На Стийв Орсъм, известен като Свраката — много по-приятен вид птица, отколкото споменатите в настоящата книга.
„Човекът, погледнат от биологична или каквато и да е друга точка, е най-страшната от всички хищни птици…“
„Макар във всяко друго отношение измамата да е отвратително нещо, по време на война тя е похвална и славна. Онзи, който победи врага с военна хитрост, е толкова достоен за похвала, колкото и онзи, който ги победи със сила.“
В утрото на деня, в който изчезна, Дейвид Елиът се събуди точно в пет и четирийсет и пет, както обикновено. Преди двайсет и пет години, на едно горещо и зелено място, той се бе научил да се буди, когато поиска. И това му бе станало навик.
Дейв провеси крака от леглото и погледна безучастно към съпругата си Хелън, която се бе свила на топка от другата страна на леглото. Радио часовникът до нея беше нагласен за осем и двайсет. Дотогава Дейв вече щеше да е в кабинета си и да работи.
Той взе маратонките, анцуга и чорапите си от гардероба и се приближи до ниското, прекалено модернистично бюро — последния плод от обсебеността на Хелън по обзавеждането. Извади чантичката си и сложи в нея чисто бельо, ключовете и златния си „Ролекс“.
Отиде в банята, за да се облекчи и измие зъбите си, после влезе в кухнята. Кафеварката „Тошиба“ вече бе направила кафето. Дейв го сипа в голяма емайлирана чаша — сувенир от командировката му в Токио. Отново зареди кафеварката и нагласи таймера за осем и петнайсет. Хелън също се нуждаеше от сутрешното си кафе — дори повече от него, защото съвсем не беше общителна, когато се събудеше. Започваше да се държи добре едва когато отвореше вратите на галерията си на Лексингтън Авеню.
Дейв преглъщаше топлото гъсто кафе и потреперваше от удоволствие.
Нещо меко докосна долнището на пижамата му. Протегна ръка и погали котарака по гушата. Апаш изви гръб, протегна се и започна да мърка.
Хелън не харесваше името му и непрекъснато настояваше да го сменят. Вторите бракове изискват повече компромиси от първите. Дейв знаеше, че трябва да отстъпи. Но името на един котарак нямаше нищо общо с желанията на собственика му. И така, след пет години брак Дейв продължаваше да нарича животното Апаш, а Хелън, която беше русокоса и своеволна, ледено казваше „онзи котарак“.
Погълнат от неприлични мисли относно разликата между котките и злобата, Дейв взе сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“ и започна да разгръща страниците. Само го преглеждаше. Ритуалът беше повод да се наслади на първата за деня чаша кафе.
Щом стигна до бизнес информацията, забеляза, че дясната ръка съвсем несъзнателно потупва лявата страна на гърдите му. Дейв направи гримаса. Лукавият, язвителен вътрешен глас, който наричаше свой ангел — пазител, прошепна: Търсиш цигари, нали? Отказа ги преди дванайсет години, но организмът ти още се нуждае от сутрешната доза никотин. Може би в края на краищата трябва отново да пропушиш.
— Добро утро, мистър Елиът. Хубав ден за тичане.
Портиерът смяташе за свое задължение да уверява живущите в сградата, че всеки ден е хубав за тичане.
— Добро утро, Тад. Има ли нещо за Литва в днешните вестници?
Прадедите на Тад бяха емигрирали в Съединените щати през 80-те години на миналия век. На Тад му се струваше, че това е било предишния ден. Той беше пламенен патриот. Нямаше ден през трите години, откакто Дейв и Хелън бяха купили апартамента, в който Тад да не спомене нещо за Литва.
— В „Нюз“ и в „Таймс“ няма нищо, мистър Елиът. Но аз получавам вестници от Вилнюс. Обикновено идват в сряда или в четвъртък. Утре ще ти кажа какво пише.
— Добре.
— Хей, какво ти има на ръката? — попита Тад, като посочи марлята, с която бе увита лявата китка на Дейв.
— Един служител ме ухапа.
Портиерът започна да мига.
— Будалкаш ме.
— Не. Ние… Моята фирма купихме едно предприятие в Лонг Айлънд. Вчера ходих там. Един от работниците изрази недоволство от новата управа — кисело се усмихна Дейв.
Тад се изкикоти.
— Измисляш си го, нали?
— Не. В живота на корпорациите непрекъснато стават такива неща — хапят ръката, която ги храни.
Портиерът отново се изкиска.
— Трябва да съм щастлив, че съм само един портиер, мистър Елиът. Приятен ден.
— И на теб, Тад. Ще се видим утре.
— Разбира се, мистър Елиът.
В събота и неделя Дейв тичаше на запад, по 57-ма улица и Пето Авеню, а после — на север, към Сентръл Парк. През почивните дни бягането беше истинско удоволствие. По улиците се мотаеха по-малко заплашителни откачалки и Дейв можеше да се съсредоточи върху тичането. Най-приятно му беше, когато в края на седмицата Марк пристигнеше от университета в Колумбия и бягаше редом с баща си. Дейв се гордееше много със сина от първата си съпруга Ани и очакваше с нетърпение посещенията му.
Дейв винаги канеше Хелън да тича с тях, но тя отказваше. Според нея анцугът не беше аристократично облекло. Хелън предпочиташе да се поти в скъпи спортни центрове.
В делничните дни не беше толкова приятно. Непрекъснато трябваше да бъде нащрек. Избягваше да минава покрай определени блокове, по някои улици или под мостовете. Никой разумен човек не тичаше преди зазоряване. В този ранен час дори Дейвид Елиът, който нямаше врагове, от време на време поглеждаше предпазливо през рамо.
Пътят му към работното място го отвеждаше на изток, по 57-ма улица, до Сътън Плейс, а после — на север, по Йорк Авеню, докато стигнеше моста за пешеходци над Федерал Драйв. Минаваше покрай Ист Ривър, сетне отново се отправяше на юг. Прекосяваше моста за втори път и хукваше на запад, към Парк Авеню.
Обикновено влизаше в кабинета си малко след седем.
Като изпълнителен заместник-директор на компанията, Дейвид Елиът имаше право да ползва привилегиите на ранга си. Апартаментът му на 45-тия етаж заемаше двеста и четирийсет квадратни метра и имаше гардероб, дискретно барче и баня с вана и душ.
Дейв обичаше да се къпе с гореща вода. Банята се изпълваше с пара, докато се сапунисваше — винаги два пъти. Бръснеше се под душа, без да използва огледало. Това беше още един навик, който бе придобил по време на войната, за която си спомняше с нежелание.
Седем и двайсет часът сутринта.
Увит в хавлията, Дейвид Елиът излезе от банята. Кафеварката на махагоновия шкаф зад бюрото му изсвири два пъти, което означаваше, че кафето е готово. Дейв напълни шоколаденокафявата си чаша, на която бе изрисувана емблемата на корпорацията „Сентерекс“.
Отпи една глътка и въздъхна. Животът без кафе беше толкова ужасен, че дори не искаше да мисли за това.
Забеляза, че акварелът над шкафа е накриво. Всяка седмица някой вандал с парцал за бърсане от нощната смяна разместваше картината. Дреболия, която все повече дразнеше Дейв.
Той сложи чашата върху месинговия поднос — също с емблемата на „Сентерекс“ — и оправи акварела — изображение на спящ тигър, датиращо от средата на 16-ти век, прекрасен и ценен. Шефът на фирмата, Бърни Лийвай, много по-разбран човек от повечето високопоставени лица в корпорацията, не оставяше покупките на произведения на изкуството нито в ръцете на скъпо платени дизайнери, нито на съпругите на подчинените си. Той предпочиташе шедьоври на майстори. Естествено, Бърни отричаше, че „Сентерекс“ купува картини поради естетични причини. Когато гостите му се възхищаваха на колекцията на корпорацията, той се хвалеше колко е скъпа и колко пари ще спечелят, ако я продадат. Ала Бърни лъжеше. Никога нямаше да се раздели с картините, защото ги обичаше твърде много.
Дейв отстъпи назад и огледа тигъра. Акварелът беше отново на мястото си.
А сега, малко музика. Дейв включи стереоуредбата и от тонколоните се разнесоха началните тактове на симфонията „Дългият марш“ от Динг Шан-де. Дейв се зачуди лениво защо американската музикална академия пренебрегва китайските романтици. И тъй като нямаше отговор на собствения си въпрос, нито се интересуваше от културната политика повече от гражданската, той изби тази мисъл от главата си. Пак взе чашата и отпи кафе. Божествено!
Дейв почти неизменно пристигаше пръв на работното място. Бърни Лийвай, капитанът на корпоративния кораб, се появяваше едва в осем часа. Лимузината му потегляше от Шорт Хилс, Ню Джърси, точно в шест и петдесет. Останалите изпълнителни директори идваха в осем и петнайсет или в осем и четирийсет и пет, в зависимост от това, какви влакове хващаха в Гринич, Скарсдейл или Деъриън и дали те се движеха по разписание. Първата секретарка пристигаше точно в осем и половина.
Ето защо Дейв знаеше, че има време да се помотае в кабинета си само по хавлия, да пие кафе и да прелисти „Уол Стрийт Джърнъл“.
След няколко минути той се приближи до гардероба, за да си избере костюм за деня.
Днес се спря на светлобежовия. Влажното лято бе отминало, а септември беше още топъл. Вълнените костюми можеха да почакат.
Закопча колана на панталона си, нахлузи меките кожени обувки „Бали“ и разопакова чисто нова снежнобяла риза. Облече я и след кратко колебание избра бледожълта вратовръзка на сини шарки. На вътрешната страна на гардероба имаше голямо огледало.
Не се научи да завързваш вратовръзката си, без да се гледаш, а? — попита ангел — пазителят му.
Дейв се огледа внимателно. Съвсем не изглеждаш зле. Не бе напълнял, откакто завърши колежа. Беше на четирийсет и седем години, но изглеждаше много по-млад. О, красавецо, ще живееш вечно. Дейв кимна в знак на съгласие. Ежедневното тичане, вдигането на тежести два пъти седмично, отказът от цигарите, диетата, от която дори Хелън не се оплакваше, минималната консумация на алкохол и…
— Дейви?
Гласът се чу от съседния кабинет — Бърни Лийвай с непогрешимия си груб бруклински акцент. Дейв погледна часовника си — 7 и 43. Тази сутрин явно не бе имало задръствания по пътищата. Президентът на „Сентерекс“ беше подранил.
Дейв облече сакото си, килна възела на връзката едва забележимо наляво, взе чашата с кафето и отвори междинната врата.
— Да, Бърни. Какво става?
Лийвай бе извърнал поглед встрани. Дейв видя пистолета му едва когато Бърни се обърна.
Тук, в джунглата, има два вида време — дълго и бавно. Обикновено времето е дълго. Седиш под някое дърво, във виетнамска колиба или в полевата палатка и нищо не става. Часове наред. Сетне поглеждаш часовника си и установяваш, че са минали едва пет минути, откакто си го погледнал последния път. Това е дългото време.
Другият вид е бавното. Чува се изщракване — зареждане на автомат „Калашников“-47. В следващия миг наоколо гръмват експлозии, писъци и свистящи куршуми, предназначени за теб. Всичко това трае цяла вечност. А когато след часовете на ужас и ярост стрелбата утихне, ти се връщаш от ада и отново поглеждаш часовника си.
И познай какво? Минали са едва пет минути, откакто си го погледнал последния път.
Това е бавното време. Часовниците спират. Мъжете плачат, че секундите минават толкова бавно. Те са от специалните части. Емблемата на раменете им е озъбен череп със зелена барета. Те са най-твърдите и най-злите. Нищо не може да ги смути. Поглеждат часовниците си и плачат.
Един следобед, когато въздухът още мирише на бездимен барут и нагорещено желязо, лейтенант Дейвид Елиът слага стоманения си „Таймекс“ на един изгнил пън, зарежда цял пълнител в автоматичния си колт, 45-ти калибър, и пръсва часовника на парчета.
Пистолетът в ръката на Бърни Лийвай изглеждаше нелепо малък. Бърни беше тринайсет сантиметра по-нисък от Дейв и девет килограма по-тежък. Ръцете му бяха огромни и месести. Пистолетът се губеше в тях. Беше никелиран. Дейв бе готов да се обзаложи, че дръжката му е от слонова кост.
— Бърни, за какво ти е този пистолет?
Лийвай изглеждаше изтощен. Очите му бяха зачервени, а около тях имаше тъмни сенки, сякаш не бе спал отдавна. Лицето му — по-рано проницателно и наподобяващо ястреб — сега беше подпухнало от възрастта. Челюстите му трепереха от някакво неразгадаемо вълнение. На колко ли години беше? На шейсет и три?
Клепачите на Бърни бяха притворени, а очите — безизразни и студени като на влечуго. Дейв очакваше да види нещо в тях, макар че не знаеше точно какво.
— Защо, за бога?
Бърни пристъпи напред и вдигна оръжието.
Господи, ще натисне спусъка!
— Бърни, кажи нещо.
Лийвай стисна устни, после пак ги отпусна. Дейви видя, че ръката му е изопната.
— Бърни, не можеш да го направиш, без да кажеш нещо.
Раменете на президента на корпорацията потрепериха. Той облиза устни.
— Дейви, това е… Само да имах избор… Ти не знаеш… Бърни Лийвай се самообвинява и Господ няма да му прости. Нямаш представа колко зле се чувствам.
Неизвестно защо, на Дейв му се дощя да се изкикоти.
— Ще те заболи повече, отколкото мен, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш, Бърни?
Лийвай въздъхна и сви устни.
— Все се шегуваш, Дейв.
Ръката му стисна пистолета.
Бавното време. Кафето не беше вряло, но достатъчно горещо. Сякаш мина цяла вечност, докато стигне до лицето и широко отворените очи на Бърни. Той извика. Дейв направи две-три крачки към него. Стори му се, че се изнизаха часове, докато вървеше срещу дулото на пистолета.
Дейв изви ръката на Бърни, като изтръпна от болката в превързаната си китка, после заби коляно в слабините му. Пистолетът отхвръкна от ръката на Бърни. Дейв го взе и опря дулото до главата на шефа си, който още лежеше на пода. Елиът стоеше наведен над него и се опитваше да поеме въздух в очакване часовникът да се върне към нормалното време, но преди всичко се чудеше какво да направи.
Животът в големите корпорации не е лишен от вълнения. Има злодеи и герои, победи и поражения и ожесточени сблъсъци. Създават се приятелства, разрушават се, разменят се остри думи, има злобни съперничества и дори открита враждебност. Но стълкновенията са словесни и само в по-тъпите телевизионни филми служителите заплашват с оръжие.
Тези мисли преминаха през главата на Дейв, докато се опитваше да нормализира дишането си. Припомняше си последните няколко секунди и се мъчеше да намери отговор на въпроса защо шефът му, човекът, когото смяташе за приятел, бе застанал пред него със зареден пистолет.
Освен ако това не беше някаква неуместна шега.
Стомахът му се сви. Погледна оръжието. Малък браунинг. Не беше играчка. Дръжката не беше от слонова кост. Дейв извади пълнителя и взе един от куршумите. Двайсет и пети калибър. Нямаше шега.
Но тогава какво бе накарало Бърни Лийвай, който беше най-уравновесеният директор, когото Дейв познаваше, да насочи пистолет срещу един от заместниците си?
Нищо. Нямаше абсолютно никаква причина. Предишният ден по същото време, малко преди да замине за Лонг Айлънд, Дейв беше в кабинета му и двамата обсъждаха докладите за продажбите. Срещата им беше приятна, радушна и сърдечна и накрая Бърни се съгласи с препоръките на Дейв.
Не бе спомената нито една лоша дума.
Дали не ставаше дума за някаква стара обида? Едва ли. Дейв ръководеше няколко от двайсетината отдела в „Сентерекс“. Справяше се с лекота и резултатите винаги бяха такива, каквито очакваше. Нямаше никакви поводи за конфликти.
Е, разбира се, понякога не бяха на едно и също мнение. Бърни обичаше да сключва сделки, беше велик комбинатор от старата школа. Син на емигранти, израснал по улиците на Бруклин. Без да притежава други ценни качества, освен дързост, нюх към предоставилата се възможност и влечение към хитри придобивки, той бе изградил „Сентерекс“ от самите основи.
Бърни продължаваше да трупа придобивки. Не можеше да устои на изкушението. Това беше в кръвта му. Любимото му занимание беше да намира малки фирми — печеливши или недотам печеливши — и да ги изправя на крака. Сетне запазваше някои за „Сентерекс“, а други продаваше — ала никога на загуба. Всичко това се вместваше в представите му за финансово съдружие. Понякога изпълнителните директори не се съгласяваха със стратегията на Бърни и спореха с него. Дейв например се противопостави на решението му да купи лабораториите „Локиър“ и особено на назначението си да отговаря за тях, след като сключеха сделката.
Но едва ли си струваше да бъде убит заради това.
Дали не беше нещо лично? Обидил ли бе Бърни по някакъв начин? Унижил или предал? Малко вероятно. Бърни водеше тих и уединен живот. Не се срещаха извън службата. Макар че взаимоотношенията им бяха повече от приятелски, те се ограничаваха само на територията на 45-тия етаж.
И сега Бърни искаше да го застреля, без да обясни защо.
— По дяволите, Бърни — прошепна Дейв, въпреки че говореше на себе си, — ако искаш да застреляш някого, то поне убий някоя важна клечка, а не обикновен негодник като мен.
Дейвид Елиът знаеше много добре, че е обикновен човек, неотклонно следващ предсказуемостта на обикновения живот. Е, вярно, че когато беше момче от фермата в Индиана, мечтаеше за нещо повече — геройски подвизи, възнаградени с медали и слава. Но скоро научи, че тези неща се заплащат. Затова от дълго време беше съвсем обикновен. Нещо повече, той беше олицетворение на средностатистическия изпълнителен директор с малко по-висока заплата от обичайната. Два брака, един развод, далеч не религиозен фанатик, финансово консервативен, обществено умерен, етнически хибрид, физически годен, любител на футбола, отегчен от бейзбола, четеше по-малко книги и гледаше повече телевизия, отколкото трябваше, досадно моногамен и малко срамежлив, макар понякога да се изкушаваше. Работеше по петдесет и шест часа седмично, тревожеше се за борсовия пазар, оплакваше се от данъците, не играеше хазарт, не употребяваше наркотици и не се притесняваше преди ежегодния профилактичен медицински преглед. Прекарваше отпуските си на обикновени места. Общуваше с обикновени хора. Придържаше се към общовъзприетите морални ценности. От двайсет и пет години се бе посветил на обикновения живот и не желаеше нищо друго. Това беше определението му за понятието „свестен“.
Затова, защо, по дяволите, Бърни се опита да го убие?
Обикновеният човек Дейвид Пери Елиът не можеше да намери отговор на този въпрос.
Дейв погледна часовника си. 7 и 45. Бавното време беше изтекло. Единственото, от което се нуждаеше, бе помощ. Може би Бърни страдаше от някакъв пристъп. Мозъчно увреждане или…
Каквото и да е — изръмжа циничният ангел — пазител, — но всичко това е нелепо. Приятелю, ти току-що нокаутира шефа на корпорация, оценена на осем милиарда долара, на пода на скъпо обзаведения си кабинет. Имаш проблеми, простиращи се извън компетентността ти на бизнесмен. Между другото, халоса го доста силно. Какво ще стане, ако Бърни не е само в безсъзнание, а… О, по дяволите…
Дейв пусна пистолета в джоба на сакото си. Излезе, пое дълбоко въздух и започна да тича по застлания с килим дълъг коридор, който свързваше ъгловия кабинет с останалата част на апартамента. Надяваше се, че някой от колегите му е дошъл по-рано. Или секретарките. Който и да е.
Стигна до рецепцията в края на коридора. На ъгъла стояха двама мъже с хладни погледи. Видяха го и бръкнаха в джобовете си.
Часовникът на Дейвид Елиът отново започна да върви по-бавно.
— Добро утро — опита се да се усмихне той. — Аз съм Пийт Ашби. Мога ли да ви помогна?
Двамата мъже замръзнаха. По-високият присви очи и се вгледа изпитателно в Дейв.
— Мистър Дейвид Елиът ли чакате? Той обикновено идва пръв, но аз току-що минах покрай кабинета му и вратата беше още заключена.
Непознатите се отпуснаха, но съвсем леко. Не бяха високи колкото Дейв, но бяха огромни като щангисти, професионални борци или чукохвъргачи. Костюмите им бяха малко по-широки — такива, каквито предпочитат мускулестите мъжаги, за да прикриват очертанията на кобурите.
Провървя ти. Не знаят кой си. Може да са виждали снимката ти, но не е била много качествена. Запази самообладание, може да се справиш с тях.
— Не, мистър Ашли… — започна по-високият, мъж с четвъртито лице и късо подстригана прошарена коса.
— Ашби. Аз съм технически изпълнителен директор.
— Извинете, мистър Ашби. Дошли сме да се срещнем с мистър Лийвай.
Непознатият говореше с акцента на планинците от Апалачите — Източен Тенеси или Западна Каролина. Много хора намираха този диалект за мелодичен, но Дейв го побиха тръпки от него.
— Кабинетът на Бърни е нататък по коридора, вляво. Обикновено пристига точно по това време. Желаете ли да проверя дали е дошъл?
— Не е необходимо. Той каза, че ще се срещнем тук.
Дейв усети, че дланите му се изпотяват. Вратите на етажа, където се намираха кабинетите на изпълнителните директори на „Сентерекс“, се отключваха чак в осем и половина. Никой не можеше да влезе дори в коридора, освен ако нямаше ключ.
— Да ви донеса ли кафе, или нещо друго, мистър… Не разбрах как се казвате.
— Джон — отговори рязко по-високият мъж.
Явно не му беше приятно да казва името си.
— Рансъм. А колегата ми е Марк Карлучи. Ние сме… счетоводители. Трябва да… прегледаме един доклад с мистър Лийвай.
— Приятно ми е.
Дейв забеляза, че нито един от двамата не протегна ръка.
— Желаете ли кафе? Кабинетът ми е на този етаж. Имаме малки кухни и…
— Не, благодаря, мистър Ашби.
Мислите на Дейв препускаха една след друга. Тези двамата имаха нещо общо с онова, което Бърни се опита да направи преди няколко минути. Нямаше друго обяснение за присъствието им тук в този ранен час. Но кои бяха те? Ченгета? Мафиоти? КГБ?
— Е, аз трябва да работя. Бърни ще дойде всеки момент. Така че, ако ме извините…
— Разбира се. Няма да ви задържаме.
Рецепцията се намираше там, където се кръстосваха четири коридора. Кабинетите на Дейв и останалите директори на направления бяха в дъното на южния коридор. Апартаментът на Бърни беше в срещуположния край на сградата — в североизточния ъгъл. Късият коридор с двойните стъклени врати водеше на запад, към асансьорите.
Дейв хукна натам.
Грешка, глупако! Нали им каза, че кабинетът ти е на този етаж? Защо бягаш към асансьора?
Дейв спря. Двамата мъже го гледаха. Изражението им се бе променило.
Той се помъчи да се усмихне, но не успя.
— Случайно да сте видели купчина „Уол Стрийт Джърнъл“ до асансьора? Обикновено ги оставят пред стъклените врати.
Мъжът, който каза, че се нарича Рансъм, бавно поклати глава. Очите му бяха станали безизразни.
Дейв кимна и зави на изток. Мина покрай рецепцията и тръгна по коридора. Почувства силна болка в средата на гръбнака. Всеки нерв в тялото му пламтеше. На челото му изби пот, която започна да се стича по лицето. На гърлото му заседна буца. Искаше му се да се развика и да бяга. Коленете му трепереха. Ударите на сърцето му бяха оглушителни.
На двайсетина крачки имаше малка ниша, предназначена за копирната машина, която още не бе инсталирана там. Докато минаваше покрай нишата, Дейв чу провлечения глас на Рансъм.
— Мистър Елиът, има и още нещо.
— Да?
По дяволите!
Дейв се вмъкна в нишата, като удари рамото си в стената. На мазилката разцъфнаха четири дупки. Във въздуха се разпръснаха парченца мазилка. Прашинките влязоха в очите му. Той се сниши на пода и бръкна в джоба за пистолета на Бърни. На стената се появиха още две дупки. Единственият звук, който се чу, бяха приглушените удари на куршумите. Рансъм и Карлучи използваха заглушители.
Дейв стана и се долепи до стената. Зареди малкия автоматичен пистолет и се показа.
Карлучи се задаваше на една крачка пред Рансъм. Дулото на пистолета му беше насочено високо. Дейв стреля два пъти, после пак. Карлучи спря. На бялата му риза разцъфна букет от кървавочервени рози. Устата му се отвори.
— Света Дева Марийо, имай милост… — промълви той.
Дейв отново се скри в нишата.
Рансъм се хвърли наляво и изчезна от погледа му.
Дейвид погледна с любопитство малкия лъскав браунинг в ръката си. Господи — обади се ангелът — пазител, — също като карането на велосипед, а? Научиш ли се веднъж, никога не забравяш.
От рецепцията се чу гласът на Рансъм.
— Яребица, тук Червеношийка. Дрозд е ликвидиран. Сам съм.
Страхотно! Той има радиопредавател и приятел.
Рансъм млъкна, докато слушаше отговора.
— Да влезе въоръженият екип, Яребица. Лекар не е нужен — вече е късно. Не запечатвайте сградата. Всичко трябва да стане вътре. Запишете — ръст метър осемдесет и три, тегло осемдесет и пет килограма, добре сложен и в много добро физическо състояние. Коса — светлокестенява, разделена на път вляво, скъпа подстрижка. Гладко избръснат. Очи — кафяви. Не носи очила и няма отличителни белези. Марлена превръзка на лявата китка. Светлобежов костюм, само с две копчета, бяла риза, жълта вратовръзка на сини шарки. Златни копчета за ръкавели с оникс… Ониксът е лъскав черен камък, Яребица. Господи, откъде ги намират тия? Продължавам с описанието — черни обувки, златен часовник на лявата ръка. Венчален пръстен. И още нещо — добавете „въоръжен и опасен“.
Рансъм млъкна, сетне попита:
— Сега ли? В момента е нагъл като негър с нож. Мисли, че владее положението, но греши. Няма проблем. Ще чакаме. Няма къде да отидем. Четирийсет и петия етаж. Край.
Тонът на Рансъм беше безпристрастен. Косата на Дейв се изправи. Сърцето му започна да бие учестено. Не му достигаше въздух. Този акцент му напомняше толкова много за покойния главен сержант Майкъл Мълинс…
Сега не е време за спомени, приятелю. Разсъждавай бързо и…
— … Проницателно, господа.
Инструкторът бе строен и съсредоточен полковник, облечен в безупречно скроена униформа. В осанката и движенията му имаше нещо, което подсказваше на слушателите, че говореше от личен опит. Полковникът съвсем не разясняваше абстрактни теории. Темата на лекцията му бе „Оцеляване при трудни условия“.
— Господа, искате ли да знаете как наричаме човек, който се паникьосва, когато започне стрелба? Ще ви кажа. Техническият термин е „жива мишена“. Такъв войник мигновено влиза в списъка на жертвите на противника. Затова, чуете ли откоси около себе си, не се паникьосвайте. Не се плашете. Изобщо не се вълнувайте, а разсъждавайте. Мисленето е единственият изход. Само логиката и разумът ще запазят живота ви. А какво ви казват те? Започне ли някой да стреля по вас, най-хладнокръвно го ликвидирайте. Нямате друг разумен избор, господа.
Дейв си представи разположението на четирийсет и петия етаж. Коридорът, в който беше заклещен, водеше на изток и минаваше покрай пет-шест вътрешни кабинета, чиито врати се намираха на около дванайсет крачки разстояние една от друга. В дъното го пресичаше друг коридор — водещ към периферията на сградата. Там се помещаваха изпълнителните директори.
Имаше и още нещо — аварийното стълбище. Три тежки метални врати, а след тях — стълбите. Едната беше на двайсет-трийсет крачки от Дейв. Ако Рансъм беше толкова добър, колкото го мислеше, Дейв щеше да е мъртъв много преди да стигне до нея.
Но нали така или иначе ще умреш? Рансъм спомена за въоръжен екип. Вероятно вече са във фоайето. Остават ти още три-четири минути живот, приятелю.
Дейв изтръпна от подигравката на вътрешния си глас. Замисли се. Единственият изход беше да мине покрай Рансъм.
— Хей, Рансъм — извика той.
— Да, мистър Елиът. С какво мога да ти помогна? — равнодушно и спокойно попита Рансъм.
— Съжалявам за приятеля ти Карлучи.
— Няма нищо. Познавах го бегло.
— Да. Трябва да се съгласиш, че грешката беше твоя.
— Нима? Защо? — незаинтересовано попита Рансъм.
— Ти си старшият. Освен това би трябвало да ти е ясно, че щом съм се срещнал с Бърни, съм му отнел оръжието.
Последва кратко мълчание, след което Рансъм безучастно каза:
— Разбрах.
Номерът ти няма да мине. Няма да го накараш да загуби самообладание. Между другото, обзалагам се, че въоръженият екип е вече в асансьора.
Дейв надникна от нишата. Не видя нищо, освен малка червена кутия с надпис „Тревога. Пожар“.
Протегна превързаната си лява ръка, отвори кутията и натисна лоста. В коридорите прозвуча пронизителна сирена.
— Нищо няма да постигнеш, мистър Елиът — надвика я Рансъм. — Ще я изключим. Фалшива тревога.
— Пак си помисли, Рансъм.
— Аха! Много добре. Спря асансьорите, нали? Те ще се върнат автоматично на първия етаж, щом алармата спре. Забележително. Превъзходно.
— Благодаря.
— Моите поздравления. Спечели малко време. Бъди уверен обаче, че моите хора ще използват стълбите.
Гласът на Рансъм заглъхна. Вероятно обясняваше по радиопредавателя какво е положението.
Няма да стане така. Нали искаш да говори с теб, а не с хората си?
— Рансъм!
— Да, мистър Елиът.
Алармата се изключи. Дейв подскочи.
Не се паникьосвай. Не се плаши.
— Наистина ли се казваш Рансъм?
— Не.
— А Джон?
— Не.
— Искаш ли да кажеш истинското си име?
— Не.
— Имаш ли нещо против, ако продължа да те наричам Рансъм? Или предпочиташ Джон?
Рансъм се замисли.
— Рансъм е по-добре.
— Така да бъде. Мистър Рансъм, ще те помоля за една услуга.
— Казвай.
— Би ли ми обяснил защо си тук? Защо е всичко това?
— Съжалявам, но не мога. Само ще кажа, че не е лично. Надявам се, че ще оцениш това.
— Много благодаря — отговори Дейв, като придаде на гласа си леко разочарование. — И защо не можеш да ми кажеш? Нямам ли право да знам?
— Нещо такова.
Надушва уловката. Опитай с малко хленчене.
— Добре тогава. Какъв избор имам? Не можем ли да се споразумеем?
— Боя се, че не, мистър Елиът. Има само един начин да приключим тази работа. Най-доброто, което мога да ти предложа, е да улесниш нещата за себе си. Припомни си военния си опит и ще разбереш какво имам предвид.
Дейв прехапа устни. Какво знаеше онзи тип за военното му досие и как се осмеляваше да повдига този въпрос?
— За какво говориш?
Гласът на Рансъм стана по-радушен, макар че промяната беше едва доловима.
— Снощи прочетох досието ти. Оказа се, че сме учили в една и съща военновъздушна база — елитната академия на елегантния етикет. Ти си офицер от запаса. Аз бях гениален. Ала това няма значение. Важното е, че сме били на едни и същи места и сме се пържили в един и същ ад. Дори сме докладвали на един и същ командир.
— Джек Мамбата — изтърси Дейв.
Много неприятно.
— Да, полковник Кройтер. И служих в неговата част. А Джек наемаше само един тип хора — като мен и теб.
Дейв се изсмя насила.
— Рансъм, да не се опитваш да ми кажеш, че съм костелив орех?
— Ти знаеш по-добре от мен. Не ти дават зелена барета, ако не си такъв. А аз и ти носехме зелени барети.
Дейв не искаше да слуша това.
— Може би. Но аз отдавна съм друг човек.
— Не мисля така. Станеш ли един от нас, не можеш да се промениш.
Гласът на Рансъм започна да трепери. Вълнуваше се. Говореше с войнишка гордост.
— Все едно да си комунист или католик. Винаги оставаш същият. Само помисли — движенията ти са още като на професионалист. Ако не ми вярваш, попитай Карлучи.
— Провървя ми.
— Не е точно така.
Дейв повиши тон и заговори по-бързо и с преднамерена нервност:
— Добре де, какво точно искаш да кажеш?
— Ами, че си изпълнил с чест дълга си — поне почти до края…
— Някои казват, че това е била най-достойната част — прекъсна го Дейв.
— Да — провлечено отговори Рансъм, — но и двамата знаем що за хора са те. Само исках да ти кажа, че си носил униформа и си служил с най-добрите.
— Е, и какво от това?
— Затова те ценя.
— Какво? — едва не изпищя Дейв.
— Дължа ти услуга. Но само една. Първо, подхвърли ми онова пищовче, което държиш. После излез и заеми съответната поза. Нали я помниш? На колене, а ръцете зад задника. Навеждаш глава, а аз ще се справя с останалото. Без суматоха и излишен шум. Това е най-добрата сделка, която мога да ти предложа, мистър Елиът. Чисто, бързо и безболезнено. В противен случаи тук ще настъпи голяма бъркотия.
— Господи! — ужасен възкликна Дейв, като искаше гласът му да прозвучи истерично. — Това ли е най-доброто ти предложение?
— Помисли си. Може да бъде и по-лошо.
Дейв съблече сакото си, преброи до петдесет и изохка.
— Хайде, мистър Елиът, бъди разумен. Улесни положението си.
— Не може ли… да поговорим? Ако ми кажеш какъв е проблемът…
— Бих искал, но не мога. Виж какво, мистър Елиът, спомняш ли си как беше, докато служехме в армията? Съжалявам, но сега е същото. И двамата знаем как стават тези неща и че няма друг изход. Прецени ситуацията — колкото по-дълго чакаш, толкова по-лошо става. Моля те, не утежнявай положението си.
Гласът на Рансъм беше тих, състрадателен и насърчителен.
— Но… Ами… Не можем ли да…
Дейв хвърли сакото си в коридора. Градушка от безшумни куршуми го разкъса на ивици, докато още летеше във въздуха.
Дейв се усмихна, като преброи наум колко пъти бе стрелял Рансъм. Вътрешният му глас, неговият ангел — пазител, му се присмя: Нали се сещаш, че това означава война…
Навремето Дейв не мразеше войната. По-скоро я харесваше — поне, докато започна да разбира в какво го превръща.
Особено му се нравеше, когато противникът беше добър. Колкото по-добър беше, толкова по-голямо удоволствие му доставяше. Имаше нещо във факта да знаеш, че противникът ти е неотстъпчив и хитър професионалист, което превръщаше войната в… развлечение.
— Рансъм, това беше адски недружелюбна постъпка.
— Разбирам, мистър Елиът, но се опитай да прецениш положението от моята гледна точка. Аз само искам да си свърша работата.
В гласа му не прозвуча никакво извинение.
Сърцето на Дейвид биеше с все сила. Той започна да диша дълбоко, като се подготвяше за онова, което щеше да направи. Настройте се психически! Това им повтаряше Джек Мамбата, преди да започнеха да летят куршумите.
— Мислех, че сме другари по оръжие.
— Искам да знаеш, че бях искрен по този въпрос, мистър Елиът.
Мускулите на Дейв трепнаха. Лицето му се зачерви в очакване.
— Нали съзнаваш, че повече няма да ти вярвам.
— Уважавам решението ти.
Сега…
Звукът беше съвсем тих. Едно леко изщракване, когато Рансъм извади празния пълнител от пистолета си.
Дейв се облегна на лоста на алармата, като го използва да се изправи на крака. Сирените се включиха и изпълниха коридора с пронизителния си вой. Дейв изскочи от нишата и се втурна стремглаво натам, където, ако боговете му се усмихнеха, бе клекнал Джон Рансъм с празния пистолет.
Рансъм се бе проснал на пода на рецепцията. Под брадичката му лежеше празният пълнител. Той се претърколи настрана и се опита да зареди оръжието си. Докато профучаваше покрай него, Дейв видя разгневената му физиономия. Рансъм знаеше, че го бе надхитрил.
Е, благодаря, мистър Рансъм. Много мило от твоя страна, че лежеше в тази поза — отлична за стрелба, но малко неудобна за бързо придвижване.
Рансъм легна по гръб и вдигна ръце, за да се предпази. Дейв беше на пет крачки от него. Рансъм се сви и започна да се изправя на крака.
Дейв беше толкова близо. Трябваше да използва пистолета на Бърни, ала не искаше да го прави, освен ако не се налагаше.
Единственото нещо, както го учеха инструкторите във Форт Браг, беше никога да не рита противника си, когато поведат ръкопашен бой. Забравете всичко, което сте видели, чули или чели за карате, джудо и кунгфу. Зарежете Батман и Брус Лий. Това са холивудски измишльотини. В истинския живот има двайсетина различни неща, които врагът може да ви направи, когато вдигнете крак, и деветнайсет от тях са смъртоносни. Никога не ритайте!
Дейв ритна Рансъм в лицето.
В една и съща академия, така ли, мистър Рансъм? Щом е така, не очакваше ритник, нали?
Петата на Дейв го уцели точно по лявата скула. Главата на Рансъм отхвръкна назад и той се простря по гръб. Дейв сви десния си лакът, хвърли се към него и го удари с всичка сила в слънчевия сплит. Лицето на Рансъм пребледня. Дейв дръпна ръка, изопна длан и се приготви да му нанесе смъртоносен удар в челюстта.
Ала не го направи. Лицето на Рансъм се отпусна и очите му се затвориха.
Дейв го хвана за гърлото. Рансъм не помръдна. Надигна клепача му. Виждаше се само бялото на окото. Повечето хора могат да избелват очи. Един обучен човек може убедително да се престори на изпаднал в безсъзнание. Дейв размаха пръст пред окото на Рансъм. Никаква реакция. Никой не може да симулира такова състояние. Рансъм беше припаднал.
Дейв се нуждаеше от цигара повече от всичко на света.
Според съдържанието на портфейла му, Джон Майкъл Рансъм беше вицепрезидент на нещо, наречено „Специализирана консултантска група“. Покойният Марк Карлучи беше старши асистент в същата организация. На нито една от двете визитни картички нямаше адрес. Само телефонен номер с код 703 — Вирджиния. На шофьорските им книжки също нямаше адрес. Само номерът на пощенската кутия — еднакъв и за двамата.
— Врабец, тук Яребица. Докладвай.
Радиопредавателят на Карлучи беше миниатюрен, черен и не носеше марката на производителя. Беше прикрепен за колана му. Дейв го взе и го сложи на своя.
— Тук Врабец. Остава още едно стълбище.
— Къде сте?
— На трийсет и четвъртия етаж на южното стълбище. Хората са уморени, Яребица.
— Ще ви стигнат ли три минути почивка, Червеношийка?
— Съгласен — отговори Дейв, като се опита да имитира провлечения говор на Рансъм.
Отдалечи се от Рансъм. Макар че онзи тип беше в безсъзнание и завързан със собствения си колан, Дейв не искаше да откъсва поглед от него, нито от странния пистолет, който бе взел от ръката на Карлучи.
Вдигна слушалката на телефона върху бюрото на рецепцията, натисна девет за външна линия и набра номера, написан на визитната картичка на Карлучи. След няколко секунди от другата страна един механичен глас отговори:
— Наберете кода.
— Ало? Искам да говоря със секретарката на мистър Рансъм.
— Наберете кода — повтори компютърният телефонен оператор.
Дейв натисна няколко цифри, но автоматът рече:
— Отказвам достъп.
После се чу изщракване и линията прекъсна.
Дейв сви рамене. Ако търсеше отговори, трябваше да ги получи от друго място. А през това време…
Отново се приближи до Рансъм, който още беше в безсъзнание. Дори да се бе свестил, едва ли щеше да му каже нещо. Рансъм не беше от онези, които проговаряха лесно. Бяха необходими разпити с часове, за да бъде пречупен.
Дейв понечи да пусне портфейла върху гърдите му. После спря, намръщи се и го отвори. Вътре имаше осемдесет и три долара. Не му се искаше да прави това.
Но ако действително се бе забъркал в такава голяма неприятност, както мислеше — какво повече искаш, по петите ти е екип от настървени въоръжени мъже? — тогава му трябваха пари. Щеше да бъде самоубийство, ако вземеше кредитните им карти. Всяко прехвърляне на пари чрез кредитна карта се засичаше по електронен път. Купиш ли си нещо в магазина, касиерката веднага пъха картата ти в автомата, за да регистрира покупката в някой далечен компютър. Автоматът моментално отбелязва самоличността на купувача. И ако някой иска да разбере къде се намираш, трябва само да натисне няколко клавиша на компютъра. А ако си достатъчно глупав и използваш автомата за теглене на пари, работата е още по-лесна.
Дейв пъхна банкнотите в джоба си. После изпразни и портфейла на Карлучи. Шейсет и седем долара. Знаеше, че трябваше да пребърка и Бърни, но вече беше късно. Подготвил бе малка изненада за въоръжения екип на Рансъм и не биваше отново да влиза в кабинета.
Мина през западния авариен изход и започна да се качва по стълбите. Ако му провървеше, щеше да намери помощ само три етажа по-нагоре.
Всяка служебна сграда има аварийно стълбище. Обикновено стъпалата са бетонни, но има и метални. Зависи от конструкцията на постройката.
Бетонното стълбище на небостъргача на Парк Авеню му напомни за един затворнически филм от 1939. Стените бяха безлични и еднакви. Еднообразието се нарушаваше само от тръбите и поставените на всеки пети етаж червени емайлирани кутии, съдържащи пожарникарски маркучи.
Стъпалата бяха достатъчно широки за трима души и се виеха спираловидно от покрива до приземния етаж. На всяка площадка посоката им се променяше на сто и осемдесет градуса и ако тичаше бързо, на човек започваше да му се вие свят.
Дейв прехапа устни. Искаше ли да свърши по най-лесния начин, трябваше само да провеси крака над студените железни перила и да…
Господи, днес не сме в много весело настроение, а?
На последните пет етажа се помещаваше адвокатската кантора „Хауи и Хъмъл“. Хари Холиуел, адвокатът на Дейв, заемаше големия ъглов кабинет на четирийсет и осмия етаж. Също като Дейв, Хари ставаше рано и бягаше за здраве. Сутрин двамата често се срещаха на пресечката на 15-та улица и Парк Авеню.
Дейв смяташе Хари не само за свой адвокат, но и за приятел. Преди пет години, когато Дейв и Хелън се ожениха, Хари и съпругата му им бяха кумове. Най-малко веднъж месечно двете двойки вечеряха в ресторант. Едно лято прекараха заедно отпуската си на Хавайските острови, макар че Хари почти през цялото време седя на плажа, долепил мобифона до ухото си.
Ако някой можеше да помогне на Дейв сега, това беше Хари. Проницателен, логичен и обезоръжаващо сладкодумен, Холиуел беше отличен юрист. Нещо повече, той беше един от онези рядко срещащи се несъмнено почтени хора, които политиците и шефовете на корпорации наричат „честни брокери“. Викаха го да разрешава спорове между профсъюзите и управата, между бизнесмени и правителството, а понякога дори между различни държави. Хари винаги успяваше да постигне компромисно решение, което удовлетворяваше и двете страни.
Холиуел познаваше всички. Клиентите му варираха от важни клечки до мафиотски босове. Нямаше ситуация, в която да не можеше да се оправи.
Дейв тичаше нагоре, като взимаше едновременно по две-три стъпала. Стигна до четирийсет и осмия етаж, без да се задъха.
Бутна вратата на аварийния изход, но тя не помръдна.
Натисна дръжката. Заключено. След подаването на аварийния сигнал всички врати би трябвало да се отключат автоматично. Или имаше някаква повреда, или хората на Рансъм си знаеха работата.
Нямаше проблем. Дейв не можеше да използва платинената си кредитна карта „Американ Експрес“, за да купи пътя си към свободата, но това не означаваше, че не можеше да я употреби за друга цел. Инструкторите му — не от специалните части във Форт Браг, а онези, които никога не споменаваха фамилните си имена — го бяха научили как да отваря заключени врати.
Резето изщрака и вратата се отвори.
След няколко секунди Дейв се озова в кабинета на Хари. Вратата беше открехната. Лампите светеха. Холиуел говореше по телефона.
Дейв почука и влезе. Хари се бе изтегнал на стола. Още беше по анцуг и маратонки. Краката му бяха вдигнати на разхвърляната издраскана маса, която използваше за бюро. Лавиците зад него бяха отрупани с книги, хартия и удивително неподредената му колекция от антикварни предмети, събирана неизвестно как и защо в продължение на трийсетгодишната му кариера.
Адвокатът погледна Дейв и каза по телефона:
— Да. Разбирам. Не се притеснявай. Конгресът ще се намеси. Разговарях с Боб и мисля, че намерихме общ език. Не, наистина. Е, трябва да свършвам, защото имам друг ангажимент. Да, дочуване.
Хари въздъхна и остави слушалката. Намръщи се, после се усмихна.
— Искаш ли кафе, Дейвид?
— Да, благодаря. Нужно ми е.
— Седни и кажи какво те води в моите покои в този ранен час.
Дейв се опита да измисли някакъв подходящ начин, по който да му обясни какво става, но не можа и изтърси:
— Хари, това е пълно безумие, но Бърни се опита да ме убие.
— Шегуваш се, разбира се.
— Съвсем не. При това не беше сам. Имаше още двама мъже — стрелци.
Халиуел взе каната за кафе и се намръщи.
— Изпил съм я за по-малко от половин час. Не е хубаво за сърцето да употребявам толкова много кафе. Стрелци, казваш? Е, не са били много добри, след като си…
Той млъкна и се вгледа в Дейв.
— Няма шега, Хари. На четирийсет и петия етаж има труп. Може и да са два. Здравата съм загазил.
Холиуел свали краката си от масата, стана и прошепна:
— Сериозно говориш, нали?
Дейв кимна.
— Как успя да…
— Провървя ми, Хари. Стари рефлекси и късмет. Ако не бях поддържал форма, щях да съм мъртъв. Необходима ми е помощ.
Хари пусна добре заучената си професионална усмивка, която караше клиентите му да се чувстват по-добре.
— Ще я получиш. Но първо ще пием кафе.
Той заобиколи бюрото.
— Какъвто и да е… проблемът, Дейв, струва ми се, че изисква повече кофеин, отколкото е здравословно да поемем. Отивам да направя кафе.
Хари мина покрай Дейв и се насочи към вратата. Ала не прецени правилно следващия си ход. Ако го бе сторил, Дейв нямаше да забележи стоманения му поглед.
Дейв се наклони наляво. Каната за кафе се разби в облегалката на стола, като се размина на сантиметър от главата му.
— Хари! Какво, по дяволите…
Дейв скочи на крака. Холиуел, с изкривено и почервеняло лице, отстъпваше гърбом към вратата.
— Ти си мъртъв, Елиът! Мъртъв!
Дейв стоеше стъписан, с отворена уста. Нещо направено от киселина и лед се сви в стомаха му.
— Хари…
Холиуел се обърна и избяга.
Дотогава Дейв действаше по интуиция и с не малко късмет, но сега му трябваше план.
Рансъм и хората му бяха професионалисти. Сигурно наблюдаваха асансьорите и аварийното стълбище. Рансъм им бе обяснил как изглежда и как е облечен Дейв. По това време на деня фоайето беше пусто. Веднага щяха да го забележат, ако се опиташе да избяга от сградата.
Изключено бе да поиска помощ и по телефона. Не можеше да се обади нито на приятел, нито на съпругата или брат си. Дори на полицията. Още не. Не и докато не разбереше защо шефът, най-добрият му приятел и неколцина други хора, които дори не познаваше, желаеха смъртта му.
Може би искаха и смъртта на някой друг, а Дейвид Елиът нямаше намерение да излага на опасност живота на хората, които обичаше.
Освен това можеше да се справи сам. Поне засега. За щастие беше добре обучен. Тялото му не бе забравило уроците, които умът отдавна беше отхвърлил.
Това го уплаши. Повече от Бърни, Хари, Рансъм и свистящите около него куршуми.
Изглежда, през всичките тези години у него се бе съхранил човекът, в който навремето почти се бе превърнал. А никой не беше в състояние да го уплаши повече от този човек.
Трябваше да се скрие някъде, да помисли и да набележи план за действие. Знаеше къде да намери скривалище.
Намираше се на четирийсетия етаж, където работеха по-нисшите служители на корпорацията. Там нямаше скъпи произведения на изкуството. Етажът представляваше лабиринт от преградени стаички, населени с млади счетоводители, чиновници и други работливи пчелички. Те пристигаха точно в девет без пет. В момента етажът беше безлюден.
Там имаше и кафене с редица монетни автомати. Дейв мина покрай кафенето, спря и се обърна. Искаше да вземе нещо от там. Всъщност две…
Пъхна откраднатата банкнота от един долар в автомата, който му върна четири монети по двайсет и пет цента. Пусна ги в автомата за кафе. Картонената чаша падна в подложката. Машината изклокочи и я напълни с димяща кафява течност. Дейв взе чашата и отпи от кафето. Беше ужасно горещо.
Сетне се приближи до барчето и избра две стоманени вилици и един кухненски нож. После бързо се върна в коридора.
Вратата, която търсеше, беше боядисана в бяло и имаше две ключалки. Сивият релефен надпис гласеше: „Стая 4017. Телефонна централа.“
Резето щеше да го затрудни. Дейв сви устни, припомни си уроците от миналото и започна да действа с вилиците.