Хайка

1.

Водена от най-тъпия вид суеверие, организацията, която бе построила и поддържаше сградата, където работеше Дейв, бе решила, че няма да има тринайсети етаж. Номерацията вървеше 11, 12, 14, 15 и тъй нататък, сякаш боговете или демоните, вещаещи лош късмет, бяха толкова прости, че не можеха да броят.

„Америкън Интердайн“ заемаше дванайсетия и четиринайсетия етаж. Рецепцията беше на горния.

Администраторката лазеше на колене и подсмърчаше. Дейв се вторачи в нея.

Тя представляваше карикатура на юпитата от 80-те. Вълнената й пола на рибена кост стигаше почти до глезените. Всеки състезател по американски футбол можеше да й завиди за подплънките на сакото. Бялата й памучна риза беше толкова силно колосана, че сякаш всеки миг щеше да се разпадне, а тъмночервената фльонга на врата й приличаше на голяма птица от списъка на застрашените от изчезване видове. Цялото й облекло крещеше, че е купено от „Олкът и Андрюс“ — магазин, фалирал преди няколко години.

— Извинете — каза колкото може по-учтиво Дейв. — Аз съм от телефонната компания.

Тя вдигна глава и присви очи.

— Не мърдайте. Стойте там.

— Контактните си лещи ли загубихте?

— И двете.

— Да ви помогна ли?

— Само ако внимавате.

— Разбира се.

Дейв клекна и се вгледа в килима. Близо до жената съзря отблясък от отразена светлина.

— Малко наляво. Видяхте ли я?

— Да. Благодаря.

— А другата е малко по-нататък.

— О, чудесно. Намерих я.

Администраторката извърши съответния ритуал — близна пръсти, вдигна клепача си, вирна нос към тавана и намести лещите. Според Дейв хората, които носеха контактни лещи, бяха малко по-неотвратителни от онези, които бъркаха в носа си на обществени места.

Жената извади книжна носна кърпа и избърса очи. Кърпата стана лилава от грима й.

— Нещо ви влезе в окото ли?

Дейв знаеше, че не бива да задава този въпрос.

— Не…

Те преглътна, подсмръкна и избърса една сълза.

— Аз… Плачех.

Дейв мразеше да се превръща в изповедник на непознати хора, но се нуждаеше от помощта на тази жена. Опита се да внуши състрадание, въздъхна и попита:

— Какво се е случило?

След десет минути Дейв знаеше повече, отколкото искаше, за живота на администраторката. В края на 80-те получила бакалавърска степен от един престижен бизнес университет, започнала работа на Уол Стрийт като инвестиционен банкер, била уволнена по време на последната вълна от съкращения, останала безнадеждно безработна и накрая от отчаяние кандидатствала и била назначена като администраторка в „Америкън Интердайн Уърлдуайд“.

Дейв издаваше успокояващи звуци.

— И така, единственото място, където намерих работа, е тази дупка. Още изплащам заемите от следването. Едва изхранвам котката си. Бившият ми съпруг също е безработен и не може да плаща издръжката на детето… Бих печелила повече като помощничка на зъболекар… Хазяите ме гонят за наема… Пък и…

Дейв докосна ръката й.

— Какво? На мен можеш да кажеш всичко.

— Оня пак ме ощипа по задника.

— Кой? Грег ли?

Дейв преглътна. Това беше грешка. За щастие жената не се усети да го попита откъде знае за него.

— И той. Всички! От гадния председател на Управителния съвет до последния скапан служител!

Дейв скръсти ръце и затвори очи.

— И оная е голяма кучка.

— Моля?

— Шефката на отдела.

Дейв я успокои и й каза какво иска. Тя му се усмихна доверчиво и му го даде. Той беше толкова отзивчив и състрадателен, че тя дори не се замисли. Пък и носеше работен колан с инструменти на телефонен техник. Само помоли да й го върне, след като свърши работата си.

Ключът.

Стиснал зъби, Дейв обеща. Тя погледна часовника си.

— Ще свършиш ли преди пет? Тогава си тръгвам.

Дейв й се усмихна за последен път.

— Вероятно не. Но ще го пъхна под попивателната на бюрото ти. Става ли?

— О, разбира се. Или го пусни в средното чекмедже.

— Добре. Искам да те питам още нещо. Познаваш ли жена на име Мардж Коен? Работи в компютърната зала.

Администраторката кимна.

— Може да й се обадиш. Тя е свястно момиче и мисля, че знае как да се оправя с досадниците.

— Ще й звънна довечера вкъщи.

Дейв се запъти към вратата, после се обърна.

— Каза, че телефонната зала е на този етаж, така ли?

— Нататък по коридора и вдясно.

— Благодаря. Ще се видим по-късно.

— Добре.

Дала му бе ключа за помощните помещения и складовете на „Америкън Интердайн“. С малко повече късмет той щеше да стане на всеки склад в сградата. На телефонните зали. На килерите на чистачките. Навсякъде, където имаше разни неща.

Ключът беше точно онова, което му трябваше.

2.

Дейв разглеждаше съдържанието на склада, когато Рансъм извърши непростимото.

Радиопредавателят в джоба на Дейв изпращя. От тонколоната се разнесе натрапчивият, до болка познат провлечен говор.

— Мистър Елиът, при мен е един човек, който иска да говори с теб.

Дейв стисна зъби. Какво ли бе намислил Рансъм? Поредният евтин номер. Малка психологическа война, за да обърка жертвата си. Нещо, което да нанесе удар по самоувереността му и да посее съмнения…

— От досието ти знам, че лоялността не е сред личните ти качества. Нито към националното знаме, нито към приятелите. Надявам се обаче, че се чувстваш обвързан поне със собствената си плът и кръв.

Какво?

— Татко?

Не!

— Татко, чуваш ли ме?

Синът му Марк. Единственото му дете.

— Аз съм, Марк.

Момчето следваше в Колумбийския университет, живееше в общежитието на 110-та улица и идваше да обядва с баща си най-малко веднъж седмично. Ревнивата Хелън никога не излизаше с тях. Тя знаеше, че Марк е най-важният човек в живота на Дейв.

— Татко, изслушай ме.

Марк искаше да стане философ. Нещо в тази наука бе докоснало душата му. Намираше смисъл в Платон, разум в Кант и радост в Хегел. Още във втори курс, без професорите да го карат, прочете „Същество и време“ от Мартин Хайдигер — всичките петстотин гъсто изписани страници — и написа критична статия за чудо и приказ, която бе одобрена за публикуване.

— Моля те, татко. Много е важно.

О, Рансъм, мръсно копеле, как се осмеляваш да въвличаш момчето ми в това? Ще се погрижа да си платиш.

— Трябва да ме изслушаш, татко.

Дейв, който се съмняваше дали бе използвал думата „философия“ от студентските си години, въодушевено насърчаваше Марк да учи. Ако другите бащи гледаха с пренебрежение на желанието на синовете си да посветят образованието си на наука, прословута с неприложимостта си за комерсиални цели, то те бяха още по-големи глупаци.

— Аз съм долу. Мама лети със самолета. Ще бъде тук след няколко часа.

Ще те пречукам, Рансъм. И ще измия ръце в кръвта ти.

— Татко, агент Рансъм ми разказа всичко. Показа ми и досието.

Що за отвратителна лъжа беше това?

— И на други хора се е случило, татко. Ти не си единственият. Били сте двайсет-двайсет и пет човека. Давали са ви лекарства. Преди да се родя, във Виетнам.

Ще те накълцам на парчета. Ще те жигосам с моя огън. О, Рансъм, злобна гадино, мъченията, на които ще те подложа, ще бъдат безкрайни.

— Било е експеримент, татко. Не са знаели какво ще стане. Ала лекарствата имали дълготрайно въздействие. Дори след всичките тези години на хората им се привиждат сцени от миналото. Побъркват се. Армията се опитва да запази това в тайна. Искат да издирят всички, на които са били давани лекарствата. Казват, че могат да те излекуват.

Какво? Това ще бъде най-лошото. Рансъм се надява да ме изкара извън релсите.

— Казват, че лекарствата имали генетичен ефект. И аз трябва да бъда прегледан. Вероятно мама… е имала онези проблеми заради него.

Анджела. Студентската му любов. Ожениха се през юни. Един син и два спонтанни аборта. Дълбока депресия. Алкохолизъм. Развод. Психиатрични грижи, втори брак, две очарователни дъщери и щастлив живот с друг мъж.

— Татко, привиждат ти се разни неща. Но вината не е твоя. От лекарствата е. Дълго са били в организма ти. И когато наближиш петдесетте, нещо става с тялото ти. Започваш да си въобразяваш, че те преследват хора с ножове и пистолети. Втълпяваш си, че всички са против теб. Нахвърляш се върху всеки. Това е само във въображението ти, татко, но те могат да те излекуват. Ако се предадеш, ще го направят, инак състоянието ти ще се влоши. При това много бързо. Трябва да им позволиш да те лекуват, татко. Ти виждаш неща, които не съществуват. Болестта те кара да нараняваш хората. За бога, дай възможност на агент Рансъм да ти помогне. Затова е дошъл. Той ти е приятел.

Дейв се почувства добре с пистолет в ръката. Пръстите му погалиха спусъка. Плъзна палец по предпазителя и го натисна. Нагласи оръжието на автоматична стрелба. Ставаше му все по-приятно.

— Усещаш ли яростта, татко? Не разбираш ли, че онова, което чувстваш, е напълно извън контрола ти?

Точно така.

3.

Изгаряше от желание да убива.

„В крайна сметка, господа, много по-важно е да сломите духа на противника, отколкото да го убиете.“

Нямаше търпение да започне да стреля.

Носеше се в тъмночервена мъгла.

Рансъм иска точно това, приятелю.

Мъглата започна да се разсейва.

Скоро щеше да вижда ясно всичко, окъпано в ярка светлина.

Господи! Не разбираш ли какво прави с теб?

Дейв провери пълнителя на пистолета. Беше пълен.

Рансъм излъга съпругата, сина ти и теб. Това е уловка! Клопка!

Дейв зареди пистолета. Колко добре би се почувствал, ако застреляше онези типове.

Но искаше да ги накара да чакат. Изгаряше от нетърпение да го направи.

„Изтерзаният противник е невероятно уязвим. Падналите духом се побеждават най-лесно, а обезсърчените моментално стават жертви. Това е основният принцип на психологическата война и първата повеля на нашата благородна професия.“

За чия благородна професия ставаше дума? За тази на Рансъм? На Джек Мамбата? На сержант Мълинс? На моята?

Ръката му стисна студените сиви метални перила.

Съсредоточи се върху студеното. Не мисли за нищо друго.

Дейв застана неподвижен и се насили да диша дълбоко. Задържа дъха си, докато пред очите му заплуваха разноцветни петна, после го изпусна съвсем бавно. Избърса потното си чело с края на ризата.

Така е по-добре, приятелю.

Протегна дясната си ръка. Тя трепереше.

Мъжете, чиито ръце треперят, не са добри стрелци.

Рансъм почти бе успял.

„Онзи, който победи врага с военна хитрост, е толкова достоен за похвала, колкото и онзи, който го победи със сила.“ Макиавели. Спомняш ли си? Професор Роб непрекъснато го цитираше.

Дейв щракна предпазителя и превключи плъзгача на полуавтоматична стрелба. Напъха го в колана едва след третия опит.

Той ще го направи отново. Ще стори всичко, за да те обърка.

Коленете му се огъваха. Свлече се на стълбите, неподвижен и треперещ, докато гневът му премина.

Това явно беше най-сполучливото попадение на Рансъм. Нямаше по-голямо коварство от това да извика Марк, да го излъже и да го накара да подмами баща си в смъртоносния капан…

Сигурен ли си, че го е излъгал?

Не. И това беше най-гадното. Може би някой наистина му бе дал експериментално лекарство. Ония от разузнаването не прибягваха за пръв път до подобни номера. Навремето един нищо неподозиращ служител на ЦРУ бе погълнал, без да знае, доза ЛСД и в резултат на това бе извършил самоубийство. Чак след двайсет и пет години Управлението призна истината и неохотно отпусна компенсация на семейството.

Имаше и други случаи. През 50-те, когато армията тайно разпръскваше в небето над Сан Франциско аерозолни микроби, Serratia marcescens. Десет години по-късно секретна група военни изследователи напълни стъклени крушки с умерено опасни микроби и ги пусна в нюйоркското метро, за да изучи как се разпространяват кихането и хремата. Горе-долу по същото време в Юта измряха цели стада овце, когато строго засекретена лаборатория изпусна някакъв неустановен газ. Навсякъде се носеха слухове за биолози, имунолози и генетични инженери, проявяващи нездрав интерес към резултатите от експериментите, извършвани от Оста във военнопленническите затвори по време на Втората световна война. Там на мнозина американци бяха инжектирани заразни вируси, неизпитани лабораторно лекарства и най-скандалното — спирохети от сифилис. Като се прибавят и ужасяващите изпитания на радиоактивни вещества върху самите военнослужещи, не беше трудно да се повярва, че някой гадняр е бил мотивиран достатъчно, за да даде умопомрачаващо лекарство на неколцина от колегите си.

Разузнаването имаше свои закони и беше способно да извършва зловещи опити върху военни и цивилни. В края на краищата това се правеше заради интересите на американската национална сигурност и заради увереността — нещо, в което всички вярваха, — че руснаците се занимават със същото. Какво от това, че пострадаха няколко лабораторни плъха или шепа мъже в униформи? Толкова ли бе висока тази цена, за да се осигури запазването на демокрацията? Всъщност, когато през 70-те неколцина сенатори научиха за тези операции и публично изразиха негодуванието си, бяха възмутени и не малък брой от виновниците. „Защо се вдига толкова голям шум? Ние само си вършим работата, за която ни плащат. Не можете да ни обвините! Правим го за добро!“

И сега Рансъм бе съчинил тази необикновено коварна лъжа, още по-подла, тъй като беше правдоподобна. Тя му гарантираше, че всички, които познават Дейв и могат да му помогнат, заставаха на страната на Рансъм. Нещо повече, тя караше дори самия Дейв да се съмнява в себе си.

Знаеш ли, може да е истина.

Знам. Господ да ми е на помощ.

Дейв потрепери, отчаян от прозрението, че сега е съвсем сам. Нямаше с кого да поговори. Никой не би го изслушал. Съпругата, синът и приятелите му вярваха не на него, а на лъжите на Рансъм. Всички бяха против Дейв. Не можеше да се довери никому.

Точно от това са изтъкани стряскащите кошмари, зародишът на лудостта и обърканите и нездрави мисли, които карат уравновесените някога хора да надничат нощем под леглото, да подозират, че телефонът им се подслушва и след време да си внушават, че злите сили контролират всяко тяхно действие. В едни случаи това беше правителството, в други — Тристранната комисия, в трети — извънземните. Не вярваш на никого, защото всеки е един от Тях или Техен агент. И скоро започваш да пишеш дълги писма до редакторите на „Сайънтифик Америкън“. А може би не правиш дори това, защото вероятно редакторите също участват в заговора. Замисляш се дали да не облепиш стаята си с алуминиево фолио, за да се предпазиш от радиацията, а нощем обикаляш по улиците и рисуваш със спрей мистични символи по стените, за да прогониш злите духове, като непрекъснато дърдориш със себе си, а бръщолевенето е понятно само за теб и никой друг. Накрая събираш багажа си и започваш да търсиш някое тъмно място, където да се скриеш до зазоряване, защото Те са там, търсят те и искат да те разпънат на кръст…

Психиатрите наричат това параноя и когато състоянието ти се влоши, те затварят в лудница.

Защото онези, които мислят, че всеки иска да ги убие, могат да бъдат опасни.