Хайка

1.

По-късно раздразнителният вътрешен глас на Дейв щеше да го укорява, че се държа точно както Рансъм несъмнено очакваше.

Шокът от предателството на Хелън го парализира. Не можеше да се съвземе и да помръдне. Видя я да стои до високия прозорец на фоайето, заобиколена от намусени стрелци и не повярва на очите си. Тя го гледаше, сочеше към него и го показваше на убийците. Невероятно! Умът му не го побираше. Хелън никога не би направила такова нещо. Дейв беше като хипнотизиран.

Запази само неясен спомен за онова, което последва. Блъснаха го отзад и един носов глас изръмжа:

— Хей, давай напред.

Главорезите на Рансъм навлязоха в тълпата и започнаха да си проправят път сред потока от ядосани нюйоркчани.

Спаси го организмът. Умът му нямаше нищо общо с това. Стомахът му се разбунтува. Взе да му се повдига. Дейв отвори уста, задави се и издаде продължителен клокочещ звук.

Започна да повръща. Хората се отдръпнаха от него. Тълпата във фоайето се втурна към заключения изход. Разбиха един от прозорците на въртящата се врата. Някой извика от болка. Счупи се още едно стъкло. Хората бягаха сред летящите отломки и излизаха на улицата. Подчинените на Рансъм бяха пометени. Единият падна и започна да крещи, сетне да хленчи, а накрая утихна.

Дейв се промъкна, препъвайки се, в коридора за асансьора.

След няколко минути, още зашеметен и треперещ, той се озова някъде другаде. Не беше сигурен къде се намира и как е стигнал до там. Асансьорите бяха отворени и чакаха да бъдат задействани. Всяка кабина имаше отвор с капак на тавана. Само трябваше да развърти четири винта. Как ли успя да го направи?

Вцепенението преминаваше. Дейв се наведе, сложи ръце на коленете си и започна да диша дълбоко.

Пиеше му се вода. Сапун и хавлия също нямаше да му навредят.

Огледа се.

Сигурно беше на втория етаж.

Какво ли имаше там?

Истинските бизнесмени нямаха кабинети на втория етаж. Винаги се помещаваха някъде във висините.

Изведнъж се сети. Нюйоркските собственици обикновено даваха втория етаж под наем на хора, нуждаещи се от кабинет за няколко часа или за един-два дни. Там имаше ресторанти, достъпни само за елитните обитатели на горните етажи. Посредствена кухня, прекалено скъпи вина, но свястно обслужване и удобно уединение, ако искаш да смаеш клиент от друг град.

Като всички служители на „Сентерекс“ и Дейв членуваше в този клуб. Не го беше посещавал от години. Дори не си спомняше името му. Нямаше значение. В заведението имаше баня и вода.

Той свърна надясно. Коридорът беше облепен с тъмночервени тапети и украсен с портрети на покойни министър-председатели — всички до един тори.

Точно така. Клубът на министър-председателя.

Вратата беше тежка и облепена с фурнир, придаващ й вид на благороден тюдорски дъб. Малката месингова табелка гласеше: „Само за членове и гости“.

Преддверието беше облицовано с кадифе, а на стените имаше още портрети на покойни английски политици. Самият ресторант беше голям и ярко осветен. Масите бяха застлани със снежнобели покривки и отрупани със сребърни прибори. В средата, с чаша портокалов сок в ръка, седеше Рансъм. В другата си ръка държеше пистолет, насочен към гърдите на Дейв. Изражението му, както обикновено, беше непроницаемо. Не каза нищо, само дръпна спусъка.

2.

Ударникът изщрака. От заглушителя излезе облаче дим. Белегът под окото на Рансъм — подарък от обувката на Дейв — се зачерви. По лицето му пробягна леко раздразнение. Сетне вдигна лявата си ръка, за да зареди отново. Дейв вече бе извадил оръжието си. Рансъм отпусна ръка на масата.

Двамата мъже се гледаха мълчаливо. Дейв усети, че на лицето му разцъфва усмивка. Изражението на Рансъм не се промени.

— Мистър Елиът, наистина си рядка птица. Започваш да ми харесваш.

— Не искам да бъда груб, но изпитвам точно противоположните чувства.

— Съчувствам ти напълно.

— Благодаря. Между другото, много ще ти бъда признателен, ако пуснеш онова нещо — рече Дейв, като посочи пистолета на Рансъм. — Просто го остави да се изплъзне от пръстите ти. А после…

Пистолетът — същият като на Дейвид — тупна на килима. Рансъм заговори, преди Дейв да довърши мисълта си.

— Да го ритна към теб, нали? Така се прави. Държа на традициите.

Рансъм протегна крак. Оръжието се плъзна няколко метра напред.

— Питам от любопитство — всички ли патрони изпразни?

— Само първия. Когато нямаш необходимите инструменти, ти трябва повечко време, за да изсипеш барута от гилзите.

— Така е.

Рансъм изглеждаше съвсем спокоен — кротък човечец, бъбрещ учтиво с далечен познат.

— Но като имам предвид насоката, която взаимоотношенията ни взеха тази сутрин, следващия път мисля да проверя колко патрона ми остават.

Самообладанието му беше поразително. Сигурно беше най-хладнокръвният тип на планетата.

— Какво те кара да мислиш, че ще имаш още една възможност?

Рансъм изви дяволито вежди, погледна пистолета на Дейв и поклати глава.

— Ами, ти не си роден убиец. В разгара на битката можеш да убиеш някого. Виждал съм те да го правиш. Но хладнокръвно — едва ли.

Рансъм започна да си играе с ножа за хранене. Изражението му остана непроницаемо, но зениците му се разшириха. Мускулите на врата му се изопнаха. Беше готов да пристъпи към действие.

— Не, мистър Елиът, няма да ме застреляш.

Дейв стреля.

Заглушителят издаде тъп звук. Рансъм изрева. Стисна бедрата си там, където точно под слабините, рукна кръв.

— Дяволите да те вземат, мръсно копеле! Ти стреля по мен!

Дейв не му обърна внимание. Той беше на пода. Претърколи се три пъти наляво и погледна там, където трябваше да бъде резервният човек на Рансъм.

Мъжът беше на мястото си.

Дейв се прицели и натисна спусъка два-три пъти. Лицето на помощника се обля в червен дъжд. Дори не успя да вдигне пистолета.

— Ще те убия, мръснико!

— Я млъквай! Държиш се като бебе.

Дейв отново се претърколи и насочи оръжието си към Рансъм.

Онзи се бе превил на две и притискаше раната си с ръце. Лицето му беше извърнато, а устните — дръпнати назад. Въртеше очи. Приличаше на обезумял доберман.

— Успокой се, Рансъм — с отвращение процеди през зъби Дейв. — Това е само една драскотина. Ако исках да ти сторя истинско зло, знаеш, че щях да го направя.

— Как се осмели да стреляш по мен, негоднико!

Четирите маси бяха подредени за закуска. Дейв грабна кофичката за лед и плисна съдържанието й в лицето на Рансъм.

— Рансъм, вземи една салфетка, сложи я на крака си и си затваряй устата. Както се държиш, ще умреш от сърдечен удар, а не от раната.

Леденостудената вода сплъсти косата на Рансъм. По лицето му потекоха ручейчета. Изражението на лицето му накара Дейв да потрепери. Сякаш видя физиономията на сержант Мълинс, точно преди края.

— Елиът, мръсна гадино, можеше да ми отнесеш топките — тихо и ледено изсъска Рансъм.

— Това са рисковете на играта, приятелю. Освен това ти каза, че си прочел секретното ми досие. Би трябвало да си спомняш, че съм добър стрелец.

— Ще те убия.

— Няма ли да кажеш нещо ново? — раздразнен въздъхна Дейв.

— Ще го направя бавно и мъчително — това е новото.

— Благодаря, че внесе яснота във взаимоотношенията ни. Между другото, не стой там като последен глупак. Кръвта ти ще изцапа всичко наоколо. Сложи парче лед на раната. То ще притъпи болката и ще намали кървенето.

Рансъм изръмжа, сви устни и бръкна в кофичката, за да извади кубче лед. Когато се наведе, Дейв го удари с пистолета по главата. Рансъм се просна на масата, после бавно се свлече на пода.

Времето спря. Държеше в ръка зареден пистолет. Врагът беше в безсъзнание. От чисто любопитство и без никаква злоба Дейв насочи дулото към главата на Рансъм. Почувства се добре. Дръпна предпазителя. Изпита още по-голямо удоволствие.

Щеше да бъде много лесно.

Преди двайсет и пет години Дейвид Елиът, навремето не съвсем с всичкия си, се намираше в сърцето на ужаса и се закле пред Бога никога да не стреля, когато е ядосан. Молеше се да не наранява никого, да не извършва повече насилие и да приключи с войната.

А сега, само за една сутрин, бе убил двама мъже. Стана толкова лесно и спонтанно. Не изпита никакви чувства.

Но в този миг, застанал пред равностойния си противник със зареден пистолет в ръка, той почувства нещо — задоволството и удовлетворението на опитния професионалист, който е изпълнил безупречно задачата си. С две убийства зад гърба си и с пръсти, ухаещи на бездимен барут, Дейв знаеше, че рискът да се почувства идеално, се увеличава с всяка измината минута.

Не, никога вече. Едва не загуби. А те щяха да спечелят. И сега всичко се повтаряше отново. Ако, разбира се, го допуснеше. Но той нямаше да го направи, не можеше да си позволи пак да се превърне в такъв, какъвто някога искаха да бъде.

Рансъм и хората му очакваха друго. Мислеха, че знаят какво ще направи. Ще вземе един-двама заложници. Ще устрои засада. Ще започне престрелка и ще се опита да се измъкне от сградата.

Дейв се усмихна мрачно. Свали пистолета, щракна предпазителя и пъхна оръжието в колана си. Макар да знаеше, че враговете му не могат да го чуят, той каза на Рансъм:

— Колко човека си поставил на изходите, приятелю? Двайсет? Трийсет? Повече? Колкото и да са, няма да мога да мина покрай тях, нали?

Дейв погледна панталона си — скъсан и изцапан с мазнина.

— Ще ме забележат. Така, както изглеждам, ще ме застрелят веднага. Но аз ще изляза оттук, Рансъм. Бъди уверен. Освен това, знай, че ще стане така, както искам аз, а не ти. Предпочитам да се самоубия, отколкото да изпълня заповедите ти.

3.

Беше тъмно, топло, уютно и безопасно.

Апаратурата бръмчеше успокояващо.

Беше малко задушно, но нямаше значение. Дейв лежеше на една страна. Стомахът му беше пълен. Доспа му се. Там му харесваше.

Идеалното скривалище. Остана доволен и малко изненадан, когато го намери. „Сентерекс“ отдавна бе преместила своя информационен отдел в предградията на Ню Джърси. Почти всички компании бяха постъпили по същия начин. Наемите в Манхатън бяха твърде високи, за да се пилеят пари за складиране на компютърен хардуер. Освен това програмистите са особени хора и са по-продуктивни, когато работят далеч от напрежението на градския живот.

Но една нюйоркска компания още не бе преместила компютрите си — клонът на „Америкън Интердайн Уърлдуайд“, която действаше с помощта на банкрутирали съдилища и на един страдащ от старческа сервилност федерален съдия. Може би именно затова „Америкън Интердайн“ още държеше компютрите си на дванайсетия етаж на скъпия небостъргач на Парк Авеню.

Информационната им зала беше обзаведена във величествения едновремешен стил — огромни компютри, бръмчащи периферни устройства и мигащи конзоли. Другите компании се прощаваха с грамадните си централизирани империи и заменяха обемистите Ай Би Ем бегемоти за по петнайсет милиона долара с лъскави работни кабинети и високоскоростна съобщителна мрежа в услуга на клиента и продавача. Но не и „Америкън Интердайн“. Компютърният им отдел заемаше целия етаж, като една четвърт от него беше предоставена на огромни замислени уреди, които приличаха на динозаври.

Ала сега Дейв се зарадва, като ги видя. Най-хубавото нещо на тези чудовища беше тяхната педантична сложност. Разглезените гиганти изискваха безкрайно внимание. За тях се грижеха легиони от високоплатени техници. Енергийни системи. Мощна климатична инсталация. Безчет редици от периферни устройства. Специални монитори и контролни уреди.

И множество жици.

Компютърната зала на „Америкън Интердайн“ беше разположена на подиум, под който се намираха жиците и кабелите. Там вътре наистина цареше пълно спокойствие.

Дейв се нуждаеше от скривалище. След като излезе от Клуба на министър-председателя, той на два пъти едва не се сблъска със специалистите по експлозивите. Ако го бяха видели — целият раздърпан, мръсен и вонящ на повръщане, понесъл откраднатата храна и припаси, и с пистолет, пъхнат в колана…

Вече имаше два пистолета — на Карлучи и на помощника на Рансъм. Оръжията бяха един и същ модел, макар че Дейв не можеше да определи какъв. На тях не бе отбелязано името на производителя, нито имаха серийни номера. И двата бяха леки, корпусите им бяха от полимер, имаха фабрично изработени заглушители, лазерни мерници и двайсет и един патрона в пълнител.

Дейв нямаше представа къде произвеждат такива пистолети. Патроните пораждаха размисли — дебалансирани, с изместен център на тежестта, проникваха дълбоко, въртяха се в тялото и разкъсваха вътрешностите. Човек, поразен с един от тях, умира на място. Дори едно одраскване може да го обездвижи. Точно над лостчето на предпазителя пистолетите имаха плъзгачи. Дейв предположи, че когато тези плъзгачи се бутнеха напред, оръжията ставаха автоматични и се превръщаха в малки ръчни картечници.

Тежко и горко на онзи, когото властите заловяха с такова оръжие. Самата мисъл за този вид пистолет беше нарушение на закона.

Което повдига някои въпроси — къде са правени и кои са хората, които ги притежават?

Свит удобно сред жиците под пода на компютърната зала, Дейв се опита да дремне. Но сприхавият му ангел — пазител не го оставяше на мира. Заради Хелън, разбира се. Защо бе застанала на страната на Рансъм и хората му? Как я бяха убедили да предаде собствения си съпруг? Едва ли му бе изменила умишлено. Сигурно й бяха казали някаква измишльотина, за да я подмамят да го разпознае.

Не можеше да проумее постъпката й.

Може би тя също желае смъртта ти.

Глупости. В продължение на пет години Дейв се бе старал бракът им да бъде сполучлив.

А тя стараеше ли се?

Млъкни! Не искам да те слушам!

Знаеш какво казват за хората, които спорят сами със себе си и губят…

Дейв изръмжа и се обърна на другата страна, като се опита да се намести по-удобно. Радиопредавателят, който бе взел от трупа на резервния човек на Рансъм, падна. Той го вдигна и го долепи до ухото си. Звукът беше слаб. Рано или късно техническият персонал на „Америкън Интердайн“ щеше да се появи и Дейв не искаше да започнат да се чудят откъде идва странният шум.

Водеше се следният разговор:

— Някой трябва да се свърже с Червеношийка, за да получим заповед какво да правим.

— Не. Не можем да го търсим. Само той може да ни се обажда.

— Но ченгетата връщат служителите в сградата. Не знам какво трябва да правим, но аз лично мисля да се омитаме от тук.

— Трябва да чакаме заповед за това.

— Майната им на заповедите. Само Червеношийка и Яребица знаят за какво става дума. Уж трябваше само да премахнем онзи тип. Дребна работа. След като е така, защо не ни казват защо е всичко това? Не задавайте въпроси, вика Червеношийка. Да го вземат дяволите. Знаеш ли какво си мисля? Обектът има нещо против някого. Знае някакви гадости за някоя важна клечка…

— Млъкни! — извика Яребица.

— Чакай, човече, изслушай…

— Спокойно, Коприварче. И не ме наричай „човече“.

— Извинявайте, сър — иронично каза Коприварче.

— Коприварче, ако имаш проблеми със заповедите, аз съм човекът, който ще ги реши. А ако задачата ви притеснява, ще ми бъде приятно да я обсъдим. Инак знаете какво трябва да правите. Това е всичко. Ясно ли е?

Яребица явно беше заместникът на Рансъм.

— Тъй вярно — измънка някой.

— Освободете линията — обади се вече не толкова спокойният глас на Рансъм. — Тук е Червеношийка. Нашият приятел е докопал единия предавател.

— Копеле…

— Казах да си затваряте устата. Първо, променям кода. Второ, всички да заемат незабавно определените им места. Трето, необходима ми е медицинска помощ. Четвърто, в ресторанта на втория етаж има труп. Трябва да го изнесат.

Чу се дълбоко вдишване и издишване. Рансъм бе запалил цигара. Е, всички имаме недостатъци.

— Мистър Елиът, предполагам, че слушаш. Обявявам едностранно примирие.

Подозирам, че Рансъм спестява истината.

— Повтарям, обявявам примирие, мистър Елиът. Всички ние ще се върнем по местата си и ще си отдъхнем. Както обещах, ще се свържа с шефовете си и ще поискам разрешение за преговори. През това време хората ми ще останат на поста си. Предполагам, че и ти няма да мърдаш. Като се има предвид охраната на изходите, това е единственото разумно решение.

Рансъм млъкна в очакване на отговора.

— Потвърди, че ме чуваш, мистър Елиът.

Дейв натисна бутона на предавателя си и прошепна:

— Чувам, Червеношийка.

— Благодаря. Искам да кажа още нещо. Ще наредим на управата на ресторанта да провери хранителните запаси. Ако липсва някакво количество черен пипер, ще преразгледам предишните си разпореждания.

В краката на Дейв лежаха три торбички със смлян черен пипер.

— Което означава, мистър Елиът, че не е необходимо да губиш време, като го разпръскваш заради кучетата.

Неприятно. Ако използваш достатъчно черен пипер, кучетата се объркват и се нахвърлят върху господаря си.

— И така, променям кода. Веднага.

Дейв очакваше, че радиопредавателят ще заглъхне, но след миг отново се чу гласът на Рансъм.

— Още нещо, мистър Елиът. Само между нас двамата. Ти си бивш военен. Знаеш, че има някои неща, които един командир не може да каже пред подчинените си.

— Слушам, Червеношийка.

— Така. Ето какво ще ти кажа. Изложих се, мистър Елиът, и ти дължа извинение. Не губя лесно самообладание. Но когато видях кръвта между краката си, помислих, че си ми гръмнал оная работа. Затова се държах така. Но сега признавам, че съжалявам. Съзнавам, че бях неадекватен, а ти постъпи правилно. Ти си един от хората на полковник Кройтер. И аз съм негов ученик. Никакви самостоятелни акции. Дори самотният рейнджър има верен индианец за другар. Ти знаеше, че с мен има помощник. Направи точно онова, което трябваше. Уважавам това. Надявам се, че ми прощаваш за държанието и думите. Говоря сериозно. Обещавам, че случката няма да се повтори.

Не е зле. Точно като по учебник по военна психология. Правдоподобен, откровен и спокоен — макар да е абсолютен ку-ку, Рансъм говори почти като приятен тип.

— Слушаш ли, мистър Елиът?

— Приемам, Червеношийка.

— Край.

Предавателят млъкна. Рансъм бе сменил кода.

Дейв облегна глава на жиците, намести се удобно и се оригна. Храната от Клуба на министър-председателя беше вкусна. Ала това не го изненадваше. В края на краищата първият войнишки закон гласеше, че откраднатата храна е най-хубавата. А според втория, след като сражението свърши, идва време за дрямка.

След малко Дейвид Елиът заспа.

4.

Вълненото сако на инструктора му придаваше подходящ професионален вид. Той бе среден на ръст, но изглеждаше по-висок. Начинът, по който държеше вдигнати главата и носа си, даваше илюзия за височина. Косата му бе малко по-дълга, отколкото трябваше, но добре поддържана и модерно подстригана. И все пак инструкторът изглеждаше не на място в помещението, пълно с късо подстригани военни възпитаници.

— Добър ден, господа — каза той с характерния за жителите на Нова Англия ирландски акцент.

Сутринта лейтенант Елиът и десетината му състуденти разглеждаха военновъздушната база Форт Браг.

— Казвам се Робърт. Може да ме наричате Роб, ако искате. Предпочитам да се обръщате на малко име към всеки, с когото се запознаете тук. Предлагам да забравим фамилиите си.

Класът се изкикоти одобрително.

— Подготовката, която ще получите тук, в лагер Пи, може да ви изненада. Целта ни не е да задълбочим познанията, които вече имате. Предполагам, че сте усвоили благородното бойно изкуство. В противен случай нямаше да сте тук. Нашата програма е посветена на едно друго умение. То има две измерения. Онова, което изгаряте от нетърпение да чуете, е външната изява на нашия занаят — необикновени оръжия, адски машини, дяволски лудории и други смъртоносни умения, изискващи се за саботьори, разрушители и убийци. Разбира се, ние ще ви научим на всички тези неща. Само че по-нататък. Първо ще се съсредоточим върху второто измерение на изкуството — психологическото, вътрешното, умственото. В крайна сметка, господа, тази игра се играе и печели или губи от ума. Разбирате ли?

Неколцина кимнаха. Един морски пехотинец до Дейв изрева:

— Тъй вярно, сър!

— Опитайте се да забравите думата „сър“. Тук всички сме равни. Като добри американци, вие сте възпитани в едно общество, което високо цени колективния спорт. Сигурен съм, че сте играли в различни отбори и въодушевено сте насърчавали любимците си. Вероятно дори сте преживели мигове на спортна слава. Ако е така, имате право да се гордеете, защото колективният спорт е достоен за уважение. За съжаление обаче в него има известна примитивна простота и структура. Помислете само. На игрището има две врати. Отборите са само два. Играта продължава определено време и протича по правилата на един-единствен учебник, познат и зачитан от рефери и участници. Според някои войната прилича на спортна битка. Боя се, че това съвсем не е така. Мнозина грешат. Надявам се, че през следващите няколко седмици ще успея да ви отърва от тази досадна грешка, защото във войната, за която се подготвяте, участват повече от два отбора. В нея няма и установени правила. Военната игра прилича на глава лук. Обелваш една люспа, а след нея те чака друга. После още една. Онзи, който търси сърцевината на лука, ще бъде горчиво разочарован. Защото, когато обели всички люспи, в ръката му няма да остане нищо. В психологически аспект тази истина може да бъде крайно озадачаваща. Моята задача е да ви подготвя за нея. Надявам се, че ще ви науча как да виждате под повърхността на нещата, как да разберете колко люспи има лукът и че именно те са сърцевината му. Това е належащо, господа, защото след като излезете от тези класни стаи и ви изпратим в онзи ад, бързо ще разберете, че под повърхността на играта се играе друга игра, а отдолу — още една. А техните правила, господа, са съвсем различни.

Джек Кройтер Мамбата бе твърде хитър, за да изпрати един неопитен лейтенант на полева служба едва от три месеца като командир на група с мисия убийство отвъд демаркационната зона. Дейвид Елиът осъзна този факт, докато бе още в колибата на полковника. Кройтер явно го взимаше за жертвено агне.

Джек е справедлив. Съобщава на Дейв толкова информация, колкото да го накара да се замисли и сам да стигне до истината.

Кройтер спомена, че руснакът, когото Дейв трябваше да убие, е майор от КГБ. Освен това даде ясно да се разбере, че проблемът с майора не е, че снабдява виетнамците с оръжие, а съветите, които им дава.

Въпрос: Какви съвети би могъл да дава един майор от КГБ на виетнамците?

Отговор: Съвети, основаващи се на сведенията от разузнаването, което е шаблонен похват на добрия стар КГБ.

Въпрос: Откъде набавя КГБ сведенията си?

Отговор: От агенти и информатори.

Дейв седеше в колибата си, пиеше топла бира и се чудеше. Руският майор е получил сведенията от информатор — може би някой от виетнамските офицери, прикрепени към командването на Кройтер, или от друг човек, с висок чин, предаващ качествена информация. Нито Джек Мамбата, нито някои от другите командири би рискувал внезапно нахлуване в демаркационната зона, освен ако липсващата информация не бе сериозна.

Въпрос: Как би заловил такъв предател?

Отговор: Залагаш капан за руснака.

Въпрос: И каква е стръвта?

Отговор: Екип от заменими пехотинци, предвождани от също така заменим лейтенант.

Дейв бе изпратен на север, за да подмами звяра да излезе от бърлогата си. Кройтер очакваше, че младият лейтенант ще се обърка, ще стигне достатъчно близо до руския главен щаб, за да привлече внимание, ще започне да стреля и ще всее смут. През това време втори американски екип — по-многоброен и с по-опитни командири — ще бъде разположен по фланговете на руската база. Започне ли стрелбата, те ще влязат и ще заловят набелязаната си жертва. Ето защо бе цялата мисия. „Под повърхността на играта се играе друга игра…“

5.

Макар че не сънува лук, Дейв се събуди с мисълта за него. Или по-точно за най-горната люспа — Бърни Лийвай.

Хората като Рансъм не изпращат такива като Бърни да им вършат мръсната работа. Вършат си я сами. Затова им плащат. Сигурно Рансъм го е убедил по някакъв начин. Спорили са ожесточено. Бърни Лийвай е упорит човек. Реши ли, че нещо е правилно, трудно отстъпва.

Това е само част от отговора.

Другата част се съдържа в думите му: „Бърни Лийвай се самообвинява и Бог няма да му прости.“

Е, и какво от това?

Бърни мисли, че има някаква вина задето Рансъм иска да ме убие. Ако смята, че носи отговорност за целия този кошмар, тогава е убеден, че трябва да ме убие. Нещо повече, приема го за свое задължение. Бърни е служил в морската пехота. Semper Fidelis.1 Винаги е държал да изпълнява дълга си.

Мислиш, че зад цялата история стои Бърни?

Може би не. Вероятно той също е жертва като мен. Предполагам, че е така. Имал е избор — или Рансъм да ме пречука, или той сам да ме застреля. Когато влезе в кабинета ми, Бърни измънка, заеквайки, че нямал друг избор. Това искаше да каже. Мислеше, че е длъжен да го направи. Аз трябваше да бъда убит заради грешка, която той е допуснал. Именно Бърни, а не някой непознат трябваше да натисне спусъка.

Мил жест!

Благороден, бих казал. Бърни е поел вината върху себе си. Съвестта му го е продиктувала.

Тогава в каква каша се е забъркал Бърни и по какъв начин си замесен ти?

Не знам. Нямам представа.

Сигурен, ли си, че не си станал свидетел на някакъв мафиотски удар или нещо подобно?

Какво ли съм видял, чул, или знам?

6.

Някой ходеше над главата му, по пода на компютърната зала.

— Вече е три и половина — извика мъжки тенор. — Шефът иска всички да отидем в залата за съвещания.

— Сигурно ще ни намалява заплатите — въздъхна някой.

— Да — добави друг, — за да компенсира за нарастващото бреме от премиите за управата.

— Вижте какво — обади се пак тенорът. — Знам, че тук е трудно, но все пак не сме безработни.

— Е, поне до три и половина.

Тенорът не обърна внимание на шегата и продължи:

— Шефът каза, че има един час работа с теб. Имаме ли да вършим нещо?

— Сега не, но в четири часа ще получа по факса сметките, по които има да се събират пари.

— Добре, Мардж, и без това ти се занимаваш с тези въпроси. Не идвай на съвещанието. Пък и аз ще се навъртам наоколо, ако ти потрябва помощ. Пътувам във влака заедно с шефа. Тогава ще ми разкаже за какво са говорили. Но всички останали да отиват. Знаете, че шефът не обича да закъсняваме.

По пода затракаха токове. Вратата се отвори и затвори. За миг всичко утихна. Сетне към мястото, където се криеше Дейв, се приближиха стъпки — леки и потракващи. Обувките на жената на име Мардж. Тя спря точно над главата му.

— Виж какво, Грег, от седем месеца се справям сама. Не е необходимо да стоиш тук. Защо не отидеш на съвещанието. Шефът ще се зарадва.

— Ами… Мардж, всъщност не останах, за да ти помагам.

— Нима? — леко повиши тон жената.

— Да. Ами… Въпросът е там, че… Виж какво, казвал съм ти го и преди. Ти си хубаво момиче. Мисля, че и аз не изглеждам зле.

— Не си падам по мъже, които имат съпруга и дете.

— Казах ти, че приключих с това. Искаш ли доказателства? Добре. Ще ти покажа сметките от адвоката.

— Не, благодаря.

— Само искам да излизаме от време на време. Да се поотпуснем и да се позабавляваме. Да пийнем, да хапнем нещо вкусно. Може би да отидем на кино. Да се опознаем. Какво лошо има в това? Защо дори не помислиш по въпроса?

— Грег, мислила съм, при това дълго.

— Добре. Знаех, че…

— И отговорът е не.

— Какво? Защо?

— Няма да ти обяснявам, Грег.

— Ти не ме приемаш сериозно, Мардж. Слушай, много държа на теб. Намеренията ми са сериозни. Няма да… Хей! Не си тръгвай!

Чу се боричкане и Мардж извика:

— Пусни ме, Грег. Веднага!

— Няма, докато не седнеш. И не ме изслушаш. С кого мислиш, че имаш работа, Мардж? Аз съм ти началник. Забрави ли това? Аз пиша характеристиката ти и решавам каква заплата да получаваш. Миналия месец те зачеркнах от списъка на съкратените.

— Какво? Грег…

— Не е лесно да се намери хубава работа.

— Чакай, Грег. Има някакво…

— Особено ако имаш черно петно в биографията си. От друга страна, Мардж, ако останеш в „Америкън Интердайн“, може дори да те повишат, ако изиграеш правилно картите си.

— Има някой…

— Зарежи го, Мардж! Отдай се на любимия си.

— Не, имам предвид зад теб.

Грег, който бе извил ръката на Мардж, погледна през рамо.

Дейвид Елиът му се усмихваше, макар и не дружелюбно.

7.

Дейв ритна Грег, после се увери, че сладострастникът е загубил съзнание.

Разтърси китката си, опитвайки се да прогони болката. Кокалчетата на лявата му ръка бяха ожулени и от раната бликнаха няколко капчици кръв.

Ръката ти не е добре. Освен всичко останало ще развиеш и гангрена.

Дейв погледна за последен път изпадналия в несвяст Грег и вдигна очи към Мардж. Първата му мисъл беше, че тя има страхотни скули, а втората — че ще започне да вика.

— Здрасти, аз съм Дейвид Елиът и имам лош ден — избръщолеви той.

Четвъртитите привлекателни челюсти на Мардж се отпуснаха. Изумруденозелените й като водите на планинско езеро очи се ококориха зад големите правоъгълни очила с червени рамки. Тя отвори и затвори уста два пъти, без да издаде звук.

Кажи й нещо смешно. Дръж се хлапашки и леко огорчен.

— Как вониш — рече Мардж и сбърчи нос.

Дейв хареса гримасата.

— Всъщност днес е най-лошият ден в живота ми. Слушай, Мардж, ако продължаваш да отстъпваш назад, ще се блъснеш в стената. Аз ще се отместя от вратата. Така че, ако искаш да се измъкнеш, ще те разбера.

Мардж сви устни и го погледна изпитателно.

— Нима?

— Да, наистина.

Тя беше привлекателна жена. Грег имаше вкус. Може би твърде нисичка — метър петдесет и пет, но с хубаво тяло. Черни коси, блестящи като лъскав въглен. Около двайсет и пет годишна. Закачливи очи и устни, създадени за усмивка. Готин еврейски нос, който беше едновременно симпатичен и…

Зарежи тая работа, приятелю. Стига й един навлек за днес.

Мардж стоеше с гръб към стената, приковала поглед в Дейв. Започна да се прокрадва сантиметър по сантиметър, докато стигна до вратата. Сложи ръка на дръжката и отново проговори:

— Мисля, че трябва да ти благодаря. Заради онзи мърльо.

— Моля.

Дейв погледна мръсната си риза.

Мардж вирна глава и сложи ръце на кръста.

— Само това ли ще кажеш?

— Смятам, че е достатъчно.

— Изникваш от пода като някакво същество от романите на Стивън Кинг, поваляш с удар от кунгфу онзи женкар, а после се правиш на две и половина.

Време е за хлапашката усмивка. Хайде, приятелю, спечели доверието й.

Дейв въздъхна и наведе глава.

— Стори ми се, че се нуждаеш от помощ…

Сетне я погледна и се ухили.

— Пък и… Трябваше да направя нещо… Знам ли… Да се поразвеселя и да докажа, че съм свестен тип. Цапардосах го както заради теб, така и заради себе си.

— Какво? — изръмжа тя. — Винаги ли решаваш проблемите с личността си, като удряш хората?

— Не бих казал. До днес не съм имал проблеми с личността си.

Тя го изучаваше с поглед. Правеше го по циничен начин и подробно — от главата до петите. Дейв подозираше, че Мардж се опитва да прецени как изглежда под пласта мръсотия.

— Неприятности ли имаш? — попита накрая тя.

— Меко казано — отново въздъхна той.

Мардж отново сложи ръце на кръста си, изду бузи и килна глава. Това му се стори възхитително.

— Добре тогава. Знам, че ще съжалявам, но нищо. Предполагам, че ти дължа нещо заради…

Тя посочи презрително към проснатото тяло на Грег.

— Мардж, наистина се нуждая от помощта ти. Искам да те помоля за нещо, но не бива да се чувстваш задължена да го правиш.

— Добре, мистър…

— Дейв Елиът.

— И така, мистър Дейв Елиът, имаш пет минути. Да чуем какво имаш да казваш.

Тя потропваше с крак и хапеше устни. Накрая попита:

— И мислиш, че трябва да ти повярвам ли?

Дейв сви рамене.

— На стената има телефон. Обади се в „Сентерекс“. Вътрешният ми номер е 4412, а секретарката ми се казва Джоу Кортнър. Нейният номер е 4411. Кажи, че си помощничката на зъболекаря ми и че се обаждаш, за да промениш часа, който ми е определен за утре. Името на зъболекаря ми е Швебер. Провери какво ще стане.

Мардж се обади и обясни:

— Добър ден. Аз съм Мардж от кабинета на доктор Швебер. Мистър Елиът има час за утре, но се налага да направим промяна.

После млъкна и се заслуша в отговора.

— Аха. Имате ли представа кога ще дойде на работа?

Отново настъпи мълчание.

— Да, след няколко седмици. Ами, тогава ще го потърся в средата на идния месец. Благодаря. Приятен ден.

Мардж остави слушалката и каза:

— Отсъстваш от града. Някакъв спешен случай в семейството. Никой не знае колко време няма да си на работа.

— А сега се обади на брат ми. Ако има спешен случай в семейството, и той трябва да е в Индиана. Кажи, че го търсиш от името на адвоката ми, Хари Холиуел, и трябва да говорите за анулирането на фондацията, която основах.

Мардж изпълни молбата му и вдигна озадачено вежди, докато слушаше отговора. Затвори и обясни:

— Брат ти каза, че си заминал в командировка в Токио. Щял си да се върнеш след месец.

Дейв пусна една от най-приветливите си и сърдечни усмивки.

— Е, увери ли се, че ми трябва помощ?

Тя поклати глава и се вторачи в пода.

— Виж какво, аз съм обикновена служителка. Въоръжени хора… Мафията или… Освен това ти си ранил няколко човека…

Мардж млъкна, облиза устни и погледна към Грег.

Внимавай, приятелю, ще я загубиш.

Дейв прокара пръсти през косата си.

— Само за да им попреча да ме застрелят. Можеш ли да боравиш с оръжие, Мардж?

Тя сви устни.

— Когато бях осемгодишна, семейството ми се премести в Айдахо. Там всички са ловци. Виждала съм най-различни видове оръжия.

— Добре тогава. Погледни това.

Дейв извади единия от пистолетите, скрити под ризата му. Клекна, сложи го на пода и го бутна към Мардж.

— Взех го от един от хората на Рансъм.

Тя се наведе и взе оръжието. Държеше го с уважение, като опитен стрелец. Разгледа го и след една-две минути кимна.

— Да, последна дума на техниката. Не съм виждала такова нещо.

Дейв мълчеше и я чакаше да вземе решение.

Мардж го направи. Провери предпазителя на пистолета, хвана го за дулото, приближи се до Дейв и му го подаде.

— Мисля, че здравата си загазил.

Той взе пистолета и го пъхна в ризата си.

— Трябва ми малко помощ. Няма да те въвличам в нищо опасно. Обещавам. Честна дума.

Лъжец!

— Искам от теб три неща. Първо, намери изолирбанд или нещо друго, с което увивате жиците под пода. Второ, донеси касетофон или диктофон. Трето, наблюдавай коридора, докато отида в тоалетната да се измия и преоблека.

— Влез в дамската.

— Моля?

— Всички жени на този етаж работят в нашия отдел, а в момента са на съвещание. В дамската тоалетна ще е по-безопасно.

8.

Дейв — измит и облечен в панталона и ризата на любовчията Грег — се върна в компютърната зала.

Мардж го огледа одобрително.

— Приличаш на програмист. Очилата ти са накриво, панталонът е малко къс, а ризата — извадена навън.

— Благодаря. Ако имах бели чорапи и маратонки, маскировката ми щеше да е безупречна.

Макар да не му бяха по мярка, дрехите на Грег вършеха работа. Ризата беше широка и скриваше очертанията на пистолетите. За съжаление обувките не му ставаха, а Дейв искаше да се отърве от скъпите си „Бали“.

Мардж вдигна диктофона, който Дейв й бе дал.

— Сигурен ли си, че номерът ще мине?

— Надявам се. Това е най-добрата ми идея.

— А ще можеш ли да нагласиш предавателя?

Дейв бе взел два радиопредавателя — единия от Карлучи, а другия от мъжа, когото застреля в Клуба на министър-председателя. Разгледа ги, докато се криеше под подиума на компютърната зала. Необходима му беше само минута, за да настрои втория предавател на същия код като първия, по който Рансъм бе казал, че ще го търси.

— Да, Мардж, готов е.

— Значи трябва само да натисна копчето и да пусна записа? — попита тя, като посочи предавателя.

Пръстите й бяха дълги и тънки — точно каквито харесваше Дейв. Мразеше късите и дебелите. Мардж имаше прелестни пръсти. Както и някои други неща. Тя беше пълна противоположност на съпругата му — закръглена там, където Хелън беше мършава, дребничка, докато Хелън беше прекалено висока, хитра на дребно, докато Хелън беше студена и отракана, и невъзмутимо сексапилна, докато Хелън…

Дейв положи усилие, за да насочи мислите си към онова, което предстоеше да извърши.

— Точно така. Веднага щом чуеш някакъв глас, пусни записа. Но само, ако си извън сградата. Вътре ли си, не прави нищо. Ако Рансъм се обади, преди да се измъкнеш от тук, ще трябва да измисля друг план.

Мардж пое дълбоко въздух и се усмихна.

— А какво ще правим с Грег?

Хубава усмивка!

— Рано или късно някой ще чуе стенанията му. Или утре чистачките ще го намерят. Дотогава ще остане тук.

— Между другото, исках да те попитам — защо уви толкова много изолирбанд около… Ами, оная му работа?

— Защото, когато някой започне да го размотава и го дръпне, искам онзи сваляч да извика „Ох!“.

Мардж се изкикоти.

— Ти си гаден тип, мистър Дейв Елиът.

Усмивката й озари стаята.

Пък и как го гледаше. Или поне така си мислеше. Надяваше се.

— Да — ухили се самодоволно Дейв, — такъв съм си — куче-пазач.

Тя вдигна брадичка и лицето й поруменя.

— Но не си гаден към всички.

— Не.

Дейв направи една крачка към нея. Чист инстинкт. Мардж стори същото, ала в движението й нямаше нищо инстинктивно. Дейв усети, че в обзаведената с климатична инсталация компютърна зала стана топло. Приятна топлина. По-скоро лек летен ветрец.

Мардж стоеше близо до него. Очите й искряха. Делеше ги само една крачка. Или тълкуваше сигналите й погрешно, или на нея й харесваше да е близо до него. Взаимно привличане. Имаше магнетизъм — неподправен, спонтанен и неизбежен. Рядко срещано явление, но се случваше. Някои го наричат любов от пръв поглед, макар че, разбира се, не е така.

В главата на Дейв се завъртя изключително глупава мисъл. Но и мисълта, и глупостта му се понравиха, така че…

Той се сепна и обузда психиката си толкова рязко, че изпита болка. Самата мисъл за онова, което възнамеряваше да направи беше безумие, дори самоубийство.

Хубаво е, че все още имаш морални задръжки, приятелю…

Дейв сграбчи ръката на Мардж и я стисна, сякаш се ръкуваше с някой от колегите си.

— Благодаря за помощта, Мардж. Наистина съм ти признателен. Но трябва да тръгвам. Колегите ти скоро ще се върнат от съвещанието.

Очите й заискряха още по-силно.

— Добре. Виж какво, цялото ми име е Мериголд Фийлдс Коен. Не ме гледай така. Родена съм през 1968 и родителите ми живееха в Сан Франциско. Не съм виновна, че са ми дали това тъпо име. Както и да е, ще намериш телефонния ми номер в указателя. Уест Сайт, 94-та улица. Обади ми се, като се измъкнеш от тази бъркотия. Може дори да ми дойдеш на гости.

Дейв й се усмихна. Мардж беше възхитителна. Той беше изцяло запленен от нея. Изкушаваше се да каже нещо прибързано.

Жалко, че имаш щастлив брак. А може би вече не е така.

— Разбира се, Мериголд.

Опита се думите му да прозвучат искрено. А може би действително беше така.

— Да не си посмял отново да ме наречеш Мериголд.

— Няма. Обещавам. Честна дума. А сега искам да ти кажа още нещо.

Мардж закима нетърпеливо.

— Последното, което искам, е да си навлечеш неприятности заради мен. Не желая да разбират, че ми помагаш. Но когато намерят Грег, ще възникнат въпроси. Затова трябва да имаш алиби. Измислил съм ти непоклатимо алиби. Никой няма да се усъмни. Нали разбираш?

— Да. И какво е то?

— Това.

Дейв я удари по челюстта. Хвана я, докато се свличаше надолу и внимателно я положи на пода. Сетне взе парите от чантата й. Само двайсет и три долара. Горката. Остави й обаче картата за метрото, за да може да се прибере вкъщи.