Хайка

1.

Военната част е най-уязвима, когато се придвижва да заеме позиция. През следващите няколко минути хората на Рансъм щяха да бъдат непредпазливи и разсеяни, докато се качваха по стълбите, отваряха врати и търсеха прикритие. Преимуществото беше на страната на Дейв.

— Скорец, изпратих няколко човека във фоайето.

— Тук са.

Няколко кратки мига на объркване. Не можеше да изпусне удобната възможност. Трябваше да стигне до четирийсет и петия етаж — до шкафа на Бърни и до Мардж Коен — преди тях.

С асансьора беше изключено. Единственият начин беше да бяга. Да изкачи тичешком трийсет и четирите етажа.

Само че още не се беше обадил на Кройтер. Погледна личния телефон на Лий и се приближи до него.

Спря и поклати глава. Кройтер нямаше да иска да разговаря с него. Опитът да се свърже с полковника щеше да бъде само загуба на време.

— Всички да слушат внимателно. Не стойте до входовете. Не искам да се мяркате край стълбището и асансьорите. Обектът трябва да влезе безпрепятствено в сградата — разпореди се Рансъм.

Дейв се обърна към вратата. Пак спря и погледна телефона. Не знаеше какво да направи.

— И последно — предпочитам да не убивате обекта. Ще го смятам за лична услуга, ако се целите в краката. Направете всичко възможно да го хванете, но не го убивайте, освен ако нямате друг избор.

Дейв се намръщи. Заповедта на Рансъм беше озадачаваща. Променило ли се бе положението, или…

— Какво си намислил, шефе?

— Преразгледахме заповедите. Имаме нареждания да сложим обекта в киселинна баня, преди да го довършим. Но в тази заповед не намерих изискване обектът да е жив, когато го направим.

— Ясно, шефе.

Дейв направи гримаса. Отново погледна към вратата, после към телефона. Трябваше да вземе решение.

2.

— Bitte?

На Дейв му идваше да изтръгне телефонната слушалка от апарата. Проклетата жена не говореше английски.

— Кройтер — изсъска той. — Искам да говоря с мистър Джек Кройтер. Моля ви.

— Nien, nein, ich verstehe nicht2 — за трети път каза тя.

Дейв се вбеси. Секундите летяха, а тъпата жена не схващаше. Толкова ли беше трудно да разбере едно име?

Швейцарците говорят два езика. Дейв пробва колежанския си френски.

— Mademoiselle, je desire a parler avec monsieur Kreuter, votre president.3

— Bitte?

Дейв почервеня от гняв.

— Кройтер. Тъпа шваба, не знаеш ли името на шефа си?

— Ein augenblick, bitte4 — учтиво отговори жената.

След няколко секунди се чу друг женски глас.

— Да, моля. Мога ли да ви помогна, сър? — каза тя с оживения напевен акцент, широко разпространен сред говорещите английски германки.

Слава богу!

— Търся полковник Кройтер.

— Ах!

Жената явно сложи ръка на слушалката и започна да говори като картечница на немски. После отново се обърна към Дейв.

— Извинявайте за объркването. Тук го произнасяме Краутер, а вие казахте Кройтер. Съжалявам.

Дейв стисна зъби.

— Хер Кройтер още не е дошъл на работа. Очакваме го всеки момент. Да му предам ли нещо?

— Не. Ще се обадя пак. Кажете му, че го е търсил Дейвид Елиът…

Телефонът изщрака. Сърцето на Дейв се сви.

— Ало! — извика той. — Чувате ли ме?

След миг мълчание се чу един бавен и провлечен говор:

— Синко, откога те чакам да се обадиш. Вече бях изгубил надежда.

Връзката между Ню Йорк и Базел беше идеална. Джек, изглежда, беше готов да разговаря с него. Дейв не очакваше такава реакция. Не знаеше точно как да се държи.

— Ами… Нали знаеш…

— Да, разбира се. Мислех аз да ти се обадя, но реших, че е по-добре ти да избереш времето и мястото.

Дейв не беше сигурен как да изтълкува думите на Джек.

— Е… Как си, Джек? — заеквайки, смотолеви той.

— Все същият, синко. Добрият Господ запази косите и здравето ми. Не мога да искам повече. А ти? Добре ли си?

— Горе-долу.

— А семейството? Как е оная русокоса сладурана, чиято снимка непрекъснато зяпаше?

— Ани ли? Добре е, но ние… Сега съм женен за друга.

— Да, всички сме така. Аз лично смених пет-шест. Случва се. А как е кариерата ти? Сигурно си голям адвокат и печелиш много пари.

— Не следвах право. Бизнесмен съм. В Ню Йорк. Справям се добре… Ама… Би могло да се каже, че загубих работата си.

— Съжалявам, синко. Най-искрено. А моята фирма процъфтява. Истинска златна мина. Страшна работа. Трябва да си намеря огромен трезор като на Скрудж Макдък. Човек не би предположил, че един военен може да забогатее, но ето че стана. От мен да го знаеш, че търговията с оръжие е най-доходният бизнес на 90-те.

— Радвам се за теб, Джек.

— Значи си останал без работа, а?

— Ами…

— Виж какво, синко, защо не се метнеш на голямата сребриста птица и не дойдеш тук? Ще поседим и ще поговорим. Може и да намеря някое местенце за теб.

— Ъх…

— Хайде, синко. Знаеш, че винаги си ми бил любимец. Още не съм срещал по-добър от теб.

— Джек… О, по дяволите…

Съвсем не очакваше това.

— Хайде, момче. Какво има? Още ли се притесняваш за онова, което стана във Виетнам?

— Не става дума за това.

Неизвестно защо, очите на Дейв започнаха да парят.

— Господи, Джек, та аз те предадох!

— Да, и какво от това?

Дейв не искаше да чуе точно тези думи.

— Съдиха те.

— Е, и?

Онемял, Дейв се зачуди какво да каже.

— Военният съд не беше толкова висока цена, която трябваше да платя. Ония там бяха лоши хора и трябваше да бъдат убити, и когато изчезнаха, светът стана по-приятен.

Дейв не можеше да намери думи.

— Джек, аз те изпортих.

— Ами. Затова ли не се обади през всичките тези години? Мислил си, че ти се сърдя или нещо подобно. Дълбоко си грешил, синко. Никога не съм ти се сърдил, освен може би за малко. В края на краищата ти постъпи правилно. Виждал ли си ме да се оплаквам от човек, който е постъпил правилно? Не, аз не съм такъв. Е, вярно, че се тревожех малко за процедурата. Но не чак толкова. Реших, че няма да им стигне смелост да ме вкарат в пандиза с всичко, което знаех, и тъй нататък. И те не го направиха. Затова, какво, по дяволите? Изгониха ме от армията. И сега имам тлъста сметка в швейцарска банка, возя си задника в страхотен огромен мерцедес и щом спра, ония изпращат лакеите си да ми отворят вратата. Хей! Кажи тогава, синко, защо, по дяволите, трябва да ти се сърдя?

Дейвид Елиът се беше самонаказвал цели двайсет и пет години заради онова, което мислеше, че е грях. А потърпевшият не го обвиняваше, а му благодареше. Това беше по-лошо от прошката.

Той удари с юмрук по стената.

— Чуваш ли ме, синко?

— Да.

Дейв погледна ръката си. По кокалчетата се бяха появили капчици кръв.

— Е, предполагам, че при теб е около три часът след полунощ. Сигурно не ми се обаждаш само да побъбрим.

— Точно така.

— Добре де, кажи ми какво те гложди.

Дейв понечи да каже нещо, сетне прехапа език, пое дълбоко въздух и започна отначало.

— Джек, познаваш ли… Чувал ли си за един тип на име Джон Рансъм?

Гласът на Кройтер се оживи.

— Джони Рансъм? Разбира се. Той беше главен сержант в частта… Чакай да си помисля… Може би осем-девет месеца, преди ти да се появиш.

Сърцето на Дейв започна да бие учестено. Рансъм наистина е бил от хората на Кройтер. Може би двамата още поддържаха връзка.

— Къде е той сега?

— Никъде. Само дето името му беше написано с големи черни букви.

— Мъртъв ли е?

Дейв прехапа устни.

— Сто процента. Влезе в обстрел. Лично аз сложих тялото му в найлоновия чувал. Защо питаш?

— Има един, който използва името му. Казва, че служил при теб.

— Много хора са били при мен. Как изглежда?

— Едър, набит и мускулест. Пясъчноруса коса. Четвъртито лице. Метър седемдесет и шест-седем. Говори с акцент от Апалачите. Струва ми се, че… и двамата го познаваме.

— Че кой ли може да е? Какво друго можеш да ми кажеш за него?

— Съвсем малко. Освен че… истинското му име може би е Доналд. Случайно чух…

— По дяволите. По същото време, когато сержант Джони служеше в частта, имаше двама Доналд — единият лейтенант, а другият капитан. Войниците наричаха лейтенанта „Убиеца“, а втория — „Капитан Хлад“. И двамата бяха безскрупулни като теб.

— Аз не бях безскрупулен.

— Глупости! Единствената разлика между теб и ония две копелета беше, че ти имаше чувство за хумор.

Ами, помисли си Дейв. Не е вярно. Аз не съм, не бях…

— И така, синко, какво друго можеш да ми кажеш за твоя проклет Доналд?

— Има множество документи за самоличност. В едната му визитна картичка пише, че е от Отдела на ветераните. Според друга работел в нещо, наречено Специализирана консултантска група.

Дейв чу, че Джек пое рязко въздух.

— Ти какво общо имаш с тая паплач?

Дейв не отговори на въпроса му.

— Какви са те, Джек?

В гласа на Кройтер се долови неодобрение.

— Наемни убийци. Момчета за всичко. Вършат неща, които хора като мен не биха докоснали дори с лопата за тор.

— Какви…

Кройтер изсумтя.

— Предполагам, че говоря малко лицемерно. Но наистина има неща, които не бих извършил. Специализираната консултантска група няма никакви морални угризения.

— За кого работят?

— За всеки, който има пари, иска да му свършат мръсната работа и е готов да плати цената.

— А за правителството?

— Напоследък вече не, сигурен съм. От двайсет години не изпълняват държавни поръчки. Никой от Вашингтон не може да ги закачи с пръст. Което обаче не означава, че не са запазили връзките си. Не действат открито, а чрез други организации и посредници. Имат оръжия от миналия век, откакто дядо ми се е върнал от война. Близо е до ума да имат приятели. А сега, ще ми кажеш ли защо питаш за тях? Това е въпрос, който един порядъчен гражданин не би задал.

— Имам причини. Разкажи ми за тях, Джек. Кои са и какво правят?

— О, по дяволите, не познавам нито един от тях. Не искам и да ги знам. Занимават се с най-различни неща — разузнаване и анализи, подкупи и подстрекаване на чуждестранни официални лица, операции с наемници, мръсотии, търговия с оръжие, нахлуване с взлом, подслушване на телефони, обири и разни други гадости.

— А с политика?

— Ами, нали знаеш, с дяволии около Саддам Хюсеин и полковник Кадафи.

— Искаш да кажеш, че…

— Синко, не ми се нрави посоката, която взима разговорът.

Дейв пое дълбоко въздух.

— Джек, трябва да знам. Наложително е!

Кройтер въздъхна.

— Не знам толкова много. Само размишлявам. Само мога да ти кажа, че отдавна се носят слухове — откакто се помня. В края на Втората световна война руснаците взимат източната част на Германия, където били повечето швабски лагери на смъртта. Там правели тайни медицински експерименти. Можеш да си представиш как Сталин, който бил откачен, колкото си иска, набарал ония гадости, върху които работели немците. И нашите казали: Щом руснаците имат такива неща, защо и ние да нямаме.

— Какви неща, Джек?

— Микроби, синко. Чума и епидемии. Бацили и вируси — биологични оръжия. Говори се, че много вражески учени работели върху тях. И още го правят.

Настъпи продължително мълчание. Дейв запали цигара.

— Много се умълча, синко — тихо каза Джек.

В гласа му прозвуча загриженост.

— Мислех, Джек.

— За какво?

— Ами, какво би станало, ако преди петдесет години някой, да речем военният лекар от екипа на Макартър, е попаднал на японска лаборатория за бактериологично оръжие?

— Лесен въпрос, синко. Нашите опаковат всичко и го изпращат в родината. Така както натовариха всички нацистки научноизследователски лаборатории за ракети, заедно с хората, работещи в тях.

— И после?

— Знаеш, че биологичното оръжие е забранено. Има договор за това. Затова всичко се прави тайно. Използват например Специализираната консултантска група. Само на неколцина посветени казват, че цялата работа е строго секретна. Научно изследване — само за да сме в крак с онова, което правят руснаците. Сетне червените измислят онова нещо, наречено „биопрепарат“ и го държат на един остров в Аралско море. Никой не може да припари там. И така, нали се сещаш — руските момчета вършат незаконни опити, янките — също. И ако подушат, че някой може да пропее, вземат тъй наречените „съответни мерки“ — технически термин, който означава предприемането на някои нежелателни, но необходими действия, с които ти и аз за съжаление сме добре запознати.

— Един последен въпрос, Джек. Какво би станало с човек, който се е заразил с онова бактериологично оръжие?

— По всяка вероятност ще умре, синко.

Маймуната. Проклетата тъпа маймуна.

Той се усъмни в мига, когато котаракът на Мардж изсъска и го ухапа, и се убеди, щом видя опразнените помещения на последната придобивка на Бърни Лийвай. Оттогава непрестанно се молеше да греши.

„Локиър“ беше фасада на научноизследователска лаборатория за биологично оръжие. Съществуваше от края на Втората световна война. Основана бе от човека, който бе сметнал за уместно да позира за портрет в петдесетгодишната си военна униформа.

Лабораториите изглеждаха отвън като всяка друга биотехнологична компания. Но вътре — особено в Лаборатория №5 — бяха съвсем необикновени. И маймуната не беше обикновено лабораторно животно. Тя беше заразена с нещо, което изпитваха. Беше избягала и ухапала…

Покойния Дейвид Елиът.

Подвели са Бърни да купи „Локиър“. Кой знае как и защо. Може би честният брокер Хари Холиуел е уредил сделката. Или някой друг. Това нямаше значение. Най-важното беше, че бяха злоупотребили с чувството за дълг на Бърни. Той бе повярвал на лъжите, които са му разказали. Ето защо се бе съгласил да участва в играта. Не е било проблем за него. Не, и ако се бяха позовали на патриотизма му. Semper Fidelis.

Горкият Бърни. Не е знаел истината за лабораториите „Локиър“. Не са му казали. Може би едва, след като…

Той поверява сделката на прословутия бивш предател, който се заразява.

Рано или късно Дейв щеше да започне да проявява симптоми. Щеше да отиде на лекар. Щяха да му направят изследвания. Те щяха да разкрият нещо необяснимо. И тогава щеше да настъпи адът.

Обаждания до Центъра за контролиране на заболяванията. Консултации със Световната здравна организация. Множество въпроси.

Задавани на хора, които не обичат въпросите.

Да знаеш, че това нещо е адски заразно, приятелю.

Дейв си бе налял кафе, докато беше в кабинета на Бърни. Лийвай пи от същата чаша. След това се самоуби. „Бърни Лийвай може да обвинява само себе си. Обратът е честна игра. Това е най-превъзходната шега от всички, Дейви.“

Взе чашата със себе си. Четирийсет и пет етажа надолу.

С каквато и инфекция да се бе заразил Дейв, тя беше толкова опасна, че Бърни бе предпочел да се самоубие, отколкото да понесе страданията. А когато чу, че Дейв е избягал от сградата, Яребица прошепна: „Всички ще умрем.“

Мардж.

Ето защо са й взели вагинален секрет и кръвна проба. Страхували са се, че Дейв…

Е, може само да си я целунал.

Болестта, с която го бе заразила маймуната, беше повече от сериозна.

Мислиш ли, че е лечима?

Ако имаше лек, защо просто не му го дадоха?

По-лесно е да те убият и да приключат с въпроса. Ти беше издайник, спомняш ли си? Да предположим, че ти бяха дали лекарството. Щеше ли да покажеш съответната благодарност и да си затвориш устата? Или щеше да направиш публично изявление? Пък и ако беше на тяхно място, какъвто си безскрупулен, щеше ли да рискуваш?

От другия край на телефонната линия, дълга шест хиляди и петстотин километра, Кройтер попита:

— Изясни ли ти се в какво положение се намираш, синко?

— Напълно, Джек.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Дейв въздъхна дълбоко.

— Благодаря, Джек, но ще бъде най-добре да не го правя.

— Мисля, че разбирам. Тук старият свещеник Краут ми каза как се нарича това — „Денят на Страшния съд“. И все пак, ако мога да направя нещо…

— Вече направи достатъчно, Джек. Каза ми онова, което исках да знам. Много ти благодаря.

— Няма нищо. Виж какво, ако успееш да се справиш с неприятностите си, обади се. Ние бяхме приятели и би трябвало да си останем такива.

— Ще ти се обадя, Джек. Ако мога.

— Е, синко, искрено се надявам, че ще се чуем пак.

— Добре. Джек, трябва да тръгвам.

— Хубаво. Но слушай, забрави за оная работа във Виетнам. Това беше много отдавна, пък и няма смисъл да мислиш по тоя въпрос.

— Разбира се, Джек.

— И горе главата, чуваш ли?

— Добре.

— Довиждане, синко.

— Довиждане, Джек.

3.

Биологично оръжие. Безшумно, невидимо и смъртоносно. Материята, от която са изтъкани кошмарите в романите на Стивън Кинг. Не оръжие, с което убиваш отделния противник или вражеския полк. Нито дори армия. Такова оръжие има само една употреба — унищожаването на цял народ.

И сега то беше в тялото му.

А той се разхождаше свободно из Ню Йорк.

Нищо чудно, че го преследваха.

И го мислеха за безскрупулен.

Би трябвало да избяга. Те не знаеха, че е в сградата. Рансъм бе заповядал на хората си да не стоят до стълбищата и асансьорите. Мъжът с прозвище Скорец, който отговаряше за фоайето, мислеше, че Дейв е програмист от „Америкън Интердайн“. Дейв можеше да мине покрай него.

Излезеше ли навън, щеше да е в безопасност. Стигнеше ли до улицата, можеше да отиде… където поиска. Нямаше да е трудно. Ще се качи на някое такси, ще прекоси Хъдсън Ривър и ще стигне до Ню Джърси. От гарата в Нюарк ще хване експреса за Филаделфия или за Вашингтон, Може да вземе и самолета. Открадна достатъчно пари, за да отиде на другия край на света.

Скриеше ли се веднъж, ще проведе няколко телефонни разговора. С медицинските власти. С представителите на пресата. А може би и с един-двама конгресмени.

Ако имаше лекарство, общественото мнение щеше да ги принуди да му го дадат. Ако ли не… Е, ще види какво ще прави, когато се стигне дотам.

Трябваше да избяга. Нямаше причина да остане.

Е, може би имаше една.

Мардж.

Или две.

Рансъм. Време е да уредиш сметките си с него.

4.

3 часът и 36 минути — час и половина, преди от изток да се появи първото слабо зарево на деня и три часа преди изгрев-слънце.

Дейв погледна за последен път небето. Близо до хоризонта то беше светло като лека бира, а блясъкът на звездите се засенчваше от мъглявината на милион улични лампи. По-нагоре, светлината на най-ярките звезди проникваше през градския покров от мръсотия. Ала точно над главата му нощното небе беше черно и чисто, а звездите — ослепително ярки.

Колко красив беше нощният небосвод и колко жалко, че електрическите светлини не даваха възможност на жителите да видят великолепието му. Откога не бе гледал звездите? Беше толкова отдавна… Във високата Сиера. Тафи хъркаше пиянски, а Дейв лежеше буден и гледаше със страхопочитание към…

Изпадаме във философско настроение, а?

Дейв въздъхна. Е, поне небето беше ясно. Предсказаха гръмотевични бури — Дейв беше чул прогнозата по радиото в колата под наем. Но бурята още не се бе разразила.

Градският пейзаж беше спокоен. Далече на юг Дейв различи светлините на Веразано Бридж. Изведнъж му хрумна, че не се беше качвал нито веднъж на онзи мост. Живял бе повече от двайсет години в Ню Йорк, а не беше ходил на Стейтън Айлънд. Странно — островът беше в чертите на града. Там живееха хора. Имаше ресторанти, театри и вероятно един–два музея. Ала на Дейв никога не му бе минавало през ума да отиде там. И точно сега намери да се чуди как изглежда островът.

Интересно какви мисли минават през главата на човек, който скоро ще умре.

Другото странно нещо беше, че никога не се бе качвал на покрива на сградата, в която работеше от години. На покрива на блока, където живееше, имаше градина и през лятото и в неделя сутрин Дейв отиваше там и четеше „Ню Йорк Таймс“. Хелън бе уредила сватбеното им тържество да се състои на покрива на една друга сграда — някъде в центъра.

Покривът на „Сентерекс“ беше в безпорядък. В средата му се намираше климатичната инсталация — огромна сива машина. Дори в този късен час, когато бе нагласена да работи на по-бавни обороти, тя тракаше силно. Имаше и разни тръби, аварийно водохранилище за пожарните кранове и, разбира се, циментова къщичка, където свършваше аварийното стълбище.

Идните поколения ще я нарекат „последната крепост на Елиът“. Може дори да ти сложат възпоменателна плоча.

Двойни метални перила ограждаха периферията на покрива. Дейв провери два пъти здравината им, преди да ги използва.

Наведе се през перилата и погледна надолу. Улицата беше далеч. На асфалта имаше едно петно, по-тъмно от другите.

Бърни.

Не искаше да мисли за това. Не и като знаеше какво щеше да направи. Освен това беше време да приключи с цялата тази история.

Дейв дръпна коаксиалния кабел — същия вид, който беше спасил живота му през деня. Намерил бе още сто двайсет и пет метра в една от телефонните зали. Кабелът беше як. Можеше да издържи много повече, отколкото тежестта на Дейв. За съжаление беше обвит с гума — твърде хлъзгава и тънка, за да го използва като истинско въже за спускане. И все пак разполагаше само с него и с цената на малко време и повече нерви Дейв го направи двоен и завърза здрави възли на всеки метър и петдесет.

После си сложи работните ръкавици на телефонния техник, затегна приспособлението около краката си, пробва кабела за последен път и прекрачи перилата.

Напрегна слух, за да чуе вътрешния си глас. Нищо. Невидимият ангел — пазител беше онемял. Сякаш беше зашеметен и не можеше да коментира онова, което ставаше.

Хайде, кажи нещо.

Ще умреш.

Е, и какво от това?

Ще ме вземеш със себе си.

Такъв е животът, приятелю.

Дейв разклати кабела. Той се движеше свободно.

Време беше да тръгва.

Прехвърли крак през края на покрива и опъна кабела с тежестта си. Стъпвайки по възлите, Дейвид Елиът започна да се спуска надолу по стената на петдесететажната сграда.

От двайсет и пет години не беше правил такова нещо. Във Форт Браг се изкачваха по 125-метрова стена, после се спускаха надолу. Двама от мъжете в частта на Дейв отказаха да го направят. Трети успя да се изкачи догоре и там се вцепени. И тримата бяха изхвърлени. Не им дадоха зелени барети. Дейв се смя заедно с всички останали на техния страх.

Ама сега хич не ти е до смях, нали?

Кабелът жулеше краката му. Не смогнеше ли да слезе бързо, щяха да се схванат от болка.

Между прозорците имаше плочи от изпъстрен с точици гранит. Дейв стъпваше на тях. Обувките му бяха пъхнати в колана. Гранитът беше твърд и студен.

Сградата беше строена в началото на 60-те. Сега, след трийсет години ветрове, годишни сезони и мръсен въздух, камъкът беше започнал да се разпада. Някои пукнатини бяха достатъчно големи, за да пъхнеш молив. Не след дълго — най-много след няколко години — камъкът щеше да започне да се руши. И тогава улицата щеше да бъде засипана от отломки. Дейв се зачуди колко от сградите в Ню Йорк бяха в същото състояние.

Мина петдесетия етаж. Лампите бяха угасени. Трябваше да ги провери, преди да започне да се спуска. Нямаше да е приятно, ако някой, работещ по нощите, погледнеше през прозореца си и видеше човек, затъкнал пистолет в колана и висящ над улицата.

Дейв надникна надолу. До четирийсет и петия етаж нямаше други светлини. Беше в безопасност.

На това ли му викаш безопасност?

Коаксиалният кабел беше жалка имитация на въже за спускане. Беше хлъзгав и тънък и трябваше да напряга ръце. Можеше да се схванат. А това вече щеше да бъде проблем.

Между четирийсет и седмия и четирийсет и шестия етаж петата на Дейв откърти част от гранитната фасада на сградата. След шест секунди тя изтрещя върху зелената кофа за боклук, като вдигна шум, който приличаше на експлозия от минохвъргачка. Ако Скорец, човекът във фоайето, не беше пълен глупак, той щеше да изпрати хора да проверят какво става.

От друга страна, Ню Йорк е пълен със странни, необясними шумове. По всяко време на денонощието ръмжат и вият разни неща, които понякога звучат като бомбени взривове. Хората свикват с тях. Може би Скорец не беше обърнал внимание на шума.

Дейв се спускаше близо до североизточния ъгъл на сградата. Когато стигнеше до четирийсет и петия етаж, щеше да се намира вляво от прозореца, който бе счупил Бърни.

Сигурно бяха сложили нещо на мястото на стъклото. Управата на сградата, пък и полицаите са настоявали за това. Прогнозата за времето предвиждаше дъжд и никой не би искал кабинетът да се наводни.

Дейв се изравни с прозореца. Той беше покрит с платнище. Подпря крака на стената и намота кабела около дясната си ръка. Един, два, три пъти. Освободи лявата ръка. Кабелът се впи в плътта му. Дейв направи гримаса, нави кабела около себе си, закрепи го и освободи дясната си ръка.

Предстоеше му нещо наистина опасно. Попита вътрешния си глас дали е готов за него.

Защо просто не омотаеш кабела около врата си и не сложиш край на всичко?

Четирийсет и пет етажа над земята, но само шест секунди да стигнеш до нея. Дейвид Елиът се изтласка от стената и се хвърли към покрития с платнище прозорец. Стигна връхната точка на дъгата на движението, наклони тяло назад, протегна ръце и се залюля.

Люлееше се като махало. Стигна почти до прозореца. Пак се отблъсна от стената. Залюля се и отново полетя към прозореца.

Този път щеше да успее. Посегна към рамката на прозореца, но инерцията смени посоката на движението му. Дейв стисна кабела. Напрегна тяло, хвърли се напред, опита да се подпре на гранита и… успя. Вкопчи се в тесния перваз и долепи тяло до прозореца на Бърни.

Лампите светеха. Онова, което Рансъм му бе оставил, се виждаше добре. Шедьовърът, както се бе изразил Рансъм, беше точно такъв.

Изпотените пръсти на Дейв се изплъзнаха от перваза. Отдалечи се от прозореца. Няколко мига се люля напред-назад, докато движението постепенно спря.

Не напълно в съзнание, Дейвид Елиът увисна неподвижен над улицата.

5.

Изумруденозелена.

С рубинени очи.

Стоножка като бижу.

Нефрит върху лист.

Той чува свистене, което идва от небето. Познава звука. Съветска ракета РПГ-7. Затваря очи.

Ракетата се взривява. Той отваря очи. Листът трепери. Стоножката изглежда глуха за бомбардировката. Продължава да яде.

Някой издава заповеди. Те са безсмислени. Стоножката е отровна. По време на обучението им обясняват кои насекоми стават за ядене и кои не. От стоножката ще получиш жестоки гърчове.

Но той и без това не е гладен.

Един АК-47 изпразва пълнителя си. Куршумите свистят през храсталаците. Няколко се удрят в близкото дърво.

— Оттегляйте се! — крещи някой.

Това е Кройтер. Онова, което казва, най-после е смислено.

Не са виетнамците, нито патрулът. Който казва, че е патрулът, не знае какво говори. Цели две северновиетнамски бригади в пълно бойно снаряжение и артилерия. Част от масирана атака. Три непълни стрелкови части не могат да се справят с тях.

— Оттегляйте се!

Започва не отстъпление, а бягство.

Пушката му лежи в калта. Той протяга ръка да я вземе. Не може да я стигне. Тя се изплъзва от пръстите му. Странно. Изглежда, нещо не е наред с ръката му. Вероятно се дължи на парчето метал, което стърчи близо до рамото. Няма много кръв.

Той взима пушката, КАР-15, с дясната ръка и се надига. Целият трепери и едва не пада.

Вляво, из храсталаците, куцат двама човека. Не може да съсредоточи погледа си върху тях. Аха, сега вижда кои са. Латорно и Паскал. Те са от един и същ град в Ню Хампшър и са големи приятели. Латорно помага на Паскал, който не може да върви. Десният му крак го няма.

Ярка светлина заслепява Дейв. Когато отново може да вижда, Латорно и Паскал ги няма. На тяхното място има само кален кратер и пушек.

— Оттегляй се в разгърнат строй!

Това е нелепо. Хора, които са влезли в месомелачката, не могат да отстъпват под строй.

Той се отправя препъвайки се натам, откъдето се чува гласът на Кройтер.

Звукът на АК-47 е характерен. Никога не го забравяш. Неколцина от виетнамците, изглежда, имат модификация тип 56 с пълнители от четирийсет патрона. На отделни цикли изстрелват около триста и петдесет куршума в минута. Във въздуха лети много олово.

Спарки Хендерсън вика помощ по радиостанцията. Кройтер изтръгва микрофона от пръстите му и хладно кръвно съобщава координатите. Дейв се препъва в краката му.

Джек го вдига.

— Имаш ли нужда от лекар?

— Не чувствам болка.

Точно както са ти казали. Ще усетиш болка след часове.

Джек, Спарки и Дейв побягват.

Небето над тях се изпълва с трясъци. Зад тях джунглата е погълната от пламъци. Провежда се въздушно нападение.

Съзнанието на Дейв е почти прояснено. Знае къде е, какво се е случило и къде отива. Ще има евакуация по въздуха близо до селото, през което бяха минали през деня. Това е единственото място, където хеликоптерите могат да кацнат. Трябва да пристигнат в 19 часа и 15 минути.

Той си проправя път през буйната растителност. Големите зелени листа са тежки и мокри. Преплетените лиани го спъват. Вече е на разстояние от сражението. Воят на изтребителите е далечен, а звукът от експлозиите — само тътен.

Неусетно се отделя от другите. А може би те се отдалечават от него. И в двата случая това отстъпление не се провежда с военна прецизност. То е пълно поражение. Всички бягат панически. Кройтер ще бъде бесен.

Причината е изненадващата и ожесточена виетнамска атака. Патрулът се натъква на нея. Врагът чака, разположен в удобни позиции — засада, изчислена да унищожава.

Знаели са, че американският патрул ще мине от там.

Дейв спира и поглежда ръката си. Вече започва да го боли. Ще остане голям белег и може би увреждане на мускула. Известно време няма да участва в сраженията.

Той изважда внимателно пластмасова кутийка от джоба на ризата си. В нея има пакет „Уинстън“ и запалка. Запалва цигара. Никотинът помага.

Затваря кутийката и я прибира.

В левия си джоб има компас. Не може да движи лявата си ръка. След малко успява да извади компаса и определя местонахождението си. Променя посоката. Трябва да върви още час и нещо. Има предостатъчно време.

Излиза от джунглата и нагазва в оризището. Селото е ей там, вдясно, на около двеста метра. Чува ридания и викове. Няма представа от какво са предизвикани.

Поглежда часовника си. Купи го за дванайсет долара, след като пръсна на парчета предишния. Иде му да строши и този. Часът е 18 и 30. Още четирийсет и пет минути и хеликоптерите ще се приземят.

Риданията се усилват и заглъхват на вълни. Дейв се чуди какво става. Може би някой коли вол. Той тръгва през оризището. Отправя се към селото.

Приближава се от юг. Виковете и писъците се чуват от северната страна.

Пушката му е преметната през рамо. И без това не може да я използва, защото лявата му ръка е ранена. Изважда пистолета — хубав, стар, 45-ти калибър, армейски модел 1911-А.

Промъква се покрай колибите. Много предпазливо наднича зад ъгъла на последната. Пред него е селският площад. Не може да проумее онова, което вижда.

Зад него един глас прошепва: Хей, приятелю, ако бях на твое място, щях да се обърна и да тръгна в обратната посока.

Дейв се обръща. Зад него няма никой.

Поклаща глава. Сигурно е изпаднал в шок. Щом чува гласове.

Отново поглежда към селския площад.

Все още не разбира какво вижда. Изтощение. Смут. Пак разтърсва глава, за да проясни съзнанието си.

Там са главен сержант Мълинс и още неколцина мъже. Кройтер и повечето от момчетата още не са пристигнали. Колко ли са останали?

Дейв се взира. Селяните са скупчени до дигата. Двама американски войници ги държат на прицел. Селяните не са единствените задържани. Сред тях има и десетина американски войници. Нямат оръжие и ръцете им са вдигнати нагоре.

Странно.

Мълинс прави нещо. Коленичи на земята с гръб към Дейв. До него има още трима мъже — двамата също на колене, а единият прав.

Мълинс бърка някъде. Селяните викат.

Мълинс се изправя. Държи нещо. Тръгва към тълпата.

Пред дигата стърчат няколко кола. Някои са заострени. На другите има някакви предмети.

Мълинс набива на кола още една женска глава.

6.

Рансъм бе използвал триножниците от килера на Бърни. Подострил ги беше добре, почти с хирургична точност. Съвсем не бяха като набързо подкастрените колове на главен сержант Мълинс. Рансъм беше свършил хубава работа — както подобава на един опитен професионалист.

Сложил ги беше, разбира се, срещу вратата. Така щяха да имат най-силно въздействие.

Можеше дори да им зашие очите отворени.

Мардж Коен с отворени очи. Това щеше да бъде хубав нюанс.

Дейв със сигурност щеше да изпищи.

7.

Дейв изпищява.

Мълинс се обръща рязко. Хората с него улучват прахоляка. Дейв се прицелва в гърдите на Мълинс. Сержантът тръгва към него. Дейв изкрещява нещо, без да знае какво. Мълинс марширува напред — право към дулото на пистолета на Дейв. Дейв натиска спусъка. Пълнителят е празен. Не може да го смени.

Мълинс грабва пистолета от ръката му и го зашлевява.

— Затваряй си устата, шибан педераст!

Двама мъже го хващат и го простират на земята. Мълинс се надвесва над него с нож в ръка.

— Гадно колежанче, щеше да ми светиш маслото, а? Нали? Щеше да пречукаш един от своите, дрисльо!

Мълинс прилича на бесен звяр. Устните му са изкривени и треперят. Очите му мигат разфокусирани. От устата му хвърчат пръски слюнка.

Сержантът кляка и опира ножа до врата на Дейв.

— Целта, гадно копеле, е да убиваш шибания враг! Всички, до един. Включително гадовете, които им помагат. Очистваш шибаните мъже, жени и децата им и когато всички са мъртви, ние сме щастливи и се прибираме у дома. Това е целта, лайно такова. Запомни това добре и да не съм те видял да насочваш оръжие към мен.

Мълинс се обръща към другите и изръмжава:

— Заведете тоя задник при останалите. Ще се справя с тях, като свърша с джигитайците.

Той и хората му издърпват още една жена от тълпата ридаещи селяни.

— Сега ще ти предам един нагледен урок — злобно казва той по посока на Дейв.

Събарят жената на земята и я държат. Тя лежи неподвижна, докато Мълинс прерязва гърлото й. Във въздуха бликва фонтан от кръв и се плисва в калта. Мълинс вдига главата за косите и я показва на селяните. Вие като вълк, а очите му светят с лудешки блясък.

— Кажи им — крещи той на преводача, — че това ще се случи с всеки, който доносничи! Кажи им, че не могат да се гаврят с Америка, с американската армия и най-малко с главен сержант Майкъл Джей Мълинс!

Преводачът говори като картечница на френски.

— Доведете ми още една — излайва Мълинс.

Сграбчват я през кръста. Тя пищи и рита. Успява да се отскубне и се хвърля в тълпата. Неизвестно защо, виетнамката се просва в краката на Дейв и ги прегръща. Сълзите й са блестящи и големи. Макар, че говори малко френски, той не може да разбере думите й.

Хората на Мълинс се приближават до нея. Дейв пребледнява от ярост.

— Мълинс — изревава той, — ще те обесят за това! Чуваш ли? Ще те видя на въжето!

Сержантът го поглежда — само от любопитство, или може би така му се струва. Погледът му е вторачен, а гласът — хладен, спокоен и замислен и това е много по-ужасяващо, отколкото лудешките му крясъци.

— Ще ме наклеветиш, така ли? Ще ме изпортиш, а, колежанче?

После заповядва на хората си:

— Доведете галеника на полковника.

Единият извива ранената ръка на Дейв зад гърба му. Дейв изпищява и за малко не припада. Мълинс го нарича пъзльо.

Просват го по лице. Мълинс коленичи до него, обръща го и избърсва ножа си в ризата му. На плата остава ръждиво петно.

— Стой! Не мърдай! — изгърмява гласът на Джек Мамбата. — Замръзни на място!

Мълинс става. Хората му стоят настрана. Дейв се изправя на колене.

Джек и още двайсетина войници стоят с насочени пушки. Очите на полковника са разширени. Той гледа изумен селяните до дигата, американските войници с вдигнати ръце сред тях, обезглавените трупове и отрязаните глави, набучени на колове.

— Господи! — прошепва той. — Що за гадост е това?

Дейв забелязва, че Джек вече не говори на диалект, като селянин от Източен Тексас.

— О, Мълинс, зло същество…

Гласът на Кройтер постепенно заглъхва.

Сержантът го гледа с невинни като на дете очи.

Джек поглежда касапницата и поклаща глава.

— Защо го направи? — изграква той.

— Трябваше да направя изявление — усмихва се самодоволно Мълинс.

— Да — приглася му един от войниците с него. — Това е изявление. Никой не може да ни съди.

Светлината и животът изчезват от очите на Джек Кройтер. Той насочва пушката си към човека, който току-що е изрекъл тези думи, и стреля. Оръжието е нагласено на автоматична стрелба и прекършва мишената на две. Един войник се навежда към полковника и пита:

— Сър?

Кройтер кима. Войникът застрелва човека, стоящ най-близо до Мълинс. Сетне се приближава до трупа и изпразва цял пълнител в лицето му.

Другите войници с Кройтер също започват да стрелят.

Помагачите на Мълинс са шестима. Джек е убил единия. Останалите са застреляни от войниците, придружаващи полковника. Всичко става за секунди.

Мълинс е още жив и гледа презрително. Изпъчил е гърди и стои мирно.

Кройтер сваля путката и изважда автоматичен пистолет, 45-ти калибър. Прави три крачки напред. Мълинс го заплюва. Джек подпира брадичката му с пистолета, после опира дулото в дясното слепоочие на Мълинс.

Дейв става и изкрещява:

— Джек!

Кройтер извръща ужасяващо студените си и безизразни очи към Дейв и пита:

— Какво?

Дейв не може да го погледне в очите. Успява само да промълви:

— Нищо.

— Шибан бъзльо — зъби се главен сержант Майкъл Дж. Мълинс от Хамилтън, Тенеси.

Джек отново отправя поглед към Мълинс. По-голямата част от лицето на сержанта изчезва.

В далечината се чува бръмчене на хеликоптери. Въздушната евакуация е подранила. А може би е закъсняла.

Висейки неподвижен над 15-та улица, Дейв си припомни онзи ден, като за пореден път се изправи пред факта, че можеше той да ги убие. Мълинс и останалите. Не го направи само по една случайност. Ако ръката му не беше парализирана и ако можеше да зареди пистолета си, щеше да ги застреля. Щеше да му хареса и нямаше да изпитва угризения.

Наистина ли щеше да го стори?

Ирида, богинята на случайността, хаоса и съдбата, беше решила да му даде още една възможност, за да разбере това.