Хайка

1.

Ако имаше малко късмет, Мериголд Фийлдс Коен, която вероятно бе зачената в онова лято, когато той язди по високата планина Сиера и спа на брега на идеалното зелено и незабравимо езеро, може би още беше в безсъзнание. Ако беше така, тя нямаше да е чула думите на сина му и щеше да използва диктофона, когато настъпеше моментът Дейв да избяга.

Той не искаше нищо повече, освен да не се натъква на Рансъм и хората му. Но ако станеше нещо, преди Мардж да е пуснала записа, Дейв трябваше да има карта и маршрут за бързо бягство. Засега бе успял да се справи с преследвачите си и бе заложил на дефанзивната игра. Дойде обаче време да промени тактиката си. Освен това дължеше нещо на Рансъм, защото бе намесил сина му в цялата история. Всъщност му дължеше много неща.

1, 2, 3, 5, 7, 11, 13, 17, 19, 23, 29, 31, 37, 41, 43, 47.

Прости числа. Ако ги разделиш на всяко друго число, освен на единица или на собствената им стойност, се получава дроб. Простите числа са неизчерпаем източник на вдъхновение за математиците и с тях се смята лесно — още повече, ако се интересуваш само от по-малките от петдесет.

Професор Роб казваше: „Господа, представяте ли си в какво неприятно положение би се оказал един саботьор, ако попадне в собствения си капан? Представете си, че лежите сред димящите отломки с откъснат крак или с изкормени вътрешности. Замислете се колко огорчени бихте се чувствали, ако знаете, че самите вие сте нагласили адската машина, която ви е ранила. Господи, няма ли да се изчервите? Вих казал, че това е едно от най-стъписващите преживявания в живота. За да избегнете такива досадни и унизителни моменти, днес ще ви преподам малко аритметика. Ще обсъдим и ще научим някои прости математически прогресии. Тези формули са много полезни за определянето на мястото, където може да сте приготвили малка лудория за назидание на противника.“

Има шестнайсет прости числа по-малки от петдесет. Дейв заложи капани на аварийните стълби на шестнайсет етажа. Шестнайсет на източното стълбище, шестнайсет на западното и шестнайсет на южното.

Инструкторите в лагер Пи бяха изтъкнали значението на простотата. Сполучливият капан е простият, направен така, че да причини максимум ефект с минимален брой подръчни материали. Както във всяко начинание, така и в изкуството на мръсните номера, простотата е най-великата мъдрост.

Дейв уважаваше простотата. Неговите капани — „шегички“, както ги наричаха инструкторите — включваха парчета тъмнозелен телефонен кабел, опънат ниско над горните стъпала, кофи, пълни с хлъзгав течен сапун, поставени в ъглите, откъдето лесно можеха да бъдат взети от един бягащ човек, ведра с лепкав бързо втвърдяващ се цимент, готови да бъдат катурнати, контейнери, пълни със запалителен промишлен почистващ разтвор, сложени на леснодостъпни места, тежки жици, внимателно увити около тръбопроводите така, че да могат лесно да се размотаят, евтини ножове за отваряне на пликове, прикрепени с изолирбанд на островърхи групи по три, привидно безобидни купчини хартия, постлани върху две от площадките на стълбищата, размотан от пожарния кран и опънат по стълбите на пет етажа маркуч, три метални кутии с мастило за копирна машина, готови да изригнат, заслепяващ черен прах и някои други неща.

Преподавателите му биха се гордели с него.

Дейв се съмняваше дали всичките му капани ще влязат в употреба. Много от тях може би нямаше да бъдат задействани. А що се отнасяше до останалите, те най-много можеха да счупят някой крайник или да разкъсат плътта. Повечето бяха поставени само като препятствие и не бяха предназначени да убиват. Целта беше да забави Рансъм и хората му.

От друга страна, приятелю, ако искаш да причиниш истински неприятности…

В килера на чистачките Дейв намери пет големи кашона с по двайсет бутилки амонячен почистващ препарат.

Амонякът е често използвано вещество. Употребяват го за миене на прозорци, за обеззаразяване на тоалетни и за излъскване на порцелан. Той е обикновена съставна част на всяко домакинство.

В лагер Пи бяха научили Дейв как да използва такива домакински препарати. Той знаеше, че всеки кухненски килер представлява арсенал от отрови, запалителни смеси и експлозиви. Съчетани в съответните пропорции, не малка част от тях се превръщаха в смъртоносни оръжия.

Смесен с йод, шишенца от който има във всяка служебна аптечка, амонякът образува утайка от малки кристали от азотен трийодид. Третирани по подходящ начин и изсушени, те се превръщат във вещество с търговска стойност. Продават го под друго име, добре познато в минната промишленост, като идеално средство за взривяване на рудни жили. Единственият проблем на това вещество е неговата неустойчивост. Само трийсет килограма налягане, упражнено върху кристалите и…

Бум! — самодоволно се изкикоти ангел — пазителят на Дейв.

2.

Малко след 18 часа Дейв влезе в капана.

Докато залагаше „шегичките“ си, той стигна до извода, че главорезите на Рансъм стоят настрана от стълбите. Достатъчно беше да охраняват изходите на приземния етаж. Освен това пушачите — прокудени от кабинетите си, прокажените на двайсетия век — излизаха на стълбището, за да се насладят на една скришна и срамна цигара. Докато присъствието на един телефонен техник, разнасящ жици нагоре-надолу по етажите, беше незабележимо за пристрастените към никотина, то патрулиращите главорези неизбежно биха се усъмнили.

Ако беше на мястото на Рансъм, Дейв би заповядал на хората си да стоят далече от стълбищата, дори след като работният ден бе свършил. За съжаление работното време наистина бе изтекло и някои от хората на Рансъм започваха да стават игриви. Дейв се зачуди дали шефът им знае какво са намислили. Вероятно не. Човек като Рансъм никога не би одобрил такъв нескопосно приготвен капан. Той беше несъвместим с професионалните изисквания на Рансъм. Дейв също го намери за достатъчно аматьорски, за да бъде опасен.

Вече никой не може да ти помогне.

Двама от хората на Рансъм бяха застанали на западното стълбище. Бяха се свили в ъгъла на трийсет и деветия етаж, близо до аварийния изход. Единият, който несъмнено се мислеше за много хитър, беше изключил луминесцентното осветление над вратата. Циментовата площадка, студените сиви стени и изходът бяха потънали в мрак.

Издадоха ги сенките. Ако бяха оставили осветлението, Дейв щеше да ги забележки, едва когато станеше твърде късно.

Старият номер с изгасянето на лампите. Онези типове са чели прекалено много Робърт Лъдлъм. Ако са достатъчно добре обучени, ще има още двама на трийсет и втория етаж. Стандартна тактика на засада, точно по учебника.

Идеята беше да го заклещят между трийсет и втория и трийсет и третия етаж. Двама стрелци горе и двама долу. Техническият термин беше „кръстосан огън от фланговете“. Жертвата става на кайма.

Което означава, че вълнението ще започне, когато стигнеш до средата на следващия ред стъпала.

Дейв изкачи последните няколко стъпала към трийсет и втория етаж. Стъпките му отекваха по цимента. Двамата мъже, скрити в тъмнината, знаеха, че идва. Щяха да го чуят, да го проследят и да зашепнат по предавателите.

Откога ли стоят там и се ослушват? Дали са имали време да повикат още хора?

Дейв видя противниците си. И двамата се бяха долепили до стената и държаха къси и застрашителни щурмови пушки.

АР-15? Не, друг вид. С по-голям пълнител и повече патрони.

Дейв спря и затаи дъх. Измъкна ризата от панталона и избърса лицето си с нея.

— Мразя тези проклети стълби — измърмори той достатъчно силно, за да го чуят.

Единият от мъжете приближи предавателя до устата си.

Идиот. Не можеш едновременно да дърдориш по предавателя и да насочиш оръжието. На нищо ли не са ви научили?

Дейв сви рамене и продължи да се изкачва. Двамата мъже на следващия етаж нямаше да стрелят. Искаха да бъдат сигурни, че ще го уцелят, а единственият начин да сторят това беше като го подложат на кръстосан огън. Стрелбата щеше да започне едва когато Дейв стигнеше площадката между трийсет и втория и трийсет и третия етаж. Беше убеден в това.

Ала увереността не му помогна. Сърцето му биеше като обезумяло и изведнъж се задъха. На челото му избиха капки пот. Мускулът под лявото му око започна да потрепва неудържимо. Коленете му се огъваха. Пушеше му се.

Има моменти, когато напълно съзнателно влизаш в капана. Понякога го правиш, защото това е единственият начин да избегнеш противника, а друг път, защото единственият начин да постигнеш целта си е да дръпнеш пружината на капана. Но в повечето случаи — за да сложиш стръвта в приготвения от теб капан.

Което съвсем не улеснява нещата.

Ръцете му трепереха. Полагаше съзнателни усилия да не извади пистолетите.

Дейв продължаваше да се изкачва. Едно стъпало. Две. Три. Четири…

Появи се само за миг. Мъжете на трийсет и третия етаж не го видяха повече. Те бяха насочили оръжията си към площадката на осем стъпала пред него и го чакаха да сгреши. Онези зад вратата напрягаха мускули и се готвеха да изскочат. И двата екипа знаеха коя е мишената им. Очакваха я с нетърпение и вероятно си мислеха как, когато всичко свърши, ще се потупват по гърба, ще се шегуват, ще запалят цигари и ще се уверяват взаимно, че случаят Дейвид Елиът не е бил особено трудна задача.

Дейв сложи ръка на парапета — студен, кух и цилиндричен.

Пое дълбоко въздух.

До партера имаше трийсет и два етажа. Не успееше ли, край на всичко.

Дейв прескочи стълбището и отсрещните перила и се приземи на пръсти. Скокът беше къс и лесен — само миг на опасност.

— Мамка му! — чу се глас отгоре.

Патрони обсипаха бетонната площадка, на която бе стъпил. Но Дейв вече не беше там.

Вкопчи се в перилата и хукна надолу. Взимаше по две-три стъпала едновременно. Трябваше да мине покрай следващата площадка. Ако беше още на стълбите, водещи към трийсет и втория етаж, хората зад него щяха да видят прекрасния му гръб.

Аварийната врата се отвори с трясък. По бетона отекнаха стъпки.

Дейв прекрачи перилата и скочи. Градушка от куршуми раздра въздуха около него.

— Мръсно копеле! — отчаяно изкрещя някой.

Дейв Елиът бягаше.

— Тук Чапла! Той е на трийсет и първия… на трийсетия… Слиза надолу! Къде сте? Какво? На западното стълбище, задник такъв! Веднага отивайте там!

Някой изпразни един-два пълнителя надолу по стълбището. Куршумите се удариха в стените и разпръснаха парченца бетон. Дейв почувства пареща болка в рамото.

Хората на Рансъм препускаха надолу по стълбите и стреляха. Навсякъде рикошираха куршуми.

Стандартна оперативна процедура. Ако не можеш да уцелиш мишената с един-единствен изстрел, обсипи го с куршуми.

Дейв прескочи още едни перила. Под брадичката му изсвири куршум. Той изтръпна. Някъде долу се отвори врата. Друга група мъже хукнаха нагоре. Опитваха се да го притиснат.

Двайсет и шести етаж. Остава още един.

Дейв се подхлъзна, подпря се и се изправи. Вече беше там, където искаше — на двайсет и петия етаж.

Погледна нагоре. Пожарникарският маркуч беше на мястото си. Положил бе доста усилия, докато го размотае до двайсет и деветия етаж. Не очакваше, че ще го използва.

Хората на Рансъм вече бяха стигнали до маркуча. Не го видяха.

Дейв сграбчи червеното емайлирано колело с две ръце и се опита да го завърти. То не помръдна. Раздруса го. Нищо.

Дейв се подпря на пръсти и се напрегна. Колелото мръдна. Маркучът изклокочи и изсъска. По него потече вода. Дейв натисна още по-силно. Колелото започна да се върти свободно. Съскането прерасна в бучене. Маркучът вече не беше плосък и неподвижен. Той се напълни, изду се и взе да се движи. Водата бушуваше в него и се изкачваше по стъпалата, а налягането се повишаваше с всеки изминат сантиметър.

Ако си спомням добре, налягането е сто и петдесет килограма. Адски силно, приятелю.

Маркучът се раздруса, извъртя се надясно и започна да се надига. Приличаше на живо същество — огромна жълто-кафява змия, която се събужда. А щом се тресеше тук, то пет етажа по-нагоре краят му сигурно…

По стълбището отекна писък.

… Неудържимо се клатеше напред-назад. Струята можеше да строши крака на як човек.

Писъкът се извиси. Приближаваше я със страхотна скорост. Дейв погледна нагоре точно когато тялото прелетя над главата му. Мъжът падаше надолу, като размахваше ръце и се опитваше да се хване за перилата. Лицето му беше пребледняло от безнадежден ужас.

По дяволите. Дейв не искаше да ги убива. Целта му беше само да ги забави.

Отгоре се чуха други викове и порой псувни. Дейв не им обърна внимание. Имаше по-сериозни грижи. Мъжете, които се изкачваха, се приближаваха до него. Ако разбиеше ключалката и побегнете по двайсет и петия етаж, те щяха да се озоват точно зад него и той щеше да се превърне в лесна мишена.

Вече ги чуваше. Бяха два-три етажа по-надолу.

— Какво става там горе? — задъхан попита единият.

— Има само един начин да разберем — отговори друг, не толкова задъхан глас.

Стъпките им отекваха по бетона. Тичаха.

Ято куршуми от автоматичен откос пробиха маркуча. От дупките бликна вода, която намали налягането. Мъжете вече препускаха безпрепятствено по стъпалата.

Преди известно време, когато залагаше капаните си, Дейв бе увил няколко тръби с дебел коаксиален кабел. Едната се намираше на този етаж. Кабелът беше прикрепен здраво. Дейв грабна свободния му край и го омота между краката си.

Кажи ми, че няма да направиш това.

Уви го два пъти около левия, после около десния си крак.

Ти си напълно откачен.

Преметна го през лявото си рамо, сетне между бедрата, кръстоса го на гърба и го прехвърли през раменете си.

Бърз и здрав възел. Готово.

Дръпна кабела. Той не помръдна. Хамутът, в който се завърза, беше набързо направен, но представляваше надеждна имитация на парашутистко седло.

Покрай гърдите му профуча куршум. Дейв не се замисли за него. Пристъпи напред, подскочи веднъж на пръсти и скочи над перилата. Гмурна се с дълго упражнявано, но незабравено съвършенство. Сякаш отново се потопи в калните кафяви дълбини на изумруденозеленото езеро от детството си.

Почувства се добре.

Прелетя празното пространство между стълбите. Докато се приземяваше, зърна едно лице с широко отворени очи и зинали уста.

— Мили боже! — промълви мъжът.

Някъде изсвистя куршум, но беше твърде далеч, за да се тревожи за него.

Дейв се вкопчи в кабела и се приготви за падането. Предполагаше, че няма да е по-зле от първия скок от хиляда двеста и петдесет метра над Форт Браг. Един-двама от по-отраканите пускаха безсолни шеги. Всички останали мълчаливо отбягваха погледите на другарите си. Онова гадно копеле, кубинският сержант, ръководеше скоковете. Стоеше до отворената врата и крещеше мръсни думи срещу вятъра. Как му беше името…?

Кабелът се опъна и се впи между краката на Дейв. Неочакваната болка изкара въздуха от белите му дробове.

Господи! Колко боли!

Дейв се залюля наляво, изви се над перилата на двайсет и първия етаж и се блъсна в стената. Интуитивно развърза възела, тупна на бетона и се претърколи.

— Мамка му! — изкрещя някой. — Видяхте ли го оня хапльо?

— Слизайте надолу! — извика друг. — Не го оставяйте да се измъкне!

Дейв извади пистолетите. Краката му бяха вцепенени. Изправи се с усилие. После се ухили, оголи зъби и изпразни един пълнител от двайсет патрона нагоре по стълбите.

Още ли се забавляваме?

Време беше да се придвижва. Куршумите свистяха и отскачаха от стъпалата над него. Дейв критикуваше безпристрастно стрелбата на преследвачите си. Виждаха го ясно. Ако бяха добри стрелци, щяха да го улучат. Скокът му ги бе смаял.

Може ли вече да се махаме от тук?

Дейв Елиът хукна да бяга. Тичаше по вертикала, както бе правил през целия ден, но не се приближаваше дори на крачка към свободата. Ала не го и залавяха.

Прескочи с лекота жицата, опъната на деветнайсетия етаж. На седемнайсетия чу, че наблизо паднаха един-двама човека. Усмихна се на писъците им и изля две кофи хлъзгав течен сапун на стъпалата.

Някои от преследвачите му псуваха и се качваха нагоре. Други викаха и стенеха — онези със счупените кости. Дейв долови болката им и сподави кикота си.

На петнайсетия етаж чу изпелтечените, но въпреки това приятни за ухото ругатни на някой, който бе загубил обувката си в лепкавата прегръдка на бързо втвърдяващия се цимент. Псувните му бяха прочувствени и още по-ценни поради откровеността си.

За разлика от него мъжът, озовал се до микровълновата фурна в неподходящия миг, не псуваше, а хленчеше. Изглежда, бе изпаднал в шок. Вероятно се нуждаеше от спешна медицинска помощ. Много неприятно. Освен това щеше да оживее. Дейв беше скрил няколко двулитрови шишета от диетична кока-кола в микровълновата фурна и я бе включил в аварийния контакт. Докато минаваше тичешком покрай нея, Дейв натисна копчето. След четирийсет и седем секунди взривът от вряла кока-кола и шрапнел от пръснатата на парчета вратичка на печката премахнаха още един от преследвачите му.

Докато бягаше и се кикотеше, Дейв чу всичко — разярените ранени, цветистите им псувни и виковете за помощ.

На четиринайсетия етаж беше сложил бутилка с почистващ разтвор. С не по-малко прозорливост бе прикрепил към нея и кутия кибрит.

Мъжете зад него забавиха ход и Дейв разполагаше с достатъчно време, за да изпразни бутилката, да драсне клечката и докато слиза към дванайсетия етаж, да я хвърли в локвата от течността. Когато тя избухна в пламъци, той вече не можа да се сдържи.

Последното, което преследвачите чуха, беше гърленият му смях — израз на безкрайна радост и неподправено удоволствие — отекващ по стълбите. Те спряха, спогледаха се в недоумение и поклатиха глави.

Двете парчета емайлиран месинг издрънкаха мелодично, докато подскачаха по полевото бюро на полковник Джон Джеймс Кройтер. Той ги взе, вдигна ги към светлината и присви очи. Превъртя език в устата си, почеса се по главата и се намръщи.

— Лейтенант, цял ден ли ще стоиш така, сякаш си глътнал бастун, или ще ми кажеш какви са тия дрънкулки?

— Значки, сър. Това са отличителните знаци на руския офицер.

Дейв не можа да сподави самодоволството в тона си. Дори не се опита.

Кройтер потърка лице. Погледна Дейв, после отново се вторачи в двете месингови емблеми.

— Може би майор.

— Тъй вярно, сър. Точно така.

Дейв сложи сгънат лист хартия на бюрото на полковника. Кройтер го погледна така, сякаш бе мъртъв плъх.

— А това да не е списък за подаръци за Дядо Коледа?

— Не, сър. Това е името на капитана, един от нашите верни съюзници. Майорът ми го даде малко преди преждевременната си смърт.

Той прехапа език. Налагаше се. В противен случай щеше да се изсмее.

Кройтер разгърна хартията и кимна. Потропа с пръсти по пакета „Кемъл“ без филтър, драсна клечка кибрит и се намръщи, докато всмукваше дима.

— И как точно, млади лейтенант Елиът, успя да извършиш този изключителен и свръхестествен подвиг?

Дейв оголи зъби.

— Ами, сър…

Усети как смехът напира в него.

— Изчислих, че…

Лицето му почервеня от усилието да се овладее.

— Животът е…

Вече не можеше да се сдържа.

— Много по-забавен…

Положението бе безнадеждно.

— От смъртта!

Избухна в смях.

Джек Мамбата отметна глава назад и също започна да се смее.

— Я гледай, лейтенант, че ти си бил голяма работа. Само това ще ти кажа. Може би това ще е началото на едно красиво приятелство между нас.

3.

19 часът и 3 минути.

Дейв Елиът излезе от асансьора и тръгна из четирийсет и петия етаж.

Време е да се върнеш на местопрестъплението. Ако съществуват някакви отговори, ще ги намериш там.

Апартаментите на изпълнителните директори бяха заключени. Администраторката си бе тръгнала отдавна и всички секретарки си бяха отишли вкъщи преди 18 часа. Може би бяха останали един–двама работохолици. Дейв се надяваше да не се натъкне на тях, но ако това станеше, беше подготвен за срещата.

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и натисна дръжката.

Прекоси бързо приемната и зави наляво по коридора, водещ към кабинета на Бърни Лийвай. Там инстинктивно спря, обърна се и тръгна по коридора, където преди дванайсет часа се бе крил от куршумите на Рансъм и Карлучи.

Ремонтът беше безупречен. Дупките от куршумите бяха запълнени, върху вдлъбнатините бяха залепени тапети и нямаше нито драскотина.

Никакви доказателства. Опиташ ли се да покажеш на някого какво се е случило сутринта, той само ще те изгледа и ще поклати тъжно глава. Горкият Дейв, ще кажат, всичко е във въображението му.

Той погледна мокета там, където се бе изляла кръвта на Карлучи. Нямаше никакво петно, нито дори загатване, че кръвта на един човек бе изтекла там. Мокетът бе заменен с друг, от същата материя и цвят и износен като всички останали.

Хубава, професионална работа. Но какво друго би могъл да очакваш от мистър Рансъм и компания?

Дейв се върна в кабинета на Бърни и докато влизаше в приемната, едва не се сблъска с безукорно облеченото тяло на доктор Фредерик Л. М. Сандберг — младши.

Сандберг отстъпи една крачка назад, погледна през рамо, после се окопити.

— Добър вечер, Дейвид — напевно каза той с аристократична учтивост.

— Здрасти, докторе.

Фред Сандберг беше най-възрастният член на борда на директорите на „Сентерекс“. Преди няколко години се бе пенсионирал като декан на Йейлския медицински факултет, но продължаваше да практикува частно. Клиентелата му се ограничаваше с ръководните кадри на корпорацията. Беше толкова добър, колкото и скъпо платен. Личен лекар на Бърни, Дейв и на повечето изпълнителни директори на „Сентерекс“.

— Как се чувстваш тази вечер, Дейвид?

Тонът на Сандберг беше тих, спокоен и неподражаемо възпитан.

— Бил съм и по-добре.

— И аз така чух — усмихна се лекарят.

— Както и всичко останало, предполагам.

— Да. Късно следобед Бърни свика съвещание на Управителния съвет. Ти, разбира се, беше единствената точка в дневния ред.

Сандберг поглади безупречно избръснатото си лице, сякаш обмисляше следващата си реплика. Дейв го изпревари.

— Докторе, ти ме познаваш добре, нали? Преглеждаш ме от пет години.

Лекарят надникна над позлатените рамки на очилата си.

— Така е.

— Тогава знаеш, че не съм луд.

Сандберг го възнагради със специфичната си професионална усмивка.

— Разбира се. Трябва да те уверя, че нито аз, нито който и да е друг мислим, че ти всъщност си…

Той сбърчи аристократичния си нос в очакване да употреби някой неподходящ и непрофесионален термин.

— Луд.

— Казват, че става дума за халюцинации, предизвикани от някакво лекарство. Така ли?

— Това не са само празни приказки. Аз видях доказателства. Агент Рансъм…

— Агент ли? За такъв ли се представи?

Марк също бе употребил думата „агент“.

— Рансъм не само се представя за такъв. Той е федерален…

— Лъже. Той е наемен убиец.

Изражението на Сандберг изразяваше едновременно състрадание и съжаление. Под жълто-кафявото спортно сако носеше светложълта жилетка. Само човек с неговия стил и излъчване би могъл да си придаде такъв екзотичен вид. Лекарят затършува в единия от джобовете си.

— Внимавай, докторе. Трябваше да те предупредят, че съм опасен.

— Всъщност го направиха.

Сандберг извади бяло правоъгълно картонче и каза:

— Ето. Визитната картичка на агент Рансъм. Виж я.

Дейв я грабна от ръцете му.

Имаше телефонен номер, адрес във Вашингтон и официален релефен печат.

Дейв изкриви устни.

— Красиво напечатана, но евтина.

— Не е фалшификат, Дейвид — тихо и малко тъжно каза Сандберг.

— Сутринта в джоба му имаше друга визитна картичка. Специализирана консултантска група. Пишеше, че е…

— Дейвид, уверявам те, че проверих задълбочено документите на агент Рансъм. Не съм стигнал до тази възраст и положение, без да си създам определен кръг от познанства. Разпитах дискретно някои стари приятели. Те бяха убедени, че той наистина е такъв, за какъвто се представя.

Дейв поклати глава.

— Човекът е професионалист, Фред. Заблудил е теб и приятелите ти. Така постъпват професионалистите.

— Добре, Дейвид, щом казваш. Но след като не е правителствен служител, какъв е тогава?

— Да ме вземат дяволите, ако имам представа. Само знам, че от сутринта насам той и една шайка такива като него се опитват да ме убият.

На лицето на Сандберг се изписа оживен професионален интерес. Сякаш питаше: „Е, мистър Елиът, и какво ти направиха извънземните, след като те отвлякоха на планетата Хикс?“

— Докторе… — заеквайки започна Дейв. — Фред, не ме гледай така. Трябва да ме изслушаш.

— Разбира се, Дейвид. С удоволствие. Но се опасявам, че мога да си представя съдържанието на разказа ти. Накратко казано, твоята версия е, че безименни хора от неизвестна организация искат да те убият поради причини, които не можеш да проумееш. Нищо не си направил. Ти си невинен и безобиден. Но Те — с главно „Т“ — желаят смъртта ти. Това ли е историята, която ще ми разкажеш?

Стомахът на Дейв се сви. Той потърка устни и погледна краката си.

— Дейвид — продължи Сандберг, — бъди любезен и ми направи една услуга. Замисли се върху приказките, които си решил да ми разкажеш. Прецени достоверността им. После ми отговори дали не са подозрителни и… Ами, симптоматични за определено умствено разстройство.

Дейв се намръщи и поклати глава.

— А сега е твой ред да бъдеш любезен и да ми направиш една услуга. Поразсъждавай върху моя разказ. Помисли какво би станало, ако това е истина, и за лъжите, които са разказали, за да убедят всички, че съм откачил.

Сандберг започна да говори така, сякаш нежно укоряваше вироглаво дете.

— Не става дума за версии, Дейвид, а за документи. Показаха ми ги. Както знаеш, аз съм в управителния борд на два съвета по отбраната и имам привилегията да притежавам удостоверение за сътрудник на Службите за сигурност. Следователно, господата, които искат да… те задържат, бяха съвсем лесно убедени да ми покажат документите. Картината, която обрисуваха, беше много неприятна. Ти, разбира се, нямаш вина. Ти си само една нищо неподозираща жертва. Боя се, че не прави чест на страната ни онова, което са направили с теб и бойните ти другари. Това надминава всякакви граници.

— Нищо не са ми направили — процеди през стиснати зъби Дейв. — Виж какво, докторе… Фред, показали са ти фалшиви документи. Това е лъжа и измама — съвършена, кръгла, симетрична, пълна и колосална.

— Отново цитираш Марк Твен, а?

— Нямаше да го правя, ако бях смахнат.

— Възможно е. Дейвид, разговаряли сме за нещо сходно с твоя случай. Спомням си как реагира на загрижеността ми и поради тази причина се колебая да повдигна въпроса.

— Какво? Хайде, докторе, казвай.

— Още ли… Извинявай, Дейвид, много ми е неудобно да те питам… Но още ли чуваш гласове?

— Господи, докторе! Та това е… нищо. Само начин да… Точно както ти казах — всъщност не е глас, а разговарям със себе си.

— Разговаряш със себе си — бавно повтори Сандберг и кимна.

Този жест каза всичко.

— По дяволите, не съм…

— Сигурно си спомняш, че когато за пръв път спомена за тази, да я наречем особеност, аз предложих да се посъветваш с един мой колега специалист.

— Докторе, казах ти тогава и пак ще повторя — не ми е необходим психиатър. Нормален съм като теб.

Сандберг поклати глава.

— Дейвид, много е важно да го разбереш — никой не твърди, че си ненормален. Уверявам те, че не си умствено увреден в обикновения смисъл на думата. Видях неопровержими доказателства, че навремето на мнозина войници като теб са давали експериментални лекарства. Впоследствие са възникнали непредвидени усложнения. Казаха ми, че командирът ти…

Дейв удари с длан по стената.

— Господи! Така ли ти казаха? Че това се е случило, защото всички сме били под въздействието на някакви вещества?

Сандберг отново бръкна във вътрешния си джоб. Дейв вдигна пистолета. Лекарят извади пакетче ментови бонбони.

— Моля те, Дейвид, не е нужно да насочваш онова нещо към мен. Ти несъмнено мислиш, че разни хора се опитват да те убият. Трябва да разбереш обаче, че всички доказателства…

— А това? — попита Дейв и размаха пистолета.

— Предупредиха ме. Взел си го от един полицай.

— Докторе, това не е полицейски пистолет. Разгледай го.

— Не разбирам от оръжия. Ненавиждам ги.

Дейв изръмжа от отчаяние.

Сандберг понижи глас и възприе по-свойски тон.

— Има и още нещо, Дейвид. Хелън ми се обади.

— По дяволите!

— Тя, естествено, е загрижена за теб и за въздействието на експерименталните лекарства. И тъй като от известно време чувства, че бракът ви не е…

— Зарежи това, докторе. Сега не е време за такива неща. По дяволите, аз…

Гласът му стана по-груб, като разбра какво е намислил Фред.

— Извади си ръката от вътрешния джоб. Какво има там?

Сандберг се усмихна тъжно.

— Флаконче със спрей. Раздадоха ги на всички. Целта е само да те укротим. Обещавам ти, че това е намерението ни.

— Докторе, ние сме приятели, нали?

— Искрено се надявам да е така.

— Добре тогава, защото онова, което ще направя, е в духа на приятелството.

Сандберг се опита да отстъпи назад, но не можа. Без да усети, Дейв го бе накарал да се придвижи така, че гърбът му да опре в стената.

4.

Обзавеждането на кабинета на директора често разкрива повече за компанията, отколкото годишният й отчет. Опитните инвеститори с основание изпитват съмнения към някой шеф на корпорация, който поверява обзавеждането на покоите си на „дизайнер“, наел на работа съпругата си. Обикновено резултатът е богато тапицирани, но геометрично странни мебели, керамични статуетки, боядисани в първичните цветове на притежаващите мерцедеси народни певци, и литографии в стила на съвременните майстори, но много по-скъпи от оригиналите.

В противоположния край на спектъра — срещан не толкова често в Ню Йорк, колкото в калифорнийската Силиконова долина и Масачузетс — стоят началниците, чиито кабинети са демонстративно егалитарни — метални бюра, пластмасови столове, незастлани с килими подове и голи стени, с изключение на дъска за писане и може би няколко диаграми. Служителите знаят, че трябва да внимават с такива шефове. Президентът на една корпорация по правило има последната дума. Но някои от тях смятат такава отговорност за изключително тревожна. За да я избегнат, те се обкръжават с плебейски украшения и се крият зад маската на демократично управление. Скромното обзавеждане е първият и най-отличителен белег на директора, който се страхува да взима решения.

Кабинетът на Бърни Лийвай не свидетелстваше за никое от тези неща. Досущ като обитателя си, той беше скромен и демонстрираше традиционните ценности. Малко по-голямо от кабинетите на изпълнителните директори, работното място на Бърни заемаше североизточния ъгъл на четирийсет и петия етаж. Прозорците му гледаха към Сентрал Парк, Сградата на Обединените нации, Ист Ривър, Куийнс, Лонг Айлънд и блещукащите води на далечния Атлантически океан. Бюрото му беше от тъмен махагон, грижовно изваяно в класически стил. Столът с висока облегалка беше купен от същите майстори, които обзавеждаха канцелариите на Върховния съд, а канапетата бяха издути и удобни. Имаше малко украшения, дреболии и сувенири — комплект писалки „Мон Блан“ в обсидианова поставка, древен абак, подарък от партньора му от Китай, една-единствена снимка в сребърна рамка на съпругата и децата му, гравирана шестостенна тежест за затискане на хартия, спомен от един от множеството му благотворителни жестове, и огромен, грозен 14,5-милиметров снаряд от съветско противотанково оръдие, на който бе гравирано името на Бърни и надписа: „Рота Би, Трети батальон, 1950–1952. Semper Fidelis“.

На стените имаше няколко картини — всички платени лично от Бърни. Целият декор в кабинета му излагаше на показ две ексцентричности — книгите му и машината за кафе. Книгите бяха събирани в продължение на десетилетие и половина — всички от жанра „укрепване вярата на ръководните кадри“. Шефът на „Сентерекс“ не можеше да устои на произведение, което обещаваше да разкрие непознати тайни за подобряване на управленската дейност. Бърни ги купуваше, четеше и им вярваше — поне, докато не се появеше нещо ново.

Дейв прокара пръсти по обложките и се усмихна на спомените, които му навяха.

Кафеварката на Бърни също го накара да се усмихне. Някога, вероятно под влияние на някой от калифорнийските гуру по мотивация, Бърни бе решил, че секретарките на изпълнителните директори в „Сентерекс“ няма да правят кафе. Посетителите вече нямаше да бъдат посрещани от грациозна секретарка, предлагаща им кафе, чай или какао. Това щеше да бъде задължение на самите изпълнителни директори.

Никой не можеше да проумее защо Бърни мислеше за толкова важно изпълнителните директори, получаващи шестцифрени заплати, да губят времето си, като се занимават с кафеварки, филтри и кафемелачки, но той беше непреклонен. Кухнята на четирийсет и петия етаж беше превърната в помещение за копирната машина и на всеки от изпълнителните директори беше дадена кафеварка „Тошиба“.

Резултатите бяха катастрофални — изцапани килими, разсипано по важни документи смляно кафе и скъпи шкафове, лишени от полировката си — да не говорим как смутените посетители, давещи се от противната течност, която им поднасяха, скришом изливаха съдържанието на чашите си в саксиите с цветя.

След месец на ескалираща съсипия, секретарките се разбунтуваха. Започнаха да идват рано, промъкваха се в кабинетите на началниците си и правеха кафе. Скоро на четирийсет и петия етаж се възцари спокойствие и всички, поставени в служебната йерархия надолу от Бърни, получиха онова, което искаха.

Бърни, вечно забравящ такива неща и повече разчитащ на секретарката си, отколкото желаеше да признае, отново бе оставил кафеварката си включена. Каната беше пълна с любимото му кафе, за което всички на етажа му завиждаха. Дейв изключи машината, наля си една чаша, отпи и се усмихна. Бърни твърдеше, че Сан Франциско е единственият американски град, където навсякъде се гордеят, че предлагат на гостите си вкусно кафе. Ето защо той поръчваше оттам специално арабско кафе, но отказваше да каже името на човека, от когото го купуваше.

— Искам — усмихваше се самодоволно Бърни — хората да запомнят, че са пили най-хубавото кафе в Ню Йорк при Бърни Лийвай. Тогава може би ще дойдат пак и ще сключим някоя сделка. Ако желаете да постъпите по същия начин, сами си намерете хубаво кафе.

Дейв се наслаждаваше на аромата на кафето. Беше идеално. Зачуди се дали няма да намери името на доставчика някъде из папките на Бърни.

Ако ще ровиш из папките на Бърни, трябва да търсиш нещо друго, приятелю.

Дейв остави внимателно чашата на един от месинговите подноси. Завъртя стола така, че да застане с лице към шкафа на Бърни и разби ключалката.

Горното чекмедже съдържаше личните и поверителни документи на президента на „Сентерекс“ — протоколи от заседанията на директорския съвет, квитанции за благотворителна дейност, осем папки за различните отдели, едната с надпис „Лаборатории Локиър“, бизнес проекти и прогнози, анализи за инвестиране и дузина папки с имената на ръководните кадри на „Сентерекс“.

Дейв извади тази с неговото име.

Беше изненадващо лека. Започваше с фотокопие на оригиналното му заявление за постъпване на работа в „Сентерекс“. Прикрепената към него снимка показваше нетърпелив млад мъж с подстрижка за два долара. Следваха шепа бележки, свързани с повишения, увеличения на заплатата и промени на задачите. Имаше няколко застраховки, характеристики от двама служители, които бяха наблюдавали работата му в първите дни, и екземпляри от различни договори и сделки, които бе подписвал, докато се изкачваше нагоре по служебната стълба на корпорацията. Накрая намери част от преписка между главния консултант на „Сентерекс“ и Комисията по сигурността. Веднага щом стана служител в корпорацията, всичко, с което се занимаваше Дейв, стана обект на интерес от страна на Комисията.

Последният лист хартия беше писмо от ФБР.

Стомахът му се сви.

Наредбата за съдействие на Министерство на отбраната ли? Но „Сентерекс“ не се занимаваше със сделки, свързани с отбраната. Всъщност не изпълняваше никакви правителствени поръчки.

Сигурен ли си?

Дейв препрочете писмото два пъти. Там нямаше много информация.

А датата?

Преди три дни. Какво, по дяволите, означаваше това? И защо след всичките тези години някой се опитваше да поднови удостоверението му за сътрудничество на Службите за сигурност, което му бе отнето в деня, когато го уволниха от армията?

Още по-неприятно…

Ако писмото не беше фалшификат, Дейв беше обект на федерално разследване. Пък и Рансъм разправяше наляво и надясно, че е федерален агент.

Да предположим, че доктор Сандберг има право и Рансъм действително е федерален агент.

Но в това нямаше логика. Правителството не пускаше наемници срещу невинни граждани. Не изпращаше екипи от въоръжени стрелци, за да убият един четирийсет и седем годишен бизнесмен. Това го имаше само във филмите, в криминалните романи и в теорията за световната конспирация. Само един смахнат лунатик можеше да твърди подобни неща. Освен това, ако привържениците на теорията за конспирацията имаха право, всички убити би трябвало да са загинали поради някаква причина. Те знаеха нещо. Бяха въвлечени в нещо. Имаха тайни.

Дейв не беше посветен в никакви държавни тайни. Нямаше…

Онзи военен съд беше секретен. После запечатаха документите. Накараха те да подпишеш декларация, че няма да казваш никому какво се е случило.

Не. Това беше толкова отдавна. Освен това Дейв не беше единственият човек, който знаеше за това. Имаше и други свидетели. Пък и всички, които присъстваха на процесите — съдии, прокурори, защитници и стенографи. Беше лудост само да си помисли, че…

Дейв погледна отново писмото от ФБР. Истинско ли беше? Или фалшификат? Имаше ли начин да разбере защо е било изпратено?

Той вдигна телефонната слушалка и набра номера на човека, който го беше подписал. От другата страна отговориха след първото позвъняване.

— Тук е Федералното бюро за разследване, Ню Йорк. Работното ни време е от осем и трийсет до седемнайсет и трийсет. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, моля, наберете го. Ако не, натиснете бутона със звездата.

Дейв мразеше проклетите роботизирани телефонни системи.

— Ако желаете да оставите съобщение на оператора, моля, натиснете бутона за повторно избиране. Ако искате достъп до системата телефонни секретари, моля, натиснете нула.

Дейв го направи.

— Моля, наберете фамилното име на човека, с чийто телефонен секретар желаете да се свържете, като използвате буквите, изписани до цифрите на телефонната шайба.

Дейв погледна подписа на писмото и набра името.

— В системата телефонни секретари няма човек с такава фамилия. Ако сте допуснали грешка или искате да опитате отново, моля, натиснете бутона със звездата.

Дейв затвори.

Може би подателят на писмото не работеше във ФБР. Или името му не беше записано в проклетата база данни на системата. Дейв беше в пълно неведение. Нямаше отговори на въпросите си.

Трябваше да помисли. Имаше нещо, което бе забравил или изхвърлил от паметта си. То беше ключът към загадката. Но първо…

Вгледа се в шкафа на Бърни. Уликата може би беше в някоя от папките. Посегна към най-горната. В същия миг в стаята гърбом влезе Бърни.

Лийвай се появи не от преддверието на секретарката си, а от западната врата, която беше свързана със залата за съвещания на Управителния съвет.

Дейв рязко се изправи, убеден, че сърцето му е спряло.

Бърни говореше на някого.

— Чакай малко. Тази папка е твоя, нали?

Дейв скочи от стола и се втурна към килера. Бърни го използваше за складиране на разни неща, необходими за съвещанията — големи тефтери с поставки, маркери, скоч, триножници и други канцеларски материали.

Дейв се долепи до стената и дръпна вратата, без да я затваря напълно.

— … Сякаш ме прободоха в сърцето — казваше Бърни.

— Не си само ти — отговори един друг глас. — Оливия и аз много обичаме Дейвид.

Дейв познаваше гласа. Отличителният носов говор, характерен за Нова Англия, принадлежеше на Скот Тачър, член на директорския съвет на „Сентерекс“, президент на собствената си компания и един от неколцината близки приятели на Дейв.

— Е, може би в края на краищата нещата ще се оправят — продължи Бърни. — Онзи Рансъм не е загубеняк.

Дейв си представи Тачър. Сигурно поглаждаше рунтавия си Марктвеновски мустак или прокарваше пръсти по буйните си дълги бели коси.

— Бърнард, по въпроса с твоя мистър Рансъм, чудя се дали не му вярваш твърде много.

Излез от скривалището си. Тачър ще ти повярва. Той е единственият човек на света, който ще го направи.

— Кой, аз ли? Какво имаш предвид?

— Не го срещам за пръв път. Помня физиономии. Виждал съм го и преди в тази сграда.

Хайде! Тачър ще бъде на твоя страна.

— Видях го на рецепцията преди четири-пет седмици. Тръгваше си, когато влизах. Всъщност ясно си спомням, че те попитах за него.

Излез от килера, приятелю. Кажи: „Здрасти, Скоти! Колко се радвам, че те виждам!“

Не можеше да го направи. Това означаваше да намеси Тачър и да изложи живота му на опасност.

Идиот! Тачър е изпълнителен директор на втората по големина в света компания за компютри. Снимката му е на кориците на „Форбс“, „Форчън“ и „Бизнес Уийк“. Никой няма да му противоречи.

— Глупости.

— Съвсем не. Рансъм ме погледна невероятно нагло. Обърнах ти внимание на това. Ти отговори, че той е изпълнителен директор на една компания, която възнамеряваш да купиш. Като имам предвид държанието му, отговорът ти ми се стори неправдоподобен.

Дейв сложи ръка на дръжката на вратата.

— Не съм бил аз. Сигурно си разговарял с някой друг.

— Бърнард, макар и остарял, немощен и далеч не толкова пъргав като в буйната си младост, още съм с всичкия си. Онзи човек беше тук и ти го посрещна.

Дейв натисна дръжката и бутна леко вратата.

— Бърни Лийвай не лъже.

— Изразяваш се неточно. По-добре би било: „Бърнард Лийвай рядко лъже, защото знае, че е неспособен да го прави“.

— Скоти, приятелю…

През пролуката Дейв видя, че Бърни разперва ръце в престорен жест на откровение.

— Да, приятели сме, Бърнард. От четирийсет и повече години. Член съм на твоя управителен съвет и ти на моя. Вярваме си. Ако случайно има нещо повече в тази неприятност с Дейвид, отколкото искаш да ми кажеш, уважавам това и предполагам, че причините ти са основателни.

Сега или никога, приятелю.

Дейв натисна дръжката. В същия миг радиопредавателят в джоба му изсъска и заработи.

— Ако ти трябва помощ, можеш да ми се обадиш по всяко време — каза Тачър.

— Историята е по-заплетена, отколкото предполагаш — рече Бърни.

— Мистър Елиът? Чуваш ли ме? — попита по предавателя Рансъм.

— Само не забравяй, че Дейвид ми е приятел, колкото си и ти — добави Тачър.

— Упълномощен съм да ти предложа взаимно приемливо компромисно решение, мистър Елиът — каза Рансъм.

Дейв махна ръка от дръжката на вратата.

— Той ми е като син — продължи Бърни.

— Лека нощ — сбогува се Тачър. — Оливия ме чака вкъщи.

— Мистър Елиът — рече Рансъм. — Много ще ти бъда признателен, ако потвърдиш, че ме чуваш.

— Лека нощ — каза Бърни.

— Зарежи това, скапаняк — разнесе се гласът на Дейв. — Вече си разположил въоръжените си екипи из цялата сграда, нали, Рансъм? Затова кажи им да ме хванат. Да разберат на кой етаж съм. Отгатни, не съм на никой етаж. Навън съм и няма да се върна. Можеш да тичаш с всички сили, но няма да ме хванеш. Аз съм Батман!

Гласът на Рансъм беше монотонен и студен като лед.

— Мистър Елиът, демонстрираш неприемливо и незряло поведение.

— Нали ще присъстваш на съвещанието следващата седмица? — попита Бърни.

От радиопредавателя се чу друг глас, на Яребица.

— Той казва истината. Намира се някъде в горен Уест Сайт.

Тачър, вече вън от кабинета на Бърни, отговори:

— Съжалявам, но трябва да бъда в Сингапур. Имам работа с най-големия ни доставчик.

Някъде в Манхатън Мардж Коен изключи диктофона.

— Избягал е — прошепна Яребица. — Всички ще умрем.

Дейв стоеше неподвижен и размишляваше върху последната му забележка.

5.

Излезе от килера с насочен пистолет.

— Мръднеш ли, ще те застрелям, Бърни.

Опита се гласът му да прозвучи сериозно.

Бърни седеше зад бюрото и прелистваше някакви хартии. Вдигна глава. На лицето му беше изписано неимоверно изтощение.

— Здравей, Дейви. Радвам се, че те виждам.

Говореше като човек на един милион години.

— Бърни, дръж ръцете си на бюрото. Не искам да извадиш още някой пистолет…

— Нямам друго оръжие — съвсем леко се усмихна Лийвай.

— А флакон с невропаралитичен газ?

Бърни кимна.

— И за това ли знаеш?

Дейв се приближи до него.

— Да. Знам и други неща. Но искам да науча повече.

Лицето на Бърни беше олицетворение на мировата скръб. Той сложи длани на бюрото. Когато заговори, Дейв имаше чувството, че думите му са отправени по-скоро към самия него, отколкото към някой друг.

— Да. Така е. Цял живот се опитваш да бъдеш човек. Работиш усилено, играеш честно, казваш истината, постъпваш както трябва и си патриот. И знаеш ли какво става, когато всичко свърши? За тях си оставаш един гаден жалък евреин. Хей, чифутино, направи това, направи онова. Благодаря, ти си добър американец.

Той поклати бавно и тъжно глава, сякаш целият свят тежеше на плещите му.

— Дадоха ми Сребърна звезда. На мен. На Бърнард Лийвай. Знаеше ли това, Дейви?

— Не — отговори Дейв с цялото смирение, което успя да събере, — не знаех.

— И Скоти беше награден. Това беше най-голямата тъпотия, която си виждал. Двама смахнати войници, абсолютни дрисльовци, лейтенант Тачър и ефрейтор Лийвай. Атакувахме един севернокорейски танк. Той с ръчна граната, а аз с пушка М-1. Пълно безумие, казвам ти. Трябваше да умрем. Но вместо това ни дадоха Сребърни звезди. Трябваше да ни видиш, Дейви. Скоти лежи с прострелян крак. Бърни Лийвай стои до него. Влиза старият Макартър. Присъства фотограф от списание „Лайф“. Това беше най-хубавият миг в живота ми. Макартър ни окачва медалите и знаеш ли какво става? Скоти, низшият лейтенант, започва да се заяжда с генерала. Представяш ли си? Беше прекрасно. Истинско чудо. Никой не е виждал такова нещо. Аз бях изумен. Скоти разказвал ли ти е този случай?

Дейв поклати глава.

— Бях смаян. Бащата на Скоти беше лекар от екипа на генерал Макартър. В Япония, след войната. Той, онзи руснак и типът от Международната комисия разследват военни престъпления. Откриват нещо и докладват на генерала. Той обаче нарежда да го потулят. Ала те казват, че няма начин. Тогава Макартър ги уволнява и си назначава друг лекар. И така, пет-шест години по-късно един нищо и никакъв лейтенант си лежи в леглото, най-великият генерал на света му забожда Сребърна звезда на пижамата, фотографът прави снимки и съвсем ненадейно Скоти започва да се заяжда с Макартър, задето е уволнил баща му. О, Дейви, защо не беше там? Беше страхотно!

— Забавна история — ухили се Дейв.

Лека усмивка пробягна и по устните на Бърни.

— Знам — рече той, като гледаше Дейв в очите и кимаше.

Изведнъж усмивката изчезна и на лицето му отново се изписа умора.

— Добре. Искаш да поговорим, нали, Дейви? Може и да ти кажа нещо, а може би не. Аз държа на достойнството си. Не могат да ми го отнемат. Седни и се настани удобно.

— Ще стоя прав.

— Все едно.

Бърни взе чашата с кафето с дебелите си пръсти, поднесе я към устните си и отпи.

— Искаш ли да ти налея едно хубаво кафе, Дейви?

— Пиеш от моята чаша, Бърни.

Изражението на Лийвай се промени.

— Какво?

— Налях си, докато преглеждах папките ти.

— Пил си от моята чаша?

Бърни се облегна назад. Умората на лицето му се измести от иронична усмивка. Отвори уста и започна да се смее на глас.

— Чудесно. Ти си пил от моето кафе, а сега аз пия от твоето. Знаменито!

Дейв се намръщи.

— Не разбирам шегата ти.

— Но тя е великолепна, Дейви! Най-хубавата шега на Бърни Лийвай!

Тресейки се от смях, Бърни стана с чашата в ръка и се запъти нанякъде. До северния прозорец имаше кръгла работна маса и четири стола. Бърни сложи дебелата си ръка върху облегалката на единия, стисна я здраво и се обърна към Дейв.

— Най-възхитителната шега на света!

Внезапно, с изненадваща сила, Бърни вдигна стола и го запокити към прозореца. Из стаята се разхвърчаха стъкла, които се въртяха в мрака, подгонени от вятъра. Приличаха на буря от скъпоценни камъни или на виелица от ледени късове. Бялата светлина се отразяваше, пречупваше се и искреше сред диамантените отломки. Вихърът върна стъклените игли в кабинета. Един къс разряза хирургически права червена линия на лявата буза на Бърни. Дейв предпазливо пристъпи напред. Бърни вдигна ръка, сякаш да го предупреди да не се приближава повече. Тъгата бе изчезнала от лицето му и той приличаше на безгрижно дете.

— Бърни Лийвай може да обвинява единствено себе си. Обратът е честна игра. Това е най-превъзходната шега от всички, Дейви. Само Господ може да измисли такова нещо.

Бърни отпи за последен път и още стискайки чашата с кафе в ръката си, скочи в празното пространство.

6.

За да падне от трийсет и пет метра височина, на един предмет са му необходими шест секунди. Дейв стигна до прозореца точно навреме, за да види как Бърни умира. Във Виетнам, разбира се, се бе нагледал на смърт. Отне му повече време, отколкото на другите, за да свикне, но стана твърд и остана такъв. Независимо от това гледката сега, дори от разстояние, беше ужасна.

Горкият тантурест Бърни се разпадна на парчета.

По улицата се разпръснаха крайници, розови късове плът и хлъзгави сивкави органи. Тъмна кръв обагри знамената пред сградата. Кола, движеща се бързо на изток, по посока 15-та улица, се качи на тротоара, разпръсна диря искри, докато се блъскаше в сградата и се обърна на една страна. Жена, опръскана с кръв, припадна. Мъжът, който я придружаваше, клекна и повърна. Развикаха се хора. Част от Бърни Лийвай, голяма колкото футболна топка, се претърколи до кръстовището на Парк Авеню, където предизвика скърцане на спирачки и смачкване на брони. Едно куче се отскубна от каишката и изприпка нетърпеливо към привлекателния мирис на прясна карантия.

Четирийсет и пет етажа над земята, Дейв Елиът се бе навел през счупения прозорец. Извърна поглед, почувства студения и резлив вятър и благодари, че въздухът е толкова свеж. Говорейки по-скоро на себе си, отколкото на улицата, той прошепна:

— Господи, Бърни, защо, по дяволите, направи това? Сигурно положението не е било толкова лошо. Каквото и да беше, щях да ти простя. Все щяхме да се спогодим. Не беше нужно да…

Шумове.

Не само долу на улицата, но и в коридора, пред кабинета на Бърни. Тичащи по килима крака. Металическото изщракване от зареждане на пушка-помпа. Хладен глас, говорейки с диалект от Апалачите.

— Внимавайте там.

— Мили боже! Той е бил на етажа през цялото време!

Дейв се отдръпна от прозореца, прекоси тичешком кабинета, хвърли се в килера и се спотаи в мрака. Вратата на кабинета се отвори. Чу се тропане и шумолене. Представи си картината — стандартна тактика на нападение. Един човек, легнал по корем на прага, опрял пръст в спусъка на пистолета, друг — коленичил, описващ полукръг с пушката, докато търси мишената, и трети — клекнал зад тях, извършващ същата процедура.

— Чисто ли е? — попита Рансъм.

— Да. Но има един проблем.

— Какъв?

— Евреинът се е самоубил. Скочил е през прозореца.

Воят на полицейските сирени заглуши първата част от отговора на Рансъм. Дейв чу само:

— … Трябваше да се досетя, че няма да издържи. Имаме няколко минути, преди да пристигне местната полиция.

Рансъм вече беше в кабинета, владееше положението и издаваше заповеди с тих и хладнокръвен провлечен глас.

— Орехче, вземи трима човека и пренесете нещата долу в базата. Слезте по стълбите.

База ли? Значи са установили база на някой от етажите.

— Сойка, кажи на патолозите, че искам кръвна проба от обекта. Да я докарат с линейка. Да пуснат сирените.

Кръвна проба ли? Откъде, по дяволите, са я взели? Не са ти правили изследвания, откакто доктор Сандберг… Ами, правиха ти…

— Отпечатъци от ДНК, Сойка. Възнамерявам да пръсна няколко капки от кръвта на обекта върху онзи счупен прозорец.

— Ясно, сър. Хитро.

— Побързай.

— Да, сър.

— Не разбирам, шефе — обади се друг глас, приглушен, на по-възрастен човек.

— Сойка и аз ще пристигнем няколко минути след полицаите. Ще загатнем, че това не е обикновено самоубийство. Ще подхвърлим и кой е главният заподозрян. Експертите по съдебна медицина ще намерят два вида кръвни групи на местопрестъплението и хоп — убийство. А когато направят аутопсия на обекта, всичко ще бъде ясно като бял ден.

Аутопсия ли? Сега знаем какво споразумение искаше да ти предложи.

— Дива гъска — продължи Рансъм, — искам да се свържеш със средствата за масово осведомяване. Осигури пълно отразяване. Радио, телевизия, вестници — навсякъде. Лунатик изхвърля шефа си през прозореца. Убиец-маниак се разхожда на свобода. Бясно куче. Да се застреля. До двайсет часа и трийсет минути всяко нюйоркско ченге ще го търси.

— Ами ако реши да напусне града?

— Това противоречи на психиката му. Той е един от нас. Няма да зареже всичко и да избяга.

— И все пак…

— Разбрано. Да наблюдаваме всичките му познати, с които би могъл да се свърже, нали?

— Да. И удвоени екипи.

Господи! Колко ли полка командва онзи тип?

— Добре. Колко начина има да се напусне този остров?

Дива патица млъкна, за да помисли, сетне отговори:

— Четири авто тунела. Шестнайсет-седемнайсет моста. Три летища за хеликоптери. Четири-пет линии на метрото. Четири летища, като броим Нюарк и Уестчестър. Три железопътни линии. А, да, може да вземе и въжената линия до Рузвелт Айлънд и после…

— Твърде много. Нямаме толкова хора.

— Мога да се обадя на Вашингтон.

Вашингтон ли? О, Боже, тогава онези негодници наистина са от правителството.

— В момента това не е желателно.

В гласа на Рансъм прозвуча нова нотка — леко раздразнение и същевременно безпокойство.

— Изобщо не е желателно. Поставете хора само на главните пътни артерии и на летищата. Това е най-доброто, което можем да направим. Останалите — ако някой се натъкне на местен полицай, да запази спокойствие. Това са нюйоркски ченгета, а не мексиканците, с които сте свикнали да си имате работа. Не се подкупват лесно. Дръжте си устата затворена и избягвайте конфронтациите. Хайде, действайте.

— Сър, има съобщение за вас. Спешно е.

— Казвайте… Тук Червеношийка… Той какво?… Красиво, истинско съвършенство… Прието. Край. Добре, слушайте. Орехче е долу, на пода на седемнайсетия етаж. С разрязана сънна артерия.

Гласът му беше безчувствен като на робот.

Дейв прехапа устни.

Мислеше, че онези ножове за отваряне на пликове не са смъртоносни, нали, приятелю?

Леденият монотонен глас на Рансъм продължи:

— Господа, това е немарлива работа. Поисках пълно покритие на онези стълбища след нескопосания опит да примамите обекта да започне престрелка. Разочарован съм от резултатите. Хайде да се опитаме да действаме малко по-професионално от сега нататък. Като се има предвид нежеланието на обекта да сътрудничи, зарежете предпазливостта.

— Ще го хванем ли, сър?

— Разбира се, Дива гъска. Ако не го заловим на улицата, ще го пипнем, когато се върне тук. А той непременно ще го направи.

И още как!

— Добре, а сега, искам да поговоря насаме с мистър Елиът.

Глава 6Дейв отива на разходка

1.

Признай си, приятелю, винаги си искал да го направиш.

Абсолютно.

Ще се забавляваш много повече, отколкото през целия си живот.

Много си близо до истината.

Оня в беемвето не те приема сериозно. Дай му да разбере.

Дейв присветна с фаровете. Шофьорът на беемвето бе долепил мобифона до ухото си. Отказа да мръдне. Беше спрял напреки на шосето и блокираше пътя на Дейв. Дейв грабна микрофона от таблото, натисна копчето и гневно изръмжа:

— Хей, ти, в беемвето. Полиция. Спешен случай. Или се отмести от пътя, или ще отидеш в затвора.

Усиленият звук на гласа му отекна по улиците. Шофьорът на беемвето хвърли един презрителен поглед през рамо и се дръпна встрани.

Дейв настъпи газта. Съпровождан единствено от язвителния си ангел — пазител, той избуча из Манхатън с откраднатата полицейска кола.

Ключовете бяха в джоба на полицая заедно с документите на превозното средство. Дейв ги прегледа внимателно и се накани да ги пусне върху облицования с плочки под на мъжката тоалетна, когато вътрешният му глас прошепна: Хей, приятелю, току-що простря униформен полицай, който изпълняваше служебния си дълг или поне докато изпразваше пикочния си мехур и го завърза в тоалетната за инвалиди. Добави към това и факта, че открадна униформата, значката и фуражката му.

Но не и обувките му.

Само защото не ти станаха. Освен това пречука пет-шест типа, които може би бяха федерални агенти, сви пари от всеки, когото срещна, обади се, че в сградата има бомба, заложи опасни за живота капани на аварийното стълбище в служебен небостъргач на Парк Авеню, извърши безброй тежки атаки и престъпни влизания с взлом, приготви коктейл от домашни експлозиви и открадна собственост на телефонната компания. А, да, търсят те и за убийството на Бърни Лийвай. А сега гепи и полицейска кола. Вероятно ще прибавят няколко века към присъдата ти, която вече възлиза на десет хиляди години затвор.

Дейв сви рамене и пусна ключовете в джоба си. Излезе от тоалетната на четирийсет и петия етаж точно, когато там влизаше полицаят. Дейв му кимна.

— Можеш ли да си представиш? — изръмжа ченгето. — Онзи е имал лична тоалетна. Пък скочил през прозореца.

— Казах на лейтенанта, че искам поне веднъж в живота си да се изпикая в частна тоалетна на Парк Авеню, а той — не, може да има отпечатъци рече Дейв.

— И на мен ми каза същото. Невероятно!

След пет минути Дейв беше на приземния етаж и си проправяше път през тълпата от полицаи и телевизионни екипи. Никой не го погледна. Както и очакваше, униформата го правеше още по-незабележим, отколкото работното облекло на телефонния техник.

Патрулната кола беше до тротоара. Дейв се вмъкна в нея, включи двигателя, ухили се широко и потегли в мрака.

На 87-ма улица и Бродуей Дейв завъртя волана наляво и се стрелна на запад. По средата на следващата пресечка изключи сирената и лампата. Намали, свърна надясно и спря до бордюра. Паркира точно до пожарния кран.

Няма закон, който днес не наруши.

Мардж Коен бе казала, че живее на 94-та улица. Дейв смяташе да измине пеша остатъка от разстоянието. Твърде рисковано беше да задържи полицейската кола или дори да бъде близо до нея. Някой скоро щеше да открие изчезването й.

С увитите в хартия дрехи на Грег под мишница, Дейв тръгна отново на изток по 87-ма улица. Разхождащ се пеша полицай беше необичайно явление и неколцина минувачи го погледнаха. Повечето не го забелязаха.

Стигна до Бродуей и свърна на север. От години не беше идвал в тази част на града. Юпитата бяха облагородили квартала. Баровете, покрай които мина, се кичеха с папрати в саксии и с имена на растения. Едновремешните магазини за стари вещи сега продаваха антики. Манекените на витрините на магазините за облекло приличаха на Шер по време на тежка нощ. Улиците бяха все още мръсни, макар и вече засипани с по-специални боклуци, каквито има само в манхатънския горен Уест Сайт.

Върви като полицай, приятелю, а не като турист.

Дейв забави ход, тръгна с леко поклащаща се походка и се постара да изглежда така, сякаш дебнеше.

Така е по-добре.

Намираше се в северната част на 91-ва улица, когато намери онова, което търсеше — зелените неонови светлини, гласящи „Бар, грил и масаж“.

Ако нямаш доверие на ирландска кръчма, в каква тогава?

Той бутна вратата. Заведението беше задимено. Миришеше на течен сапун, дървени трици и затоплено консервирано говеждо. Посетителите не бяха юпита и никога нямаше да бъдат. Имаха такъв вид, сякаш седяха край масите от памтивека. Един-двама го погледнаха, сетне отново се заеха с бирите си.

Дейв се приближи до тезгяха. Барманът вече изваждаше бутилка „Балантайн“. Дейв ненавиждаше тази марка, но я прие.

— Мога ли да ти помогна с нещо, полицай?

Дейв надигна чашата.

— Това е достатъчно.

Отпи. Леко металният вкус му напомни за… Беше толкова отдавна…

„Балантайн“ беше любимата бира на Тафи Уайлър. Червенокосият беглец от Ню Йорк беше изпил кой знае колко каси от нея в планината Сиера. А след това, преди да си тръгнат, Дейв го накара да събере всички празни консерви. Тафи искаше да ги остави разпилени там. Дейв беше вбесен от идеята да загрозят красотата на…

— Искаш ли малко алкохол с бирата?

— Моля?

Барманът прекъсна мислите на Дейв.

— Попитах дали искаш и алкохол?

— Не, дежурен съм.

— Това не пречи на колегите ти — изсумтя барманът.

— Ти, изглежда си нов, а?

— Временно съм тук. Обикновено патрулирам около „Астория“.

— Името ми е Дъни. Викай ми Джек.

Ами сега? Какво ли е името на металната табелка, окачена на униформата, която си облякъл, приятелю? Не поглеждай.

— Хъчинсън. Но всички ме наричат Хъч.

— Е, да.

— Имаш ли телефонен указател, Джек?

— Разбира се.

Барманът бръкна под тезгяха и извади дебелия указател на Манхатън. Дейв започна да прелиства страниците от раздела с буквата „К“. Имаше доста фамилии Коен. Цели страници. А Мардж Коен? Не. Мериголд Коен? Също. Коен, М. Няколко десетки. Но само една, живееща на 94-та улица. Сигурно беше тя.

Той върна указателя на бармана.

— Благодаря. Имаш ли телефонна кабина?

— Да, ей там отзад. Предполагам, че ще водиш градски разговор?

— Да.

— Заповядай, обади се.

Ала Дейв не се обади нито на Мардж Коен, нито набра местен номер, а потърси „Справки на международни линии“. Трябваше му един телефонен номер в Швейцария.

2.

Сградата, в която живееше Мардж, беше четирийсететажна, от кафяв камък, каквито местните нюйоркчани намират за очарователни, но които напомнят на пришълците за времето на Голямата депресия. През мръсните прозорци не проникваше светлина. Редицата надупчени бетонни стъпала водеше към решетеста предна врата. Някой хъркаше. Изглежда, сред боклуците под стълбите спеше човек.

Според тъмните пощенски кутии в преддверието апартаментът на М. Ф. Коен беше на приземния етаж, в дъното. Номер 1Б.

Дейв потърси звънеца и домофона, но не ги откри. Някой ги бе изтръгнал от таблото. Той сви рамене и отвори ключалката с кредитната си карта.

Стените в коридора бяха посивели от занемареност. Мокетът беше изтъркан и мръсен, а осветлението — оскъдно. Сградата миришеше на старост, мухъл и безразличие. Собствениците явно не харчеха много пари за поддръжката й и вероятно нямаше да го направят, докато наемателите не откажеха да плащат.

Дейв почука на вратата на апартамент 1Б.

Зад шпионката блесна светлина. Някой погледна през нея. Резето изщрака и вратата се отвори. Мардж Коен се нахвърли върху него като съскаща котка.

— Мръсен кучи син!

Какво, по дяволите, е това?

Пръстите й бяха изкривени, а ноктите — насочени право към очите му. Дейв се дръпна и вдигна ръка.

— Чакай малко…

Мардж приклекна, готова за скок.

— Мръсник!

Тя скочи. Ноктите й отново се доближиха до лицето му. Дейв я хвана за китките и я задържа. Съвсем не очакваше такова държание от нея.

— Копеле! Гадняр!

Мардж се гърчеше в хватката му. Ритна го по пищяла. Дейв знаеше, че ще има рана.

Доста е силна за ръста си, а?

— Как се осмеляваш? — изпищя Мардж.

Дейв я вдигна и я занесе в апартамента. Тя пак го ритна.

Той затвори вратата с крак.

— За какви се мислите, копелета такива?

Мардж се опитваше да се отскубне от него. Дейв я стисна още по-здраво. Тя се изплю в лицето му.

— Мардж, виж какво. Аз не съм…

Внезапно усети пареща болка. Белите му дробове се изпразниха. Свлече се на колене, като се мъчеше да не припадне.

Мардж го бе ритнала в слабините.

Рансъм и хората му са едно, но тази разярена нюйоркчанка е съвсем друго.

Дейв се подпря с ръка на пода, за да не падне, и разтърси глава да проясни съзнанието си. Не се получи. Вдигна чело, като поемаше дълбоко въздух и потреперваше. Мардж запрати по него една ваза, достатъчно тежка да го убие. Дейв се хвърли наляво и я хвана за краката. Тя се строполи до него, като псуваше. Той легна върху нея и я притисна към пода с тежестта на тялото си. Мардж изпищя, изруга и обеща да го убие.

Не трябваше да й взимаш парите, приятелю.

Дейв се опита да не мисли за болката между краката си и се съсредоточи върху дишането, за да може да говори членоразделно.

— Мардж, извинявай, че взех парите ти. Мислех, че така ще изглежда по-правдоподобно и…

— Парите ли? — изкрещя тя. — Откачено копеле, та аз бях забравила за теб и за проклетите ти перверзни приятели. Ще ти откъсна топките…

Успя да я успокои за десет минути. Мардж започна да плаче — нещастна и трепереща като уплашена птица.

Четирима едри мъже чакали пред вратата й. Единият размахал значка. Точно преди петнайсет минути била изхвърлила предавателя, който й бе дал Дейв. Останал в боклукчийската кофа пред кварталното заведение „Агостино“. Вече мислела, че няма за какво да се притеснява.

— Може ли да влезем и да поговорим с вас, мис Коен?

— Разбира се. Колко ще продължи?

— Малко. Дайте да нося пазарската ви чанта.

Тя отворила вратата на апартамента си. Влезли само тримата. Четвъртият останал навън, в коридора. Единият заключил всички резета и се облегнал на вратата.

Мардж отстъпила и застанала зад канапето. Единият носел черна кожена чанта. Оставил я на масичката за кафе. Вторият, онзи със значката, рекъл:

— Аз съм офицер Канади. Това е доктор Пиърс.

— Доктор ли?

— Гинеколог. Имам основание да смятам, че човекът, който ви е нападнал днес следобед, ви е изнасилил, докато сте били в безсъзнание.

— Ами. Не ставайте глупави. Щях да усетя…

— Ние решаваме. Лекарят ще ви прегледа.

И доктор Пиърс извадил чифт найлонови ръкавици.

Лицето на Мардж беше чисто. Измила бе грима. Сълзите й бяха бистри, дори прозрачни.

— Сонди — задъхана разказваше тя. — Стерилизирани шишенца. Игла. Другите двама гледаха. Лицата им бяха безизразни. Най-едрият…

Тя потрепери и зарида в обятията на Дейв.

— Успокой се, Мардж.

Не можа да измисли друго.

— Всичко свърши. Поеми дълбоко въздух и…

— Оня ме държеше. Запуши устата ми. Смъкна дрехите ми. Другият, който каза, че е лекар… Господи, беше по-лошо и от…

Цялото й тяло трепереше, разтърсвано от ридания и унижение.

Дейв я прегърна и сложи главата й на гърдите си. Това, изглежда, я успокои. Пък и беше по-добре да не вижда лицето му — пребледняло от гняв и с изражението на човек, замислящ отмъщение.

21 часът и 23 минути

Дейв стоя при нея повече от час. Намери бутилка евтино бренди. Алкохолът я успокои. С изключение на моравите кръгове под изумруденозелените й очи, тя си беше същата дръзка привлекателна жена, с която се бе запознал следобед.

Вече не разговаряха за мъжете, които я бяха насилили. Тя не беше в състояние да говори повече за това. Сигурно щяха да минат месеци, преди да се съвземе. Сега обсъждаха Дейв и се опитваха да намерят някаква логика в онова, което ставаше с него.

— Не знам — каза той. — Мога само да правя догадки, но това е всичко.

Мардж беше облечена в синя риза. Дейв не беше сигурен какво точно бе предназначението й — нощница или блузон. Но нямаше панталон под нея. Краката й бяха хубави. Дейв се опита да съсредоточи погледа си върху лицето й.

— Какви?

Тя държеше цигара „Салем ултра лайт“ между пръстите си. Синкавият дим се виеше нагоре към тавана. Дейв едва не я помоли да му даде една. Много му се пушеше.

— Ами, първо, вероятно е нещо, свързано с правителството.

— Това е най-налудничавата идея, която съм чувала. Хей, миналия месец гледах един такъв филм. Секретни помещения под Пентагона, загадъчни мъже в неизвестни униформи, тайнствени безименни организации. Гаден филм. Отхвърлям тази идея.

— Но няма начин да не е…

— Не бъди глупав. Такива неща не стават в действителния живот — тайни заговори, злонамерени конспирации и…

— Има конспирации. Ако не ми вярваш, попитай Юлий Цезар.

— Я стига! Това е било преди две хиляди години.

— Ами Иранските контри, Уайтуотър и Уотъргейт? Спомняш ли си Гордън Лиди?

Мардж го гледаше изпитателно. Очите й бяха големи и блестящи, а устните — свити. Дейв харесваше устните й. Мина му през ума да… Поклати глава. Не знаеше какво мисли.

Напротив, много добре знаеш.

— Уотъргейт ли? На колко години мислиш, че съм? Това беше преди да отида в началното училище.

Тя махна с ръка. Във въздуха остана ивица цигарен дим.

— Лиди беше един от заговорниците. Написа книга, след като излезе от затвора. Известно време бил сигурен, че ще му запушат устата. Бил подготвен за това. А Лиди е бил федерален агент. Вътрешен човек. Знаел е как стоят нещата.

— Струва ми се безумно.

Дейв въздъхна. Когато пое въздух, погълна и пушека от цигарата й.

— Замесени са били и други хора, действащи под прикритие. По дяволите, дори съдиите нарекоха Уотъргейт конспирация. Такива съществуват.

Мардж поклати глава.

— Нещо друго…

Дейв преглътна.

— О, по дяволите, типовете, които се занимават с такива неща, наистина вярват, че са на страната на ангелите. Точно както мислят, че онези, които са срещу тях, са врагове на истината, справедливостта и американския начин на живот. Обзалагам се, че ако попиташ, Рансъм ще ти каже, че той е свестният, а аз съм лошият. И ще бъде искрен. Знам, че бях…

Мардж наклони глава и отвори по-широко очи. Но не беше толкова глупава, че да каже нещо.

— Виж какво, Мардж, много отдавна, почти преди ти да се родиш, аз бях един от тях. Взеха ме в армията… Не, излъгах. Истината е, че отидох доброволно. Мислех, че постъпвам правилно. Тогава смятах много неща за правилни.

Дейв затвори очи. Спомените не бяха приятни. Причиняваха му болка.

— Както и да е, изпратиха ме на едно място във Вирджиния. Прекарах там няколко месеца. Специална подготовка. Специални оръжия. Специално разузнаване. Неконвенциална война. Известно време мислехме, че ни обучават да работим с армията на Северен Виетнам…

— Виетнам ли?

Изражението на лицето й се промени. Той не можа да го разбере.

— Аз участвах в онази война, Мардж.

— Толкова лошо ли беше…

— Да. Дори по-зле.

Дейв реши, че тя го гледа с неподправена загриженост. Беше й благодарен за това. Мардж беше твърде млада, за да си спомня войната и да бъде сред онези, които мразеха всички и всичко, свързано с нея.

Както и твърде млада за теб.

Той изпи брендито и си наля още два пръста. Участието във войната беше неприятно. Връщането от там беше още по-лошо.

— Дейв?

Тя се бе навела напред. Дейв виждаше как под ризата гърдите й се поклащат. Мардж дори не носеше сутиен и…

Избий тази мисъл от главата си, приятелю.

— Съжалявам. Стари спомени — усмихна се Дейв. — Исках да ти кажа, че ни обучаваха да правим най-различни мръсотии. Бяхме стотици. Лагер Пи функционираше от десет-двайсет години, преди да отида там. Вероятно още съществува. През него са минали хиляди хора — цяла армия от тайни бойци. А сега са някъде по света. Може и да не работят за правителството. Но ако познаваш подходящите типове и можеш да ги намериш, те ще свършат всичко, за което им платиш.

Мардж се намръщи.

— Не може. Правителството не убива данъкоплатците. Дефицитът е твърде голям. Освен това не вярвам някой да издаде изрична заповед…

— Те не издават заповеди — прекъсна я Дейв. — Само подхвърлят намеци. Спомняш ли си Бекет? Кралят казва: „Кои ще ме отърве от онзи непокорен свещеник?“ и в следващия миг епископът е мъртъв.

Тя кимна, но явно не му вярваше.

— Добре. Да предположим, че е възможно. Какви доказателства имаш?

— Никакви. Съдя само по начина, по който говорят, модерната им екипировка и оръжия, по това, колко лесно нареждат да се подслушват телефоните и по факта, че Рансъм е прочел военното ми досие и всичките му хора имат един и същ адрес на визитните картички. Пък и Хари Холиуел. Моят приятел Хари, който се опита да ми разбие главата с каната за кафе. Той е голям баровец и много влиятелен човек. Ако е един от хората на Рансъм, това означава, че са замесени важни клечки.

— Все още не разбирам… Освен ако… Мислиш, че е нещо, свързано с Виетнам ли?

— Да. Не. Не знам. Случило се е нещо. Докато съм бил там. Но аз не бях единственият. Ако искаха да ни затворят устата, трябваше да подгонят всички ни. Пък и нали покриха всичко — между другото, още една конспирация — на мълчанието. А и беше толкова отдавна. Вече на никой не му пука.

— Ами… Ще ми кажеш ли? Може би си забравил нещо?

Гласът на Дейв спадна и той почти изръмжа:

— Да съм забравил ли? Никога. Нищо не съм забравил. Бих искал да е така.

— Но…

— Не, Мардж. Ти не искаш да знаеш и аз не искам да ти казвам. Приеми думите ми. Виетнам няма нищо общо с онова, което става днес.

— Щом казваш. Но тогава защо искат да те убият?

Дейв вдигна ръце.

— Знам ли? Предполагам, че съм видял или чул нещо, което не е трябвало. Проклет да съм, ако знам какво. Но фактът, че го знам, плаши до смърт някои много влиятелни хора.

— Защо?

Мардж всмукна от цигарата. Дейв въздъхна.

— Защото мога да направя публично изявление. Страхуват се, че щом разбера какво знам, ще пропея. Един път го направих. А те не забравят. Нито прощават.

— Искаш да кажеш, че се боят да не ги изобличиш ли? И че искат да те убият, защото може да ги натопиш?

— Може би. Само че ще употребят по-силни думи, отколкото „пропял“. Да, вероятно е така. Навремето в армията използвахме израза „правдоподобна опровержимост“. Това означаваше, че старшите офицери могат да отрекат, че са знаели какво вършим. Каквито и лудории да правехме, само трябваше да бъдем сигурни, че шефовете ни имат избора да кажат: „Хей, това беше лъжлива операция. Непозволена. В разрез със заповедите. Не ни обвинявайте. Нищо не знаехме за нея.“

— „Щом сте решили да приемете мисията…“

— Нещо такова. Ще ти кажа и друго. За каквото и да стара дума, то е нещо, за което никой не бива да знае. Не могат да си позволят да излезе наяве. Въпрос, който кара разгневени конгресмени да дават пресконференции и репортерите от „Вашингтон Пост“ да ги притискат до стената.

— Иранските контри.

— Примерно.

Дейв отмести очи от лицето на Мардж.

Пак гледаш краката й, приятелю. Не бива да го правиш.

— Тогава причината, поради която те преследват и се плашат, е, че ти можеш да разрушиш прикритието им и възможността им да отрекат… Онова, което знаеш.

Дейв отпи от брендито. Стана му топло. Отпусна се. Остави чашата. Не трябваше да се напива.

— Знаеш ли кое е най-странното? Те се опитват да ме направят част от цялата история. Ако писмото не е фалшификат, а истинско, тогава ФБР ме е проучвало, защото някой е искал да реактивизира старото ми удостоверение за сътрудничество на Службите за сигурност.

— Но дори и да е така, защо се опитват да те убият сега?

Мардж се премести и кръстоса крака под тялото си. Дейв зърна бледорозовите й бикини.

— Това е още един озадачаващ въпрос. По време на проверката може да са открили нещо, което ги е накарало да мислят, че рискът с мен е голям. Възможно е някой да е казал нещо, което не е трябвало да чуя. Знам ли? Но съм сигурен, че се е случило през последните няколко дни, дори двайсет и четири часа. Бърни беше изтощен. Не бе спал. Рансъм и Карлучи не се бяха бръснали. Били са на крак цяла нощ. И всичко, което направиха, за да ме хванат, беше измислено набързо. На момента. Нямаше план. Това е единствената причина, поради която съм още жив. Рансъм не е новобранец. Ако бе имал достатъчно време да изработи един хубав, подробен план за действие, щях да съм труп още преди закуска.

Мардж го погледна състрадателно и посочи с пръст празната му чаша.

— Искаш ли още едно?

— Не.

— В такъв случай какво прави през последните няколко дни? Какво видя? С кого разговаря?

— Мардж, непрекъснато се чудя за това и абсолютно нищо не ми идва наум. Прекарах почивните дни в Лонг Айлънд със Скот и Оливия Тачър. В неделя вечерта посрещнах Хелън на летището. Тя…

— Хелън?

— Съпругата ми.

— Аха.

Гласът й беше безпристрастен — досущ като начина, по който го погледна и скри краката си.

Нали махна, венчалния си пръстен, приятелю. Дамата е останала с погрешна представа.

— Ами… Тя беше в Калифорния за сватбата на една приятелка от колежа. В понеделник, вторник и сряда ходих на работа. Всичко беше както обикновено. Съвещания, конференции, доклади, решения и телефонни обаждания. Само дето в сряда трябваше да отида в Лонг Айлънд, за да присъствам на едно заседание, а в понеделник вечерта трябваше да посрещам гости от Япония.

— Извини ме за минутка.

Мардж стана и излезе от хола. Остави димящата си цигара в пепелника. Дейв я погледна жадно. Посегна към нея, изпита чувство за вина, въздържа се, пак посегна и се почувства още по-виновен.

Да се опитаме да устоим на изкушенията, приятелю. Имам предвид онези, на които се поддава плътта.

Цигареният дим се виеше във въздуха. Дейв преглъща и страда, докато Мардж се върна.

Беше облякла сини джинси и държеше пухкава тигрова котка. Настани се на стола, дискретно разделена от Дейв от евтината масичка за кафе.

— Хубава котка — отбеляза той, като изведнъж му стана неудобно. — Как се казва?

— Мъжки е. Името му е Тито. Взех го от Колорадо.

— Тито ли?

— По-голямата ми сестра се омъжи в многочленно семейство. Това лято бях в ранчото им. Дядото се бил на страната на югославските партизани по време на Втората световна война. Той ми даде котарака и го кръсти така.

Мардж остави животното на пода.

Дейв протегна ръка да го погали. Котаракът изсъска, ухапа го и се дръпна назад.

— Внимавай, скоро го водих при ветеринаря. Още е в лошо настроение от операцията.

— О, разбира се. Това обяснява…

Кръвта на Дейв се смрази.

Това трябва да е, приятелю. Не може да е друго.

Не, невъзможно.

— Добре ли си? — угрижена попита Мардж.

Дейв погледна колебливо чашата в ръката си. Изпи съдържанието й, стана и внимателно я пусна така, че да се строши.

3.

Дейвид Елиът караше бързо по магистралата за Лонг Айлънд. Мина покрай изхода за Грийн Нек — там, където живееше сладострастникът Грег, чиито дрехи бе облякъл отново. Според Дейв, Грег вече беше на мнение, че моногамният семеен живот е за предпочитане — поне не е толкова рискован, колкото ролята на Казанова в службата.

Той потърка голия си череп. Докато Мардж отиде да наеме кола, Дейв подстрига косата си, обръсна тук-там главата си и си направи нова прическа. После изруси останалите кичури. Ефектът беше поразяващ. Русокос и почти плешив, той изглеждаше съвсем различен, макар че не се харесваше. Прическата беше малко женствена. Ако на Трайбъро Бридж стояха преследвачите на Рансъм, едва ли щяха да му обърнат внимание.

Дейв се зачуди дали Мардж вече е тръгнала. Надяваше се да е така. Дано му простеше, че открадна ключовете от взетата под наем кола и съдържанието на портмонето й, докато тя беше в банята. Реши, че се налага да я измами още веднъж — когато тя отиде да вземе колата под наем. Той бързо напечата обяснение на старата й електрическа пишеща машина.

Единственото, за което не спомена в писмото си, беше страхът, че ако не бе избягал от нея, тя щеше да настоява за отговори на въпросите си или още по-лошо — да тръгне с него. По-добре да не знае нищо. Невежеството щеше да бъде най-добрата й защита.

Дейв погледна таблото. Колата, евтин корейски внос, беше нова. Говорителят по радиото съобщи, че е време за новините. Дейв усили звука.

— Най-важното в този час е, че в града се издирва Дейвид Пери Елиът, предполагаемият убиец на нюйоркския бизнесмен Бърнард Дж. Лийвай, президент на многомилионния конгломерат „Сентерекс“, който тази вечер бе изхвърлен от прозореца на кабинета си на четирийсет и петия етаж на Парк Авеню. Полицейски източници съобщават, че Елиът е главният заподозрян и заявяват, че Лийвай наскоро е повдигнал въпроси относно финансовите афери, в които е бил замесен Елиът.

Това е нещо ново.

— Властите подозират също така, че Елиът е нападнал полицейския служител Уилям Хъчинсън и е откраднал униформата и колата му. Елиът е бял, ръст метър и осемдесет и три, тегло осемдесет и пет килограма, светлокестенява коса, кафяви очи и е в добро физическо състояние. Въоръжен и много опасен. Умоляват се гражданите незабавно да уведомят полицията, ако забележат някой, отговарящ на описанието. Другите новини…

Дейв намали звука.

На пътния знак пишеше: „Патчог 40 км“. Отправи се натам.

Ходил бе там предишния ден. Пътува с шофьор и лимузина — една от четирите, предоставени на разположение на изпълнителните директори на „Сентерекс“. Като се имаше предвид движението по обед, пътуването до лабораториите „Локиър“ продължи два часа. Сега, късно нощем, щеше да му отнеме по-малко от час.

Лабораториите „Локиър“ са единственото място, откъдето Рансъм би могъл да вземе проба от кръвта ти, нали?

Обиколките на клоновете на корпорацията са едно от най-неприятните задължения в живота на изпълнителния директор. Принцът се изпраща да обходи феодалните владения, където в мухлясалото преддверие го посреща усмихнатият директор на предприятието. Той завежда уморения от пътуването посетител в наскоро почистената зала за съвещания и предлага на госта чаша лошо кафе. Учтивостта изисква да го приемеш и да го опиташ. След малко пристигат една-две от най-важните особи в предприятието. Ризите им са нови и закопчани догоре, а вратовръзките — здраво завързани. Облечени са в костюми, които през останалото време стоят окачени зад вратите на кабинетите им и бавно се измачкват. Гостът става, ръкува се с всички и безуспешно се опитва да запомни имената им. Директорът се приближава до челното място на масата, разпъва екрана и включва прожекционния апарат. Казва, че има няколко диапозитива, с които ще илюстрира дейността на фирмата си. Рядко повежда разговор с представителя на корпорацията. Посетителят се опитва да изглежда заинтересован, но всъщност не е. Някой изгася осветлението. Гостът вече не се мъчи да си придава заинтересован вид, защото никой не вижда лицето му. Директорът разказва надълго и нашироко за предприятието си. Основано след Втората световна война от най-големия син на емигрант тенекеджия. Графики, илюстриращи четирийсетгодишната история на постоянен растеж, схема на организацията, списък на доволните клиенти, амбициозни планове — накратко казано, семейство от щастливи служители, радостни, че ще бъдат осиновени от престижна корпорация, според които сливането ще бъде от взаимна изгода. По време на тази изповед посетителят седи умълчан и се наслаждава на приятна дрямка или отчаяно се опитва да измисли един-два интелигентни въпроса.

— Ако нямате въпроси, да направим кратка почивка, преди да ви разведем из помещенията.

— А конкуренцията? — бе попитал Дейв.

По-голямата част от представянето на лабораториите „Локиър“ се въртеше около имунната биология. Въпросът за конкуренцията беше най-доброто, което Дейв можа да съчини.

Не разбра много и от отговора. Нищо не му беше ясно, но кимаше с разбиране. Мразеше Бърни, че му възложи задачата да отговаря за тези лаборатории и беше ядосан, че трябва за пореден път да научи цяла нова терминология, за да може да надзирава още една от ексцентричните придобивки на Бърни. Защо, по дяволите, трябваше „Сентеркс“ да купува тази биотехнологична компания?

Отбиха се за малко в тоалетната и тръгнаха на обиколка — административният отдел, компютърният център, Лаборатория №1 с лъскави хромирани уреди, където се извършваше нещо, което Дейв не можа да произнесе, Лаборатория №2, пълна със затворени в клетки мишки с розови очички, Лаборатория №3 — толкова студена, че Дейв виждаше дъха си, Лаборатория №4, където се извършваше дисекция на котки, Лаборатория №5…

— А това е Лаборатория №5. Мисля, че днес няма да имаме време да ви я покажем…

Слава богу!

— Пък и трябва да облечете специален костюм…

В същия миг вратата на Лаборатория №5 се отвори. Един лаборант със снежнобял „космически скафандър“ изтърча навън, погледна през рамо и изруга.

— По дяволите, затворете клетката!

Гърчещо се кълбо от кафява козина скочи на гърдите му. Мъжът се спъна. Кафявото същество скочи. Дейв посегна инстинктивно и го хвана. Усети изгаряща болка. Животното беше дребна червеникавокафява маймуна. Дългите й кучешки зъби се впиха в лявата му китка.

Настъпи суматоха. Струпаха се хора, които мърмореха:

— Извинявайте. Малък инцидент. Никога не се е случвало досега.

Сетне го заведоха в лекарския кабинет. Медицинската сестра почисти раната, сложи мазен антисептик и я превърза с марля.

— Ще ви взема кръв, мистър Елиът. Няма нищо опасно, никаква вероятност от зараза с бяс или нещо подобно. Само за всеки случай. По-добре да се погрижим навреме, отколкото после да съжаляваме — това е златното правило в лабораториите „Локиър“.

Кръвната проба.

Да. Знам. Рансъм я е взел от там.

А картината?

Коя картина?

Портретът на онзи гаден дърт Локиър, основателят на компанията.

Дейв си спомни за него. В залата за съвещания имаше портрет, рисуван с маслени бои. Погледна го бегло. Ала… имаше нещо. Там беше изобразен възрастен мъж — на шейсет и няколко години. Но какво толкова му беше странното… Човекът на портрета… Аха! Беше облечен във военна униформа. Защо основателят на една биотехнологична изследователска лаборатория ще позира в униформа?

При това не каква да е.

Униформата не беше съвременна, нито дори такава, каквато Дейв бе носил през 60-те. Локиър беше облякъл мундир от времето на Айзенхауер, смешна къса черна вратовръзка и войнишко кепе от Втората световна война.

Локиър бе починал преди няколко години. Имаше неприятности с имението си. Затова продаваше компанията и твърдеше, че сделката е добра.

И така, създателят е шейсет-седемдесетгодишен, а компанията е на четирийсет години. Значи я е основал на трийсетгодишна възраст. А когато остарее и дойде време да нарисуват мемориален портрет — какво прави?

Директорите и основателите позират за официалните си портрети, облечени в сини костюми, бели ризи и черни вратовръзки. Но не и Локиър. Той бе позирал с военна униформа от 40-те.

Странно.

Наистина.

4.

Дейв излезе от магистралата на разклона за Патчог и зави на юг към океанското крайбрежие. След няколко минути отново пое на север.

Минаваше покрай хълмисти поляни, ниви, засети с картофи, и горички. В този късен час тясното черно шосе беше пусто. Колата под наем беше единственото превозно средство, а фаровете й — единствената светлина. Дейв затвори дясното си око.

Има нещо повече, освен кръвната проба.

Чувстваше се неспокоен, като шофираше нощем. Не му харесваше начинът, по който изглеждаха дърветата. Листата им бяха мъртвешки бели на ярката светлина на фаровете.

Мразеше бледата светлина. Напомняше му за трупове. Пък и дърветата трябваше да бъдат осветявани отгоре и да хвърлят сянка надолу. Нощното шофиране обръщаше естествения ред. Караше го да се чувства неспокоен.

На пътя изскочи животно с блестящи очи. Сърцето на Дейв подскочи. Съществото изчезна, преди да успее да натисне спирачките.

Десен завой. Отново към океана. Нощта беше безлунна. Това щеше да помогне.

Ето я. Дълга ограда отгоре с бодлива тел и малка табела:

Наоколо не се виждаше никой. Будката на пазача беше пуста.

Възможно ли бе Рансъм да е допуснал глупава грешка и хората му да не бяха тук?

Няма начин.

Или Дейв грешеше, или „Локиър“ не беше в дъното на нещата.

Абсурд.

Дейв заобиколи, мина километър и половина покрай оградата и при южния й край изключи фаровете. Спря и отвори дясното си око. То бе привикнало с мрака. Стар пехотински номер — държиш едното си око затворено, докато наоколо прелитат светлини. Настъпи ли отново мрак, нощното ти виждане е по-добро от това на противника.

Без да излиза от колата, той съблече широките дрехи на Грег и нахлузи полицейската униформа. Тъмносин панталон и риза — цветовете на нощта.

Още нещо. Лампата в колата.

Дейв използва пистолета, за да пръсне на парчета крушката. После отвори вратата и протегна ръка, за да загребе шепа пръст от земята. Намаза лицето, ръцете и наскоро оплешивелия си череп.

Потегли на заден ход, зави с угасени фарове и бавно се приближи до лабораториите. На стотина метра преди оградата изключи двигателя и спря до южната граница на имението.

По пътя през Лонг Айлънд мислеше за онова, което бе видял предишния ден, и си припомняше разположението на лабораториите. Те се намираха в квадратна постройка от осемстотин метра, а административният отдел беше в средата. В по-голямата си част теренът беше равен и еднообразен, но на юг имаше леко възвишение. Група дървета, почти горичка, ограждаха периферията и скриваха оградата.

Ако бяха тук, хората на Рансъм щяха да са под дърветата, в сенките, невидими.

Дейв събу обувките си. Не му трябваха за онова, което бе намислил. Подметките от гьон щяха да се пързалят по тревата и падналите листа и да тракат твърде силно по застлания с линолеум под.

Беше взел две шоколаденокафяви хавлии от банята на Мардж. Уви ги около краката си и ги завърза с връв. Непохватно, но щеше да свърши работа.

Тръгна по пътя.

Какво абсолютно жалко извинение за един професионалист! Рансъм ще бъде бесен. Господи, вече отникъде не очаквай помощ.

Дейв сви неодобрително устни и поклати глава. Преследвачът беше на петнайсетина метра пред него, приведен до един нисък бряст. Дейв нямаше да го види, ако мъжът не бе избрал точно този момент, за да запали цигара.

Никаква дисциплина. Джек Мамбата би откъснал топките на всеки, който запалеше цигара на нощна стража.

След няколко минути Дейв опря дулото на пистолета си до главата на човека и прошепна:

— Изненада.

Мъжът подскочи, изпъшка и пусна оръжието си. От него се разнесе неприятна миризма.

— Колко сте? — попита шепнешком Дейв.

— Ами…

— Виж какво, дръвнико. Нямам какво да губя. Ако боядисам пейзажа с мозъка ти, няма да ми направят нищо повече, отколкото вече възнамеряват да ми сторят. Затова ми кажи колко сте тук?

— Никой не предполагаше, че ще стигнеш до тук.

— Ще броя до три. Едно…

— Петима, човече. Двама от тази страна, двама от другата и един в сградата.

— Не ти вярвам.

— Не лъжа, човече. Честна дума.

Изкушението да го застреля беше почти непреодолимо. Тези типове си го заслужаваха напълно. Опитаха се да го убият. Намесиха сина и съпругата му. Използваха лъжите си, за да превърнат приятелите му във врагове. И може би най-лошото — отнесоха се с горката Мардж Коен като с животно. Заслужаваха да умрат. Всички до един. Като започнеше с този.

Не го направи. Но го удари с пистолета повече пъти, отколкото беше необходимо. А когато намери втория преследвач, на десетина метра по на север, постъпи по същия начин. После, тъй като изпита нужда да направи изявление, строши глезените му с приклада на пистолета.

Първият не го беше излъгал. В южната част на имението имаше само двама преследвачи. Дейв се справи лесно с тях. През следващите няколко месеца щяха да са им необходими гипс и патерици.

Дейв огледа западната страна, зад главната сграда. Там нямаше никой.

В южната част имаше леко възвишение. Дейв приклекна и се втурна напред, скрит от релефа на земната повърхност. На петдесет метра от задния вход се хвърли на земята и измина пълзейки останалото разстояние.

Първият преследвач беше казал, че в сградата има само един човек. Може би бе излъгал, а може би не. Имаше само един начин да разбере.

Дейв сложи ръка на валчестата дръжка. Тя се превъртя лесно. Вратата беше отключена. Лош знак.

Ала интериорът представляваше още по-неприятна гледка.

5.

Лабораториите „Локиър“ бяха празни.

Вътре нямаше нищо. Мебелите, лабораторните прибори и дори картините от стените бяха изнесени. Нямаше ги и ключовете за осветлението. Помещението приличаше на празна черупка.

Дейв махна хавлиите от краката си и тръгна тихо по оголените коридори, като се опитваше да си припомни пътя до научноизследователския отдел.

Сградата миришеше на дезинфекционни препарати. На едно-две места на пода още имаше локви от тях. Дейв натопи пръст, поднесе го към носа си и изтръпна. Силно вещество.

Спомни си, че предишния ден бе минал покрай мъжка тоалетна, чешма, женска тоалетна и барче за служителите. Самите лаборатории бяха наредени по дългия коридор вляво от барчето.

Не става дума за онова, което си видял, чул или направил, а за нещо друго.

Чуха се стъпки. Някой идваше оттам, където бяха лабораториите.

Дейв се спотаи в един ъгъл и извади пистолета.

През прозорците се прокрадваше съвсем слаба светлина, колкото да може да вижда.

Стъпките стигнаха до края на коридора и спряха. После се чуха отново — идваха към него. Дейв сложи пръст на спусъка и хвана пистолета с две ръце. От такова разстояние щеше да пробие дупка право в мишената си. Очакваше го с нетърпение.

Вече дух, а не човек, макар и без секс или магия, лейтенант Дейвид Елиът бе прекарал някак влажния ден в ада не като хищник, а като жертва — роля, за която бе зле подбран.

Бягаше, но не успя да се отдалечи от преследвачите си, което го караше да се чувства нещастен и изпълнен с желание за мъст. Бягство, изпълнено със страх.

Но вече не.

Сега ролите са разменени. Той е преследвачът, а те — жертвите. Това е правилният ред на нещата.

Усещанията се променят, възприятията се изострят и той се съсредоточава върху пейзажа пред очите си, като пренебрегва онова, което може би се крие там.

Вълнува се. Очите му се стрелкат ту вляво, ту вдясно. Зрението му е удивително ясно, а слухът — неестествено изострен. Подушва въздуха и долавя вкуса на ручейчета от пот, стичаща се по лицето на спотаения враг.

Преследвач.

Господи, никога не се е чувствал толкова жизнен.

Човекът се показа. Профилът му се очерта на прозореца. Дейв се прицели. Ръката му не трепереше. Мишената беше висока метър шейсет и три и слаба. Държеше щурмова пушка М16А1. Носеше бейзболна шапка, от която се подаваха дълги коси. Жена.

В дните непосредствено след Иракската война през 1991 в „Сентерекс“, както и навсякъде другаде, се водеха разгорещени дебати относно ролята на жените в сраженията. Трябва ли да се бият? Необходимо ли е да убиват? Какво въздействие ще има върху мъжете битката рамо до рамо с жени? Как ще реагира противникът? Дейвид Елиът не изрази мнение, отказа да участва в дискусиите, престори се на незаинтересован и се опита да смени темата. Опитът му във Виетнам го беше научил, че жените войници могат да сеят смърт наравно с мъжете. Нито пък някой от онези, които познаваше, би се поколебал дори за секунда, за да се замисли за пола на врага, стрелящ по него.

Тя не се обърна. Отмина и продължи бавно да обикаля коридора — отегчен войник, изпълняващ скучните си задължения. Стъпките й заглъхнаха.

Едва не я застреля. Заради самото удоволствие.

Тази история го превръщаше в такъв, какъвто не искаше да бъде. Връщаше го двайсет и пет години назад. Тогава за малко не прекрачи границата. А сега беше на път да го направи отново.

Рансъм продължава да твърди, че си един от тях, замесен от същото тесто.

Дейв поклати глава. Нямаше да им позволи да направят това с него. Цената беше твърде висока. Спомни си проклятието и отчаянието, изписани на лицето на Джек Кройтер Мамбата, когато разбра какво е направил, и осъзна, че е отишъл толкова далеч, че няма връщане назад.

Добре, приятелю, успокой се. Вече знаеш какво ще намериш, затова свършвай по-бързо и се махай от Залата на ужасите.

Дейв се намръщи. Не знаеше какво щеше да намери.

Напротив, много добре знаеш.

Тръгна по коридора, свърна към лабораториите и влезе в Лаборатория №1. И тя беше празна.

Лаборатории №2, 3 и 4 бяха в същото състояние.

Лаборатория №5.

Нямаше я дори вратата. А вътре…

Линолеумът беше махнат. Плочките — отлепени от стените. Цялото помещение беше обеззаразено. Бяха обгорили всеки сантиметър с пламък. В Лаборатория №5 не би могла да оцелее нито муха, нито бълха или микроб.

Дейвид Елиът се преви на две и падна на колене. Повърна за втори път в продължение на двайсет и четири часа.