Хайка

1.

Във всяка корпорация има поне един изпълнителен директор, който мисли, че подчинените му не са достатъчно компетентни, но могат да станат такива. При това съвсем лесно, за една нощ. Необходимо е само малко обучение, вдъхновение и подходяща мотивационна програма. Дълбоко в душите си такива началници знаят, че „идеална“ програма не съществува. Тя е вълшебен еликсир, който ако бъде открит, ще превърне по алхимичен път обикновените търтеи в образци на продуктивността. Този философски камък може да бъде намерен в някоя книга, на видеокасета или в компютърна програма, а най-вероятно — в сигурния резултат от тридневен семинар, организиран от някаква компания със странно име и главно управление неизбежно в Северна Калифорния.

За зла участ на Дейв в „Сентерекс“ главният привърженик на тази догма беше самият президент Бърнард Лийвай. Ентусиазмът на Бърни да посвети подчинените си в последния крясък на модерните теории на управление беше неутолим. Той прегръщаше всички новости с религиозен фанатизъм. Нещо по-лошо, прероден в църквата на един или друг новоизлюпен жрец на корпорационната производителност, Бърни настояваше всички изпълнителни директори да се влеят в редиците на покръстените.

По време на шестгодишната си служба на четирийсет и петия етаж Дейв стана жертва на цяла дузина магьосници по мотивация, месии по мениджмънт и гуру по бихейвиоризъм. Присъства на безкрайни съботно-неделни семинари, на които изнасяха лекции нашумели професори от бизнес университетите. Веднъж Бърни заключи всички ръководни кадри в една стая без прозорци и им заповяда цял ден да пишат „блестящи“ идеи в персоналните си компютри. Имаше и една програма, която се състоеше предимно в седене в заседателната зала и в настървяване да изядеш сурови сърцата на конкурентите.

Преди няколко месеца Бърни бе наел услугите на един самозван психолог по организация на труда. Човек, който, както повечето му любими знахари, не работеше в Калифорния и пристигна в Ню Йорк, за да подложи изпълнителните директори на „Сентерекс“ на нескончаеми тестове и разпити.

Дейв помнеше само един от онези сеанси, от който бе научил нещо за себе си.

— Кой е любимият ви цвят?

— Зеленият.

— Някакъв по-специфичен оттенък?

— Изумруденозелено.

— Любимият ви модел кола?

— Карам мерцедес.

— Не, каква кола бихте искали да имате?

— Порше.

— Изумруденозелено порше?

— Не. Жълто.

— Жълтото е цветът на сексуалността. Знаехте ли това?

— Не, но не се изненадвам.

— Ако се преродите като животно, какво бихте предпочели да бъдете?

— Видра.

— Защо?

— Ами, те само се носят по течението.

— А в какво животно предполагате, че ще се преродите?

Дейв не отговори.

— Хайде, мистър Елиът, кажете.

Дейв поклати глава.

— Нямам представа. Аз обичам да тичам. Може би ще се преродя като елен или нещо подобно.

— Аха, значи преследван, а не преследвач.

— Щом казвате.

Но отговорът, който се въртеше в главата на Дейв, кармата, която се страхуваше, че му е предопределена, нямаше нищо общо с тревопасните животни.

— Фантазирате ли?

— Разбира се.

— Какво — че притежавате власт?

— Това не е ли присъщо на всички ни?

— Мечтаете ли да постигнете нещо?

— Естествено.

— Нямам предвид успех.

— Знам.

— За какви постижения бленувате? Кои са най-съкровените?

Без да се замисля, Дейв изтърси:

— Марк Твен.

После се изчерви.

Психологът изглеждаше озадачен.

— Марк Твен ли? Бихте ли обяснили?

Дейв се почувства неудобно. Не бе споделял с никого за тази своя мечта, дори с Хелън, която и без това нямаше да я оцени. Всъщност едва я признаваше и пред себе си.

— Ами, искам да… — заеквайки отговори той — напиша книга за Марк Твен. Проучване за живота и произведенията му.

— Бестселър ли?

— Не, не е задължително. Но няма да е зле, ако критиците я одобрят, нали?

— Това е много интересно, мистър Елиът. Повечето колеги на вашата възраст мечтаят за спортни постижения — да купят някой бейзболен отбор, да станат шампиони или да извършат околосветско пътешествие с яхта. Но вие бленувате за нещо съвсем различно — да станете ерудиран литератор. Това е изключително странно.

Навремето Дейв би се съгласил с него.

2.

Преди много години един младеж искаше да стане юрист, но крайната му цел бе много по-амбициозна. Правото щеше да бъде само една стъпка по пътя. Накрая щеше да се захване с политика. Сенатор, губернатор, член на кабинета, вероятно дори… Кой знае докъде можеше да стигне.

Необходима му бе научна степен от някой престижен университет — Харвард или Колумбийския. Трябваха му и достатъчно добри оценки, за да стане служител във Върховния или най-малко в Апелационния съд. Сетне щеше да поработи няколко години в щатската управа, да сключва договори и да се сприятелява с подходящи хора. След това щеше да бъде готов за държавното законодателство, а после — за някой по-висок пост. Роден бе за публични изяви.

Усмихваше се, докато си представяше остроумията, които щеше да подхвърля по време на телевизионните дебати. Виждаше ухилената си физиономия във вестниците, на предизборните плакати и на кориците на списанията. Застанал в светлината на прожектора, на подиума или на трибуната. Горд, изправен, популярен, енергичен и уважаван водач на хората. И, разбира се, техен защитник. Желаеше това повече от всичко друго. Той щеше да бъде човекът, когото щяха да наричат „Съзнанието на Сената“.

Бленуваше и денем. Правеше го, за да не заспи, докато за седемдесет и пет цента на час работеше в гробището на един алуминиев завод, намиращ се на двайсет минути път от университета. Обикновено намираше време да поспи четири часа в денонощието. Наваксваше съня в събота и неделя.

Устремява се към славата и почти успява.

Нямаше нищо против Корпуса за подготовка на офицери от запаса. Физическите упражнения не изискваха мисловна дейност, а лекциите бяха непретенциозни. Единственото му възражение бе, че по неволя общуваше със състуденти и офицери, които действително обичаха да играят на войници. Това бе нищожно възражение, което лесно избледняваше пред стипендията, която програмата плащаше, и от увереността, че едно достойно военно досие — за предпочитане подплатено с един-два медала — ще бъде ценна придобивка за кариерата на младия политик.

И наистина получи медали. Единият от които Бронзова звезда.

Но дотогава медалите станаха излишни, както и досието за храбро отслужен военен дълг. Той се прости с политическите си мечти още преди да започне военният съд. Вместо да копнее за обществени изяви и политическа власт, Дейвид Елиът реши, че ще прекара остатъка от живота си удобно, дори в охолство, колкото е възможно по-тихо, без да оставя следи.

Село Май Лай бе още живо в паметта на армията. Четири-пет хиляди цивилни, методично избивани от момчетата от ротата. Тъй като бе война и жертвите бяха невинни и невъоръжени селяни, спазваха се всички дългогодишни традиции — мъчения, изнасилвания и скалпиране. Общоприетите порядки по време на война.

В пресата изтече достатъчно информация, за да разтревожи съответните власти. Но те бяха още по-обезпокоени от лейтенант Дейвид Пери Елиът.

Затова, когато настъпи денят на военния съд, Те (с главно „Т“) решиха да действат бавно, предпазливо и изключително потайно.

В резултат на протакането на Дейв не му остана нищо друго, освен времето. Затворен бе в базата и му бе забранено да контактува с външния свят. С изключение на маниакалните ежедневни физически упражнения, единственото му развлечение бе четенето.

Той не обичаше да чете. Гимназията го принуди да погълне задължителната литература — внимателно подбрана, за да демонстрира, че четенето е тъпа работа. В колежа нямаше време за друго, освен за учебниците. Кариерата му след това също не включваше четене през свободното време.

Но през месеците, докато чакаше да започне процесът, той нямаше друго занимание и четеше каквото му попаднеше.

Два цитата се врязаха в паметта му. Единият от Хирам Юлисийс Грант, а вторият от Марк Твен.

А ето какво пише добрият Сам Клеменс:

Оттогава Дейвид Елиът четеше и препрочиташе Марк Твен.

3.

Скрит зад заключената врата на телефонната централа, Дейв започна да обсъжда положението с циничния си ангел — пазител.

Да преценим фактите, а? Може да измислиш нещо. Дори да намериш начин да спасиш кожата.

Едва ли.

Да, но и без това няма какво друго да правиш. Ето защо първият въпрос е какви са Рансъм и неговите хора?

Дейв отговори наум: „Знам само името му и откъде е. Специализирани операции. Война под прикритие. Досущ като мен — военен, но не изцяло под командването на армията.“

Друго?

Умее да оцелява. Пилоти — камикадзе не са необходими. Не ни трябват герои. Това ни повтаряше Джек Мамбата.

Умен и има инстинкт за самосъхранение. Задължително условие в оня бизнес. И така, какво още знаеш?

Не много. Когато войната свърши, повечето от нас се върнахме в домовете си, зарязахме оръжията и се опитахме да продължим да живеем. Някои останаха в армията или на други подобни длъжности.

Тогава Рансъм може би е агент на федералното разузнаване?

Не. Защо някой правителствен служител ще иска да ме убива? Аз нямам нищо общо с политиката. Не подписвам петиции, не членувам в разни организации, дори не гласувам. Не съм разговарял с правителствен служител от двайсет и пет години.

А преди това?

Невъзможно. Ако искаха да ми затворят устата, щяха да го направят тогава. Защо да чакат толкова време? Освен това миналото е история. Вече на никой не му пука.

Може би да, а може би не. А щом Рансъм не е федерален агент, какъв е тогава?

Кой знае? Вероятно наемник. След войната някои станаха наемници, доверени съветници на диктаторите в Сингапур, Ирак, Еквадор и другаде. Една година ги споменават в някоя история за Чили или Южна Африка, а на следващата чувам, че са в Етиопия или Гватемала. Самият полковник Кройтер Мамбата създаде своя фирма — „Уор Дог Инкорпорейтид“.

Мислиш ли, че Кройтер е изпратил Рансъм? И че след всичките тези години Джек Мамбата си разчиства сметките?

Не. Реши ли да изплаща стари дългове, Джек ще го направи сам. Не че това ме утешава.

Е, и?

Все още съм в неведение.

Мафията?

Едва ли. Бизнесмените имат вземане-даване с гангстерите само във филмите. Бърни Лийвай е последният човек, който би се замесил с тях. Той е най-етичният бизнесмен, когото познавам.

А Хари? Той беше защитник на оня тип Джоуи, мафиотския главатар от Ню Джърси?

Хари Холиуел може да стане адвокат на гангстери, но не и да участва в игрите им.

Рансъм спомена, че е чел досието ти.

Да, и подхвърли, че съм служил честно почти до края. Това означава, че знае цялата история. Но документите по делото бяха запечатани с надпис „Строго секретно“ и прибрани в подземията на Върховния военен съд. Никой не би получил достъп до тях, освен ако няма разрешение от службите за сигурност.

Още една загадка — не Рансъм, а Бърни беше готов да натисне спусъка. Какво мислиш за това?

Рансъм е професионалист. Предполагам, че цял живот се е занимавал с такива неща. Бива го и убийствата изобщо не го смущават. Тогава защо е изпратил Бърни да го направи? След като Рансъм е дошъл тук, защо ще оставя работата в ръцете на цивилен гражданин като Бърни?

Помисли за мизансцена, приятелю.

Да, имаш право. Щях да забравя. Опитаха се да ме убият на работното място. Защо в службата? Защо не ме застреляха от движеща се кола, докато тичах сутринта или докато се прибирах вкъщи вечерта? Има само един отговор. Рано сутрин на четирийсет и петия етаж няма почти никой. Няма свидетели. Всичко щеше да стане тихо и незабелязано.

Следователно…

Полковник Джон Джеймс Кройтер се бе отпуснал на стола зад масата в осветената от свещи колиба. Никой не го наричаше полковник Кройтер. Всички му викаха Джек Мамбата. Прозвището отдаваше почит на черната мамба — змия, чиято отрова е невропаралитична и е най-бързата и смъртоносна в света. Едно ухапване и след десет секунди си вече история.

Джек Мамбата се гордееше с прякора си.

Пред него стоеше изпита до половината бутилка „Джек Даниелс“. Между устните му висеше почти изпушена цигара „Лъки Страйк“. Той всмукна за последен път и хвърли фаса на мръсния под. После се усмихна на Дейв. Зъбите му бяха необикновено бели. Имаше най-дългите кучешки зъби, които Дейв бе виждал.

— Ето го нашият млад лейтенант Елиът — с блеснали очи и целият настръхнал.

Джек Мамбата говореше провлечен източнотексаски диалект. Ако не знаеше, че полковник Кройтер бе завършил Уест Пойнт, човек би го взел за невеж селяк.

— Мисля, че дойде време да се простиш с девствеността си, лейтенант.

— Сър?

Кройтер погледна дяволито. Така приличаше на Големия Лош Вълк от рисуваните филми на Дисни и той го съзнаваше.

— Имам една задача за теб. Изглежда, Чарли се е натресъл на оня руски майор от КГБ там, на север от Демаркационната зона. Руснакът е започнал да му досажда. Явно предава оръжие, запаси и съвети. Не ми пука за оръжието и за запасите, но съветите адски ме дразнят. Затова искам да вземеш неколцина мъже и да предадеш на споменатия руснак най-искреното неудоволствие на Джек Мамбата.

— Да го доведа ли тук?

— Не. За какво ми е? Не мога да разговарям с него. Не знам езика. Освен това никой няма да е спокоен, ако наоколо се навърта смрадлив руснак. И без това имаме достатъчно неприятности.

— Отстраняване ли, сър?

— Тъй вярно, лейтенант Елиът. Това е приетата терминология. Но го направи тихо. Без свидетели и улики. Целта ни е да поразтревожим шефа на майора от КГБ. Да помисли, че момчето му е избягало и изпяло всичко. Нека да сънува кошмари, че майорът му дава изявления по телевизията. Разбираш ли какво искаме от теб, лейтенант?

— Тъй вярно, сър.

— И какво е то, лейтенант?

— Майорът да изчезне, сър.

4.

В началото на 70-те, когато Дейв започваше бизнес кариерата си, ведомствените телефонни централи бяха огромни и оживени помещения. Цялото оборудване беше електромеханично. За поддръжката се грижеха хората от телефонната компания, които идваха един-два пъти седмично. Всичките бяха едри, пълни и стискаха пури между зъбите си. Носеха дебели сиви работни дрехи и имаха ирландски или италиански имена.

Най-важното беше, че в местната телефонна централа имаха шкафчета, където държаха работни дрехи и ботуши. Дейв се надяваше да намери нещо такова, когато влезе в централата на „Сентерекс“, но не му провървя. Съвременните телефонни централи са малки, компактни и компютъризирани.

И все пак в стаята имаше едно шкафче. Ала там бяха оставени само купчина миниатюрни електронни части, кълба от разноцветни жици, работен колан с инструменти и ръкавици. Можеха да послужат на Дейв за онова, което бе намислил.

На стената имаше бежов телефон. След повече от час усилени разсъждения Дейв реши да го използва. Щеше да се обади на брат си. Не на Хелън. Тя не можеше да се оправя в кризисни ситуации и бързо му приписваше вината за всичко нередно. Дейв беше на мнение, че ако иска вторият му брак да е успешен (а той го желаеше от все сърце), трябва сам да се справя с трудностите. Брат му Франк щеше да бъде изумен, но поне можеше да разчита на него. Хелън само щеше да се оплаква, да го обвинява и да задава въпроси, на които Дейв нямаше време да отговаря.

Дейв посегна към телефона, когато по радиопредавателя се чу провлеченият говор на Рансъм.

— Тук Червеношийка.

— Добре ли си, Червеношийка? — попита човекът на име Яребица.

Говореше отсечено, по военному. Вероятно и той беше офицер от запаса.

— Достойнството ми е наранено най-вече, Яребица.

Дейв кимна одобрително. Отговорът на Рансъм беше точен. Демонстрация на леко огорчение — но никога извинение — беше най-умното, което един командир можеше да направи, след като се бе провалил в изпълнението на задачата.

— И така — продължи Рансъм, — искам пълна информация за положението, но първо се свържи с базата и заповядай да подслушват всички телефони. Намерете тефтерчето на обекта. На съпругата му, на бившата, на детето, на брат му, на лекаря, на зъболекаря, на брокера му и на ваксаджията, който лъска обувките му. На съседите и приятелите. На всеки, когото познава. Свърже ли се с някого, прекъснете линията. Не искам да разговаря с никого. Ясно ли е, Яребица?

— Да.

— Сър? — обади се един друг, не толкова професионален глас.

— Да, Сойка — отговори Рансъм.

— Сър… Ами, като се има предвид положението — субектът избяга и тъй нататък, не може ли да ни дадете малко информация за…

— Не. Знаете колкото е необходимо.

— Но, сър… Защо преследваме онзи човек? Няма ли да е по-добре, ако знаем причините за…

— Не задавай въпроси, Сойка. Имайте ми доверие, по-добре е да не знаете.

Радиопредавателят заглъхна.

Дейв прехапа устни и промени плана си. После обаче използва телефона. Обади се на 411 — справки.

Часовникът му показваше 9 и 37. Време беше да тръгва.

Изпи остатъка от вече изстиналото кафе и се намръщи. Не беше толкова трудно да се приготви свястно кафе. Зачуди се защо производителите на автомати за кафе не се стараеха повече.

Сложи си работния колан, на който бяха окачени отвертки, клещи, ножици за рязане на жици, поялник, синя телефонна слушалка и още един-два странни инструмента, чието предназначение не му беше ясно. Коланът беше най-добрата придобивка — променяше външния му вид.

Дейв се среса на другата страна, махна вратовръзката, превръзката на лявата си ръка и копчетата на ръкавелите. Пъхна часовника и венчалния си пръстен в джоба на панталона. Под ноктите му се бе насъбрала мръсотия.

Обувките бяха най-големият проблем. Те бяха далеч по-скъпи, отколкото можеше да си позволи един телефонен техник. Дейв се замоли никой да не ги забележи и се прокле, че не бе останал с маратонките.

— Червеношийка, чуваш ли ме? — разнесе се един друг глас.

— Тук Червеношийка — отговори Рансъм.

— Тук Скорец. Стана провал.

— Мисля, че не е само един — равнодушно каза Рансъм.

— Хората от базата току-що отнесоха тялото на Дрозд и започнаха съответните процедури.

— Е, и?

— Според описа оръжието му липсва.

— Не се учудвам.

— Радиопредавателят също.

Настъпи продължително мълчание, след което Рансъм безучастно смотолеви:

— Много съм разочарован да чуя това.

— Обектът чува всичко, което си казваме.

— Вече се досетих, Скорец. Всички екипи, внимание. Слушайте. Трябва да ви кажа нещо. Искам и мистър Елиът да чуе. Моля за потвърждение, мистър Елиът.

Дейв не отговори.

Рансъм пое дълбоко въздух и повтори:

— Мистър Елиът? Добре тогава, както искаш. Останалите да внимават. Ще очертая програмата до края на представлението.

Рансъм говореше спокойно, бавно, ясно и без никаква следа от вълнение.

— Яребица, кажи на базата да изпратят още хора. Удвоете екипите на приземния етаж, пред асансьорите и на стълбищата. Навън да чакат още два резервни екипа. Мистър Елиът, предполагам, че възнамеряваш да се опиташ да излезеш по обед или в края на работния ден. Надяваш се да не те забележим в тълпата. Но трябва да знаеш, че няма да се измъкнеш от сградата. Както вече несъмнено си се досетил, операцията е секретна и не искаме да тревожим цивилните лица. За служителите тук това ще бъде един обикновен работен ден. Довечера, след като всички си тръгнат, ще претърсим сградата етаж по етаж. Яребица, уведоми базата, че ще ни трябват кучета. Убеден съм, че ще те надушат, мистър Елиът, и всичко ще свърши много преди полунощ.

Рансъм млъкна в очакване на реакция. Дейв не се обади. Стоеше неподвижен, килнал леко глава наляво, и слушаше познатия професионален жаргон и интонация.

— Няма да коментираш, а, мистър Елиът? Е, така да бъде. Ще си позволя да ти кажа съвсем откровено, че поведението ти тази сутрин беше неприлично. Но като знам какво пише във военното ти досие, не се изненадвам. Нали се досещаш коя част от него имам предвид?

Дейв изтръпна.

— Е, признавам, че ти ме учуди. Вероятно учуди и самия себе си. Но трябва да те уверя, че капанът, който заложи в кабинета си, задейства като по учебник. Бяха ни необходими десет минути, за да разберем това.

Дейв бе прикрепил автоматичния пистолет на Бърни така, че да стреля в пода, щом някой отвореше вратата. Надяваше се хората на Рансъм да помислят, че е там, и те явно бяха паднали в клопката.

— И още нещо, мистър Елиът. Проверих оръжието си. Свършил си хубава работа. Моите поздравления. Ако не бях намерил картончето, което беше пъхнал в дулото, започнех ли да стрелям, щях да получа неприятна изненада, нали?

Ако това беше всичко, което Рансъм бе намерил, все още имаше време за изненади.

— Започвам да мисля, че има нещо друго, освен отличната ти подготовка, мистър Елиът. Смятам, че онова, което правиш, е в кръвта ти и ти идва естествено. Това те прави изключително опасен.

Рансъм отново млъкна, сетне добави:

— Но и аз съм такъв.

Дейв сви устни. Рансъм се разгорещяваше. Беше намислил нещо, несъмнено научено от някой стандартен учебник по психология на бойните действия.

— Вече изгубих двама войници — единият заради твоята точна стрелба, а другият — заради нещастният инцидент пред кабинета ти. Не искам да губя още хора. Ето защо имам едно предложение. Като се има предвид положението ти, съветвам те да го приемеш. Надявам се, че ще се вразумиш и ще ни съдействаш. Споразумението е следното — ще се свържа с шефовете си и ще поискам разрешение да ти съобщя някои факти. Смятам да ги убедя, че след като ги чуеш, може би ще се разберем. Вероятно ще се съгласят да променят заповедите. Ето защо, мистър Елиът, направи каквото ти казвам. Много е важно. Незабавно ще сменим кодовете на радиопредавателите и вече няма да можеш да ни подслушваш. Въпреки това не изхвърляй предавателя си. Носи го със себе си, постоянно включен. Ако началниците ми решат, че можем да уредим гладък завършек на тази история, аз отново ще сменя кодовете, така че да ме чуваш.

Рансъм спря да говори, после рече:

— Наистина бих искал потвърждение, мистър Елиът.

Дейв натисна бутона и попита:

— Рансъм?

— Да, мистър Елиът?

— Заври си го отзад.

— Мистър Елиът, започвам да мисля, че ти липсва зрелостта, присъща на мъжете на твоите години и опит. Независимо от това ще ти кажа нещо важно. В момента смяташ, че най-хитрият ти сценарий е да се измъкнеш от сградата. Но това съвсем не е така. Това е най-лошият ти сценарий. Излезеш ли оттук, ще преживееш най-неприятния си кошмар.

5.

Линията прекъсна, както Рансъм бе обещал. Дейв сви рамене, пъхна предавателя в джоба на ризата си и посегна към телефона. От другата страна вдигнаха още след първото иззвъняване.

— Дабъл Ю Ен Би Си Телевижън, канал четири, новини от мястото на събитието. С какво можем да ви помогнем?

Когато замисляше плана си, Дейв смяташе, че ще бъде най-добре, ако говори с ирландски, арабски или испански акцент. Не трябваше да оставя съмнение, че е чужденец, а той не беше сигурен дали ще успее. По-лесно бе да се представи за обикновен лунатик. Нюйоркчани бяха свикнали с такива.

Бръщолевейки колкото може по-бързо, той избълва:

— Да ми помогнете ли? Не. Но аз мога да ви помогна. Мога да помогна на всички. И ще го сторя. Писна ми. Стига толкова! Ще предприема нещо. Спомняте ли си онзи филм? „Луд съм и повече не издържам.“ И аз не издържам. Ето защо, всички ще умрат!

— Сър?

— Реки от кръв. Ще бъде разпечатана седмата тайна заповед. Виждам бял кон, а името на ездача е Смърт. Аз съм Смъртта и днес дойдох за нечестивците. Великият град Вавилон ще бъде срутен с насилие и ще бъде заличен от лицето на земята. Аз нося Божия огън и ще пречистя света от злото!

— Сър, не ви разбирам…

— Ще унищожа кучетата, магьосниците, развратниците, убийците, идолопоклонниците и всички, които обичат лъжата. Днес те ще бъдат хвърлени в ямата!

— Да, сър, може ли да…

— На ъгъла на 15-та улица и Парк Авеню. Изпратете снимачен екип. Да насочат обективите си към средата на сградата. Ще видят всичко. Съвсем скоро. Още тази сутрин. Сатаната и неговите легиони се развихрят.

— Сър? Там ли сте още?

— Да, но те няма да бъдат тук. Ще горят в ада!

— Моля, искам да ви задам само един въпрос…

— Не може.

Дейв затвори и си позволи една доволна усмивка.

6.

След няколко минути чу, че евакуирането на сградата започна. Някой почука на вратата на телефонната централа и извика:

— Има ли хора вътре? Съобщиха, че в сградата има бомба. Всички трябва да излязат навън.

Успех — ликуваше сприхавият ангел — пазител на Дейв. — Онези от телевизията са се обадили в полицията и ченгетата са изпратили специалистите по взривовете, Рансъм не може да им забрани да евакуират хората. Пък и няма да се опита, защото, ако си като него, ще знаеш, че някой откачен наистина може да е сложил бомба. Вероятността е сто на едно, но може да се случи. А Джон Рансъм отлично знае, че ако спре евакуацията и бомбата избухне, ще заплува в море от разкаяние.

Дейв чакаше. След малко суматохата навън утихна. Само от време на време минаваха забързани стъпки. После се възцари тишина. Дейв отключи и отвори вратата. Излезе и се огледа. Коридорът беше пуст. Доволен, че всички са излезли, той хукна по коридора, зави надясно и мина покрай кафенето. И там нямаше никой.

Следващата му спирка беше счетоводният отдел — хиляда и петстотин квадратни метра, разделени на сиви стаички. Преградите бяха ниски и Дейв можеше да наднича над тях, но никъде не видя онова, което му трябваше. Обувки. А нямаше много време.

Стисна зъби от отчаяние.

Съзря мъжки очила с телени рамки. Вероятно собственикът им щеше да се върне за тях след няколко минути.

Дейв си сложи очилата. Гледката пред него са смали, замъгли се и се изкриви. Махна ги и извади стъклата. От разстояние едва ли някой щеше да забележи, че носи само рамки.

Втурна се отново в коридора, свърна към аварийното стълбище и… По дяволите!

На стълбите стояха двама мъже. Служителите от горните етажи още слизаха. Стотици. Стълбището беше претъпкано.

Дейв се вгледа в лицата им. Не познаваше никого. Сля се с тълпата. Нервен и нащрек, той се вслушваше в различните гласове, като се опитваше да долови познат тембър.

— Вероятно пак са арабите.

— Не. Аз бях в кабинета, когато се обадиха. Мислят, че е някакъв тъп ирландец.

— Аз съм ирландец.

— Ох, извинявай…

Пред Дейв разговаряха две жени. Никога не бе чувал гласовете им.

— Можел да ме премести от отдел „Обработка на информацията“ и да ме назначи да му докладвам пряко. Ама знам ли? Толкова е мазен.

— Скъпа, та той е адвокат. Те са родени мазни.

Малко по-напред се чуваха други два гласа. Дейв наостри слух.

— … Официално писмо след две седмици. Не че ще приемат предложението ни или ще платят хонорарите ни. Онази фирма никога не го прави.

— Как така? Нали знаят, че все някой трябва да свърши работата?

Разговорът се водеше между двама мъже — по-млад и по-възрастен, безупречно облечени и със скъпи прически. Дейв предположи, че са консултанти по мениджмънт от фирмата „Макинли-Алън“, помещаваща се от трийсет и четвъртия до трийсет и деветия етаж. Взимащи хонорари от трийсет хиляди долара за един ден професионални услуги, „Макинли-Алън“ бяха най-скъпата консултантска организация.

По-възрастният, вероятно някой от старшите служители, отговори с глас, напомнящ за Орсън Уелс:

— Причината, както биха се изразили някои от по-проницателните ни партньори, е, че в крайна сметка професията на консултант не се отличава кой знае колко от занаята на обикновената проститутка — конкурентът, от когото трябва най-много да се страхуваме, е ентусиазираният аматьор.

Младият мъж се изсмя прекалено силно. Възрастният го стрелна с поглед. Дейв позна профила му. Елиът Майлстоун, един от най-известните съдружници в „Макинли-Алън“. Срещал го бе само веднъж и Майлстоун вероятно не го помнеше. Но все пак трябваше да внимава.

Зад Дейв се чу друг глас.

— … Да кажа на Бърни, че трябва сериозно да помисли и да премести компанията извън Ню Йорк.

Дейв се сепна. Това беше Марк Уайтинг, главният финансов чиновник на „Сентерекс“.

— Данъците са ужасни, транспортът е неописуем и хората трябва да слизат четирийсет и пет етажа всеки път, когато някой лунатик реши да се обади, че в сградата има бомба.

— Напълно съм съгласен с теб.

Ставаше все по-лошо. Онзи, който отговори, беше Силвестър Лукас, вицепрезидентът на „Сентерекс“.

— Получихме предложения от Аризона, Ню Мексико, Колорадо, Ню Хампшър и Охайо…

— Зарежи Охайо.

— Е, да. Както и да е, всички те се радват на специални данъчни облекчения. Ако приемем предложението им, ще увеличим доходите си.

— Ами, защо не уведомиш Бърни? Повдигни въпроса на следващото съвещание на Управителния съвет.

— Щях да му кажа още днес, ако не беше тази неприятна история с Дейвид Елиът.

— Да. Казаха ми строго поверително, че виждал сцени от миналото си във Виетнам. Мисля, че това явление не е рядко срещано сред нещастниците, служили там.

— Така ли? Тогава това е обяснението.

— Има и друго. Онзи Рансъм ми разказа доста неща за нашия колега. Историята беше доста неприятна. Очевидно е имал и други такива преживявания. Смятам да повдигна този въпрос пред Управителния съвет.

— Е, нали Бърни ще ни свиква на съвещание по-късно…

Дейв стигна до площадката на осемнайсетия етаж, обърна се с лице към стената и започна да рови из колана си, докато Уайтинг и Лукас отминаха. Трудно му беше да си поеме въздух, макар че изобщо не беше запъхтян.

7.

Приближавайки се до приземния етаж, служителите разговаряха все по-малко.

Мнозина бяха задъхани и дишаха тежко. Неколцина се държаха за перилата и разтриваха уморените си крака.

Мускулите на Дейвид Елиът бяха в отлично състояние. Те можеха да издържат на много повече от четирийсет етажа.

Точно пред него имаше врата — матовозелена и с надпис „II“. В случай че някой не я забележеше, отгоре висеше надпис „Втори етаж“.

Най-лошото, което можеше да се случи, беше Рансъм да чака на приземния етаж, застанал до аварийния изход, вторачил изпитателен поглед в лицето на всеки служител. В такъв случай някой щеше да умре. Рансъм сигурно не бе извадил пистолета си. Но ръката му беше близо до него и не би се поколебал да го използва. После щеше да се извинява на очевидците. Ако Рансъм беше долу, Дейв имаше само една-две секунди, за да…

Убий го.

Точно така.

С отвертката.

През сърцето.

После бягаш.

Да.

Дейв стисна отвертката. Извади я от работния колан и я долепи до бедрото си. Мускулите на дясната му ръка бяха свити, напрегнати и готови.

Стигна до края на стълбището. Пред него тълпата се промъкваше през аварийния изход и се изливаше във фоайето на приземния етаж. Дейв вървеше зад служителите, като въртеше очи надясно и наляво. Избърса длани в панталона. Лошо. Отвертката можеше да се изплъзне от пръстите му.

До тук добре. Ти всъщност не искаш да го наръгваш. Приключи с тези неща.

Да, отдавна.

Дейв пое бавно и дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи върху онова, което ставаше около него. Нещо не беше наред. Фоайето беше претъпкано. Тълпата се блъскаше напред, но не отиваше никъде. Духовете се разгорещяваха.

Нямаше значение дали бяха образовани в Харвард юристи или родени в предградията шофьори. Нюйоркчани са еднакви и когато извисят гневно гласове, всички говорят на един и същ жаргон.

Изнизваха се през две въртящи се и две обикновени врати. Другите четири бяха заключени.

Обзалагам се, че това не е случайно.

До улицата все още оставаше голямо разстояние. Дейв беше по-висок от останалите и виждаше над главите им. Взираше се в тълпата и търсеше признаци на опасност.

Ето ги!

От двете страни на всеки изход стояха групи мъже — грамадни като Рансъм и облечени в същите костюми. Десните им ръце бяха на гърдите, готови да бръкнат под сакото.

Блъскан отзад, Дейв нямаше друг избор, освен да върви напред. Не откъсваше очи от преследвачите си, а те се вглеждаха в служителите, приближаващи се до изходите.

Вече беше близо до асансьорите. Сградата се обслужваше от два асансьора — единият за горните етажи, а другият — за долните двайсет и пет. Шахтите се намираха в отделни коридори. Между тях имаше трети, по-къс коридор, където беше щандът за вестници и списания.

Дейв чу нещо. Отначало му се стори само един глас от множеството, макар и по-силен от останалите. Едва не го пренебрегна. Беше се съсредоточил върху мъжете до вратите. Ако жената не бе извикала отново, Дейв нямаше да й обърне внимание.

— Ето го! Ей там! Погледнете!

В същия миг Дейв позна гласа. Обърна се и видя…

— Това е той! Ей там! Хванете го!

8.

В живота на всяко момче има, или би трябвало да има, езеро. В идеалния случай това езеро се намира на някое уединено и усамотено място, далеч от погледите на възрастните. То трябва да бъде дълбоко — за гмуркане, хладно — заради летните горещини и оградено от високи листати дървета — за скитане и размисъл.

За предпочитане е да бъде и малко опасно.

Езерото на Дейв е съвършено и няма равно на себе си. Скрито е зад няколко стръмни хълма и се намира в долина. Четири–пет километра с велосипед сред високите царевици и буйната пшеница го отвеждат на хълмовете. Още петнайсет минути и той е на брега.

Езерото е дълго осемстотин и широко четиристотин метра. Покрай него растат зелено-кафяви папури и високи върби. В средата му се носи непохватно направен сал.

Там ходят само момчетата на определена възраст.

За пръв път го поканиха да посети онези свещени владения, когато навърши десет години. Подразбира се, че по-малките не се допускат край езерото, а по-големите, над петнайсет, търсят други летни развлечения.

Не че възрастните не знаят за съществуването на езерото. Но всички до един забраняват на децата си да ходят там.

— Ще хванеш тетанус, ако плуваш в него. Освен това е пълно със змии, а на дъното има плаващи пясъци!

Страхотно! Плаващи пясъци и змии!

Макар че в действителност Дейв и приятелите му не са виждали нищо друго, освен смокове в тревата. А що се отнася до плаващите пясъци… Е, момчетата знаят, че ако затънат в тях, историята ще се разнесе през девет земи в десетата и ще се разказва сто години. А тъй като такъв случай не е известен, те могат да забравят за плаващите пясъци.

Само че…

Едни от най-изкусителните примамки на езерото са неговите дълбини. Колкото и да се опитват, никой не може да се гмурне достатъчно надълбоко, за да стигне дъното. Ето защо съществуването на плаващи пясъци остава непотвърдено. Може би наистина има опасност. Вероятно дъното е от коварна кал, която ще сграбчи крака ти като гигантски лепкав октопод и ще те погълне надолу…

А може би на дъното на езерото има нещо друго. Живо. Същество, което ще те завлече, без да остави следа. Зъбато и лакомо, породило слуховете за плаващите пясъци, но всъщност много по-необятно… Щука… Сепия… Мида… Динозавър… Петстотингодишна костенурка…

Е, няма как да не се гмуркат. Иска ли питане? Никое момче не може да устои. Все някога един от тях ще успее да стигне до дъното. И тогава името на героя и смелият му подвиг ще отекнат през вековете.

Другите момчета скачат от сала. Дейв се хвърля във водата и се гмурка дълбоко.

Един ден ще стигне до дъното.

Водата е кафява, гъста и кална. Не виждаш дори ръката пред лицето си. Колкото по-надълбоко плуваш, толкова по-тъмно става. Накрая няма никаква светлина, освен слабото бронзово зарево високо над теб.

Дейв загребва, без да вижда нищо и знае, че е стигнал по-дълбоко от всяко друго момче. Намира се в царство, където никой от тях не е влизал. Доволен от постижението си и макар да съзнава, че трябва да се връща, той продължава да плува надолу. Ръката му докосва нещо.

Хлъзгава тиня. Слуз. Сърцето му се свива. Сепията! Не, някакви растения. Водорасли. Дъното. Успех! Той се вкопчва в тях и се изтегля надолу. Обикновена кал. Дейв дръпва водораслите. Трябва му доказателство, че най-после е направил онова, към което всички се стремят. Лесно откъсва водното растение.

Време е да се връща. Нуждае се от кислород.

Изтласква се нагоре. Лицето му почервенява от напрежение. Устата му се изпълва със слюнка. Повърхността сигурно не е далеч.

Плува с всички сили. Става още по-лошо. Усеща остра болка в синусите. Белите дробове го болят.

Вече вижда бронзовото зарево, което постепенно се увеличава. Още малко. Момчетата ще пощуреят, като видят какво държи в ръцете си. Пред очите му заиграват червеникави огнени петна. Ярки. Ослепителни. Всеки миг въздухът ще…

Ръцете му се блъскат в нещо. Ако не го бе докоснал, щеше да разбие главата си. Въпреки това се удря, но леко. Няма значение. Най-важното е да поеме кислород. Ала нещо го дърпа надолу, заклещва го в студените тъмни води, дави го и го убива. На гърдите му се стягат метални обръчи. Усеща непоносима болка. Всеки момент устата му ще се отвори, водата ще нахлуе вътре, ще изпълни белите му дробове, ще се удави и ще умре. Той блъска и се бори с онова, което го държи във водата и мрака, далеч от кислорода и живота. То е злобно, енергично — олицетворение на омразата. Иска да го довърши. Дейв не може да мине покрай него. Ей сега ще отвори уста, ще започне да крещи и…

Салът. Дейв се намира под сала. Отблъсква се от него и се показва над повърхността задъхан, с посиняло лице и празни ръце.

Докато не стана на четирийсет и седем години, онзи миг под водата бележеше връхната точка на отчаянието и страха в живота на Дейвид Елиът. Не можеше да си представи нищо по-ужасяващо или смразяващо кръвта от това да остане без кислород и да бъде в плен на онова нещо под водата. Неизбежността на смъртта избледнява пред вцепеняващия, безнадежден и мрачен ужас от факта, че съдбата е против теб и изход няма.

Но на четирийсет и седем години — съвсем неподходяща възраст за подобни прозрения — Дейв откри, че има още по-страшно отчаяние. Разбра го, докато гледаше как Хелън, съпругата му, жената, която искрено се опитваше да обича, го сочи с пръст и крещи:

— Това е той! Ей там! Хванете го!