Хайка

1.

Дейв беше отново в залата с компютрите на „Америкън Интердайн“. Изкуши се първо да се отбие на трийсет и първия етаж, където лампите светеха и пердетата бяха спуснати. Ако наистина бе хванал Мардж, Рансъм я държеше там.

Ала Рансъм не беше пипнал Мардж. Дейв беше убеден в това.

Почти.

Освен това, ако базата на Рансъм беше на трийсет и първия етаж, край асансьорите и на всички стълбища щеше да има пазачи.

Твърде рисковано беше да се опита да влезе там, пък и нямаше да спечели нищо.

А и имаше работа в „Америкън Интердайн“. Компютрите им съдържаха огромно количество информация — статии, откъси и факти, събрани от хиляди източници. Срещу известно заплащане всеки можеше да намери информация почти по всички въпроси. Трябва ти само телефонният номер, удостоверение за самоличност и парола.

Дейв сложи ръце на клавиатурата и стартира програмата. Никога не бе използвал новините, за да научи нещо. С тази работа се занимаваха сътрудниците му. Въпреки това смяташе, че няма да е трудно.

Прегледа указанията на екрана и вкара кода на „Америкън Интердайн“ и паролата. Появи се менюто на програмата. Предлагаше му богат избор — общи новини, бизнес информация, научни данни, финансова статистика и пет-шест други раздела. На последния ред пишеше „Разни“. Това му трябваше.

Системата го попита колко назад във времето иска да се върне. Дейв написа „20 години“.

„Невалиден параметър. Опитайте отново“.

„10 години“.

„Парола или търсен текст?“ — попита системата.

Дейв написа „Локиър“.

Компютърът му показа, че работи. След няколко мига на екрана се появи:

„Намерени са 12 файла. Натиснете клавиша , за да ги разгледате. Използвайте , ако искате да търсите нещо друго“.

Дейв отново натисна ENTER.

Първите четири текста бяха статии от „Ню Йорк Таймс“, „Уол Стрийт Джърнъл“, „Бизнес Уийк“ и „Нюздей“ относно това, как „Сентерекс“ се бе сдобил с „Локиър“. Дейв не си направи труда да ги прочете изцяло. Беше осведомен по този въпрос.

Петият текст беше озаглавен: „Локиър получава патент за имунизационно лекарство“.

Дейв натисна клавиша „F“ и цялата история се изписа на екрана. Не разказваше много. Нито шестата, седмата, осмата и деветата. Десетата обаче беше онова, което търсеше.

Кратък некролог. Не казваше много. Само повдигаше въпроси.

Какви например?

Как е станал помощник на Макартър? Тогава едва ли е бил на повече от трийсет и три-четири години. Специалист като Макартър би предпочел някой по-възрастен и опитен човек.

Било е война, приятелю. Нали си спомняш какво е? Всички са млади, с изключение на генералите.

Бил е член на борда на директорите на японска компания. Японците не канят чужденци в състава на управителните си съвети.

Вероятно е било някаква сделка. За лиценз на технология. Локиър им е дал патентното право, а те на него — членство в дирекционния си съвет. Голяма работа.

Имал е връзки с правителството. При това с доста високопоставени особи.

Че кой няма? Само трябва да стигнеш до определена възраст. Доктор Сандберг например…

— Скорец, тук Червеношийка. Нали щяхте да се обаждате през четвърт час?

Рансъм беше лаконичен и спокоен както винаги.

Предавателят изпращя.

— Съжалявам, Червеношийка — каза един глас, който принадлежеше на пазача във фоайето. — Този скапан предавател се повреди. Изтри кодовете. Пък и имах компания.

Дейв облиза устни. Размяната на предавателите беше рискован ход. Ако пазачът беше забелязал…

— Каква компания?

— Някакъв педераст и група проститутки.

— Кой беше педалът?

Дейв прегледа останалите файлове. Отнасяха се само до патенти. Нямаше да научи нищо. Изключи компютъра.

— Някакъв програмист. Работи в „Америкън Интердайн“.

— Името?

— Ами, видях картата му… Ама… По дяволите, забравих.

— На четиринайсетия етаж ли се качи? — изръмжа Рансъм.

— Не, на дванайсетия. В компютърната зала. Виж какво, Червеношийка, той беше истински педераст. Изобщо не отговаряше на описанието и…

— Бекас, следиш ли разговора?

— Да.

— Слез на дванайсетия етаж и провери онзи. Поддържай връзка през цялото време.

— Тръгвам веднага, Червеношийка.

Дейв очакваше това. Вече беше включил пет-шест монитора. Разхвърля хартия за принтер на едно от бюрата в компютърната зала, разхлаби възела на вратовръзката си и си придаде делови вид.

— Скорец.

— Да, сър.

— Разкажи ми всичко дума по дума.

— Ами, това стана точно след като поех дежурството. Видях, че педито тича към входа. Гонеха го половината нюйоркски курви. Влезе и те след него. Твърдеше, че се опитват да го ограбят. Мисля, че имаше право. Онези кучки много се бяха настървили.

— Какво казаха?

— Че халосал един-двама. Но не го вярвам, сър. Онзи е много женствен. Имаше малко крясъци и какво ли не. Затова се наложи да им покажа пушката си. И те си тръгнаха. Това е всичко.

— А педалът?

— Болен като всички останали, сър. Като видя оръжието ми, се надърви. Искаше да стрелям по проститутките. Гледах копчетата на асансьора и видях, че се качи на дванайсетия етаж, както каза.

— Как изглеждаше?

— Ами… Висок и слаб. Почти плешив, русокос. С една от онези швестерски прически — късо подстригана и вчесана напред коса. Мисля, че беше боядисана. Очите му бяха големи и влажни.

— Бекас, къде се намираш?

— На дванайсетия етаж, сър. Пред компютърната зала.

— Поддържай връзка.

Дейв изключи предавателя и го пъхна в чекмеджето на бюрото. След миг на вратата се почука.

— Отворено е — извика той.

Влезе човекът с прозвището Бекас. Млад и замесен от същото тесто като останалите от компанията на Рансъм. Едър, мускулест и със суров поглед. Беше облечен в синя полицейска униформа, сигурно взета назаем, защото му беше тясна в раменете.

— Добър вечер, сър.

Дейв вдигна глава. Беше намерил други очила — този път с телени рамки.

— А, здрасти. Идваш да ми правиш компания ли, полицай?

Бекас го изучаваше с поглед и не виждаше никаква прилика между описанието на Дейвид Елиът и женствения на вид мъж пред себе си.

— Не, сър — изръмжа той. — Само правя дежурната си обиколка. Тази вечер работите до късно, а?

Дейв кимна.

— Да. Каква досада. Тъкмо си тръгвах, когато ми се обадиха. А се запознах с един разкошен…

Човекът на Рансъм сви устни и го изгледа намусено.

Дейв въздъхна.

— Нощем слугуваме на центъра в Мисури. Имало някаква повреда в системата им. Тази седмица съм на повикване. Толкова по въпроса за половия ми живот.

Той направи кратка пауза, усмихна се превзето и попита:

— А твоят?

Човекът го изгледа кръвнишки и се изчерви.

Дейв размаха писалката.

— Е, много ми се иска да седим тук и да си бъбрим, но…

Пазачът кимна, измънка „Лека нощ“ и се обърна към вратата.

— Лека нощ и на теб. Но защо не се отбиеш след около час и нещо? Дотогава ще съм свършил. Ще ти направя билков чай и ще поговорим.

— Аз пия кафе.

Бекас излезе и тръшна вратата след себе си.

Дейв извади предавателя и го включи.

— Защо не погледна картата му, Бекас?

— Сутринта бях във фоайето, сър. Видях обекта. Не е той.

— Добре, Бекас. Надявам се, че знаеш какво правиш. Край.

— Сър?

— Какво има, Бекас?

— Сигурен ли си, че той ще се върне? Имам предвид, че вече е два и половина и…

— Ще дойде. Няма какво друго да направи. И тогава ще го спипаме.

— С цялото ми уважение, сър, но днес говорихме…

Гласът на Рансъм се промени. Звучеше уморено.

— Знам, Бекас. Господ ми е свидетел, че цял ден говорихме за това. — Рансъм млъкна, сякаш обмисляше нещо. Сетне унесено продължи: — Нека да ти кажа нещо. Днес на няколко пъти промених мнението си за обекта. Чудих се за досието му и какво е правил във Виетнам. Повечето хора биха казали, че е постъпил като страхливец. Но ако погледнем на нещата от друг ъгъл, можем да кажем, че е бил голям смелчага. Онова, което е направил, изисква кураж.

— Какво, сър?

— Това е поверителна информация. Ала ще ти кажа едно — ако го е сторил не от страх, а от смелост, то аз действам по погрешно убеждение. И възнамерявам да поправя грешката си.

Рансъм се колебаеше. Дейв чу изщракване на запалка.

— Опитът, това е ключът. Обектът е твърде опитен за маневрите, които се опитваме да му приложим. Слушайте всички. Ние се отнасяме към мистър Елиът като с един от обикновените си обекти. Но той съвсем не е такъв. Елиът е като вас и мен. Виждал е отблизо действителността и не си прави илюзии. Този човек е един от нас.

Рансъм отново млъкна. Дейв го чу, че всмукна от цигарата си.

— В това е грешката ни. Издавахме такива заповеди, сякаш той е лесна мишена. Предприехме обичайните процедури. И ако първия път му провървя, то после трябваше само да упражним психологически натиск. Да доведем съпругата, детето и приятелите му. Да го поразтърсим. Да го принудим да действа по-бавно. По дяволите! — изръмжа Рансъм. — Бих сложил за стръв и родната му майка, но той само ще свие рамене и ще застреля още няколко човека. Казвам ви, обичайните процедури няма да минат в случая. Той вече ги знае. Не, традиционните ритуали в нашата професия няма да имат успех с този обект. Обикновените планове не решават необикновени проблеми. Трябва да направим нещо специално.

— Сър?

— В момента му устройвам нещо. То ще го довърши. Нищо друго, само това ще има ефект.

— Кое, сър?

Умората изчезна от гласа на Рансъм. Измести я победоносен тон.

— Променям заповедите, Бекас. Няма да ти кажа как. Само ще отбележа, че този път съм измислил истински шедьовър. Убеден съм, че ще го впишат в учебниците. Този път обектът сам ще ме моли да свърша с него.

Рансъм се изсмя. Дейв го чу да се смее за пръв път. Звукът никак не му хареса.

2.

Дейв още не бе обмислил следващия си ход. Но думите на Рансъм промениха нещата. Какъвто и дяволски капан да подготвяше, Рансъм се чувстваше доволен и самоуверен. Дейв изу обувките си и изскочи от компютърната зала.

Коридорът беше дълъг, еднообразен и осветен от луминесцентни лампи. На кремавите стени бяха окачени няколко евтини плаката. Дейв се отправи безшумно към асансьорите.

Бекас стоеше там и нетърпеливо очакваше пристигането на асансьора. Усети, че нещо не е наред и понечи да се обърне, ала вече беше твърде късно. Дейв го блъсна в стената и опря пистолета си в гърлото му. От носа на Бекас потече кръв. Дейв го бе счупил.

— Не се опитвай да ме будалкаш. Нали си спомняш какво ти каза Рансъм — че не съм обикновен цивилен. Кажи сега, базата ви е на трийсет и петия етаж, нали?

— Да, сър.

Дейв го хвана за косите и дръпна главата му назад.

— Повтори. На целия етаж ли?

— Откъм страната на Парк Авеню.

— Колко сте?

— Ъх…

— Откога си на служба, синко?

— От четири години…

— Не изплащат обезщетения на семействата, ако не си служил шест години.

Нещо в гласа на Дейв оказа желаното въздействие. Бекас разбра, че говори сериозно и започна да хленчи:

— Не знам! Може би двайсет-двайсет и пет.

— „Може би“ не е достатъчно.

Бекас беше почти момче, твърде млад за занаята на Рансъм и много по-мекушав, отколкото предполагаше външният му вид.

— Господи! — извика той. — Не стреляй! Наистина не знам!

Младежът трепереше от ужас. Дейв натисна пистолета.

— Добре, следващият въпрос. Защо ме преследвате?

— О, Боже! Та те не казват на хора като мен, мистър! Аз съм само един обикновен войник! Червеношийка и Яребица — те знаят, но крият от всички.

— Какво ви казаха?

Бекас се разбъбри.

— Нищо. Кълна се в майка си! Само… Ами… Трябвало да те убием. И ако… те хванем… да не докосваме тялото ти… без гумени ръкавици.

Дейв стисна зъби. Ставаше все по-лошо.

— Къде е Рансъм?

— На четирийсет и петия етаж. В кабинета на Лийвай.

— Какво прави там?

— Знам ли! Честна дума, нямам представа. Не бях там горе…

— Ще броя до три.

Дейв се чувстваше мъртвешки студен.

— Господи, наистина не знам! Когато спипахме оная еврейска курва…

Дейв блъсна лицето му в стената. После го направи пак. И отново. Не можа да преброи колко пъти.

— Говори, синко. Разкажи ми за еврейката.

От устата на момчето започна да излиза кървава пяна.

— Оная Коен. Тя искаше да се измъкне, но ние я хванахме — аз, Боби и Джорджо — точно когато излизаше от апартамента си. Тя е истински звяр, човече. Отхапа носа на Боби. Целият. Горкото копеле ще носи изкуствен нос до края на живота си.

— И после?

Дейв се бе превърнал в къс лед.

— Нищо не й направихме, човече. Само…

Дейв отново удари главата му в стената.

— Няколко наранявания. Това е всичко. Кълна се!

— Къде е тя сега?

— Точно това се опитвам да ти кажа. Държим я на трийсет и първия етаж. Сетне Рансъм я качи на четирийсет и петия. Може би преди петнайсет-двайсет минути.

Дейв потрепери от ярост. Съобщението, оставено от Рансъм на телефонния секретар на Мардж, не беше лъжа. И ако Дейв бе отишъл не в компютърната зала, а на трийсет и първия етаж…

— Друго? Разкажи ми всичко.

— Знам само това. Кълна се в Бога.

— Я повтори.

— Кое?

— Божието име. Ще умреш с него на уста.

— Какво? О, мамка му, човече, недей…

Дейв го пусна, бързо се отдалечи на три крачки, за да не се изпръска с кръв, и се прицели в главата му.

Пасивната съпротива не бе дала особено добри резултати днес.

Бекас се свлече на колене. Обърна се към Дейв и започна да плаче:

— Моля те… О, боже…

Дейв натисна спусъка. На стената се появи дупка. Бекас падна. Лицето му беше тебеширенобяло. Бе припаднал.

3.

„Не, Рансъм, аз не съм един от вас, макар че бих могъл да бъда. Няма да е трудно. Всъщност щеше да е съвсем лесно. Никакъв проблем. Най-безболезнената съпротива. Свиваш рамене, усмихваш се на трупа и казваш: «Съжалявам». И колкото по-често свиваш рамене, толкова по-лесно става. След известно време видът на кръвта изобщо не те смущава. Мъртъвците се превръщат в късове месо. Не ги наричаш хора, а «дръпнати очи», «жълтури», «джигитайци» или «оризови глави». Единствената причина, поради която Бог ги е създал, е за да се забавляваш с подвижна мишена в зона, разрешена за стрелба. Погледни онези твари. Живот ли е тяхното? Правиш им услуга, като им пръскаш черепите. По-добре да са мъртви, отколкото червени. Наистина е много лесно, Рансъм. Преставаш да се мислиш за военен — което е благородна професия. Превръщаш се в техник, което не е благородна професия. И аз щях да стана такъв, Рансъм. За малко. Нещата започват да стават лесни и ясни. Всичко се превръща във физика — дъгата на траекторията, изчисляването на балистиката, зависимостта между силата и масата, упражнени от разстояние върху обекти, които по една случайност имат два крака. Вече не става дума за война, за политика, за благородни съюзници или за надигащата се вълна от атеистичен комунизъм. Всичко се превръща в упражнение по стрелба. Когато отидох там, мислех, че войната е Справедлива, с главно «С». Може би вече не смятам така, но това не е най-важното. Въпросът, Рансъм, е, че на теб и на хората като теб изобщо не им пука. Не желаете и нас, останалите. Искате да ни превърнете в роботи. Още малко и щяхте да го направите с мен. Щях да премина границата, Рансъм, и да отида на твоята страна. Вече бях стъпил там с единия крак. Но един ден Джек Кройтер направи нещо и аз изведнъж видях къде се намирам и че трябва да се дръпна от границата. Разбрах, че хората са хора и можеш да ги убиеш само ако се налага, но не и ако това ти служи за развлечение. Тогава е моментът да спреш, Рансъм. Започнеш ли да се забавляваш от професията си, трябва да спреш. Инак се превръщаш в човек като теб, а светът би бил по-приятен, ако не се беше раждал. Ето защо не убих горкото хлапе, което си кръстил Бекас. Защото това съм аз, а не ти. Каза, че съм бил един от вас. Цял ден го повтаряш, Рансъм. Ала аз съм на друго мнение по въпроса. И то е: Целуни ме отзад.“

Изкушението беше почти непреодолимо. Открита фронтална атака. Стрелба, кръв и удоволствието от вида на мъртвите врагове. Можеше да го направи. Бдителността на Рансъм беше приспана. Хората му се бяха отпуснали. Никой не знаеше, че мишената им е в сградата. Елементът на изненада беше на страната на Дейв. Можеше да очисти половината, преди да разберат какво става.

Но щеше да е много глупаво. Противниците му разполагаха с неизчерпаеми ресурси. Все някой щеше да успее да повика помощ по радиопредавателя. Щяха да пристигнат много повече войници.

Ала не искаше и да избяга. Трябваше да получи отговори на въпросите си и имаше само едно място, където можеше да ги намери — шкафа на Бърни, в папката, надписана „Лаборатории Локиър“. Но това означаваше да се качи на четирийсет и петия етаж и да влезе право в капана, който Рансъм приготвяше с такава гордост.

Нямаше друг начин да стигне до проклетите папки, освен да мине през Рансъм.

Или покрай него.

Да, точно така. Имаше път около него. Беше чисто безумие, но осъществимо.

Най-труден беше въпросът с Мардж Коен. Рансъм я държеше там и каквото и да бе намислил да прави с нея, то не беше приятно. Тя вече беше включена в играта на Рансъм. Щеше да я използва като съпругата и сина на Дейв — за психологическо оръжие. Рансъм щеше да направи всичко, за да тормози Дейв, да отвлече вниманието му и да го предизвика.

Не можеше да се опита да я спаси, защото Рансъм очакваше той да направи именно това. Сигурно бе поставил хората си навсякъде из четирийсет и петия етаж. Всичките му сили щяха да бъдат съсредоточени там. Дейв беше обречен на сигурна смърт, ако се опиташе да стигне до Мардж. Беше глупаво дори да мисли за това. Пък и бе прекарал само два часа с нея. Познаваше я бегло. Нищо не й дължеше. Защо да му пука, че Рансъм използва някой като нея? Мардж не представляваше нищо за Дейв. Рансъм дълбоко грешеше, ако мислеше, че Дейв ще попадне в капана. Дейв не беше глупак. А само един глупак можеше да се улови на такава стръв.

Нямаше две мнения по въпроса. Трябваше да се добере до Мардж.

4.

Дейв погледна часовника на стената. Три часът и три минути. Всичко беше точно.

Азотният трийодид, който бе приготвил през деня, беше изсъхнал. Имаше около петстотин грама от експлозива. Не беше много, но щеше да свърши работа. Пък и пространството беше затворено.

Трийодидът не беше единствената шегичка, която си бе наумил. Дейв заложи нови капани на западното и на южното стълбище — от четирийсет и петия до петдесетия етаж. Новите капани бяха по-жестоки от предишните. Направо безцеремонни.

Дейв се върна в компютърната зала на „Америкън Интердайн“ и зачака Рансъм да се обади по радиопредавателя. След като устроеше клопката си, Рансъм щеше да заповяда на хората си да заемат позиции. Тогава те щяха да бъдат разсеяни, опитвайки се да отидат по определените места. Точно в този миг Дейв щеше да пристъпи към действие.

Но първо трябваше да свърши още нещо. Нямаше начин да го избегне, колкото и да беше болезнено. Изтръпна при мисълта за това, но трябваше да го направи. Имаше ли на света човек, който би могъл да му разкаже нещо за Локиър или за Джон Рансъм, това беше Джек Кройтер Мамбата.

Дейв посегна към телефона. Забеляза, че ръката му трепери. Извади цигара и запали. Ръцете му продължаваха да треперят. Разговорът с Джек нямаше да е лесен. Полковникът никога нямаше да прости или да забрави. Кройтер не беше от онези, които прощаваха. Сигурно мразеше Дейв повече от всичко на света.

Дейв всмукна още веднъж от цигарата. Никотинът не му помагаше.

Предстоящият телефонен разговор щеше да бъде най-трудното, което бе правил през живота си.

Лейтенант Дейвид Елиът обичаше полковник Джек Кройтер. Лейтенант Елиът предаде полковник Кройтер.

Военните често го правят — влюбват се един в друг. Това няма нищо общо със секса. Сексуалното привличане е невзрачна имитация на любовта, която изпитват един към друга братята по оръжие. Чувствата са много по-дълбоки, отколкото между баща и син, двама братя или съпруг и съпруга. Връзката между военните е много стара — примитивен инстинкт от най-ранния период на еволюцията, един за всички и всички за един. Тя е в кръвта и не можеш да й се противопоставиш.

Човек можеше да лъже, да мами, да краде и да убива, при това да го прави със спокойна съвест. Дейвид Елиът не се съмняваше, че Джон Рансъм спеше добре нощем и нищо не смущаваше съня му. Всеки можеше да наруши Десетте Божи заповеди и да не изпитва угризения. Нямаше порок и грях, за които човек да не може да намери оправдание… С едно-единствено изключение — неприятното чувство, че никога няма да му простят или забравят. Никой войник не би простил на своя другар, че го е предал.

Нито предателят прощава на себе си.

Дейвид Елиът трябваше да положи големи усилия, за да вдигне телефонната слушалка. Не беше лесно.

Набра „9“ за външна линия, после „001“ за „Международни разговори“. Апаратът изщрака и отговори:

— Наберете индивидуалния си код.

Какво?

Дейв затвори и опита отново. Същото. „Америкън Интердайн“ бяха инсталирали една от най-противните съвременни технологии — телефонна система, която изисква код на самоличността на всеки, който иска да проведе разговор на далечно разстояние. Големият Брат беше жив и здрав и живееше в телефонната компания.

Дейв тръшна слушалката и изруга.

Дръпна за последен път от цигарата и я угаси. Трябваше да се обади на всяка цена, при това колкото може по-скоро. Нужен му бе друг телефон.

5.

Дейв отново тръшна слушалката и изруга.

Ядосваше се колкото на технологията, толкова и на себе си. Пое такъв голям риск, а телефонната система беше същата като на „Америкън Интердайн“.

Постъпи нехайно — още по-зле, безразсъдно. В желанието си да намери телефон той излезе от компютърната зала, слезе на долния етаж, разби ключалката на аварийния изход и започна да търси отворен кабинет.

Смешник. Наистина ли нямаш, мозък?

Забрави какво бе видял на улицата — че единайсетият етаж беше най-ярко осветеният в сградата. „Лий, Бах и Уошът“ никога не спяха. Навсякъде имаше хора. Три пъти го спряха и му зададоха въпроси. Дейв беше принуден да навлезе навътре в етажа и да се отдалечи от аварийните стълби и асансьорите.

Истински кошмар. Беше готов да изкрещи от отчаяние.

Накрая се озова в един тъмен коридор, водещ на североизток. Погледна през рамо, увери се, че никой не го гледа и се шмугна в него.

Коридорът свършваше при кабинета на секретарката. Дейв натисна дръжката на последната врата. Влезе в тъмен кабинет. Лампите на Парк Авеню осветяваха размерите му — огромен, много по-голям от този на Бърни.

Дейв съзря бюрото, приближи се до него и запали лампата. Малкият кръг светлина озари масивен телефон. Дейв вдигна слушалката и набра номера. Апаратът даде сигнал и го помоли да набере личния си код.

По дяволите. Той хвърли слушалката на вилката.

Седни, приятелю. Поеми си дъх. Обмисли положението. Да не правим повече тъпи грешки.

Уместен съвет. Дейв го послуша, седна, запали цигара и огледа обстановката. Оскъдното осветление беше достатъчно, за да види обзавеждането. Остана поразен.

Бюрото, зад което седеше, беше направено от лъскав махагон и покрито с бял мрамор. По краищата имаше красиви извивки и се държеше на шест симетрични цилиндрични колони. Срещу него стояха четири люлеещи се стола с дърворезба — по шест хиляди долара всеки. До стената имаше висок шкаф от черешово дърво — по всяка вероятност стил Чипъндейл, на стойност петдесет хиляди долара. Срещу него се мъдреше голям махагонов часовник. Някой бе платил трийсет и пет хиляди долара, за да го притежава.

Имаше още много старинни мебели, които биха предизвикали сълзи в очите на търговците на антики. Сигурно струваха един милион долара.

Колко странно, че хората, които имаха най-малък принос в националната икономика, през последното десетилетие бяха натрупали най-много пари. Не бяха забогатели индустриалните компании, нито производителите на автомобили. Напротив, те бяха обеднели. Процъфтяваха хищниците, онези, които сключваха сделки, купуваха и продаваха, пласьорите на наркотици, художниците имитатори и бандитите. Хората като Бърни Лийвай и Скот Тачър никога нямаше да прахосат един милион долара, за да обзаведат кабинетите си. Но онези като „Лий, Бах и Уошът“…

Дейв съзря още един телефон — на помощната масичка зад бюрото. Обикновен черен апарат за частни разговори, отделен от местната телефонна централа. Средство, което позволяваше на собственика си да провежда и приема особено поверителни разговори, без да се тревожи, че телефонистките го подслушват.

Дейв завъртя стола си, застана пред втория телефон и набра номера.

— Международни линии. С какво мога да ви услужа?

Най-после успех!

— С кого желаете да разговаряте?

— Мамб… Мистър Джек Кройтер.

— Вашето име, сър?

— Дейвид Елиът.

— Да, точно така, Дейвид Елиът — отекна един мъжки глас зад гърба му.

6.

Всеки нерв в тялото на Дейв се обтегна и му заповяда да се хвърли зад някое прикритие и да започне да стреля. Но той не го направи, а остави слушалката на мястото й, облегна се назад и завъртя стола.

Силуетът на мъжа бе очертан на вратата. Изящно скроен костюм покриваше високото му слабо тяло. Едната му ръка беше небрежно пъхната в джоба на панталона. Той махна с другата.

— Великолепно самообладание. Някой малодушен човек би припаднал. И най-храбрият би подскочил. Или поне аз така мисля. Изумен съм.

Дейв мълчеше и го гледаше.

— Може ли да вляза? Между другото това е моят кабинет.

Гласът му беше баритон, съвършено настроен и музикален като на оперен певец.

— Разбира се — отговори Дейв.

Мъжът бе стоял на прага няколко минути, докато Дейв беше с гръб към него. Лесно можеше да се измъкне и да повика помощ, но не го бе направил. Който и да беше, този човек не представляваше заплаха — поне в традиционния смисъл на понятието.

— Ако обичате, затворете вратата след себе си.

— Разбира се. Между другото, ако желаете пак да използвате кабинета ми и ви е необходимо уединение, само щракнете това лостче. Страхотна ключалка. Човек с моята професия се нуждае от сигурност.

Мъжът пристъпи напред и излезе на светлината.

Дейв се вгледа в лицето му. Приличаше на самия дявол и беше зловещо красив като Луцифер. С грациозността на ловуваща котка той седна на един от люлеещите се столове и се усмихна.

— Позволете да ви се представя.

Усмивката му стана по-широка. Зъбите му се показаха.

— Когато започна така, чувствам се задължен да добавя, че съм богаташ и тъй нататък. Николас Лий на вашите услуги. Наричайте ме Ник.

Шефът на „Лий, Бах и Уошът“. Дейв не се беше срещал с него, но позна и името, и лицето му — през 80-те то красеше кориците на „Инститюшънъл Инвестър“, „Бизнес Уийк“, „Форчън“ и половин дузина други списания. Ала през 90-те физиономията му се срещаше все по-често в бизнес раздела на „Таймс“, обикновено под заглавие, съдържащо думите „федерални обвинения“.

— Дейв Елиът.

— Така и предположих и трябва да кажа, че съм очарован и възхитен да се запозная с вас.

Дейв го погледна въпросително.

— Ами, човек винаги се вълнува, когато се запознава с някоя знаменитост, нали?

— Толкова ли съм известен?

— Много, уверявам ви. Таблоидите са украсени с вашата снимка. Не че някой би ви познал. Промяната, която сте извършили с външността си, е удивителна. Между другото, вестниците ви наричат „изпаднал в амок изпълнителен директор“ — не особено благозвучно прозвище, ще се съгласите. Освен това моите източници ми докладваха, че утрешният брой на „Уол Стрийт Джърнъл“ ще сложи снимката ви на видно място. Заглавието обаче няма да бъде толкова ласкателно.

— В какво ме обвиняват? — изстена Дейв.

— В нищо. Само догадки. В наше време, когато адвокатите, занимаващи се с дела за клевети, стават все по-богати, никой издател или разумен човек не би обвинил никого в нищо. Вместо това задават въпроси, излагат хипотези и изпъстрят изреченията си с думи като „предполагаемият“, „вероятният“ и „евентуалният“. Така например, предполага се, че вие сте изхвърлили през прозореца злочестия шеф на „Сентерекс“. Вероятно сте го направили, защото той ви е заловил да бъркате в меда. Евентуално сте злоупотребили с парите на корпорацията. Обикновено е така, нали?

— Да.

— Е, кажете ми, сър, такъв ли е случаят? Отмъкнахте ли парите? Не се стеснявайте. Ние тук сме приятели и аз съм свикнал да ми се доверяват. Кажете, колко свихте и защо? За пиячка, червенокоси мадами или конни надбягвания? Хайде, сър, кризата на средната възраст спохожда всички ни. Не се срамувайте да признаете въздействието й. На мен можете да кажете всичко. Аз съм изключително дискретен.

Черните като въглен очи на Лий искряха. Кожата му блестеше. Беше прекалено силно заинтересован от Дейв.

— Сега това няма значение.

Ник Лий се наведе напред. Дейв видя, че над горната му устна са избили капчици пот.

— Разбира се, че няма. Проява на чисто любопитство от моя страна. Въпреки това ще бъде много любезно, ако го задоволите. Любопитството, имам предвид.

Дейв поклати глава. Току-що бе разбрал защо Лий проявяваше такъв интерес към него и към „Сентерекс“. Сега вече имаше намерение да се позабавлява.

— Може би ще сключим сделка — самодоволно се усмихна Лий. — В края на краищата това е моята професия. Човек купува, продава и се надява на скромна печалба. Търговията е душата на капитализма. И така, ако бъдете любезен и ме осведомите за положението, може би аз ще мога да ви направя някоя дребна услуга.

— Предпочитам да е по-голяма.

— Ах, колко сте хитър. Всичко ви е ясно.

— Разбира се. Утре акциите на „Сентерекс“ ще отидат в тоалетната чиния. Новината за смъртта на Бърни и слуховете за финансова нестабилност ще свършат тази работа. И ако аз…

Вътрешният му глас го посъветва: Хвани се на стръвта.

— Или някой друг… действа бързо и изчезне с наличните суми на „Сентерекс“, акциите на корпорацията ще паднат още. От друга страна, ако всичко върви добре, акциите ще скочат. И в двата случая човекът, който знае истината, ще бъде в изгодно положение.

Лий се хвана на въдицата. Дейв се уплаши да не му потекат лигите.

— Възможностите са толкова привлекателни.

— Някой, разполагащ с информация отвътре, може да спечели пет долара за всеки долар, който инвестира.

— Предпочитам да мисля за пет милиона долара за всеки инвестиран милион — презрително изсумтя Лий.

— Както желаете.

— Е, сър, ще сключим ли сделка? Моментът е назрял. Съвсем скоро ще започне търговията в Лондон, Франкфурт, Амстердам, Цюрих и Милано. Ако ще се споразумяваме, да не губим време, за да мога да си върша работата.

— Какво е предложението ви?

— Най-изгодното за вас. Злочестата участ на някои мои колеги ме убеди да се погрижа за бързото си придвижване. Човек никога не знае кога ще му се наложи да си обере крушите. Ето защо, на отсрещния бряг на Хъдсън, на летище „Тетърборо“, държа един „Гълфстрийм“, зареден с гориво и готов да отлети по всяко време на денонощието. На борда има всичко необходимо, в това число няколко пакета германски марки, швейцарски франкове, йени и лири стерлинги. Можете да изберете къде да намерите убежище — Южна Америка или, ако желаете, слънчева Испания, здравословна Португалия или дори безгрижна Гърция. Животът по тези места е евтин, климатът — мек, а властите — лесно подкупни. Лимузината ми е паркирана на 15-та улица, сър. Шофьорът чака. След час можете да загърбите всичките си неволи. Какво ще кажете?

— Че ще ме предадете на полицията веднага щом изляза от кабинета ви — отговори Дейв и насочи пистолета към гърдите на Лий. — Според вестниците ви заплашва съд за всяко едно престъпление, упоменато в Наказателния кодекс. Ще предложите мен, за да отпаднат някои от обвиненията към вас. Вие сте търговец, мистър Лий. Сам го казахте. Не бихте подминали такава сделка.

Лицето на Ник посърна.

— Не, аз всъщност…

— Затваряйте си устата. Ще ви кажа две неща. Първо, не съм отмъкнал парите на „Сентерекс“. Поне не бях сам, а двамата с Бърни. Всъщност идеята беше негова. Ограбихме пенсионния фонд, социалните осигуровки и наличните суми. Гепихме всичко. Не остана нито цент. „Сентерекс“ фалира. Бърни не издържа на напрежението. Затова скочи през прозореца.

Лий кимаше ожесточено, а очите му горяха от алчност.

— Да, о, да!

— И второто е, че ще заспите.

— О, не. Не можете да го направите. Чуждестранните пазари ще отворят всеки момент…

— Жалко. Но не се притеснявам. Убеден съм, че ще се събудите навреме за нюйоркския.

— Моля ви — хленчеше Лий. — Позволете ми да се обадя поне във Франкфурт…

— Ами…

Дейв стана. Лий го погледна с надежда. Сетне посегна към телефона. Дейв хареса ъгъла, под който държеше брадичката си. Ник прочете израза в очите му и изписка:

— Не ме удряйте! Ще потече кръв. В банята има приспивателни. Само не ме удряйте!

Златният часовник на Николас Лий стоеше добре на ръката му. Дейв се нуждаеше от часовник и с удоволствие установи, че Лий носи същия тежък „Ролекс“ като неговия.

Портфейлът на Ник обаче се оказа безполезен. Той съдържаше само кредитни карти. Ала имаше и осемнайсеткаратова златна щипка, която държеше петстотин долара от банкноти по двайсет, петдесет и сто.

Първо му пробутваш лъжлива информация за „Сентерекс“, после го обираш. Харесвам стила ти.

Дейв пъхна една възглавничка под главата на Лий. Поне това можеше да направи.

Радиопредавателят в джоба му започна да заеква. Чу се гласът на Рансъм.

— И така, момчета, време е за рокендрол.