Хайка

1.

Рансъм се оказа прав — Дейв щеше да се върне. Нямаше друг избор. Трябваше да види документите на лабораториите „Локиър“, скрити в шкафа на Бърни и съдържащи тайната защо всички искаха Дейвид Елиът да умре.

Дейв шофираше по магистралата. Движеше се на запад, към Ню Йорк. Колата под наем стенеше от високата скорост. Дейв натисна педала за газта докрай. Скоростомерът показваше сто и трийсет километра в час. Автомобилът не можеше да върви по-бързо. Още малко и щеше да се разпадне. Дейв проклинаше фирмата „Херц“ за коли под наем и корейската автомобилна промишленост.

Проклинаше и Бърни Лийвай. Вече знаеше какво бе направил Бърни — поне в общи линии. Знаеше, защото Скот Тачър му го бе казал преди известно време.

Това се случи преди година и половина. Един четвъртък Скот и съпругата му Оливия бяха поканили Дейв и Хелън на вечеря във вилата си в Сътън Плейс.

Вечерите на семейство Тачър бяха легендарни. Човек никога не знаеше кои ще бъдат другите гости. Държавни глави, политически капацитети, лауреати на Нобелова награда, художници, писатели, музиканти и един път дори трупа циркаджии. Тачър канеше всички — или поне интересните особи.

Онази вечер имаше пет двойки — домакините, семейство Елиът, нашумял напоследък романист и непълнолетната му любовница, един сенатор със съпругата си и Луиз и Майк Аш — последният изпълнителен директор на компанията на Тачър — женени и свадливи като влюбени.

Вечерята свърши. Отнесоха съдовете и приборите. Скот Тачър стана и се приближи до шкафа. Извади бутилка „портвайн“ и абаносова кутия. Сложи ги на масата и отвори кутията.

— Някой иска ли пура?

Жените излязоха.

Тачър издърпа една дълга кафява „Монте Кристо“. Отряза върха със специално ножче, запали я само с една клечка кибрит и се ухили лукаво.

— Последното оръжие, което е останало на мъжете, господа.

От устата му бавно излизаха кълба гъст синкав дим. Той подаде кутията за пури на Майк Аш.

— Другите ни оръжия претърпяха поражение, хитростите ни бяха разкрити, а бронята — пробита. Остават ни само пурите, последното парцаливо знаме на мъжествеността, което още се развява над бойното поле, превзето от амазонките.

Аш също запали и предаде кутията на сенатора.

— Ех, да беше тук Джъстийн…

— Мис Голд, сенаторе. Винаги скъпа на своенравното ми сърце и със сигурност единствената жена на света, която ми съперничи от чиста злоба. Тя се занимава с връзките ми с обществеността и щеше да бъде тук, ако не я бяха извикали по работа извън града. Прекрасна жена. Цени хаванските пури не по-зле от мъжете.

Сенаторът отказа да вземе пура и бутна кутията към Дейв, който избра една и ласкаво я погали. Отдавна се бе отказал от цигарите, но не можеше да устои на една хубава пура.

Романистът се извини и излезе. Ставало му лошо от пушека.

— А сега, след като жените и слабаците си тръгнаха, на какви мъжки пороци да се отдадем? — попита дяволито Тачър. — Политически хули? Пикантни унизителни историйки? Заговор за възстановяване робството над жените? Планове за поквара на децата, замърсяване на околната среда, ограбване на малцинствата, потискане на беззащитните, експлоатация на бедните или унижаваме на инвалидите? Или да се впуснем в темата, която жените най-много презират — спорта?

— Пак е в едно от неговите настроения — усмихна се на Дейв Майк Аш, после се обърна към Тачър. — Какъв успех постигна днес, шефе?

Тачър го изгледа кръвнишки.

— Не си ли забелязал, че в тези упадъчни времена вече не е достатъчно самият ти да се чувстваш добре?

Гласът му се извиси — гърмящ от възмущение.

— Самоуважението вече не е достатъчно. Както и чувството, че си постигнал нещо. Достойнството и самомнението — също. Сега най-важното е не аз да съм добре, а ти да си зле!

— Калифорнийската комисия по човешкото достойнство… — започна сенаторът.

Тачър се приближи до него.

— Не мога да се чувствам добре, че съм жена, ако ти не се чувстваш зле, че си мъж. Не мога да се гордея, че съм чернокож, ако ти не се срамуваш, че си бял. Не мога да се уважавам, че съм хомосексуалист, ако ти не си притеснен, че си нормален. Толерантността е отживелица, тя е нещо старомодно и ние не я искаме. Равенството също — то е снизхождение в най-добрия случай, а всъщност е изнамерено, за да те унижава. Ако трябва да постигна вътрешна хармония и самоуважение, което е мое задължение, не е достатъчно да сме равни. Съвсем не! Единствено превъзходството ще ме направи щастлив. И за да съм сигурен, че са ме разбрали, ще заповядам да изгорят библиотеките ви, да пренапишат биографиите ви, да прочистят речника ви и ще дам на идеологическата полиция властта да ви принуди да бъдете етични в речите и поведението…

— Значи си приел онази покана да изнесеш лекция в университета, а? — прекъсна го Аш. — По дяволите, Скот, казах ти да не го правиш. Общуването с учени се отразява зле на кръвното ти налягане.

— Да, така е. Онези плужеци на софистиката се осмелиха да се заядат с мен, че съм употребил думата „индианец“. Обявиха ме за лицемер и простак, защото не съм използвал „туземен американец“ — най-коварния и нагъл расистки неологизъм, който е измислян досега, загатващ, че онези от нас, които произхождат от порядъчните чифликчии от Нова Англия, не сме истински американци…

— Говориш гръмки фрази, Скот.

Тачър размаха пурата и показа зъбите си.

— Разбира се. Това е прерогатив на възрастта ми, една от малкото радости, останали в есента на живота ми. Пък и като се имат предвид белите ми коси и черната ми репутация, това би могло да се очаква от мен. Аз съм само едно сприхаво старче и трябва да поддържам славата си на темерут.

— Последния път гласува за демократите.

Тачър го стрелна с начумерен поглед.

— Момент на слабост, грешка, която никога няма да се повтори.

Тачър се облегна назад, дръпна продължително от пурата и изпусна дима.

— Но да сменим темата, ако желаете. Аз съм само един нещастен старец и е най-добре младите да не ми обръщат внимание.

Аш погледна към тавана и разпери ръце в открита молба за вдъхновение.

Дейв предложи нещо по-различно.

— Разказвал ли съм ви за публичния дом в Донгхой?

Тачър изви гъстите си бели вежди.

— Да не би да е нещо свързано с войната във Виетнам?

— Да.

— Печална история. В резултат на протестите ми срещу нея президентът Никсън ме включи в списъка на враговете на Белия дом. Казвал ли съм ви това?

— Петдесет-шейсет пъти.

— В живота си човек има толкова малко постижения, с които може да се гордее. Но аз те прекъснах, Дейв. Моля те, разказвай.

Тъй като Скот Клеймор Тачър Трети беше пуритан и ненавиждаше мръсните думи, Дейв трябваше да внимава много, като описваше как ЦРУ, научавайки, че в град Донгхой ще се провежда среща между главнокомандващите от Северен и Южен Виетнам, тайно откупило публичните домове там и ги напълнило с хиляди заразени проститутки. Признавайки, че замисълът е нарушение на Женевската конвенция за забрана на биологическите оръжия, управлението треснало печат „Строго секретно“ върху операцията и не се посъветвало с никого — дори с Главното военно командване. За съжаление, армията научила чрез собствените си разузнавателни канали за предстоящата вражеска конференция и реагирала, като нанесла превантивен удар, завземайки града, преди да пристигне врагът.

— О, не! — изстена Тачър, който се досети какво бе станало.

— О, да — рече Дейв. — Шестстотин млади войници, които няма какво да правят в събота вечер, далеч от родината.

— Божичко!

Тачър започна да се смее толкова силно, че по лицето му потекоха сълзи.

— Вярно ли е това, Дейвид? Не си ли го измисли?

— Самата истина. Познавах агента от ЦРУ, който ръководеше операцията.

Дейв не спомена, че скоро след този случай човекът избяга от страната, защото една група за специални операции, предвождана от Джек Мамбата, бе обявила награда за главата му.

Тачър избърса очи.

— Ах, това разузнаване. Такива са негодници! Но толкова всеотдайни и откровени. Човек можеше да им се възхищава, ако имаха поне капчица морал. Между другото, и аз знам една шпионска историйка. Искате ли да я чуете?

— Разбира се.

— Ами, нали знаете, че от време на време те търсят съдействието ни — имам предвид на шефовете и на изпълнителните директори — по-старшите, на по-големите фирми.

Дейв и сенаторът кимнаха. Майк Аш изглеждаше озадачен.

— Няма американски бизнесмен, който да се е върнал от Москва и да не е давал отчет на пакостниците от Лангли. Трудно е да им откажеш. Човек трябва да изпълни патриотичния си дълг. За съжаление говоря от личен опит. Започва се с малка помощ. А пуснеш ли ги под одъра, те се качват на одъра. Ако не внимаваш, ръководните ти кадри ще изпеят на Вашингтон всичко за бизнеса ти — за сделките ти с чуждестранните снабдители и клиенти. Още по-зле, част от парите ти ще отидат в непродуктивното Управление. В днешното време на бюджетен дефицит и когато Съветският съюз си получи заслуженото, шпионите отчаяно се нуждаят от ангели, които да спонсорират мръсните им планове. Имат толкова много корпорации за фасада, а сега, след като студената война свърши, нямат пари. Ето защо идват при теб, прикриват се зад националния флаг и най-учтиво питат: „О, сър, бихте ли направили една услуга на страната си? Имаме едни предприятия, които ще бъдат затворени поради недостиг на средства. Ако се смилите и ги включите във вашата корпорация, ще ви бъдем задължени цял живот.“ Мошеници! — изсумтя Тачър. — Искаш ли още портвайн, Дейвид? Налей си. Е, да започнем отначало…

Би ли направил това Бърни Лийвай? Би ли позволил „Сентерекс“ да осигурява прикритие на секретна разузнавателна операция? Разбира се. Бърни е бил морски пехотинец. Пламенен патриот. Изобщо не би се замислил. Semper Fidelis.

Фасада. Бизнес като всички останали. Служители, производствени резултати, услуги и клиенти. Отчети, печалби, загуби и правдоподобна история на доходите. На външен вид такава компания не би се различавала по нищо от другите. Само шепа вътрешни хора знаят, че някъде в дъното има нещо гнило. Като в Лаборатория №5.

Дейв забеляза табелата над изхода от магистралата: „Бензин, храна и стаи“. Направи рязък завой и пресече двете платна. Шофьорът зад него натисна клаксона.

Денонощната бензиностанция беше близо до пътя и имаше два телефона, които се забелязваха веднага. Дейв спря, изключи двигателя и слезе от колата.

Взе телефонната слушалка, набра номера на Мардж и зачака. Никакъв отговор. Още три иззвънявания. Никой не отговаряше. След петото се чу телефонният секретар.

Дали бе направила така, както й бе казал?

— Обажда се Дейв. Ако не си…

Млъкни! Затваряй си устата, проклет идиот!

Дейв преглътна. Допусна груба грешка, като остави съобщение на телефонния секретар на Мардж. Рансъм вероятно подслушваше телефона й. И ако чуеше, че Дейв й се обажда, Мардж щеше да бъде в още по-голяма опасност.

— Извинявайте… Грешка.

Неубедително, но това беше най-доброто, което можа да измисли. Дейв окачи слушалката и погледна китката си.

Вече нямаш часовник. Даде го на приятелката си.

— Извинете, колко е часът? — попита той продавача.

Човекът посочи безмълвно големия часовник, окачен над касата. Един часът и дванайсет минути.

Часовата разлика между Ню Йорк и Швейцария беше шест часа. Работният ден не бе започнал. Трябваше да чака още най-малко час и половина.

Готов си да му се обадиш, нали? Бърни употребяваше специална дума в такива случаи — безочие.

Рансъм мислеше, че е спечелил на своя страна всички близки и познати на Дейв, че ги е излъгал и убедил, че Елиът е опасно луд. Подслушваше всички телефони и бе поставил преследвачи на всеки вход. Дейв нямаше къде да отиде, нито към кого да се обърне. Рансъм искаше Елиът да бъде сам, без нито един приятел на света.

Може би наистина беше така. А може би не. Вероятно имаше един човек, когото Рансъм бе пропуснал, някой, когото не смяташе за заплаха, тъй като знаеше, че Дейв никога нямаше да му се обади.

Джек Кройтер Мамбата.

2.

Шест процеса. Последният е на Кройтер.

По свои съображения армията решава да съди всеки поотделно. Подсъдимите застават пред различни офицерски състави, прокурори и се защитават от различни адвокати. Само свидетелите са едни и същи.

Военното правосъдие дава своя дан за процедурната ефективност. Едни и същи офицери са съдии и съдебни заседатели. Тактиката на отлагане не е позволена. Очакваният резултат е присъда.

Първите пет процеса траят по четири дни и са насрочени през две седмици. Резултатите отговарят на очакванията.

Дейв прекарва дните и нощите си сам в офицерското помещение за ергени. Единственият път, когато посещава офицерския клуб, барманът отказва да му сервира. Колегите му не разговарят с него. Когато сутрин излиза да тича, всичко живо в униформа минава от другата страна на алеята. Той е напълно изолиран.

3.

Дейв обикаляше по авенютата западно от Таймс Скуеър. За двайсетте години, през които бе живял в Ню Йорк, всеки кмет, поел длъжността, започваше управлението си с обещанието, че ще обнови този район, ще изгони долната измет и ще върне достойнството на квартала.

Но така или иначе никой не успя да го направи. Не че имаше някакво значение. И без това никой не вярва на кмета на Ню Йорк.

В този късен час активността намаляваше. Проститутките вече не обикаляха по маршрута си, а се бяха събрали на малки групи, стояха облегнати на нашарените с графити стени, пушеха цигари и се хвалеха със сводниците си. Самите сводници бяха слезли от безвкусните си коли и преговаряха за такива бартерни сделки, каквито изискваха условията на бизнеса им.

Кината, в които прожектираха порнографски филми, бяха затворени, но баровете още работеха и крещящите неонови светлини канеха неблагоразумните глупаци да влязат. Вратите периодично се отваряха, за да приемат или изхвърлят нощните птици, които може би щяха да се приберат необезпокоявани вкъщи — но само защото хищниците вече бяха преситени от плячката.

Повечето наркомани също си бяха отишли. Почитателите на заведения от рода на „Момичета! Момичета! Момичета!“ и „Полов акт на живо“ също не бяха на улицата. Неколцина моряци, скупчени един до друг за по-безопасно, се препъваха пиянски по тротоара. Три момчета бяха оградили трио отегчени проститутки. Едното най-после събра смелост и пристъпи напред. Проститутките започнаха да се хилят. Дейв продължи нататък.

Спря на червения светофар. До него застана една полицейска кола. Шофьорът го погледна, сетне отново се вторачи в улицата.

Много добре. Дори не те погледна втори път. Избръсването и изрусяването беше прекрасна идея. Дори аз го признавам.

Стомахът на Дейв къркореше. Не беше ял от четиринайсет часа. Измъчваше го глад и още по-лошо — умората го надвиваше. Нуждаеше се от кафе — колкото по-силно, толкова по-добре.

По средата на 44-та улица имаше денонощно кафене. Дейв паркира между един боклукчийски камион и мандаринено-оранжевата кола на някой сводник.

Преди три години двамата с Хелън бяха ходили в Танзания да снимат дивите животни. Седнали в огромната тойота, туристите не спираха да възклицават, докато минаваха покрай ловуващите лъвове, дебнещите леопарди и хилещите се ехидно хиени, опръскани с кръв. Животните се бяха заели енергично с кървавото си занимание, без да обръщат ни най-малко внимание на пътниците. Нямаше и да го направят — освен ако някой от закръгленичките розови двуноги не слезеше от камиона. Това би променило естеството на взаимоотношенията. Излезеш ли от превозното средство, мигновено се превръщаш в къс месо.

Едва стъпи на тротоара и две проститутки се приближиха до него. Едната беше облечена в блуза на дупки, през която се виждаше всичко, и клин с цвят на лимонов сладкиш. Другата носеше блузон с Мики Маус и жълто-зелена мини пола.

Цитрусовите цветове явно са на мода сред жените със съмнителна репутация.

Онази с клина започна да говори. Втората я докосна по рамото и й прошепна нещо. Първата кимна и изгледа състрадателно Дейв.

— Сбъркал си квартала, сладур. Номерата, които търсиш, ги правят на Трето Авеню.

Дейв отвори широко уста. Двете проститутки отминаха.

Заради прическата ти е. Приличаш малко, ами на…

Дейв поглади голата си глава и се усмихна.

В кафенето беше задимено и влажно. Във въздуха се носеше силно ухание на кафе, примесено с миризмата на мазно месо и цигарен дим. Повечето маси бяха заети и помещението бръмчеше от разговори.

Дейв се приближи до тезгяха.

— Един голям сандвич с датско сирене, моля.

Барманът беше брадясал. Очите му бяха зачервени и изглежда, мислеше, че нощта никога няма да свърши.

— Няма сирене. Ще донесат чак в шест-шест и половина.

Дейв кимна и попита:

— А какво има?

— Ябълков сладкиш. Само че не е пресен.

— Дайте ми едно парче.

— Не приемам рекламации.

— Нека да бъдат два. Нуждая се от въглехидрати. И кафе. Без захар и сметана. В картонена чаша.

Лесно щеше да се отърве от чашата. Само трябваше да я накъса на малки парченца.

Барманът плесна два корави на вид ябълкови сладкиша на очуканата чиния и напълни голяма картонена чаша с кафе.

— Четири долара и петдесет цента с данък добавена стойност.

Първият сандвич със сирене и кафе, които Дейв си купи в Ню Йорк, струваха двайсет и пет цента.

Дейв му подаде банкнота от пет долара.

— Задръж рестото.

Сетне мушна портфейла в задния си джоб.

Някой го блъсна. Дейв отвърна с лакът. Удари се в нещо меко. Чу се изохкване от болка. Дейв се обърна. Джебчията се бе превил на две и се държеше за гърдите. Дейв дръпна портфейла си от ръката му и се усмихна.

— Благодаря. Предполагам, че съм го изпуснал.

— Няма проблем, човече — смотолеви джебчията и се отдалечи.

Един-двама от посетителите погледнаха Дейв. Очите им бяха безизразни.

Той седна на масата до прозореца, изгълта сладкишите и опита кафето. Сладкишите бяха сухи, но хубави. Дейв се приближи до тезгяха да поръча още.

Върна се на масата си и погледна през прозореца. Отвори уста. Взетата под наем кола беше изчезнала. Откраднали я бяха за около деветдесет секунди.

Също като в Африка, помисли си той. Слезеш ли от превозното средство…

На съседната маса се кикотеха три чернокожи жени. Едната извади пакет „Вирджиния Слимс“. Дейв я гледаше и си припомняше удоволствието, което доставяше тютюнът. Хрумна му нещо. „Вирджиния Слимс“…

— Извинете, мис, може ли да ви помоля за една цигара?

Очите на жената се разшириха.

— Ще ви я платя — добави Дейв. — Всъщност ще ви дам долар за целия пакет.

— По дяволите, от коя планета идваш?

Дейв й подаде пет долара. Тя бръкна в чантата си и извади неразпечатана кутия „Вирджиния Слимс“.

— Печалбата си е печалба, сладур, пък и не ми приличаш на такъв, от когото мога да изкарам мангизи по обичайния начин.

Другите две жени намериха забележката й за изключително смешна и се заляха от смях.

— Ето. Вземи и кибрит.

Дейв отвори кутията, извади цигара и за пръв път от дванайсет години запали.

Какво пък, по дяволите. И без това ще умреш.

4.

Централната гара го плашеше. В този късен час тя беше съвсем различна — тайнствена и зловеща. Сградата беше почти безлюдна и само това беше неестествено и изнервящо.

Виждаха се петима души — момче и момиче, заспали върху раниците си, самотен полицай, патрулиращ по периферията, и уморен техник в омазнени дрехи на сиви и сини райета, който излизаше бавно от един от пероните. Работеше само една от билетните каси.

Ала най-странното от всичко беше, че подът бе чист.

Обувките на Дейв потракваха глухо по мрамора. Никой не му обръщаше внимание. Въпреки това усети, че нечии очи го наблюдават. Не враждебни. Нито дори любопитни. Само го гледаха.

Казват, че в тази част на града има тунели и подземни проходи. Някои хора живеят там и излизат само когато наоколо няма никой.

Полазиха го тръпки. Ню Йорк е странен град. Късно нощем е още по-странен.

Дейв се отправи на изток. Спомни си, че близо до изхода за Лексингтън Авеню имаше фотоателие за моментални снимки.

Дейв пусна един долар в автомата. Светна зелена светлина. Чуха се няколко изщраквания и отново светна червено. Дейв отброи шейсет секунди и извади снимките, при вида на които ококори очи.

Господи, приятелю, с тази прическа приличаш на плюшено зайче. Хайде да не заговаряме непознати, а?

Дейв поддържа снимките, докато изсъхнаха напълно, после извади джобно ножче от панталона си и изряза краищата така, че да съответстват на размерите на снимката върху откраднатата карта за самоличност: „Америкън Интердайн Уърлдуайд. М. Ф. Коен, програмист“.

Трябваше му нещо, с което да прикрепи снимката към картата. Изборът беше ограничен. Всъщност нямаше избор.

О, не! Коремен тиф! Херпес! Възпаление на венците!

Бръкна под стола във фотоателието. Там, разбира се, бяха залепени няколко дъвки. Отлепи едната и като се опита да не мисли какво ще направи, я лапна.

Отвратителен си!

Започна да я дъвче, разтегна една тънка ивица и залепи снимката си върху тази на Мардж. Сетне прибра картата в портфейла си.

А сега трябваше да проведе един последен телефонен разговор.

Непрекъснато мислеше за Мардж. Не, повече му харесваше „Мериголд“. Искаше да се увери, че тя е в безопасност.

Сигурно бе напуснала дома си отдавна.

И все пак държеше да провери още веднъж.

До фотоателието имаше пет телефона. Четири от тях не работеха. Дейв пусна монетата в последния и набра номера.

След третото иззвъняване се чу:

— Здрасти, свърза се с телефон 555–6503. Хванахме я, мистър Елиът, и ако я искаш, знаеш къде да я намериш.

Повредените телефони до фотоателието станаха пет.

Дейв сграбчи слушалката и я изтръгна от апарата, макар да не съзнаваше какво прави. Погледна я разсеяно и я окачи на вилката.

Това, естествено, беше лъжа. Рансъм отново въртеше гадните си номера. Психологическа война. Целта му беше да го обърка. Опитваше се да го сломи духом, да го уплаши и да го накара да действа прибързано.

Не можеше да бъде истина. Мардж сигурно бе избягала и когато хората на Рансъм са нахлули в дома й, тя вече не е била там.

Дейв се прокле, че счупи телефона. Можеше пак да набере номера й. Имаше нещо в гласа на Рансъм… Сякаш идваше отдалече. Дали не прозвуча през радиопредавателя? Да, станало е точно така. Приятелите на Рансъм са видели, че Мардж я няма и са се обадили за указания. И лукавият Рансъм е използвал радиовръзката, за да запише съобщение на телефонния секретар на Мардж.

Така трябва да е било.

Това беше изстрел в мрака. Рансъм не знаеше, че Дейв изпитва… Ами, нещо, което мъжете не трябва да изпитват към жените по-млади с двайсет години от тях. Рансъм само предполагаше и се надяваше, че Дейв е достатъчно глупав, за да изпитва някакво чувство за дълг към една жена, която бе виждал два пъти през живота си и която — ако трябва да признаем грозната истина — бе използвал и двата пъти.

Да, това беше изстрел в мрака. Постъпка на човек, чието време и идеи свършваха и изпадаше в отчаяние. Поредният евтин номер.

Но ако не беше…

Тогава… И без това трябваше да се върне в „Сентерекс“. Тайната, заключена в шкафа на Бърни, беше достатъчно основателна причина. И ако Рансъм наистина бе хванал Мардж… Е, Дейв трябваше да направи нещо по този въпрос, нали?

Ескалаторите не работеха и Дейв се изкачи пеша. Прекоси бързо тъмното фоайе и излезе на 45-та улица. В ъглите се виждаха спящи тела, скрити в сенките. Трябваше да стигне до Парк Авеню без инциденти. А обезпокоеше ли бездомните, или разтревожеше откачалките, можеше да си навлече неприятности.

Може би трябва да се преместиш да живееш в по-безопасен град. Сараево, Бейрут…

Дейв влезе в подлеза, който му се видя пуст, и се опита да върви колкото може по-бързо.

Стигна почти до края. Точно преди да излезе на 46-та улица, нещо го закачи за крака. Сърцето му подскочи. Ритна с всичка сила и едновременно с това извади пистолета от колана си.

— Ще ти пръсна мозъка!

Силата на собствения му глас го уплаши. Един изненадан плъх прелетя във въздуха, сблъска се със стената и изцвърча от възмущение. Дейв стоеше като закован, дишаше тежко, потеше се и се проклинаше. Плъхът изприпка до 45-та улица.

Започваме да страдаме от мания за преследване, а?

Дейв пъхна пистолета в ризата си и тръгна бавно към Парк Авеню.

Гледката го изуми. Никога не бе виждал Парк Авеню толкова красив и не предполагаше, че може да изглежда така. Нощем, когато улиците и тротоарите бяха пусти, там цареше мир и спокойствие. Шумен и пощурял през деня, сега булевардът приличаше на жена, която дреме и леко се усмихва насън.

Дейв стоеше смаян и се чудеше как е възможно да не е забелязал досега колко великолепен може да бъде градът.

Централната алея, разделяща северното и южното платно, беше изпъстрена с цветя — не пролетни лалета, а есенни богородички. Багрите бяха смекчени от уличното осветление и имаха пастелен оттенък. Светофарите мигаха ту в червено, ту в жълто и зелено. Сградите представляваха мозайка от сини и морскозелени светлини и мрак.

Изумруденозелено… Като идеалното езеро, сгушено в долината на високата Сиера… В онази вълшебна лятна нощ… Тафи Уайлър с глупавото си хилене… Конете, навели глави, сякаш се молеха на своя Бог… Дейвид Елиът с разтуптяно сърце, който знае, че независимо какви трудности ще срещне в живота си…

В мрака зад гърба му някой изпсува. Едно шише се извиси от сенките и се строши в краката на Дейв.

Мигът отлетя. Сиера изчезна. Върнаха се градът и нощта.

В Ню Йорк само малоумните стоят на едно място след залез-слънце.

Косата му се изправи. Някой го наблюдаваше, преценяваше го и се чудеше какво е съдържанието на портфейла му. Време беше да тръгва.

Дейв хукна на север. След четири пресечки щеше да излезе на ъгъла на 50-та улица.

В административната сграда на Парк Авеню все още светеха няколко прозореца. Дейв застана на отсрещната страна на улицата и се вгледа в етажите. На единайсетия светеха повечето прозорци на „Лий, Бах и Уошът“ — една от най-прословутите хищни инвестиционни банки в града. По-нагоре, от трийсет и четвъртия до трийсет и деветия, още светеха лампите на „Макинли-Алън“. Дейв присви очи. Прозорците на трийсет и първия етаж не бяха нито светли, нито тъмни. Пердетата бяха дръпнати. Дейв не можеше да си спомни какво имаше там.

— Здрасти. Искаш ли компания?

Дейв се обърна рязко и сви юмрук, готов за удар.

— Чакай, сладур! Няма да ти направя нищо лошо.

Той — а може би тя — беше най-невероятният травестит, който Дейв бе виждал — върлинест и кльощав, облечен в сребристо китайско кимоно и окичен с фалшиви бижута.

— Ще ти кажа две неща — изръмжа Дейв. — Първо, не говори зад гърба на хората. И второ, разкарай се.

Съществото навири глава, сложи лакирания си в крещящо розово пръст на бузата и подсмръкна.

— О, не бъди такъв, муци. Само като те гледам, мога да кажа, че ще харесаш онова, което ще ти предложа.

Видя ли? Предупредих те за прическата.

Дейв усети, че се изчервява. Това преживяване не му се нравеше.

— Изчезвай.

— Я се усмихни, сладур. Виж какво ще ти кажа. Тъй като ще бъдеш последният ми клиент за днес, ще ти направя специална отстъпка.

— Слушай! Няма да повтарям. Махай се!

— Ах, какъв грубиян. Не бъди толкова…

Дейв направи една крачка напред, сложи ръка на гърдите на травестита и го блъсна. Онзи се олюля и се строполи на тротоара.

— Ох! — извика той и посочи лъскавите си сандали с високи токчета, единият от които липсваше. — Виж какво направи, животно такова! Струват четирийсет долара… Купих ги от…

Травеститът започна да плаче.

Дейв изтръпна. Онова, което току-що направи, беше съвсем естествено и инстинктивно — също като преди двайсет и пет години. Имаш ли някакъв проблем? Не. Зареждаш пистолета, дръпваш предпазителя и след миг всичките ти житейски неволи и съмнения изчезват. И никога не забравяй, че всеки, който е малко по-различен и не е точно като теб, в армията се нарича „мишена“.

Дейв стисна зъби и се приготви да се извини.

От мрака се разнесе глас.

— Кимбърли, добре ли си, дете?

Появи се още една оскъдно облечена проститутка. Тази, изглежда, беше жена. Носеше черна поличка, която едва покриваше бикините й, кървавочервено бюстие и обувки с високи токчета, като на току-що падналата Кимбърли.

Господи, откъде идват тези хора?

— Ох, Шарлийн, той ме удари — проплака травеститът.

— Не съм. Само…

— Падаш си по грубостите, така ли? — каза Шарлийн, като се приближи до Дейв. — Биеш един беззащитен малък педераст? Горкото момче Кимбърли е най-милото, което познавам, мистър. Що му трябваше да си има вземане-даване с такива като теб.

— Вижте какво, мадам… — започна да отстъпва Дейв.

— Не съм дама. Аз съм курва.

В ръката й проблесна нещо лъскаво и остро.

— А курвите умеят да се грижат за приятелите си.

5.

Дейв огледа улицата като обезумял. Нямаше никакви таксита. Нито полицейски коли. Появи се една тойота. Шофьорът й погледна към него, после отмести очи и увеличи скоростта. Травеститът на име Кимбърли се изправи, олюлявайки се, на крака. Очите му блестяха от дивашка мъст.

Шарлийн приклекна и започна да обикаля в кръг около Дейв. Предметът в ръката й беше бръснач и тя го държеше съвсем делово.

— Вижте какво…

— Порежи го, Шарлийн — увещаваше я Кимбърли.

— Дай му да разбере! — обади се друг глас.

— Отрежи му топките! — разнесе се още един глас.

Бяха цяла шайка. Седем или осем. Чернокожи и бели.

Готови да убиват и наперени като котки, тръгнали на лов.

Очите на Шарлийн искряха. Зениците й се бяха разширили. Сигурно беше дрогирана.

— Бели човече, предстои ти най-неприятното преживяване в целия ти педерастки живот.

Пистолетът би решил проблема. Само трябваше да го извади от ризата си и да им го покаже. Но ако не им въздействаше, това само щеше да усложни положението. А тогава щеше да се наложи да го използва.

Бръсначът на Шарлийн разцепи въздуха до лицето на Дейв. Той се дръпна вляво. Проститутката едва се държеше на краката си. Можеше лесно да я повали.

Но после ще трябва да се справиш и с останалите. Остави я. Другите няма да се приближат, докато мислят, че тя владее положението.

— Движиш се много бързо за един лигав педал — изсъска Шарлийн и пак замахна с бръснача.

Този път за малко не те уцели.

Биваше я. Дейв трябваше да предприеме нещо.

Бръсначът се извиси отново, проблесна и раздра ризата му.

Не можеше да рискува да извади пистолета. Стреляше ли по Шарлийн, нямаше да може да се скрие в сградата. Днес ъгълът на 15-та улица и Парк Авеню бе станал център на твърде много вълнения — заплаха за бомбен атентат, убийства на дванайсетия етаж и самоубийството на Бърни. Още един инцидент и полицията щеше да дотърчи.

Дейв отстъпи назад, като бавно и постепенно подмамваше Шарлийн да върви към него. Чу се тътрене на крака. Някой й идваше на помощ.

Сега или никога.

Дейв залитна наляво, сякаш се опитваше да избяга. Шарлийн се придвижи с грациозността и скоростта на танцьорка на танго. Бръсначът се изви дъгообразно и блесна на светлината на уличната лампа. Дейв се шмугна под ръката й. Китката й се удари в рамото му. Бръсначът издрънча на тротоара.

Дейв приклекна. Инерцията на жената я пренесе над рамото му. Той протегна крак и я ритна по глезена, като същевременно се изправи. Шарлийн загуби равновесие, падна и се претърколи. Дейв сграбчи ръката й и я изви, прибавяйки ускорение.

Беше страхотна гледка. Зрелищна. Шарлийн се завъртя като перка, обърна се във въздуха на 270 градуса и се сгромоляса по лице на тротоара. Надигна глава и изплю кръв.

Дейв хукна да бяга. Бандата зад него започна да вие.

Затича се по Парк Авеню и стигна до алеята пред сградата, преди приятелите на Шарлийн да съберат смелост да го последват. Някой хвърли консерва по него. Тя отскочи от крака му и издрънча на асфалта. Дейв продължи да бяга.

За неудоволствие на строителните организации и раздразнение на предприемачите, в централната част на Ню Йорк е задължително пред небостъргачите да има достатъчно широко пространство. Единствено поради тази причина пред сградата, където работеше Дейв, имаше площад, ограден с мраморни саксии. От време на време собствениците се опитваха да засадят храсти в тях, но растенията загиваха, отровени от въздуха и задушени от мръсотията.

Дейв прескочи едната саксия и се втурна към входа.

От двете страни на площадката имаше фонтани. Но в края на 80-те бездомното население започна да ги използва като бани на открито. Управата източи водата и издигна огради от вериги около тях.

Някой се спъна в оградата. Дейв се устреми към стъпалата, взе ги с един скок и се блъсна в прозореца. Нощният пазач чу шума, вдигна глава и стана от стола.

Двете стъкла, които бяха строшени по време на евакуацията, бяха заменени с шперплат. Дейв мина покрай тях. Пред него бяха въртящите се врати. Първата беше затворена и пред нея беше опъната жълта лента. Дейв се хвърли към втората.

Бутна я. Нищо. На стъклото имаше надпис: „След двайсет и един часа използвайте главния вход“.

Шайката се приближаваше. Предвождаше я една жена. Тя размахваше бутилка със счупено гърло и пищеше като дух, който вещае смърт.

Дейв отвори вратата на главния вход. Пазачът беше станал и държеше един от радиопредавателите на Рансъм. И той беше от неговите хора.

Дейв извиси уплашен глас. Не беше трудно.

— Помощ!

Затича се към будката на пазача. Погледна през рамо.

Шайката вече наброяваше над десет човека. Бяха съвсем близо до него.

Дейв извади картата от портфейла си и я размаха пред пазача.

— Моля ви! Аз работя тук! Трябва да съм дежурен. Онези животни искат да ме убият!

Очите на пазача се стрелнаха към приближаващата се тълпа. После пак погледна Дейв и не хареса онова, което видя. Онази сган обаче му се нравеше още по-малко. Бръкна под бюрото и извади автоматично самозареждаща се пушка със странно оформена цев.

И така модел 37. Отдавна не си виждал такава, приятелю.

Често срещано оръжие във Виетнам. Автоматично. Зарежда и изхвърля през един и същ страничен отвор. Цевта изстрелва патроните в красива широка дъга. Ако някой се крие в храстите, само обръщаш оръжието в тази посока. Патрон номер 4 извършва останалото. Тактическо полицейско оръжие за борба с масовите безредици, 12-ти калибър.

Пазачът насочи пушката към тълпата, която мигновено утихна.

— Господи! — възкликна Дейв. — Благодаря, полицай! Онези зверове щяха да ме разкъсат на парчета!

Пазачът го изгледа кръвнишки. На лицето му беше изписана ненавист към хомосексуалистите. За пръв път през живота си Дейвид Елиът разбра какво означава да бъдеш мразен не заради личните си качества, а заради принадлежността си към определена прослойка.

— Не слушай тоя педал! — каза една висока испанка и пристъпи напред.

— Какво желаете, мадам? — изръмжа пазачът.

— Той бие хората. Току-що цапардоса приятелката ми Шарлийн и горкия травестит.

Пазачът изгледа злобно Дейв с очи, изгарящи от погнуса. Дейв заложи на отвращението му. Това беше единственото, което можеше да направи.

— Те се опитаха да откраднат портфейла ми! Само я блъснах. Не исках да наранявам никого. Приличам ли ти на брутален тип?

Той извади цигарите от джоба си и нервно запали една.

— Не, мистър… — рече пазачът и погледна картата му. — Коен.

После се обърна към тълпата и извика:

— Разкарайте се от тук. Върнете се на улицата, където ви е мястото.

Испанката погледна през рамо. Неколцина от придружаващите я кимнаха, за да я насърчат. Тя тръгна към пазача и започна да крещи:

— Ще те убием, задник такъв! Теб и твоя приятел с обратната резба.

Лицето на пазача почервеня. Той опря приклада на пушката на рамото си.

— Такива като вас не наричат хора като мен педерасти.

Божичко! И този е като проклетия Мълинс.

Покойният сержант Мълинс веднъж бе разбил челюстта на един многознайко, който, на шега го беше нарекъл „педи“. Военните си приличаха твърде много.

Липсва ни само среднощна стрелба.

— Дупе! Швестер!

Онази паплач не улесняваше нещата.

Дейв направи две крачки към тях и изрева:

— Убий ги! Мръсни курви! Той ще ви направи на кайма, кучки такива!

Испанката спря, отпусна ръце и поклати глава. Дейв се обърна към пазача и отвори широко очи, като се надяваше, че те блестят със съответното безумие.

— Хайде, направи го!

Очите на пазача се стрелкаха ту към Дейв, ту към тълпата. Дейв избърса устни, сякаш изтри капка слюнка. Размърда се неспокойно, обърна се и отстъпи към бюрото на пазача.

— О, майната му — измърмори някой зад гърба му. — Не си заслужава.

Пазачът се отпусна. Явно се поуспокои.

— Ще броя до десет.

Сега, докато не гледа към теб…

Дейв направи още една крачка и протегна ръка към радиопредавателя.

— Не може да брои до повече — започнаха да се кикотят проститутките.

Пазачът изсумтя. Неприятностите бяха отминали.

Нищо подобно. Едва сега започваха.