякаш потрепваше в далечината.

— Това ли е? — попитах, наведен между двете седалки, и посочих с пръст.

— Това трябва да е — каза Рейдар.

Бен изключи радиото. Всички мълчахме, а той паркира на нещо, което е било паркинг, но сега от него беше останала само сива песъчлива мръсотия. Навремето е имало табела пред четирите малки магазина или каквото са били, но сега от едната страна на пътя стърчеше само един ръждясал кол, висок малко повече от метър, но табелата я нямаше. Вероятно я бяха отнесли бури или ураган, или пък просто бе изгнила и се бе скършила от старост. Самите магазинчета бяха в малко по-добро състояние. Сградата беше само на един етаж, с плосък покрив и на места се показваха оголени сиви тухли. Боята беше напукана и сбръчкана като кожа на слон, люспите се вееха на стената като насекоми, впити в птиче гнездо. Между прозорците на магазинчетата бяха избили кафеникави петна от ръждясала мръсна вода и образуваха абстрактни рисунки, примесени с неясния цвят на дървените блокове. Тогава ме порази ужасна мисъл. Толкова ужасна, че не можех да я набутам обратно в подсъзнанието си, щом веднъж бе намерила начин да изплува на повърхността. Това не беше място, където отиваш да живееш. Това беше място, където отиваш да умреш.

В мига, в който колата спря, устата и ноздрите ми се напълниха с адската воня на смърт. Наложи се да преглъщам бързо, за да потисна пристъпа да повърна, който не си отиде съвсем, а остана в разраненото ми гърло. Едва сега, след цялото това пропиляно време осъзнах колко грешно бях разбрал както играта, така и наградата за победителя.

Излязох от колата. Бен застана до мен, Рейдар до Бен. Не, това вече не беше смешно. Не е била никаква игра „Докажи ми, че си достатъчно добър и смел, за да си с мен“. В съзнанието ми прокънтяха думите й от онази нощ, когато карахме из Орландо. „Не искам някакви деца в някое съботно утро да ме намерят накацана от мухи в Джеферсън Парк.“ Но това, че не искаш да те намерят някакви деца в Джеферсън Парк, не значи, че не искаш да умреш, значи само, че не искаш да те намерят накацан от мухи в парка.

По нищо не личеше някой да е ходил на това място от… бог знае кога. Единственият посетител, както и обитател бе смрадта, лепкава и гъста. Който и да беше сътворил това зловоние, със сигурност единствената му цел е била да държи живите далеч от мъртвите. Помислих си, че Марго не може да мирише така, но… разбира се, може. Всички ние можем да смърдим така. Вдигнах ръка към носа си. Усетих миризмата на пот и кожа, бих понесъл и всяка друга миризма, освен тази на смъртта.

— МАРГО? — извика Рейдар. Един присмехулник кацна на ръждясалата водосточна тръба на сградата и изплю две срички в отговор. — МАРГО! — Викна пак Рейдар. Нищо! После завъртя крак, нарисува парабола в пясъка и въздъхна: — Мамицата му!

Тогава, застанал пред тази сграда, научих нещо за страха. Научих, че това не са вятърничавите фантазии на някого, който очаква нещо много важно да се случи в живота му, дори и това много важно нещо да е кошмарно зло. Не е и онова чувство на ужас и отвращение, когато видиш труп на някой непознат в парка, не е и липсата на въздух в дробовете ти, когато някой зарежда пистолет и се кани да стреля по теб пред къщата на Бека Арингтън. Страхът не е нещо, към което можеш да подходиш с дихателни упражнения. Този страх, който изпитах там, не можеше по никакъв начин да се сравни с никакво друго подобие на страх в целия ми досегашен живот. Това е най-голото, най-първичното чувство измежду цялата гама чувства, които изпитва човек. Това е чувство, което се е зародило много преди да се родим, много преди да станем хора, много преди да бъде построена и тая сграда, много преди Големия взрив, много преди Земята. Това е страхът, който е накарал рибата да изпълзи на сухата земя и да развие дробове, страхът, който ни учи да бягаме, страхът, който ни кара да погребваме мъртвите.

Миризмата ме беше парализирала. Паниката на отчаянието или отчаянието на паниката, не от това, че в дробовете ми няма въздух, а от това, че в самия въздух няма въздух. Мисля, че основната причина да предпочета да прекарам живота до този миг в страх бе, че по някакъв начин се бях подготвял, бях се опитвал да тренирам тялото и мозъка си за истинския страх — ако и когато дойде. Но не бях готов.

— Трябва да тръгваме, пич — каза Бен. — Трябва да се обадим на ченгетата или нещо такова. И тримата гледахме сградата, никой не смееше да погледне другите. А в тази отдавна запусната сграда можеше да има само едно — трупове.

— Не — каза Рейдар. — Не не не не не! Ще се обадим, ако има защо. Оставила е адреса за Кю, не за полицията. Трябва да намерим начин да влезем.

— Да влезем? Там? — попита Бен, сякаш не бе чул правилно.

Потупах го по гърба и за първи път от началото на деня тримата стояхме лице в лице един срещу друг и се погледнахме. И когато ги видях, всичко стана малко по-поносимо. Помислих си, че Марго не е мъртва, докато не я намерим мъртва.

— Да, там — казах.

Не знаех коя е Марго, или коя е била, преди да дойде тук, но трябваше да я намеря.

9

Минахме отзад. Там имаше четири заключени метални врати и нищо друго. Само поле, няколко ниски палми като петна сред жълто-зеления безкрай от трева. Вонята тук беше още по-непоносима. Страхувах се да продължа напред. Не можех да направя и крачка. Бен и Рейдар бяха точно зад мен. Единият от лявата ми страна, другият — от дясната. Застанали в триъгълник. Тръгнахме бавно и се оглеждахме.

— Това е миеща мечка! — извика Бен. — О, благодаря ти, боже! Миеща мечка е! О, господи, благодаря ти!

Аз и Рейдар се отдалечихме от сградата и се приближихме до Бен. Там, в плитката канавка, лежеше подута миеща мечка с проскубана козина и се разлагаше. Нямаше никаква видима рана, козината беше изпопадала на места, едно от ребрата се виждаше. Рейдар се обърна, клекна и се опита да повърне, но нищо не излезе. Наведох се до него и сложих ръка на гърба му. Когато започна да диша по-нормално, каза:

— Толкова съм щастлив да видя тая шибана умряла мечка!

Но въпреки това, не можех да си я представя жива, не и тук. Мина ми през ума, че Уитман е бил предсмъртното й писмо. Сетих се за редовете, които бе подчертала. „И да умреш е нещо по-различно/ от това, което мислят, и е нещо по-щастливо.“ „Завещавам себе си на почвата, за да израсна/ от любимата ми пролетна трева, ако ти трябвам/ погледни отдолу на подметките на твоите обувки.“ После се сетих за последния подчертан стих и ме изпълни надежда: „Аз някъде съм спрял да те дочакам“. Но пък това „аз“ можеше да не е жив човек. Можеше да е само тялото му.

Рейдар се отдалечи от миещата мечка и опита да отвори една от четирите метални врати. Искаше ми се да се помоля за мъртвите, да кажа някой Кадиш17 за животното, но дори не знаех как се прави. Толкова ми беше мъчно за него. Толкова ми беше мъчно, че бях щастлив да го видя умряло.

— Малко поддава май — каза Рейдар. — Айде де, помагайте.

С Бен сложихме ръце около кръста на Рейдар и започнахме да дърпаме. Той сложи крак на вратата, за да се опре по-добре. Пак задърпахме и в следващия миг всички изпопадаха върху мен. Не знам как потната тениска на Рейдар се оказа върху лицето ми. Край, казах си, влязохме, но после видях дръжката в ръката на Рейдар. Станах и огледах вратата. Заключена беше, мамка й.

— Шибана лайняна четиридесетгодишна брантия — изпсува Рейдар. Никога не го бях чувал да говори така.

— Споко — казах. — Има някакъв начин, не може да няма.

Минахме отпред. Няма врати, няма дупки, никакви видими тунели, проходи. Нищо! А трябваше да има! Бен и Рейдар се опитаха да махнат дървените блокове от прозорците, но те бяха заковани с пирони. Рейдар започна да рита с крак по един от тях, но дървото дори не се огъна. Бен се обърна и каза:

— Зад една от тези дъски няма стъкло. — После се затича към полето, а маратонките му пръскаха пясък, сякаш бягаше през локва.

Погледнах го въпросително. Това момче ме изумяваше, честно.

— Ще избия дървото — каза той, без да спира да бяга.

— Не можеш да направиш такова нещо — викнах, понеже той беше най-лекият от дребното ни трио. Ако някой трябваше да разбива дървени блокове на заковани прозорци, това бях аз.

Той сви ръцете си в юмруци и после изпружи пръстите. Докато вървях към него, започна да говори:

— В трети клас ядях много бой в училище. Майка ми не искаше да ме пребиват всеки ден, затова ме записа на таекуондо. Отидох само три пъти и научих само едно нещо, но това единствено нещо понякога помага: значи, гледахме как тоя таекуондо пич, дето ни беше учител, разбива с ръка дебел дървен блок и го зяпаме ние и се чудим: баси, как го направи тоя, а той ни каза, че ако си представиш как ръката ти минава през дървото и ако вярваш, че ръката ти ще мине през дървото, значи, ще мине.

Отворих уста да оборя тази идиотска логика, но той вече беше хукнал да се засилва и мина край мен като вятър. Колкото повече приближаваше прозореца, толкова по-бързо бягаше. И тогава без никакъв страх скочи в последната секунда, изви тялото си и с рамото напред удари дървения блок. Таях някаква надежда, че ще влезе през дъската право вътре и след него ще остане една Бен-образна дупка, като в анимационните филми. Но тялото му отскочи и той падна на задника си върху едно малко тревисто късче земя в океана от мръсотия и пясък, търкулна се на една страна и започна да разтрива рамото си.

— Счупи се — каза.

Предположих, че говори за рамото си, и хукнах към него, но той се изправи и тогава чак видях пукнатината в дървения блок. Беше на височината на Бен. Започнах да я ритам, а тя започна да се пука настрани и после с Рейдар вкарахме ръце в процепа и започнахме да дърпаме навън. В очите ми капеше пот, щипеше и гореше. Мигах, за да я разкарам. Дърпах с все сила напред, бутах назад, докато дървото се разпука. С Рейдар продължихме да напъваме, после той каза, че иска да си почине, и Бен се залови да ми помага. Най-накрая успяхме да отчупим едно голямо парче, през което можеше да се влезе. Вмъкнах се с краката напред и стъпих върху нещо като голяма купчина хартия.

През дупката влизаше светлина, но беше толкова слаба, че дори не можех да преценя колко е голяма стаята, нито пък можех да видя тавана, ако изобщо имаше таван. Въздухът вътре беше толкова горещ и спарен, че нямаше никаква разлика между това, което вдишваш, и това, което издишваш.

Обърнах се и брадичката ми удари челото на Бен.

— Имаш ли… — прошепнах, макар че беше тъпо, нямаше никаква причина да се шепне.

— Не — отвърна той шепнешком, преди да довърша. — Рейдар, донесъл ли си фенер?

Чух Рейдар да влиза през дупката.

— Имам един на ключодържателя. Не е много мощен.

Включи фенера и въпреки това почти нищо не се виждаше. Все пак разбрах, че сме сред лабиринт от метални рафтове. Купчината хартия се оказа стар календар с всички дни от годината. Дните бяха разпилени из стаята, пожълтели и нагризани от мишки. Зачудих се, че дали не е било книжарница, макар че по рафтовете не беше слагано нищо поне от няколко десетилетия. Имаше само десетилетен прах.

Изчакахме Рейдар и тогава нещо изпука над нас. Застинахме. Опитах се да преглътна паниката. Можех да чуя как Бен диша, можех да чуя как Рейдар диша, можех да чуя как нервно пристъпват от крак на крак. Исках да се махна веднага. Едно бе сигурно: това пукане не беше Марго. Като нищо можеше да е някой наркоман.

— Абе не, бе… сградата се намества — прошепна Рейдар, но не беше така убедителен както обикновено. Стоях и не можех да мръдна. После Бен каза:

— Последния път, когато бях толкова изплашен, се напиках.

— Последния път, когато бях така изплашен, беше, когато трябваше да застана лице в лице с Черния рицар и да направя света безопасно място за всеки един магьосник — добави Рейдар.

Направих много несполучлив опит да се включа.

— Последния път, когато бях така изплашен, се наложи да спя в стаята на майка ми.

— Кю, ако бях на твое място, щях да съм изплашен ВСЯКА. ВСЯКА. БОЖА. ВЕЧЕР — изсмя се Бен.

Хич не ми беше до шеги, но с техния смях стаята изглеждаше по-малко страшна и малко по-безопасна. Тръгнахме да разглеждаме. Минахме покрай рафтовете, огледахме пода, но там имаше само стари копия на „Рийдърс Дайджест“ от 1970. След малко очите ми започнаха да привикват с тъмнината, мракът от черен стана сив. Пръснахме се в различни посоки и някак по-спокойно закрачихме наоколо.

— Никой да не излиза от тук, всички излизаме заедно — прошепнах и те отговориха „О.К.“ пак така шепнешком. Стигнах до една от стените и намерих първото доказателство, че някой е бил тук, след като… всички останали са напуснали. В стената беше изкопан нащърбен полукръгъл тунел на височината на човешки ръст. Над тунела някой беше написал с оранжев спрей думите ТРОЛ ВХОД и следваше стрелка, която услужливо сочеше към тунела, сякаш някой можеше да го пропусне.

— Момчета — каза Рейдар толкова високо, че злата магия на мястото почти се пропука. Тръгнах в посоката, от която дойде гласът му, и го намерих до отсрещната стена. Фенерчето му осветяваше друг ТРОЛ ВХОД. Графитите не изглеждаха точно като дело на Марго, но как можех да съм сигурен? Бях я виждал да прави една-единствена буква.

Рейдар освети тунела и аз се мушнах. Тунелът водеше до една напълно гола стая, само в единия край имаше навит на руло мокет. Огледах пода с фенерчето и видях следите от лепило. Явно навремето мокетът е бил залепен. На отсрещната стена видях още една такава дупка, но над тази нямаше графити.

Минах и през този тунел и се озовах в стая, по стените на която имаше етажерки за дрехи, рамките от неръждаема стомана все още стояха закрепени към стената, която беше в червеникави петна от ръжда, като изпръскана с вино. Тази стая бе по-добре осветена и след малко разбрах защо — на покрива имаше няколко дупки, дебела импрегнирана покривна хартия висеше от него, на няколко места покривът бе напълно разрушен и се виждаха стоманените греди.

— Магазин за сувенири — прошепна Бен, който незнайно кога бе застанал пред мен, и разбрах, че е прав веднага щом се огледах из стаята.

В средата на стаята под формата на петоъгълник бяха наредени пет витрини. Стъклото, което навремето е имало задачата да предпази туристите от пръскане на пари за боклуци, сега беше натрошено и лежеше пръснато около витрините. Сивата боя се бе олющила, образувайки странни и дори красиви шарки. Снежинки на разложението.

Колкото и да бе чудно, бяха останали дори някои от търговските експонати: телефон Мики Маус — далечен спомен от детството ми; наядени от молци, но все още прилежно сгънати тениски, покрити с натрошени стъкла. Под стъклата в една от витрините Рейдар намери кутия с карти и стари рекламни туристически брошури за Гатор и Кристалните градини, и за всякакви други атракциони, които отдавна не съществуваха. Бен вдигна ръка и ме подкани да ида до него. Сочеше безмълвно към един алигатор от зелено стъкло. Лежеше съвсем сам в едната от витрините, почти погребан под праха. Помислих си, че точно това е стойността на сувенирите: не можеш да ги подариш.

Тръгнахме обратно към празната стая, през стаята с металните рафтове и минахме през последния ТРОЛ ВХОД. Тази стая приличаше на офис без компютри и, изглежда, бе напусната много набързо. Сякаш хората, които са работили тук, са били засмукани в космоса от извънземни или нещо такова. Двайсет бюра в четири редици. На някои от бюрата все още имаше химикалки, както и много големи календари. На всяко бюро календарът бе отворен на февруари 1986. Бен бутна единия от столовете, той се завъртя и заскърца ритмично. Хиляди малки залепващи се листчета с реклама на Мартин Гейл Моргидж Корпорейшън бяха наредени до едно от бюрата в доста крива и почти разрушена пирамида. Имаше отворени кутии с разпечатки от матричен принтер с подробно отразени приходи и разходи на Мартин Гейл Моргидж Корпорейшън. На едно от бюрата някой беше построил едноетажна хартиена къща от брошури за жилищни квартали. Развалих къщата и пръснах брошурите с мисълта, че вътре може да има някаква следа. Нямаше.

Рейдар прелистваше вестниците. След малко прошепна:

— Нищо след 1986.

Започнах да ровя из чекмеджетата на бюрата. Намерих клечки за уши, моливи, химикалки, опаковани по дванайсет в картонени кутии с античен дизайн. Носни кърпички. Чифт ръкавици за голф.

— Виждате ли нещо интересно? — попитах. — Интересно в смисъл дали някой е идвал тук през последните… да кажем… двайсет години?

— Освен ТРОЛ ВХОДОВЕТЕ — нищо друго — каза Бен. Бяхме в гробница, всичко бе погребано в прах.

— И защо тя ни доведе тук? — попита Рейдар.

— Не знам — казах. Марго я нямаше.

— Тука има някакви следи — каза Рейдар. — Няма прах. Като безпрашен правоъгълник е. В празната стая с килима. Сякаш някой е местил нещо, но не знам, не съм сигурен.

— И някой е боядисвал или рисувал — каза Бен. Рейдар насочи фенера към далечната стена на офиса, където имаше няколко ленти бяла боя. Сякаш на някого му бе хрумнала налудничавата идея да пребоядисва и хигиенизира, но е зарязал проекта след около… няколко минути. Приближих се към стената и там под бялата боя видях графити в червено. Виждах червените петна от спрея, но не различавах буквите. Просто червеното се просмукваше като кръв, но, да речем… кървенето беше прекалено слабо. До стената имаше кутия с боя. Отворена. Клекнах и мушнах пръст в кутията. Повърхността беше суха и твърда, но се пропука лесно и пръстът ми потъна в боята. И докато тя капеше от пръста ми, всички мълчахме, защото и тримата осъзнахме, че в крайна сметка някой бе идвал, неотдавна, съвсем скоро. И точно тогава сградата изскърца пак, Рейдар изтърва фенера и изпсува.

— Баси, изкарах си акъла — каза той.

— Копелета — обади се Бен. Фенерът бе все още на земята. Направих крачка назад, за да го вдигна, но Бен сочеше. Сочеше стената. Разсеяна светлина падаше върху червените графити и ги принуждаваше да изплуват на повърхността на бялата боя. Призрачно сивите букви на Марго:

Вдигнах фенера и го насочих директно към боята. Буквите изчезнаха. Но когато го насочих от друга част на стаята, успях отново да го прочета.

— По дяволите — едва промълви Рейдар.

И сега вече Бен каза:

— Копеле, може ли да тръгваме. Защото последния път, когато бях така изплашен. зарежи. Страх ме е, копеле. Това не е никак смешно.

„Това не е никак смешно“… беше един доста мек начин да се определи ужасът, който изпитвах. „Това не е никак смешно“ беше предостатъчно и за мен. Тръгнах бързо към ТРОЛ ВХОДА. Усещах как стените ни затискат.

10

Бен и Рейдар ме оставиха пред нас. Макар че не отидоха на училище, не можеха да си позволят да пропуснат репетицията на бандата. Седнах съвсем сам с „Песен за мен самия“. После отворих книгата и се опитах за десети път да прочета цялото стихотворение. Започнах пак отначало, но проблемът е, че това стихотворение е дълго около осемдесет страници. Освен това е и много странно, някакви неща се повтарят до безкрай, и макар че разбирах всяка отделна дума, не можех да схвана за какво става въпрос. Знаех, че подчертаните места бяха най-важните, но ако успеех да схвана цялото стихотворение, може би щях да разбера дали е нещо като предсмъртно писмо, или стихотворение на някой самоубиец, или нещо такова. Но не го схващах. Всичко изглеждаше без всякакъв смисъл.

Стигнах до десета страница, напълно се обърках, изцяло откачих, и реших да се обадя на детектива. Намерих визитката му в късите гащи, които пък открих в коша за пране. Той вдигна на второто позвъняване.

— Уорън.

— Здрасти. Ам… аз съм Куентин Якобсен. Приятел съм на Марго Рот Шпигелман.

— Помня те, хлапе. Какво става?

Казах му за следите, за минимола и за хартиените градове, за Сън Тръст Билдинг, където Марго каза, че Орландо е хартиен град, как бе казала, че не иска да я намерят децата накацана от мухи, за това, че трябвало да гледам под стъпалата си и да я търся там. Дори не ме попита защо съм влязъл без разрешение в изоставената сграда, какво съм правил там в десет сутринта в учебен ден. Само слушаше, мълчеше и чакаше да свърша. И когато свърших, каза:

— Момче, ти си готов за детектив. Трябва ти само пистолет, малко повече кураж и три бивши съпруги. Каква е теорията ти?

— Притеснявам се, че може да е решила… да… ами… да се самоубие.

— Момче, винаги съм знаел, че рано или късно това момиче ще избяга. Тя бяга. Разбирам тревогата ти, виждам аргументите ти, но не забравяй, че го е правила и преди. Това със следите искам да кажа. Да добави малко драма към цялото начинание. Честно, момче, ако тя искаше да я намериш жива или мъртва, до сега да си я намерил.

— Но…

— Виж, момче, за нещастие, тя е пълнолетна, има право на свободен избор. Знаеш това. Мога ли да ти дам един съвет: изчакай я да се върне. Идеята ми е, че в даден момент трябва да спреш да гледаш към небето, или пък ще дойде ден, когато ще погледнеш надолу, и ще разбереш, че и ти си отлетял.

Затворих. Имах кофти вкус в устата, не можех да преглътна току-що осъзнатия факт, че поезията на Уитман нямаше да ме заведе при Марго. Все си мислех за онези редове: „Завещавам себе си на почвата, за да израсна/ от любимата ми пролетна трева, ако ти трябвам/ погледни отдолу на подметките на твоите обувки“. Тази трева според Уитман е „хубавата и неподстригана коса от някой гроб“. Но къде са гробовете? Къде са хартиените градове?

Влязох в Омникшънъри да видя дали някой знае нещо за „хартиените градове“. Намерих много умен, задълбочен, изчерпателен и изключително полезен коментар от юзъра skunkbutt18: „Хартиен град е град, в който има фабрика за хартия“. Това беше Омникшънъри, всичко, което може да се каже за него, бе събрано в това изречение. Информацията, пусната от Рейдар, беше много полезна и изчерпателна. Нещата, които минаваха без редактиране, като обемистия труд на skunkbutt… е, имаше какво още да се желае. Но когато се разрових из нета, намерих нещо заровено под около четиридесет коментара за някакъв имот в Канзас.

Псевдоград! Ще отидеш в псевдоградовете и никога няма да се върнеш. Поех дъх бавно и дълбоко и се загледах в монитора.

И така неминуемо достигнах до заключението. Заключението само по себе си беше неминуемо. Макар че всичко в нея се беше скършило, макар че бе взела своето решение, тя не би могла да си позволи да изчезне съвсем. И затова бе решила да ми остави тялото си. На мен. В някое подобие на нашия квартал, в някое разрушено подобие на нашия град, където преди много години първите струни в нея се бяха скъсали. Тя бе казала, че не иска тялото й да бъде намерено от някакви деца, и сега вече имаше смисъл в решението й — от всички хора, които познаваше, бе избрала отново мен. Да я намеря. Нямаше да е нещо ново за мен, нямаше да е нещо, което вече не бях преживял, имах редкия опит в намиране на трупове из околността.

Видях Рейдар онлайн и тъкмо се канех да му пиша, когато на монитора се появи съобщение от него.

Изпратих му линк с информацията.

Но не успях да се успокоя и се обадих на Бен от леглото и му казах теорията си.

— Доста зловещо, пич. Но мисля, че тя е О.К. Мисля, че всичко е част от някаква нейна игра.

— Не знаех, че галантността е в кръвта ти.

Той въздъхна.

— Както кажеш. Не можеш да отречеш, че е малко тъпо от нейна страна да духне три седмици преди да завършим училище. Разбираш ли ме? Изкара ти акъла, Лейси се притеснява, балът е след три дни. Не можем ли поне да изкараме един нормален бал?

— Сериозно ли ми говориш? Бен, тя вече може да е мъртва?

— Не е мъртва. Тя е просто кралица на драмата. Иска да й се обръща внимание. О.К., знам, че родителите й са задници, но те я познават по-добре от нас, нали? И те мислят точно така.

— Не е възможно да си чак такъв тъпак — казах.

— Както кажеш, пич. Денят беше много дълъг и за двама ни. Прекалено много драма. TTYS19.

Щеше ми се да му се подиграя, че използва глупав интернет жаргон, но просто не ми се занимаваше.

След като затворих, пак влязох онлайн да търся списък с псевдоградовете във Флорида. Нямаше списък. После написах „недостроени квартали“, „необитавани квартали“ и Гроувпойнт. След известно ровене успях да направя списък от пет такива в радиус от три часа с кола от Джеферсън Парк. Разпечатах карта на Централна Флорида, сложих я на стената над компютъра и маркирах петте места. Разгледах картата с отбелязаните точки, но не намерих никаква връзка между тях, не образуваха никаква форма, буква или нещо подобно. Просто напълно случайно разположени места в най-далечните покрайнини на по-големите селища. Щеше да ми отнеме поне седмица да ги обиколя. Защо не ми бе оставила името на някакво конкретно място? Всички тези следи, които освен да ме плашат, не ме водеха кой знае къде. Всичко, което беше оставила, беше само ужасното чувство на трагедия и обреченост. Но защо не беше оставила име на място? Нещо, за което да се хвана. Вместо това сега се опитвах да се покатеря на върха на планина от чакъл.

На другия ден Бен ми даде КЗИГПМ, понеже щеше да ходи на… пазар. С Лейси. За бала. С нейната кола. За първи път нямаше нужда да седя и да ги чакам пред залата. След последния час хукнах право към колата. Бен имаше талант да я подкара, аз — не. Бях първи на паркинга и тръгнах последен. Накрая, като по чудо, зацепи и аз потеглих към Гроувпойнт.

Излязох от града по „Колониал драйв“. Карах бавно и се оглеждах за някой запуснат квартал. Възможно бе да съм изпуснал нещо. Зад мен имаше дълга колона коли и започнах да се притеснявам, че задържам цялото движение. Не можех да се разбера. Как е възможно при дадените обстоятелства да се тревожа за такива дребни, незначителни неща? Примерно да се питам всяка секунда дали оня в джипа зад мен си мисли, че съм един изключително предпазлив шофьор, или ме псува. Исках изчезването на Марго да ме промени, но на този етап промяна нямаше.

Докато опашката от коли се виеше зад мен като погребална процесия, от онези, на които се ходи по професионално или друго задължение, аз очевидно бях започнал да откачам, защото в един момент осъзнах, че си говоря с нея. Ще тръгна по струната, ще свиря на нея. Няма да предам доверието ти. Ще те намеря.

Но в интерес на истината, когато говорех с нея, се чувствах много по-добре, странно спокоен. И този „разговор“ не ми позволяваше да си представям всички останали зловещи вероятности. Стигнах до клюмналия знак към Гроувпойнт. Сигурен съм, че чух стотици откъртени въздишки на облекчение. Опашката се отпуши като тапа на шампанско в мига, в който завих по асфалтовия път, водещ към голямото никъде. Изглеждаше като алея за паркиране пред къща, само дето нямаше къща. Оставих мотора да работи и излязох. Гроувпойнт изглеждаше малко по-завършен, отколкото ми се бе сторил в началото. Две мръсни асфалтови алеи, стигнали до такава точка на разпад, че едва се виждаха очертанията им. Минах по двете алеи. Горещината се промъкваше в носа ми, после в дробовете. Изпепеляващото слънце правеше всяко движение невъзможно. Но вече знаех злокобната, но така сладка за момента истина, че при такава горещина смъртта започва да вони. А Гроувпойнт не миришеше на нищо друго освен на варен, спечен, дори прегорял въздух, както и на газовете от колата — телесните миризми на разпад остават близо до повърхността поради влажността им.

Огледах се. Търсех доказателство, че е идвала. Стъпки, нещо написано в пясъка, но явно аз бях първият човек, дръзнал да мине по тези улици от години. Полето беше равно, изкоренените навремето храсти така и не бяха успели да поникнат отново. Никакви пътеки, никакви палатки, никакви следи от огньове. Никаква Марго.

Върнах се в КЗИГПМ и потеглих към I-4, след което тръгнах на североизток към следващото място — Холи Медоус. Минах три пъти покрай него, докато го намеря, понеже имаше само дъбови дървета, обработваеми полета и поради липсата на табелка, вход, или каквото и да е обозначение не си личеше да е нещо повече от нищо. Но щом успях да набутам колата по мръсния разбит път измежду дъбовете и няколкото бора, изглеждаше досущ като Гроувпойнт. Главният път бавно изчезна, сякаш се изпари, и на негово място остана поле. Не виждах никакви други пътища, но на земята намерих няколко дървени летви боядисани със спрей. Предположих, че са служили за маркировка или нещо такова. Не надуших и не видях нищо подозрително, но изведнъж усетих как гърдите ми се огъват под тежестта на страха. Не разбирах защо, не проумявах от какво, но после го видях: когато бяха секли дърветата, за да почнат да строят, бяха оставили едно-единствено дърво. Съсухреният изкривен дъб с тъмната си сбръчкана кора по клоните беше досущ като дъба, до който намерихме Робърт Джойнър в Джеферсън Парк. Бях сигурен, че ще я намеря там, зад дървото.

И за първи път си я представих такава: Марго Рот Шпигелман, облегната тежко на дървото, очите й — тихи, черната кръв шурти от устата й, блокира притока на въздух, цялото й лице е изкривено, защото ми бе отнело толкова дълго да я намеря. Тя ми се бе доверила, тя е вярвала, че ще я намеря рано или късно, така както ми се бе доверила последната нощ. И аз я бях предал, бях се провалил. И макар че миришеше само на задаващ се дъжд, бях сигурен, че съм я намерил.

Но не, това си беше просто едно дърво. Самотно дърво в празната сребристосива мръсотия. Седнах до него, облегнах се и най-сетне издишах. Не, не можех да правя тези неща сам. Не ми харесваше, не исках сам. И ако тя си бе въобразила, че Робърт Джойнър ме е подготвил за такова нещо, мога да кажа, че съвсем се бе объркала. Аз не познавах Робърт Джойнър. Аз не обичах Робърт Джойнър.

Започнах да удрям с юмруци в земята, и пак, и пак, пясъкът се разбяга под ударите ми и без да се усетя, вече удрях по оголените корени на дървото. И продължих да удрям. Болката се стрелкаше по дланите и китките ми. До този момент не си бях позволил да плача за Марго, но тогава заплаках, закрещях, защото нямаше кой да ме чуе, удрях върху оголения нерв на дървото и виках. Липсваше ми. Липсваше ми. Липсваше ми. Липсваше ми.

Ръцете ми се умориха, очите ми пресъхнаха. Останах до дървото и мислех за нея, докато светлината посивя.

11

На следващата сутрин в училище Бен говореше с Лейси, Рейдар — с Анджела, всички бяха застанали под сянката на едно дърво с ниски клони. Беше непоносимо да слушам за бала, за враждата между Лейси и Бека и за някакви други тъпизми. Исках да им кажа какво бях видял, но когато ми се отвори възможност да говоря, казах само:

— Огледах две от местата. Не намерих нищо.

Едва тогава разбрах, че наистина нямам какво ново да им кажа.

Никой не изглеждаше и чак толкова загрижен, освен Лейси. Тя ме слушаше, кимаше с глава и накрая каза:

— Снощи четох в някакъв сайт, че хората, които обмислят самоубийство, прекратяват връзките си с онези, с които са се скарали. И че подаряват нещата си. Миналата седмица Марго ми даде пет чифта джинси, защото щели да ми стоят по-добре. Което изобщо не е вярно, защото тя е толкова по-… женствена.

Харесвах Лейси, но сега разбрах какво бе имала предвид Марго… с уронването на самочувствието.

Но докато разказваше за случката с джинсите, Лейси започна да плаче. Бен я прегърна и тя сложи глава на рамото му, което беше доста трудно, защото на тези токове беше по-висока от него.

— Лейси, трябва само да намерим мястото. Виж, говори с приятелите си. Споменала ли е пред някого за хартиени градове? Споменавала ли е някакво конкретно място? Имало ли е някакво място из тези запуснати сгради, което да е било от специално значение за нея?

Тя сви рамене, все така облегната на рамото на Бен.

— Пич, стига, не я разстройвай повече — каза Бен. Въздъхнах, но какво да правя — млъкнах.

— Онлайн съм, но не се е логвала в Омникшънъри, откакто замина. Не и с потребителското си име — каза Рейдар.

После всички се върнаха на темата за бала. Лейси вдигна глава от рамото на Бен, все така тъжна и отнесена, но се опита да се усмихне, когато Бен и Рейдар започнаха обмяна на опит в купуване на корсети.

Денят мина както всеки друг — бавно, с хиляди жални и умолителни погледи към часовника. Но сега беше още по-непоносимо, защото с всяка минута, пропиляна в училище, я разочаровах още повече, не я търсех, не я намирах.

Единственият час, който мина що-годе поносимо, беше по английска литература. Др. Холден тотално съсипа изненадата от развръзката в „Моби Дик“. Очевидно жената бе изпаднала в пълна заблуда, че всички сме я прочели, и започна да говори за Капитан Ахав и неговата мания да намери и убие оня бял кит. Но беше суперзабавно да я гледаш как се вдъхновява все повече и повече.

— Ахав е луд маниак, който се бори срещу съдбата си. Той иска едно-единствено нещо, нали така? Той има една-единствена мания. И понеже е капитан на собствения си кораб, никой не може да го спре. Да, може би ви се струва странно да пишете за него, наистина е спорно дали трябва да се прави подобен избор за последен изпит, като се има предвид, че Ахав е глупаво обсебен от една-единствена идея. Но не може да не признаете, че има нещо трагично и в същото време героично в начина, по който води своята битка, единствената си битка, която в крайна сметка губи и знае, че ще загуби. Дали неговата надежда е лудост, или е просто нещо съвсем човешко?

Опитах се да запиша всичко, което казва, с надеждата да мина на изпита, без да се налага да чета книгата. Докато говореше, осъзнах, че тя умее да чете и да разбира това, което чете. Беше много добър учител. И беше казала, че харесва Уитман. Така че, веднага щом звънецът удари, извадих „Тревни листа“ от раницата си и много бавно затворих ципа. Чаках всички останали да хукнат навън — към къщи или към извънкласни дейности. Изчаках един, който я молеше да му даде още малко време за доклад, който не бе предал навреме, и когато оня си замина, тя каза:

— Ето го и моя любим почитател на Уитман.

Усмихнах се малко насила.

— Познавате ли Марго Рот Шпигелман? — попитах.

Тя се настани зад катедрата си и ме покани да седна.

— Никога не съм й преподавала, но съм чувала много за нея. Разбрах, че е избягала от дома.

— Остави ми тази стихосбирка, преди да… замине — казах и й подадох книгата. Тя започна да я прелиства бавно, а аз продължих да говоря: — Много мислих върху подчертаните редове. И накрая на „Песен за мен самия“ е подчертала тези неща за смъртта. Като това: „… ако ти трябвам/ погледни отдолу на подметките на твоите обувки“.

— Оставила е това за теб… — каза тихо тя.

— Да.

Тя започна да прелиства пак и посочи подчертаните в зелено редове.

— А това за рамките на вратите? Това е велик момент в стихотворението. Уитман… всъщност можеш буквално да чуеш как крещи: „Отвори вратите!“ И не само това! „Махни ги!“

— Тя. всъщност ми беше оставила нещо в рамката на вратата, в едната панта.

Тя се засмя.

— Ха! Умно момиче. Но стихотворението е уникално. Не ми се иска да го виждам принизено до такъв буквален прочит. И очевидно е приела стихотворението доста песимистично, а истината е, че това е една много оптимистична творба. Това е стихотворение за връзката между нас, за начина, по който сме свързани. Ние всички имаме една обща коренна система, като тревата.

— Но това, което е подчертала, ми изглежда като предсмъртно послание или нещо такова — казах, а Др. Холден прочете последните редове и ме погледна.

— Би било много голяма грешка да се извлече безнадеждност от нещо толкова оптимистично. Надявам се да не го е разбрала грешно, Куентин. Ако прочетеш цялото стихотворение, няма начин да не разбереш единственото послание — че животът е нещо ценно и съкровено. Но… кой знае. Може би тя е видяла това, което е търсела, което е искала да види. Често четем поезията по този начин — четем това, което искаме да прочетем, а не виждаме очевидното. Но ако приемем, че си прав, тя просто не е разбрала стихотворението на Уитман и напълно погрешно е решила, че Уитман я насочва в посока, която сама е избрала и за каквато той изобщо не говори.

— А той за каква посока говори?

Тя затвори книгата и ме погледна в очите. Наложи се да отместя поглед.

— Ти какво мислиш за стихотворението?

— Не знам — казах и погледнах към подредените на бюрото оценени домашни. — Четох го цялото няколко пъти, но не мога да кажа, че съм го разбрал. Чета го постоянно, предимно подчертаните редове, чета го, за да разбера Марго, не го чета, за да разбера Уитман.

Тя взе един молив и започна да пише на гърба на един плик.

— Изчакай малко. Искам да си запиша това.

— Кое?

— Това, което току-що каза — обясни тя.

— Защо?

— Защото мисля, че точно това е била целта на Уитман. Не да гледаш на „Песен за мен самия“ като на стихотворение, а да осъзнаеш какъв е начинът да разбереш другия човек. Но си мисля дали няма да е по-добре да го прочетеш като стихотворение, да намериш връзката между подчертаното и останалата част, не само да търсиш следи или нещо, което да те насочи към нея. Само така едно такова стихотворение може да бъде разбрано, само така може да послужи. Мисля, че има много общо между поета в „Песен за мен самия“ и Марго Шпигелман — тази харизма, тази страст към пътешестването. Не можеш да разбереш, ако четеш само няколко цитата.

— Добре, благодаря — казах, взех книгата и станах. Не се почувствах по-добре.

Тръгнах с Бен и останах у тях целия следобед. После той отиде да вземе Рейдар за някакво предабитуриентско парти. Един наш приятел, Джейк, бе решил да прави купон в тях, понеже техните били извън града. Бен ме помоли да отида, но не ми се ходеше.

Запътих се обратно към нас през парка, където с Марго бяхме намерили умрелия пич. Спомних си онова утро и стомахът ми се обърна. Не, не заради умрелия пич, а защото си спомних, че всъщност тя го бе намерила. Не бях способен да намеря тяло на мъртвец дори на собствената си площадка! Да не говорим извън нея. И как се очакваше да го направя точно сега?

Прибрах се и цяла вечер се опитвах да чета „Песен за мен самия“. Но въпреки съвета на Др. Холден, все обръщах на подчертаните редове и пак всичко ми изглеждаше като случайно подбрани думи, пуснати ей така на реда, без никаква логика.

На другата сутрин се събудих рано, малко след осем. Седнах на компютъра. Бен беше онлайн.

Рейдар се появи и писах и на него.

Не знаех какво да отговоря. Беше прав… може би. Може би заслужаваше да бъде забравена. Но аз не можех да я забравя. По никакъв начин.

Майка ми и баща ми бяха все още в леглото, гледаха някакъв стар филм по телевизията.

— Може ли да взема минивана? — попитах.

— Разбира се. Защо?

— Реших да ида на бала — казах. Всъщност измислих лъжата, докато я казвах. И продължих да лъжа: — Трябва да взема костюм, да ида до Бен. И двамата ще ходим без момичета.

Майка ми седна и се усмихна.

— Много се радвам, слънце. Ще видиш, че ще ти хареса. Ще се върнеш ли в нас, преди да идеш на бала? Да направим снимки?

— Мамо, наистина ли искаш да имаш снимки от бала на сина си без момиче, като коч, с коч компания. Нима искаш да трупаме още върху завидния рекорд от унижения, който постигнах през краткия си живот?

Тя се засмя.

— Обади се преди часа, за който сме се договорили — каза баща ми. А „часът, за който сме се договорили“, по принцип беше полунощ.

— На всяка цена — казах. Беше толкова лесно да ги метнеш. Зачудих се защо преди този ден не ми бе хрумвало да ги лъжа, освен за онази нощ с Марго.

Тръгнах по I-4 на запад към Кисими, към увеселителните паркове. Минах покрай I-Драйв, където бяхме влезли във Воден свят, и се качих на магистрала 27 към Хайнес. В тая област има много езера, а около всяко езеро във Флорида са се настанили богаташи. Изглеждаше ми доста необичайно място за запуснат или недостроен квартал. Но в сайта, който бях намерил, изрично подчертаваха, че имало един голям парцел, на който била наложена ипотека, и така и никой не успял да го застрои. Познах го веднага, защото всички останали малки кварталчета и градчета около пътя бяха оградени със стена. Но Куейл Холоу представляваше само един пластмасов, забит в земята знак. Завих. Имаше много табелки и плакати.

За разлика от предишните места това очевидно се поддържаше. Нямаше нито една построена къща, но навсякъде около паркингите бяха сложени колчета за маркировка и тревата бе наскоро окосена. Всички улици бяха павирани и даже имаше табели с имената им. В предполагаемия център беше изкопано езеро в идеален кръг, но после някой го беше пресушил. Трябва да си е имал сериозна причина за подобна глупост. Беше дълбоко около три метра и с диаметър няколкостотин метра. По дъното като змия се виеше някакъв маркуч, а в средата се издигаше фонтан от алуминий и стомана. Улових се, че преценявам предимствата на празното езеро — нямаше да се налага да се взирам из водата и да се чудя дали не лежи някъде на дъното в очакване да надяна водолазен костюм и да се гмурна да я вадя.

Бях повече от сигурен, че не е там. Имаше прекалено много квартали наоколо, нямаше начин да се скриеш, независимо дали си човек, или труп. Но все пак разгледах. И докато карах по улиците на Куейл Холоу, изведнъж почувствах пълна, гола, отчаяна безнадеждност. Исках да се радвам, че не е там. Но не можех да изпитам нито радост, нито облекчение. Единственото, което се въртеше из ума ми, беше, че ако Марго не беше тук, щях да се надявам или да се ужасявам, че тя или трупът й ще е на следващото място, и после на следващото, и после на някое друго, и че може би никога няма да я намеря. Коя от двете съдби бих предпочел? Да я намеря мъртва, или никога да не я намеря?

Свърших с обиколката, не намерих нищо, подкарах към магистралата, ядох в някакво крайпътно заведение, после пак ядох напът към минимола.

12

Докато паркирах на миниатюрния паркинг, забелязах, че някой бе залепил със синя бояджийска лента дупката в дървения блок, която бяхме избили с Бен и Рейдар. Кой ли бе идвал тук след нас?

Минах с колата отзад и паркирах минивана до ръждясалия контейнер за боклук, край който не бе минавала боклукчийска кола от десетилетия. Помислих си, че ако се наложи, мога да мина с колата през залепената лента. После минах край металните врати и забелязах, че бяха различни, пантите им не се виждаха или нямаха такива.

Благодарение на Марго бях понаучил нещичко за пантите и едва сега разбрах защо не бяхме успели да ги отворим с дърпане. Не е трябвало да ги дърпаме, а да ги бутаме. Отидох до вратата на офиса и бутнах. Отвори се съвсем нормално, без никаква съпротива. Господи, какви идиоти сме били! Разбира се, че всеки, който поназнайваше нещо за строителство и сгради, всеки, който беше влизал в сграда, всеки, който знаеше какво е сграда, би ти казал как да отвориш затворена врата. И сега лентата на мястото на дупката изглеждаше съвсем не на място.

Свалих раницата от гърба си и извадих големия фенер на баща ми. Включих го и се огледах из стаята. Нещо със забележителни размери тичаше по рафта. Потръпнах. Малки гущери подскачаха и бягаха под светлината на прожектора.

Един-единствен лъч светлина пробиваше през тавана и образуваше кръгло петно на пода. Съвсем слаба светлина се просмукваше и през дървените блокове, затова разчитах предимно на фенера. Тръгнах между бюрата. Разгледах вещите, които бях намерил в чекмеджетата и които никой от нас не бе взел, нито прибрал обратно. Беше страшно, наистина страшно да минаваш покрай толкова много бюра с един и същи календар, на един и същи месец. Февруари 1986. Февруари 1986. Февруари 1986. Февруари 1986. Юни 1986. Февруари 1986. Обърнах се и насочих светлината към бюрото в центъра на офиса. Някой бе обърнал страниците на календара. Юни. Облегнах се и разгледах хартията отблизо с надежда да видя следи от откъснати страници, или следи от химикал, или молив, или нещо, което да е обърнало страницата. Нищо, нищо различно от останалите календари. Само датата беше различна.

Сложих фенера между врата и рамото си и пак започнах да тършувам из чекмеджетата, като обърнах специално внимание на бюрото с дата юни: носни кърпички, няколко подострени молива (удивих се, че се бяха запазили остри), няколко бележки за ипотеките на някакъв Денис Макман, празна кутия от „Марлборо“ и почти пълно шишенце червен лак за нокти.

Взех фенера в ръка, лака в другата и го огледах. Толкова червен, почти черен. Бях виждал този цвят. Беше на таблото на минивана през онази нощ. Изведнъж бягащите стъпки на стотици малки крачета, скърцането и пукането в сградата нямаха никакво значение. Изпаднах в някаква перверзна, откачена еуфория, отвъд границата на разума. Не знаех дали беше същото шишенце, или марка, но със сигурност цветът беше същият.

Завъртях шишето и забелязах едно малко, много скромно и непретенциозно петънце от синя боя. От боядисаните й в синьо пръсти. Сега вече бях сигурен. Била е тук. След като се разделихме онази сутрин, тя бе идвала тук. Може би все още спеше тук. Може би идваше само късно през нощта. Може би тя бе сложила лентата на вратата, за да не я притеснява никой.

И тогава реших да остана до сутринта. Ако тя е спала тук, не виждах защо да не мога и аз. След това проведох кратък разговор със себе си.

И в крайна сметка плъховете нямаха никакво значение, защото бях на място, където Марго бе живяла, или присъствала, или минала, но ЖИВА. Това място я бе видяло след мен, стана ми топло и почти усетих уют. Искам да кажа… абе не че се чувствах точно като бебе в скута на майка си, но поне приемах всеки шум малко по-спокойно, без да получавам пристъпи на астма и сърдечен удар едновременно. Когато се отпуснах, вече можех да разглеждам по-спокойно. Знаех, че има какво да се намери. Сега вече бях готов да го намеря.

Излязох от офиса през ТРОЛ ВХОДА. Бях в стаята с лабиринта от рафтове. Минах няколко пъти, огледах. После се мушнах в следващия ТРОЛ ВХОД и вече бях в празната стая с навития мокет. Бялата боя се донапука и изхруска под натиска на гърба ми. Останах облегнат на стената, гледах как нащърбеният лъч светлина се процежда през дупката на тавана и пълзи по пода милиметър по милиметър. Стоях и чаках слухът и психиката ми да привикнат със звуците над главата ми.

След малко ми писна и се мушнах през последния ТРОЛ ВХОД към магазина за сувенири. Разгледах тениските, извадих кутията с брошурите и започнах да ровя из тях. Предполагам съм търсел някакво написано на ръка съобщение от Марго. Но… нищо, абсолютно нищо.

После се върнах в стаята, която незнайно защо бях започнал да наричам „библиотеката“. Прехвърлих всички издания на „Рийдърс Дайджест“ и намерих една купчина списания „Нешънъл Джиографик“ от шейсетте. Но по кутията имаше пластове, сантиметри прах. Бях напълно сигурен, че не е пипала вътре.

Открих следи от човешко присъствие чак когато се върнах в празната стая. На олющената, дори оголена от боя стена, до която бе навит мокетът, открих девет дупки от габърчета. Четири от дупките образуваха нещо като квадрат, а в квадрата имаше пет дупки. Реших, че може би е останала доста дълго и е имала време да си закачи плакати, макар че от нейната стая очевидно не липсваха никакви плакати.

Развих мокета до средата и намерих още нещо: една прилежно сгъната кутия, в която е имало двайсет и четири енергийни блокчета с ядки и стафиди. Не, не можех да си я представя така. Марго седи на някакъв плесенясал мокет и яде шоколадче, облегната на стената. Тя е съвсем сама, яде само шоколадчета. Или пък ходи един път дневно до някой магазин и си купува сандвич и Маунтин Дю, но по-голямата част от времето прекарва върху или около този мокет. Не, това беше прекалено тъжно, за да е истина. Не, не. Такава самота… това не беше Марго. Но всички доказателства от последните дни сочеха към едно поразяващо заключение: самата Марго през значителна част от времето не беше Марго, не беше такава, каквато очаквах, каквато исках да бъде, каквато я познавах.

Развих мокета още малко и намерих синьо плетено одеяло, тънко като вестник. Сграбчих го и го приближих до лицето си. И ето! Да, господи! Тя е! Нейният аромат. Шампоан с дъх на люляци — лосион с мирис на бадеми, а под всичко това боязливата сладост на кожата й.

И пак си я представих. Развива мокета всяка нощ, но не до края, за да не позволява на голия нащърбен цимент да докосва бедрата й, и ляга на една страна. После се мушва под одеялото и използва неразвитата част от мокета като възглавничка. И заспива. Но защо тук? Как така? С какво това място бе по-хубаво от дома? И ако е било чак толкова хубаво, защо е напуснала? Ето това не си обяснявах и тогава разбрах защо не можех да си обясня: защото аз не познавах истинската Марго. Знаех как ухае, знаех как се държи пред мен, знаех как се държи с останалите, знаех, че обича Маунтин Дю и приключение и драма, и знаех, че е забавна, умна, че като цяло е много повече от всички нас. Но не знаех какво я бе довело тук, какво я бе задържало тук, какво я бе накарало да си тръгне от тук, ако изобщо бе тръгнала. Не знаех защо има хиляди плочи, но никога не бе споделила с никого, че обича музика. Не знаех какво прави през нощта, когато щорите й са пуснати, когато вратата й е заключена, какво прави в запечатаното усамотение на стаята си.

И може би точно това трябваше да направя, преди да предприемам каквото и да е. Трябваше да разбера коя е Марго през времето, в което не беше… Марго.

Легнах с одеялото с нейните аромати и загледах тавана. През пукнатината на покрива виждах отрязък от небето, обагрено в цветовете на късния следобед. Като накъсано по краищата платно, на което някой бе рисувал в яркосиньо. Това бе най-страхотното място за спане на света. Можеш да гледаш звездите през нощта, без да те вали дъжд.

Обадих се в нас да се разпиша за следобедна проверка. Баща ми вдигна. Казах, че сме в колата и отиваме да вземем Рейдар и Анджела и че ще остана у Бен след бала. Той ми каза да не пия, казах му че няма да пия, после той каза, че е горд с мен, дето отивам на бала, а аз се запитах дали би се гордял с мен за това, което всъщност правех.

Беше скучно. Искам да кажа, че след като свикнеш с присъствието на гризачи и с мистериозните стонове на стените, както и с ужаса „господи, сградата се разпада!“, нямаше кой знае какво да се прави. Няма интернет, няма телевизия, няма музика. Беше ми скучно. Затова не проумявах защо бе избрала това място. Винаги ме бе поразявала с темперамента си. Тя беше човек с много нисък праг на търпимост към скуката. Може би й харесваше идеята да живее като скитник, като просяк. Не, невъзможно! Та тя си беше облякла скъпи маркови джинси, за да влезе с взлом във Воден свят!

И поради липса на каквито и да е забавления, взех че пак отворих „Песен за мен самия“. Единственият подарък от нея. Преместих се под една дупка, близо до светлината. На пода имаше голямо мокро петно. Седнах с кръстосани крака и се настаних така, че светлината да пада директно върху книгата. И по някаква тотално необяснима причина започнах да разбирам.

Проблемът с това стихотворение е, че започва много бавно. Като някакво много дълго въведение, но около деветнайсетия ред най-сетне вкарва малко история и чак там взех да схващам. Значи, тоя Уитман си седи някъде и се размотава (той му вика пътешестване) по тревата и тогава:

Ето за тази надежда говореше Др. Холден — тревата е метафора на неговата надежда. Но това не е всичко. После казва така:

Един вид, тревата е метафора на божието величие или нещо от сорта…

И после:

Така че, може би тревата е метафора за равенството между хората и същността на връзките между нас, както каза Др. Холден. И накрая пише за тревата така:

Значи, тревата е и смърт. Тя расте от погребаните тела. Тревата е толкова много неща! Изумително! Тревата е метафора за живот, за смърт, за равенството между нас, за връзката между нас, тревата е децата ни, Господ, надеждата.

Не можах да разбера коя от всичките идеи е най-важната в стиховете. Но когато мислех за тревата и за всичките различни начини, по които можеш да я видиш и усетиш, тогава се замислих за начина, по който виждах или не виждах, или бях погрешно видял Марго. Можело е да я видя по толкова много начини! А аз съм бил фокусиран само върху това, което бе станало от нея. Но сега, опитвайки се да разбера многото лица на тревата, стиснал нейното одеяло и усещайки аромата й в гърлото си, осъзнах най-важния и съществен въпрос. Въпросът, чийто отговор търсех. „Какво е тревата?“ е сложен въпрос с нееднозначен отговор. „Коя е Марго Рот Шпигелман?“ е всесилна метафора, която може да се тълкува по най-различен и нееднозначен начин. В това, което тя остави за мен след себе си, имаше място за безкрайно много образи, за една цяла безкрайност от образи. Лицата на Марго.

Сега трябваше да сведа тази безкрайност от образи до минимален брой. Помислих си, че има неща, които не виждах или бях видял и изтълкувал грешно. Исках да махна покрива, да го разкъсам, да осветя цялото място и да го видя на светло, като едно цяло, а не милиметър по милиметър да лазя из него и да виждам ту един ъгъл, ту друг. Сложих одеялото й настрани и извиках силно, така че всички плъхове над мен да ме чуят. „ЩЕ. ОТКРИЯ. НЕЩО. ТУК.“

Започнах пак да ровя из чекмеджетата, но все повече се убеждавах, че тя бе ползвала само бюрото, където намерих лака и на което календарът бе обърнат на месец юни.

Минах през ТРОЛ ВХОДА и се върнах в библиотеката, където огледах пак всички метални рафтове. Огледах всички следи в прахта, за да видя дали не беше оставяла нещо. Не намерих нищо. Но точно когато се канех да обявя тази мисия за приключена, лъчите на фенера минаха покрай нещо на най-горния рафт в ъгъла на стаята. Точно до закования с дървени плоскости прозорец. Беше книга.

Книгата се казваше: „По шосе из Америка: вашият пътеводител“. Беше издадена 1998 година, много след като това място е било изоставено. Пак сложих фенера между рамото и врата си и започнах да прелиствам. В книгата имаше безкраен списък от места и неща, които трябва да види всеки, тръгнал да обикаля с кола из Америка. От най-голямото в света кълбо от канап в Даруин, щата Минесота, до най-голямата топка, направена от марки в Омаха, щата Небраска. Някой беше прегънал няколко страници, които не се отличаваха от останалите. Книгата не беше прашна. Може би Воден свят бе само първата спирка от най-голямото кълбо от приключения. Това вече имаше смисъл. Да. Това вече беше Марго. Намерила е някак това място, дошла е да си събере акъла, да се подготви, да си набави разни неща, да прекара една-две вечери и е отпрашила. Вече можех да си я представя как лъкатуши като пинбол сред туристически атракции, които като цяло бяха капани за туристи и нищо повече.

Докато последната искра светлина гаснеше през процепа на тавана, намерих още книги. Всички бяха оставени над рафтовете. „Пътеводител за Непал“, „Най-големите забележителности на Канада“, „Из Америка с кола“, „Пътеводител за Бахамските острови“, „На екскурзия в Бутан“. Нямаше бог знае каква връзка между книгите, освен че всички бяха пътеводители и бяха издадени много след като мястото е било запуснато. Пъхнах фенера под брадичката си, подредих ги една върху друга и едва ги пренесох в празната стая, която вече наричах „спалня“.

В крайна сметка се оказа, че прекарах балната нощ с Марго, но не съвсем както си го представях. Вместо да вляза триумфално в залата и да танцувам в полунощ, аз седях на нейния навит мокет с парцаливото й одеяло върху коленете и четях пътеводител след пътеводител на светлината на един фенер. Седях напълно неподвижен. Само цикадите свиреха напевно край мен.

Може би и тя бе седяла тук в неблагозвучния мрак и е усетила как отчаянието я засипва, и може би не е имала сили да се отърве от мисълта за смъртта. Беше много лесно да си го представя.

Но можех да си представя и друго: как Марго купува тези книги от гаражни разпродажби, купува всеки един туристически пътеводител, който й попадне под ръка, за двайсет цента или без пари. После идва тук, много преди да изчезне. И чете тези книги далеч от любопитните очи на хората. Чете ги и се опитва да реши в каква посока да тръгне. Да. Ще пътува, ще се крие. Един балон в небето. Ще претопява стотици километри на ден с помощта на винаги услужливия попътен вятър. И сега вече я виждах жива. Дали не ме бе довела до тук, за да сглобя парчетата на пъзела, който трябваше да представлява маршрутът й? Може би. Разбира се, изобщо не бях и на йота до нещо като маршрут. Според брошурите можеше да е в Ямайка, Намибия, Топека, Пекин. А едва бях започнал да редя пъзела.

13

Сънувах я. Главата й е на рамото ми. Лежим по гръб, между нас — само ъгълът на килима и бетонният под. Ръката й е върху ребрата ми. Само лежим и спим. Господ да ми е на помощ! Единственият тийнейджър в Америка, който мечтае да спи с момиче, ама да спи, в смисъл само да спи. И после телефонът ми звънна. Две минути треперещите ми пръсти опипваха нагънатия мокет, докато го намеря. 3:18. Беше Бен.

— Добро утро, Бен — казах.

— ДАААА! — отвърна той с писък и веднага осъзнах, че сега не беше най-добрият момент да му кажа какво съм разбрал за Марго и как съм я сънувал. Направо можех да усетя вонята на алкохол в слушалката. Тези две букви, изкрещени по този начин, съдържаха повече възклицателни, отколкото всички думи, излезли от устата на Бен през целия му живот.

— Да разбирам ли, че балът върви добре?

— Дааааа! Куентин Якобсен! Най-великият Куентин на Америка! Самият Кю! Кюто на Америка. Да! — не говореше в слушалката, но го чувах добре. — Ей, всички тука да млъкват и да не се движат и да не дишат. КУЕНТИН ЯКОБСЕН! Е В МОЯ ТЕЛЕФОН!

Тогава се разнесоха екзалтирани викове. Пак не говореше в слушалката, но го чувах.

— Пич. Куентин. Да! Трябва да дойдеш тука.

— Къде е това „тука“? — попитах.

— В къщата на Бека. Знаеш ли къде е?

Всъщност знаех много добре къде е. По странно стечение на обстоятелствата бях влизал в мазето й.

— Знам къде е, но сега е нощ, а аз съм в…

— Даааааа! Трябва да дойдеш веднага. Веднага!

— Бен, в момента в живота ми се случват много важни неща — казах.

— НАЗНАЧВАМ ТЕ ЗА ШОФЬОР!

— Моля?

— Назначавам те за шофьор! Да! Ти си моят назначен шофьор! Нямаш представа колко си назначен! Толкова съм щастлив, че вдигна! Това е великолепно! Трябва да съм в нас в шест! И те назначавам за шофьор да ме заведеш у нас! ДААААААААА!

— Не можеш ли да останеш да спиш там? — попитах.

— НЕЕЕЕЕ! УУУУУУУ! УУУУУУ Ууу! Не! Долу Куентин! Ей, всички да ме чуят! Долуууу Куентин! — и всички започнаха да дюдюкат. — Всички пияни. Бен пиян. Лейси пиян. Рейдар пиян. Никой кара. В нас до шест. Обещах на мама. УУУУУ, долууу на сънливеца Куентин! Ей, НАЗНАЧАВАМ ТЕ ЗА ШОФЬОР! ДАААААА!

Поех дълбоко дъх. Ако Марго все още спеше тук, досега трябваше да се е прибрала.

— Ще съм там след половин час.

— ДА ДА ДА ДА ДА ДА ДА ДА ДА ДА ДАААААА!!!! ДА!!! ДА!!!

Затворих, преди да изчакам да свърши с виковете. Легнах. Започнах да си повтарям, че трябва да стана, и след дълги самоубеждения станах. Промуших се през ТРОЛ ВХОДА полузаспал, минах през библиотеката, после в офиса, бутнах вратата да отворя и влязох в минивана.

Завих към квартала на Бека малко преди четири. Отпред имаше около петнайсет коли, паркирани от двете страни на улицата, а знаех, че вътре има много повече народ, понеже повечето ги бяха докарали с лимузини. Намерих място да паркирам, недалеч от КЗИГПМ.

Никога не бях виждал Бен пиян. В десети клас изпих една бутилка розово „вино“ на едно парти на бандата им. Беше гадно на вкус. И на влизане надолу, и на излизане нагоре, все беше гадно. И именно Бен бе за мен опора в къщата на Каси Хини и по-точно в тематичната й баня „Мечо Пух“, докато аз изстрелвах през устата розова течност по цялото лице и тяло на горкия Йори. Мисля, че тази случка ни отврати от преследването на нови хоризонти в изучаването на свойствата на алкохола. До тази вечер.

Сега, нека поясня, знаех, че ще е пиян, чух го по телефона — нито един нормален и трезвен човек не казва „да“ шейсет пъти в минута. Въпреки това, когато разбутах пушещите пред входната врата и влязох в къщата, последното, което очаквах да видя, бе Джейс Уърдингтън и още двама бейзболисти да държат костюмирания Бен с главата надолу над някаква бъчонка с бира. Чучурът на бъчонката беше в устата на Бен и всички в стаята го гледаха като хипнотизирани. И всички брояха в един глас. Осемнайсет, деветнайсет, двайсет. За секунда си помислих, че се гаврят с него, но не. Смучеше бирата, все едно бе майчино мляко, а той бебето, че даже му се стичаше и по устата, защото се усмихваше блажено, а всички брояха ентусиазирано. Двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. Очевидно човечеството ставаше свидетел на забележително събитие.

Всичко изглеждаше толкова тъпо. Като хартиени деца на хартиено парти. Проправих си път към Бен и с изненада видях Рейдар и Анджела.

— К’во, по дяволите, е т’ва? — попитах.

Рейдар спря да брои и ме погледна:

— Да! Назначеният шофьор дохожда. Да!

— Защо всички казват „да“ толкова често тази вечер?

— Добър въпрос — извика Анджела, изду бузи и въздъхна. Изглеждаше почти толкова ядосана, колкото бях бесен и аз.

— По дяволите, да! Да, добър въпрос! — каза Рейдар, държейки по една червена пластмасова чаша с бира във всяка ръка.

— И двете са негови — обясни спокойно Анджела.

— Защо не назначиха теб за шофьор? — попитах.

— Искаха теб. Мислеха, че само така могат да те накарат да дойдеш.

Двамата едновременно врътнахме очи, но в нейния жест имаше и съчувствие.

— Май наистина го харесваш — казах и кимнах с глава към Рейдар, който държеше двете бири над главата си и броеше с останалите. Всички изглеждаха горди от факта, че са се научили да броят.

— Дори сега е някак обаятелен — отвърна тя.

— Болна работа — казах.

Рейдар ме побутна с едната бира.

— Гле’й наш’то момче! Тоя е няк’ъв учен аутист по въпросите на задържане на бирени бъчви. В момента поставя нов световен рекорд или нещо подобно.

— Какво значи да задържаш бирени бъчви? — попитах.

Анджела посочи Бен и каза:

— Ето, това е.

— О, искаш да кажеш да задържи бъчвата с уста, докато виси с главата надолу?

— Очевидно, рекордът на Уинтър Парк е шейсет и две секунди — обясни тя. — Поставил го Тони Йорик, оня грамадният, дето завърши, когато ние влязохме в гимназията. Сега играел във футболния отбор на университета във Флорида.

Нямах нищо против Бен да си поставя рекордите, но не можех да се насиля да викам с всички. „Петдесет и девет, шейсет, шейсет и едно, шейсет и две, шейсет и три!“ И тогава Бен пусна чучура и изврещя:

— ДАААА! Аз съм най-великият! РАЗТРЕСЕ ЛИ СЕ СВЕТЪТ? ДААААА!

Джейс и няколко други бейзболисти го обърнаха и го понесоха на рамене. Тогава Бен ме видя, посочи ме и издаде ужасяващ животински рев, комбиниран с голяма доза страст. „ДААААА!“ Искам да кажа, че дори футболистите не врякат така, когато спечелят световната купа.

Бен скочи от раменете на бейзболистите и се приземи странно сгърчен, след което се олюля и се опита да се изправи. После се стовари върху раменете ми, очевидно за да ме прегърне. Или да не падне.

— Да! Куентин е тук! Великият мъж! Да ви чуя още веднъж! За Куентин, най-добрия приятел на новия световен рекордьор!

Джейс ме потупа по темето и каза:

— Кю, ти си човекът!

И тогава Рейдар прошепна в ухото ми:

— Между другото, ние сме като няк’ви легенди за тея тука. С Анджела дойдохме от друго парти, защото Бен ни каза, че ще ни посрещнат като герои. Честно, пич, тея ми повтарят името като мантра. Май са се заблудили, че Бен е много забавен, и затова харесват и нас.

Единственото, което можех да кажа на Рейдар и на останалите, беше едно „Уау“, съвсем в духа на купона.

Бен ни обърна гръб и улови Каси Хини, сложи ръце на раменете й, тя постави ръце на неговите и той каза: „Гаджето ми почти стана кралица на бала“, а Каси каза: „Знам. Страхотно е, нали?“, и Бен каза: „Всеки един ден през последните три години съм копнял да те целуна“, и Каси каза: „Защо не го направиш?“, и тогава Бен каза: „ДА! Жестоко!“, но не я целуна. Той просто се обърна към мен и съобщи, че „Каси иска да ме целуне“, а аз казах: „Да“, и той каза, че било ЖЕСТОКО. После забрави за Каси и за мен, сякаш идеята да има възможност да я целуне беше далеч по-върховно изживяване от реалното целуване.

Каси ми каза: „Това парти е жестоко“, аз й казах: „Да“, и тя каза, че било като парти на две враждуващи групи, и аз казах: „Да“, и тя каза, че Бен бил откачен, но го харесвала много, а аз казах: „Да“, и тя каза, че имал истински зелени очи, и аз казах: „Аха“, и тя каза, че всички казвали, че аз съм по-сладък, но тя харесвала Бен, а аз казах: „Добре“, и тя каза: „Това парти е жестоко, нали?“, а аз казах: „Да.“. Да говориш с пиян човек, е като да говориш с екзалтирано, много щастливо тригодишно дете с трайни мозъчни увреждания, да ме прости господ за детето.

Чък Парсън дойде веднага, щом Каси се махна.

— Якобсен? — каза той сериозно.

— Парсън? — отвърнах.

— Ти ми обръсна шибаната вежда, нали?

— Всъщност не, използвах депилатоар.

Той ме удари в средата на гръдния кош, но после се засмя:

— Жалко копеле си ти, но за тая работа се иска да имаш топки, истински големи топки, пич. И сигурно ги имаш, и сега нали управляваш парада и всичко, или може би съм просто пиян, но започвам да изпитвам малко любов към жалкия ти задник.

— Благодаря — казах. Всичко ми беше толкова далечно, всичките тези „Ах, училището свършва и всички трябва да си признаем един на друг, че дълбоко в себе си се обичаме, всеки обича всеки“ и такива простотии. И си я представих на това парти. И на хиляди партита като това. В очите й няма живот. Представих си я как слуша бълвоча на Чък Парсън и мислено търси най-бързия начин да избяга, на всяка цена, дори мъртва. Сега вече виждах ясно и двете пътеки, и двата възможни избора.

— Ей, духач, искаш ли бира? — попита Чък. Не беше възможно да пренебрегнеш с лека ръка присъствието му поради една-единствена причина — смрадта на алкохол от устата му. Иначе вече да бях забравил за него. Поклатих глава и тръгнах нанякъде.

Исках да си ходя у дома, но знаех, че не бива да пришпорвам Бен. Може би това бе първият и последен велик ден в живота му. Заслужаваше да си го изживее докрай.

Намерих стълбището и тръгнах надолу към мазето. Толкова дълго бях седял в онзи мрак, че бях развил някаква болна пристрастеност към тъмното и търсех тъмно място да се скрия. Исках да легна някъде на тихо и тъмно и да си мисля за Марго. Но когато минавах край стаята на Бека, чух приглушени звуци, по-точно стенания. Спрях пред вратата й. Беше леко открехната.

Виждах тялото на Джейс от задника нагоре, беше без риза и лежеше върху Бека, която бе увила крака около кръста му. Не беше гола, но нещата отиваха натам. И един добър човек би се обърнал и би ги оставил на спокойствие, но пък на хора като мен рядко им се случва да видят момиче като Бека Арингтън гола, затова останах до вратата, надничах и слушах. Тогава се обърнаха, Бека беше върху него, целуваше го, стенеше и започна да си съблича блузата.

— Секси ли съм? — попита тя.

— Господи, колко си секси, Марго! — каза Джейс.

— Каквооо! — Бека пощуря. И в този миг стана ясно, че няма да имам възможността да я видя гола. Започна да пищи. Аз се отдръпнах от вратата, но не съвсем навреме, защото Джейс ме видя и викна:

— Ей, к’ъв ти е проблемът, бе?

— Майната му на т’ва лайно! Защо мислиш за нея, а не за мен?

Това беше идеалният момент да изчезна и точно така направих — затворих вратата и отидох в тоалетната. И без това ми се пикаеше. Но най-голямата ми потребност бе да съм далеч от човешки звуци, да не чувам никаква реч.

Винаги ми трябваха няколко секунди да започна да пикая, след като се наглася както си трябва. Изчаках тези секунди да минат, после започнах да пикая и вече бях към фазата на обилната струя и чувството на сладко облекчение, когато иззад завесата на ваната се чу глас на момиче.

— Кой е там?

— Лейси?

— Куентин? Какво, по дяволите, правиш тук?

Много ми се искаше да спра да пикая, от уважение, от добро възпитание или нещо такова, но, разбира се, това бе напълно невъзможно. Да пикаеш, е като да четеш суперяка книга. Почнеш ли веднъж — няма спиране по средата.

— Ми… пикая — казах.

— И как е? — попита тя иззад пердето на ваната.

— Ами… добре е — изтърсих последната капка, закопчах късите си гащи и пуснах водата.

— Искаш ли да поседиш с мен във ваната? — каза тя. — Не те викам за друго, само да поседим заедно.

— Разбира се — казах след известно колебание и дръпнах завесата. Лейси погледна нагоре, усмихна се и сви колене към брадичката си. Седнах във ваната срещу нея. Усещах хладния хлъзгав порцелан зад гърба си. Краката ни се оплетоха. Тя беше облечена в къси гащи, тениска и някакви много яки чехлички. Гримът й беше леко размазан. Половината й коса бе вдигната нагоре, прическата й за бала все още се крепеше, краката й имаха приятен загар. Може да се каже, че Лейси Пембъртън беше изключително красива. Тя беше от онези момичета, които могат да те накарат да забравиш за много неща. Марго Рот Шпигелман не беше едно от тези много неща.

— Как мина балът? — попитах.

— Бен е толкова сладък! И беше забавно. Но после с Бека се скарахме, искам да кажа, че имаше скандал и тя ме нарече курва, и после се качи на един диван горе, и каза на всички да млъкнат, и после им каза, че имам венерическа болест.

— Господи! — наистина не беше за вярване.

— Да. Това ме съсипа. И тя искаше да стане точно така. Честно, беше ужасно гадно… толкова унизително… и тя знаеше, че ще е така, че ще се чувствам кофти… и се чувствам кофти. После дойдох тук и Бен дойде, а аз му казах да ме остави сама. Не, не че имам нещо против да е с мен или нещо… не. Просто в момента не е… много добър… събеседник, защото е пиян. А аз дори нямам венерическа болест. Имах. Излекувах я. Просто… не съм курва. Беше един… задник. Както и да е. Господи, защо ми трябваше да й казвам! Трябваше да кажа само на Марго, когато Бека не се навърта край нас.

— Съжалявам — казах. — Но истината е, че Бека просто ревнува и завижда.

— Защо да завижда? Избраха я за Кралица на Бала. Тя излиза с Джейс. Тя е новата Марго.

Убиваше ми на задника, опитах се да се наместя, коленете ни се докосваха.

— Никой никога няма да бъде новата Марго. Но ти имаш това, което тя никога няма да има. Хората те харесват и всички мислят, че си по-хубава от нея.

Лейси сви засрамено рамене.

— Мислиш ли, че съм хубава?

— Да, разбира се — казах и се сетих как бях стърчал като малоумник пред спалнята й с надежда да видя Бека гола. — Но аз също съм. Всеки е.

Често си бях мислил какво ли би било да имам тялото на Джейс Уърдингтън. Да мога да вървя така уверено, да целувам така уверено. Да правя всичките тези неща с увереност, защото наистина мога да ги правя, а не само защото си въобразявам, че мога.

— Всички сме хубави, но не по един и същи начин. Бен и аз сме хубави по един начин. Но ти… на теб не ти пука дали хората те харесват, или не.

Това беше и вярно, и не съвсем.

— А на мен ми пука повече, отколкото ми се иска да ми пука — казах.

— Всичко е ужасно без Марго — каза тя. И Лейси беше пияна, но нямах нищо против този вид пиянство.

— Да — отвърнах.

— Искам да ме заведеш на онова място. Бен ми разказа. В оня минимол.

— Може да идем, когато пожелаеш — казах. Разказах й как съм прекарал там нощта, как бях намерил лака на Марго и одеялцето й.

Лейси не каза нищо, седеше и мълчеше и дишаше през уста. И когато най-сетне го каза, излезе като шепот.

— Тя е мъртва, нали — уж беше въпрос, но прозвуча като категорично заключение.

— Не знам, Лейси. Така си мислех до тази вечер. Но сега наистина не знам.

— Тя е мъртва, а всички ние… какво правим ние… това правим…

Сетих се за подчертания ред от Уитман: „И друг в света да не съзнава туй, съм пак доволен/ и ако всички не съзнават туй — съм пак доволен“. Може би точно това е искала. Искала е животът ни да продължи такъв, какъвто винаги е бил.

— Това не е в стила на моята Марго — каза Лейси. Замислих се за нейната Марго, за моята Марго, за Марго — дъщерята на госпожа Шпигелман. За това, как всеки от нас седи в своя си ъгъл и оттам наблюдава изкривените отражения на Марго в онези криви огледала в онези къщи на „смеха“, където се очаква да се смееш. Канех се да кажа нещо, но ченето й увисна, тя облегна глава назад, подпря я на сивите плочки на банята и заспа.

Двама души влязоха да пикаят и реших да я събудя, защото беше почти пет и трябваше да закарам Бен в тях.

— Лейс, събуди се — казах и докоснах сандала й с обувката си.

— Обичам да ми казват така — усмихна се тя и поклати глава. — Знаеш ли, че за момента ти си най-добрият ми приятел?

— Много мило. Радвам се, че мислиш така — макар че знаех, че е пияна, уморена и че вероятно лъже. — Сега ще се качим заедно и ако някой ти каже нещо, аз ще защитя честта ти.

— Добре — съгласи се тя. Качихме се заедно, партито бе пооредяло, но бейзболистите все още бяха там, Джейс също. Повечето спяха в спални чували навсякъде по пода. Няколко души се бяха сместили на един разтегателен диван. Анджела и Рейдар се бяха излегнали на кресло за двама. Краката на Рейдар висяха неестествено преметнати през страничната облегалка. Явно бяха решили да останат да спят тук.

Тъкмо се канех да попитам момчетата дали са виждали Бен, когато той връхлетя във всекидневната. Беше се издокарал с бебешкосиньо боне и размахваше меч, направен от осем празни кутии бира „Милуоки бест“. Предположих, че си беше играл да ги лепи една за друга.

— ВИЖДАМ ТЕ! — извика Бен и насочи меча към мен. — ВИЖДАМ КУЕНТИН ЯКОБСЕН! ДААА! Приближи се! На коленееее! — Продължи да вика той.

— Бен, я се успокой малко!

— НА КОЛЕНЕЕЕ!

Аз паднах на колене, за да не му скърша мерака, и го погледнах.

Той сложи меча на едното ми рамо, после на другото и каза с тържествен тон:

— Със силата на този меч, изваян от бирени кутии и с мощта на лепилото, официално те провъзгласявам за свой шофьор.

— Жестоко! Благодаря! И не повръщай в минивана.

— ДА! — изврещя той. Но когато се опитах да стана, той ме бутна назад с едната си ръка, в която не държеше изваяния меч от кутии и лепило, след това с другата пак сложи меча на едното ми рамо, после на другото и продължи:

— Със силата на този меч, издялан от бирени кутии и от мощта на лепилото, ти заповядвам да се явиш на церемонията само по тога и да бъдеш напълно гол под нея.

— Я пак — казах и станах.

— ДА! Ти, Рейдар и аз! Голи. Само по тоги. На връчването на дипломите! Ще бъдем велики!

— Със сигурност ще стане доста… горещо — казах. — Ще сме суперсекси трио.

— ДА! Закълни се, че ще го направиш! Принудих Рейдар да се закълне. РЕЙДАР, КОПЕЛЕЕЕ, НАЛИ СЕ ЗАКЛЕЕ, БЕЕЕ!

През половинмилиметровия процеп на повдигнатия с мъка клепач Рейдар измърмори:

— Заклех се.

— Е, добре, и аз се кълна — казах.

— ДА! — тогава се обърна към Лейси и каза: — Обичам те.

— И аз те обичам, Бен.

— Не, аз те обичам! Но не както брат обича сестра си, не както сестра обича брат си, не както приятел обича приятел. Обичам те, така както най-пияният мъж на света обича най-страхотното момиче на света.

Тя се усмихна.

Направих крачка напред, обмислях вариант да му спестя повече резил. Сложих ръка на рамото му и казах:

— Ако трябва да си у вас до шест, трябва да тръгваме.

— Добре, но не и преди да благодаря на Бека за това прекрасно парти.

Лейси и аз тръгнахме след него надолу към стаята й. Той отвори вратата и каза:

— Партито ти кърти! Нищо, че си боклук. Бе все едно вместо кръв сърцето ти изтласква течен боклук! Мно’о мерси за бирата!

Бека беше сама, лежеше върху завивките и гледаше тавана. Дори не се обърна да ни погледне.

— Разкарай си лайняното лице и върви по дяволите. Дано тая твоята да ти лепне нейните буби!

И без никаква следа от ирония в гласа, той каза:

— Много ми беше приятно да си побъбрим — и затвори вратата. Мисля, че изобщо не загря, че току-що го бяха обидили.

Качихме се горе и тръгнахме към входната врата.

— Бен — спрях го аз. — Мисля, че трябва да оставиш бирения меч тук.

— Да, добре — каза, но щом се опитах да го измъкна от ръцете му, той го стискаше здраво и отказваше да го пусне. Точно се канех да се развикам и да му наритам пияния задник, когато разбрах защо отказва да го пусне. Не беше точно отказ, не беше и избор. Лейси се смееше.

— Как си успял да се залепиш за бирения меч?

— Не съм се залепил. Аз съм се презалепил. С мощта на лепилото. За да не ми го вземе някой.

— Много далновидно — каза Лейси безизразно.

С Лейси успяхме да счупим всички кутии, с изключение на залепената за дланта му. Колкото и да дърпах, ръката на Бен просто следваше движението на кутията. Като кукла на конци. Ръката беше куклата. После Лейси обяви, че е крайно време да тръгваме. Сложихме Бен на задната седалка и го вързахме с колана. Лейси седна до него, защото „Трябва да го наблюдавам да не почне да повръща отгоре си или да се бие с кутията по главата, или не знам какво още може да му хрумне“.

После той отплува, а Лейси се отпусна и заговори за него:

— Могат да се кажат и хубави неща за упоритостта. Знам, че той наистина се старае, прекалено много се старае, но защо това да е лошо? Не е. И е толкова сладък, нали?

— Сигурно.

Погледнах го в огледалото. Главата му се люлееше, сякаш не бе свързана с гръбнака. Не ме порази като „толкова сладък“, но както и да е.

Първо оставих Лейси. Когато тя се наведе и го целуна лекичко по устата, той само измърмори „Да!“ и заспа.

Тя тръгна към вратата до гаража на блока си, после се обърна.

— Благодаря — каза. Аз само кимнах.

Минах през квартала. Не беше нощ, не беше утро. Бен тихо хъркаше на задната седалка. Спрях пред къщата, излязох, отворих плъзгащата се врата на минивана, разкопчах колана.

— Време е да те приберем у дома, Бенърс.

Той подсмъркна, поклати глава и се събуди. Вдигна ръка да потърка очи и очевидно видът на празната кутия от най-добрата бира в Милуоки, залепена на дланта му, го изненада. Опита се да свие ръката си в юмрук, но само успя да я поизкриви. Никакъв шанс да я махне. После я гледа дълго и накрая заключи:

— Това животно не ме пуска.

Излезе от минивана и се заклати към вратата първо напред, а после настрани. Когато се качи на верандата, той се обърна и ми се усмихна. Махнах му. Бирената кутия също ми помаха.

14

Спах няколко часа и до обяд разглеждах туристическите пътеводители, които бях намерил предния ден. Изчаках да стане обяд и да се обадя на Бен и Рейдар. Първо звъннах на Бен.

— Добро утро, слънце мое — казах.

— О, господи! — изстена той. Това не бяха думи, това беше самото голо, първично, болезнено състояние на втечнено отчаяние и нещастие. — О, мили боже, ела, слез на земята и помогни на малкото си копеленце Бен. О, небеса! Залейте ме с дъжд от милост и състрадание.

— Има доста нови неща около Марго — казах развълнувано. — Трябва да дойдеш. Ще се обадя и на Рейдар.

Той май изобщо не ме чу.

— Ей, я кажи защо, когато майка ми влезе в девет и аз вдигнах ръка да прикрия вонящата си прозяваща се уста, и тя, както и аз с огромна изненада открихме залепена бирена кутия на дланта ми?

— Беше залепил няколко бирени кутии да си правиш меч. И после залепи меча за дланта си, за да не ти го вземе никой.

— Оооо, дааа. Май се сещам.

— Бен, трябва да дойдеш в нас.

— Пич, чувствам се като лайно на дъжд.

— Тогава аз ще дойда. След колко време?

— Няма начин, пич. Трябва да спя около десет хиляди часа. Трябва да изпия около десет хиляди литра вода и да взема десет хиляди хапа за главобол. Ще се видим утре в даскалото.

Поех дълбоко дъх и се опитах да се контролирам, макар че бях повече от побеснял.

— Минавам цяла Централна Флорида в три часа посред нощ, за да дойда трезвен на парти, където всички са пияни като на световен шампионат по надпиване, закарвам увисналия ти пиян задник до вас и ти да ми каж…

Щях да продължа да нареждам, но в един миг разбрах, че ми беше затворил телефона. Бен да ми затвори! На мен! Баси задникът!

Колкото повече време минаваше, толкова повече не ми минаваше. Едно е да не му пука за Марго. Ама да не му пука и за мен! Е! Може би приятелството ни винаги се е крепяло на някакво взаимно чувство за удобство и изгода — той нямаше с кого да играе видеоигри. И сега нямаше защо да се държи добре с мен или да се интересува от неща, които ме тревожат, защото вече си имаше печения Джейс Уърдингтън. И беше подобрил рекорда на училището по задържане на бирено буре. Той имаше секси гадже на бала. Той се бе хванал за първата възможност да се присъедини към Братството на Кухоглавите пърделници.

Пет минути след като ми затвори, реших да го набера пак. Не отговори. Оставих му съобщение: „Ало, Кървавия Бен, искаш да си печен като Чък ли? Това ли си искал винаги? Е, поздравления. Мечтите ти се сбъднаха. И го заслужаваш, защото си същата торба с лайна. Не ми звъни“.

После се обадих на Рейдар.

— Здрасти — казах.

— Здрасти. Току-що повърнах в банята. Може ли да ти звънна след малко?

— Разбира се — казах и отново се улових, че едва сдържам гнева си. Просто исках някой да ми помогне, да нагласи света си и живота си спрямо Марго. Но Рейдар не беше Бен. Той се обади след няколко минути.

— Беше толкова гнусно, докато си чистех повърнатото, че се наложи да повърна пак. И пак започнах да чистя, и пак повърнах. Перпетуум мобиле. Ако има кой да ме храни постоянно, мога да повръщам до края на живота си.

— Можеш ли да дойдеш? Или аз да дойда до вас?

— Да бе, няма проблем. Какво има?

— Марго е била в минимола. Жива. Останала е там поне една нощ, след като изчезна от тук.

— Идвам. Дай ми четири минути.

Дойде точно след четири минути.

— Трябва да ти кажа, че се скарах с Бен — казах от вратата.

— Имам ужасен махмурлук и не мога да мисля — каза Рейдар тихо. После легна на леглото, затвори очи и започна да разтрива остриганата си до кожа глава. — Имам чувството, че ме е ударил гръм. Добре, казвай какво става.

Седнах на стола зад бюрото и разказах на Рейдар за нощта във… вилата на Марго. Опитах се да не пропусна нито една подробност. Рейдар беше далеч по-добър в разрешаването на загадки от мен и се надявах, че ще може да сглоби парчетата на мистерията Марго.

Той търпеливо слушаше, докато не казах:

— И тогава Бен ми се обади и тръгнах за партито.

— Взе ли книгата. Оная с прегънатите листове? — попита. Станах и започнах да търся под леглото. Накрая успях да я изровя. Рейдар я сложи над главата си, вдигна замъгления си от главоболие поглед, присви очи и започна да разлиства страниците.

— Пиши! Омаха, Небраска. Сак Сити, Йова. Александрия, Индиана. Даруин, Минесота. Холивуд, Калифорния. Алайънс, Небраска. Готов ли си? Това са местата, които тя… или който е чел тази книга, е отбелязал като интересни.

После стана, махна с ръка да ме разкара от стола и седна на компютъра. Рейдар имаше изумителния талант да води разговор, докато пише.

— Има програма, която позволява да вкараш много дестинации и веднага ти изплюва всички възможни маршрути. Не че е знаела за тази програма, но искам да проверя.

— От къде знаеш всичките тези неща?

— Позволи ми да напомня: Аз. Прекарвам. Целия. Си. Живот. В. Омникшънъри. От прибирането ми у дома до повръщането, което прави час, успях да пренапиша цялата страница за синия морски дявол. Мисля, че това моето вече е болестно състояние. Добре, ела да погледнеш.

Наведох се и видях няколко криви маршрута върху картата на САЩ. Всички тръгваха от Орландо и свършваха в Холивуд, Калифорния.

— Дали пък не е решила да остане в Лос Анджелис? — предположи Рейдар.

— Възможно е — казах. — Но няма начин да разберем какъв маршрут е поела.

— Така е. А има и друго — нищо не сочи натам. Това, което е казала на Джейс, сочи към Ню Йорк. Онова там, „Ще отидеш в хартиените градове и никога няма да се върнеш“, сочи по-скоро към някой запуснат квартал или град около Ню Йорк. Май така излиза. Освен това, намерил си лака й, значи, може още да е из околността. Просто казвам, че съвсем спокойно можем да добавим и най-голямата топка от пуканки в света като една съвсем реална дестинация в маршрута на Марго.

— Пътуването пасва идеално на един от цитатите на Уитман. „Поел съм вечно пътешествие.“

Рейдар остана приведен над клавиатурата, а аз седнах на леглото.

— Можеш ли да разпечаташ карта на Щатите, за да отбележа местата — попитах.

— Мога да го направя и онлайн — каза.

— Добре, но искам да мога и да я виждам.

Принтерът извади разпечатката и я сложих на стената до картата с псевдоградовете, която бях закачил преди дни. Маркирах всяка една от шестте дестинации, които Марго или някой друг бе отбелязал в книгата. Опитах се да ги видя като съзвездие, да разбера дали имат някаква форма на нещо, буква, предмет. Не видях нищо. Всичко изглеждаше произволно пръснато, сякаш някой бе завързал очите й, докато е хвърляла дартс по картата. Въздъхнах.

— Знаеш ли какво ми се иска? — попита Рейдар. — Ако можем да намерим някакво доказателство, че си проверява мейла или влиза в някой сайт. Проверявам всеки ден, имам бот, който ми дава информация дали е влизала в Омникшънъри с нейното потребителско име. Проследявам всички IP адреси на хората, които проверяват за „хартиени градове“, но това е адски влудяващо.

— Не знаех, че правиш всички тези неща — казах.

— Как да ти го обясня… правя това, което считам, че някой друг би следвало да седне и да направи. Знам, че не ми е приятелка, че не съм й никакъв, но тя заслужава някой да я намери.

— Освен ако не иска да бъде намерена — казах.

— Да, предполагам и това е възможно. Все още всичко е възможно. Да. Така че… да. Може ли да премислим нещата на по една… игра?

— Май не съм в настроение.

— Тогава да се обадим на Бен?

— Не, Бен е задник.

Рейдар се обърна и ме погледна.

— Разбира се, че е задник. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Куентин? Ти просто постоянно очакваш хората да не бъдат себе си, да бъдат не това, което са, а да са това, което очакваш. Примерно аз мога съвсем основателно да те мразя заради това, че никога не те е интересувало нищо друго освен Марго Рот Шпигелман, за това, че никога не питаш за приятелката ми, как върви и такива неща. Но на мен не ми пука, защото това си ти, човече, ти си такъв. Родителите ми имат един тон кукли Дядо Коледа-афроамериканец, но какво от това? Те са такива, това са те. Аз съм с болестно състояние, развил съм обсебеност към някакъв информационен сайт, не вдигам телефона, когато гаджето ми или приятелите ми звънят, за да съм с него. И какво от това? Това съм аз, аз съм такъв. Ти ме харесваш такъв. И аз те харесвам какъвто си. Ти си забавен и умен, и винаги закъсняваш, но знам, че рано или късно ще се появиш.

— Благодаря.

— Е, аз не ти правех комплименти. Просто ти казвам да спреш да мислиш, че Бен е длъжен да бъде Куентин, и той трябва да спре да мисли, че ти трябва да си Бен, и хайде вече всички да се успокоят, по дяволите.

— Добре — казах и се обадих на Бен. Новината, че Рейдар е в нас и иска да играе с него, доведе до чудотворно възстановяване, подейства като омайно биле за лечение на махмурлук.

— Как е Анджела — казах, след като затворих.

Рейдар се засмя.

— Добре е, човече, наистина е добре. Благодаря, че попита.

— Все още ли си девствен?

— Такива неща не се споделят, макар че… да. О, да, и тази сутрин се скарахме за първи път. Закусвахме в Уофъл Хаус и тя не спря да говори колко прелестни, красиви и не знам още какви били черните Дядо Коледа, както и че родителите ми били страхотни хора, защото ги събирали, и колко било важно за всички да разберат, че разните там готини хора… като Бог и Дядо Коледа не било задължително да са бели, и как черният Дядо Коледа давал сила на всички афроамериканци.

— Всъщност съм съгласен с нея — казах.

— Да, да, идеята е много добра, само че няма нищо общо с действителността. Те не се опитват да прокарват никакви такива идеи, че и чернокожите могат да влизат през комините и да обичат деца и да яздят шейни. Ако беше така, щяха да произвеждат чернокожи коледни старци, а не да ги купуват. Всъщност се опитват да изкупят всички произведени в света експонати, целия световен запас. И знаеш ли защо? Има един старец в Питсбърг. Той има втората по големина колекция в света. И те се опитват да ги изкупят преди него. Е т’ва е.

И тогава Бен, който очевидно бе стоял и слушал на вратата от доста време, се обади:

— Рейдар, най-голямата хуманитарна трагедия на съвременното общество е именно неуспехът ти да чукнеш това малко прелестно сладко зайченце.

— Какво става, Бен? — попитах.

— Пич, благодаря ти, че ме прибра тая сутрин.

15

Макар че оставаше само седмица до последните изпити, целия следобед в понеделник четох „Песен за мен самия“. Щеше ми се да отида до последните две места в списъка ми, но на Бен му трябваше колата. Вече не търсех следи в „Песен за мен самия“, вече търсех самата Марго. Този път успях да стигна до половината и точно там попаднах на нещо интересно.

„Сега аз няма нищо повече да правя,/ само ще стоя да слушам.“ И после две страници той слуша: как свири парата в чайника; гласовете на хората; слуша опера. Седи на тревата и пропуска звуците в себе си и те се изливат в него. Точно това трябваше да се опитам да направя с Марго — за да разбера какво ми казва и да намеря смисъла, в това, което казва, първо трябваше да я чуя. През цялото това време не я бях чул, истински чул. Та аз не я чух, когато пищеше от ужас! Колко тъпо си бях помислил, че се смее истерично! Това трябваше да направя — да чуя нейната опера, колкото и да беше далеч от мен.

А ако не можех да чуя самата нея, можех поне да чуя това, което бе слушала през цялото това време. Свалих си албума на Уди Гътри, седнах пред компютъра, облегнах лакти на бюрото, затворих очи и се заслушах в минорния глас. Опитах се да вляза в песен, която никога не бях чувал, чрез глас, чието звучене бях забравил през последните дванайсет дни.

Все още слушах един друг неин любимец — Боб Дилън, когато майка ми си дойде от работа и викна през затворената врата:

— Татко ти ще закъснее. Искаш ли да направя бургери с пуешко?

— Звучи добре — казах, затворих очи и продължих да слушам. Не станах от леглото, докато баща ми не ме повика да се храним след един албум и половина.

По време на вечерята майка и татко говореха за политика — Средния изток. И макар че по всяка една точка мненията им съвпадаха, някак успяваха да се надвикват през масата. Тоя и оня били лъжци, а оня пък бил лъжец и крадец, че всички трябвало да подадат оставка. Опитах да се съсредоточа върху бургера, който всъщност беше много вкусен, с много кетчуп и запечен лук.

— Добре, стига за това — каза майка ми след дълъг дебат. — Как мина денят ти, Куентин?

— Добре. Уча за последните изпити.

— Не мога да повярвам, че това е последната ти седмица в училище — каза татко. — Сякаш беше вчера.

— Нали? — прекъсна го майка, а гласът в главата ми крещеше истерично: ВНИМАНИЕ, ОПАСНОСТ ОТ НОСТАЛГИЯ! ВНИМАНИЕ, ОПАСНОСТ ОТ НОСТАЛГИЯ! Страхотни хора. Родителите ми де. Ама и двамата имаха прекалено чести и убийствени пристъпи на унищожителна сантименталност.

— Толкова се гордеем с теб — каза майка ми. — Но бог ми е свидетел колко ще ни липсваш наесен.

— Не бързай с плановете за есента, винаги могат да ме скъсат на изпита по английски.

Майка ми се засмя и после допълни:

— О, забравих да ти кажа кого видях вчера в Младежката християнска организация. Бети Парсън. Каза, че Чък заминавал за университета в Джорджия. Много се радвам за него. Това момче винаги се е борило за всичко в този живот.

— Той е задник — казах.

— Е, поведението му беше ужасно, тормозеше другите — каза баща ми. Това беше типично за родителите ми. В техните представи никой не беше задник. Винаги имаха начин да обяснят защо един човек не е просто гаден конски задник — или ще има проблеми със социализацията, или гранично личностно разстройство, или някакъв друг сложен синдром. За тях хората не можеха да бъдат просто кофти хора.

— Но Чък имаше трудности със заучаването — поде майка ми. — Има какви ли не проблеми. Като всеки човек. Знам, че не ти е възможно да видиш съучениците си по различен начин, но когато пораснеш, започваш да виждаш нещата от друг ъгъл. Приемаш добрите и лошите деца просто като хора. Те са просто хора, които заслужават грижа и любов. Различна степен на заболяване, различна степен на неврози, на самоактуализация. Знаеш, че винаги съм харесвала Беки и винаги съм хранела надежди за Чък. Така че, аз искрено се радвам, че отива в университет. Ти как мислиш?

— Честно казано, не ми пука за него, от какъвто и ъгъл да го гледам.

И ако всичко това беше вярно, ако трябва да гледаме на хората като личности, защо майка ми и баща ми мразеха всички политици в Израел и Палестина? Защо не се опиваха да ги погледнат така, както тя искаше да погледна на Чък? Защо не говореха за тях като за човешки същества с проблеми?

Баща ми сдъвка хапката си, преглътна, остави вилицата на масата и ме погледна.

— Колкото по-дълго упражнявам професията си, толкова повече се убеждавам, че на хората им липсват добри огледала. Толкова е трудно на останалите да ни покажат как всъщност изглеждаме, а за всеки от нас е толкова трудно да покаже на останалите какво чувства.

— Това е прекрасна мисъл — каза майка ми. Хубаво ми беше, че се обичат. — Но също си мисля, че на някакво фундаментално ниво за всеки от нас е много трудно да разбере другите хора като човешки същества, каквито сме и ние. Боготворим ги, идеализираме ги или ги отпъждаме и презираме, сякаш са животни.

— Така е. Съвестта замъглява прозорците ни. Май не бях се замислял по този въпрос от такава гледна точка.

Седях. Слушах. Чувах нещо за някакви прозорци, за някакви огледала. Чък Парсън бил човек. Като мен. Тогава и Марго Рот Шпигелман е човек като мен. Никога не бях мислил за нея като за обикновен човек. Това беше най-големият недостатък на представата ми за нея. През цялото време, не само откакто изчезна, а от едно десетилетие, си я бях представял, без да я чувам, без да знам, че и нейният прозорец е замъглен, също като моя. Всички бяхме едни замъглени прозорци, през които нито виждахме добре навън, нито отвън ни виждаха добре. Ето защо не си я бях представял като човек, който може да се страхува, който може да се чувства изолиран и самотен в стая, пълна с хора, който се срамува от колекцията си с плочи, защото е нещо твърде лично. Никога не бях я виждал като човек, който чете пътеводители и планира да избяга, за да живее в град, към който са избягали милиони. Не бях я виждал като човек, който има нужда да говори с някого, защото никой не беше я видял като обикновен човек.

И тогава, в онзи миг, разбрах как се е чувствала Марго Рот Шпигелман, когато не се е налагало да бъде онази Марго Рот Шпигелман, която всички познавахме: чувствала се е празна. Усещала е как я притискат високи стени, през които не може да прескочи. Представих си я заспала на онзи мухлясал мокет, а над нея само крив отрязък сиво небе. Може би там се е чувствала добре, било й е удобно, защото Марго-човекът всъщност винаги бе живяла точно така: в една изолирана, изоставена от всеки стая с пусната щора, където единствената светлина е влизала през дупките на покрива. Да. Основната грешка, която бях направил, и то не веднъж, а през цялото време, а и ако трябва да съм честен, тя самата ме подлъга да я направя, беше тази: Марго не беше чудо, не беше приключение. Не беше фина, скъпоценна статуетка. Тя беше момиче.

16

Едно от изобретенията, създадено единствено с цел да измъчва и изтезава човека, е часовникът. Но колкото повече се приближавах до разплитането на мистерията, толкова повече той забавяше, забавяше, и накрая окончателно спря във вторник следобед. Бяхме решили да отидем до минимола след училище и чакането беше болезнено. Когато звънецът най-сетне оповести края на часа по английски, аз хукнах навън и чак тогава осъзнах, че не можем да тръгнем, преди Бен и Рейдар да свършат с репетицията. Седнах пред залата и извадих от сака си парче пица, увито в салфетки. Бях си го купил за обяд. Бях изял четвърт от пицата, когато Лейси Пембъртън дойде и седна до мен. Предложих й да опита, но тя отказа.

Говорихме за Марго. Разбира се. Единственото нещо, или по-скоро липса на нещо, което ни свързваше.

— Трябва да разбера мястото, а не знам дали не съм се объркал с тези псевдоградове. Понякога си мисля, че вървим по съвсем грешна следа.

— Не знам. Но, честно казано, винаги когато разберем нещо за нея, съм много щастлива. Искам да кажа, че така я опознавам. Сякаш никога не съм знаела нищо за нея. Нямала съм представа коя е. И за да съм честна, за мен тя винаги е била моята луда красива приятелка, която обича да прави луди красиви неща.

— Така е, но тя не е измисляла всички тези неща ей така, на мига — казах. — Искам да кажа, че във всичките й приключения има някаква… не знам…

— Грация — каза Лейси. — Тя е единственият човек, който не е като… да речем… останалите хора. Защото прави всичко с изключителна грация.

— Да.

— Затова не мога да си я представя в някаква мръсна прашна стая или сграда, или нещо от сорта.

— Да — казах. — С плъхове.

Лейси прибра колене към брадичката си и се сви като ембрион.

— Не, не мога да го разбера, не е тази Марго. Просто е прекалено гнусно.

Лейси седна на предната седалка, което беше странно, като се има предвид, че бе най-дребната измежду нас. Бен караше. Рейдар седна до мен, извади телефона си и започна да пише нещо в Омникшънъри. Въздъхнах.

— Само да махна тоя вандализъм от страницата за Чък Норис. Ето виж. Ако за мен Чък Норис е актьор, който има много здрави крака и рита здраво с тях и троши неща, то в същото време някой друг мисли следното: „Сълзите на Чък Норис могат да лекуват рак. За беда обаче, той никога не плаче“. Това не е точна информация. Борбата с вандализма заема само… колко? Една четвърт от съзнанието ми.

Знаех, че Рейдар се опитва да ме накара да се засмея, но аз исках да говоря за едно-единствено нещо.

— Да, дори не съм убеден, че е в някакво такова запуснато място, дори не знам дали това е имала предвид под „хартиени градове“. Има толкова много следи, а нищо конкретно.

Рейдар вдигна поглед за секунда и пак погледна екрана.

— Аз лично считам, че е тръгнала на някакво тъпо пътешествие из атракционите на Америка и е решила, че е оставила достатъчно следи след себе си, което, разбира се, е много далеч от истината. По моя сметка сега трябва да е в Оклахома, Небраска, да види най-голямата топка от марки, или в Минесота да се полюбува на най-голямата топка от канап.

Бен погледна в огледалото за обратно виждане и попита:

— Мислиш ли, че Марго е тръгнала на експедиция „Най-големите топки в света“? — на което Рейдар кимна съвсем сериозно.

— В такъв случай някой трябва да каже на това момиче да ми дойде на гости, защото най-големите топки в света са точно под… носа й, тук, в Орландо. Изложени са в дисплей със специален дизайн, известен с единственото и уникално име „моя скротум“.

Рейдар се засмя, а Бен продължи:

— Не се опитвам да се шегувам или нещо. Просто голата истина е, че моите топки са толкова големи, че за тях има специален раздел в измервателната система за обем. Примерно в Макдоналдс можеш да си поръчаш картофки в четири размера: малки, средни, големи и Моите топки.

Лейси присви очи към Бен и каза:

— Шегата ти е неуместна.

— Съжалявам — промърмори той. — Мисля, че е в Орландо и ни гледа сеира как я търсим, и гледа как родителите й… не я търсят.

— Аз мисля, че е в Ню Йорк — каза Лейси.

— Все още всичко е възможно — казах аз. По една Марго за всеки от нас, но Марго не в прозореца, а в изкривените огледала.

Минимолът изглеждаше същият като преди няколко дни. Бен паркира и аз им показах как се отваря вратата — като бутнеш, а не като дръпнеш. Влязохме в офиса и им казах да не включват фенерите, а да изчакат малко, за да може зрението им да се адаптира към тъмното. Почувствах как нечии нокти се забиха в ръката ми.

— Няма страшно, Лейс — казах.

— Опс! Извинявай! Обърках се.

Разбрах, че бе търсила ръката на Бен.

Мракът в стаята започна да се вдига, от черен стана размазано сив и очите фокусираха по-добре. Виждах бюрата, подредени в очакване на служителите. Включих фенера и след мен всички включиха своите. Бен и Лейси останаха заедно. Тръгнаха към ТРОЛ ВХОДА да разгледат другите стаи. Рейдар дойде с мен до бюрото на Марго. Наведе си и започна да разглежда календара, застинал на юни.

Бях приведен до него, когато чух бързи стъпки. Приближаваха към нас.

— Ей, хора! — прошепна настоятелно Бен и застана зад бюрото, като дърпаше Лейси със себе си.

— Какво? Къде?

— В другата стая — каза. — Носят маски, като полицаи или нещо такова. Трябва да бягаме.

Рейдар насочи фенера към ТРОЛ ВХОДА и Бен го бутна от ръката му.

— Трябва. Веднага. Да. Си. Обираме. Крушите.

Лейси ме гледаше с огромните си ужасени очи. Мина ми през ума, че ми е ядосана, защото й бях обещал, че нищо лошо няма да се случи. И я бях излъгал.

— Добре — прошепнах. — Добре. Всички навън. Много тихо, много спокойно, и без паника.

Тъкмо се обърнах да излизам, когато зад гърба си чух оглушителен рев:

— КОЙ Е ТАМ?

Мамка му.

— Ами… ние само разглеждахме.

Каква забележителна тъпотия! Чак не знам как успях да я съчиня. През ТРОЛ ВХОДА се появи силна бяла светлина. Заслепи ме. Сред такава светлина очаквах да видя най-малко Господ.

— С какво намерения сте дошли? — обади се глас с изкуствен британски акцент.

Погледнах Бен и ми стана така хубаво, че не съм сам.

— Тук сме във връзка с разследване по случай с изчезнал човек — каза Бен с поразителна убедителност. — Не сме влезли с взлом.

Светлината изчезна и започнах да мигам в тъмното, сякаш бях ослепял и с последни усилия се мъчех да възвърна поне част от зрението си. След малко видях три силуета. И тримата носеха тениски и маски с по два кръгли филтъра. Единият вдигна маската над челото си. Разпознах козята брада и широката уста.

— Гас? — възкликна Лейси. Охраната на Сън Тръст.

— Лейси Пембъртън! Господи! Какво правиш тук? Без маска! В тая сграда има тонове азбест20.

— А ти какво правиш тук?

— Разследваме, разглеждаме — каза Гас. А Бен, някак окрилен от смелост и увереност, тръгна с бодра крачка към момчетата и се здрависа. Те се представиха. Асото и Дърводелеца. При други обстоятелства бих попитал дали това са прякори.

Взехме по един стол и седнахме в кръг.

— Вие ли счупихте дървения блок — попита Гас.

— Аз го счупих — обясни Бен.

— Залепихме го, защото не искахме никой да влиза. Ако хората се усетят, че има път насам, ще започнат да прииждат всякакви, а повечето не знаят нищо за тези места. Ще започнат да се влачат скитници, наркомани и всякаква паплач.

Направих крачка напред и попитах:

— Значи, си знаел, че Марго е идвала тук?

Преди Гас да отговори, Асото започна да обяснява през маската. Гласът му беше малко заглушен и изкривен, но се разбираше.

— Човече, Марго идваше тук постоянно. Ние идваме само няколко пъти в годината. Има много азбест и не е чак толкова хубаво. Но през последните две години я заварвахме тук почти всеки път. Беше много секси, нали?

— Беше? — попита Лейси.

— Нали избяга?

— Знаете ли някакви подробности? — попита пак Лейси.

— За бога, какво да знаем? Видях Марго за последен път, когато беше с него — каза Гас и ме посочи с глава. — Беше преди няколко седмици. После чух, че е избягала. Преди няколко дни ми хрумна, че може да е тук, затова и дойдохме.

— Така и не разбрах какво му харесва на това място. Няма кой знае какво. И не е най-страхотното място за изследователска дейност, няма и какво да откриеш — каза Дърводелеца.

— Каква изследователска дейност? — попита Лейси и се обърна към Гас.

— Вид разследване на урбанизацията. Влизаме в изоставени сгради, разглеждаме, правим снимки, не вземаме нищо, не оставяме нищо. Само наблюдаваме.

— Като хоби — каза Асото. — Гас вземаше Марго с нас винаги когато ходехме. Още от времето, когато бяхме в училище.

— Имаше много набито око, макар че беше само на тринайсет — каза Гас. — Винаги намираше начин да се влезе в някое заключено място. Тогава ходехме само от време на време, сега излизаме по три пъти в седмицата. Такива места има навсякъде. Има една изоставена болница за психично болни в Клиъруотър. Жестоко! Още стоят леглата, където са връзвали най-лудите и са ги „лекували“ с електрошок. Има и един стар затвор на север от тук. Но на нея не й харесаха. Тя обичаше да влиза в разни места, но после просто сядаше и гледаше.

— Да. Господи как се дразнех! — каза Асото.

— Не правеше снимки, не обикаляше да разглежда, не й се занимаваше да открива разни неща — продължи Дърводелеца. — Просто нямаше търпение да влезе, за да… седне. Помниш ли оная черна тетрадка? Сядаше в някой ъгъл и почваше да пише в нея. Сякаш си е у тях и си пише домашното.

— Честно казано — каза Гас, — така и не разбирах защо го прави. А ние го правим заради самото приключение. За кеф. Всъщност изглеждаше доста депресирана през повечето време.

Исках да не спира да говори, защото си мислех, че всяка негова дума може да ми помогне да я разбера. Но точно тогава Лейси стана и ритна стола зад себе си.

— И как така не ви мина през ума да я питате какво я депресира, защо е такава? И защо обикаля из тези шибани места? Как така това никога не ви е минало през ума? И никога не ви е притеснило?

Беше застанала права пред него, викаше, той също стана. Беше много по-висок от нея. И тогава Дърводелеца каза:

— Някой да успокои тая кучка!

— Е т’ва не биваше да го казваш — изрева Бен и преди да се усетя какво става, Бен измлати Дърводелеца, оня падна от стола на земята и си удари рамото. Бен седна върху него и започна да удря с ярост по маската му.

— НЕ ТЯ Е КУЧКАТА, НЕЕЕ! ТИ СИ КУЧКА, КУЧКО! — и не спираше да го удря. Аз хукнах, хванах едната ръка на Бен, Рейдар хвана другата и го издърпахме, но той не спираше да вика.

— Имам толкова много ярост в мен. Много ми е гот да го млатя тоя! Пуснете ме да го довърша!

— Бен — казах внимателно, звучах като майка ми. — Бен, спокойно, всичко е наред. Разбраха те.

Гас и Асото вдигнаха Дърводелеца и Гас каза:

— Ние изчезваме от тука, О.К.? Всичко тук е на ваше разположение.

Асото взе фотоапарата и се изнизаха през задната врата. Лейси започна да ми обяснява откъде познавала Гас, как завършвал вече, когато… Не я слушах, това нямаше никакво значение.

Рейдар знаеше какво има значение. Той се върна на бюрото с календара, очите му бяха на два-три сантиметра от хартията.

— Мисля, че нищо не е писано на страницата на месец май. Хартията е доста тънка, но не се виждат никакви следи от писано. Но не мога да съм сигурен.

После се отдалечи и започна да търси. Лейси и Бен се мушнаха през ТРОЛ ВХОДА и светлината от фенерчетата им изчезна в тунела, а аз стоях в средата на офиса и се опитвах да си я представя. Мислех си как е следвала тези момчета, четири години по-големи от нея, как е влизала в тези запуснати места. Дотук нищо необичайно. Тази Марго познавах добре. Но после влиза в сградата и вече не е Марго, която познавах. И докато всички обикалят насам-натам и разглеждат, и правят снимки, Марго сяда на пода и пише.

— Кю, намерихме нещо — извика Бен от другата стая.

Избърсах потта от челото си с ръкави и се облегнах на бюрото на Марго, за да стана. Минах през стаята, после през ТРОЛ ВХОДА и тръгнах към трите светещи фенерчета, които осветяваха стената над навития мокет.

— Виж — каза Бен и с лъча от фенера нарисува квадрат на стената. — Тези дупки, за които каза.

— Какво за тях?

— Сигурно си е слагала някакви бележки. Може би картички или снимки. Погледни разстоянието между тях. И вероятно ги е взела със себе си — обясни Бен.

— Да, може би — казах. — Ако можехме да намерим тази черна тетрадка, за която разправяше оня Гас.

— Когато спомена за тая тетрадка, се сетих и аз — каза Лейси. Фенерът ми осветяваше само краката й. — Винаги носеше една такава черна тетрадка със себе си. Никога не съм я виждала да пише в нея, но си мислех, че е нещо като дневник, в който си записваш задачите за деня и такива неща. Господи, защо никога не я попитах? А се ядосвам на Гас, който дори не й е бил приятел! А аз? Какво я попитах аз?

— Така или иначе, нямаше да ти каже — опитах се да я успокоя. Би било крайно нечестно да не отдадем на Марго дължимото за всички стени, които сама бе построила около себе си и бе направила комуникацията невъзможна.

Обикаляхме още час и точно когато си мислех, че си бяхме загубили времето, светлината от фенера ми попадна върху къщичката от брошури, която бях видял още първия път. Една от брошурите беше за Гроувпойнт. Буквално спрях да дишам, докато разтварях и другите брошури. Изтичах до вратата, извадих лист и бележник и записах имената на всички останали квартали. Единия го познах веднага. Колиер Фармс — беше в списъка, който бях направил преди време, но не бях ходил там още. Може би постъпвах егоистично, но си помислих, че ако някога я намеря, не искам никой друг да идва с мен.

17

В мига, в който майка ми се върна от работа в петък, й съобщих, че отивам на концерт с Рейдар, и тръгнах към Семинол Кънтри, където се намираше Колиер Фармс. Всички останали квартали, които бяха рекламирани в онези брошури, вече бяха завършени и в тях живееха хора. Повечето бяха в северната част на града, която отдавна бе презастроена.

Разпознах Колиер Фармс само защото бях станал експерт по трудни за разпознаване мръсни разбити пътища. Но Колиер Фармс не беше като предишните. Беше обрасло така, сякаш е било изоставено преди петдесет години. Не знам дали беше по-старо от останалите, или заради влажната почва, но всичко бе расло с такава бясна скорост, че веднага след като завих, шосето стана непроходимо. Между пукнатините на асфалта бяха избуяли храсти от дива калина, даже цъфтяха по целия път напред.

Излязох от колата и тръгнах пеша. Бодилите, драките на храстите, тревите жилеха и деряха кожата ми, а кецовете ми затъваха в кал, която с всяка крачка ставаше все по-дълбока и лепкава. И все пак продължих да се надявам, че си е вдигнала палатка на някое по-високо местенце, някъде над буренищата, поне на метър над калта. Вървях бавно, защото знаех, че има какво да се види, имаше много повече места за криене, и най-вече защото имаше директна връзка с минимола. Калта беше дълбока и лепкава. Трябваше често да спирам. И докато бавно напредвах, оглеждах внимателно, проверявах всяко едно възможно място, достатъчно голямо да побере човек. В края на улицата сред калта забелязах синьо-бял кашон. В първия момент ми заприлича на кашона от енергийни блокчета, който бях намерил в минимола. Не, беше съвсем обикновен, прогнил кашон от бира. Тръгнах към минивана, качих се и подкарах към следващото място. Логън Пайнс, далеч на север.

Отне ми час да стигна до там. Беше почти до Национален парк Оскала, далеч извън обсега на метролиниите на Орландо. Оставаха ми няколко километра, когато Бен се обади.

— Какво става?

— Пак ли обикаляш из хартиените градове? — попита той.

— Наближавам последния от тези, за които знам. Нищо ново дотук.

— Слушай сега. Родителите на Рейдар заминаха по доста спешна работа.

— Наред ли е всичко? Да не се е случило нещо? — попитах. Знаех, че бабата и дядото на Бен са доста възрастни, живееха в старчески дом в Маями.

— Да. Обаче нали знаеш оня стария пич в Питсбърг, който има втората по големина колекция на Дядо Коледа в черен вариант?

— Е, и?

— Взел, че пукнал.

— Сериозно ли?

— Копеле, никога не се шегувам, когато става дума за кончината на колекционери на Дядо Коледа в черен вариант. Имал аневризъм. И така, родителите на Рейдар заминали със самолета за Пенсилвания, за да се опитат да купят цялата му колекция. И сме поканили няколко души на гости.

— Сме?

— Ти, аз и Рейдар. Ние сме домакини.

— Не знам.

Последва кратка пауза и после Бен каза (използва пълното ми име):

— Куентин, знам, че искаш да я намериш. Знам, че тя е най-важното нещо в живота ти. И това е хубаво. Но завършваме след около три седмици. Не искам да се отказваш да я търсиш. Искам, даже те моля, да дойдеш на парти с двамата си най-добри приятели, които те познават от десет години, половината от живота ти. Моля те да дойдеш и да прекараш три часа с нас, да пиеш сладникави вина, понеже всички знаем какво красиво и нежно момиче си, и после до два-три часа да повръщаш през носа си гореспоменатите сладки вина. След което може пак да се върнеш към проекта „Да разгледаме и този изоставен строителен обект“.

Притесняваше ме, че Бен говореше за Марго само когато разговорът включваше някакво приключение, което му се нрави. Притесняваше ме, че мисли, че има нещо лошо в това да мисля предимно за нея за сметка на приятелите си, независимо че тя бе изчезнала, а те — не. Но Бен си е Бен, както каза Рейдар, а и след Логън Пайнс нямаше къде да търся, това беше последното място в списъка.

— Ще надникна на последното място и идвам — казах.

Логън Пайнс беше последното място в Централна Флорида. Поне не знаех за друго. Затова бях заложил всички надежди на него. Но докато вървях със запален фенер по единствената задънена улица, не видях нито палатка, нито огън. Никакви кутии, опаковки от храна. Нищо. Имаше една-единствена плоча — очевидно основата на сграда, която никога не бе построена. Лежеше в един голям ров като врязана в мръсната земя. Като разтворена уста на мъртвец. Наоколо тръни, драки, трева до кръста. Ако е искала да ме заведе по принуда да разгледам тези места, не разбирах какъв може да е бил мотивът й. А ако Марго беше заминала в някой от тези псевдоградове, от където нямаше намерение да се върне, значи, бе намерила място, за което не можех вече и да подозирам.

Отне ми час и половина да се върна в Джеферсън Парк. Паркирах минивана у дома, облякох тениска с копчета и яка, единствените си хубави и запазени черни джинси и тръгнах през Джеферсън Парк към съда, после завих по „Джеферсън роуд“. На „Джеферсън плейс“, улицата на Рейдар, вече имаше паркирани коли, а бе едва девет без петнайсет.

Отворих вратата и видях Рейдар, който търчеше с няколко пластмасови кукли с лика на чернокожия Дядо Коледа в ръка.

— Трябва да прибера по-хубавите — каза. — Не дай си боже да се счупи някоя!

— Да помогна? — попитах. Рейдар кимна към всекидневната, където масите от двете страни на дивана бяха засипани с десетки кукли Дядо Коледа в чернокож вариант, на които не бе намерено място. Докато ги пренареждах, забелязах, че са много красиви. Бяха рисувани на ръка, изумително детайлни и изящни. Не казах на Рейдар, защото се страхувах да не ме пребие до смърт с черната лампа с лика на чернокожия Дядо Коледа, която се намираше във всекидневната.

Пренесох всички матрьошки с лика на черния Дядо Коледа в спалнята за гости, където Рейдар грижливо ги прибра в един дрешник.

— Знаеш ли, като ги видиш всичките накуп, наистина започваш да се питаш дали подходът ни към митовете и легендите е правилен и дали си ги представяме правилно — отбелязах аз.

Рейдар ме погледна шокиран, след което завъртя очи и каза:

— Да, всяка сутрин, докато си ям закуската с шибаната черна лъжица с черен Дядо Коледа на нея, все това се питам: „Е ли правилно нашето отношение към легендите и митовете и дали си ги представям правилно? М?“.

Усетих ръка на рамото си, някой ме завъртя. Беше Бен. Стъпваше от крак на крак, сякаш му се пикае или вече се е напикал.

— Целунахме се. Не, тя ме целуна. Преди десет минути. На леглото на родителите на Рейдар.

— Отвратително! — каза Рейдар. — Никакво натискане в кревата на нашите!

— Мислех, че отдавна сте я свършили тая работа — казах изненадано. — Къде отидоха най-големите топки на Америка?

— Копеле, млъкни. Ще се подрискам от страх — каза и ме погледна. Очите му се бяха събрали на носа. — Мисля, че не ставам.

— Какво не ти става?

— Не бе, пич, не че не ми става, не ставам за целуване. Не ме бива. А тя се е целувала много повече от мен през всичките тези… години. Не искам да се излагам, не искам да ме зареже заради един език. Момичетата ги разбират тези неща — каза той, което си беше истина, само с едно уточнение: момичетата в мажоретния състав наистина ги разбират. — Трябва ми съвет, пич.

Изкушавах се да му изнеса собствената му безкрайна лекция върху индивидуалния подход към различните видове женски тела, но казах само:

— Доколкото знам, има две основни правила: 1) Не хапи нищо без позволение и 2) Човешкият език е като уасаби: в него има огромна енергия и трябва да се използва умерено.

Изведнъж очите на Бен се разшириха, придобиха форма на тигани, само дето тиганите никога не могат да изглеждат толкова притеснени и усещането за паника не им е познато.

— Тя е зад мен, нали? — запремигах.

— „Човешкият език е като уасаби“ — започна да ме имитира Лейси с престорено дебел, нагъл глас, а аз си мислех, че не е възможно да звуча точно така. Обърнах се към нея, а тя добави:

— Всъщност мисля, че езикът на Бен е като слънцезащитен крем. Здравословен е и трябва да се прилага без ограничения.

— Току-що повърнах в собствената си уста — каза Рейдар.

— Лейси, току-що уби ентусиазма ми да продължа да говоря по темата — добавих на свой ред.

— Иска ми се да прогоня този образ от съзнанието си — каза Рейдар.

— Самата идея е толкова оскърбителна за обществото и неговото добруване, че власите са се принудили да забранят да се произнася по телевизията словосъчетанието „Езикът на Бен Старлинг“.

— И наказанието за нарушаване на тази забрана е или десет години затвор, или едно облизване/ баня с езика на Бен Старлинг — каза Рейдар.

— И всички — казах аз.

— Избират — усмихна се Рейдар.

— Затвора — завършихме заедно.

Тогава Лейси го целуна пред нас.

— Господи, господи, помогни ми — викаше Рейдар и размахваше ръце пред лицето си. — Ослепях, ослепях!

— Спри се! Започваш да депресираш Дядо Коледа!

Накрая се събрахме в официалната столова на втория етаж. Бяхме двайсет души. Аз се облегнах на стената, главата ми беше на няколко сантиметра от портрета на чернокожия Дядо Коледа на пурпурен фон. Имаха от онези много големи ъглови дивани и всички бяха скупчени там. Имаше бира в охладителя, но никой не пиеше. Всички си разправяха истории един за друг. Повечето ги знаех — истории от лагерите на бандата, истории за първи целувки, други истории на Бен Старлинг, но Лейси не беше чувала нито една от тях, а те винаги звучаха смешно, дори в онази нощ. Не се обадих, докато Бен каза:

— Кю. Я кажи как ще идем на връчването на дипломите?

— Чисто голи под тогите — засмях се.

— Да! — каза Бен и отпи от напитката си.

— Дори няма да си нося дрехи, че може да реша да се преоблека в последния момент — каза Рейдар.

— И аз! Кю, закълни се да не носиш дрехи!

— Заклех се! — казах аз и се усмихнах.

— И аз се присъединявам — каза приятелят ни Франк. И после други прегърнаха великата идея, но момичетата решиха да останат настрани. Иди разбери защо.

Рейдар каза на Анджела:

— Отказът ти да направиш това с мен ме кара да поставям под въпрос фундамента на нашата любов.

— Нищо не разбирате! Не че ни е страх да излезем по тоги и голи под тях. Просто всяка от нас вече си е избрала роклята.

Анджела посочи Лейси и каза:

— Точно! И да се надяваме да не духа вятър.

— Надявам се да е ветровито — каза Бен. — Нищо по-полезно от свежия бриз за най-големите топки в света.

Лейси засрамено скри лицето си в ръце.

— Трудно гадже си ти! — каза тя. — Трудно, но пък си заслужава!

Всички се засмяхме.

Това харесвах най-много в моите приятели. Просто да си седим и да си разказваме някакви истории. Истории с прозорци, истории с огледала. Не се обаждах, само слушах — историите в главата ми не бяха така смешни.

Не можах да спра мисълта за края на всичко. За края на училището. Беше ми хубаво да стоя малко встрани от компанията и да ги гледам. И хубаво, и тъжно, но не кофти тъжно, а хубаво тъжно. Ето защо само слушах и се оставих на този вихър. Радост и тъга ведно, оставих ги да се въртят и да се удрят една в друга, позволих им да наберат сила, да стават по-остри след всеки удар. И после сякаш гръдният ми кош се пукна, разтвори, но не по онзи болезнен, неприятен начин.

Тръгнах си в полунощ. Някои решиха да останат до по-късно. Но имах вечерен час, а и не ми се оставаше повече. Майка ми дремеше на дивана, но щом ме видя, седна.

— Хубаво ли беше партито?

— Да, много яко.

— Като теб — каза тя с усмивка. Сравнението ме порази като изключително смешно, но не казах нищо. Тя стана, прегърна ме и ме целуна по бузата. — Щастлива съм, че съм ти майка — каза.

— Благодаря.

Легнах си с Уитман, намерих онази част, която ми бе харесала, там, където казва как през цялото време слуша операта и хората.

И след като слуша през цялото време, казва: „… бит съм от горчива, яростна градушка“. Това беше перфектно. Мислех си: слушаш хората, за да можеш да си ги представиш, и чуваш всички красиви и ужасни неща, които те сами причиняват на себе си и на другите, но в крайна сметка цялото това слушане те разголва пред хората много повече, отколкото хората, които се опитваш да чуеш, се разкриват пред теб.

След всичкото обикаляне из псевдоградовете и след опитите ми да я чуя, резултатът беше следният: Марго Рот Шпигелман не се пропука, не се отвори. Пропуканият, разтвореният, разголеният бях аз. Няколко страници след това, след слушането и оголването, Уитман пише за цялото това пътешестване, което е възможно само като си представяш, и там изброява местата, които можеш да видиш и опознаеш само с едно сядане на тревата. „Дланите ми са покрили континенти“, пише той.

Замислих се за картите, за начина, по който можеш да ги гледаш. Както когато бях дете. Тогава гледах атласите и само като погледнех някое място, вече се чувствах все едно съм там. Това трябваше да направя. Трябваше да чуя и да си представя пътя си в нейната карта.

Но нима не бях правил точно това? Погледнах картите над компютъра ми. Бях се опитал да си представя всички възможни пътища, но както тревата покрива прекалено голяма територия от земята, както тревата означава толкова много неща, така и зад името Марго стояха толкова много лица. Беше невъзможно да я забиеш с карфица на стената върху някаква карта. Тя беше прекалено малка, а пространството, което покриват всички тези карти, бе прекалено голямо. Картите бяха пълна загуба на време. Те бяха и физическото изражение на моите безплодни усилия, на моята безпомощност, на неспособността на дланите ми да покрият континенти и на съзнанието ми да започне да си представя нещата правилно.

Станах, приближих се до стената и ги скъсах. Габърчетата се разлетяха с хартията и изпопадаха по земята. Намачках листовете на топка и ги метнах в кошчето за боклук. Тръгнах към леглото и стъпих на едното габърче. И макар че бях бесен, макар че нямах вече никакви псевдопредградия за обикаляне, никакви идеи, трябваше да събера проклетите габърчета от пода, за да не стъпя пак на някое от тях. Исках да ударя стената, да я избия, но вместо това лазех и събирах тъпите габърчета. Когато свърших, се върнах в леглото и със стиснати зъби заудрях възглавницата.

Опитах се да чета Уитман, но се оказах в някакъв цикъл — четене, Марго, четене, Марго. Реших, че съм се оголил достатъчно за една вечер, и накрая оставих книгата. Изобщо не ми се занимаваше да ставам и да гася лампата. Лежах и гледах стената, затварях очи за малко и пак ги отварях. И всеки път щом ги отворех, виждах мястото, където бях закачил картите, от които бяха останали шест дупки в стената. Четири дупки в правоъгълник, другите изглеждаха случайно нахвърлени. Бях виждал нещо такова. Някъде бях гледал подобна стена с дупки. В празната стая над навития мокет.

Карта. С набелязани места.

18

Станах с изгрева. Нямаше и седем. Събота сутрин. Рейдар беше онлайн, което крайно ме учуди.

Обади се в десет. Взех го с минивана и минахме през Бен. Решихме, че внезапната атака е най-добрият начин да го измъкнем от кревата. Но дори и серенадата под прозореца с „Ти си моето слънце“ не даде резултат. Той отвори прозореца и ни наплю.

— Нищо няма да правя до обед — каза авторитетно и затвори.

Така че тръгнахме само двамата. Той говореше за Анджела, колко много я харесвал, колко тъпо било да се влюбиш в някого, с когото ще се разделиш след два месеца, понеже двамата отиваха в различни университети, но, честно казано, беше ми много трудно да го слушам, защото исках тази карта. Исках да сложа габърчетата обратно на стената.

Минахме през офиса, после през библиотеката, застанахме пред стената на спалнята да огледаме дупките и минахме към магазина за сувенири. Мястото вече не ме плашеше. След като минахме през всички стаи и се уверихме, че сме сами, се почувствах като у дома си, в пълна безопасност. Извадих кутията с картите, която бях намерил в абитуриентската нощ. Вдигнах я и я закрепих на ъгъла на дисплея. Рейдар ги разгледа една по една, търсеше карта с дупки.

Картите взеха да свършват. Тогава Рейдар намери черно-бяла брошура със заглавие „Пет хиляди града в Америка“. Беше издадена през 1972 година от компанията „Ессо“. Започнах да разтварям брошурата много внимателно, загладих страниците и докато прокарвах длан по ъгъла, усетих дупката от габърче.

— Това е — казах. Бе скъсана в ъгъла, сякаш някой я беше изтръгнал набързо. Беше пожълтяваща, захабена карта на Америка, с размер, какъвто имат картите в училищните кабинети, с ужасно много потенциални дестинации. Скъсаното в ъгъла значеше едно — това не беше замислено като следа — Марго бе прекалено прецизна и следите й винаги бяха издържани на ниво, за да срутва имиджа си с такава нескопосана следа. По един или друг начин ние попаднахме на нещо, което изобщо не бе планирала да ми остави, а след като видях какво не е планирала, вече знаех колко много бе планирала преди това. И може би точно това бе правила тук, на спокойствие. Пътувала е, докато е седяла на земята, пътешествала е като Уитман и се е готвела за истинското странстване.

Хукнах към офиса, намерих няколко габърчета в бюрото до това на Марго и след това с Рейдар внимателно пренесохме разтворената карта от стаята на Марго. Задържах я на стената, докато Рейдар се опитваше да нагласи габърчетата в дупките на ъглите, но три от ъглите на картата бяха скъсани с три от петте локации.

— По-високо и наляво — каза Рейдар. — Така, сега надолу. Не мърдай.

Най-сетне успяхме да закрепим картата на място и да напаснем дупките в картата с тези на стената. Петте габърчета влязоха много лесно. Но около дупките също бе леко прокъсано, така че едва ли щяхме точно да определим самите локации. А точното определяне на локациите е много важно върху карта с пет хиляди града. Буквите бяха толкова ситни, че практически трябваше да се кача на мокета, да приближа очите си на няколко сантиметра от картата, за да ГАДАЯ кое какво е. Докато гадаех, Рейдар извади телефона си и започна да издирва градовете в Омникшънъри.

Имаше две напълно здрави дупки: едното приличаше на Лос Анджелис, макар че имаше няколко града, скупчени толкова нагъсто един до друг в южната част на Калифорния, че имената им бяха напечатани едно върху друго. Другата локация, около която нямаше нищо скъсано, беше върху Чикаго. Ню Йорк също бе маркиран, но там хартията беше скъсана около габърчето и не можеше да се определи коя от петте части на щата Ню Йорк беше маркирана.

— Това вече се връзва с всичко, което знаем.

— Да — казах. — Но къде в Ню Йорк? Това е въпросът.

— Нещо изпускаме — каза той. — Нещо трябва да ни подскаже точната локация. Къде са другите точки?

— Има още една в Ню Йорк Сити, но не е много близо до града. Виж, всички градчета са наистина малки. Може да е Удсток или Катскил Парк, или Покипси.

— Удсток — повтори Рейдар. — Това е интересно. Тя не е много хипи тип, но пък има свободен дух и онзи техния ритъм на живот.

— Не знам. Последната е или във Вашингтон, или някъде около Вашингтон. Анаполис или е някъде в залива Чесапийк, което е голямо място, и може да е къде ли не из тази част на щата.

— Много по-добре щеше да е, ако имаше една-единствена локация — каза сърдито Рейдар.

— Тя вероятно сменя местата, странства своето безкрайно странстване.

Седнах на мокета, а Рейдар започна да чете за Ню Йорк, за планините Катскил, за столицата, за фестивала в Удсток през 1969. Нищо не помагаше. Имах чувството, че бяхме дръпнали струната, но не бяхме намерили нищо.

След като оставих Рейдар у тях, се затворих у дома и четох „Песен за мен самия“, а после с крайно нежелание започнах да уча за последните изпити. Имах математика и латински в понеделник, най-гадните и най-трудните за мен предмети, но не можех да си позволя да пренебрегна изпитите. Учих цялата нощ събота срещу неделя и цялата неделя. Но точно след вечеря се сетих за Марго, хрумна ми нещо и реших да си почина от преводите на Овидий, така че си пуснах месинджъра. Лейси беше на линия. Бях взел ника й от Бен, но реших, че се познаваме достатъчно добре, за да й пиша.

Учех и гледах кой ще дойде онлайн. След малко Бен се появи и го поканих в обща чат стая с Лейси. Те си приказваха, а аз… превеждах Овидий. И така, докато се появи Рейдар. Оставих молива и спрях да уча.

И те продължиха в този дух, всеки си говореше за неговата си Марго, а аз се опитах да начертая маршрута си. Ако картата беше неволно оставена следа, а по скъсаната хартия около дупките, съдех, че не е било планирано, си помислих, че вече бяхме намерили всички следи, които ни бе оставила, че дори и много повече от това. Имах това, което исках. Но все още бях толкова далеч от нея.

19

След три дълги часа и осемстотин думи превод на Овидий в понеделник сутринта, излязох в коридора с усещането, че мозъкът ми капе през ушите. Но май мина добре. Имахме час и половина обедна почивка, за да ни се втвърдят мозъците до следващия изпит. Рейдар ме чакаше до шкафчето.

— Направо съм като след бомбардировка с тоя испански — каза Рейдар.

— Сигурен съм, че си се справил добре — той заминаваше за университета в Дартмут с много голяма стипендия. Беше много умно момче.

— Не знам, пич. По време на устния заспивах по средата на изреченията. Обаче чуй това. Легнах си много късно… тоест рано тази сутрин, защото правих тая програма. Жестока програма, човече. Можеш да си вкараш някаква категория, примерно географско място или някой животински вид, и после можеш да прочетеш първите изречения от сто статии в Омникшънъри, които са посветени на това, което те интересува, или се споменава това, което търсиш. Примерно търсиш някакъв определен вид заек, обаче не помниш как се казва тоя заек, можеш да прочетеш началото на всяка една статия за всички двайсет и един вида зайци. И това само на една страница. Отнема ти… да речем, три минути.

— И това си правил в нощта преди последните изпити? — попитах.

— Да, знам. Болна работа. Прав бях, нали? Както и да е. Ще ти пратя линка.

Тогава се появи и Бен.

— Кю, кълна ти се, с Лейси висяхме онлайн до два часа. Бяхме в оня сайт, където можеш да определиш маршрута. И сега като знам всеки един възможен маршрут, по който може да е тръгнала от Орландо към някое от онези пет места, признавам, пич, не съм бил прав. Не е в Орландо. Рейдар е прав. Ще си дойде за раздаването на дипломите.

— Защо?

— Съвпада като време. Да тръгнеш от Орландо, да минеш през Ню Йорк, после през планините около Чикаго, от там до Лос Анджелис, и пак да се върнеш тук, е точно около двайсет и три дни. Знам, че е супертъпа шега, но това си е шегата на Марго. Караш всички да си мислят, че си си бил камшика, после пръскаш обилна доза мистерия, за да може всички да ти обърнат внимание, и точно когато на всички им писва да ти обръщат внимание, се появяваш за раздаването на дипломите.

— Не, не е така. Няма начин — вече познавах Марго много по-добре. Да, тя търсеше внимание, няма спор. Но Марго никога не би разигравала хората като идиоти, за да се забавлява или да си прави шега, особено с важни неща. Не си беше тръгнала ей така, на майтап, само и само да изиграе номер. Не.

— Казвам ти, ще е на завършването. Огледай се.

Поклатих глава. Понеже всички имаха едно и също време за обедна почивка, столовата беше фрашкана, затова отидохме с колата до Уендис. Имахме право на това, защото завършвахме. Опитах се да се концентрирам върху предстоящия ми изпит по математика, но започвах да си мисля, че има нещо полезно във версията му. Ако Бен беше прав за тези двайсет и три дни, идеята не беше чак толкова безсмислена. Може би това бе планирала в тетрадката си — едно самотно, дълго пътуване. Това не обясняваше много неща, но поне пасваше на едно от качествата й — да планира. Не че ми помагаше или ме приближаваше и на милиметър до нея. Трудно е да определиш къде е точката върху разкъсана карта. Но далеч по-трудно е да заковеш точката, когато тя се движи върху картата.

Денят беше дълъг и изморителен. Върнах се почти с облекчение към удобната недостъпност на „Песен за мен самия“. Бях стигнал до една доста странна част от стиха — след цялото това вслушване в хората, и после цялото това пътешестване с тях, Уитман спира да слуша, и спира да ходи, и спира да посещава някакви места, и тогава започва да се превръща в други хора. Сякаш влиза в тях и самият той е тях. Разказва онази история за капитана, който спасил всички в кораба, но самият той умрял. Поетът може да разкаже как е станало всичко, защото твърди, че той самият бил капитан на този кораб. „Аз съм човекът… страдах… Аз бях там…“ И няколко реда по-надолу става съвсем ясно, че на Уитман не му е нужно да слуша повече хората, за да се превърне в тях. „Ранения не питам как се чувства… самият ставам наранен човек.“

Оставих книгата и легнах на една страна, загледан през прозореца, който винаги е бил между нас. Не беше достатъчно да я видя и чуя. За да намеря Марго Рот Шпигелман, трябваше да се превърна в Марго Рот Шпигелман.

И аз бях направил много от нещата, които тя бе направила или би направила: имах най-странната абитуриентска нощ, най-необичайната „дама“ за бала. Бях укротил войната между групите в училище. Бях започнал да се чувствам почти удобно в къщата на плъховете и на духовете, където е можела да мисли на спокойствие. Бях видял. Бях слушал. Но все още не бях готов да се превърна в ранен човек.

На другия ден избутах изпитите по управление и физика и стоях до два през нощта във вторник срещу сряда да пиша последното си есе по английски за „Моби Дик“. Ахав е бил герой. До това заключение стигнах, без да имам някаква основателна причина да го обявя за такъв, особено като се има предвид, че не бях чел книгата. Но след като реших, че е герой, имах какво да напиша, за да защитя тезата си.

Изпитната седмица беше по-къса и на практика това беше и последната ни седмица в училище. Срядата беше последният ни учебен ден. През цялото време усещах колко е трудно да вървиш из коридорите и да не мислиш за „последността“ на нещата. За последен път заставам в полукръга пред музикалната зала в сянката на дъбовото дърво, което бе подслонявало поколение след поколение музикални… светила. За последен път ям пица с Бен в столовата. За последен път седя в класната стая и драскам есе с непохватен и грозен почерк в синята тетрадка. За последен път поглеждам часовника. За последен път виждам Чък Парсън да върви нагло ухилен из коридорите. Господи, беше ми мъчно дори за Чък Парсън! Нещо много нездраво и перверзно се случваше в мозъка ми.

Може би Марго е изпитала същото. При цялото това планиране, тя е знаела кога ще тръгне. Не е възможно да е била имунизирана срещу подобно чувство на носталгия. Имала е страхотни дни в това училище, прекрасни спомени. И към края става все по-трудно да си спомниш лошото, защото по един или друг начин тя бе живяла сред тези коридори почти цял живот, както и аз. Градът може да е от хартия, но спомените не са. Всички неща, които бях правил тук, цялата любов, унижения, съжаления, състрадание, жестокост, злоба са се натрупвали и сега се надигаха заканително като водите на прииждаща река. Тези бели стени. Моите бели стени. Белите стени на Марго. Бяхме стояли притиснати като пленници между тях толкова дълго време, заклещени в огромната им паст, като в бездънен стомах.

През целия ден неволно кръжах около една мисъл, че може би точно затова бе планирала всичко толкова детайлно, затова и планът й е бил толкова объркан и сложен. Защото дори и да искаш да заминеш, самото заминаване може да се окаже адски трудно. За това се иска подготовка, може би да седиш с часове в онзи минимол и да пишеш план след план, и може би това време там е било нейната емоционална и интелектуална подготовка, начинът, по който Марго си е представяла собствената си съдба.

Бен и Рейдар трябваше да репетират яко за церемонията по връчването на дипломите. Щяха да свирят марша в рок вариант, затова трябваше да ги чакам по-дълго. Лейси ми предложи да ме закара, но реших да ги изчакам и да си почистя шкафчето, защото не исках да идвам пак само за да свърша тая работа и пак да се подлагам на това усещане — как дробовете ми се задръстват с перверзна носталгия.

Шкафчето ми представляваше неподправен, истински, автентичен хаос. Едната половина служеше за съхранение на учебници, а другата — за съхранение на празни кутии от какво ли не. Спомних си, когато Лейси отвори шкафчето на Марго. Всички учебници бяха подредени, сякаш се е канела да дойде на училище и на другия ден. Придърпах една кофа за боклук и я сложих пред моя шкаф. Първо свалих снимката — аз, Бен и Рейдар усмихнати като кръгли идиоти. Прибрах я в раницата си и след това се зарових сред събраната за една година мръсотия — дъвки, увити в откъснат лист от тетрадка; химикалки без мастило; мръсни носни кърпички. Всичко в коша за боклук. И през цялото време си мислех само едно — никога повече няма да правя това. Никога повече няма да бъда тук, това никога няма да бъде моето шкафче, с Рейдар никога повече няма да си пишем бележки в час по математика, никога няма да видя Марго в другия край на коридора. Това беше първият път в живота ми, когато осъзнах, че толкова много неща няма да се случат никога повече. Никога.

Всичко това ми дойде в повече. Каквото и да си казвах наум, чувството беше непоносимо. Награбих нещата от шкафчето и ги натъпках в кофата за боклук. Всичко — снимки, бележки, бележници, учебници, всичко на боклука. Оставих вратата на шкафчето отворена и си тръгнах. Минах покрай залата, чух, че свирят химна. Не спрях. Навън беше топло, но се понасяше. Помислих си, че по целия път до нас има тротоари. И продължих да вървя.

Но колкото и парализираща да бе мисълта за всичките „никога повече“, самото тръгване бе превъзходно, велико чувство. Чисто. Възможно най-чистата дестилирана форма на свободата. Всичко, което имаше стойност и значение (с изключение на една снимка), замина в боклука, но чувството бе велико. Започнах да тичам. Исках по-бързо да увелича разстоянието между мен и училището.

Толкова е трудно да тръгнеш. Докато тръгнеш. И когато тръгнеш, разбираш, че това е най-лесното нещо на света.

И докато тичах, за първи път почувствах как се превръщам в Марго, аз бях Марго. И сега вече бях сигурен: тя не е в Орландо, не е във Флорида. Да си тръгнеш. Прекрасно чувство! Но чак след като си тръгнал. Ако бях с кола, а не пеша, вероятно нямаше да спра. Тя бе събрала смелостта да тръгне и когато е усетила това велико чувство. Не, тя нямаше да се върне за никаква церемония. Бях повече от сигурен.

Тръгвам и тръгването ме пълни с живот. Знам, че никога не мога да се върна. Но после? После накъде? Значи, продължавам да напускам, да си тръгвам от най-различни места, да тръгвам от едно място, да го напусна, да ида на друго, за да го напусна? Странстване без край?

Бен и Рейдар ме подминаха на половин километър от Джеферсън Парк. Бен наби спирачките въпреки тежкия трафик, гумите изсвистяха, аз побягнах към колата и се качих. Искаха да играем Резърекшън, но трябваше да им откажа. За първи път бях така близо до нея. Както никога преди.

20

През цялата нощ в сряда и целия четвъртък се опитвах да използвам това, което бях научил за нея, за да разбера значението на всички следи, които ми бе оставила, да намеря някаква връзка между картата и пътеводителите, или пък някаква връзка между Уитман и картите, която да ми помогне да разбера логиката на пътуването й. Но все повече започвах да мисля, че идеята да тръгне я е увлякла толкова много, че не е била в състояние да остави адекватна следа, по която да я последвам. И ако приемем, че е така, картата, която изобщо не е била предназначена за нас, беше най-добрият ни шанс да я намерим. Но нито едно от отбелязаните на картата места не беше конкретно. Дори точката върху Катскил Парк, която най-много ме интересуваше, защото не беше в или в близост до голям град, беше прекалено голямо място, прекалено населено, за да откриеш един-единствен човек. В „Песен за мен самия“ имаше препратки към конкретни места в Ню Йорк, но това бяха толкова много места, толкова локации… беше прекалено трудно, невъзможно да се проследят. Не е възможно да проследиш точка върху цялата карта, когато точката се движи от метрополис към метрополис.

В петък сутринта бях станал и вече прелиствах пътеводителите, когато майка ми и баща ми влязоха в стаята. Много рядко влизаха заедно, да не кажа почти никога. Стана ми зле, догади ми се, защото реших, че има новини за Марго. Лоши новини. Но чак след това се сетих, че беше денят на завършването ми.

— Готов ли си, приятелче? — попита баща ми.

— Да. Не е чак такова събитие, но ще е забавно.

— Един път се завършва гимназия — каза мама.

— Да — отвърнах, а те седнаха на леглото срещу мен. Забелязах как се спогледаха лукаво. — Какво има? — Попитах.

— Ами искаме да ти дадем подаръка за завършването — каза мама. — Ние много се гордеем с теб, Куентин. Ти си най-голямото постижение на нашия живот. И това е такъв специален ден за теб. И ние. Ти си… един велик млад мъж.

Усмихнах се и сведох глава. Тогава баща ми извади един много дребен подарък, опакован в луксозна синя хартия.

— Не! — казах и го изскубнах от ръката му.

— Хайде, отвори го.

— Не е възможно! — казах и гледах кутийката. Беше голяма колкото ключ. Тежеше колкото ключ. Разклатих — дрънчеше като ключ.

— Просто отвори кутията, слънце — каза майка ми нетърпеливо.

Разкъсах хартията. КЛЮЧ! Огледах го. Ключ от форд! Техните коли не бяха форд!

— Купили сте ми кола?!

— Да, подарък е от двама ни — каза баща ми. — Не е чисто нова, но е само на две години и само на трийсет хиляди километра.

Скочих и ги прегърнах.

— И е моя? Само за мен?

— Да! — извика екзалтирано майка.

Имах кола! Кола! Само за мен! Моя кола!

Пуснах ги и започнах да крещя: „Благодаря благодаря благодаря благодаря благодаря благодаря“, хукнах към всекидневната, после към вратата, отворих я по тениска и боксерки и там, паркиран на алеята към гаража, увит в огромна синя пандела, се кипреше фордът. Миниван.

Взели са ми миниван?! Можело е да вземат всяка една друга кола! От всички коли на света, ми бяха купили миниван! Миниван? О, боже на автомобилната несправедливост! С какво заслужих тази подигравка? Мръсен албатрос, махни се от врата ми! Ти, измамен, подъл Каин! Ти, перверзно чудовище, ти, жесток покровителю на високите автомобилни тавани и малкото конски сили!

Събрах смелост, надянах маската на благодарността, обърнах се и продължих да викам „благодаря благодаря благодаря“, но със сигурност съм звучал малко по-различно, защото това беше актьорско изпълнение. Кофти фалшиво и некадърно изпълнение.

— Е, разбира се, бяхме сигурни, че ще ти хареса, защото ти винаги си обичал да караш моя миниван — каза мама. И двамата сияеха, сляпо вярващи, че са ми осигурили транспорта на мечтите ми.

— Много е удобен да се возиш с приятелите си — добави баща ми. И само като си помислиш, че тези хора са специализирали анализ и разбиране на човешката душа!

— Сега трябва да се приготвим и да тръгваме, за да запазим добри места.

Не бях се къпал, не бях си приготвил дрехи. Технически погледнато, не се налагаше да избирам какво да облека, понеже нямаше да съм… облечен.

— Аз трябва да съм там чак в дванайсет и половина — казах. — Трябва да се приготвя.

Баща ми се намръщи.

— Исках да седнем по-напред, за да направя сним…

— Мога просто да взема МОЯТА КОЛА — прекъснах го. — И да закарам СЕБЕ СИ в МОЯТА КОЛА. — Казах усмихнат до уши.

— Точно така — съгласи се мама развълнувано. И какво толкова! Кола като кола. Но да карам мой собствен миниван, със сигурност беше крачка напред и нагоре спрямо това да карам нечий чужд миниван.

Върнах се на компютъра и информирах детайлно Рейдар и Лейси (Бен не беше на линия) за минивана.

Бен се логна и започна да КРЕЩИ С ГЛАВНИ БУКВИ НА ВСЯКА ДУМА как се бил изкъпал, и как бил съвсем гол, и как трябвало да сложи само тогата и шапката. Всеки пишеше на всеки, темата беше завършването и как щяхме да идем по голи задници. После всички станаха да се приготвят. Влязох в банята и застанах точно под душа, за да усещам водата по лицето си. И си мислех. Ню Йорк или Калифорния? Чикаго или Вашингтон? Можех да тръгна. Веднага. Не само тя имаше кола, вече имах и аз. Можех да ида до петте точки на картата. Мислех си, че дори и да не я намеря, щеше да е по-забавно от поредното скучно лято в Орландо. Но не. Това е като да влезеш с взлом във Воден свят. Иска се внимателно планиране и обмисляне. После перфектният план трябва да се изпълни по брилянтен начин. И след това… нищо. След това е само Воден свят, само дето е нощ и нищо не се вижда. Тя го беше казала: удоволствието не е в това да правиш разни неща, а в изготвянето на план как да ги направиш.

Ето това си мислех, докато стоях под душа. За планиране. Седи в минимола с черната си тетрадка и планира. Може би планира маршрутите си и гледа картата само за да си представи как трябва да осъществи едно такова пътуване. Чете Уитман и подчертава онзи ред с безкрайното пътешестване. Защото това обича да си представя, че прави, това обича да планира.

Но дали наистина обича да прави това? Не. Защото Марго знае тайната, знае какво е да си тръгнеш. Тайната, която аз едва сега бях разбрал: да си тръгнеш, е велико чувство, чисто, истинско, но само когато си тръгваш от нещо, което е имало значение; нещо, което е било важно за теб. Да изскубнеш живота си с корените. Но не можеш да го направиш, ако животът ти не е пуснал корени.

И когато е тръгнала, тя е тръгнала за добро. Не можех да повярвам, че е тръгнала да странства безкрайно. Тя бе тръгнала (сега вече бях сигурен) към определено място. Към място, където да може да остане, докато това място придобие значение за нея, да остане достатъчно дълго, за да изпита същия екстаз, когато си отива от него, да изпита същото, когато си е тръгнала от тук. И има някое местенце на този свят, където никой не знае, че „Марго Рот Шпигелман“ има значение. И тя седи в ъгъла на това местенце и пише в черната си тетрадка.

Водата стана студена. Едва бях пипнал сапуна, но изскочих от банята, увих кърпа около кръста си и седнах на компютъра.

Изрових мейла на Рейдар с онази програма на Омникшънъри и свалих единствения плъгин. Програмата беше много добра. Първо вкарах пощенския код на южната част на Чикаго, натиснах на „локация“ и въведох радиус от трийсет километра. Веднага изкара сто отговора. От Нейви Пиър до Диърфилд. Прочетох първото изречение на всяка статия за около пет минути. Нищо не ми направи впечатление. После вкарах кода на Катскил Парк в Ню Йорк. Този път излязоха само осемдесет и два отговора. Бяха организирани по датата, на която е правена промяна в страниците или е вкарвана нова информация. Зачетох.

Кликнах върху линка и изчетох цялата статия.

Всяка нова статия в Омникшънъри има подстраница за редакции и коментари. Страницата за Аглоу не бе редактирана от почти цяла година, но имаше един съвсем скорошен коментар от анонимен юзър:

Веднага разпознах странната употреба на главните букви. Правилата за употреба на главните букви са толкова несправедливи спрямо думите в средата на изречението. Гърлото ми се сви, но се опитах да се успокоя. Коментарът бе писан преди петнайсет дни. Бил е там през цялото време и ме е чакал да го видя. Погледнах часовника на монитора. Имах само двайсет и четири часа.

За първи път от седмици бях сигурен в едно: тя е жива. За първи път мислех за нея като за жив човек. Тя щеше да е жива поне още един ден. През всичките тези дни и седмици бях принуден да се концентрирам върху това, което вероятно прави, за да потискам обсебващата мисъл дали е жива, и едва сега разбрах колко съм бил ужасен, колко съм се страхувал, че можа да не е. Но… господи, тя беше жива!

Скочих от стола, кърпата ми падна, карай, зарязах я. Обадих се на Рейдар. Стиснах телефона между ухото и рамото си, докато дърпах някакви боксерки и къси гащи.

— Знам какво значи „хартиен град“. Можеш ли да влезеш от телефона си в интернет?

— Да. Пич, трябва вече да си тук. Сега ще ни нареждат.

Чух Бен да крещи в слушалката:

— Кажи му, че е в негов интерес да е гол.

— Рейдар — казах много сериозно, за да разбере, че става дума за нещо наистина сериозно. — Моля те, виж страницата за Аглоу, Ню Йорк. Намери ли я?

— Да. Чета. Стой така. О! О! Уау! Катскил! Това, което беше отбелязала на картата.

— Да. Така е. Иди на страницата с коментарите. Рейдар, там ли си?

— Мили боже!

— Да, да, знам — крещях в слушалката. Не чух какво ми каза, защото навличах някаква тениска. Но когато сложих телефона на ухото си, го чух да говори с Бен. И тогава затворих.

Потърсих инструкции как най-бързо може да се стигне до там. От Орландо до Аглоу не излязоха никакви резултати, целокупният интернет не беше и чувал за Аглоу, затова опитах с Орландо — Роскоу. Според компютъра, със средна скорост сто и пет километра в час, пътуването би отнело деветнайсет часа и четири минути. Беше два и петнайсет. Имах двайсет и един часа и четиридесет и пет минути да стигна до там. Разпечатах упътването, взех ключа от минивана и заключих входната врата на къщата.

— Деветнайсет часа и четири минути — казах. Бях набрал Рейдар, но Бен бе вдигнал вместо него.

— И какво мислиш да правиш? — попита той. — Със самолет ли отиваш?

— Не, нямам достатъчно пари и е на осем часа от Ню Йорк. С какъв самолет да ида? Така че ще карам до там.

Изведнъж Рейдар взе слушалката.

— Колко часа е до там?

— Деветнайсет часа и четири минути.

— Според кого?

— Гугъл мапс.

— Глупости — каза Рейдар. — Тези програми не изчисляват трафика. Ще ти се обадя след малко. И побързай. Трябва да се наредим след около… сега.

— Няма да идвам. Не мога да рискувам да губя никакво време — казах, но говорех на въздуха. Рейдар се обади след минутка.

— Ако поддържаш средна скорост сто и пет километра в час, ако не спираш и ако вземеш предвид средна натовареност на пътищата, ще ти отнеме точно двайсет и три часа и девет минути. Тоест, ще си там малко след един часа, така че трябва да наваксваш при всяка възможност.

— Моля? Ами…

— Не искам да критикувам — каза Рейдар, — но може би, докато сме на тази тема, човекът, за когото закъснението е хронично заболяване, трябва да изслуша един човек, който винаги е точен. Трябва да се появиш тук поне за секунда, защото, ако не дойдеш, родителите ти ще превъртят от притеснение, когато съобщят името ти, а теб те няма. И също така, не че това е най-важното ми съображение в случая, но само казвам, че бирата ни е в колата ти.

— Както виждаш, нямам време за това — отговорих.

Бен се наведе в слушалката и каза:

— Не бъди задник, ще ти отнеме пет минути.

— Добре, добре — казах, завих на червено и залепих педала на газта за пода. Набираше по-добре от този на майка ми, много малко по-добре. Тръгнах към училището. Стигнах до паркинга за три минути. Не паркирах, просто спрях в средата и изскочих от колата. Докато бягах като луд към салона, видях три индивида в черни тоги. Тичаха към мен. Видях тънките черни крака на Рейдар, фустата му се вееше зад него, Бен бягаше до него по гуменки и без чорапи. Лейси бягаше точно зад тях.

— Вземайте бирата — казах, докато профучавах край тях. — Трябва да говоря с родителите си.

Семействата на завършващите бяха насядали навсякъде в секторите на баскетболното игрище. Два пъти пробягах дължината на игрището, докато открия майка и татко. Бяха седнали към средата и ми махаха. Хукнах по стълбите, вземах по две наведнъж. Докато стигна до тях, вече бях останал без дъх. Клекнах до тях и казах:

— Добре, значи, няма да излизам отпред (учестено дишане), защото (учестено дишане) мисля, че намерих Марго (учестено дишане), и (учестено дишане) трябва да тръгвам, и телефонът ми е включен (учестено дишане), и моля, не ми се сърдете (учестено дишане), и пак благодаря за колата.

Майка ми уви ръка край кръста ми и каза:

— Какво? Куентин, за какво говориш? По-спокойно!

— Заминавам за Аглоу, Ню Йорк, и трябва да тръгна веднага. Това е всичко. Добре, тръгвам. Малко ме притиска времето. Телефонът ми е в мен. Обичам ви.

Трябваше да изскубна ръката си от нейната. И преди да успеят да кажат каквото и да е, аз вече търчах надолу по стълбите обратно към минивана. Бях вече вътре и пъхах ключа да запаля двигателя, когато видях Бен на седалката до мен.

— Вземай бирата и излизай — викнах.

— Идваме — каза той. — Ще заспиш и ще се пребиеш, ако караш толкова дълго време.

Обърнах се. Лейси и Рейдар набираха някакви номера на мобилните си.

— Трябва да кажа на нашите — каза Лейси и продължи да набира нервно. — Хайде, Куентин, тръгвай, тръгвай, тръгвай, тръгвай, тръгвай!