Хазарски речник

ATEX

ATEX (IX век) - хазарска принцеса, чието участие в полемиката около християнското покръстване било решаващо. Нейното име се тълкува като наименование на четирите състояния на съзнанието според хазарите. Нощем на всеки клепач тя носела по една буква, изписана подобно на онези, с които се бележат клепачите на конете преди състезание. Буквите били от забранената хазарска азбука, в която всеки писмен знак убива, щом се прочете. Буквите изписвали слепци, а сутрин преди миене придворните прислужвали на принцесата, жумейки. Така тя била защитена от врагове, докато спяла. А това за хазарите означавало време, в което човек е най-безпомощен. Атех била много красива и набожна, буквите й отивали съвършено, а на масата й винаги имало седем вида сол и преди да си вземе парче риба, тя топвала пръсти всеки път в различна сол. Така се молела. За нея казват, че имала седем лица като седемте вида сол. Според едно предание Атех взимала всяка сутрин огледало и сядала да рисува: роб или робиня, всеки път различни, идвали да позират. А всяка сутрин тя създавала от своето лице ново, невиждано дотогава лице. Според друго предание Атех не била хубава, но пред огледалото упражнявала лицето си да приема такъв израз и така да разположи чертите си, че да стане красиво. Тази упражнена хубост изисквала от нея огромно физическо усилие и щом принцесата оставала сама и се отпускала, хубостта й се разсипвала като нейната сол. Във всеки случай един ромейски (византийски) цар[4] нарекъл в IX век "хазарско лице" известния философ и патриарх Фотий, което би могло да значи или родствени връзки на патриарха с хазарите, или лицемерие.

Според Даубманус нито едното от двете не е случайно. Хазарско лице наричали способността на всички хазари, дори и на принцеса Атех, да осъмват всеки ден като някой друг, със съвсем ново и непознато лице, така че им било трудно да се познаят и с най-близките си роднини. Пътешественици пък отбелязват, че всички хазарски лица са еднакви, никога не се променят и оттам произлизат затрудненията и объркването. Така или иначе, стига се все до това, че понятието "хазарско лице" означава лице, което трудно се запомня. Така може да се обясни и легендата, според която за всеки участник в хазарската полемика в двореца на кагана принцеса Атех имала различно лице, дори че имало три принцеси Атех - една за ислямския, втора за християнския и трета за еврейския мисионер и тълкувател на сънища. Факт е обаче, че нейното присъствие в хазарския дворец не е отбелязано в тогавашния християнски източник, писан на гръцки и преведен на славянски език (Житие на Константин Солунски, свети Кирил), но според Хазарския речник едно време в гръцките и славянските монашески кръгове е съществувало нещо като култ към принцеса Атех. Този култ е бил създаден във връзка с вярването, че в полемиката Атех сразила еврейския теолог и приела християнството заедно с кагана, за когото също не се знае дали й е бил баща, съпруг или брат. Запазени са в превод на гръцки и две молитви на принцеса Атех, които никога не са били канонизирани, но Даубманус ги посочва като "Отче наш" и "Радвай се, Мария" на хазарската принцеса. Първата от тези две молитви гласи:

Втората молитва на принцеса Атех като че обяснява историята на нейното хазарско лице:

За принцеса Атех се знае, че не можела да умре. Съществува все пак един надпис, издълбан върху нож, украсен със ситни дупчици, който говори за нейната смърт. Това единствено и немного достоверно предание съобщава Даубманус, но не като разказ, как наистина е умряла принцеса Атех, а как е могло да се случи така, че изобщо да може да умре. Както от виното не побелява косата, така и от привеждането на този разказ не ще има вреда. Той гласи:

Една пролет принцеса Атех казала: "Свикнах с мислите си като със своите рокли. Винаги имат еднаква обиколка в кръста и аз ги виждам навсякъде, дори по кръстопътищата. И което е най-лошо, от тях вече не се виждат кръстопътища."

За да я развлекат, слугите донесли на принцесата един ден две огледала. Не се различавали много от останалите хазарски огледала. И двете били направени от излъскана сол, но едното от тях било бързо, а второто - бавно огледало. Каквото бързото огледало, изобразявайки света, взимало като предплата от бъдещето, второто, бавното, връщало и разплащало дълга на първото, защото по отношение на настоящето закъснявало точно толкова, колкото избързвало първото. Когато изнесли пред принцеса Атех огледалата, тя била още в постелята и буквите на клепачите й не били отмити. Видяла се в огледалото със затворени клепачи и тозчас умряла. Престанала да съществува между две премигвания, или по-точно казано - за пръв път прочела на клепачите си изписаните букви, които убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата отразили това. Умряла, умъртвена в едно и също време от буквите на миналото и на бъдещето.

БРАНКОВИЧ, АВРАМ

БРАНКОВИЧ, АВРАМ (1651-1689) - един от съчинителите на тази книга. Наемен дипломат в Одрин и при Портата в Цариград, военачалник в австро-турските войни, полихистор и ерудит. Ктиторският портрет на Бранкович бил нарисуван на стената в храма "Света Параскева" в Купиник, наследствен имот на рода Бранкович. Там бил представен със сродниците му как поднася върху сабята си на своята прапрабаба, сръбската деспотка и светица, преподобната майка Ангелина, построения храм на света Петка.

"Аврам Бранкович е от семейство, което е дошло в Крайдунавските земи от юг след падането на сръбското царство под турска власт - стои в поверителното сведение на Никон Севаст до Виенския двор. - Членовете на това семейство, повлечени от движението за напущаме на завладените от турците територии, се изселили в XVI век в Липова и Йенополския окръг. Оттогава за трансилванските Бранковичи се казва, че лъжат на влашки, мълчат на гръцки, броят на цинцарски и пеят в черквата на руски, че са най-мъдри на турски и само когато искат да убиват, проговарят на своя роден сръбски език. Те произхождат от Западна Херцеговина, от околността на Требине, от селището Кореничи, което е близо до Ластва в Горне Полице, и оттам е тяхното друго презиме - Кореничи. Откакто се е преселил, родът Бранкович заема видно място в Трансилвания и вече двеста години прави най-хубавото вино във Влашко, за което има дума, че опива от една сълза. Така както се е проявил воински в схватките на границата на два века и две държави - унгарската и турската, родът Бранкович на новата си територия край река Мориш, в Йенопол, Липова и Панкота, е дал и редица изтъкнати духовници. Мойсей Бранкович е бил епископ Матей, Йенополски митрополит, и орехът, който хвърлял в Дунава, винаги стигал в Черно море по-бързо от другите орехи. Неговият син, чичо на граф Георгий Бранкович - Соломон (наречен като Йенополски епископ Сава I), управлявал Йенополската и Липовската епархия, без да слиза от коня, и си пиел пиенето главно на седлото, докато през 1607 година Липова не била превзета от турците. Бранковичите потомци твърдят, че произходът им е от сръбския деспот Бранкович, а откъде им е богатството, е трудно да се каже. Има поговорка, че в тяхната кесия влиза всичко, което в цинцарските мечти се печели от Кавала до Земун. Пръстените им са ледени като змии, земите им птица не може да прелети, а народните песни ги бъркат с владетелските семейства. Бранковичи са защитници на манастирите във Влашко и на Атон в Гърция, те вдигат крепости и черкви като онези в престолния Белград, в Купиник или в селището, наречено Теус. Княз Зигмунд Ракоци е дарявал сродниците им по женска линия със селища, степи и благородничество, а по женска линия Бранковичи са в родство с трансилванските Секели и един дял от тяхното богатство се е прелял оттук във вид на зестра. Трябва да се каже, че в рода Бранкович наследството се дава според цвета на брадата. Всички наследници с рижи бради (а цвета наследяват по женска линия, защото вземат червенокоси жени) отстъпват първенството на чернобрадите, чиято брада свидетелства, че са наследници по мъжка кръв. Земите на рода Бранкович сега достигат на стойност около 27 000 форинта. Макар и родословното им дърво да не е съвсем достоверно, тяхното богатство е достоверно и твърдо като земята, по която яздят, и над двеста години нито една жълтица изобщо не е напускала техните скринове.

В Цариград Аврам Бранкович пристигнал хром, с двойно по-висок ток на едната обувка и там се носи приказката, как бил осакатен. Още когато Аврам бил седемгодишно момче -гласи тя, - турците нахлули веднъж в земите на баща му и пресрещнали по пътя малка група благородници, тръгнали на разходка с детето. Свитата се разбягала при вида на турците, при Аврам останал само един старец, който умело отблъсквал с дълга сопа всички нападения на конниците чак докато главатарят им не духнал срещу него стрелата, която била скрита в парче тръстика, стиснато между зъбите му. Старецът паднал улучен, а Аврам, който също имал сопа в ръцете, замахнал с все сила и досегнал с нея турчина по ботушите. Колкото и отчаяние и омраза да имало в този детски удар, това не било достатъчно. Турчинът само се засмял и отминал на коня си, като наредил да запалят селото. Годините минавали като костенурки, Аврам Бранкович пораснал, случаят бил забравен, защото имало нови схватки и сега Бранкович водел своите войници, като носел знаме на ръкавицата си, а в устата - парче тръстика с отровна стрела в него. Веднъж се натъкнали по пътя на шпионин, който вървял със сина си, още момче. Движели се наглед невинно, носейки само по една сопа. Един от войниците познал стареца, подкарал коня към него и се опитал да го върже. Но старецът се бранел с тоягата и не се давал, та всички се усъмнили, че в сопата има скрито тайно съобщение. Тогава Бранкович духнал отровната стрела и го убил. Тозчас момчето, което вървяло със стареца, го ударило със своята сопа. Било най-много седемгодишно и ако се съдело по всичко, нито цялата му сила, нито омразата и любовта му можели да навредят на Бранкович. И въпреки това Бранкович се засмял и паднал като покосен.

От този удар останал хром с единия крак, напуснал военното поприще и неговият роднина, граф Георгий Бранкович, го въвел в дипломатическата дейност в Одрин, Варшава и Виена. Тук, в Цариград, Бранкович работи за английския посланик и има жилище в просторна крепост между кулите Йороз Калеши и Караташ на Босфора. На първия етаж Бранкович е наредил да се иззида точно половин черква в памет на майка Ангелина, негова прапрабаба, която източноправославната църква е провъзгласила за светица, а втората половина на същата черква се намира в Трансилвания, в родината на бащата на Бранкович.

Аврам Бранкович е представителен човек, с гръден кош, голям колкото кафез за по-големи птици или за по-малки зверове, и него често го нападат убийци - защото из народа има песен, която говори, че костите му са от злато.

В Цариград е дошъл и се движи на висока камила, хранена с риба. Животното под него ходи раван и не разсипва виното от чашата, поставена в оглавника му. От най-ранно детство той не спи нощем като целия окат свят, а само денем - кога е обърнал косата и е сменил ден за нощ, никой не може да каже. Но и нощем, когато е буден, не го свърта на едно място, като да се е назобал с чужди сълзи. Затова на трапезата му винаги поставят по две чинии, донасят по два стола и две чаши, а той скача ненадейно посред яденето и се мести. Също така не може дълго да говори един език, сменя ги като любовници и приказва ту на влашки, ту на маджарски или турски, а от някакъв папагал почна да учи хазарски. Казват, че насън говорел на испански, но това знание наяве се стопява. Неотдавна някой пял в съня му една песен на неразбираем език. Той запомнил песента и за да му се преведе, се наложи да търсим познавач на езици, които Бранкович не владее. Така стигнахме до един равин и Бранкович издекламира запаметените стихове. Те не бяха много и гласяха:

Равинът, като чу началото, прекъсна Бранкович и продължи да казва наизуст остатъка от песента. После написа името на автора на стиховете. Песента била съчинена още през XII век, а неин автор бил някой си Юда Халеви. Оттогава Бранкович учи и еврейски. Но всекидневните му занимания са съвсем практични. Защото той е твърде особен човек и усмивката му е алхимия между други науки и умения на лицето му.

Всяка вечер, щом стане, той се стяга за война. В действителност упражнява бързината си в сабления бой с един тукашен прочут майстор на сабята. Този майстор е копт на име Аверкий Скила и кир Аврам го е наел като слуга. Този Аверкий има едно блажно и едно постно око, а всичките му бръчки са вързани на възел на челото между веждите. Той притежава най-пълен опис и обяснение на хватките със сабя, които са прилагани някога, и преди да внесе нови в своя ръкописен наръчник по саблено умение, лично ги проверява на живо месо. В една обширна зала, в която е постлан килим колкото малка ливада, се затварят господарят Бранкович и въпросният копт и в пълен мрак упражняват сабите си. Аверкий Скила обикновено хваща тогава в лявата си ръка единия край на дълга камилска юзда; другия край на юздата хваща кир Аврам, стиснал в дясната си ръка сабя, тежка точно колкото сабята, която държи в мрака Аверкий Скила. Намотават полека юздата около лактите си и като усетят, че са близо, се удрят безмилостно един друг със сабите, и то в такава тъмнина, от която можеш да оглушееш. За бързината на Бранкович се пеят песни под съпровод на гусла и аз го видях миналата есен как стои под едно дърво с извадена сабя в очакване да духне вятър и как поема със сабята си първия падащ плод и докато още пада, го разсича на две. Той има заешка устна и пуска мустаци, за да я покрие, но когато мълчи, в прореза се виждат зъбите му. Изглежда така, сякаш няма устни, а мустаците му растат върху зъбите.

Всички казват за него, че обича своя край и че е свещ и сол за своите, но той има странни недостатъци, които не подобават на призванието му. Не умее да сложи точка на разговора и никога не улучва момента, когато трябва да стане и да си тръгне. Винаги го проточва, най-сетне закъснява, така че другите са в недоумение от него повече при раздялата, отколкото при първата среща. Той взема хашиш, който приготвя специално за него един и същи евнух от Кавала и никой друг. Но интересното е, че невинаги му е необходим опиум и за да се освободи от него, праща временно по бързоходец запечатания сандък с хашиш чак в Пеша и оттам го получава обратно със същия печат след два месеца неотворен, точно когато е пресметнал, че отново ще му трябва. Когато не е на път, огромното му камилско седло със звънчета стърчи в просторната му библиотека и служи за маса, на която може да се пише и чете стоешком. По стаите наоколо има купища покъщнина, която стои като уплашена, но никъде край него няма и не ще има две еднакви неща. Всяка вещ, животно или човек около него трябва да бъде от друго село. Сред слугите си държи сърби, румъни, гърци и копти, а неотдавна взе за камериер някакъв турчин от Анадола. Кир Аврам има голямо и малко легло и по време на почивка (а винаги спи само денем) той се мести от едното в другото. Докато спи, неговият камериер, анадолецът Юсуф Масуди, се втренчва в него с поглед, който поваля птици. А когато се пробуди, кир Аврам сякаш от страх пее в постелята си тропари и кондаци на своите прадеди, които сръбската църква е провъзгласила за светци.

Не може да се разбере доколко го интересуват жените. На масата му стои дървена маймуна в естествен ръст с огромен полов орган. Понякога кир Аврам ще употреби изречението: "Жена без дупе е като село без черква!" - и това е всичко. Веднъж месечно Бранкович отива в Галат винаги при една и съща врачка и тя му гадае съдбата на карти по един стар и твърде бавен начин. Врачката има нарочна маса за Бранкович в дома си и на тази маса хвърля нова карета винаги когато навън се смени вятърът. От това, какъв вятър ще духне, зависи каква карта ще падне върху масата на Бранкович, така е от години. Миналия Великден, щом влязохме, духна южнякът и се удаде случай да го възнагради с ново пророчество:

- Сънувате човек с един бял мустак. Млад, с червени очи, със стъклени нокти на ръцете, отива към Цариград и скоро ще се срещнете...

Тази вест толкова зарадва нашия господар, че той веднага нареди да ми сложат халка на носа, та едва се спасих от тази милост...

Като знаем колко се интересува Виенският двор от плановете на господаря Бранкович, мога да кажа, че той спада към онези, които с особено внимание и усърдие отглеждат собственото си бъдеще като някаква голяма зеленчукова градина. Не е от хората, които ще пропътуват живота си бегом. Той овладява бъдещето много бавно и добросъвестно. Открива го част по част като непознато парче суха земя, която най-напред разчиства, после строи на най-благоприятното място и накрая в построената сграда дълго променя подредбата на вече сложените вещи. Старае се неговото бъдеще да не забави ход и ръст, но внимава той самият да не се увлече и да тръгне по-бързо, отколкото то може да напредва пред него. Това е своеобразна надпревара. Онзи, който е по-бърз, губи. В този момент бъдещето на кир Аврам е като градина, в която семето е хвърлено вече, но никой освен него не знае какво ще поникне. И все пак какво цели Бранкович. вероятно би могло да се догади от един разказ, който се разнася шепнешком за него. Това е

По-големият син на кир Аврам Бранкович, Гъргур Бранкович, рано пъхнал чепик в зенгията и размахал сабя, калена в камилски изпражнения. Дантеленото му и кърваво рухо по това време пращали от Джула, където Гъргур живеел с майка си, в Цариград, за да се пере и глади под надзора на баща му, да се суши на ароматния вятър от Босфора, да се избелва на гръцко слънце и с първия керван да се върне обратно в Джула.

Вторият, по-малкият син на Аврам Бранкович лежал в това време в Бачка зад една шарена печка, зидана като черква, и страдал. Говорело се, че дяволът го препикал и че детето ставало нощем, бягало от къщи и метяло улиците. Защото нощем от него сучела Мора, гризяла му петите и мъжко мляко течало от бозките му. Напразно забивали вилица във вратата и му кръстели бозките с палец, пъхнат между показалеца и средния пръст. Най-сетне една жена го посъветвала да легне да спи с нож, натопен в оцет, и когато Мора го нападне, да й обещае на сутринта сол на заем и да я прободе с ножа. Момчето така и сторило и когато Мора започнала да суче от него, той й предложил сол на заем, пробол я и чул вопъл, в който познал отдавна известен глас. На третата утрин от Джула в Бачка пристигнала майка му, още от прага поискала сол и паднала мъртва. Намерили на тялото й рана от нож и като я лизнали, тя била кисела... Детето съвсем залиняло от тоя ужас, започнала да му капе косата и с всеки косъм падала (както казали знахарите на Бранкович) по една година от живота му. И му пращали увити в юта кичурите от тази детска коса. Той я лепял по едно меко огледало, на което бил нарисувал образа на детето, и така разбирал още колко години живот има синът му.

Между другото почти никой не знае, че освен тези двама синове кир Аврам имал и осиновено дете, ако може така да се каже. Този трети син, или храненик, нямал майка, Бранкович го създал от кал и му прочел трийсет и деветия псалом, за да го раздвижи и да му вдъхне живот. Когато в четенето дошъл до мястото: "Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми...", камбаната на черквата в Дал ударила три пъти, младежът се раздвижил и рекъл:

- Когато удари пръв път, бях в Индия, на втория звън бях в Липица, а при третия влязох в тялото си...

Тогава Бранкович вързал Соломоновия печат в косите му, сложил в перчема му глогова лъжица, дал му името Петкутин и го пуснал да живее. А той си надянал на врата въже с камък и с това въже на врата отслужил литургия в средопостната неделя.

Бащата, разбира се, трябвало (за да бъде всичко като при живите) да вгради в гърдите на Петкутин и смърт. Този зародиш на края, тази малка и още непълнолетна смърт у Петкутин била в началото боязлива и глуповата, със слаба охота за ядене и закърнели органи. Но още тогава се радвала безкрайно, че Петкутин расте, а той растял така, че гиздавите му ръкави бързо станали толкова големи, та в тях можела да лети птица. Но смъртта у Петкутин много скоро го надминала по бързина и ум, първа забелязвала опасността. А след това сякаш добила съперница, за която ще стане дума после. Била нетърпелива и ревнива и обръщала внимание върху себе си по такъв начин, че предизвиквала у Петкутин сърбеж в коляното. Ако се почешел, нокътят изписвал букви по кожата и това можело да се прочете. Така си пишели. Смъртта не можела да понася най-вече болестите на Петкутин. А бащата трябвало да го снабди и с болест, за да прилича колкото може повече на живите същества, защото за живите същества болестите са своего рода очи.

Бранкович обаче се постарал тази болест да бъде колкото се може по-невинна и го дарил с цветна треска, онази, дето се явява напролет, като цъфнат тревите и цветовете засеят вятъра и водата с прашец.

Бранкович настанил Петкутин в имението си в Дал, в къща, чиито стаи винаги били пълни с хрътки, по-бързи в хапането, отколкото в яденето. Веднъж месечно слугите разчесвали с гребени постелките и изхвърляли дълги повесма пъстри косми, подобни на кучешки опашки. Стаите, в които живеел Петкутин, с течение на времето придобивали винаги едни и същи особени цветове и по тях можело веднага да се познае неговото жилище измежду хиляди други. Следите и петната, които той и неговата пот оставяли по стъклените брави, възглавниците, седалките и облегалките, на лулите, ножовете и дръжките на чашите, образували дъга от оттенъци, свойствени само нему. Един вид портрети, икони или подписи. Бранкович заварвал понякога Петкутин пред огледалата в просторната къща, зазидан в зелена тишина. Учел го да съгласува в себе си есента, зимата, пролетта и лятото с водата, земята, огъня и вихъра, които човек също носи в утробата си. Огромната работа, която трябвало да се извърши, продължила много, Петкутин получил мазоли на мислите си, мускулите на чувствата му се били опънали до скъсване, а Бранкович го научил да чете с лявото око една, с дясното око друга страница на книгата, да пише с дясната ръка на сръбски, а с лявата на турски. После го научил на книжовност и Петкутин успешно започнал да намира у Питагор следи, че е чел Библията, и да се подписва така бързо, както се хваща муха.

В крайна сметка той станал красив и образован младеж и само понякога се проявявали едва доловими признаци, че не е като останалите. Така например в понеделник вечер той можел да вземе вместо поредния ден някой друг свой ден от бъдещето и да го употреби вместо вторник. Стигнел ли до взетия ден, на това място употребявал прескочения вторник и така натъкмявал сбора. Разбира се, в такива случаи шевовете между дните не можели да прилегнат както трябва, получавали се пукнатини във времето, но това нещо само развеселявало Петкутин.

Не било така с баща му. Той непрекъснато се съмнявал в съвършенството на своето дело и когато Петкутин станал на двайсет и една години, решил да провери доколко Петкутин може да се мери с истинските човешки създания. Мислел си.така: провериха го живите, сега трябва да го проверят и мъртвите. Защото само ако и мъртвите се заблудят и като видят Петкутин, помислят, че пред тях стои истински човек от кръв и плът, който първо соли, после яде, тогава може да се приеме, че опитът е успешен. И като направил това заключение, намерил за Петкутин невеста.

Понеже велможите във Влашко винаги водят по един телохранител и по един пазител на душата, и Бранкович постъпвал понякога така. Между пазителите на душата имало един цинцарин с много красива дъщеря, който казвал, че всичко на света е станало истина. Девойката била взела всичко най-хубаво от майка си, така че след раждането майката погрозняла завинаги. Когато момичето навършило десет години, майка му със своите някога хубави ръце го научила да меси хляб, а баща му го повикал, казал му, че бъдещето не е вода, и умрял. Девойката проляла за баща си потоци сълзи, така че мравките можели по сълзите да изпълзят по лицето й. Сега тя била сираче и Бранкович нагласил тъй, че да се срещне с Петкутин. Казвала се Калина, сянката й ухаела на канела и Петкутин узнал, че ще обикне оногова, който е ял дренки през март. Дочакал март, наял се с дренки и поканил Калина да се разходят край Дунава. На раздяла тя свалила пръстена от ръката си и го хвърлила в реката.

- Ако му се случи на човек нещо приятно - обяснила на Петкутин, - винаги трябва да го подправи с някаква неприятна дреболия; така този миг се запомня по-добре. Защото човек по-дълго помни неприятните, отколкото приятните неща...

Накратко, тя харесала Петкутин и Петкутин я харесал и с голяма радост същата есен била извършена венчавката. На сватбата сватовете се простили един с друг, разцелували се, защото нямало да се видят с месеци, и после прегърнати тръгнали от един казан на друг да пият ракия. Когато пукнала пролетта, те изтрезнели най-сетне, огледали се наоколо си и след дългия зимен махмурлук отново се взрели един в друг. Тогава се върнали в Дал и изпратили младежите на обичайния пролетен излет, като гърмели с пушки. Трябва да се знае, че на пролетните си излети, или теферичи, младежите от Дал обикновено ходят до древните руини, където има хубави места за сядане от камъни и гръцки мрак, който е по-гъст от всеки друг мрак, както гръцкият огън е по-светъл от който и да е друг огън. Натам тръгнал и Петкутин с Калина. Отдалеч изглеждало, че Петкутин кара впряг черни коне, но колчем кихнел от аромата на някое цвете или плеснел с камшика, от конете се разлетявал облак черни мухи и се виждало, че конете са бели. Това между другото не пречело нито на Петкутин, нито на Калина.

През изтеклата зима те се били обикнали. Ядели с една вилица поред и тя пиела вино от устата му. Той я галел така, че душата й скриптяла в тялото, а тя го обожавала и го карала да се изпразва в нея. Казвала на връстничките си, като се смеела, че нищо не чеше така добре, както тридневна мъжка брада, покарала в любов. А в себе си мислела сериозно: "Миговете на моя живот умират като мухи, които рибите поглъщат. Какво да направя, че те да утолят неговия глад?" Молела го да й отхапе ухото и да го изяде и никога не затваряла зад себе си чекмеджетата и вратите на шкафовете, за да не прекъсне щастието. Била мълчалива, защото израсла в тишината на бащиното си четене на едни и същи молитви, около които се стелела винаги един и същ вид тишина. И сега. когато се запътили на излет, било същото и на нея това й харесвало. Петкутин държал поводите на тяхната колесница на врата си и четял някаква книга, а Калина бъбрела и пътем играели една игра. Ако тя споменяла някоя дума в мига, когато той прочетял същата тази дума в книгата, сменяли си ролите и тогава тя четяла нататък, а той гадаел. Когато тя показала с пръст една овца на полето, а той рекъл, че тъкмо дошъл в книгата до място, където се споменава овца, тя не повярвала и взела четивото да провери. Наистина в книгата пишело:

Понеже била познала, взела сега Калина да чете, както следва:

В мига, когато дошла до думата "сянка", Петкутин съзрял сянката, която хвърляли руините на римския театър по пътя им. Били пристигнали.

Влезли от входа за артистите, бутилката с вино, гъбите и кървавицата, които носели, оставили на големия камък сред сцената и бързо се дръпнали на сянка. Петкутин събрал сухи биволски изпражнения, малко съчки, полепнали целите със спечена кал, занесъл всичко това на сцената и запалил огън. Чаткането на огнивото се чуло съвсем ясно до най-отдалеченото място в последния ред на върха на театъра. Но навън, извън театъра, където бушували треви и аромати на боровинки и лавър, не можело да се чуе нищо от това, което ставало вътре. Петкутин посолил огъня, за да се изгуби миризмата на изпражнения, смесени с кал, после измил гъбите с вино и заедно с кървавицата ги метнал на жаравата. Калина седяла и гледала как залязващото слънце се мести по седалките и се приближава към изхода на театъра. Петкутин се разхождал по сцената и като съзрял имената на някогашните притежатели на седалките, започнал да срича древни непознати думи:

-Calius Veronius Aet... Sextus Clodius Cai filius, Publiiia tribu... Sorto Servilio... Veturia Aeia...

- He викай мъртвите - предупредила го Калина, - не ги викай, ще дойдат!

Щом слънцето напуснало театъра, махнала гъбите и кървавицата от огъня и започнали да ядат. Акустиката била съвършена и всеки техен залък отеквал на всяка седалка еднакво силно, от първия до осмия ред, но навсякъде по различен начин, връщайки им звука обратно в средата на сцената. Сякаш онези зрители, чиито имена били издълбани на каменните облегалки на седалките, ядели заедно със съпрузите или поне лакомо мляскали с уста при всеки следващ залък. Сто и двайсет чифта мъртви уши се ослушвали с напрегнато внимание и целият театър дъвчел след брачната двойка, лакомо поемайки мириса на кървавицата. Когато спирали да ядат, спирали и мъртвите, сякаш залък им е заседнал на гърлото, и напрегнато следели какво ще направят след това младежът и девойката. В такива мигове Петкутин внимавал много, като режел храната, Да не си пореже пръста, защото имал усещането, че миризмата на жива кръв може да извади от Равновесие зрителите и те, бързи като болка, биха могли от галерията да се нахвърлят върху него и Калина и да ги разкъсат, гонени от своята двехилядолетна жажда. Като усетил леки тръпки, притиснал се до Калина и я целунал. Тя го целунала и се чуло как сто и двайсет уста мляскали звучно, сякаш и онези в галерията се целували и прегръщали.

След като се нахранили, Петкутин хвърлил остатъка от кървавицата в огъня да догори, после угасил огъня с вино и цвъртежът бил придружен в театъра с едно приглушено "Пссссст!" Тъкмо искал да върне ножа в канията, когато ненадейно духнал вятър и довял цветен прашец на сцената. Петкутин кихнал и в същия миг си порязал ръката. Кръвта покапала на топлия камък и замирисала...

Тозчас сто и двайсет мъртви души се спуснали към тях с писъци и викове. Петкутин измъкнал меча си, но те изтръгнали Калина, късайки парче по парче живо месо от нея, докато виковете й не се превърнали в същите викове, които издавали мъртвите, и докато тя самата също не започнала да яде от още недоядените части на собственото си тяло.

Петкутин не знаел колко дни били минали, преди да разбере къде е изходът от театъра. Блуждаел непрекъснато по сцената около пепелището и остатъка от вечерята, докато някой невидим вдигнал от земята кожената му наметка и се загърнал с нея. Празната наметка дошла при него и го повикала с Калининия глас.

Той я прегърнал уплашен, но под кожата и в дъното на гласа не могъл да види нищо друго освен пурпурната подплата на плаща.

- Кажи ми - рекъл Петкутин на Калина, стягайки я в прегръдка, - струва ми се, че преди хиляда години тук ми се е случило нещо ужасно. Някой беше разкъсан и изяден и кръвта още е на земята. Не знам дали това наистина се е случило и кога. Кого са изяли? Мене или тебе?

- Нищо не ти се е случило, не са разкъсали тебе - отвърнала Калина. - И беше преди малко, а не преди хиляда години.

- Но аз не те виждам, кой от нас двамата е мъртъв?

- Не ме виждаш, момко, защото живите не могат да виждат мъртвите. Можеш само да чуеш гласа ми. А що се отнася до мене, аз не знам кой си ти, и не мога да те позная, докато не вкуся капка твоя кръв. Но те виждам, успокой се, добре те виждам. И знам, че си жив.

- Калина! - викнал той тогава. - Това съм аз, твоят Петкутин, не ме ли познаваш, преди малко, ако е било преди малко, ти ме целуваше.

- Каква е разликата между преди малко и преди хиляда години сега, когато е така, както е?

При тези думи Петкутин извадил нож, приближил пръста си до мястото, където мислел, че са невидимите устни на жена му, и се порязал.

Капката кръв замирисала, но не паднала на камъка, защото Калина алчно я посрещнала с устни. Познала Петкутин, тя викнала и го разкъсала като мърша, пиейки жадно неговата кръв и хвърляйки кости из театъра, откъдето нахлували останалите.

Същия ден, когато се случило това с Петкутин, кир Аврам Бранкович записал следните думи: "Опитът с Петкутин е успешно завършен. Той изигра така съвършено своята роля, че измами и живите, и мъртвите. Сега мога да мина към по-тежката част от задачата. От малкия към големия опит. От човека към Адам."

Така прочее стигаме до плановете на кир Аврам Бранкович. Плановете, върху които той замисля своето бъдеще, са свързани с две ключови личности. Едната е видният сродник на Аврам граф Джордже Бранкович, за когото Виенският двор положително има по-сигурни сведения, отколкото ние тук. Втората е една личност, която кир Аврам нарича "курос" (което на гръцки значи момче), и нейното пристигане тук, в Цариград, той очаква така, както евреите - идването на Месията. Доколкото може да се разбере, Бранкович не познава тази личност, не знае дори името й (оттам и онова гръцко гальовно наименование), вижда я само в сънищата си. Но тя му се явява редовно насън и когато Бранкович сънува, той сънува нея. Според описанието на самия господар Аврам, "курос" е млад човек, има един бял мустак, стъклени нокти и е червеноок. Бранкович очаква да се срещне един ден с него и с негова помощ да узнае или постигне нещо, на което твърде много държи. От своя "курос" Бранкович се е научил Да чете насън от дясно на ляво по еврейския начин и да сънува сънища от края към началото. Тези необикновени сънища, в които кир Аврам се превръща в "курос", ако щете - в евреин, започнали преди много години. Сам Бранкович казва за своя сън, че първо му се явил във вид ^на някакво безпокойство, което ^като камък, хвърлен в душата, пада през нея дни наред, като спира само нощем; тогава и душата пада заедно с камъка. А после този сън завладял изцяло неговия живот и той започнал да става насън два пъти по-млад, отколкото бил наяве. От сънищата му завинаги изчезнали най-напред птиците, след това братята му, че и баща му, и майка му, които на раздяла се простили с него. После изчезнали без следа всички образи и градове от неговото обкръжение и спомени, най-сетне от този напълно чужд свят на сънищата изчезнал и той самият, като че нощем, докато сънувал, се превръщал в съвсем друг човек, а когато веднъж зърнал лицето му в едно огледало от съня, така се изплашил, сякаш майка му или сестра му са пуснали брада. Този друг човек имал червени очи, един бял мустак и стъклени нокти.

В тези сънища, в които се прощавал с всички около себе си, Бранкович сънувал най-дълго своята покойна сестра, но тя всеки път губела по някоя част от добре познатия на Бранкович образ и добивала нови части на тялото, непознати и чужди. Сменила с непознатата личност, в която се превръщала, първо гласа си, после цвета на косите и зъбите, докато накрая само ръцете, които прегръщали Бранкович все по-страстно и по-страстно, били нейните. Всичко останало вече не било тя. После една нощ, толкова тънка, че двама души - единият застанал във вторник, а другият в сряда - можели да се ръкуват, тя му се явила съвсем преобразена, толкова хубава, та светът се стъписвал отлика й. Обвила врата му с ръце, всяка от които имала по два палеца. Отпървом той едва не побягнал от нея в съня си, но след това се отпуснал и обхванал едната й гърда като праскова. И после сякаш берял дните си от нея като от дърво и тя му предлагала всеки път друг плод, все по-сладък и по-сладък, така че денем спял с нея в различни сънища, както другите мъже със своите наложници нощем по наети къщи. И само когато понякога от тези прегръдки се подавала някоя от нейните длани с два палеца, не можел да определи с коя ръка го милва, защото разлика нямало. Тази сънувана любов обаче го изтощавала истински и така жестоко, че кажи-речи цял изтекъл от сънищата си в своята постеля. Тогава тя дошла за последен път и му казала:

- Който от мъка прокълне, ще бъде чут. Може би ще се срещнем пак някъде в друг живот.

И Бранкович никога не узнал дали била казала това на него, кир Аврам Бранкович, или на двойника му от сънищата с единия бял мустак, на "куроса", в когото се превръщал Бранкович, докато спял. Защото насън той отдавна не се чувствал като Аврам Бранкович. Чувствал се изцяло като онзи другия, който имал стъклени нокти. Насън той от години вече и не куцал като наяве. Вечер усещал, че го буди някаква умора, както сутрин усещал, че ще заспи, защото някой някъде се чувствал отспал и все по-буден и по-бодър. Той имал клепачи, които се затваряли, щом клепачите на някой друг някъде се отваряли. С непознатия го свързвали скачените съдове на силата и кръвта и тази сила се преточвала както виното, за да не се вкисели. Докато единият в течение на нощта бивал все по-отпочинал и по-изпълнен със сила, същата тази сила напускала другия и го хвърляла в умора и сън. Най-страшно от всичко това било ненадейното изпадане в сън насред улицата или където и да било, като че това не бил сън, а отзвук от нечие мигновено събуждане. На кир Аврам му се случило наскоро, докато гледал затъмнението на луната, да изпадне в сън така внезапно, че тоз-час почнал да сънува как го удрят с камшик, и изобщо не съзнавал, че като падал, се ударил и си разбил челото на същото място, на което в съня си получил удар с бич.

Моето впечатление е, че всичко това - и "курос", и онзи Юда Халеви, е в непосредствена връзка с една работа, която господарят Бранкович и ние, неговите слуги, изпълняваме вече с години. Става дума за един глосар, или азбучник, който би могъл да се нарече Хазарски речник. По него той работи неуморно и с нарочна цел. Бранкович е доставил в Цариград от Зарандската жупания и от Виена осем камили книги и все нови пристигат, така че се е оградил от света със стени от речници и стари ръкописи. Аз, който съм вещ в боите, мастилото и буквите, през влажните нощи познавам по миризмата всяка буква в тях и лежейки в своя кът, чета по миризмата цели страници от неразгърнатите свитъци с печати, които стоят някъде на тавана на кулата. Кир Аврам с най-голяма охота чете по хладина, само по риза, като оставя тялото си да трепери, и само онова от прочетеното, което през това треперене достигне до неговото внимание, смята за полезно да запомни и отбележи в книгата. Картотеката на Бранкович, създадена в библиотеката му, обхваща хиляди листове на различни теми - от каталога за въздишките и възклицанията в старославянските молитви до описа на солта и видовете чай, той има и голяма сбирка коси, бради, мустаци с най-различен цвят и форма, на живи и мъртви лица от всички раси, които господарят лепи на стъклени шишета и държи като своего рода музей на стари прически. Неговата коса обаче не е представена в тази сбирка, но той е наредил от космите й да се извезе на елеците, които носи, неговият герб с едноок орел и девиз: "Всеки господар своята смърт обича." Над книгите, сбирките и картотеката си Бранкович работи всяка нощ, но в най-голяма тайна и с изключително внимание се е посветил да изработи един азбучник, речник за покръстването на хазарите- някогашно, отдавна изчезнало от бреговете на Черно море племе, което погребвало мъртъвците си в лодки. Това е нещо като родословна книга, каталог или сборник жития на всички онези личности, които преди неколкостотин години са участвали в покръстването на хазарите в християнска вяра, или на другите, родени по-късно, които са оставили записано поне някакво сведение за това събитие. Достъп до Хазарския речник на Аврам Бранкович имаме само ние, двамата негови писари, аз и Теоктист Николски. Тази предпазливост произтича вероятно от обстоятелството, че Бранкович тук се впуска в разглеждане на различни ереси, не само християнски, но и еврейски, и мохамедански, и нашият Ипекски патриарх сигурно отделя от анатемите, които изрежда всеки август в деня на успението на света Ана, по една и за кир Аврам - да му е за урок къде му се отплесва умът. Бранкович разполага с всички достъпни сведения за Кирил и Методий, християнските светци и мисионери, които са участвали в покръстването на хазарите от гръцка страна. Особено го затруднява обаче, че в именника не може да сложи по азбучен ред еврейския и арабския представител при покръстването на хазарите, а те също са взели участие в това събитие и в полемиката, водена по този повод в двореца на хазарския каган. Не само не е могъл да узнае нищо друго за евреина и арабина, освен дето съществували, но не е научил дори имената им и не ги е намерил в нито един гръцки източник за хазарите, до който се е добрал. Негови хора обикалят влашките манастири и цариградските мази, търсейки еврейски и арабски свидетелства за хазарското покръстване, а той самият дойде тук, в Цариград, откъдето някога мисионерите Кирил и Методий са били изпратени в хазарската столица да покръстят хазарите, за да издири ръкописи и хора, които се занимават с това. Но с кал чешма не може да се измие и не из-намира нищо. Не може да повярва, че само той се занимава с хазарите и че даже в миналото никой не се е занимавал с тях извън кръга на онези християнски мисионери, които са оставили вести за хазарите от свети Кирил до днес. Положително - твърди Бранкович - някой измежду дервишите или еврейските равини знае подробности за живота и дейността на еврейския или арабския участник в полемиката, но на такива изобщо не може да попадне в Цариград или те не щат да кажат каквото знаят. Той предполага, че освен християнските източници за хазарите съществуват също така изчерпателни арабски и еврейски източници за същия въпрос и народ, но нещо пречи на хората, които се занимават с това, да се срещнат и да обединят своите познания, защото само обединени те могат да дадат ясна и пълна картина на всичко, отнасящо се до хазарите.

"Не разбирам - казва често Бранкович, - може би винаги твърде рано преставам да мисля за всяко нещо. Така то остава в мен само до половина оформено и се подава само до пояса..." Причината за това прекалено занимание на кир Аврам с една толкова незначителна работа по мое мнение не е трудно да се обясни. Господарят Бранкович се занимава с хазарите от най-себични съображения. Той се опитва по този начин да се излекува от съновиденията, в които е заточен. "Курос" от неговите сънища също така се занимава с хазарския въпрос и това кир Аврам знае по-добре от нас. Единственият начин кир Аврам да освободи сънищата си от робство е да намери този чужденец, а ще го намери само чрез хазарските документи, защото те са единствената следа, която води към онова другото. Според мен същото мисли и другият. Следователно срещата им е неминуема като срещата на тьмничаря и затворника. Затова не е чудно, че напоследък кир Аврам така упорито се упражнява със своя майстор на сабя. Той мрази тъй силно своя "курос", че би му изпил очите като птичи яйца. Само да го докопа... Това е по-скоро предположение. Но ако не е точно, трябва тогава да си спомним думите на Аврам Бранкович за Адам и неговия Успешен опит с Петкутин. В такъв случай той е опасен и онова, което възнамерява, ще има непредвидими последици, а неговият Хазарски речник е само книжовна подготовка за мощно действие..."

С тези думи свършва сведението на Никон Севаст за Аврам Бранкович. За последните дни на своя господар Севаст впрочем не е могъл никого да извести, защото и слугата, и господарят са убити една сряда, облечени в мъгла и залутани из Влашко. За това събитие е оставил бележка друг слуга на Бранкович, споменатият майстор на боя със сабя Аверкий Скила. Тази бележка Скила е писал като че на земята, с върха на оръжието си, топнато в мастило, придържайки хартията с ботуш.

"Последната вечер в Цариград преди тръгването - е записал Аверкий Скила - папас Аврам ни събра в своята зала с изглед към трите морета. Духаха зелени ветрове от Черно море, сини, прозрачни от Егейско, а сухи и горчиви ветрове от Ионийско. Нашият господар стоеше край камилското седло и четеше, когато влязохме. Анадолските мухи хапеха на дъжд и той се бранеше и ги пъдеше с камшик, улучвайки безпогрешно с върха му ухапаното място на гърба си. Нея вечер бяхме вече свършили обичайните упражнения със саби и ако не бях съобразил, че единият му крак е по-къс, той щеше да ме разпори в мрака. Нощем винаги беше по-бърз. Сега на по-късия крак носеше птиче гнездо вместо наколенник, защото то най-добре топли.

Седнахме четиримата повикани - аз, двамата му писари и камериерът Масуди, който вече си беше приготвил в някаква зелена торба вещите за път. Взехме по лъжица сладко от череши с лют пипер и пихме по чаша вода от кладенеца, който беше вътре в стаята, а шумът му кънтеше някъде в избата на кулата, погребвайки нашите гласове. Папас Аврам се разплати тогава с нас и рече, че който иска, може да остане. Другите тръгват с него на война, на Дунава.

Мислехме, че това е всичко, което има да ни каже, и че няма да ни задържи дълго. Но Бранкович имаше една особена черта: биваше винаги най-мъдър в мига, когато се разделяше със събеседника си. Тогава се преструваше на неловък и винаги се прощаваше с дружината малко по-късно, отколкото е подходящо и естествено. Винаги прехвърляше часа, когато вече всичко бе казано и всички около него бяха свалили маските си и почваха да изглеждат така, като че са сами със себе си. Така се забави и сега. Стискаше ръката на анадолеца в своята и крадешком, без да мигне, гледаше всички присъстващи. В този миг ненадейно избухна ужасна омраза между Масуди и Никон Севаст, дотогава незабелязана и грижливо прикривана и от двете страни. Това стана, понеже Масуди каза на кир Аврам:

- Господарю, нека и аз ти отвърна на даруването, преди да се разотидем. Ще ти кажа нещо, което ще те зарадва, защото отдавна жадуваш да го чуеш. Онзи, когото сънуваш, се казва Самуел Коен.

- Лъже! - викна тогава съвсем неочаквано Севаст, сграбчи зелената торба на Масуди и я хвърли в огнището, което беше запалено в стаята.

Масуди учудващо тихо се обърна към папас Аврам и каза, посочвайки Никон Севаст:

- Виж го, господарю, този има само една ноздра на носа. И пикае с опашката, като всеки Сатана.

Папас Аврам хвана папагала, който в ноктите си държеше фенер, и го постави на пода. На тази светлина в носа на Никон Севаст наистина видяхме една-единствена ноздра, черна и неразделена по средата, така както бива при нечестивите. Тогава папас Аврам рече:

- Значи ти си от онези, които не смеят да си сменят обущата?

- Да, господарю, но не съм от онези, чиито лайна смърдят на страх. Не отричам, че съм Сатана - призна той без колебание, - само припомням, че принадлежа към подземието на християнския свят и небе, към злите духове на гръцката земя и пъкъла на православния обред. Защото, както небето над нас е поделено между Йехова, Аллах и Бога Отец, така е поделено и подземието между Асмодей, Иблис и Сатаната. Случайност е, дето съм хванат в земята на днешната турска империя, но това не дава право на Масуди и на други представители на ислямския свят да ме съдят. Могат да ме съдят само представителите на християнския обред, чиято юрисдикция в моя случай единствено може да бъде призната като законна. В противен случай може да се случи и християнските, и еврейските съдилища да почнат да съдят принадлежащите към ислямската преизподня, ако им паднат в ръцете. Нека нашият Масуди размисли по това предупреждение...

На това папас Аврам отвърна:

- Моят баща, Йоаникий Бранкович - каза, - имаше опит с такива като тебе. Всяка наша къща във Влашко си имаше винаги своите малки къщни вещици, дяволчета, вампири, с които вечеряхме, пускахме таласъмомори и съботни духове по тях, давахме им решето да броят дупките и намирахме около къщите опадалите им опашки, беряхме с тях къпини, връзвахме ги за прага или за вола, шибахме ги за наказание и ги захлупвахме в кладенците. Една вечер в Джула баща ми намерил над дупката на нужника да седи огромен снежен вампир. Ударил го с фенера, убил го и дойде на вечеря. За вечеря имаше чорба от зеле с глиганско месо. Сърба си той чорбата и отведнъж -туп! - главата му падна в чинията. Целуна се със собствения си лик, който се подаваше оттам, и се удави в зелевата чорба. Пред очите ни и преди да разберем какво става. И днес си спомням, докато се давеше в чорбата, се държеше, като че е в някаква любовна прегръдка, обхващаше с ръце паницата, сякаш вместо глиганско месо държеше главата на друго същество. С една дума, погребахме го, като че го изтръгвахме от някаква силна прегръдка... А ботуша му хвърлихме в Мориш, за да не вампиряса. Ако си Сатана, какъвто си, кажи ми, какво означаваше смъртта на моя баща Йоаникий Бранкович?

-Това ще узнаете сам, без моя помощ - отвърна Севаст, - но ще ви кажа нещо друго. Аз знам думите, с които в ухото си е умрял вашият баща. Те гласят: "Малко вино, да си измия ръцете!" Това е звъняло в ушите му, докато е умирал. А сега още нещо, за да не кажете, че аз, дето имам куха кост, съм изсмукал всичко това от нея.

Вие се занимавате с хазарския азбучник вече десетилетия, да добавя и аз нещо в него.

Чуйте прочее какво не знаете. Трите реки на мъртвите в античния свят - Ахеронт, Пирифлегетон и Коцит, сега принадлежат към подземията на исляма, юдаизма и християнството; те текат, разделяйки трите пъкъла - Геената, Ада и ледения пъкъл на мохамеданите, изпод някогашната хазарска земя. И тук са разположени един срещу друг в тази тригранична точка трите свята на мъртвите: огнената държава на Сатаната с деветте кръга на християнския Ад, с трона на Луцифер и с хоругвите на пъкления цар; ислямското подземие с царството на ледените мъки на Иблис; владенията на Гебура вляво от Храма, където седят еврейските богове на злото, жаждата и глада, Геената във властта на Асмодей. Тези три подземия не се смесват и границите между тях са изтеглени с желязно рало; не ще бъде позволено никому да ги премине. Разбира се, вие си представяте погрешно тези три подземия, защото нямате опит. В еврейския пъкъл, в държавата на ангелите на мрака и греха на Белиал, не горят евреи, както вие си мислите. Там горят подобни на вас, само араби и християни. По същия начин в християнския пъкъл няма християни - в огъня попадат мохамедани или онези от Давиловата вяра, докато в Иблисовото ислямско мъчилище се намират само християни и евреи, а няма нито един турчин или арабин. Представете си Масуди, който се страхува от своя толкова страшен, но добре познат пъкъл, и изведнъж попада не в своя. а в еврейския Шеол или в християнския Ад, където ще го чакам аз! Вместо на Иблис ще се натъкне на Луцифер. Представете си християнското небе над пъкъла, в който евреин изкупва греховете си!

Приемете това като голямо, върховно предупреждение, господарю! Като най-дълбока мъдрост. Никакви дела, в които се смесват трите свята, ислямът, християнството и юдаизмът, тук на земята! За да си нямаме работа с подземията на тези светове. Защото на този свят няма затруднения с тези, които се мразят. Те винаги си приличат. Винаги са еднакви или с времето стават еднакви, иначе нямаше да бъдат врагове. Онези, които истински се различават помежду си, те всъщност представляват най-голямата опасност. Те се стремят да се опознаят, защото различието не им пречи. И те са най-лошите. С такива, които ни позволяват да се различаваме от тях и това различие не им разваля съня, ще се разплатим и ние, и нашите врагове с общи сили и ще ги унищожим от три страни едновременно...

Тогава кир Аврам Бранкович каза, че все пак нещо не му е ясно в тази работа, и запита:

- Защо не сте направили вече това, ако не ти, комуто още не е паднала опашката, то онези, по-старите и по-опитните? Какво чакате тогава, докато ние зидаме дом на молитвата?

- Чакаме времето, господарю. Освен това ние, дяволите, можем да направим крачка едва след вас, хората. Всяка наша стъпка трябва да се вмести във вашата. Ние винаги сме на крачка зад вас, ние вечеряме чак след вашата вечеря и не виждаме бъдещето като вас. Така че винаги първо вие, после ние. Но да ти кажа и това: засега, господарю, още не си направил нито една крачка, която би ни накарала да се спуснем след тебе. Ако ти или някой от твоите потомци го направи някога, ще ви стигнем в онзи ден от седмицата, чието име не се споменава. Но засега всичко е наред. Защото вие с онзи свой червеноок курос изобщо не можете да се срещнете, дори и да се появи той тук, в Цариград. Ако той сънува вас, както вие сънувате него, ако той насън създава вашата действителност, както неговата действителност е оградена от вашия сън, тогава вие двамата никога не ще можете да се погледнете в очите, защото не можете никога да бъдете едновременно будни. И все пак не ни вкарвайте в изкушение. Вярвайте, много по-опасно е, господарю, да съставяте от пръснатите думи речник за хазарите тук, в тази тиха кула, отколкото да отидете на война на Дунава, където вече се бият австрийци и турци, много по-опасно е да чакате някакъв образ от съня тук, в Цариград, отколкото да измъкнете сабя и да нападнете, което вие, господарю, поне добре умеете. Мислете за това и вървете без грижа, където сте си наумили, и не слушайте този анадолец, който топи портокала в сол...

- Що се отнася до останалото, господарю - приключи Севаст, - вие, разбира се, можете да ме предадете на християнските духовни власти и да ме предоставите на съда, предвиден за нечестивците и вещиците. Но преди да сторите това, позволете да ви задам само един въпрос. Вярвате ли, че вашата църква ще съществува и ще може да съди и след триста години както днес?

- Разбира се, че вярвам - отвърна папас Аврам.

- Тогава го докажете: точно след двеста деветдесет и три години ще се срещнем отново, по същото време на годината, на закуска тук, в Цариград, и тогава ме осъдете така, както бихте ме осъдили днес...

Папас Аврам се засмя, каза му, че приема, и уби още една муха с върха на камшика.

Сварихме коливо на разсъмване, завихме го с възглавница и го сложихме заедно с тенджерата в пътната мрежа да топли папас Аврам по време на почивката. Поехме с кораб през Черно море и устието на Дунав нагоре по реката. Последните лястовици летяха по гръб и отраженията им в Дунава показваха черни гърбове вместо бели кореми. Навлязохме в мъгла, а те отлитаха и носеха в себе си през горите и през Железни врата някаква твърда тишина, от която се оглушава и в която се вливат всички други тишини. На петия ден при Кладово ни дочака конна дружина от Трансилвания, цялата в горчива румънска прах от оттатъшната страна на реката. Щом се намерихме в лагера на маркграф Фон Баден, узнахме, че и граф Георгий е тръгнал към бойното поле, че генералите Хандерсхайм, Ветерани и Хайзел са вече готови да нападнат турските позиции, че бръснарите от два дена бръснат и решат в движение, подтичвайки около тях. Същата нощ видяхме невероятното умение на нашия господар.

Сменяха се годишните времена, утрините бяха хладни, но нощите още топли - до полунощ лято, сутрин есен. Папас Аврам си избра сабя, оседлаха му кон, а от сръбския лагер дойде малък отряд конници с живи гълъби в ръкавите. Яхаха и пушеха дълги чибуци, нанизвайки колела дим на ушите на конете. Щом Бранкович яхна коня, дадоха и нему запалена лула и всички, димейки така, отидоха при генерал Ветерани да получат заповедта, когато из австрийския лагер се чуха гласове:

- Идат голи сърби!

И наистина, след конниците се зададе отряд пехотинци, които бяха хвърлили от себе си всичко освен шапките. Минаваха голи през светлината на лагерните огньове като през порти, а след тях в мрака – малко по-бързо, голите им сенки, дважди по-стари от тях.

- Нима ще нападате в тъмното? - попита Ветерани, докато галеше кучето си, което беше тъй високо, че можеше да удари с опашка човек по устните.

- Да - отвърна кир Аврам, -птиците ще ни покажат пътя.

Над австрийските и сръбските позиции беше хълмът Ръс, над който никога не пада дъжд, а на върха му - турското укрепление с топовете. Вече от три дена не можеха да го наближат от никоя страна. Генералът каза на Бранкович да нападнат това укрепление.

- Ако завладеете позицията, запалете зелен огън от кленови клони - добави генералът, - да знаем да се равняваме.

Конниците приеха заповедта и отминаха, пушейки лулите си. Малко след това видяхме как над турското укрепление излетяха запалени гълъби - един, втори, трети, чуха се изстрели и едновременно се върнаха в лагера папас Бранкович и конниците, продължавайки да си пушат дългите чибуци както преди. Генералът учудено ги попита защо не щурмуват топовете, а папас Аврам мълчешком му показа с лулата хълма. Там пламтеше зелен огън и турските топове не се чуваха вече. Укреплението бе превзето.

В настъпващото утро папас Аврам, уморен от нощния бой, почиваше пред шатрата, а Масуди и Никон Севаст седнаха да играят комар. Никон губеше огромни залози вече трети ден, а Масуди не прекъсваше играга. Изглежда, имаха някакви твърде сериозни причини, щом под дъжда от куршуми оставаха за нишан - Бранкович заспал, а те двамата играят комар. Във всеки случай техните причини бяха по-основателни от моите и аз се скрих навреме под сигурен заслон. Тъкмо тогава в нашия окоп нахлуха турски войници, съсичаха всичко, което се движи, а веднага след тях - требинският Сабляк паша, който гледаше в мъртвите, а не в живите. След него на полесражението се втурна и някакъв блед младеж, който имаше един бял мустак, като че бе остарял само наполовина. На свиления елек на папас Аврам беше извезан гербът на рода Бранкович с едноокия орел. Един турски войник улучи с копие тази везана птица с такава сила, че се чу как желязото, пробивайки гърдите на спящия, удари в камъка под него. Будейки се в смъртта си, Бранкович се привдигна на една ръка и последното, което видя в живота си, беше червеноокия младеж със стъклени нокти и един сребърен мустак. Тогава Бранкович го обля пот и две струи се вързаха под врата му на възел. Ръката под него така започна да трепери, че той, както беше прободен, я погледна учуден и се облегна с цялата си тежест на нея, за да я усмири. А той самият още някое време трепереше, затихвайки като отпусната струна, и когато се усмири съвсем, падна без дума на тази ръка. Тозчас рухна и онзи младеж право върху своята сянка като покосен от погледа на Бранкович и зобни-цата, която носеше през рамо, се изтърколи.

- Коен ли загина? - извика пашата, а войниците, като помислиха, че някой от комарджиите е стрелял в младежа, съсякоха Никон Севаст, както си беше с нехвърлен зар в шепата. Обърнаха се и към Масуди, но той рече нещо на пашата на арабски, обръщайки му внимание, че младежът не е мъртъв, а спи. Това продължи живота на Масуди с един ден, защото пашата нареди да го съсекат не този, а следващия ден, както после и стана.

Аз съм сабяджия - завършва Аверкий Скила своето сведение за Аврам Бранкович, - аз знам: когато убиваш, всеки път е съвсем различно, както всякога е различно с всяка нова жена в леглото. Само дето после някои забравяш, а някои не. Някои от убитите, а и някои от жените теб не забравят никога. Смъртта на кир Аврам Бранкович беше от онези, които се помнят. Ето как беше. Дотичаха отнякъде слугите на пашата с корито топла вода, окъпаха кир Аврам и го предадоха на някакво старче, което носеше трета обувка на врата си, пълна с ливанто, балсам и коноп. Помислих, че ще прегледа раните на папас Аврам, но той го намаза с белило и червило, обърса го, вчеса го и го отнесоха под шатрата на Сабляк паша.

"Ето още един гол сърбин" - помислих. На следващото утро той умря в онази шатра. Беше 1689 година по източното летоброене, в деня на свещеномъченик Евтихий. В мига, когато Аврам Бранкович издъхна, Сабляк паша излезе пред шатрата и поиска малко вино да си умие ръцете."

БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР

БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР – виж Стълпник.

КАГАН

КАГАН - наименование на хазарския владетел. Неговата столица била Итил, а лятната му резиденция се намирала на Каспийско море и се наричала Семендер. Смята се, че приемането на гръцки мисионери в хазарския двор е било резултат на политическо решение. Още през 740 година един от хазарските кагани търсил от Цариград мисионери, вещи в християнската вяра. И през IX век се налагало да се укрепи гръцко-хазарският съюз пред общата опасност: в това време русите вече били заковали щит на цариградските порти и отнели Киев от хазарите. Съществувала още една опасност. Тогавашният каган нямал наследник за престола. Един ден при него дошли някакви гръцки търговци и той ги приел и нагостил. Всички били ниски, чернооки и толкова космати, че на гърдите им се виждал път между космите. Каганът седял между тях като исполин и обядвал. Времето било пред разваляне и птиците се блъскали в прозорците, а мухите - в огледалата. След като пътниците били изпратени и дарувани, каганът се запътил към стаята си и случайно хвърлил поглед на огризките, останали от обяда. Огризките на гърците били големи като на великани, а тези на кагана - малки като на дете. Бързо свикал придворните да се сетят какво са му говорили чуждиците, но никой нищо не бил запомнил. "Мълчаха предимно" - заключили всички. Тогава се обадил един евреин от дворцовата свита и казал, че ще разреши затрудненията на кагана.

- Да видя как - рекъл каганът и лизнал малко свещена сол.

Евреинът му довел един роб и наредил на роба да оголи ръката си. Ръката му била съвсем същата като дясната ръка на кагана.

- Да - рекъл каганът, - задръж го. Задръж го и действай нататък. На прав път си.

Пръснали се пратеници по цялото царство и след три месеца евреинът му довел един младеж, чиито стъпала изглеждали съвсем като тези на кагана. И него задържали в двореца. Така намерили после още две колена, едно ухо и рамо - всичките също като тези на кагана. Малко по малко в двореца се събрала група млади хора, кой войник, кой роб, кой въжар, евреин, грък, хазар и арабин, които - ако от всекиго се вземело по някой крайник или част от тялото - можели да направят един млад каган, съвсем като онзи, който управлявал в Итил. Само глава липсвала. Не можели и не можели да я намерят. И така един ден каганът извикал евреина и поискал или да намери глава, или да бъде самият той обезглавен. Евреинът изобщо не се уплашил и каганът учудено го попитал за причината.

- Причината е в това, че се уплаших още преди една година, а не днес. Преди една година намерих и глава. И я пазя тук, в двореца, вече толкова месеци, но не се решавам да я покажа.

Когато каганът наредил да се покаже и главата, евреинът извел пред него една девойка. Била млада и хубава и главата й толкова приличала на тази на кагана, че можели да я сбъркат в огледалото. Ако някой видел лика й в огледалото, щял да си помисли, че вижда кагана; но по-млад. Тогава каганът наредял да доведат всички, които били събрани, и евреинът да направи от техните крайници още един каган. Докато се разотивали останалите живи осакатени, чиито части били вградени в другия каган, евреинът изписал на челото на новосъздадения някакви букви и младият каган. наследникът, се изправил на постелята на кагана. Трябвало да го проверят и евреинът го изпратил в ложето на кагановата любовница, принцеса Атех. На заранта принцесата изпратила на истинския каган следната вест:

- Онзи, когото снощи са ми пратили в постелята, е обрязан, а ти не си. Значи или той е някой друг, а не каганът, или каганът се е предал на евреите и се е обрязал, та е станал друг. Прецени прочее какво се е случило.

Тогава каганът попитал евреина какво означава тази разлика.

Онзи отвърнал:

- Няма ли да изчезне разликата, ако и ти се обрежеш?

Каганът изпаднал в недоумение и отново поискал съвет от принцеса Атех. Тя го отвела в мазето на своя дворец и му показала кагановия двойник. Била го оковала във вериги и го сложила зад решетки, но той бил разкъсал вече всички вериги и разтърсвал решетките с огромна сила. За една нощ бил пораснал толкова, че истинският не-обрязан каган пред него изглеждал като дете.

- Искаш ли да го пусна? - попитала принцесата.

Тогава каганът толкова се уплашил, че наредил да убият обрязания каган. Принцеса Атех плюнала върху челото на великана и той рухнал мъртъв.

Тогава каганът се обърнал към гърците, сключил нов съюз с тях и приел тяхната вяра.

ЛОВЦИ НА СЪНИЩА - секта на хазарските свещенослужители, техен защитник била принцеса Атех. Те умеели да четат чужди сънища, да живеят в тях като в своя къща и да ловят, препускайки през тях, дивеча, набелязан за хващане - човек, предмет или животно. Записът на един от най-старите ловци на сънища е запазен и гласи: "Насън се чувстваме като риба във вода- понякога изплуваме от съня, докосваме с око света на брега, но отново потъваме бързешком и жадно, защото се чувстваме добре само в дълбините. Когато изплуваме за кратко на сушата, забелязваме едно странно създание, по-тромаво от нас, свикнало да диша не като нас и залепено за своята земя с цялата си тежест, при това лишено от сладостта, в която ние живеем като в собствено тяло. Защото тук долу сладост и тяло са неразлъчни и са едно и също. Това създание навън сме също ние, но ние след милион години и между нас и него освен годините лежи и страшната беда, която е постигнала онзи отвън за това, че е отделил тялото от сладостта..."

Според преданието един от най-известните четци на сънища се наричал Мукадаси Ал-Сафер. Той успял да проникне най-дълбоко в тайната, умеел да опитомява риби в чуждите съновидения, да отваря врати в нуждите сънища, да се гмурка в сънищата по-дълбоко от който и да било преди него, дори и от Бога, защото на дъното на всеки сън лежи Бог. А след това станало тъй, че повече не можел да чете сънища. Дълго смятал, че е стигнал върха и че по-нататък всъщност не може да се отиде в това мистично умение. На оногова, който стигне до края на пътя, път повече не му е нужен и затова не му се полага. Но тези около него не мислели така. Те доверили веднъж това на принцеса Атех и тогава тя им обяснила случая на Мукадаси Ал-Сафер:

МЕТОДИЙ СОЛУНСКИ

МЕТОДИЙ СОЛУНСКИ (около 815-885) - гръцки хронист на хазарската полемика, един от славянските апостоли и светци на източноправославното християнство, по-възрастният брат на Константин Солунски - Кирил. Роден в семейството на византийския военачалник на Солун, друнгаря Лъв, Методий изпитал своите способности като управител на една славянска област, по всяка вероятност областта по река Струмица (Стримон). Знаел езика на своите славянски поданици, които имали брадати души и зиме носели в пазвата си птици да ги топлят. Скоро след това, през 840 година, отишъл във Витиния на Мраморно море, но цял живот търкалял пред себе си вместо топка спомена за тях. Книгите, които посочва Даубманус, отбелязват, че учил там при някакъв монах и че той веднъж му казал: "Като четем, нам не е дадено да възприемаме всичко, което е написано. Нашата мисъл е ревнива по отношение на чуждата мисъл и постоянно я помрачава, а у нас няма място за два мириса едновременно. Онези под знака на Светата Троица, под мъжкия знак, възприемат, като четат нечетните, а ние, под знака на числото четири, женското число, възприемаме, четейки само четните изречения в нашите книги. Ти и твоят брат няма да четете от една и съща книга едни и същи изречения, защото нашите книги съществуват само в единението на мъжкия и на женския знак..." Наистина Методий се е учил още от една личност -от своя по-малък брат Константин. Понякога забелязвал, че този негов по-малък брат е по-мъдър от автора на книгата, която четял в момента. Тогава Методий разбирал, че си губи времето, затварял книгата и разговарял с брат си. На малоазийска земя в колонията на отшелниците, наречена Олимп, Методий се подстригал за монах и пак там по-късно се присъединил към него и брат му. Те гледали как пясъкът, развявай от великденски вятър, на всеки празник открива в ново място по един прастар пустинен храм и го показва за кратко време, колкото да се прекръстят и да прочетат в него "Отче наш", а после отново го засипва завинаги. Тогава започнал да сънува по два съня успоредно и оттам се създала легендата, че ще има и два гроба. В годината 861 отишъл с брат си при хазарите. Случаят не бил нещо ново за двамата братя от Солун. Те били слушали от своя учител и приятел Фотий, който бил във връзка с хазарите, за този силен народ и знаели, че той изповядва своята вяра на своя си език. По нареждане на столицата Методий присъствал като Константинов помощник в полемиката в хазарския дворец. Хазарският речник от 1691 година отбелязва, че тогава хазарският каган обяснил на своите гости някои неща за сектата на ловците на сънища. Каганът презирал тази секта на привържениците на хазарската принцеса Атех и безплодната работа на ловците на сънища сравнил с гръцката приказка за мършавата мишка, която се мушнала лесно в коша с пшеница, но когато се наяла, не могла да излезе с пълен стомах: ''Не можеш да излезеш сит от коша. Можеш да излезеш само гладен, както си влязъл. Така и онзи гълтач на сънища лесно влиза гладен през тесния процеп между съня и действителността, но когато там налови дивеч и набере плодове, наситен със сънища, вече не може да се върне обратно, защото само такъв, какъвто си влязъл, можеш да излезеш. Затова той трябва да остави плячката си или да остане завинаги в сънищата. И в единия, и в другия случай нямаме никаква полза от него..."

След хазарското си пътуване Методий отново се оттеглил на малоазийския Олимп и когато за втори път видял същите онези икони, те сякаш били уморени. Станал игумен на манастира "Свети Полихрон", за който по-късно столетия не се знаело нищо, освен че може би е бил издигнат на границата на три времена - арабското, гръцкото и еврейското, та оттам му е произлязло името.

В годината 863 Методий се върнал сред славяните. Трябвало да основе славянско училище под гръцко влияние, със славянска писменост и книги, преведени от гръцки на славянски. Той и брат му Константин знаели от детинство, че птиците в Солун и птиците в Африка не говорят един и същ език и лястовицата от Струмица и лястовицата от Нил не се разбират и че единствено албатросите навсякъде по света говорят един език. С тези мисли тръгнали за Моравия, Словакия и Долна Австрия, събирайки около себе си млади хора, които повече ги гледали в устата, отколкото слушали какво говорят. Методий решил да подари хубаво украсена тояга на един от тези хора, които той и брат му учели. Всички се надявали, че ще я подари на най-добрия измежду учениците, и гледали кой ще е той. А Методий я дал на най-лошия ученик. И казал: "Учителят учи най-кратко своите най-добри ученици. Най-дълго остава с най-слабите. Защото бързите бързо си отиват..."

В една стая с прояден от дървояд под, който хапе босите стъпала, за пръв път чул, че той и брат му са обвинени. Почнали техните стълкновения с триезичниците, с немските застъпници на схващането, че само три езика са обредни (гръцки, латински и еврейски). В Панония, при Блатно, езерото, където зиме косата замръзва, а от вятъра очите стават като голяма и малка лъжица, Методий спрял с брат си в столицата на тамошния славянски княз Коцел. Неговите войници в битките хапели не по-зле от конете и камилите, изкарвали змиите от кожите им, като ги удряли с прът, а жените им раждали увиснали във въздуха, закачени за свещено дърво. Опитомявали рибите в тинята на панонските мочурища и показвали на пришълците един старец, който се молел, като вадел рибата от блатото и я оставял да отлети от дланта му като ловджийски сокол. Тя наистина се вдигала във въздуха и летяла, отърсвайки тинята, и си служела с перките като с крила.

В 867 година братята потеглили с последователите и учениците си на едно от тези пътувания, при които всяка стъпка е дума, всяка пътека - изречение, а всяка спирка - страница от голяма книга. Същата 867 година във Венеция влезли в нов диспут с триезичниците, а после пристигнали в Рим, където папа Адриан II приел учението на солунските братя за правилно и ръкоположил славянските ученици в черквата "Свети Петър". Там по този случай била отслу-жена славянска литургия на езика, който току-що бил опитомен и от балканските простори бил донесен в столицата на света вързан като животинка в кафеза на глаголическите писмена. Тук, в Рим, една вечер през 869 година, докато неговите славянски следовници си плювали един другиму в устата, умрял Методиевият брат Константин, наречен свети Кирил, а Методий се върнал в Панония. В Рим отишъл за втори път през 870 година, когато бил посветен от папата за Панонско-Сремски архиепископ; и Залцбургският архиепископ трябвало да напусне Блатното езеро. Когато в лето 870 се върнал в Моравия, немските епископи заточили Методий; лежал в тъмница две години, чувайки само Дунава, и бил изведен в Регенсбург пред съборски съд; тук бил подложен на изтезания и оставен гол на студа. Докато го биели с бичове толкова наведен, че брадата му опирала в снега, Методий си мислел затова, че Омир и свети пророк Илия са били съвременници и че Омировата поетическа държава е била по-голяма от Държавата на Александър Македонски, защото стигала от Понт, та чак оттатък Гибралтар. Мислел си, че Омир не е могъл да знае всичко онова, което се движи и намира в моретата и градовете на неговата държава, също както Александър Велики не е могъл да знае всичко, което може да се намери в неговата държава. Мислел си освен това как Омир е вписал в своята творба град Сидон, а заедно с него, без да знае, и пророк Илия, когото птиците хранели по божие внушение. Мислел си, че Омир е имал в своята поетическа държава морета и градове, без да знае, че в един от тях, в Сидон, е пророк Илия, който ще стане обитател на една друга поетическа държава, също толкова обширна, вечна и силна, каквато е Омировата - обитател на Светото писание. И се питал накрая дали са се срещали двамата съвременници, Омир и свети Илия Тесвийски, галадски жител - и двамата безсмъртни, и двамата въоръжени само със словото, единият вгледан в миналото и сляп, другият обсе-бен от бъдещето и ясно виждащ, единият-грък, който най-добре от всички поети е възпял водата и огъня, а другият - евреин, който с вода съграждал, а с огън наказвал, служейки си със своя плащ като с мост. Съществува един пояс от земята, мислел си най-сетне Методий, не по-широк от десет камилски смърти, на който са се разминали двамата мъже. Разстоянието между техните стъпки е било по-тясно от което и да е най-тясно гърло на света. Никога две големи неща не са били по-близо едно до друго. Или ние се мамим като всички, чието зрение служи на паметта, а не на земята под нас...

Благодарение на застъпничеството на папата Методий бил освободен и през 880 година за трети път доказвал в Рим право-верността на своето дело и на славянското богослужение. Даубманус съобщава за Методий освен споменатия разказ за бичуването и това, че три пъти се бил окъпал в римската река Тибър, като при раждане, венчавка и смърт, и че там бил при-честен с три самодивски хляба. В година 882 Методий бил приет с най-големи почести в двореца в Цариград, а после и в патриаршията, начело на която бил неговият приятел от младини, патриархът и философът Фотий. Методий починал в Моравия в 885 година, оставяйки след себе си славянските преводи на Светото писание, Номоканона (Законника) и на беседи на светите отци.

В качеството на очевидец и помощник на Константин Философ в хазарската мисия, Методий два пъти се явява като хронист на хазарската полемика. Той превежда на славянски Кириловите Хазарски беседи и ако се съди по думите от Кириловото житие, извършва редакция на тези съчинения (дели ги на осем книги). Тъй като Кириловите Хазарски беседи не са запазени нито в гръцкия оригинал, нито в славянския Методиев превод, най-важният християнски източник, който говори за хазарската полемика, остава славянското житие на Константин Философ (Кирил), написано под надзора на самия Методий. Тук е запазена и годината на полемиката (861), както и подробен опис на проявите на Константин и на неговите всъщност ненаименувани противници и събеседници - еврейския и ислямския представител в хазарския дворец. Даубманус привежда следното съждение за Методий: "Най-трудно е да ореш чужда нива и своя жена - отбелязва той, но тъй като всеки мъж е разпънат на своята жена като на кръст, излиза, че е по-тежко да носиш своя, отколкото чуждия кръст. Така е било и с Методий, който никога не е носил кръста на своя брат... Защото по-малкият брат му е бил духовен баща."

СВЕТИ КИРИЛ (Константин Солунски или Константин Философ)

СВЕТИ КИРИЛ (Константин Солунски или Константин Философ; 826 или 827-869) - светец на източноправославното християнство, гръцки представител в хазарската полемика, един от апостолите на славянската писменост. Седмо дете на друнгаря Лъв, който изпълнявал в Солун военна и административна работа за Византийския двор, Константин сменил редица чиновнически и дипломатически служби и отраснал сред голи черкви без икони във времето, когато в Цариград били на власт иконоборците. Между тях имало доста солуняни и Константин се учил при хора, изтъкнати противници на иконите. Лъв Математик, който му преподавал Омир, геометрия, аритметика, астрономия и музика, бил иконоборец и роднина на Цариградския патриарх иконоборец Йоан Граматик (837-°43); бил във връзка със сарацините и техния халиф Мамун. Другият Константинов учител, прочутият философ и по-късно патриарх, Фотий, който му преподавал граматика, риторика, Диалектика и философия, носел прозвището християнски Аристотел и заедно с Лъв Математик бил сподвижник на хуманистичното възраждане, чрез което византийският народ още веднъж разбрал, че е потомък на античния елински свят. Фотий се занимавал с окултни и забранени науки, астрология и магия, византийският цар го наричал "хазарска муцуна", а из двореца се носела, легенда, че Фотий още на млади години продал душата си на някакъв еврейски магьосник. Константин обичал езиците, смятал, че са вечни като ветровете, и ги сменял, както хазарският каган сменял жени от разни вери. Изучавал освен гръцки славянски, еврейски, хазарски, арабски, самарийски или езиците, писани с готически или с "рунически" писмена. Израснал и по-късно живял с неутолима жажда за странствания. Винаги носел една завивка със себе си, казвал: "Където ми е завивката, там ми е родината", и прекарал по-голяма част от живота си сред диви племена, където, колчем се ръкувал, веднага трябвало да си преброи пръстите. Само болестите били своего рода острови на покоя в неговия живот. Щом се разболеел, забравял всички други езици освен матерния си. Всъщност неговите болести винаги имали поне две причини. Когато през 843 година солунската партия на иконоборците била свалена от власт и след смъртта на цар Теофил провъзгласили възраждането на култа към иконите, Константин трябвало да се укрие в един манастир на малоазийския бряг. Мислел си - и Бог се е оттеглил, за да направи място на хората. Нашето око е мишена за нещата пред него. Всички те се целят в него, а не обратното. После бил принуден да се върне в столицата и публично да се обяви против своите някогашни учители и земляци, защитавайки иконите.

- Илюзия е, че мислите са в главите ни - заключил тогава. -Главите ни и ние целите сме в мислите. Ние и нашите мисли сме като морето и теченията в него - нашето тяло е течение в морето, а мислите са самото море. Така тялото прави място за себе си в света, промъквайки се през мислите. Душата пък е корито и на едното, и на другото...

Тогава напуснал още един свой някогашен учител. Своя по-голям брат Методий, който никога не бил нападал единомишлениците си. Видял как оставя зад себе си своя някогашен духовен баща и брат и как става негов учител.

В служба на Цариградския двор първо бил архонт на една славянска област, после учил в престолното дворцово училище. Като свещеник станал патриаршески библиотекар при черквата "Света София" в Цариград, професор по философия в Цариградския университет и тук поради изключителната му ерудиция го нарекли "философ" и така го наричали до края. Но той се придържал към втория път и моряшкото твърдение, че месото на умните риби е вредно и по-твърдо от месото на глупавите риби. Затова само глупавите ядат и глупави, и умни, а умните подбират и търсят глупави.

Той, който изминал първата половина от живота си, бягайки от иконите, втората половина прекарал, носейки ги като щит. Но се установило, че с иконата на Богородица можал да свикне, а с Богородица- не. Когато много години по-късно в хазарската полемика я сравнил с прислугата от свитата на кагана, уподобил я на мъж, а не на жена.

Тогава превалила половината от неговото столетие и се навършила половината от живота му.

Взел три жълтици и ги сложил в кесията си, мислейки: "Първата ще дам на свирача на рог, втората - на певците в черквата, а третата - на небесните ангели певци." И така тръгнал по своите безкрайни странствания. Никога не можел да сбърка трохите от обяда с трохите от вечерята. Бил в постоянно движение. В година 851 отишъл при арабския халиф в Самара край Багдад и като се върнал от това дипломатическо пътуване, видял в огледалото първата бръчка на челото си и я нарекъл сарацинска бръчка. Свършвала годината 859 и Константин ставал връстник на Александър Велики, който умрял на 33 години, на колкото бил сега и той.

"Имам много повече връстници под земята, отколкото над земята - мислел си тогава, -връстници от всички времена; от времето на Рамзес Трети, на критския лабиринт или от времето на първата обсада на Цариград. А и аз ще бъда подземен връстник на мнозина от живите. Само че като старея тук, на земята, винаги сменям връстниците си под земята, предавайки мъртвите, по-млади от мен..."

А после дошла още една обсада на града, чието име носел. Докато в 860 година славяните обсаждали Цариград, на малоазийския Олимп Константин вграждал в тишината на монашеската си килия дворец за тях ~ създавал първите писмена на славянската азбука. Най-напред Оправил обли букви, но славянският език бил толкова непокорен, че мастилото не можело да го задържи, та натъкмил втора азбука - от решетести букви и в тях затворил като птица този опърничав език. По-късно, когато бил опитомен и научен на гръцки (защото езиците учат други езици), славянският език могъл да бъде хванат и в онези първоначални глаголически писмена...

Даубманус привежда следния разказ за съставянето на славянската азбука: Езикът на варварите никак не се поддавал на укротяване. През една бърза тринеделна есен братята седели в килията и напразно се опитвали да изпишат буквите, които по-късно ще се наричат кирилица. Работата не им споряла. От килията се виждала добре половината от октомври и в него тишината, един час ходене дълга и два широка. Тогава Методий обърнал внимание на брат си на четирите стомни, които стояли на прозореца на тяхната килия, но отвън, от другата страна на решетката.

- Ако на вратата ти е пуснато мандалото, как ще стигнеш до една от тези стомни? - попитал.

Константин строшил една от стомните, внесъл отломките парче по парче през решетката на килията и тук събрал наново в едно цяло стомната, лепейки я с плюнка и глина от пода под нозете си...

Така сторили и със славянския език, разбили го на парчета, внесли го през решетките на кирилските писмена в устата си и залепили отломките...

Същата година при византийския цар Михаил III дошла мисия от хазарския каган, който молел да му изпратят от Цариград човек, способен да обясни основите на християнското учение. Императорът се обърнал за съвет към Фотий, когото наричал "хазарска муцуна". Този акт бил двусмислен, но Фотий приел искането сериозно и препоръчал своя питомец и ученик Константин Философ и той заедно с брат си Методий тръгнал за своята втора дипломатическа мисия, наречена хазарска. Пътем спрели в Херсон на Крим и там Константин учил хазарски и еврейски език, подготвяйки се за дипломатическата мисия, която му предстояла. Мислел си: "Всеки е кръст на своята жертва, а гвоздеите пробиват и кръста." Като пристигнал в двореца на хазарския каган, той се срещнал там с представителите на ислямската и еврейската вяра, защото каганът бил ги повикал и тях, и така Константин влязъл в полемика с тях и изнесъл своите Хазарски беседи, които по-късно Методий превел на славянски език. Като оспорил доводите на равина и на дервиша, които изповядвали юдаизма и исляма, Константин Философ склонил хазарския каган да приеме християнството, казал му, че няма полза да се моли човек на счупен кръст, и получил на лицето си втората, хазарската бръчка.

Свършвала 863 година, Константин бил връстник на Филон Александрийски, философа, който умрял на трийсет и седем години, колкото имал сега и той. Константин довършил славянската азбука и заедно с брат си отишъл в Моравия, сред славяните, които знаел от своя роден край.

Превеждал църковни съчинения от гръцки на славянски, а около него се събирали множество хора. Очите им били на мястото, където някога са били роговете, и това се забелязвало, препасвали се със змии, снели с глави, обърнати на юг, падналите зъби хвърляли отвъд къщите. Гледал ги как вадят сополи с пръсти и ги ядат, шепнейки молитви. Краката си миели, без да се събуват, плювали в яденето, преди да се хранят, и в "Отче наш" вмъквали своите варварски имена, мъжки и женски, след всяка дума, така че "Отче наш" бухвала като хляб и същевременно изчезвала, та трябвало на всеки три дена да се плеви, и не се чувала и виждала от тези диви имена, които я гълтали. Непреодолимо ги привличала миризмата на мърша, били с бърза мисъл и пеели толкова хубаво, че той плачел, като ги слушал, и гледал своята трета, славянска бръчка как слиза косо през челото подобно на дъждовна капка... След Моравия в 867 година отишъл при панонския княз Коцел, а оттам във Венеция и влязъл в диспут с триезичниците, застъпници на гледището, че само гръцки, еврейски и латински език са достойни за богослужение. Попитали го венецианците: "Всички юдеи ли са убили Христос или не всички?" А Константин усещал как на лицето му се явява четвъртата, венецианската бръчка и как заедно с предишните бръчки, сарацинската, хазарската и славянската, разсичат и кръстосват лицето му подобно четири мрежи, хвърлени за една и съща риба. Дал първата жълтица от кесията си на един тръбач да затръби и запитал триезичниците Дали войската ще се отзове на повика, ако не разбира знака на тръбата. Била 869 година и Константин мислел за Боеций от Равена, който умрял на четирийсет и три години. Сега му бил връстник. По покана на папата отишъл в Рим, където успял да защити правотата на своите гледища и на своето славянско богослужение. С него били Методий и учениците, които покръстили в Рим.

Спомняйки си своя живот и слушайки песнопението в черквата, той мислел: "Както човек, надарен за една работа, дори когато е болен, я върши, макар и с известна съпротива и несръчно, така онзи, който не е за тази работа, без да е болен, я върши със същата съпротива, и също така несръчно."

Тогава в Рим била отслужена славянска литургия и Константин дал втората си жълтица на певците. По прастар обичай сложил третата жълтица под езика си, постъпил в един от гръцките манастири в Рим и умрял под ново монашеско име като Кирил в годината 869.

СЕВАСТ НИКОН

СЕВАСТ НИКОН (XVII век) - съществува предание, че под това име едно време на Морава, в Овчарска клисура на Балканите, живял Сатаната. Бил необикновено кротък, всички хора наричал със собственото си име и работел като протокалиграф в манастира "Николе". Където седнел, оставял отпечатък от две лица, а вместо опашка имал нос. Твърдял, че в миналия си живот бил дявол в еврейския пъкъл и служел на Белиал и Гебура, пазел големите по таваните на синагогите и една есен, когато птиците имали отровни курешки и изгаряли тревата и листата, по които падали, наел човек да го убие. Това бил начинът да прекрачи от еврейския в християнския пъкъл и сега в новия живот служи като Сатана.

Според други разкази той съвсем не бил умирал, а дал на едно куче да лизне малко от кръвта му, влязъл в гроба на някакъв турчин, хванал го за ушите, одрал му кожата и я облякъл. Затова от хубавите му турски очи надничали кози очи. Бягал от огниво, вечерял след другите и на година крадял по буца сол. Смята се, че нощем яхал манастирските и селските коне - и те наистина осъмвали в пяна, кални и с оплетени гриви. Казват, че вършел това, за да си охлади сърцето, защото сърцето му било варено в кипящо вино. Затова в гривите на конете оплитали Соломоновия знак, от който той бягал - и така ги пазели от него и неговите ботуши, винаги нагризани от кучешки зъби. Обличал се богато, бил добър стенописец и според преданието този дар му бил от архангел Гавриил. В черквите из Овчарска клисура по неговите фрески са останали бележки, които, ако се четат в определен ред от рисунка на рисунка и от манастир на манастир, образуват едно послание. То може да се съставя, докато съществуват стенописите. Никон бил оставил това послание за самия себе си, като се върне след триста години отново сред живите, защото демоните, казвал той, не помнят нищо от предишния си живот и това бил начинът да се оправят. В началото не бил кой знае колко добър стенописец. Работел с лявата ръка, рисунките му били доста хубави, но някак не можели да се запомнят; щом никой не ги гледал, те като че изчезвали от стената. Една сутрин Севаст седял отчаян пред боите си и усетил как отломка от тишина влязла в неговото мълчание и го разбила. Още някой стоял там и мълчал. Но не на Никоновия език. Тогава Никон почнал да моли архангел Гавриил да го удостои с милостта на боите. В това време из клисурата по манастирите "Йоване", "Благовещение", "Николе" или "Сретение Господне" имало винаги млади монаси иконописци и зографи, които зографисвали стените и се състезавали като в няма молитва и в хор кой по-добре ще нарисува своя светец. Затова никому и през ум не минавало, че тъкмо молитвата на Никон Севаст може да бъде чута. А в действителност така се случило.

През август 1670 година срещу Светите седем ефески мъченици, когато почва да се яде сърнешко месо, Никон Севаст казал:

- Един от сигурните пътища в истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх.

И тръгнал на лов. Повел със себе си някакъв монах на име Теоктист Николски^А, който му помагал в манастира при преписването на книги. Този лов е влязъл в разказа вероятно благодарение на записките на монаха. Според разказа Севаст качил хрътката на седлото зад себе си и тръгнали на лов за елени. В един миг хрътката скочила от конската задница, но Теоктист не видял никакъв елен пред тях. А хрътката джафкала, като че наистина подкарвала дивеч и полека гонела пред ловците нещо невидимо, но тежко. Чуло се как пука шубракът. Севаст се държал като кучето. Държал се, сякаш пред него имало елен; съвсем наблизо наистина се чул еленов рев и Теоктист тогава заключил, че архангел Гавриил най-сетне се е явил на Никон в образа на елен, тоест преобразен в душата на Никон Севаст. По-точно казано, архангелът поднесъл на Никон в дар душа. Така ловувал Никон в това утро, уловил собствената си душа и подхванал разговор с нея.

- Дълбината голяма зове дълбина голяма в широкия твой глас, помогни ми теб самия да славя с боите! - викнал Севаст на архангела, или на елена, или на своята душа, каквото там е било. - Искам да нарисувам нощта между събота и неделя, най-хубавата ти икона на нея, да ти се молят и по други места, без да я виждат!

Тогава архангел Гавриил проговорил и рекъл:

- Преобидев поташта се озлобити...[5]

И монахът разбрал, че архангелът говори, като изпуска съществителните. Защото съществителните са за Бога, а глаголите за човека. А иконописецът отвърнал:

- Как ще работя с дясната, като съм левак?

Но еленът вече не бил пред него и монахът запитал Никон:

- Какво стана?

Никон отговорил съвсем спокойно:

- Нищо особено, всичко това е временно, аз съм тук само на път за Цариград...

Но после добавил:

- Поместиш човек от леглото, а в леглото червеи, буболечки, прозрачни като скъпоценни камъни, и плесен...

И го обзела радост като болест, преместил от лявата ръка в дясната четките си и започнал да рисува. От него потекли бои като мляко и той едва успявал да ги положи. Отведнъж знаел всичко: и как да смеси туш със секрет от мускусен бик, и че жълтата боя е най-бърза, а черната най-бавна и че й трябва най-дълго време да изсъхне, за да добие истинското си лице. Най-добре му се удавали "бялото на свети Иван" и "драконова-та кръв", а картините намазвал вместо с лак с четчица, натопена в оцет, да получат цвета на светлия въздух. Рисувал, като хранел и лекувал с боите навред около себе си: по страничните греди на вратите и огледалата, по кошниците и тиквите, по жълтиците и цървулите. На копитата на своя кон нарисувал четиримата евангелисти: Матей, Марко, Лука и Йоан, на ноктите на ръцете си десетте Божии заповеди, на кладенчовата кофа Мария Египетска, върху капаците на прозорците двете Еви - първата Ева (Лилит) и другата (Адамовата) Ева. Рисувал по оглозгани кости, на зъбите, свои и чужди, по обърнатите джобове, по шапките и таваните, върху живи костенурки нарисувал 12-те апостоли и ги пуснал да се разпълзят из гората. Нощем били тихи като стаи, той си избирал която искал, влизал, оставял светлината зад дъската и рисувал двуделна икона. На тази икона нарисувал как архангелите Гавриил и Михаил си предават през нощта от един ден в друг душата на някаква грешница, като Михаил стоял във вторника, а Гавриил в срядата. Крачели по изписаните имена на тези дни и от краката им шуртяла кръв от ходене по остриетата на буквите. Картините на Никон Севаст били по-хубави зиме, при отблясъка на снежната белота, отколкото лете на слънце. В тях имало някаква горчивина, като че били рисувани на тъмно, някакви усмивки имало на лицата, които угасвали през април и изчезвали до първия сняг. А тогава той отново сядал да рисува и само от време на време намествал с лакът между краката огромния си член, да не му пречи при работата.

Неговите нови картини се помнели за цял живот; монасите от клисурата и живописците от нейните манастири се трупали като по изсвирване в "Николе" да видят Никоновите бои. Манастирите започнали да се надпреварват за него, негова икона донасяла колкото лозе, а фреската на стената била бърза колкото най-бързия кон. За това, как е работил зографът Никон, е останала бележка в някакъв осмогласник и тази бележка от 1674 година гласи:

"Преди две години, в деня на преподобния Андрей Стратилат, тъкмо когато се почва да се ядат яребици, седя аз - отбелязва непознатият монах в тази записка - и в своята николска килия чета книгата с новойерусалимски псалми от Киев, а в съседната килия ядат трима монаси и едно куче: двамата идиоритмици вече бяха вечеряли, а рисувачът Севаст Никон според обичая си се храни след тях. По Дъвченето през тишината на псалмите, които чета, може да се познае, че Никон яде говежди език, който, преди да го сготвят, е бил здраво удрян в сливата пред вратата, за да омекне. Като похапна, Никон излезе и седна да рисува, а аз, гледайки как приготвя боите, го запитах какво работи.

- Боите смесвам не аз, а твоят поглед - отговори ми той, - аз само ги поставям на стената една до друга в естествено състояние, а онзи, който гледа, смесва в окото си боите като каша. Тук е тайната. Който по-добре свари кашата, ще има по-добра картина, но добра каша от лоша елда не става. Прочее по-важна е вярата на гледането, слушането и четенето от вярата на рисуването, пеенето или писането.

Той взе синя и червена боя, сложи ги една до друга, рисувайки очите на един ангел. И аз видях как ангелът доби теме-нужни очи.

- Аз работя с нещо, което е като речник на боите - добави Никон, - а самият зрител съставя от този речник изречения и книги, което ще рече картини. Така можеш да правиш и ти, пишейки. Защо някой да не направи речник на думите, които съчиняват една книга, и да остави читателя сам да подреди тези думи в едно цяло?

После Никон Севаст се обърна към прозореца и показа с четка през него нивата пред "Николе", като рече:

- Виждаш ли онази бразда? Нея не я е изорал плуг. Това е бразда от кучи лай...

После сякаш се замисли малко и добави за себе си:

- Като рисувам тъй с дясната ръка, а съм левак, как ли пък бих рисувал с лявата? - и премести четката от дясната в лявата ръка.

Това се разчу тутакси по манастирите и всички се ужасиха, уверени, че Никон Севаст отново се е върнал към Сатаната и че ще бъде наказан. Наистина ушите му отново станаха остри като бръснач и се говореше, че може да отреже парче хляб с ухото си. Но неговото умение си остана същото, с лявата ръка рисуваше също тъй добре както с дясната, и нищо не се промени, архангелската клетва не се сбъдна. Една утрин Никон Севаст чакаше да дойде игуменът от манастира "Благовещение" и да се спогодят около изписването на някакви двери. Но от "Благовещение" не дойде никой нито този, нито на другия ден. Тогава Севаст сякаш се сети нещо, прочете петата молитва, която се казва за упокой на душите на самоубийците, и сам отиде в упоменатия манастир. Там завари игумена пред черквата и се обърна към него според обичая си да нарича другите със своето име:

- Севасте, Севасте, какво стана?

Старецът го въведе в килията, без да продума, и му показа млад като глад живописец, кой-

то вече рисуваше дверите. Никон се загледа в рисунката и се смая. Младежът махаше с вежди като с крила и рисуваше толкова добре, колкото и Никон. Не беше по-добър, но не беше и по-лош от него. И тогава Никон разбра на какво наказание е подложен. Чу се, че и в пърняворската черква друг младеж работи също така добре като Никон Севаст, и това излезе вярно. Много бързо и останалите по-стари живописци и зографи един по един, сякаш се отвързваха от пристанището и навлизаха в открити води, започнаха да рисуват все по-добре и по-до-бре и да настигат Никон Севаст, който дотогава им служеше като недостижим образец. Така се озариха и обновиха стените на всички манастири в клисурата и Никон се върна на мястото, от което беше тръгнал, от лявата към дясната ръка. Като не издържа така, той каза:

- Защо ми трябва да съм иконописец като всички останали? Сега всеки може да рисува това, което мога и аз...

И тогава захвърли завинаги своите четки и никога повече не нарисува нито една картина. Нито дори на яйце. Изплака всички бои от очите си в манастирския хаван и с помощника си Теоктист напусна "Николе", оставяйки след себе си следа от пето копито. На тръгване рече: - Знам в Цариград един голям господар, чийто перчем е гъст като конска опашка, той ще ни наеме за писари.

И спомена едно име. Името гласеше: кир Аврам Бранкович."

СКИЛА, АВЕРКИЙ

СКИЛА, АВЕРКИЙ (XVII-началото на XVIII век) - по произход копт, учител по бой с меч, един от най-известните майстори на сабята в Цариград в края на XVII столетие. Скила бил нает като слуга при някакъв цариградски дипломат - Аврам Бранкович, и упражнявал с господаря си умението на боя със сабя в пълен мрак, вързан за противника с дълъг кожен каиш. Умеел да лекува рани и винаги носел със себе си снопче китайски игли от сребро и едно огледало, на което с червени точки били отбелязани очертанията на главата му, а със зелени точки - посоките, в които се Разпространяват бръчките по лицето. Когато бил ранен и имал болки, Скила заставал пред огледалото и на мястото, където имало зелени точки, си забождал в лицето китайски игли. Болките минавали, а раните заздравявали, оставяйки след себе си само по някоя китайска буква върху кожата. Това огледало не можело да излекува никого освен него.

И където духал, и където сърбал, винаги обичал веселяците и плащал добре да го разсмеят. Но всяка шега оценявал различно. Смехът може да бъде обикновен - смятал той, - когато човек се смее само на едно нещо. Такъв смях е най-евтин. Най-скъпият смях е, когато човек се засмее на две или три неща едновременно. Но такъв смях намирал рядко, както и другите скъпи неща.

Аверкий Скила десетки години събирал много внимателно по бойните полета и предградията на малоазийските градове най-изкусните хватки със сабя, изучавал ги, проверявал ги на живо месо и най-накрая описвал начина на прилагането им в нарочен опис, пълен с диаграми и схематични указания за движенията на това древно изкуство. Можел да убие със сабя риба във водата или нощем да окачи фенер на забоден в земята меч и когато противникът тръгне към светлината, да го нападне от тъмното с нож. Всеки от тези ходове отбелязвал с различен зодиакален знак и всяка звезда от тези съзвездия означавала по една смърт. Знае се, че в 1689 година Скила вече бил овладял съзвездията Водолей, Стрелец и Телец и се намирал в съзвездието Овен. В това съзвездие му липсвала само проверката на последната хватка със сабя на практика, за да приключи и с него. Тази хватка била змиевиден разрез и оставяла след себе си страшна криволичеща цепнатина, която се разтваряла и изпускала от раната като от уста гласове, подобни на вопли на освободена кръв. Някъде във Влашко, на австро-турското бойно поле, Скила, както сам пише, в 1689 година проверил и тази, последна своя хватка, а след това се оттеглил във Венеция, където в 1702 година описал изкуството на майсторите на меча и сабята в книга със заглавие Най-хубавите подписи със сабя. Към книгата имало карти със схеми на саблените удари и Аверкий Скила бил представен на тези карти, сякаш стои между звездите, или още по-добре казано, в кафеза или мрежата на неговите бойни движения. На непосветените изглеждало, че е затворен в някаква красива прозрачна беседка, която е нарисувал и създал във въздуха около себе си със свистенето на сабята и разрезите с острието. Но този кафез бил с толкова разкошни форми, толкова лек и въздушен, целият в съвършени извивки, плаващи куполи, мостове, сводове и стройни кули по ъглите, че отпървом това действало така, сякаш Аверкий Скила е затворен в летежа на някакъв бръмбар, чийто безкраен подпис във въздуха отведнъж е станал четлив. Лицето на Аверкий Скила зад тези решени задачи или решетки на затвор е спокойно, само дето има двойни устни и винаги изглежда тъй, сякаш някой в него иска да проговори вместо него. Той твърдял, че всяка рана е ново сърце, което бие отделно, та прекръствал раните със сабя, и имал космат нос, по който го познавали и бягали от него.

Интересна бележка за Аверкий Скила е оставил музикантът и четец на сънища Юсуф Масуди. Той работел заедно с Аверкий Скила като слуга у споменатия дипломат при Високата порта в Цариград и се занимавал с лов на образи, които пътуват из сънищата на хората. Записал е, че ако двама души се сънуват взаимно и сънят на единия създава действителността на другия, винаги остава малко от съня и от едната, и от другата страна. Това са "децата на съня". Сънят, разбира се, трае по-кратко от действителността на сънувания, но затова пък винаги е несравнимо по-дълбок от всяка действителност и поради това всякога остават малко отпадъци, "излишък на материал", който не може да се побере без остатък в действителността на сънуващия, а се прелива и прилепва към действителността на някое трето лице и поради това то търпи големи затруднения и промени. Този трети по правило е в по-сложно положение от първите двама, неговата свобода на волята е двойно повече ограничавана от подсъзнанието, отколкото при двамата сънуващи, защото излишъците от енергия и материал в сънищата на единия и на другия последователно се преливат в духовния живот на третия и така той става своего рода двуполюсов и се прекланя ту на единия, ту на другия сънуващ.

Според твърдението на Масуди Аверкий Скила страдал от подобно ограничаване на волята и водел безмълвно състезание с двамата сънуващи, чиито имена Масуди също е посочил. Това били работодателят на Аверкий, Аврам Бранкович, и някой си Коен, когото Аверкий Скила изобщо не познавал. Било, каквото било, обаче Скила, подобно на инструмент с дълбок глас и най-дебели струни, можел да оформи само скелета на мелодията, само основното звучене на своя живот, най-грубото. Всичко останало му се изплъзвало и било по мярката на Другите и за другите. Най-болният му стон и най-големите постижения били някъде, където другите се задържат без мъка и по средата на своите възможности.

Според версията на Масуди за случая Аверкий Скила не е създавал своята колекция от ходове със сабя от някакви професионални войнишки съображения, за да усъвършенства владеенето на бойното изкуство, а в отчаяно издирване на онази фигура, която ще го спаси от омагьосания кръг, в който се движел, чакайки своите мъчители да попаднат в обсега на сабята му. Последните години имал големи и непонятни надежди да разреши своя случай с помощта на един ход, който бил - както твърдял сам - под знака на Овена. А понякога се събуждал от сън с очи, пълни с изсъхнали сълзи; когато ги разтьрквал, сълзите се трошели и ронели под пръстите му като парчета стъкло или пясък и по тези отломки коптът можел да разбере, че това не са негови, а чужди сълзи.

Било, каквото било, във венецианското издание на Аверкиевата книга Най-хубавите подписи със сабя последната схема показва Аверкий Скила в кафеза на неговите хватки, начертани с накъсани линии, но един криволичещ ход под знака на Овена е даден на този чертеж като проход, който оставя възможност да се излезе от кафеза или мрежата. Така Аверкий Скила на последната схема в книгата му е нарисуван как напуска кафеза на своето бойно изкуство през отвора на този необикновен криволичещ ход и прекрачва като през врата към свободата. През този разрез той излиза като през рана, сякаш възкръсва от звездния си затвор за света и за новия живот. А в неговите неми външни устни се смеят радостно другите, вътрешните устни.

СТЪЛПНИК (БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР)

СТЪЛПНИК (БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР) (1676-1701) - самата дума "стълпник" в източното православие означава отшелник, дал обет да прекара живота си на стълб (кула) в молитви. Впрочем в случая с Гъргур Бранкович названието "стълпник" е дошло като прякор и по съвсем особен начин. Гъргур Бранкович всъщност бил войвода от рода на трансилванските Бранковичи, най-големият син на наемния дипломат и пълководец от XVII век - Аврам Бранкович. Надживял баща си само с дванайсет години. Отбелязано е, че бил петнист като леопард и твърде умел в нощните нападения. Носел скъпоценна сабя от 70 метални листа, които били изковани, докато ковачът прочете девет пъти подред "Отче наш". Прякора Стълпник не чул никога, защото го получил допълнително поради необикновената смърт, която го настигнала в турски плен. Леярят на топове Хасан Агрибирди младши е описал смъртта му и тя е влязла и в народна песен, а самият Гъргур Бранкович поради своя прякор е сякаш изравнен и със светите отшелници на християнската църква.

Според споменатото описание Бранкович с няколко конници случайно връхлетял край Дунава на силен турски отряд. Турците тъкмо били дошли, седели на конете си и от седлата пикаели в реката. Щом ги съзрял, Бранкович хукнал да бяга. Турският военачалник го видял, но не си прекъснал пикаенето. Чак когато съвсем се облекчил, отърсил се, подгонил Бранкович и го пленил. Довели го вързан в лагера, като удряли с копия по барабаните. Турците вързали пленения Бранкович на един гръцки стълб и трима стрелци се целели в него със стрели. Преди да започнат, му казали, че ако преживее петата стрела, ще му бъде подарен животът и ще му дадат лък със стрели той да цели онези трима, които трябвало да стрелят в него. Тогава той помолил да не пускат едновременно по две стрели, защото "не може да брои болките, а попаденията". И така, онези тримата го целели, а той броял. Първата стрела го улучила в токата на пояса, влязла в корема му и пробудила там всички болки, които вече били родени през живота му. Втората стрела успял да хване с ръка, третата му пробила ухото и останала като обица в него, а той броял. Четвъртата не улучила, петата го уцелила в коляното, извила се и пробила другия крак, а той все броял; шестата отново не улучила, деветата му приковала китката за бедрото, единайсетата му откъснала лакътя, дванайсетата го изкилила, а той броял. Изброил до седемнайсет и тогава паднал мъртъв от стълба. На това място поникнала ягорида - диво грозде, което никога не се продава и купува, защото е грехота.

СУК, д-р ИСАЙЛО

СУК, д-р ИСАЙЛО (15.III. 1930-2.Х. 1982) - археолог, арабист, професор в университета в Нови Сад, се събуди една априлска утрин на 1982 година с коса под възглавницата и лека болка в устата. Убиваше го нещо твърдо и назъбено. Той пъхна два пръста, като че вади гребен от джоба, и измъкна от устата си един ключ. Малък ключ със златна дръжка. "Човешките мисли и сънища имат вкостеняла, неповторима външна обвивка, която пази като черупка меката ядка - размишляваше д-р Сук, както си беше в леглото, с ключа пред очите. - А тези мисли пък в досег с думите също така бързо се гасят, както и думите в допир с мислите. На нас ни остава само онова, което преживее това взаимно унищожение." Накратко, д-р Сук премигваше с очи, мъхнати като мъдета, и не можеше да разбере нищо. Не се чудеше толкова откъде се е взел този ключ в устата му. Какво ли не пъха човек през живота си в тази една-единствена уста, която има (ако не беше единствена, може би щеше да подбира!). Така веднъж след един гуляй той измъкна от гърлото си цяла свинска глава с все зурлата. Друго обаче го учудваше. Според неговата преценка този ключ беше отпреди най-малко хиляда години, а преценките на професор Сук в археологията обикновено се приемаха без уговорки. Професионалният престиж на професор Сук бе ненакърним. Той сложи ключето в джоба на панталона и захапа мустака си - така веднага се сещаше какво бе вечерял снощи. Например този път разбра, че бе ял хайвер с дробчета в чесън. Разбира се, понякога в такива случаи мустаците съвсем неочаквано замирисват на стриди с лимон или на нещо такова, което д-р Сук никога не би сложил в уста. Тогава обикновено д-р Исайло си спомня с кого е разменял нощеска в кревата впечатления за вечерята - и така тази сутрин той стигна до Джелсомина Мохоровичич. На нея й бяха необходими три петъка до Шабат, тя имаше привлекателна усмивка, малко скосени очи, така че, като трепкаше с клепачи, докосваше носа си. Нейните ръчици бяха толкова мързеливи и топли, та в тях можеш да си свариш яйце. Косата й бе свилена, д-р Сук връзваше с нея новогодишните подаръци, а жените познаваха чия е косата дори когато бе отрязана.

С такива мисли, свежо обръснати уши и изострен поглед д-р Сук се готвеше да излезе. В момента се намираше в столицата, където все още посещаваше бащиния си дом. В тази къща преди трийсет години професор Сук бе започнал проучванията си и оттогава те го отвеждаха все по-надалеч и по-надалеч от нея и той предчувстваше, че пътят му ще свърши някъде в някой далечен край, където хълмовете са като разрязан хляб, с черна кора, по която никне бор. И въпреки това с тази къща оставаха свързани археологическите му издирвания и открития в областта на арабистиката, особено студиите за ха-зарите, един древен народ, отдавна изчезнал от сцената на световните събития, който е оставил поговорката, че и душата има скелет, а това са спомените, свързани с къщата. Някога къщата беше собственост на баба му, която ставаше все с левия крак, на нея той се бе метнал левак. Сега тук, в дома на майка му, госпожа Анастасия Сук, книгите на д-р Сук бяха наредени на почетни места в библиотеката, подвързани с кожа от стари кожени палта, които миришеха на френско грозде и се четяха през специални очила, използвани от госпожа Анастасия само в тържествени случаи. Луничава като пъстърва, госпожа Анастасия носеше в устата си своето име като паричка, която убива; никога и за никого не се бе отзовала на него и не го преметна през езика чак до смъртта си. Имаше хубави сини бадемови очи и синът й редовно я заварваше с някоя от неговите книги в скута и с парче от нечие име (по всяка вероятност на баща му), което се подаваше от устните й окъпано в малко кръв. Годините, гъсти като каша и непроходими, през които се промъкваше д-р Сук, събирайки архивни извадки, снимки на стари монети и отломки на стомни от сол, за да гради от тях стълб на истината, в последно време все по-ясно му даваха да разбере, че майка му се приближава от голяма далечина и се връща в живота. Връщаше се през неговата старост и през неговите бръчки и колкото по-зрял ставаше той, толкова повече място превземаше тя на лицето и тялото му, превземаше чертите и особеностите, които носеха следи от покойния му баща. Той очевидно се превръщаше в нея и сега, когато беше принуден да живее сам и да се занимава с женски работи, в ръцете му оставаше все по-малко от бащината сръчност и все по-често в мудността и непохватността на собствените си пръсти разпознаваше майчините движения. Посещенията му в бащината къща, редки и обикновено свързани с рождени дни (какъвто беше случаят и сега), също започнаха да се променят. Сега майка му го посреща на входа, целува го по косата, отвежда го в ъгъла, където по-рано бе стояла неговата проходилка и където сега стои кресло, вързано с канап за Дръжката на бравата, като че е прасе.

- Сашенка, винаги си бил немарлив към мене - казва тя на сина си, - най-хубавите и най-щастливите часове в живота ми бяха свързани с такова напрежение, че още си спомням за тях. Спомням си за тях, а това значи и за тебе, не като за щастие, а като за радостно напрежение, което е почти непоносимо. Защо беше така изтощително тежко да бъдеш щастлив? Но всичко отдавна мина като вятър през върби. Усмирих се, откакто вече не съм щастлива. И все пак виж, има някой, който все още ме обича, който още се сеща за мен!

И изважда връзка негови писма, писани до нея.

- Представи си, Сашенка, от професор Сук!

Майка му привързва тези писма с коси от Джелсомина Мохоровичич, целува ги и му ги чете на глас, победоносно, като някакви войнишки песни, та направо забравя да го изпрати, когато той тръгне към своя хотел да спи. Или го целува, сбогувайки се бързешком, така че под роклята й той неволно докосва гърдите й и те му заприличват на компот от круши.

В момента, когато професор Сук влиза в третото десетилетие от своята изследователска работа, когато очите му са станали по-бързи, а устата- по-мудна от ушните раковини, когато неговите книги започват все по-често да се използват в археологията и ориенталистиката, се явява още една причина по-често да идва в столицата. Там, в голямата сграда с форма на солен кравай, една сутрин за пръв път слагат името на д-р Исайло Сук в шапката за изтегляне на билетчета. Разбира се, то не бива изтеглено нито този, нито следващите няколко пъти, но д-р Сук сега редовно получава покани за срещи в споменатата сграда. Той отива на тези заседания, носейки вчерашната си усмивка, разпъната през устните като паяжина, и се губи из коридорите на хубавата сграда, които са кръгообразни, но вървейки по тях, никога не можеш да попаднеш на мястото, откъдето си тръгнал. Мислеше си, че тази сграда напомня книга, писана на непознат език, който още не е овладял, коридорите -на изречения от чужд език, а стаите - на чужди думи, които никога не е чувал. И никак не беше изненадан, когато един ден му казаха, че в една от стаите на първия етаж, които миришеха на ръждясали брави, трябва да бъде подложен на обичайния изпит. На втория етаж, където се изтегляха билетчетата, авторитетът на неговите книги беше безспорен, но етаж по-долу в същата тази сграда той се чувстваше късокрак, като че крачолите му растяха непрекъснато. Тук се мотаеха хора, подчинени на онези горе от втория етаж, но тук книгите му не се вземаха предвид и той всяка година беше подлаган на изпит, след като предварително внимателно биваше проверено кой е. На Исайло Сук му олекна, когато, пристъпвайки за първи път в изпитната зала, забеляза, че председателстващият е един асистент от неговия факултет; Сук бе председател на комисията за докторската му дисертация и често го бе виждал през прозореца в кръчмата "При третия ботуш". След изпита д-р Сук всъщност не узна оценката, която положително бе нанесена някъде, но председателят на изпитната комисия се изказа твърде похвално за професионалните възможности на кандидата. Така този ден след изпита д-р Сук отиде при майка си с чувство на облекчение. Тя го отведе както обикновено в трапезарията и тук със затворени очи му показа притиснат до гърдите й най-новия научен труд на д-р Исайло Сук със собственоръчно посвещение от автора. Той погледна от учтивост книгата си и своя подпис, а после майка му го сложи да седне на една табуретка в ъгъла на стаята с обичайното подканване, което д-р Сук помнеше още от детинството си - "Чучни малко тук!", - и му обясни същността на научното изследване, изложено в студията. Докато говореше, радостта й приличаше не толкова на тъгата на комик, колкото на веселостта на герой от трагедия. С доста голяма точност обясни на сина си как професор Сук е установил, че ключовете, намерени в една делва на полуостров Крим, вместо дръжки имали сребърни, медни или златни варварски имитации на монети. Общо били открити 135 ключа (д-р Сук смяташе, че е имало десет хиляди в една делва) и на всеки той открил по един малък знак или буква. Отначало мислел, че това е знак на леяря или нещо подобно, после обаче забелязал, че на други образци от същите монети, малко по-големи по стойност, е отпечатана друга буква. На сребърните пари имало трета буква, а на златните, предполагал - четвърта, защото не бил открил нито един ключ със златна дръжка. И после стигнал до гениалната идея (на това важно място тя го помоли да не се върти и да не я прекъсва с въпроси): наредил монетите по стойност и прочел скрития надпис или послание, което се открива на тях, когато буквите от всички монети се съединят в едно цяло. Този надпис гласял Ате и липсвала само една буква (онази от жълтицата, която не била открита). Д-р Сук предполага, че липсващата буква би могла да бъде някоя от сведените букви в еврейската азбука може би буквата хе, четвъртата буква от Божието име... А ключът, който я носи, предвещава смърт.

- Представи си каква находчивост! - извика тя на това място и като видя, че чашата му е празна, добави: - Една чаша е много, две са малко!

Междувременно всяка втора пролет името на д-р Сук отново биваше хвърляно в онази шапка зад вратата, която миришеше на ръждясала брава. Не го известяваха и той не знаеше резултата. Тогава кашляше с усещането, че из корен дърпа сплитка жили, която така дълбоко се е врязала и враснала в плещите и врата му, та едва ли би могла да се изскубне. Сега изпитите бяха по-начесто и като председател винаги седеше различен човек. Д-р Сук имаше една студентка, която рано бе оплешивяла, но нощем куче я лижеше по темето, така че на главата й никнеше гъста пъстра козина. Беше дебела и не можеше да си свали пръстените, имаше вежди във формата на малки рибешки скелети и вълнен чорап вместо шапка. Спеше на своите огледала и гребени и свиркаше, търсейки из сънищата своя малък син, който лежеше до нея, така че детето не можеше да спи. Сега тя изпитваше д-р Сук, а това дете седеше до нея, недоспало и плешиво. За да помогне да се свърши работата по-бързо, д-р Сук по време на изпита отговаряше и на въпросите на детето. Когато най-сетне след всичко отиде в бащината си къща и седна да яде, беше толкова разстроен, че майка му го погледна загрижено и каза:

- Внимавай, Саша, твоето бъдеще ще унищожи миналото ти! Не изглеждаш добре. Трябва да намерим някое дете да ти погази малко плешките.

Наистина в последно време в него покълнваха и разцъфтяваха непознати видове глад и подобно на плод бързо узряваше лепкава, безпричинна надежда, която умираше заедно с глада след първия погълнат залък.

-Знаеш ли колко устни отвора имат евреите? - попита го този ден майка му, докато той ядеше. - Сигурно не знаеш... За това е писал някой, когото неотдавна четох, май д-р Сук. Това е по времето, когато се е занимавал с разпространението на библейските схващания из степите на Евразия. Въз основа на изследванията, които е правил още през 1959 година на ареала Челарево край Дунава, установява, че там е обитавало население от съвсем непознато за нас племе, значително по-примитивно и в антропологично отношение с по-стари характеристики от аварите. Смята, че там са погребвали хазари, които са слезли от Черно море на Дунав още през VIII век. Сега е късно, но ме подсети утре, като дойдеш на Джелсомининия рожден ден, да ти прочета една вълнуваща страница, на която е описано това нещо. Изключително интересно е...

С това обещание се събуди д-р Исайло Сук и откри онзи ключ в устата си.

Когато излезе на улицата, беше болно пладне, някаква светлинна чума разяждаше слънчевото сияние, пришките и циреите на въздуха се ширеха и се пукаха по небето в епидемия, която обхващаше облаците, така че те гниеха и се разлагаха във все по-бавен летеж.

Седмицата бе получила своето месечно пране, а нейната неделя още отнапред намирисваше и изпускаше газове като сакат човек, който е на оздравяване. А там, в дъното на ошугавелия хоризонт, синееха похарчените дни на Сук, малки и здрави-здравенички в далечината, лишени от календарни имена, в стадо, което се отдалечава весело, освободено от него и неговите грижи, оставяйки след себе си прахоляк...

Един от хлапаците, които ей играеха, като си разменяха панталоните, застана тъкмо тогава при будката, където д-р Сук си купуваше вестници, и му препика крачола. Д-р Сук се обърна с израза на човек, който вечерта е забелязал, че копчетата на панталона му цял ден са били разкопчани, но в това време един съвсем непознат мъж му удари шамар с все сила. Тъй като времето беше хладно, д-р Сук усети през плесницата, че ръката на нападателя е твърде топла, и в болката това му се стори донякъде приятно. Той се обърна към нахалника, готов да се разправя, но тозчас усети, че крачолът залепна мокър на глезена му. В това време го удари и втори човек, който чакаше до първия за ресто от вестника. И тогава д-р Сук съобрази, че е по-добре да се отдалечи, което ^и стори, без да разбира абсолютно нищо, освен че вторият шамар миришеше на кромид. Но време за губене нямаше, тъй като след него се скупчиха още няколко минувачи; ударите почнаха да плющят като нещо съвсем естествено и сега д-р Сук започна да усеща, че ръцете на някои от онези, които му удряха шамари, са хладни - и това му беше особено приятно въпреки цялата обида. Вече се беше стоплил. В тази бъркотия имаше още едно благоприятно обстоятелство. Той, разбира се, нямаше възможност да мисли, защото между два шамара човек твърде малко може да мисли, но все пак забеляза, че дланите понякога са потни и че го гонят по посока от черквата "Свети Марко" към площада, тоест към пътя, който той самият имаше намерение да извърви, път, водещ право до магазина, където искаше да пазарува. И той се предаде на шамарите, които го приближаваха към целта.

При това мина край една ограда, от която никога нищо не се виждаше и чуваше. Тъй като сега, под дъжда от неотслабващи удари, беше принуден да тича, пролуките в оградата се съединиха в очите му и той видя за пръв път (въпреки че бе минавал оттук и по-рано), че зад оградата има къща, а на прозореца стои младеж и свири на цигулка. Съгледа и стойката за ноти и за миг позна Концерта за цигулка и оркестър в си минор на Брух, но не чу нито звук, въпреки че прозорецът беше отворен и младежът свиреше усърдно. Учуден и под дъжд от удари, д-р Сук най-сетне влетя в магазина, който беше целта на излизането му тази сутрин, и тръшна с облекчение вратата след себе си. Беше тихо като в буркан с краставици и само миришеше на царевица. Магазинът беше празен, а в единия ъгъл в някаква шапка лежеше кокошка. Тя погледна д-р Сук с едното око и видя по него всичко, което можеше да се яде. После погледна с другото и видя всички несмилаеми части по него. Замисли се за миг и най-сетне д-р Сук се появи в нейния ум изцяло, съставен от смилаеми и несмилаеми части, и накрая й стана ясно с кого има работа. Как продължиха нещата нататък, нека разкаже той сам.

Стоя в приятната хладина и усещам лака - казва той. - Цигулките откликват една на друга, цяла полонеза може да се състави от техните тихи въздишки, така както се съставя партия шах. Стига малко да се разместят звуците и редът. Най-сетне излиза унгарецът, собственик на магазина за инструменти. Очите му са с цвят на суроватка. Червен, като че ще снася яйце, има брада с форма на малък корем с пъпче. Вади джобен пепелник, изтърсва пепелта, затваря го внимателно и ме пита не съм ли сбъркал магазина. Кожухарят е до него. Винаги влизат по погрешка. При него вече седем дни освен по погрешка никой, не е влизал. Всъщност той няма врата на магазина, по-скоро би могло да се каже, че има скърцане на врата, но врата няма, а малка витрина с брава, която се отваря цялата навътре при влизане и така пропуска купувача в тясната стая. Питам го има ли малка цигулка за една малка госпожица или някое мъничко чело, ако не са прекалено скъпи.

Унгарецът се обръща и понечва да се върне, откъдето е дошъл и откъдето лъха на паприкаш. В това време кокошката се надига от шапката и кудкудякайки, обръща внимание на току-що снесеното яйце. унгарецът взима грижливо яйцето, слага го в едно чекмедже, след като предварително е отбелязал с молив нещо на него. Някаква дата - 2.Х. 1982, и аз заключавам с учудване, че тази дата ще дойде едва след няколко месеца.

- За какво ви е цигулка или виолончело? - пита ме, обръщайки се на влизане в стаичката си зад магазина. - Имате плочи, радио, телевизия. А цигулката, знаете ли какво е цигулка? От тук до Суботица да изорете, да посеете и ожънете, всяка година, толкова трябва да орете една малка цигулка, ето с това, господине! - и той ми показва инструмент, който носи на колана си като сабя. Вади го, натяга струните с пръсти, които имат пръстени около ноктите, сякаш пръстените държат ноктите да не се разпилеят и да опадат. После се отказва от разговора, махва с ръка и пак се обръща да си тръгне. - Кому е потребно това? - пита ме на излизане. - Купете нещо друго, купете й мотопед или куче.

Аз стоя упорито в магазина, не разбирам добре тази негова категоричност, изразена с нека-тегоричен, треперещ език, използван като храна, която засища, но не е приятна. Всъщност унгарецът доста добре владее моя език, но след всяко изречение добавя на края като сладкиш и някаква напълно неразбираема за мен унгарска дума. Така прави и сега, съветвайки ме:

- Вървете, господине, потърсете някоя друга радост за вашето малко момиченце. Тази радост е твърде тежка за него. И твърде закъсняла. Закъсняла - Добавя той сред миризмата на паприкаш. - Колко е годишна? ~ пита ме след това делово.

Изчезва и аз чувам, че се преоблича и се готви да излиза. Казвам му годините на Джелсомина Мохоровичич. Седем. Той се стресва от тази цифра като докоснат с магическа пръчка. Превежда я в себе си на унгарски, очевидно може да смята само на унгарски, някаква странна миризма се разнася из стаята, мирише на череши и аз виждам, че тази миризма съпровожда промяната на неговото настроение . В устата му сега се появява стъклена лула, от която той смуче черешова ракия. Прекосява магазина и сякаш случайно ме настъпва, докато измъква едно малко детско виолончело и подавайки го, продължава да стои на крака ми, за да покаже същевременно колко тясно е при него. Стоя и се правя на луд като него, само че той за моя сметка, а аз в свой ущърб.

- Вземете това - казва, - дървото е по-старо от вас и мене, взети заедно. И лакът е добър... Прочее слушайте!

И прокарва пръсти по струните. Челото изпуска четиригласен звук и той слиза от крака ми, сякаш акордът може да облекчи всички тегла на този свят.

- Чувате ли? - пита. - Всяка струна съдържа всички останали. Но за да се чуе това, трябва да се слушат едновременно четири различни пиеси, а нас ни мързи за такова нещо. Чувате ли? Или не чувате? Четиристотин и петдесет хиляди - превежда той цената от унгарски. Аз съм като улучен с камък от приведената сума. Сякаш е надникнал в джоба ми. Тъкмо толкова имам. Отдавна са приготвени за Джелсомина. Това не е кой знае каква сума, знам, но едва смогнах да събера и толкова за три години. Казвам радостен, че го взимам.

- Как го взимате? - пита унгарецът и клати укорно глава. -Е, господине мой, нима така се купува инструмент? Няма ли да го проверите?

Смутено търся из магазина нещо друго освен онази шапка, на което да седна, сякаш наистина искам да проверя инструмента.

- Не можете без стол? - пита ме. - Патицата седи на водата, а вие и на сухо не знаете къде да седнете? Не знаете? - взима с презрение малкото чело, вдига го и го слага на рамото си като цигулка.

- Така! - добавя и ми подава инструмента.

Поемам го и за пръв път в живота си свиря на виолончело като на цигулка. Де Файя не звучи много лошо в дълбоките квинти, струва ми се даже, че по-добре чувам звуците през дървото, допряно до ухото ми, а унгарецът ненадейно сменя отново миризмата. Този път се усеща дъх на остра мъжка пот; свалил си е сакото, сега е по фланелка и две побелели бради, сплетени като плитки, висят под мишниците му. Дръпна едно чекмедже, седна на ъгъла му, взе челото от мен и засвири. Бях очарован от блестящата импровизация.

- Отлично свирите - казах.

- Аз изобщо не свиря на чело. Аз съм чембалист и обичам цигулката. Но на чело не умея да свиря. А това, което чухте, изобщо не е музика, макар че вие не разбирате от тези неща. Това са само всички звуци, от най-ниските до най-високите, подредени така, за да се преценят обемността и другите качества на инструмента... Да го увия ли?

- Да - казах и посегнах към портфейла си.

- Петстотин хиляди, моля -каза унгарецът.

Ледени тръпки ме побиха.

- Не казахте ли четиристотин и петдесет хиляди?

- Казах, но това е за челото. Останалото е за лъка. Или няма да вземете лъка? Не ви ли трябва лък?

- А аз мислех, че с челото върви и лъкът...

Извади лъка от опаковката и го върна на витрината.

Стоях и не знаех какво да кажа. Вкаменен. Най-сетне благодарение на унгареца се съвзех от онези шамари като от някаква болест, махмурлук или сънливост, събудих се, станах сериозен, отказах се най-после да играя в тази комедия, в която унгарецът си чешеше езика. Всъщност бях забравил за лъка. И нямах пари да купя и него. И му го казах.

Той си навлече сакото, изведнъж замириса на нафталин и ми рече:

-Господине, аз нямам време да чакам, докато спечелите за инструмент. Още повече че сте станали на повече от петдесет години, а не сте ги спечелили. По-добре е вие да чакате, а не аз.

Тръгна да излиза от магазина, оставяйки ме сам. На вратата спря, върна се и додаде:

- Да се спогодим! Лъка ще вземете на изплащане.

- Шегувате ли се? - отвърнах, без да се поддавам повече на игрите му, и понечих да изляза.

- Не, не се шегувам. Предлагам ви спогодба. Не сте длъжен да я приемете, но я чуйте.

Унгарецът си палеше така гордо лулата, явно бе окадил вече Пеща с нея.

- Да чуя - казах.

- Ще купите от мен заедно с лъка и яйцето.

- Яйцето?

- Да, преди малко видяхте яййцето, което снесе кокошката. За него става дума - добави, вадейки от чекмеджето яйцето, и ми го тикна под носа.

На яйцето бе написана с молив датата 2 октомври 1982 година.

- Дайте ми за него колкото и за лъка със срок за изплащане две години...

- Какво казахте? - попитах, не вярвайки на ушите си.

От унгареца отново замириса на череши.

- Да не би вашата кокошка да снася златни яйца?

- Моята кокошка не снася златни яйца, но снася нещо, което вие и аз, господине, не можем да снесем. Снася дни, седмици и години. Всяка сутрин снася по някой петък или вторник. Това, днешното яйце например съдържа един четвъртък вместо жълтък. Утрешното ще съдържа сряда. От него вместо пиле ще се излюпи един ден от живота на неговия притежател! Какъв живот! Не са прочее златни, но са отколешни. Даже евтино ви го предлагам. В това яйце, господине, е един ден от вашия живот. Затворен е като пиле и от вас зависи ще се излюпи ли, или не.

- Дори и да повярвам на приказките ви, защо да купувам ден, който вече имам?

- Как не умеете, господине, да мислите! Как не умеете да мислите! С ушите си ли мислите? Ами че всички наши проблеми на този свят произлизат от обстоятелството, че трябва да употребим дните си такива, каквито са. От обстоятелството, че не можем да прескочим най-лошите. Там е работата. С моето яйце в джоба вие сте осигурен срещу беда. Когато забележите, че денят, който настъпва, е прекалено черен, счупете вашето яйце и ще избегнете всички нериятности. Накрая наистина ще имате един ден от живота по-малко, но затова пък ще можете да изпържите от този лош ден хубави бъркани яйца.

- Ако вашето яйце наистина има такова свойство, защо не го задържите за себе си? - казах, погледнах го в очите и нищо не разбрах в тях. Гледаше ме на чист унгарски език.

- Господинът шегува ли се? Как мислите, колко яйца имам вече от тази кокошка? Как мислите, колко дни може да счупи човек, за да бъде щастлив? Хиляда? Две хиляди, пет хиляди? Аз имам колкото щете яйца, но не и дни. Впрочем, както на всички яйца, трайността и на това е ограничена. И то след известно време ще стане мъток и ще е негодно за употреба. Затова ги продавам, преди да са изгубили свойството си, господине. А вие нямате възможност да избирате. Ще ми дадете разписка за заема - добави накрая, надраска нещо набързо на една бележка и ми я подаде да я подпиша.

- А може ли вашето яйце -попитах - да похарчи или спести дни за някакъв предмет, да речем, за книга?

- Разбира се, че може, трябва само да счупите яйцето откъм тъпата страна. Но в такъв случай пропускате възможността да го използвате за себе си.

Подписах на коляно, платих, получих сметката, още веднъж чух кокошката да кудкудяка в другата стая, а той ми опакова челото с лъка и уви яйцето грижливо, така че най-накрая напуснах магазина. Той излезе след мен, поиска добре да дръпна бравата, докато заключваше вратата витрина, и така отново бях въвлечен в някаква негова игра. Без да каже нито дума| тръгна в своята посока и чак на ъгъла се обърна и подхвърли:

- Имайте предвид, датата, написана на яйцето, е крайният срок за употребата му. След този ден яйцето вече не струва...

Връщайки се от магазина, известно време д-р Сук тръпнеше да не изникнат нови неприятности по улицата, но това не се случи. В тия мисли го завари дъждът. Намираше се тъкмо пред оградата, зад която сутринта свиреше младежът. Докато тичаше, пролуките в оградата се съединяваха в погледаму, а зад нея отново видя прозореца и на него младежа – как свири. И отново не чу нищо, въпреки че прозорецът беше отворен. За едни звуци беше глух, а за други не. Тичайки така, наближи къщата на майка си. Пътем ръцете му опипваха кожата, както слепец напипва пътя. Пръстите разпознаваха посоката и добре утъпканата пътека. В джоба му лежеше ключът, който предсказва смърт, и яйцето, което може да го спаси от смъртоносния ден... Яйцето, белязано с дата, и ключът с малката златна дръжка.

Майка му беше още сама, винаги обичаше да си подремва надвечер и беше сънлива.

- Подай ми, моля те, очилата - обърна се тя към сина си - и позволи да ти прочета само онази подробност за хазарското гробище. Слушай какво пише доктор Сук за хазарите в Челарево: "Лежат в семейни гробове, разхвърляни безредно на брега на Дунава, но във всеки гроб главата е обърната към Йерусалим. Лежат в двойни гробове заедно с конете си, склопили очи към посоката на света, срещуположна на животното; лежат под жените си, които са свити на кълбо на коремите им така, че не им виждат лицата, а бедрата. Понякога ги погребват прави и страшно състарени, почти разложени от непрекъснато взиране в небето, носят със себе си плочки с издълбаното име Иехуда или с думата "шахор" - черно. В ъглите на гробовете палят огньове, при краката им е сложена храна, на пояса - ножове. Край тях във всеки гроб лежат различни животни: тук овца, говедо или коза, там кокошка, свиня или елен, а в детските гробове слагат яйца. Понякога до тях са положени сечивата им - сърпове или леярско-златарски клещи. На очите, ушите и устата са поставени като похлупаци глинени парчета с рисунки на еврейския седмо-свещник, при което глиненият отломък е от римски произход, от III или IV век, а рисунката на него е от VII, VIII или IX век. Рисунките на свещника (на менората) и на другите еврейски символи вдълбават с остри сечива в глинените парчета, твърде неумело, като че много набързо, може би крадешком, сякаш не бива да бъдат нарисувани хубаво. Или като че не са си спомняли добре предмета, който издълбават, като че не са виждали никога свещник, лопатка за пепел, лимон, овнешки рог или палма, а са ги рисували по чуждо описание. Тези изрисувани капаци за очите, устата и ушите не позволяват на демоните и "шедините" да влязат в гробовете им, но парчетата са пръснати по цялото гробище така, като че някаква огромна сила, приливът на земното притегляне, ги е разпръснала от местата им на вси страни и нито едно не е вече там, където трябва да стои на пост. Може дори да се предположи, че някаква неизвестна, допълнителна и трескава необходимост е донесла тези похлупаци за очи, уши и уста от други гробове в тези, отваряйки път за едни демони и затваряйки го за други..."

В този миг всички звънци на вратата зазвъняха и в къщата нахълтаха поканените. Джелсомина Мохоровичич влезе с чудни ботушки и красиви неподвижни очи като скъпоценни камъни от пръстени. Майката на професор Сук й връчи виолончелото пред всички, целуна я между очите, оставяйки й там още едно око, нарисувано с червило за устни, и каза:

- Какво мислиш, Джелсомина, от кого е този подарък? Познай! От професор Сук! Трябва да му напишеш хубаво писмо и да му благодариш. Той е млад и красив господин. И аз винаги пазя за него най-хубавия стол начело на трапезата!

Унесена и с тежка сянка, която може да настъпи като с ботуш, госпожа Сук настани гостите край трапезата, оставяйки празно централното място, сякаш все още очакваше най-важния гост, и разсеяно и бързешком настани д-р Сук до Джелсомина и другите младежи край обилно полетия фикус, който се потеше зад гърба им и листата му така сълзяха, че се чуваше как капе по пода.

Тази вечер по време на вечерята Джелсомина се обърна към д-р Сук, докосвайки ръката му с жаркото си пръстче, и каза:

- Постъпките в човешкия живот са подобни на ястие, а мислите и чувствата са като подправки. Тежко на онзи, който посоли черешите или залее сладкиша с оцет...

Д-р Сук режеше хляб, докато Джелсомина произнасяше това, и си мислеше, че тя е на едни години с него, а на други - с останалите хора.

Когато след празненството влезе в хотелската си стая, професор Сук измъкна ключа от джоба си, взе лупа и започна да го разглежда. Върху жълтицата, която служеше за дръжка, прочете еврейската буква хе. Усмихна се и остави ключа, извади от чантата Хазарски речник, издаден от Даубманус през 1691 година, и преди да заспи, прочете от него статията Дойки. Беше уверен, че притежава онзи отровен екземпляр, при който читателят умира на деветата страница, затова никога не четеше повече от 4 страници и така не се излагаше на опасност. Мислеше си: няма защо без необходимост да се върви по пътя, по който идва дъждът. Статията, която беше избрал за тази вечер, също не беше дълга:

"При хазарите съществували - пишеше в Даубманусовия речник - дойки, които можели да превръщат в отровно собственото си мляко. Те били много ценени. Смята се, че произхождали от едно от двете арабски племена, които Мохамед прогонил от Медина, защото почитали древноарабската богиня Манат. Вероятно са били от племето хазрай или от племето ауз. Наемали ги да кърмят (достатъчно било само веднъж) някой нежелан принц или богат наследник, когото неговите сънаследници искали да премахнат. Поради това имало и "опитвачи на отровно мляко" - младежи, които спели с дойките и сучели от гърдите им непосредствено преди да бъдат допуснати да кърмят детето, което им било поверено. Само ако на техните любовници им нямало нищо, можели да влязат в стаята на кърмачето..."

Доктор Сук заспа призори, мислейки, че никога няма да узнае какво му каза Джелсомина тази вечер. Той беше напълно глух за нейния глас.

ХАЗАРИ

ХАЗАРИ - за произхода на хазарите Теофан е написал следните думи: "Появи се големият народ на хазарите от най-отдалечения край на Берзилия, първата Сарматия, та завладя цялата земя, която се простира от Черно море..." В V век хазарите, както мисли Приск, принадлежали към хунското царство и носели името акатцира. Свети Кирил изтъква, че хазарите спадали към онези народи, които славят бога на свой, хазарски език, а не на гръцки, еврейски или латински. Гръцките източници наричат хазарите , както и . Хазарската държава се простирала значително на запад от линията Крим-Кавказ-Волга. Сянката на хазарските планини през юни падала на дванайсет дена ходене навътре в Сарматия, а през декември тази сянка падала на цял месец ходене на север. Още около 700 година хазарски представители действали на Босфора и във Фанагория. Християнски (руски) източници, като Несторовата хроника, твърдят, че племената на юг от средното течение на Днепър плащали през IX век данък на хазарите на глава от населението, и то в кожи от бели катерици или в мечове. В X век данъкът бил в пари.

Гръцките източници за хазарския въпрос са подкрепени от един важен документ, който Даубманусовото издание споменава като "Големият пергамент". Според този източник до византийския император Теофил била изпратена мисия от Хазария и на тялото на един от пратениците били татуирани хазарската история и топография, отбелязани на хазарски език, но със староеврейски букви. По времето, когато пратеникът бил татуиран, хазарите всъщност вече използвали като писменост за своя език както гръцката азбука, така и еврейската или арабската равноправно, но когато някой от хазарите сменял вярата си, започвал да използва само една от трите азбуки - онази, към чиято вяра се бил присъединил. По същия начин хазарите, които приемали гръцката вяра, исляма или юдаизма, започвали да изопачават своя език така, че колкото се може по-малко да прилича на езика на хазарите, запазили все още първоначалната си вяра. Някои източници не приемат твърдението за татуирания пратеник, цитирано от Даубманус, а смятат, че става дума за богато украсена съдина от сол, изпратена в дар на византийския император, за да може от нея да прочете хазарската история, и че целият разказ за "Големият пергамент" всъщност представлява само погрешен прочит на исторически източник. Това разумно възражение има един недостатък. Ако се приеме, че става дума за съдина от сол, не може да се разбере краят на разказа за "Големият пергамент", който гласи:

"На "Големият пергамент" годините били пресметнати според хазарските големи години, които взимали предвид само времето на войните, и трябвало да се превръщат в малки гръцки години. Началото на пергамента е изгубено, и то понеже по някакъв повод на пратеника за наказание била отсечена част от тялото, на която били изписани първата и втората голяма хазарска година. Така хазарската история в запазената си част започва от третата голяма година, в която през VII век (по днешно летоброене)византийският цар Ираклий предприел поход срещу Персия с помощта на хазарите, които участвали под пред водителството на своя крал Зиебел в обсадата на Тифлис и през 627 година се оттеглили, оставяйки гръцките войскови части сами пред неприятеля. Твърдели, че за всяка работа, докато тя расте, е от полза едно устройство, а друго - когато започне да се смалява; тръгването и връщането не попадат под едни и същи закони, преди и след успеха не важат еднакви договори. След земетръс и растенията растат винаги по нов начин, не така, както преди. Четвъртата голяма година описвала хазарската победа над българския съюз, когато една част от това хунско-оногурско племе била подчинена от хазарите, а друга част, начело с Аспарух, потеглила на запад към река Дунав, между племената, които бичуват вятъра, на чиито глави вместо коса расте трева и чиято мисъл е ледена. Петата и шестата голяма година (изписани на гърдите на пратеника) съдържали историята на войните на хазарското царство по времето на византийския цар Юстиниан II. След свалянето му от престола прокуденият и осакатен Юстиниан бил заточен в Херсон, откъдето побягнал съвсем гол при хазарите и по пътя спял под тежък камък, за да не замръзне. В двореца на хазарския Kaгaн бил посрещнат добре, оженил се за сестрата на кагана, която приела гръцката вяра и взела името Теодора (по името на жената на Юстиниан I), но продължила да вярва по хазарския обичай, че бог се явил явил насън на Дева Мария и я оплодил със сънувана дума. Така се спасил първия път Юстиниан II при хазарите. На втория път обаче той щял да завърши живота си при тях, защото при хазарите можело да се избяга, но от тях не можело да се побегне. Когато в хазарския дворец пристигнали пратеници на цар Тиберий с искане Юстиниан да бъде предаден на гърците, той побягнал още веднъж и потеглил към столицата. Като станал отново владетел, Юстиниан забравил гостоприемството на хазарите и през 711 година изпратил наказателна експедиция в Херсон, мястото, където някога бил прогонен и което било под хазарско влияние. Този път нахлуването в хазарското царство му струвало главата. Хазарите подкрепили разбунтувалите се царски военни части (Крим по това време вече бил техен) и в тези бунтове били убити Юстиниан II и неговият малък син Тиберий, дете на хазарската принцеса и последна издънка от Ираклиевата династия във Византия. Накратко, хазарите помогнали на преследвания, а унищожили преследвача в лицето на един и същи човек. Седмата и последна голяма хазарска година, записана в "Големият пергамент", отбелязва върху корема на хазарския пратеник, че освен хазарите в света съществувало още едно друго племе със същото име, че този двойник на хазарите живеел далеч от истинското хазарско племе, че често го бъркали с истинските хазари и че от време на време пътници установявали връзка между двата народа. Тези други хазари опитвали да извлекат полза от сходството между имената и на бедрата на първия пратеник имало предупреждение, че понякога в дворците на халифите и василевсите се явявали татуирани по същия начин пратеници, които не носели със себе си хазарската история, а историята на онзи друг народ със същото име. Онези други хазари знаели дори да говорят хазарски, но това знание не траело повече от 3-4 години, колкото трае една коса. Знанието им понякога се прекъсвало насред изречението и повече не можели дума да обелят. Пратеникът уверявал устно и с тази татуирана препоръка, че той е представител на истинския каган и на истинските хазари. Напомнял също така, че в един момент гърците се били вързали за този народ двойник вместо за истинските хазари, и то през периода, който отговаря на седмата голяма хазарска година. В годината 733 (според сегашното летоброене), в споменатата хазарска година, цар Лъв III Исаврийски Иконобореца оженил своя син Константин за дъщерята на хазарския каган, Ирина. От този брак по-късно се родил гръцкият цар Лъв IV Хазарин (775-780). Цар Лъв III в същото време бил помолен да изпрати в хазарския дворец мисия, която да тълкува християнската вяра. Това желание ще бъде подновено стотина години по-късно, по времето на гръцкия цар Теофил (829-842), когато руските нормани и маджарите застрашавали Крим, гръцкото царство и хазарската държава. По искане на хазарския каган гръцки инженери издигнали тогава крепостта Саркел и на лявото ухо на пратеника добре се виждало как на устието на Дон се издига една крепост. Върху единия му палец било изобразено хазарското нападение срещу Киев през 862 година, но тъй като този палец непрекъснато гноял от рана, получена при същата тази обсада, картината била размазана и останала като трайна загадка, защото по времето, когато пратеникът се отправил към Цариград, тази обсада още не била осъществена и за нея трябвало да се чака още две десетилетия."

На това място свършва бележката за "Големият пергамент" и може веднага да се каже, че онзи, който е правил "извлечение" от хазарското изложение, е взел само данните, свързани с гръцко-хазарските отношения, а останалите, които положително също са били татуирани по кожата на хазарския дипломат, е пренебрегнал, оставяйки по този начин "текста, който ходи" да продължи своята мисия в друга някоя страна. За това, изглежда, говори съобщението, че хазарският пратеник завършил живота си в двореца на някакъв халиф, като обърнал душата си откъм хастара, показвайки я така като обърната ръкавица. Неговата одрана кожа, ощавена и подвързана като голям атлас, стояла на почетно място в двореца на халифа в Самара. Според други източници пратеникът бил изложен на големи неприятности. Най-първо още в Цариград трябвало да му отсекат ръката, защото един от влиятелните хора в гръцкия Дворец платил чисто злато за втората хазарска година, изписана по лявата ръка на пратеника. Според трети източници пратеникът трябвало два или три пъти да се връща в хазарската столица и там да бъде подлаган на поправки на историческите и другите данни, които носел, или че дори бил сменен от друг пратеник, на чиято кожа била татуирана поправената и пълнена версия на историята. Той живеел - както отбелязва Хазарският речник - като жива енциклопедия за хазарите, и то от парите, получени, задето е стоял мирно в течение на дълги нощи. Бдял, загледан в сребърните корони на дърветата на Босфора, подобни на кълба дим. В това време гръцки и други писари преписвали от гърба и бедрата му хазарската история в своите книги. Казват, че по хазарски обичай носел стъклен меч и твърдял, че буквите от хазарската азбука са получили наименования по ястията, а цифрите - според имената на седемте вида сол, които хазарите различавали. Запазена е негова поговорка, която гласи: "На хазарите им е добре в Итил (хазарската столица), а ще им бъде още по-добре в Цариград." Общо взето, говорел много неща обратно на онези, които били изписани по кожата му.

Той или някой негов приемник обяснил така хазарската полемика, състояла се в двореца на хазарския каган. Веднъж каганът сънувал ангел, който му рекъл: "Твоите дела не са угодни Богу, но твоите намерения са." Веднага извикал един от най-изтъкнатите хазарски свещеници от сектата на ловците на сънища и поискал да му разтълкува съня. Ловецът се засмял и казал на кагана: "Бог няма и понятие за тебе: той не вижда нито твоите намерения, нито мислите, нито делата ти. Това, дето в съня ти е дошъл ангел и е бълнувал, значи само, че не е имал къде да пренощува, а навън сигурно е валял дъжд. А това, че е останал кратко, е по всяка вероятност, защото в твоя сън много му е миришело. Друг път си измий сънищата..." При тези думи каганът се разгневил страшно и повикал чужденци да му разтълкуват съня. "Да, хорските сънища ужасно вонят", коментирал този разказ хазарският пратеник. Той умрял поради това, че кожата, по която била изписана хазарската история, започнала много да го сърби. Сърбежът бил непоносим и той се поминал с облекчение и щастлив, че най-накрая ще се очисти от историята.

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА - събитието, което християнските източници поставят в 861 година, според житието на Константин Солунски, свети Кирил, писано през IX век, а запазено в така наречения Московски препис, собственост на Московската духовна академия, и преписа на Владислав Граматик от 1469 година. В споменатата 861 година при византийския цар дошли пратеници от хазарите и казали: "От памтивека ние знаем само едного бога, който е над всички, и нему се кланяме на изток, ала като пазим и други наши езически обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и обред, а сарацините, от друга страна, ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове, казвайки: "От верите на всичките народи нашата вяра е най-добра." Поради това, тачейки старата дружба и обич, изпращаме пратеници при вас, понеже вие (гърците) сте велик народ и царската ви власт е от Бога. И като искаме вашия съвет, молим да изпратите учен мъж измежду вас, та и ние да възприемем вашата вяра, ако обори евреите и сарацините."[6]

Когато гръцкият цар попитал Кирил би ли отишъл при хазарите, той отговорил, че на такъв път би тръгнал пеш и бос. Даубманус смята, че с това Кирил искал да каже, че за да се приготви за този път, му е потребно толкова време, колкото е нужно да се отиде пеша от Цариград до Крим, защото по това време той бил все още неграмотен в сънищата и не знаел как се отключва сънят отвътре, тоест не можел да се събуди, когато пожелае. Все пак приел задачата, пътем научил еврейски в Херсон и превел еврейската граматика на гръцки, готвейки се за полемиката, обявена в двореца на хазарския каган. Той и неговият брат Методий минали езерото Меотида и Каспийската врата на Кавказките планини и тук ги пресрещнал пратеник на кагана. Попитал Константин Философ защо, като говори, винаги държи книга пред себе си, докато хазарите изваждат цялата мъдрост от гърдите си, сякаш предварително са я погълнали. Константин му отвърнал, че се чувства гол без книгата, а на гол човек кой ще повярва, че има много дрехи? Този хазарски пратеник дошъл от хазарската столица Итил в Саркел на Дон, откъдето пристигнал в Херсон, за да посрещне Константин и Методий. После отвел византийските пратеници в Семендер на Каспийско море, лятната резиденция на кагана, и тук се състояла полемиката. Когато в двореца, където вече се намирали еврейският и сарацинският представител, бил поставен въпрос, какъв ранг да му отредят на вечерята, Константин отвърнал: "Имах велик и много славен дядо, който беше приближен на царя, но понеже се отказа по своя воля от дадената му слава, беше прогонен и като отиде в чужбина, обедня и там ме създаде. А аз, търсейки старата чест на дядо си, не успях да я придобия; прочее Адамов внук съм."

- Вие почитате Троицата - казал каганът на вечерята при една наздравица, - а ние единосъщния бог, както е в книгите. Защо е така?

А Философа му отвърнал:

- Книгите проповядват Слово и Дух. Ако някой ти оказва почест, но не уважава твоята дума и дух, а друг пък почита всичките три, кой от двамата ти оказва по-голяма чест?

Тогава еврейските представители запитали:

- Кажи прочее как може жена да помести в утробата си бога, когото не може дори да види, та камо ли да го роди?

А Философа, като посочил кагана и неговия пръв съветник, рекъл:

-Ако някой каже, че първият съветник не може да ласкае кагана, и добави още, че последният негов служител може да го ласкае и да му окаже почест, кажете ми как трябва да го назовем: луд или разумен?

Тогава в полемиката се намесили сарацините и Константин Философ бил запитан за един обичай, който му бил станал известен още при сарацинския халиф в Самара. А именно: сарацините слагали изображението на дявола отвън на християнските къщи. На всяка християнска врата имало по едно изображение на дявола. И сарацините, които отдавна правели опити да отровят Константин, попитали:

- Можеш ли, Философе, да разбереш какво означава това?

А той казал:

- Виждам изображения на дявола и си мисля, че вътре живеят християни, а понеже дяволите не могат да живеят заедно с тях, бягат от тях навън. А там, където няма такива изображения отвън, те са вътре заедно с обитателите на къщата...

Вторият християнски източник за хазарската полемика е стигнал до нас много осакатен, във вид на легенда за покръстването на киевчани през X век. В тази легенда, в която между участниците в киевската полемика за трите религии се явява Константин-Кирил Философ (въпреки че той е живял сто години по-рано), може да се прозре документ, който първоначално е разказвал за хазарската полемика. Като се отстранят наносите и допълнителните редакции от X и по-късните векове, сведението за хазарската полемика от този източник би изглеждало приблизително така:

Един от хазарските кагани, който имал големи успехи във войните срещу печенегите и гърците, от които превзел Херсон (Керч на Крим), след военните успехи се отдал на лек живот. Искал да има толкова жени, колкото войници загубил във войните. "Имал много жени -казва една версия на тази легенда, издадена във Венеция през 1772 година на сръбски език -и като искал да има жени от всички вери, не само се кланял на различни идоли, ами поради слабостта си към жените и наложниците искал и самият той да изповядва различни вери." Това дало повод на разни чужденци (гърци, араби, евреи) да побързат със своите пратеници при кагана в желанието си колкото се може по-бързо да го обърнат в своята вяра. Малко по-голям успех от евреина и сарацина в полемиката, която се повдигнала в двореца на хазарския каган - казва този източник, - имал Константин Философ, когото изпратили гръцките царе. Но каганът не могъл все пак да вземе окончателно решение, колебаел се и най-сетне взела превес намесата на една негова сродница, в която може да се познае ролята на хазарската принцеса Атех, известна ни от третия източник. Нейни хора убедили кагана да ги изпрати сред евреите, гърците и сарацините, за да се осведомят на място какво е тяхното учение. И когато това "женско" посланичество се върнало, християнството било предложено като най-подходяща вяра, а пратениците открили на кагана, че неговата сродница, чиито хора били те, отдавна била приела християнството.

Третият източник, който се занимава с християнските извори за хазарската полемика -Даубманус, - намира, че тази вест уплашила кагана. Така успехът минал на страната на еврейския представител в мига, в който каганът установил, че и християните почитат Стария завет както евреите. След като и Константин потвърдил това, каганът застанал изцяло на страната на някой си Романьот, който избягал от гърците при хазарите и ожесточено защитавал юдаизма.

- От нас, тримата тълкуватели на сънища - казал този Романьот на кагана, - вие, хазарите, Нямате причина да се боите единствено от мен, равина. Защото зад евреите не стои нито халифът със зелените платна на своята флота, нито гръцкият ваеилевс с кръста над войските. Зад Константин Солунски идват копия и конници, а зад мен, еврейския равин - молитвени наметала...

Така говорел равинът и каганът се бил обърнал изцяло към него и към неговите доводи, когато в полемиката се намесила принцеса Атех и още веднъж преобърнала изхода на разговора. Тази решаваща реч в хазарската полемика, която произнесла Атех, обръщайки се към еврейския участник, гласяла:

При тези думи на принцеса Атех хазарският каган се сепнал и казал на равина, че бил чул евреите сами да признават как техният Бог се е отвърнал от тях и ги е пръснал по света.

- Да не искате да ни присъедините към вашата вяра, за да имате другари в своята беда, та и ние, хазарите, да бъдем наказани като вас от Бога и пръснати по целия свят?

Така каганът се отвърнал от евреина и отново решил, че доводите на Константин Философ са най-убедителни. Той със своите приближени приел християнството, а на гръцкия цар изпратил писмо, което се цитира в Кириловото житие и гласи:

"Ти, господарю, ни изпрати такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери светлината на християнската вяра. Като се убедихме, че тя е истинската вяра, ние заповядахме всички да се покръстят доброволно... "[7]

Според друг източник тогава каганът, приемайки Константи-новите доводи, съвсем неочаквано решил да обяви война на гърците, вместо да приеме тяхната вяра. Казал: "Вярата не се проси, а се получава с меч." Нападнал ги от Херсон и когато завършил похода с успех, поискал от гръцкия цар една гръцка принцеса за жена. Царят поставил едно-единствено условие - хазарският каган да приеме християнството. За голямо учудване на Цариград каганът приел това и така били покръстени хазарите.

ЧЕЛАРЕВО

ЧЕЛАРЕВО (VII-IХ век) - археологически обект със средновековно гробище близо до Дунав, в Югославия. Не е открито селището, което е съхранявало гробището. Не се знае със сигурност кой

е погребван в челаревското гробище, но е сигурно, че там може да се открие влиянието на авари и перси по предметите, намерени в гробовете, и че в него са открити менори (образци от еврейския обреден седмосвещник) с други еврейски символи и ценни староеврейски текстове. Находищата в Керч на Крим пазят плочи със същия тип менори като в Челарево. Всичко това е довело специалистите до следното заключение: че в околностите на Нови Сад (където се намира Челарево) има находки, които се разливат от обичайните аварски предмети и показват, че може би трябва да се мисли за някакъв друг субстрат, който се е заселил в Панонската низина преди идването на маджарите. За това има и писмени следи. Анонимният нотариус на крал Бела, Абдул Хамид от Андалусия, и Кинам са на мнение, че в този край на Дунава са се заселили жители от тюркски произход (исмаилтяни), които се смятали за потомци и преселници от Хорезъм. Всичко това може би показва, че некрополът в Челарево е принадлежал отчасти на хазари, приели юдаизма. Д-р Исайло Сук, археолог и арабист от този край, който между първите е работил на разкопките в Челарево, е оставил бележка, намерена след неговата смърт. Тази бележка не се отнася за самото Челарево, а за изводите за него. Тя гласи: "За тези, които са заровени в Челарево, маджарите биха искали те да са били маджари или авари, евреите - да са били евреи, мюсюлманите - да са били монголи, никой не желае те да са били хазари. А те са били най-вероятно хазари... Гробището е пълно с изпочупени грънчарски съдове с издълбани менори. Тъй като при евреите счупеният глинен съд означава пропаднал, изчезнал човек, и това гробище е на изчезнали и изгубени хора, каквито именно са били хазарите на това място и може би по това време."

АКШАНИ, ЯБИР ИБН

АКШАНИ, ЯБИР ИБН (XVII век) - според вярванията на анадолските леутари[8] (свирачи на тамбура или шаргия[9]) това име носел известно време дяволът и под него се явил на един от прочутите майстори на тамбурина през XVII век - Юсуф Масуди. Ибн Акшани сам бил твърде изкусен свирач. Записана е негова пръстовка на една песен и от нея се разбира, че при свиренето е използвал повече от десет пръста. Бил личен човек и нямал сянка и очите му били плитки като две изтъпкани локвички. Не искал да открие схващанията си за смъртта, но ги предавал на хората косвено, като им разказвал притчи, напътвал ги да четат сънища или чрез ловците на сънища да стигнат до съзнанието за смъртта. Нему се приписват две поговорки: 1) смъртта е презимето на съня, само че това презиме на нас не ни е познато; 2) сънят е всекидневен край на живота, малко упражнение за смъртта, която е негова сестра, но всеки брат не е еднакво близък със сестра си. Веднъж поискал на дело да покаже на хората как действа смъртта, и го направил, като взел за пример някакъв християнски пълководец, чието име се е запазило: наричал се Аврам Бранкович и воювал във Влашко, където, както твърдял дяволът, всеки човек се ражда като поет, живее като крадец и умира като вампир. Известно време Ябир Ибн Акшани бил пазач на гробницата на султан Мурад и там някакъв непознат посетител записал някои приказки на Акшани:

"Пазачът забравя гробницата - записал непознатият, - като пуска в нейния мрак да падне тежкия звук на бравата, сякаш оставя вътре името на ключа. Навъсен е като мен, сяда на камъка и затваря очи. Когато мисля, че вече е заспал в своята половина от сянката, пазачът вдига ръка и ми показва молеца, който се рее някъде в трема на гробницата, излязъл от нашите дрехи или от персийските килими в сградата.

- Виждаш ли - обръща се равнодушно към мене, - насекомото е високо горе, под бялата стена на трема, и се забелязва само защото се движи. Оттук човек може да си помисли, че е птица високо в небето, ако приеме стената за небе. Вероятно молецът така и възприема тази стена и само ние знаем, че не е прав. А той не знае дори, че ние го знаем. Не знае и че съществуваме. Е, опитай се сега да общуваш с него, ако можеш. Можеш ли да му кажеш нещо, каквото и да е, но така, че да те разбере и ти да си сигурен, че те е разбрал докрай?

- Не зная - отговорих, - а ти можеш ли?

- Мога - отвърна кротко старецът, пляскайки с длани, уби молеца и ми го показа смачкан на дланта си.

- Мислиш ли, че не разбра какво му казах?

- Така можеш да покажеш, че съществуваш, и на свещта, гасейки я с два пръста - възразих аз.

- Разбира се, ако свещта е в състояние да умре... Представи си сега - продължи, - че има някой, който знае за нас това, което ние знаем за молеца. Някой, комуто е известно по какъв начин, с какво и защо е ограничено нашето пространство, това, което ние мислим за небе и приемаме за безгранично - някой, който не може да се приближи до нас и да ни внуши, че съществуваме, освен по един-единствен начин - като ни убие.

- Някой, с чиято дреха се храним, някой, който носи нашата смърт в ръката си като език, като средство за общуване с нас. Убивайки ни, този непознат ни известява за себе си. И ние през нашите смърти, които са може би само урок за някой скитник, който седи до убиеца, ние, казвам, през нашите смърти като през открехната врата съзираме в последния миг някои нови поля и някакви други граници. Това шесто и най-високо стъпало на страха от смъртта (за който няма спомен) ни държи заедно в играта и ни свързва всички нас, непознатите участници. Йерархията на смъртта всъщност е единственото, което прави възможна системата на допир между различните нива на действителността в едно иначе необгледно пространство, в което смъртта като отзвук в отзвуците се повтаря безкрайно...

Докато пазачът говори, аз заключавам: "Ако това, което той ми казва, е въпрос на мъдрост, опит или начетеност, тогава то не заслужава внимание. Ами ако той просто се е озовал в този миг на една такава плоскост, от която има по-голяма видимост и по-широк кръгозор, отколкото ние останалите или той самият ден по-рано?..."

Ябир Ибн Акшани после още някое време водел живот на скитник, носейки своя музикален инструмент, изработен от корубата на бяла костенурка.

Бродел из селата на Мала Азия, свирел и пускал гадателски стрели, крадейки и просейки по две сита брашно на седмица. Загинал през 1699 година по Иса[10] по необикновен начин. По това време обикалял четвъртковищата (местата, където става панаир в четвъртък) и където седнел, където станел, закачал хората. Плювал им в лулите, връзвал едно за друго колелата на колите им или тюрбаните им на възел, така че те взаимно си размотавали чалмите, и прочие. Когато се случвало така да предизвика минаващите, че да се нахвърлят върху него, докато го биели, той им режел кесиите и им изпразвал джобовете. Като че чакал да му мине времето. Един ден, като преценил, че е минало, потърсил някакъв селянин, който имал жълта крава, и му платил да я докара на определено място в уречен час. Мястото било цяла година невинно по отношение на всякакъв звук. Селянинът се съгласил, докарал кравата, а тя пробола Ибн Акшани и го убила на място. Умрял леко и бързо, като че бил заспал, и тозчас под него се появила сянка, може би само за да дочака тялото му. След него останал музикалният инструмент от корубата на бяла костенурка, който в този ден проходил, превърнал се отново в животно и отплувал в Черно море. Музикантите вярват, че когато Ибн Акшани се върне в света, неговата костенурка отново ще се превърне в бял инструмент, който ще му замени сянката.

Погребан бил в Търнов, близо до Неретва, на мястото, което и сега се нарича "дяволски гроб". Година след това един християнин от Неретва, който добре познавал Акшани приживе, отишъл в Солун по работа. Влязъл в някакъв дюкян да купи вила - двурога вилица, с която отведнъж се поставят в устата два вида месо - свинско и говеждо. Когато стопанинът на дюкяна излязъл да му услужи, човекът веднага познал в него Акшани и го попитал как така е в Солун, когато е погребан от година време в Търнов.

- Приятелю - отговорил му Акшани, - аз съм мъртъв и съм осъден от Аллах во веки веков, а тук търгувам и имам всичко. Само кантар не ми искай, защото повече не мога да меря. Затова продавам саби, ножове, вилици и сечива, които се броят, а не се мерят. Тук съм винаги, само на единайсетия петък всяка година трябва да съм си в гроба. Виж какво, на теб ще ти дам стока на вересия колкото искаш, ако ми напишеш писмо, че ще си върнеш дълга, когато се уговорим...

Неретвенецът склонил, въпреки че било ден, когато лулите скимтят и не теглят, стъкмил писмо със срок след 11-ия петък, който се падал в месец раби-ал-ауал[11], наострил черната си тояга на елдово зърно и се върнал у дома, като взел колкото поискал стока. По пътя досами Неретва го нападнал огромен глиган и едва се преборил с него с тоягата си, но животното все пак му откъснало парче от синия пояс. Когато дошъл месец раби-ал-ауал, в навечерието на 11-ия петък взел пищов и онази вилица, купена в Солун, разкопал "дяволския гроб" и намерил в него да лежат двоица. Единият лежал по гръб и пушел с дълъг чибук, а другият - на една страна и мълчал. Като насочил пищова срещу тях, онзи, който пушел, му духнал дим в лицето и рекъл:

- Аз съм Никон Севаст, нищо не можеш да ми направиш, защото съм погребан край Дунава.

И тозчас изчезнал; след него останал само чибукът в разровения гроб. Тогава и онзи другият се обърнал и неретвенецът познал в него Акшани, който му казал с укор:

- Е, приятелю мой, аз можех да те погубя в Тесалоники, но не го сторих, а ти помогнах. Сега ти ме погуби, твоята вяра...

При тези думи Акшани се засмял и неретвенецът видял в устата му парчето от своя син пояс... Тогава се сепнал, вдигнал нагоре спусъка на пищова и стрелял в Акшани. Акшани понечил да го хване с ръка, но вече било късно, само го одраскал, защото пищовът гръмнал и улучил. Акшани изревал като вол и напълнил гроба с кръв.

Вкъщи неретвенецът оставил оръжието и потърсил двурогата вилица, но нея я нямало никаква. Докато стрелял в Акшани, той му бил откраднал вилицата...

Според друго предание Ябир Ибн Акшани изобщо не бил умрял. Една сутрин през 1699 година в Цариград той хвърлил един лавров лист в чебър с вода и мушнал глава във водата да си измие перчема. Останал така не повече от няколко минути. Като вдигнал глава и поел въздух около него вече го нямало нито Цариград, нито царството, в което започнал да се мие. Намирал се в истанбулския хотел категория А "Кингстоун", било 1982 година по Иса, той имал жена, дете и белгийски паспорт, говорел френски и само пред него, на дъното на умивалника, марка F. Primavesi & son, Corel-la Cardiff, плувал все още един лавров лист.

АЛ-БАКРИ, СПАНЯРД

АЛ-БАКРИ, СПАНЯРД (XI век) - главен арабски хронист на хазарската полемика. Неговият текст е публикуван едва неотдавна (Kunik and Rosen, 44), от арабски го е превел Marquart (Osteuropaische und ost-asiatische Streifziige, Leipzig, 1903,7-8). Освен на Ал-Бакри, запазени са още две съобщения за хазарската полемика, тоест за минаването в друга вяра, но не са пълни и не е известно дали се отнасят за преминаването на хазарите в юдаизма, християнството или исляма. Освен сведението на Ищакхри, което е изгубено в тази му част, са запазени текстове на Масуди Стария, автора на съчинението "Златни пасища", който смята, че хазарите са се отказали от своята вяра през владичеството на Харун Ал-Рашид (786-809) по времето, когато много евреи от Византия и от Халифата били изгонени в Хазария, където ги приели без съпротива. Вторият хронист на полемиката би следвало да бъде Ибн Ал-Атир, но неговото свидетелство не е запазено в първоначалния му вид, а го привежда Димашки. Всъщност най-сигурен и най-изчерпателен източник е хронистът на хазарската полемика Ал-Бакри, който твърди, че хазарите след 731 година и войната с халифите приели от арабите заедно с мира и исляма. Наистина арабските хронисти Ибн Рустах и Ибн Фадлан споменават за много ислямски храмове в хазарското царство. Те говорят и за "двойно царство", което ще рече, че по някое време в хазарската държава ислямът е бил възприеман равноправно с някакво друго вероизповедание и така каганът изповядвал Мохамедовата вяра, а хазарският цар - юдаизма. Според твърдението на Ал-Бакри след това хазарите приели християнството и най-накрая, след полемиката, при кагана Савриел-Овадия в 763 година приели юдаизма, понеже ислямският представител в полемиката отпаднал предварително, тъй като бил отровен още по пътя. Ал-Бакри приемал (според мнението на Даубманус), че първият отказ от вярата по времето, когато хазарите приели исляма, е най-важен и решаващ. Божията книга е на пластове - пише той - и за това свидетелства първият имам, като казва: "Нито една дума от тази книга, пратена чрез ангелите, не е слязла от небето, без той да ми я е казал в перото, нито една не е написана, без да съм я повторил на глас. И всяка ми обясни осем пъти: дословното значение и духовния смисъл, реда, който се променя от предходния ред, и реда, който променя следващия, тайната и двусмислието, отделното и общото." Следвайки някои указания на медика Захария Рази, Ал-Бакри смятал, че трите религии - ислямът, християнството и юдаизмът - могат да се приемат като три степени в Божията книга. Всъщност всеки народ усвоява тези пластове от Божията книга по онзи ред, който най-много му подхожда, и с това показва своята най-дълбока същност. Първия пласт на значението той изобщо не взема предвид, защото това е дословният, който се нарича ауам и е достъпен за всеки човек независимо от религията му. Вторият пласт- пластът на алюзиите, на преносните значения, който се нарича кауас и който разбира елитът, представлява християнската църква, той покрива сегашния миг и звука (гласа) на Книгата. Третият пласт, наречен аулия, който обхваща окултните значения,представлява еврейския пласт в Божията книга, пласта на мистичната дълбочина и на числата, пласта на писмената на Книгата. А четвъртият, анбия - пластът на пророческите сияния и на бъдещето, представлява ислямското учение в неговото най-съществено значение, духа на Книгата, или седмата дълбочина на дълбочината. Така хазарите, приемайки най-напред най-висшия пласт (анбия) и чак след това останалите пластове на Божията книга, и то не подред, показали, че най-много им подхожда ислямското учение. Така че след това те никога не се отрекли от исляма в действителност, въпреки че междувременно преминавали от християнството към юдаизма. Доказателство за това е обстоятелството, че последният хазарски каган, преди да погине хазарското царство, преминал отново в първоначално приетата вяра и приел исляма, както ясно отбелязва Ибн Ал-Атир.

Сведението на Спанярд Ал-Бакри било написано на изискан арабски език, същия, на който говорели ангелите, но в последните години на живота му, в дълбока старост, стилът на Бакри се променил. Това станало, когато започнал да натрупва шейсет и седмата си година, бил плешив, леворък и деснокрак и носел все още само чифт хубави големи очи като две сини риби. Една нощ сънувал, че някаква жена тропа на вратата му. От леглото си добре виждал нейното лице, напудрено с рибе брашно, както правят девиците, защото вратата имала отвор към месечината. Когато отишъл да я пусне вкъщи, видял, че тя, чукайки, изобщо не стояла пред вратата, а седяла на земята. Седнала така, била висока колкото Ал-Бакри. Но като започнала да става, това траяло толкова дълго и тя ставала толкова висока, че Ал-Бакри се уплашил и се събудил вместо в леглото си, където сънувал споменатия сън, в някакъв кафез, закачен над вода. Бил двайсетгодишен младеж, левокрак, с дълга къдрава коса и брада, за която бил вързан един съвсем неразбираем спомен - топи брадата си във вино и мие с нея гърдите на някаква девица. Не знаел нито дума арабски и с тъмничаря, който му печал хляб, омесен от брашно от смлени мушици, говорел гладко на език, който тъмничарят разбирал, а той не. Така всъщност вече не знаел нито един език и това било единствената следа от него предишния, отпреди събуждането. Кафезът висял над водата и когато идвал прилив, само главата му стърчала над вълните, а по време на отлив с ръка под себе си можел да хване рак или костенурка, защото тогава водата на морето се оттегляла и прииждала вода от река и той се миел от солената вода със сладка. В този кафез пишел, дълбаейки със зъби букви върху черупката на рака или костенурката, но не можел да прочете написаното и пускал животинките във водата, без да знае какви послания праща по света. При други случаи, хващайки костенурки по време на отлив, върху техните коруби получавал послания, четял ги, без да разбира нито дума от прочетеното. Умрял, сънувайки солени женски гърди, потопени в смес от плюнка и слуз от зъбобол, учейки отново езика на Божията книга от дървото, на което бил закачен.

ATEX

ATEX (началото на IX век) - според ислямското предание в двореца на хазарския каганживеела една родственица на владетеля, прочута с красотата си. Пред покоите й вардели големи кучета пазачи със сребриста козина и се удряли с опашките си по очите. Били обучени да стоят неподвижно и можело да се види как от време на време, без да се помръдват от мястото си, пикаят по предните си крака. Търкаляли в дъното на гърдите си съгласните като камъни, а преди сън намотавали зад себе си дългите си опашки като корабни въжа. Атех имала сребърни очи и вместо копчета носела звънчета, така че от улицата по звука можело да се разбере дали принцесата се облича, или се съблича, за да си почива. Само че нейните звънчета никога не се чували. Принцесата освен с ум била надарена и с необикновена мудност. Дишала по-рядко, отколкото другите кихат, и в своята бавност хранела страшна омраза към всичко и всеки, който би се опитал да й наложи бързо да действа, независимо дали тя самата е имала намерение да свърши работата, към която я подтиквали. Като опака страна на дреха освен мудността в нейния говор се проявявала друга наклонност -никога не се задържала дълго на един предмет и общувайки с хората, подскачала като птица от клон на клон. Но затова пък няколко дни по-късно отново се връщала неочаквано на започнатия разказ и продължавала, дори без да я питат, това, което веднъж била отказала да разисква, лутайки се подир своите ефирни мисли. Пълното неумение да различава важните неща от второстепенните и пълното равнодушие към всички теми за разговор се обясняват с нещастието, което се случило на принцесата в хазарската полемика. А именно: Атех била поетеса, но единственото, което се запазило от нейните думи, гласи: "Разликата между две да може да бъде по-голяма, отколкото между да и не." Всичко останало само й се приписва.

Смята се, че в арабските преводи е запазен известен брой стихове или текстове, родени от нейното усърдие. Изследователите на хазарската история по време на преминаването на този народ в друга вяра били особено привлечени от стиховете, посветени на хазарската полемика. Според едно мнение това били любовни песни, допълнително използвани като аргументи в споменатата полемика, когато хронистите на тази полемика започнали да записват случките. Както и да е, в тази полемика Атех участвала с голям жар и успешно оспорила еврейските и християнските участници в полемиката, така че накрая помогнала на ислямския представител Фараби Ибн Коран и заедно с хазарския каган, своя господар, приела исляма. Гъркът, който участвал в полемиката, като разбрал, че губи, се съюзил с еврейския пратеник и двамата заедно осъдили принцеса Атех да бъде предадена на подземните сили на двата пъкъла - на еврейския Белиал и на християнския Сатана. За да не свърши така, Атех решила доброволно да избяга в третия пъкъл, при ислямския Иблис. Тъй като не можел изцяло да промени решението на другите два пъкъла, Иблис й отнел пола, осъдил я да забрави всичките си стихове и своя език освен една дума, която гласи "ку", но й дарил вечен живот. Изпратил й злия дух на име Ибн Хадраш, който й се явил в образа на щраус, и той изпълнил тази присъда. Така принцеса Атех останала да живее вечно и можела да се връща на всяка от своите мисли и думи отново безброй пъти, без да бърза, защото вечността притъпила усещането й, какво във времето идва преди и какво после. Но любов можела да има само насън. Така принцеса Атех напълно се посветила на своята секта на ловците на сънища, хазарските свещеници, които се занимавали със създаване на своего рода земна версия на онзи небесен регистър, за който споменава Светото писание. Нейното и тяхното умение й давали възможност в чужди сънища да праща заръки, свои или чужди мисли и дори предмети. Принцеса Атех можела да се яви насън на мъж, по-млад от нея хиляда години, и каквато и да е вещ можела да изпрати на лицето, което я сънува, също толкова сигурно, колкото е бързоходството на кон, поен с вино. Само че много, много по-бързо... Описана е една такава постъпка на принцеса Атех. Тя сложила веднъж ключа от своята спалня в устата си и чакала, докато чула музика и нежен глас на женско отроче да изговаря следните думи:

- Постъпките в човешкия живот са подобни на ястие, а мислите и чувствата са като подправките. Тежко на онзи, който посоли черешите или залее сладкиша с оцет...

Когато били изговорени тези думи, ключът от устата на принцесата изчезнал и, казват, тя разбрала, че така е извършена замяна. Ключът отишъл при онзи, за когото били предназначени думите, а думите в замяна на ключа дошли при принцеса Атех...

Даубманус твърди, че принцеса Атех била все още жива по негово време и един музикант от XVII век, някакъв турчин от Анадола на име Масуди, я срещнал и разговарял с нея. Този човек изучавал изкуството на ловците на сънища и притежавал нещо като арабска версия на хазарската енциклопедия или речник, но тогава, когато срещнал принцесата, още не знаел всички статии на този речник и не разбрал думата "ку", когато я споменала принцеса Атех. Тази дума била от хазарския речник и означавала вид плод и ако бил проумял това, Масуди щял да се сети кой стои пред него, и можел да си спести всички сетнешни усилия в овладяването на това умение; от нещастната принцеса можел да научи за лова на сънища повече, отколкото от който и да било речник. Но не я познал и изпуснал своя най-добър лов, мислейки, че е безполезен. Затова, както разказва една легенда, собствената камила му плюла в очите.

ЗИДАР НА МУЗИКА

ЗИДАР НА МУЗИКА - хазарите имали строители, които дялали и поставяли огромни парчета стени от сол по пътя на ветровете. На пътя на всеки от четирийсетте хазарски вятъра (от които половината били солени, половината - сладки) била зидана купчина солени камъни и когато веднъж в годината настъпвало времето за подновяване на ветровете, хората се събирали на тези места и слушали кой от строителите е съчинил най-хубавата песен. Защото ветровете в допир с грамадите, като се провирали между тях или им решели върховете, свирели винаги различна песен дотогава, докато не изчезнели всички камъни заедно със зидарите, изпрани завинаги от дъждовете, удряни от погледите на минувачите и лизани от езиците на овни и бикове.

Такъв един зидар на музика, арабин, тръгнал с някакъв евреин и хазарин да чуе как ще свирят напролет неговите камъни. Край един храм, където хората сънували общи сънища, евреинът и хазаринът се скарали и в разпрата загинали. Арабинът, който спял по това време в храма, бил обвинен, че е убил евреина, защото се знаело, че му е съсед и че не се понасят. Така евреите поискали смъртно наказание за него. Арабинът си помислил: който се кара на три страни, няма да избяга на четвьрта. Защото в хазарската държава гърците са под защитата на християнския закон,евреите - на еврейския, арабите - на исляма, тоест закони, много по-обхватни от хазарската държава... Поради това арабинът се защитавал, като твърдял... (на това място текстът е изличен). И така вместо да получи смъртно наказание, бил поставен да гребе на галера и успял дори да чуе музиката на мраморите, преди да се разпаднат в твърда тишина, в която се разбива чело.

ИБН (АБУ) ХАДРАШ

ИБН (АБУ) ХАДРАШ -дявол, който отнел пола на принцеса Aтex. Обитавал в пъкъла мястото, където се пресичат пътеката на Луната и пътеката на Слънцето. Той бил поет и написал следните стихове за себе си:

Стиховете на Ибн Хадраш запазил един човек на име Ал-Мазрубани, който събирал стихове на демони и през XII век съставил книга от демонска поезия (да се сравни с арабската сбирка на Ахмад абу-ал-але Ал-Маари, която отбелязва това сведение).

Ибн Хадраш яздел кон с широка стъпка. Всеки ден и днес се чува по някой удар от копито-то на коня му, понесъл се в тръс.

КАГАН

КАГАН - титла на хазарския владетел, чието значение идва от татарската дума "кан", което значи княз. Според твърдението на Ибн Фадлан хазарите погребвали каганите под водата, в потоците. Каганът винаги делял властта със своя съвладетел, от когото бил по-стар само с толкова, колкото да му се каже "добър ден" преди на онзи, другия. По всяка вероятност каганът е произхождал от стар владетелски, може би тюркски род, а царят, или бегът, неговият съвладетел, е бил от народа, тоест хазар. Единствено свидетелство от IX век (Якуби) казва, че още през VI век освен кагана имало и негов представител - халифа. За съвладичеството при хазарите най-доброто свидетелство е оставил Ал-Ищакхри. Неговият текст, датиращ от 320 година по хиджра[12] (932 година по Христа), гласи, както следва:

"Що се отнася до хазарската политика и начина на управление, техният владетел се нарича каган на хазарите. Той е с по-висок ранг от хазарския цар (бак или бег), само дето царят му дава званието каган. Когато искат да наименуват каган, довеждат избраника и го задушават с къс свила, докато почти му секне дъхът; и тогава го питат: "Колко дълго искаш да управляваш?", а той отговаря: толкова и толкова години. Ако умре, преди да е изтекъл срокът, пито-платено. Ако не, убиват го, щом свърши упоменатата година. Каганът има власт само в домовете на видните хора. Няма право да нарежда и забранява, но е уважаван и хората падат ничком в негово присъствие. Каганът се избира от група видни хора, които нямат нито власт, нито пари. Когато дойде ред на някой от тях да заеме владетелското място, те го избират, без да гледат имотното му състояние. Узнах от сигурно лице, че видяло на улицата млад човек да продава хляб. Говорело се, че след смъртта на кагана освен този младеж няма друг, който да заслужава мястото на кагана, но той бил мюсюлманин, а мястото на кагана се давало само на евреи."

Съвладетелите на кагана обикновено били отлични бойци. Веднъж след някаква победа над врага отнесли в плен и птица улулица, която с крясъците си откривала извори с питейна вода. Тогава враговете им дошли да живеят с тях. Времето започнало да тече прекалено бавно. За година остарявали толкова, колкото по-рано за седем години; трябвало да сменят календара си, разделен на три месеца - слънчев, лунен и период без луна. Раждали се за двайсет дена, в едно лято имали девет жътви, а после девет последователни зими, за да изядат ожънатото. Пет пъти на ден почивали, петнайсет пъти готвели и сядали на трапезата, млякото им се запазвало само в нощите без месечина, които траели толкова дълго, че забравяли пътищата си, а когато най-сетне съмвало, не можели да се познаят, защото едни били пораснали, а други - остарели. И знаели, че когато отново се мръкне, това поколение повече никога няма да го има. Буквите, които изписвали ловците на сънища, ставали все по-големи и по-големи, едва успявали да им увиснат на краката, докато ги рисували, книгите станали недостатъчни и започнали да изписват буквите по скатовете на планините; реките течели страшно дълго до голямото море и една нощ, докато конете пасели на месечина, на кагана насън му се явил ангел и му рекъл:

- Богу са угодни твоите намерения, но не и твоите дела.

Тогава каганът запитал ловците на сънища какво значи този негов сън и откъде иде хазар-ската беда. Един от ловците казал, че се задава велик човек и времето се равнява по него. На това каганът отвърнал:

- Не е така, ние се смалихме и оттам е нашата беда.

После отстранил от себе си хазарските свещенослужители и ловците на сънища и наредил да повикат един евреин, един арабин и един грък да му разтълкуват съня. Решил заедно със своя народ да премине във вярата на онзи, чието обяснение бъде най-приемливо. Когато в двореца на кагана започнала полемиката за трите вери, каганът приел доводите на арабския участник, Фараби Ибн Корас, който между другото дал задоволителен отговор и на следния въпрос на кагана:

- Какво осветлява нашите сънища, които произлизат в пълен мрак, зад затворени очи? Споменът за светлината, която вече я няма, или светлината на бъдещето, която взимаме като предплата от утрешния ден, въпреки че още не е съмнало?

- И в двата случая това е несъществуваща светлина - отвърнал Фараби Ибн Кора. -Следователно за нас е все едно кой отговор е точен, и въпросът трябва да се приеме като несъществуващ.

Не е запазено името на кагана, който приел исляма със своите съветници. Знае се, че е погребан под знака "алиф" (арабска буква във формата на Полумесец). Други източници говорят, че се е наричал Катиб, преди да се събуе и да си измие нозете, за да влезе в джамията. Своето старо име и обувките си вече не намерил, когато след молитвата излязъл на слънце.

КОРА, ФАРАБИ ИБН

КОРА, ФАРАБИ ИБН (VIII-IX век) - ислямски представител в хазарската полемика. Сведенията за него са малко и противоречиви. Ал-Бакри, най-значителният ислямски хронист на хазарската полемика, не споменава името му. Смята се, че това е от уважение към Ибн Кора. Ибн Кора не обичал в негово присъствие да се споменават имена, дори неговото собствено. Смятал, че светът без имена става по-ясен и по-чист. Едно и също име крие и любов, и омраза, и живот, и смърт. Обичал да казва, че това просветление му дошло, когато една мушица се удавила в окото му, докато той гледал една риба, която по този начин била нахранена с мушицата. Според някои свидетелства Ибн Кора не стигнал до хазарската столица и не е участвал в прочутата полемика, въпреки че бил повикан. Според твърдението на Ал-Бакри еврейският участник в полемиката изпратил човек да отрови или съсече Ибн Кора, според други източници Фараби бил задържан по пътя и пристигнал, когато диспутът вече бил свършил. Изходът на полемиката обаче показва, че ислямският представител е присъствал - и още как - в двореца на кагана. Когато участниците се изненадали, че виждат Ибн Кора - тъй като някои от тях го смятали мъртъв, та трябвало да коват пръстени за помен, - той скръстил спокойно крака и поглеждайки ги с очи като две плитки лучени чорбици, казал:

Запазен е един от главните доводи, за който се приема, че е бил употребен от Фараби Ибн Кора в полза на исляма. Хазарският владетел показал на представителите на трите религии -евреина, арабина и гърка - една пара. Била триъгълна и от едната страна носела означение за стойност пет сълзи (както хазарите означавали своите пари), а от другата страна изобразявала мъж на одър как показва на трима младежи край него сноп пръчки. Каганът поискал от дервиша, равина и монаха да му изтълкуват изображението на монетата. Ислямските източници посочват, че християнският представител в полемиката твърдял, че става дума за древна гръцка притча: баща на смъртното си ложе показва на синовете си, че ще са силни само сплотени като здравия сноп пръчки, докато разединени леко ще ги чупят един по един. Евреинът твърдял, че изображението представлява крайниците на човешкото тяло, които само с общо усилие удържат тялото. Фараби Ибн Кора не се съгласил с тези тълкования. Той твърдял, че триъгълната монета е изкована в пъкъла и че смисълът на изображението не може да бъде такъв, какъвто посочили предишните тълкуватели. То показва убиец, който поради злодеяние е осъден да изпие отрова и вече се намира на приготвения за това одър. Пред него са трите демона: Асмодей, демонът на еврейската Геена, Ахриман, дяволът на ислямския Джаханнам, и Сатаната, дяволът на християнския пъкъл. Убиецът държи три пръта в ръце, което значи, че ще бъде убит, ако трите демона защитят убития, а ще бъде спасен, ако демоните се откажат да защитават жертвата му. Заръката на триъгълния перпер прочее е ясна. Пъкълът го изпраща на земята като предупреждение за хората. Жертвата, която не е защитена нито от един от трите демона -нито от ислямския, нито от еврейския, нито от християнския демон, - ще остане неотмъстена, а нейният убиец ще бъде пощаден. Най-опасно е прочее да не принадлежиш към нито един от тези три свята, какъвто е случаят с хазарите и техния каган. Тогава си без никаква закрила и който иска, може да те убие безнаказано...

Ясно е, че по този начин Фараби Ибн Кора показал на кагана, че е необходимо и несъмнено полезно за него и за неговия народ да остави своята досегашна вяра и да премине в онова от трите могъщи вероизповедания, чийто представител съумее най-добре да му изтълкува света и да предложи най-точни отговори на неговите въпроси, а кагана му се видяло най-убедително тълкуването на Фараби Ибн Кора и той приел неговите доводи, присъединил се към ислямското учение, свалил пояса и се помолил на Аллаха.

Ислямските източници, които смятат, че Ибн Кора изобщо не е участвал в полемиката и че не е стигнал до двореца на хазарския каган, защото е бил отровен още по пътя, се позовават на следния текст, който според тях можел да представлява животоописание на Фараби Ибн Кора. Ибн Кора бил уверен, че целият му живот всъщност е записан вече в някаква книга и че е подреден според отдавна разказана приказка. Чел "Хиляда и една нощ" и хиляда и две други подобни истории, но нито в едните, нито в другите не намерил онази, според която протичал неговият живот. Имал толкова бърз кон, че ушите му летели като птици, а той стоял на едно място. Тогава халифът от Самара го изпратил в Итил да разговаря с хазарския каган и да го спечели за исляма. Ибн Кора започнал да се стяга за своята мисия, набавил си покрай останалото и диван[13] стихотворения на хазарската принцеса Атех и между тях намерил едно, което му се сторило като истинската и дълго търсена приказка, според която бил подреден неговият живот. Единственото, което не съвпадало и изненадало Ибн Кора в този текст, било, че в него се говорело за жена, а не за мъж. Всичко останало съвпадало, та дори дворецът на кагана бил наречен "училище". Ибн Кора превел текста на арабски, мислейки, че истината е само една измама. Преводът гласи:

Пътницата има паспорт, който на Изток смятат за западен, а на Запад за източен. Така че нейният паспорт буди съмнение и на Изток, и на Запад, тя хвърля две сенки - надясно сянка и наляво сянка. В дъното на една гора, набраздена от пътеки, тя търси прочутото училище на края на далечния път, където трябва да издържи най-големия си изпит. Нейният пъп е като пъпа на пресен хляб, а пътят й е толкова дълъг, че изяжда годините. Като стига най-сетне до гората, среща двама души и ги пита за пътя. Те я гледат, облягайки се на оръжието си, и мълчат, макар да са казали, че знаят къде е училището. После единият от тях посочва: "Върви направо, на първия кръстопът завий наляво и отново наляво, тъй ще се намериш пред самото училище." Пътницата благодари, мислейки си колко е добре, че не й прегледаха пътните документи, защото тогава сигурно биха се усъмнили в нея като в чужденка и биха търсели скритите й намерения. Тя продължава пътя, свива по първата пътека вляво, после пак вляво; с дадените указания изобщо не е трудно да се справи, но в края на втората лява пътека вместо училище има голямо блато. И пред блатото стоят, смеейки се, двамата въоръжени мъже, които тя вече познава. Искат извинение и през смях й казват:

- Погрешно обяснихме, трябваше да тръгнеш на първия кръстопът вдясно, после пак вдясно и там е училището. Обаче ние бяхме длъжни да проверим намеренията ти и да се убедим дали наистина не знаеш пътя, или само се преструваш, че не го знаеш. Но сега е вече късно и ти не можеш днес да стигнеш до училището. А това значи никога вече, защото от утре училището няма да съществува. Прочее поради тази малка проверка твоята цел остана завинаги неосъществена, но сигурно разбираш, че беше необходимо да постъпим така заради сигурността на другите и за да се защитим от възможните лоши намерения на пътници, които търсят училището. Но не се упреквай за това. Ако беше тръгнала по обратния път на този, който ти показахме, тоест ако беше вървяла вдясно вместо вляво, пак щеше да е същото, защото тогава щяхме да разберем, че ни мамиш, че всъщност знаеш пътя до училището, въпреки че питаш за него, и щяхме да бъдем принудени да те проверим, тъй като твоите намерения щяха явно да ни се сторят съмнителни щом ги криеш от нас. Така че всъщност до училището изобщо не може да се стигне. Прочее твоят живот не е пожертван напразно: той бе използван да се провери нещо на света. А това не е малко...

Така говорели мъжете, а пътницата имала сега една-единствена утеха - паспорта си, който не била показала и за който мъжете край тресавището и представа нямали с какъв цвят е. Но в същото време с това тя била измамила и объркала проверката им, което значи, че все пак нейният живот е бил пожертван напразно. Всъщност от тяхна гледна точка по един начин напразно, а от нейна гледна точка по друг. Защото какво я засягат техните проверки? И все пак във всички случаи работата стига до едно и също нещо и така целта на нейното съществуване, която вече не е пред нея, трябва неминуемо да се измести в хода на времето; и сега тя започва да си мисли, че целта не е била в училището, а някъде по пътя към училището, колкото и напразно да е било самото търсене. Това търсене в спомена и изведнъж става все по-хубаво и по-хубаво; освен това проглежда за много хубости по пътя и заключава, че преломът се е случил не на края на пътя, пред училището, а някъде много по-рано, в първата половина на пътуването, което изобщо нямаше да помисли, ако пътят не бе напразен. В рамките на преразпределението на спомените, в които като търговец на недвижими имоти обглежда отново цялото си наследство, тя започва да обръща внимание на нови подробности, едва забелязани преди. Между тези подробности тя търси най-важните, като непрекъснато се насочва към все по-малко и по-малко на брой, докато с безмилостна преценка и все по-строг избор не стига до една-единствена картина от спомените:

КУ

КУ (Driopteria filix chazarica) - вид плод от Каспийско море. Даубманус отбелязва следното за този плод: "Хазарите отглеждат един вид плод, който не вирее никъде по света освен при тях. Обрасъл е с нещо, което прилича на рибешки люспи или люспи на шишарка, расте на много високо стъбло и плодовете по клоните изглеждат като рибите, които кръчмарите за-, качват за перките живи над входа в знак, че има рибя чорба. Понякога този плод издава глас като на чинка. На вкус е твърде студен и малко солен. Есенно време, понеже е съвсем лек и има костилка, която пулсира като сърце, падайки от клоните, известно време лети, размахвайки перки, като че плува през вълните на вятъра. Децата го ловят с прашки, а и ястребите понякога се лъжат и го отнасят в клюна си, помислили, че е риба. Оттук е хазарската пословица, която гласи: "Арабите ще ни изядат, мислейки като сокола, че сме риби, а ние сме ку." Думата ку - името на този плод, дяволът оставил единствено в паметта на хазарската принцеса ATex^v, след като тя забравила своя език.

Понякога нощем се чува глас: "Ку-ку!" Принцеса Атех изрича тази единствена дума, която знае, и плаче, опитвайки се да си спомни своите забравени стихове."

МАСУДИ, ЮСУФ

МАСУДИ, ЮСУФ (средата на XVII век-25.1Х.1689) - прочут свирач на шаргия (леут), един от авторите на тази книга.

По произход Масуди е от анадолско семейство. Твърди се, че го е учила да свири жена, и то левачка, която наопаки настройвала инструмента. Сигурно е, че пръстовката, която през XVII и XVIII век са използвали анадолските леутари, е измислена от него. Според легендата имал особена дарба да прецени инструмента, преди да го чуе. При наличието на разстроен леут вкъщи чувствал някакво безпокойство, дори тежест. Своя инструмент настройвал и нагласявал според звездите. Знаел, че лявата ръка на свирача с течение на времето забравя своята работа, но дясната - никога. Твърде рано оставил музиката и във връзка с това е запазено едно предание.

Три нощи последователно сънувал, че умира по един член от семейството му. Най-напред баща му, после жена му, после брат му. А сетне на четвъртата нощ сънувал, че е умряла и втората му жена, с пъстрите очи, които при студ си сменяли окраската като цветята. Преди да ги склопи, нейните очи изглеждали като две зрънца жълто грозде, през което прозират семенцата. Лежала със свещ на пъпа и с косата й били вързали брадичката, за да не се смее. Пробудил се и повече никога в живота си не сънувал нито един сън. Бил ужасен. Той изобщо нямал втора жена. Отишъл при някакъв дервиш и го попитал какво мисли за съня му. Онзи отворил Книгата и му прочел:

- О, синко! Не говори за твоя сън на братята си! Защото ще направят заговор срещу теб.

Недоволен от този отговор, попитал за значението на съня единствената си жена, а тя му отговорила:

- Никому не продумвай за своя сън! Защото сънят ти ще се сбъдне на онзи, комуто го повериш, а не на теб.

Тогава Масуди решил да потърси някой ловец на сънища, някого, който би могъл да разтълкува съня му от собствен опит. Обяснили му, че ловците на сънища се намират рядко, по-рядко, отколкото преди, че по-голяма вероятност има да ги срещне, ако тръгне на Изток, а не на Запад, защото произходът и умението им произлизат от племето на хазарите което някога е живяло по склоновете на Кавказ, където расте черна трева.

Масуди си взел инструмента и тръгнал покрай морето на Изток. Мислел си: "Човека трябва да измамиш, преди да ти е казал добро утро, после е късно." Така с бързане започнал неговият лов на ловци на сънища. Една нощ го разбудил някакъв човек. Масуди видял пред себе си старец, чиято брада била бяла само по краищата, като гръб на таралеж. Дошлият попитал Масуди дали не е виждал в сънищата си жена с пъстри очи, с цвят на бяло вино.

- Сменят си окраската като цветята при студ! - добавил непознатият.

Масуди казал, че я е виждал.

- Какво стана с нея?

-Умря.

- Откъде знаеш?

- Умря в моя сън, пред очите ми, като моя втора жена. Лежеше със свещ на пъпа и вързана коса.

Тогава старецът заплакал и казал със съкрушен глас:

- Умряла! А аз съм тръгнал след нея от Басра до тук. Образът й се преселва от сън в сън и аз се лутам да я намеря, следвайки онези, които вече три години я сънуват.

Тогава Масуди разбрал, че пред него е човекът, когото търси.

- Ловец на сънища ли сте вие, щом сте могли да вървите толкова дълго след жената?

- Аз, ловец на сънища! - учудил се старецът. - Какъв е този въпрос? Ловец на сънища сте вие, аз съм обикновен почитател на вашето изкуство. Образи, които скитат от сън в сън, могат да умрат само в сънищата на роден ловец на сънища. Вие, ловците на сънища, сте гробища, а не ние. Тя е изминала хиляди мили, за да умре във вашия сън. Само че сега вече няма да сънувате. Сега единствено можете да започнете собствен лов. Но не на жена с очи с цвят на вино. Тя е мъртва и за вас, и за всеки друг. Трябва да потърсите нов улов...

Така Масуди получил от стареца първите напътствия за новото си занимание и узнал всичко, което би могло да се узнае за ловците на сънища.

- Ако човек разполага с добри писмени и устни източници - предупредил го старецът, -може да овладее това умение доста добре. Това е като онзи суфи[14], който направил тауба[15], покаял се и намерил своя макам[16] зачитайки всички закони. Толкова може всеки. Но истински успех в тази работа може да има само онзи, който е роден за това, комуто сам Бог ще помогне да достигне небесното просветление - хал. Най-добри ловци на сънища са били хазарските ловци, но хазарите отдавна не съществуват. Запазило се е само тяхното умение и отчасти техният речник, който говори за това умение. Те са могли да придружават образи, които се явяват в чужди сънища, и да ги гонят като дивеч от човек до човек, дори през сънищата на животни или демони.

- Как се постига това? - попитал Масуди.

- Сигурно сте забелязали, че човек, преди да заспи, в онова двувластие между действителността и съня, нагажда по особен начин състоянието си спрямо земното притегляне. Мислите му се освобождават тогава от земното привличане право пропорционално на силата, с която то усилва въздействието си върху неговото тяло. В такъв миг преградата между мисълта и света става шуплеста, пропуска човешките мисли на свобода през онези сита, които имат три гъстоти. В този кратък миг, когато студът най-лесно се вмъква в човешкото тяло, мислите бликат от него и могат да се прочетат без голямо усилие. Тези, които се вгледат в човек, който потъва в сън, ще могат и без упражнения да уловят какво мисли той в този миг и за кого се отнасят мислите му. Ако с упорито упражняване усвоите това умение да оглеждате човешката душа в мига, когато е отворена, ще можете да прониквате все по-дълго и по-дълбоко в съня й и да ловувате в него с отворени очи като във вода. Така се създават ловците на сънища.

Тези изповедници на сънуващите, както са ги наричали хазарите, са отбелязвали грижливо своя оглед на сънищата, така както някъде правят това хората, които наблюдават небето, или гадателите на съдбите по Слънцето и звездите. Всичко във връзка с това умение, наред с животописите на най-знаменитите ловци, с житията на уловения дивеч, по нареждане на хазарската принцеса Атех, покровителка на ловците на сънища, е събрано в едно цяло като хазарска енциклопедия или речник. Този хазарски речник ловците на сънища си предавали от поколение на поколение и всеки от тях имал задачата да го допълни. С тази цел преди много векове основали училище в Басра, "братство на чистите" или "приятели на верностга" - секта, която премълчала своите имена и издала Календар на философите и Хазарска енциклопедия, но тези книги халифът Мустанджи изгорил заедно с книгите на ислямския клон на това училище и с ръкописите на Авицена. Така че тази първоначална версия на хазарския речник, която създала принцеса Атех, не е запазена, текстът на речника, до който стигнах аз, е само арабски превод и мога да ти дам само него. Вземи го прочее, но трябва да научиш добре всички статии, защото може да ти се случи, ако не познаваш достатъчно добре речника на твоето изкуство, да изпуснеш най-важния дивеч в твоя лов. Внимавай прочее, думите на хазарския речник в лова на сънища са също като дирите на лъва в пясъка пред обикновения ловец.

Така говорел старецът на Масуди и накрая освен речника му дал и съвет:

- На дайре всеки може да удря, но ловец на сънища може да стане само избраник, онзи, комуто това е дадено от небето. Зарежете своя инструмент! Защото леута го е измислил някакъв евреин на име Ламко. Откажете се от него и тръгнете на лов! Ако вашият дивеч не умре в нечий чужд сън, както ми се случи на мен, ще ви отведе до целта!

- А каква е целта на лова на сънища? - попитал Масуди.

- Целта на ловците на сънища е да проумеят, че всяко събуждане е само стъпало в последователното освобождаване от съня. Който проумее, че неговият ден е само чужда нощ, че неговите две очи са същото, което е нечие едно око, ще търси истинския ден, който дава възможност за истинско събуждане от собствената действителност, както се събужда от сън, а това води към състояние, в което човек е още по-буден, отколкото наяве. Тогава най-сетне ще види,че е едноок в сравнение с двуоките и сляп в сравнение с будните...

И тогава старецът поверил на Масуди

Ако се съберат всички хорски сънища, би се получил един огромен човек, едно човешко създание с големината на континент. И това ще бъде не кой да е човек, а Адам Рухани, небесният Адам, ангелският праотец на човека, за когото разказват имамите. Този Адам преди Адам е бил третият разум на света в началото, но толкова се захласнал в себе си, че се объркал; и като се съвзел от това главозамайване, отхвърлил в пъкъла своите спътници в заблудите, Иблис и Ахриман, и се върнал на небето, но там сега вместо трети станал десети ум, защото седемте небесни херувима се озовали междувременно на ангелската стълба над него. Така се стигнало до изоставането на Адам Предтеча: седемте стъпала от стълбата, това е мярката за неговото закъснение след самия себе си и така е родено времето. Защото времето е само онзи дял от вечността, който закъснява. Този ангелски Адам, или Праадам, който бил и мъж, и жена едновременно, този трети ангел, който станал десети ангел, вечно се стреми да стигне сам себе си и на моменти успява в това, но отново пада, така че и днес се лута между десетото и второто стъпало на стълбата на разума.

Човешките сънища са прочее онзи дял от човешкото естество, който произтича от този Адам Предтеча, небесния ангел, защото той мислел по този начин, по който ние сънуваме. Бил бърз, както сме бързи ние само насън, или по-точно нашите сънища са създадени от неговата ангелска бързина. И говорел по същия начин, по който ние говорим насън, без сегашно и минало време, само в бъдеще. И като нас насън и той не можел да убие или оплоди. Затова ловците на сънища плуват из чуждите сънища и почивки и измъкват от тях частици от битието на Адам Предтеча, събират ги в цялости, в така наречените хазарски речници, с цел всичките тези книги, като се съберат заедно, да въплътят на земята огромното тяло на Адам Рухани. Ако следваме нашия ангелски праотец в момент, когато е във възход по небесната стълба, и ние самите се приближаваме до Бога, ако пък имаме нещастието да го следваме, когато пада, отдалечаваме се от Бога, но не можем да знаем нито едното, нито другото. Надяваме се на щастие винаги с надеждата, че нашето докосване до него ще стане в мига, когато той е на път към второто стъпало на стълбата на Разума, за да ни изтегли и нас във висините, по-близо до Истината.

И така, като повикаме ловците на сънища, може да ни постигне неочаквана сполука или огромно нещастие. Но това не зависи от нас. Нашата работа е да опитаме. Останалото е техника.

Накрая още едно предупреждение. Пътищата, които препускат през чужди сънища, крият понякога знаци, по които може да се заключи дали Адам Предтеча се въздига, или слиза по своята пътека. Тези знаци са лицата, които взаимно се сънуват. Затова крайна цел на всеки ловец на сънища е да стигне до такава двойка хора и колкото може по-добре да ги опознае. Защото такива две лица винаги представляват частици от Адамовото тяло в различните му фази и се намират на различни стъпала по стълбата на разума. Освен, разбира се, онова най-висше, второто, където Бог плюнал в устата на Адам и обул езика му в четири плюнки. Следователно щом попаднеш на двамина, които се сънуват взаимно, си при целта си! И после не забравяй да оставиш своите съобщения и допълнения към хазарския речник там, където ги оставят всички успели ловци на сънища - в джамията в Басра, посветена на пророчицата Рабия...

Така говорил старецът на Масуди. И Масуди изоставил музиката и станал ловец на сънища.

Най-напред седнал и прочел всички бележки за хазарите, които му били подарени във вид на речник. На първа страница в тази книга пишело:

"В тази къща, както във всички къщи, не всеки ще бъде еднакво добре дошъл. И няма да се радва на еднаква почит. Някои ще имат стол начело на трапезата и пред тях ще бъдат поднесени най-хубавите ястия, преди останалите те ще могат да видят какво пристига на масата, и преди всички ще си изберат. Други ще се хранят на места, където става течение, а там всеки залък има поне два аромата и два вкуса. Трети ще бъдат на обикновени места, където всички залци и всички усти са еднакви. А ще има, естествено, и такива, чието място ще бъде зад вратата с евтина чорба и от вечерята ще получат толкова, колкото разказвачът от разказа, който разказва, тоест нищо."

След това в Хазарския речник по реда на арабското писмо била събрана поредица от биографии на хазарски и други личности, особено на онези, които участвали в преминаването на хазарското племе към исляма. Главната личност, дервиш и мъдрец, предрешил това преминаване, се наричал Фараби Ибн Кора и за него в речника пишело много. Обаче в описанията на други места имало чувствителни празнини. Хазарският каган, който повикал в двореца си трима свещенослужители - арабски, еврейски и християнски, - поискал да му се изтълкува един сън. Но от тези трима участници в хазарската полемика не всички били еднакво запознати с ислямските източници за хазарския въпрос и с арабския превод на Хазарския речник. Биело на очи, че ислямските източници не споменавали поименно християнския и староеврейския ловец на сънища и участник в разговора, а данните за тях и без това били по-оскъдни от данните за арабския представител, който привеждал доводи в полза на исляма, за Ибн Кора. Докато се занимавал с Хазарския речник (а това не траяло дълго), на Масуди му се натрапил въпросът: кои са другите двама? Дали някой измежду християните знае своя четец на сънища и застъпник на гръцката вяра на четворните разговори в хазарския дворец? Дали е запазено името му? И знаят ли някои от еврейските равини нещо за втория участник, за своя представител на тези разговори? Дали някой между гърците или между евреите не е осведомявал за християнския, съответно за еврейския мъдрец, присъствали на онзи диспут, както сега Масуди и неговите предшественици - за ислямския? "Доводите на тези чужденци - обърнал внимание и записал Масуди - не изглеждат така силни и не са така изчерпателни като доводите на Фараби Ибн Кора. Дали това е така, защото доводите на Ибн Кора наистина са били по-убедителни и по-обхватни от техните, или пък другите доводи са били по-силни от арабските доводи в еврейските, съответно и в християнските, книги за хазарите, ако има такива? Може би и те премълчават нас, както ние тях? Би могло навярно да се състави една хазарска енциклопедия или речник за хазарския въпрос едва когато се съберат и трите разказа за тримата ловци на сънища и така да се получи истината. Тогава на определени места в Хазарския Речник биха могли да се подредят по азбучен ред и да се включат статии с имената и биографиите на християнския и еврейския участник в хазарската полемика, а във всички случаи ще има и някои сведения за хронистите на тази полемика от други среди - еврейски и гръцки. Защото как ще се създаде Адам Рухани, ако липсват някои части от неговото тяло?"

Мислейки за такива възможности, Масуди го побивали тръпки, боял се от отворени шкафове и скринове, от които се подавали негови дрехи, и ги затварял, колчем седнел над своя речник. Почнал да издирва еврейски и гръцки ръкописи, свързани с хазарите, в гънките на неговия тюрбан можело да се прочете словото на Божията книга, но той тичал след неверниците и подкупвал гърци и евреи по пътя си, учел техните езици като огледала, които другояче отразяват света. И се учел да се оглежда в тези огледала. Неговата хазарска картотека растяла и той възнамерявал някой ден да й добави житията на своя дивеч, сведение за своята част в извършената работа, своя малък принос към огромното тяло на Адам Рухани. Но като истински ловец, не знаел отнапред какъв дивеч ще бъде този. А когато дошъл месец раби-ал-ахир и третата джума[17] в него, Масуди за пръв път прогледнал в чужди сънища. Останал да нощува в един хан край някакъв човек, чието лице не се виждало, но се чувало, че тихо си напява някаква песен. В началото Масуди не разбрал каква е работата, но слухът му бил по-бърз от мисълта. Това било женски ключ с дупка в оста, който търси мъжка брава с ос в ключалката. И я намерил. Човекът в мрака до него изобщо не пеел, ами пеел някой у човека, някой, когото човекът сънувал в тъмното... В хана било тихо, та се чуло как някъде в мрака до Масуди цъфти косата на сънуващия. Тогава неусетно, като в огледало, Масуди влязъл в един просторен сън, покрит с пясък, зле защитен от дъжд и вятър, пълен с диви кучета и жадни камили. Веднага разбрал, че го грози опасност от осакатяване и нападение в гръб. Въпреки това закрачил по пясъка, който се издигал и спускал на приливи и отливи, следвайки по всяка вероятност дишането на сънуващия. В единия ъгъл на съня седял човек и изработвал леут от дърво, което преди това е лежало в поток, обърнато с корените към устието. Сега било сухо и Масуди заключил, че човекът прави инструмента, който се е използвал преди триста години и отдавна е изоставен. Значи сънят бил по-стар от сънуващия. От време на време човекът от съня прекъсвал работата си и взимал хапка пилаф и всяка хапка го отдалечавала от Масуди най-малко със стотина крачки. Благодарение на това отдалечаване на човека пред Масуди се отворил изглед към дъното на съня, където имало малко светлина, която миришела непоносимо. Зад нея имало гробище и двама мъже погребвали в него кон. Единият от тях бил онзи, който пеел. Но сега Масуди не само чул песента, ами отведнъж съгледал и певеца. В съня на човека до него се появил младеж с един бял мустак. Масуди знаел, че сръбските кучета първо хапят, после лаят, влашките хапят без глас, а турските най-напред излайват, после хапят. Този от съня не спадал към нито един от тези видове. Запомнил неговата песен и на другия ден било най-важно да хване следващия сънуващ, когото посещавал същият младеж с един бял мустак. Масуди веднага се сетил как. Наел няколко свирачи на леут и певци като за хайка и ги научил да пеят и свирят под негово ръководство. Носел пръстени в различни цветове и всеки цвят отговарял на десетостепенната стълбица, с която си служел. Щом покажел на певците един или друг пръст, според цвета на пръстена, който търсел своя глас, както всяка живина избира свой вид храна, и те пеели безпогрешно, въпреки че не знаели песента отнапред. Пеели я на обществени места, пред текета, на площади и край чешми и песента ставала жива примамка за онези минувачи, които нощем носели дивеча на Масуди в себе си. Те спирали, сякаш слънцето им пращало месечината, и слушали като омагьосани.

Вървейки така след своя дивеч от място на място по черноморския бряг, Масуди започнал да отличава особеностите на онези, които сънували търсения сън. Там, където се увеличавал броят на хората, спохождани насън от беломустакатия младеж, се стигало до необикновени промени: в говора глаголите добивали по-важно място от съществителните, а съществителните пък били изоставяни, когато било възможно. Понякога Цели групи хора сънували младежа. Някакви арменски търговци го видели насън под бесилка, вдигната на волска кола. Минавал през хубав град, съграден от камък, и палачът скубел брадата му. После го видели някакви войници как погребва коне в добре уредено конско гробище над морето, виждали го с някаква жена, чието лице не можело да се разпознае в съня освен онази малка част, колкото перпер, където беломустакатият оставил следа от целувка на страните й... А тогава дивечът отведнъж изчезнал от погледа и заличил следата. Единственото, което Масуди могъл да направи, го направил - всичко, което забелязал по протежение на изминатия път, нанесъл в своя Хазарски речник и тези ръкописи, стари и нови, сега пътували с него, подредени по азбучен ред, в една зелена зобница, която ставала все по-тежка. И все пак имал усещането, че му се изплъзват редица сънища, сънувани в непосредствена близост до него, и че не успява да ги излови и раздели между сънуващите. Броят на сънищата бил по-голям от броя на хората. Тогава най-сетне Масуди обърнал внимание на своята камила. Загледан в съня на животното, видял своя младеж с мазолесто чело и странни разноцветни мустаци като наказание на лицето. Над него било едно от съзвездията, което никога не се къпе в морето. Стоял до прозорец и четял книга, хвърлена на пода между стъпалата му. Заглавието на книгата гласяло Liber Cosri и Масуди не знаел какво значат тези думи, докато гледал със затворени очи в съня на камилата. Това било в мига, когато ловът го довел на някогашната хазарска граница. По полетата имало черна трева.

Отново ставали все повече и повече онези, които приемали младежа с книгата Liber Cosri да пренощува в сънищата им. Тук Масуди проумял, че понякога цели поколения или обществени съсловия сънуват един и същ сън и в него едни и същи лица, но и това, че такива сънища постепенно изменят вида си и изчезват, че са били по-чести в миналото, отколкото през неговия живот. Очевидно тези общи сънища остарявали. Тук на границата обаче неговият лов се превръщал в нещо ново. Отдавна бил забелязал, че младежът с белия мустак всекиму, комуто се явява насън, дава на заем по една сребърна пара. И то при твърде приемливи условия, с 1 % лихва на година. И дадените на заем в съня суми понякога имали значение на кредитни писма в тази затънтена част на Мала Азия, защото се смятало, че сънуващите не бива да се мамят един другиго, докато присъства сънуваният, който държи всички книги на дълговете и сметките в ръцете си. Съществувало значи нещо като много точно водено двойно счетоводство, което обхващало и съединявало капитала на действителността и на съня, основано върху общото мълчаливо споразумение на участниците в сделката...

В едно малко селище, което за Масуди нямало име, той влязъл в шатрата на някакъв персиец, който давал представления по четвъртъчните панаири. От народ нямало къде игла да падне на земята, а в средата, на купчина килими, бил поставен мангал и пред зрителите било изведено голо момиченце. Тихо плачело, носело две чинки в ръце, пускало с лявата ръка едната и тозчас, докато чинката изпърха, хващало птичето с невероятно бързо движение. Боледувало от необикновена болест: лявата му ръка била по-бърза от дясната. Твърдяло, че лявата му ръка е толкова бърза, та ще умре преди него. "Никога няма да ме погребат с лявата ми ръка! Виждам я вече как почива в някакъв малък гроб без белег и име, като кораб без кормило..."

Тогава персиецът помолил присъстващите същата вечер всички да сънуват момиченцето, за да оздравее, и им дал подробно описан сън. Хората се разотишли, Масуди си отишъл пръв с усещането, че има кост в езика, както е записал в своя Хазарски тефтер с перо, натопено в горещо абисинско кафе. Нямало какво да търси тук. Персиецът очевидно имал свой тефтер. И той бил ловец на сънища. На Адам Рухани можело явно да се служи по разни начини. Дали Масудиевият начин бил истинският?

А тогава дошъл месец джу-маз ал-ула и втората джума в него. Под мъглата на речния бряг лежал в пясъка нов град, гол и топъл. Не се виждал от мъглата над водата, но във водата под мъглата се виждало всяко негово минаре, забодено в бързея. А иззад мъглата, на сушата, лежала тишина, дълбока, тридневна, и Масуди от тази тишина, от този град и от водата, която била жадна, усетил, че се събужда у него мъжкото му желание. Бил гладен за женски хляб този ден. Един от хайката, която бил изпратил в града, съобщил, че са намерили нещо. Този път сънуващият била жена.

- Върви по главната улица, докато не усетиш миризма на исиот. По това ще познаеш къщата й, защото тя слага в яденето исиот.

Масуди се спуснал между къщите и се спрял от миризмата на исиот. Жената седяла край огъня и пред нея вряло котле, като че в чорбата се пукали циреи. Деца със съдинки в ръце и кучета стояли наредени и чакали. Тя сипвала и на децата, и на животните и Масуди веднага разбрал, че раздава сънища от котела. Устните й си сменяли цвета и долната имала вид на обърната малка пейка. Лежала върху остатъци от недоядена риба като пустинен пес върху костите на плячката; когато Масуди дошъл, предложила и нему черпак, но той отказал с усмивка.

- Аз не мога повече да сънувам - казал и тя оставила котлето.

Изглеждала като чапла, която сънува, че е жена. Масуди легнал до нея на земята с изтръпнали нокти и сакати, мигащи погледи. Сега били сами, чувало се как дивите оси острят жила в сухата кора на дървото. Понечил да целуне жената, но лицето й отведнъж съвсем се променило. Сякаш друго лице дочакало неговата целувка. Като запитал какво става, тя казала само:

- Ах, това са дните. Не обръщай внимание, на моето лице те се сменят десетина пъти по-бързо, отколкото на твоето или на муцуната на камилата ти. Но напразно се въртиш около моето наметало; под него няма онова, което търсиш. Аз нямам черна чавка. Съществуват души без тела, които евреите наричат гебети, а християните - хабали, но съществуват и тела без пол. Душите нямат пол, но телата трябва да имат. Нямат го само телата, на които демоните са отнели пола. Така се случи и с мен. Дяволът на име Ибн Хадраш ми отне пола, но ми пощади живота. С една дума, сега ми е любовник само Коен.

- Кой е Коен? - попитал Масуди.

- Евреинът, когото сънувам, а ти гониш. Младежът с един бял мустак. Той има тяло, затворено в три души, а аз - душа, затворена в плът, и не мога да я споделя с никого освен с него, когато ми се яви насън. Той е умел любовник и не се оплаквам. Впрочем той е единственият, който още се сеща за мен, и освен него никой вече не идва в сънищата ми...

Така Масуди за пръв път срещнал някого, който знаел името на неговия улов. Младежът значи се наричал Коен.

- Откъде знаеш? - проверявал я Масуди.

- Чух. Някой го повика и той се отзова на това име.

- Насън ли?

- Насън. Това беше онази нощ, когато той тръгна за Цариград. Но внимавай, Цариград в нашите мисли е винаги стотина поприща[18] по на запад от истинския Цариград.

Тогава жената извадила от пазвата си нещо като плод, подобен на малка риба, предложила го на Масуди и го попитала:

- Това е ку, искаш ли да го изядеш? Или искаш нещо друго?

- Бих искал да сънуваш Коен пред мен - казал Масуди и жената отбелязала учудено:

- Много скромни желания имаш. Прекалено скромни с оглед на обстоятелствата, но ти, изглежда, не си наясно с това. Обаче ще изпълня желанието ти; този сън ще сънувам специално за теб и предварително ти го подарявам. Но отсега се пази добре: жената, която преследва онзи, когото сънуваш, ще те стигне.

Тогава тя отпуснала глава върху кучето, лицето и ръцете й били издрани от безброй погледи, които сякаш векове са се трили в нея, и приела насън Коен, който казал:

- Intentio tua grata et accepta est Creatori, sed opera tua поп sunt accepta...

Скитанията на Масуди свършили, от жената получил повече, отколкото когато и да е преди това, и като разлистен побързал да оседлае камилата и да препусне обратно към Цариград. Уловът му го чакал в престолния град и тогава, докато Масуди преценявал предимствата, получени в последния лов, неговата собствена камила обърнала глава и го заплюла в очите. Бил я с намокрена юзда по устата, докато не повърнала водата от двете си гърбици, но никога не успял да отгатне поведението и този ден.

Пътят се лепял за обувките му и той, помнейки Коеновите думи като музикална фраза, тъй като не ги разбирал, вървял, мислейки, че трябва да си измие обувките при първия конак, защото пътищата мамели огньовете, минали по тях в течение на деня, за да върнат отнетата кал на мястото й.

Някакъв християнски монах, който освен гръцки не знаел никакъв друг език, казал на Масуди, че думите, които е запомнил, са латински, и го упътил към местния равин. Той му превел изречението на Коен:

- Твоите намерения са угодни и приемливи за Създателя, но твоите дела не са!

И така Масуди разбрал, че желанията му се осъществяват и че неговият начин е истинският начин. Той познал сега това изречение. Знаел го отдавна на арабски, защото това било изречението, което ангелът казал на хазарския каган преди неколкостотин години. Така Масуди разбрал, че Коен е единият от двамината, които търсел, защото Коен издирвал хазарите според еврейското предание, както Масуди - според ислямското. Коен бил човекът, когото Масуди предвидил, бдейки над своя Хазарски речник. Речникьт и сънищата се съединявали в естествена цялост.

Но точно тогава, когато Масуди бил на прага на голямото откритие, когато се разбрало, че неговият дивеч е нещо като негов близнак в издирването на разказите за хазарите, Масуди напълно се отказал от своя Хазарски речник и никога вече не се върнал към него. Това станало така.

Били спрели на място за нощуване, тъмнината навявала червеникави снежинки и Масуди дишал дълбоко в постелята си. Собственото му тяло изглеждало като кораб, който се вдига и спуска по вълните. Някой в съседната стая свирел на шаргия. По-късно между леутарите в Анадола дълго витаела легенда за тази нощ и тази свирня. Масуди веднага разбрал, че леутът, на който се свири, е изключителен образец. Дървото, от което бил направен музикалният инструмент, не било отсечено с брадва и звукът в него не бил убит. Освен това било намерено някъде нависоко, където горите не чуват вода. И най-сетне - самият корпус на инструмента не бил дървен, а направен от кожата на някакво животно. Масуди различавал това, както пиячът на вино различава напиване с бяло или с червено вино. Песента, която свирел непознатият, била известна на Масуди и била от най-редките, та той се изненадал, че някой в този пущинак свири тъкмо тази песен. В нея имало едно твърде трудно място и някога, когато още се занимавал с шаргия, Масуди пуснал в употреба особена пръстовка за тази песен, така че леутарите я свирели според нея. Непознатият не използвал Масудиевия начин, а някакъв друг, още по-добър, но за тази пръстовка Масуди не можел да разбере как се получава, не можел да й намери ключа. Бил озадачен. Чакал да се повтори песента и когато това станало, Масуди най-сетне разбрал. На това място непознатият вместо десет пръста използвал единайсет. По това Масуди проумял, че свири дявол, защото той при свирене използва и опашката си.

- Дали той е настигнал мен или аз него? - прошепнал Масуди и изтичал в съседната стая. Заварил човек с тънки пръсти, еднакви на дължина. Змии от побелели коси лъкатушели през брадата му. Казвал се Ябир Ибн Акшани и пред него лежал инструмент от корубата на бяла костенурка.

- Покажете ми - рекъл Масуди, - покажете ми! Това, което чух, е невъзможно...

Ябир Ибн Акшани се прозинал, съвсем леко раздвижвайки отворената си уста, като че ражда невидимо дете, на което едва с устните и с езика придава завършен вид.

- Какво да ти покажа? - отвърнал и прихнал да се смее. - Опашката? Но теб не те интересуват песни и свирки, отдавна си ги зарязал тях. Сега си четец на сънища. Значи те интересувам аз. Ще ти се да ти помогне дяволът. Защото, както казва Книгата, дяволът вижда Бога, а хората- не. Какво прочее искаш да научиш от мен? Яздя щраус, а когато ходя пеша, водя в съпровод куп демони, дяволчета, сред които и един поет. Той е писал стихове столетия преди Аллах да създаде първите човеци - Адам и Хавва. Неговите стихове разказват за нас, дяволите, и за дяволското семе. Но надявам се, че няма да ги вземеш твърде на сериозно, защото думите в песента не са истински. Истинската дума винаги е като ябълка със змия около стъблото, с корен в земята и корона в небето. Аз ще ти кажа нещо друго за себе си и за теб.

Да си послужим с познати факти. С онзи, най-познатия, който знае всеки четец на Корана. Аз, както и останалите дяволи, съм направен от огън, ти - от кал. Аз нямам друга сила освен онази, която съм влял в теб и която вземам от теб. Защото в истината може да се намери само онова, което е сложено в нея. Но това съвсем не е малко - в истината има място за всичко. Вие, хората, на небето ще се превърнете в каквото пожелаете, ако се домогнете до рая, но затова пък на земята сте заточени през цялото време в един и същ вид, в онова, което сте създали с раждането си. Ние, обратно, на земята взимаме какъвто си щем образ и го променяме по свое желание, но щом преминем Кевсер, райската река, оставаме на небето завинаги осъдени да бъдем дяволи, това, което сме си. Но нашият произход от огъня не позволява на паметта ни да избледнее съвсем като вашата, омесената от глина. И тук е съществената разлика между мен като дявол и теб като човек. Аллах е създал теб с двете си ръце, мен - само с едната, но моят род е произлязъл преди твоя човешки род. Важната разлика между мен и теб е прочее във времето. Въпреки че нашите мъки вървят на двойки, моят род е дошъл преди твоя в джаханнама, в пъкъла. А след вас, хората, в пъкъла ще дойде нов, трети вид. Затова твоята мъка ще бъде завинаги по-кратка от моята. Защото Аллах вече е послушал онези, следващите, третите, които ще му викат за нас и вас: "Накажи двойно онези първите, да ни се намали мъката!" Това значи, че мъката ни е неизчерпаема. Тук е прочее възелът, тук започва онова, което го няма в книгите, и тук аз мога да ти бъда в помощ. Обърни внимание: нашата смърт е постара от вашата. Моят дяволски род има по-дълъг опит в умирането, отколкото твоят човешки род, и по-добре помни този опит в умирането. Затуй знам и мога да ти кажа за смъртта нещо повече от това, което може да ти каже който и да е от твоите, колкото и да е мъдър и опитен. По-дълго от вас сме живели със смъртта. Ето, слушай, ако имаш златна обица в ухото, използвай случая. Защото онзи, който говори днес, може и утре, а онзи, който слуша, може само веднъж, когато му се каже.

И тук Акшани разказал на Масуди

- Смъртта на децата винаги е образец на смъртта на родителите. Майката ражда, за да даде живот на своето дете, детето умира, за да покаже на своя баща какво е смъртта. Когато синът умре преди бащата, бащината смърт остава вдовица, бива осакатена, остава без образец. Затова ние, демоните, умираме леко, защото нямаме поколение. И никакъв образец за смъртта не ни е даден. Така и хората без деца умират леко, защото тяхната целокупна дейност във вечността означава само едно-единствено угасване, и то в миг. Накратко, бъдещите смърти на децата се оглеждат като в огледало в смъртта на родителите подобно на закон с обратно действие. Смъртта е единственото, което се наследява назад по руслото на времето, преминава от по-младите на по-старите, от сина на бащата - предците наследяват смъртта от потомците като синя кръв. Наследствената клетка на смъртта - гербът на унищожението, върви с течение на времето от бъдещето към миналото и така свързва смъртта с раждането, времето с вечността, Адам Рухани със самия себе си. Така смъртта се числи към явленията от семейно и наследствено естество. Но тук не става дума за наследяване на черни клепки или сипаница. Има се предвид начинът, по който отделният човек преживява смъртта, а не от какво ще умре. Човек умира от меч, болест или от годините, но при това преживява винаги нещо съвсем различно. Не преживява никога своята, а една чужда, и то бъдеща смърт. Смъртта, както казахме, на своите деца. По този начин превръща смъртта в общо, семейно имане, ако може да се каже. Онзи, който няма поколение, ще има само своята смърт. Една-единствена. И обратно, онзи, който има деца, не ще има своя смърт, а тяхната, многократно увеличена. Страшна е смъртта на хора с много деца, защото тя се умножава, тъй като животът и смъртта не са непременно в пропорция едно към едно. Ще ти дам пример. В един хазарски манастир преди много векове живял някакъв монах на име Мукадаси Ал-Сафер. Той се молел по такъв начин, че през своя дълъг живот в манастира, където освен него имало десет хиляди девици, оплодил всичките монахини. И му се родили също толкова деца. Знаеш ли от какво умрял? Глътнал пчела. А знаеш ли как умрял? Умрял по десет хиляди начина наведнъж, имал удесетохилядена смърт. За всяко свое дете умрял по веднъж. Не се наложило да го погребват. Неговите смърти го разнесли на толкова ситни части, че от него не останало нищо освен този разказ.

Това е като в известната на всички притча за снопа пръчки, която вие, хората, погрешно разбирате. Бащата, който на смъртното си ложе вика синовете си и им показва колко лесно се чупи една пръчка, показва всъщност колко леко умира онзи, който има само един син. А в мига, когато им показва колко трудно може да се счупи снопът пръчки - той показва как за него умирането ще бъде тежка и усилна работа. Показва колко мъчно е да умреш с много деца след себе си, когато техните смърти се разплодят, защото бащата преживява техните агонии предварително. Значи колкото повече пръчки има в снопа, толкова си по-застрашен, а не по-силен. А за женската смърт и женското раждане сега да не говорим - то е съвсем друго, не е от рода на мъжката смърт и нейните закони са други...

Така приблизително изглежда тази тайна на тайните, видяна оттук, откъдето ние, дяволите, с малко повече опит със смъртта, отколкото вие, хората, можем да схванем. Мисли за това, защото ти си ловец на сънища и ако бъдеш внимателен, ще имаш случай да се увериш във всичко това.

- Как? - попитал Масуди,

- Целта на твоя лов е, както знаят четците на сънища, дето като теб се скитат по това сметище, да намериш двама души, Които взаимно се сънуват. Заспалият винаги сънува действителността на будния. Така ли е?

-Да.

- Представи си сега, че будният умира, защото няма по-сурова действителност от смъртта. Онзи, който сънува неговата действителност, сънува всъщност неговата смърт, защото в случая действителността на другия в този миг е неговата смърт. Значи той вижда като на длан как се умира, а сам няма да умре. Но и няма вече никога да се пробуди, защото онзи, другия, който умира, вече няма да го има, за да сънува действителността на живия, няма да я има вече какавидата, която изприда нишката на неговата действителност. Значи този, който сънува смъртта на будния, вече не може да се събуди и да ни каже какво е видял насън и как изглежда смъртта, гледана отличния опит на един смъртник, въпреки че е непосредствено посветен в това знание. Затова ти, като четец на сънища, имаш силата да прочетеш неговия сън и там да намериш и разбереш всичко за смъртта и да провериш и допълниш моя опит и опита от моя вид. Всеки може да се занимава с музика или писане на речник. Остави това на другите, защото само редки и изключителни хора като теб могат да надникнат в онази пукнатина между два погледа, в която властва смъртта. Използвай своята дарба на ловец на сънища, за да хванеш нещо едро. Ти решавай, гледай какво ще уредиш - завършил своя разказ Ябир Ибн Акшани, цитирайки думи от Светата книга.

Навън нощта прокървила, съмвало се. Пред кервансарая се чула чешма. Имала чучур във вид на мъжки член от бронз с две метални яйца, обрасли в железен мъх, и била излъскана на върха, който се слага в уста. Масуди пил вода и още веднъж си сменил занаята. Завинаги престанал да пише своя Хазарски речник и да си води бележки за живота на своя скитник евреин. Щял да хвърли листовете, изписани с перо, натопено в кафе, с все зобницата, ако не му били нужни като наръчник в лова на истината за смъртта. Така продължил преследването с нова цел и стар дивеч.

Било първата джума на ертеси в месец сафар и Масуди мислел като при листопад, мислите му се откъсвали една по една от своите дръжчици и падали; следил ги до едно време, докато се поклащали пред него, а после завинаги падали на дъното на своята есен. Платил на музикантите и певците и ги освободил; седял със затворени очи, облегнал гръб на палмово стъбло, ботушите му парели стъпалата и помежду себе си и вятъра усещал само ледена и горчива пот. Топял в тази пот варено яйце и така го солял. Настъпващата събота за него била велика като петък и той ясно усещал всичко, което трябва да направи. За Коен знаел, че отива в Цариград. По-нататък значи не можел да го гони и лови по пътеките и проходите на чуждите сънища, по които препикавали, изнасилвали и изтезавали Масуди като добитък. По-важен и по-труден въпрос било как ще намери Коен в Цариград, града на градовете. Но там и нямало защо да го търси; някой друг щял да го намери вместо Масуди. Трябвало да намери оногова, когото Коен сънува. А този трети, ако се помисли добре, би могъл да бъде само един човек. Онзи, за когото Масуди вече нещо пред-угаждал.

"Както миризмата на липовия мед в чай от рози пречи да се усети истинският дъх на чая, така и на мен нещо ми пречи - мислел си Масуди - да видя ясно и да разбера сънищата за Коен на хората около мен. Там има още някой, някой трети, който пречи..."

А Масуди отдавна вече предполагал, че освен него, който се занимава с арабските източници за хазарското племе, някъде на света има поне още двама. Единият от тях, Коен, се занимава с еврейските източници за покръстването на хазарите, а третият, засега непознат- положително се занимава с християнските източници за същото събитие. И сега трябвало да намери третия: някой грък или изобщо някой християнин, учен човек, интересуващ се от хазарския въпрос. Това положително ще е човекът, когото и самият Коен търси в Цариград. Трябвало да се потърси третият. И Масуди веднага се сетил какво да направи. Но когато понечил да тръгне, защото всичко било обмислено, Масуди почувствал, че отново е попаднал в нечий сън и че ловува, макар и неволно. Само че около него нямало нито хора, нито животни. Единствено пясък, безводна шир, просторна като небе, и зад нея-градът на градовете. А в съня бучали буйни големи реки, дълбоки до над пояса, сладки и смъртоносни, и Масуди ги запомнил по това, че бученето им навлизало във всички гънки на неговата чалма, увита така, че Да изписва една дума от петата сура на Божията книга. На Масуди му станало ясно, че годишното време не е еднакво наяве и насън. И така заключил, че палмата, на която се облягал, сънува. Сънува река. Нищо повече не се случило в съня. Само шумът на реката, увит умело, като снежнобяла чалма... Влязъл в Цариград по жега в края на месец шабан и на главния площад предложил за продан един свитък от Хазарския речник. Единственият, който се явил като купувач, бил някакъв монах от гръцкия обред на име Теоктист Николски^А и той го отвел при своя господар. А онзи, без да се интересува за цената, купил предложеното и питал има ли още. По това Масуди разбрал, че е попаднал на целта, че пред него е търсеният трети хронист, онзи, когото сънува Коен и който щял да бъде примамка за Коен. Защото Коен сигурно заради него идва в Цариград. Богатият купувач на хазарския свитък от Масудиевата зобница бил наемен дипломат в Цариград, работел за английския посланик при Високата порта и се наричал Аврам Бранкович. Бил християнин, по произход от Ердел, от Влашко, много представителен и богато облечен мъж, голям като кладенец. Масуди предложил да се хване на работа при него и бил приет за камериер. Тъй като Аврам ефенди работел нощем в своята работна стая, а денем спял, Масуди намерил сгода още първата сутрин да надникне в Бранковичевия сън. В съня на Аврам Бранкович Коен яхал последователно кон и камила, говорел испански и наближавал Цариград. За пръв път някой сънувал Коен денем. Очевидно Бранкович и Коен се сънували взаимно и последователно един друг. Така кръгът се затварял и наставал часът на решението.

"Добре е - заключил Масуди, - като вържеш камилата, да я издоиш до края, защото никога не знаеш кому ще служи утре!" И започнал да разпитва за децата на своя господар. Научил, че в дома си в Ердел Аврам ефенди има двама синове, от които по-малкият страда от някаква болест на косата и че ще умре, когато последният косъм падне от главата му. А другият Аврамов син носел вече сабя. Наричал се Гъргур Бранкович и на няколко пъти бил влизал в сражения... Това било всичко, но на Масуди било достатъчно. Останалото е въпрос на време и чакане - мислел и започнал да си убива времето, като отначало взел да забравя музиката, своето първо изкуство. Не забравял песен по песен, ами част по част от тези песни; най-напред от паметта му се губели най-ниските тонове, както приливът забравя издигналата се вълна, после все по-високите и по-високи звуци, после изчезвала сърцевината на песните и накрая у Масуди оставал само техният ритъм подобно на някакъв скелет. После започнал да забравя и своя хазарски речник, дума по дума, и не се натъжил много, когато една вечер някакъв слуга на Бранкович хвърлил речника му в огъня...

Но тогава се случило нещо непредвидено. Като зелен кълвач - птицата, която умее да лети заднишком, Аврам ефенди в последната джума на месец шауал напуснал Цариград. Оставил своята дипломатическа служба и с цялата си свита и прислуга отишъл на война на Дунава. Там в селището Кладово през 1689 година по Иса отседнали в австрийския лагер на принц Баден и Бранкович постъпил на служба при него. Масуди не знаел какво да мисли и какво да прави, защото неговият евреин отивал в Цариград, а не в Кладово, и сметката не му излизала вече. Седял на брега на Дунава и грижливо си увивал чалмата. И тогава чул бучене на река. Водата била надълбоко под него, но той познал нейния рев, този рев напълно прилягал в гънките на неговата чалма, с които била изписана една дума от петата сура на Корана. Била същата вода, която сънувала палмата в пясъка пред Цариград преди няколко месеца, и по това Масуди разбрал, че отново всичко е наред и че неговият път наистина ще завърши на Дунава. Седял и цял ден хвърлял зарове в окопа с един от писарите на Бранкович. Този писар губел страшно много на зарове и не искал да се оттегли от играта, с надежда да си върне изгубеното, дори когато турските топове започнали да обстрелват окопите. Масуди пък съвсем не искал да се махне, защото зад гърба му Бранкович отново сънувал Коен. Коен яздел сред бученето на някаква река, която течала през Бранковичевия сън, и Масуди знаел, че бучи същият онзи Дунав, който можел да се чуе и наяве. Тогава вятърът го изпръскал с кал и той усетил, че ще стане нещо. Както хвърляли заровете, в техния окоп се втурнал отряд турски войници, разнасяйки воня на пикоч, и докато еничарите убивали на вси страни, Масуди уплашено търсел между тях младежа с единия бял мустак. И го съгледал. Масуди срещнал Коен точно такъв, какъвто го бил гонил по чуждите сънища - риж и с тясна усмивка под сребърния мустак, как ръси ситни крачки зад себе си, преметнал зобницата през рамо. В този миг войниците съсекли писаря, проболи с копие Аврам Бранкович, както си спял, и тръгнали към Масуди. Спасил го Коен. Като съгледал Бранкович, Коен се строполил на земята и около него се пръснали хартии от зобницата. Масуди веднага разбрал, че Коен е изпаднал в най-дълбок сън, от който вече няма да се събуди.

- Тълмачът ли загина? - попитал турският паша войниците почти радостно, а Масуди му казал на арабски:

- Не, ами заспа.

И това продължило живота на Масуди с един ден. Защото пашата се учудил на този отговор и попитал Масуди откъде знае. А той му отговорил така, както му бил казал Ябир Ибн Акшани. Тоест че той, Масуди, е онзи, който връзва и развързва възела на чуждите съновидения, по занаят е ловец на сънища, че дотук е следил своя посредник, своего рода примамка за дивеча, който сега умира прободен с копие, и помолил да го оставят жив до другия ден, за да може да проследи съня на Коен, защото сега Коен сънувал смъртта на Бранкович.

- Оставете го жив, докато този не се пробуди - казал пашата и войниците натоварили Коен, както бил заспал, на гърба на Масуди и той тръгнал след тях към турските позиции, носейки своя хванат дивеч. Носен така, Коен наистина сънувал Бранкович и на Масуди му се сторило, че носи двамина, а не един човек. Младежът над него виждал в съня си Аврам ефенди както обикновено, докато той е бил буден, защото неговият сън все още бил Бранковичевата действителност. А ако изобщо някога Бранкович е съществувал наяве, това било сега, прободен с копието, защото в смъртта няма спане. И тук за Масуди се открила възможността, за която му бил говорил Ябир Ибн Акшани. Масуди ловял Коеновия сън, докато той сънувал смъртта на Бранкович, както дотогава сънувал живота му.

Така и станало. Масуди прекарал този ден и нощта, следейки Коеновите сънища като съзвездия по небцето си. И, казват, видял Бранковичевата смърт, както я видял самият Бранкович. От това осъмнал с бели клепки и треперещи уши и добил огромни нокти, които миришели лошо. Толкова бързо мислел за нещо, че не забелязал човека, който с един-единствен замах на сабята му разсякъл кръста, та поясът му паднал, без да се размотае. След сабята останал змиевиден разрез и зейнала страшна криволичеща рана като уста, която е изрекла някаква неясна дума, вой на месо. Разправят, че онези, които видели този страшен криволичещ удар на сабята, го запомнили завинаги, а онези, които го запомнили, казвали, че после го познали в книгата Най-хубавите подписи със сабя на някой си Аверкий Скила, който събрал и представил най-прочутите ходове с меч. В неговата книга, издадена във Венеция през 1702 година, този разрез носел името на една от звездите в съзвездието Овен. Дали тази страшна смърт е била от полза на Масуди и какво е поверил той на пашата преди гибелта си, никой не знае. Дали е минал през по-тънкия от косъм и по-острия от сабя Сират-мост, водещ през пъкъла в рая, знаят само онези, които вече не говорят. Според една легенда неговата музика отишла в рая, а Масуди - в ада с думите: "Най-много бих искал да не бях изсвирил нито една песен, тогава щях да вляза в рая с останалите нехранимайковци и друга пасмина! Музиката ме вкара в заблуда, когато бях близо до истината." Над Масудиевия гроб шуми Дунав и има издълбан надпис:

МУАВИЯ, д-р АБУ КАБИР

МУАВИЯ, д-р АБУ КАБИР (1930-1982) - арабски хебраист, професор в Каирския университет. Занимавал се със сравнително изучаване на религиите на Близкия изток. Следвал в университета в Йерусалим, защитил докторат в Съединените американски щати на тема "Еврейската мисъл в Испания през XI век и учението на мутакаллим". Бил представителен човек: толкова плещест, че не можел да докосне единия си лакът с другия, знаел наизуст повечето от стихотворенията на Юда Халеви и смятал, че Хазарският речник, издаден през 1691 година от Даубманус, все още може да се намери на някоя стара лавица. За да подкрепи това свое твърдение, възстановил движението на книгата през XVII век и по-късно, направил точен опис на всички унищожени екземпляри и на онези, малко на брой, които били пуснати в обращение, и дошъл до заключението, че поне два екземпляра от това изчезнало издание все още съществуват. Изобщо не успял да влезе в дирите им, макар че с поглед можел да изяде яйце. Когато в невиждан работен размах публикувал трихилядната библиографска единица, почнала израело-египетската война през 1967 година. Като офицер от египетската армия отишъл на война, бил ранен и пленен. Военните документи свидетелстват за тежки наранявания по главата и тялото, от които му останало трайно полово безсилие. Като се върнал в родината си, главата му била омотана в смутени усмивки, които се влачели подире му като шал. В някакъв хотел хвърлил униформата и за пръв път видял своите телесни повреди в огледало от бакър. Миришели на синигерски курешки и той разбрал, че никога вече няма да може да легне с жена. Мислел, обличайки се бавно: "Повече от трийсет години бях готвач и малко по малко готвех и сготвих това ястие, което съм станал; бях сам на себе си и хлебар, и тесто и омесих от себе си хляб, какъвто исках, а сега отведнъж се появи друг готвач с ножа си и за един миг направи от мен съвсем друго, непознато ястие. Сега съм божия сестра -онзи, който не съществува!"

И не се върнал при семейството си в Кайро, не си продължил работата в университета. Настанил се в празната къща на баща си в Александрия, живял бързо и гледал как белите кълбенца въздух изпод ноктите му се понасят по света като въздушните мехурчета, които излитат от хрилете на рибите. Погребвал си косата, носел бедуински сандали, които оставят следа на копито, и една нощ, в дъжд, едър като волски очи, сънувал своя последен сън. Този сън записал:

Това бил сънят на д-р Абу Кабир Муавия. На другата вечер го сънувал отново и пак както първия път не запомнил името на животинката. А след това отново изсънувал всичките си сънища, обаче отзад напред. Първо онзиденшния, после по-онзиденшния, после предишния и така нататък, но бързо, докато не му се привършили за една нощ всичките сънища от отминалите години. След трийсет и седем нощи приключил работата, стигнал до най-ранните си детски сънища, онези, за които наяве вече не можел да си спомни, и си извадил заключение, че мулатът Аслан, неговият слуга, който бършел мръсните съдове с брадата си, серял само докато плувал, а хляб можел да реже с боси крака, сега прилича на него повече, отколкото сам той на себе си отпреди трийсет и седем години. Така дошъл до последния сън. В нощите му неговото време течало като хазарското време от края към началото на живота и било вече изтекло. Оттогава вече не сънувал нищо. Бил чист. И готов за нов живот. Тогава започнал всяка вечер да ходи в кръчмата При кучката. В кръчмата При кучката се плащало само за стола, не се наливало нищо и не се поднасяла никаква храна. Фукарите идвали тук да пийнат и да хапнат каквото си носели, или сядали на общи маси да се наспят. Понякога кръчмата се напълвала, а никой никого не познавал, случвало се всички усти да работят, но никой да не продумва дума. Нямало нито тезгях, нито кухня, нито огън, нито прислуга, само на входа онзи, който взимал пари за стола. Муавия седял сред гостите в кръчмата При кучката, палел лула и повтарял едно упражнение: на нито една мисъл не позволявал да трае по-дълго от дима, изпуснат от лулата. Вдъхвал вонята и гледал как хората около него лапат прегоряло печиво, наречено съдрани гащи, или петмез от тикви с грозде, гледал как пренасят залци през горчивия си поглед, как бършат с кърпа зъби и как ризите по тях се пукат, щом се обърнат насън.

Мислел си, като ги гледал, че за всеки миг, негово или тяхно време, е използван като материал един изхабен миг от отминалите векове, миналото е зазидано в това сегашно време и то се състои от него, защото друг материал няма. Тези безбройни мигове на миналото, внасяни като камъни в разни постройки по няколко пъти в течение на столетия, биха могли да се разпознаят съвсем ясно в нашите днешни часове, ако обърнем внимание на това, както днес разпознаваме и пускаме в обръщение жълтица от времето на Веспасиан...

Тия мисли не му помагали да облекчи поне малко своята мъка. Облекчението идвало от тези хора, които очаквали от бъдещето само това - да измами и другите, както вече било измамило тях. Тази гмеж от угрижени гладници му помагала да се оправи в своя нов живот. Утешавало го съзнанието, че малцина измежду всичките тия хора, които смърдят по един и същ начин чак до Мала Азия, могат да са по-нещастни от него. Но преди всичко кръчмата При кучката сама по себе си била истинското място на Муавия. Със своите маси, излъскани с морска сол, с фенерите си с рибено масло тя била най-малко седемдесет години по-стара от времето, в което работела, и това успокоявало Муавия. Защото не понасял нищо, което било свързано с него самия и неговото време. А тъй като в миналото отново го причаквала неговата специалност, от която се отвращавал също така, както и от своето настояще, той се вмъквал в някакво полуминало, където опалът и ясписът още са полусестри, където кукувицата още брои колко дни ще живее човек, където още се коват ножове с два тъпи ръба...

След като вечерял говежди и кози уши, се връщал в отдавна неотключваните стаи на бащината си къща и там прехвърлял до среднощ купчината английски и френски вестници, издавани в Александрия в края на XIX век. Клечейки и усещайки как през него тече хранителният мрак на плътта, четял те?и вестници с жаден интерес, защото те не можели да имат никаква връзка с него. Особено добре отговаряли на това условие обявите.

Из вечер във вечер прелиствал тези обяви на отдавна умрели хора; предложения, които вече нямали смисъл, блестели в прахоляка, по-стар от него. На тези жълти страници се предлагала френска ракия против болки в костите и вода за мъжка и женска уста. Аугуст Циглер от Маджарско съобщавал, че в специализирания си магазин има инструменти за болници, лекари и акушерки, има средства против болести на стомаха, чорапи за жилести крака и надуваеми гумени ходила. Потомък на някакъв халиф от XVI век предлагал за продан родов дворец с 1500 стаи, който се намирал на най-хубавото място на туниския бряг, в морето, само на 20 метра под водната повърхност. Можел да се види всеки ден при хубаво време и южен вятър, наречен "тарам". Ненаименувана стара госпожа предлагала будилник, който събуждал с мирис на рози или кравешки изпражнения; рекламирали се стъклена коса или гривни, които поглъщали ръката, щом се сложели. Християнската аптека "Света Троица" рекламирала водата на д-р Леман против лунички, лишеи и струпеи, прах за камили, коне и овце, който отваря апетит и премахва жребчета, против шуга и прекомерно изтощаване на стоката при водопой. Някакъв ненаименуван купувач търсел на изплащане еврейска душа, и то от най-долен разред, която се нарича "нефеш". Виден архитект излизал с предложение да построи според замисъла на клиента твърде евтино разкошна вила на небето в джанна, при което ключовете щели да бъдат предадени на собственика още приживе, щом изплати сметката, и то не на строителя, а на каирските фукари. Препоръчвали се средства против оплешивяване през медения месец, предлагала се за продан вълшебна дума, която по желание можела да превърне в гущер или в роза лунатичка, или твърде износно стъпка земя, от която можело да се види нощната дъга във всяка трета джума в месец раби-ал-ахир. Всяка жена, щом се изчисти от пъпките, луничките и брадавиците като от буболечки, можела да стане красива с помощта на белилото на английската фирма Rony & son. Порцеланов сервиз за зелен чай във формата на персийска кокошка и пиленца можел да се купи заедно с блюдо, под което е пребивавала едно време душата на седмия имам...

Безброй имена, адреси на вече несъществуващи фирми, продавачи и магазини, които отдавна вече не работели, пъстреели по старите страници на вестниците и д-р Муавия се потопил в този изчезнал свят като в някакво ново, спасително поколение, което не се интересува от неговите нещастия и грижи. Една вечер през 1971 година, когато усещал всеки зъб в главата си като отделна буква, доктор Муавия седнал и отговорил на едно обявление от 1896 година. Внимателно написал името и адреса на някаква улица, за която не знаел дали съществува още в Александрия, и пратил предложението по пощата. Оттогава всяка вечер отговарял по на една обява от края на XIX в. Купчините негови писма отивали в неизвестността и една сутрин пристигнал първият отговор. Непознатият пишел, че той, разбира се, нямал вече за продан рекламирания домакински патент "Турул" от Франция, който се споменавал в писмото на д-р Муавия, но предлагал нещо друго за продан. И наистина, на сутринта във връзка с обявлението в дома на Муавия се появили едно момиче и един папагал и изпели в дует някаква песен за налъмите. После папагалът пял сам на непознат за Муавия език. Когато Муавия попитал кой от двамата е за продан, момичето казало, че може да избира. Д-р Муавия загледал девойката - била хубавоока и имала гърди като две яйца на очи. Той се сепнал от летаргията, наредил на Аслан да изпразни една голяма таванска стая, сложил нея стъклен обръч и купил папагала. После започнал да запълва помещението постепенно, по реда, в който пристигали отговорите на неговите писма от кой знае какви наследници на някогашните автори на обявите. Събрала се много покъщнина със странни форми и неизвестно приложение, огромно камилско седло, женска рокля със звънчета вместо копчета, железен кафез, в който хората се държат закачени за тавана, две огледала, от които едното малко закъснявало в отразяването на неговите движения, а другото било строшено, стар ръкопис със стихотворение, написано с непознато писмо и на непознат език. Стихотворението гласяло:

След година таванската стая се напълнила и д-р Муавия се слисал една сутрин, като влязъл в нея и разбрал, че вещите, които бил набавил, започвали да образуват нещо, което имало смисъл. Биело на очи, че една част от набавените вещи представлявали инструменти от нещо, което приличало на болница, но някаква древна, необикновена болница, в която не се лекувало по начин, по който днес се лекува. Лечебницата на Муавия била обзаведена със седалки, които имали странни прорези, с пейки с халки, за да могат тези, които седят, да бъдат връзвани, с дървени шлемове, които имали отвор само за лявото или само за дясното око или пък отвор за трето око на темето, и Муавия отделил тези неща в отделна стая. Повикал един колега от Медицинския факултет и му я показал. За пръв път след войната от 1967 година се виждал с някого от своите приятели от университета. Той разгледал нещата и казал:

- Една вечер се върнал мъртвец от гроба, за да вечеря със семейството си. Бил глупав както приживе. Смъртта изобщо не го била вразумила... Това са прастари инструменти за лечебница на сънища или по-точно за оправяне на зрението, което се използва в съня. Защото според някои схващания насън ние не използваме същото зрение като наяве...

Д-р Муавия се засмял на това заключение и се съсредоточил над остатъка от нещата. Те останали в първата голяма стая с папагала, но било по-трудно да се установи връзка между тези вещи, отколкото в помещението с инструментите за предпазване от слепота в съня. Дълго опитвал да намери някакъв общ знаменател за всичките тези вехтории и най-сетне се решил да постъпи така, както постъпвал в предишния си живот на учен. Повикал по телефона един от своите някогашни сътрудници от Кайро, специалист по теория на вероятностите, и го помолил да вкара в компютър имената на всички предмети, които му изброил в писмо. Три дни по-късно компютърът дал резултата и д-р Муавия получил съобщение от Кайро. Що се отнася до стихотворението, за него компютърът знаел само, че е написано на някакъв славянски език върху хартия с воден знак - агне под знаме с трилистна детелина, от 1660 година. Останалите предмети, като папагала, камилското седло със звънчетата, сухия плод с форма на шишарка, подобна на риба, кафеза за хора и прочие, имали един-единствен общ знаменател. А именно: въз основа на оскъдните данни, с които бил захранен компютърът, взети в голямата им част от студията на самия д-р Муавия, излизало, че всичките тези неща са споменавани в изгубения днес Хазарски речник.

Така д-р Муавия се озовал отново там, където се намирал, тръгвайки на война. Още веднъж отишъл в кръчмата Прикучката, запалил лула, огледал се наоколо си, угасил я и се върнал в

Кайро на старата си работа в университета. На масата го чакала купчина писма и покани за научни симпозиуми и той отделил една от поканите и почнал да приготвя съобщение за научния симпозиум, който щял Да се състои в Цариград през октомври 1982 година, на тема "Културата на черноморските крайбрежия през Средните векове". Отново прочел Юда Халеви - съчинението му за хазарите, написал съобщението си и отпътувал, като мислел, че там може да се срещне с някого, който ще знае нещо повече от него за хазарските работи. Онзи, който убил д-р Муавия в Цариград, му казал, опирайки револвер в него:

- Зяпни, за да не ти повредя зъбите!

Д-р Муавия зяпнал и онзи го убил. Така добре се целил, че зъбите на д-р Муавия останали цели.

МУКАДАСИ АЛ-САФЕР

МУКАДАСИ АЛ-САФЕР (IX, X и XI век) - хазарски свещеник в един женски манастир. С някакъв си монах от друг манастир в течение на целия си дълъг живот играл шах без дъска и без фигури. Играели един ход годишно в огромното пространство между Каспийско и Черно море, а животните, по които ту единият, ту другият пускали соколи, им служели наместо фигури. Взимали предвид не само полето, на което ловели животните, а и надморската височина на мястото за ловуване. Мукадаси Ал-Сафер бил един от най-добрите ловци на сънища между хазарите. Смята се, че със своя речник на сънища е въплътил един косъм от косата на Адам Рухани. (Сравни с Масуди, Юсуф)

Неговият начин за молитва и редът на манастира, към който принадлежал, го принудили да оплоди 10 000 девици монахини. Последната от тях, принцеса Атех, според легендата му изпратила ключа от покоите си. Малък женски ключ с жълтица вместо дръжка. Този ключ изял главата на Мукадаси Ал-Сафер, защото предизвикал ревността на кагана. Умрял затворен в кафез, закачен над водата.

МУСТАЙ-БЕГ САБЛЯК

МУСТАЙ-БЕГ САБЛЯК (XVII век) - един от турските управници в Требине. Съвременниците му казват, че храната не се задържала в Мустай-бег Сабляк и че едновременно ядял и ходел по нужда като гугутка. На военни походи водел със себе си дойки, за да го кърмят. Иначе не общувал с жени, както и с мъже; можел да легне само със смъртник и в шатрата му носели купени окъпани и наконтени умиращи жени, мъже и деца. Само с тях можел да пренощува, като че се боял да оплоди лице, което ще остане да живее. Казвал впрочем, че правел деца за онзи, а не за този свят.

- Никога не знам - вайкал се той - за чий рай ги правя и за кой пъкъл. Ще се залутат сред еврейските ангели или сред християнските дяволчета и няма да ги видя никога на онзи свят, като отида в джанна.

На някакъв дервиш обяснил твърде просто своите наклонности: "Когато смъртта и любовта, този и онзи свят, се поставят толкова близо един до друг, се узнава много и за едното, и за другото. Това е като онези маймуни, които от време на време отиват на оня свят. Когато се върнат, всяко тяхно ухапване е чиста мъдрост. Чудно ли е тогава, че някои хора дават на такива маймуни да им ухапят ръката и сетне четат истината по ухапаното. На мен това ухапване не ми е нужно..."

Така Мустай-бег Сабляк освен конете, които обичал, но не яздел, купувал смъртници, които не обичал, но яздел. Недалеч от морето бегьт имал хубаво конско гробище, издялано от мрамор, което поддържал някакъв дубровнишки евреин на име Самуел Коен. Този евреин е оставил запис за случката, която станала в лагера на Сабляк паша по време на похода във Влашко. Един войник от отряда на пашата бил заподозрян в простъпка, която не можела да се докаже със сигурност. Той единствен останал жив след сблъсъка на неговата част с неприятеля на брега на Дунава. Според твърдението на командващия войникът побягнал и така си спасил главата, според твърдението на войника били нападнати нощем, всички нападатели били съвсем голи и той единствен се защитавал докрая и оцелял само защото не се поддал на страха. Довели го при Сабляк да присъди виновен ли е или невинен. На войника му бил откъснат ръкавът, изправили го пред пашата, който през цялото време на делото не продумал нито дума, както и останалите участници в това нямо разследване. Пашата се нахвърлил внезапно върху младежа като звяр, ухапал го жестоко за мишцата и веднага съвсем хладнокръвно се отвърнал от нещастника, който тозчас бил изведен от шатрата. Пашата дори не го видял добре, дума не разменил с него, но съсредоточено дъвчел парчето отгризано месо с напрегнатия израз на човек, който се опитва да усети вкуса на отдавна опитано ястие или да оцени стойността на питието. После изплюл месото и при тоя знак съсекли младежа навън, защото по този начин неговата вина се смятала доказана.

"Тъй като съм отскоро на служба при пашата - завършва Коен своята бележка, - не съм видял много дела, но знам, че когато пашата глътне отхапаното месо, обвинението се оттегля веднага и човекът се пуща на свобода като невинен."

Сабляк паша бил едър, с неправилно телосложение, като че носел кожата си върху дреха, като че между косата и черепа имал чалма.

ОТКЪСЪТ ОТ БАСРА

ОТКЪСЪТ ОТ БАСРА – под това название е запазен в препис от XVIII век арабски текст, за който се предполага, че е бил част от едно лексикографско издание на Йоанес Даубманус. Това издание, озаглавено Хазарски речник, било обнародвано в Прусия през 1691 година и веднага било унищожено, така че споменатото предположение не може да се провери, а не се и знае точно на кое място в речника е бил този откъс, който гласи:

"Както вашата душа на дъно-то.си, държи тялото, така Адам Рухани, третият ангел, на дъното на своята душа държи всемира. Сега, в 1689 година от Иса, Адам Рухани слиза по пътеката и приближава кръстовището на пътеките на Луната и на Слънцето, пъкъла на Ахриман; заради това вас, ловците на сънища† и четците на въображението, които го следите и опитвате да съставите неговото тяло в облика на книга, не ви преследваме така, както бихме могли. Но когато в края на XX век от Иса той бъде на възходящата пътека на своето скиталчество, неговата държава на съня ще се приближи до Твореца и тогава ще се наложи да ви убием, вас, които разпознавате частите на Адамовото тяло, откривате ги и ги събирате по сънищата на хората и така събирате на земята книгата на неговото тяло. Защото не можем да позволим книгата на неговото тяло да се превърне в държава. Но не си мислете, че само ние, няколко незначителни дявола, се занимаваме с Адам Рухани. В най-добрия случай вие ще съставите върха на пръста му или бенката на бедрото му. И ние сме тук, за да попречим на съставянето на неговия пръст или бенката на бедрото. А другите дяволи се занимават с другите, които между хората съставят останалите части на тялото му. Но не се заблуждавайте. Най-голямата част от необятно голямото му тяло, държавата на вашия сън, никога никой от вас, хората, не е дори докоснал. Начинанието по срича-нето на Адам Рухани е едва в зародиша си. Книгата, която трябва да въплъти неговото тяло на земята, е още само в сънищата на хората. И то една част е в сънищата на мъртвите, откъдето не може да се извади, както не се вади вода от пресъхнали кладенци."

ПРЪСТОВКА

ПРЪСТОВКА - израз, който в музиката означава най-подходящото разполагане и ред за употреба на пръстите при свирене на определена мелодия. Между малоазийските леутари от XVII век

особено се ценели пръстовките на Юсуф Масуди. "Дяволска пръстовка" е израз, който означава твърде сложно място. Съществува испанска версия за "дяволската пръстовка", която използвали маврите. Запазена е само в преработен вид за китара и в нея може да се види, че освен десетте пръста е използван и единайсети - според легендата на това място дяволът е използвал и опашката. За "дяволската пръстовка" някои казват, че първоначално е значела нещо съвсем друго - че е откривала реда на действие при правенето на злато или реда, по който трябва да се садят овошки в градината, за да има винаги пресни плодове от пролет до есен, и че допълнително с прилагането й в музиката е превърната в постановка и така в нея са погребали едни мъдрости и са скрили други, по-стари мъдрости. Нейната тайна прочее може да се превежда от един на друг език на човешките сетива, като при това не губи нищо от своето въздействие.

ХАЗАРИ

ХАЗАРИ - на арабски Khazar, на китайски K'osa, име на народ от тюркски произход. Наименованието идва от турското qazтак (лутам се, заселвам се) или от quz (скат на планината, обърнат на север, усой). Среща се в името Aq-Khazar, което значи бели хазари. Те очевидно са получили името си, за да се различават от черните хазари (Qara-Khazar), които споменава Ищакхри. От 552 година хазарите по всяка вероятност са спадали към западното турско царство и може би са участвали в похода на първия каган на западните турци срещу персийската крепост Сул, или Дарбанд. В VI век земите северно от Кавказ са заемали сабирите (едно от двете големи хунски племена). Между другото Масуди Писаря в Х век казва, че турците наричали хазарите "сабир". Във всеки случай, когато мюсюлмански източници споменават хазарите, не се знае дали това се отнася винаги за един и същ народ. Целият народ, както изглежда, е имал двойник, а така също и владетелят му. Поради това наименованието им бели и черни хазари може да се схване по друг начин: тъй като хазар на арабски значи бяла и черна птица, може да се предположи, че белите хазари представляват дните, а черните хазари - нощите. Във всеки случай в началото на своята историческа памет хазарите са победили едно силно племе от север, което се наричало В-н-нд-р и се споменава в съчинението Худа ал-лам (Пределите на света). Името на това племе отговаря на името оно-гундур, както гърците са наричали българите. Така първите хазарски сблъсъци в Прикавказието са били с българите и арабите. Според ислямските източници първата арабско-хазарска война избухнала на Кавказ в 642 година. По време на битката при Баланджар в 653 година загинал арабският военачалник и така свършила войната. Както отбелязва Масуди Писаря, столицата била най-напред в Баланджар, а после била преместена в Самандар и най-накрая - в Атил, или Итил. Втората арабско-хазарска война започнала в 772 година или малко по-рано и свършила в 773 година с поражение на хазарите. Това било по времето на Мохамед Марван и тогава каганът изповядвал исляма. Хазарската държава заемала долното течение на Волга и Дон, включвайки Саркил и Атил, както свидетелства картата на арабския географ Идриси. Ищакхри говори за керванския път през Хазария в Хорезъм, а се споменава и "кралският път" от Хорезъм за Волга.

Според ислямските източници хазарите са твърде умели земеделци и рибари. В техните земи има една долина, където зиме се събира много вода и се превръща в езеро. Тук отглеждат риба, която се угоява толкова много, че я пекат в собствената й мазнина. След това, тъй като напролет водата пресъхва, в тази долина сеят жито, което, наторено с рибешки тор, вирее добре, та на същото място получават в една и съща година една реколта риба и една - пшеница. Толкова находчиви са, че на дърветата им се раждат стриди. Огъват клоните на дърветата, които са на морския бряг, закрепват ги с камъни за дъното и след две години по тях се хващат толкова стриди, че на третата година освобождават дърветата, клоните се вдигат и изваждат от водата многобройна реколта миди с превъзходен вкус. През хазарското царство тече река, която има две имена, защото едното течение на реката в същото корито върви от изток на запад, а другото - от запад на изток. Имената на тези реки са имената на две хазарски календарни години. Защото хазарите смятат, че в течение на четирите годишни времена се сменят винаги две, а не една година, при което едната тече в обратна посока на другата (както и тяхната главна река). При това и двете смесват дните и сезоните като карти и оттам се смесват зимните с пролетните и летните с есенните дни. И не само това: едната от двете хазарски години тече от бъдещето към миналото, а другата - от миналото към бъдещето.

Хазарите издълбават на една тояга всички важни събития в своя живот и тези бележки са във вид на животни, които означават състояния и настроения, а не случки. Във формата на животното, което най-често се явява на тоягата, правят гроба на собственика на тоягата. Затова гробовете в техните гробища са разделени на групи според това, дали изобразяват тигър, птица, камила, рис или риба, яйце или коза.

Хазарите вярват, че в най-дълбоката тъмнина на Каспийско море една риба без очи отброява като часовник единствено точното време на всемира. В началото, според хазарското предание, всичко сътворено, миналото и бъдещето, всички събития и неща са плували разтопени в огнената река на времето, по-ранните и по-късните същества, смесени като сапун с вода. Всяка жива твар можела в това време за ужас на другите да създаде която и да е друга твар, но хазарският бог на солта ограничил своеволието им и отредил да раждат само себеподобни. Той отделил миналото от бъдещето, въздигнал своя престол в настоящето, разхождал се из утрешния ден и прелитал над миналото, за да го проверява. Той създава сам от себе си целия свят, но го изяжда и преживя всичко старо, за да изплюва обратно света подмладен. Съдбите на всички човешки раси, книгата на народите, е вписана във всемира, където всяка звезда представлява гнездо и вече въплътен живот на един език или народ. Така вселената е видима и малка вечност, в която съдбите на човешките раси трептят като звезди.

Хазарите умеят да четат боите, сякаш са ноти, букви или цифри. Когато влязат в джамия или християнски храм и видят стенописите, те започват веднага да произнасят, да четат или да пеят съдържанието на картините, иконите или каквото там е нарисувано, което показва, че старите художници са познавали това тайно и непризнато умение. Когато еврейското влияние в хазарското царство се усили, хазарите се отчуждават от картините и забравят това умение; то е пострадало най-много по времето на иконоборството в Цариград и оттогава не е могло да се съвземе.

Хазарите си представят бъдещето в пространството, а не във времето. Храмовете им са създадени по строг и предварително определен ред и когато се свържат, съставят образа на Адам Рухани, третия ангел, символа на хазарската принцеса и нейната секта на свещенослужители. За хазарите личността от един сън се преселва в други сънища и хазарите могат да я следват от село на село. Има свещенослужители от сектата на упоменатата принцеса Arex, които пътуват подир тези личности от сън в сън и пишат техните жития като житията на светците или пророците с подвизите им и обстойни описания на смъртта. Хазарският каган не обича тези ловци на сънища, но не може да им навреди. Ловците на сънища винаги носят със себе си лист от някаква билка, която отглеждат тайно и наричат "ку". Когато такъв лист се постави върху дупка на корабно платно или върху рана, платното се закърпва, а раната заздравява като от само себе си за един миг.

Устройството на хазарската държава е твърде сложно, а нейните поданици се делят на родени под вятъра (това са хазарите) и останалите, които са родени над вятъра, тоест идват в земите им от разни страни, като гърци, евреи, сарацини или руси. Най-многобройни в царството са хазарите, всички останали са съвсем малки групи. Административното разделение на царството обаче е такова, че да не бие на очи. Държавата е разделена на окръзи, но там, където има еврейско, гръцко или арабско население, окръзите носят техните имена, докато най-голямата част от хазарската държава, в която живеят само хазари, е разделена на няколко окръга с различни названия. Направено е така, че само един от тези чисто хазарски окръзи се нарича хазарски окръг, а останалите са получили по други начини името и мястото си в държавата. На север например е измислен цял един нов народ, който се е отрекъл от хазарското име и нарича другояче своя хазарски език и своя окръг. С оглед на всички обстоятелства и неблагоприятното положение на хазарите в царството много от тях наистина се отричат от своя произход и език, от своята вяра и обичаи и крият какви са, представяйки се за гърци или араби, като смятат, че така ще са по-добре. В западната част на хазарската държава има малко гърци и евреи, които са дошли от ромейското (византийското) царство. Между тях в един окръг (след изгонването им от гръцката империя) има повече евреи от останалите, но така е само в този окръг. Същото е и с християните в един друг окръг, където наричат хазарите нехристиянско население. Обаче съотношението между всички хазари в държавата и гръцките и еврейските преселници е такова, че вторите са една пета от първите, но този факт се губи, защото съотношението на силите и преброяванията на населението не се извеждат въз основа на общото положение, а само по окръзи. Представителите на тези окръзи в двореца не се определят съобразно с броя на хората, които представят, а според броя на окръзите, което означава, че в двореца най-много са винаги онези, които не са хазари, а в държавата е обратното. При такива обстоятелства и при такова съотношение на силите напредването в службата е обусловено от сляпото подчинение на нехазарските представители. Дори самото избягване на името ха-зар тук означава препоръка и възможност за първата крачка в двореца. Останалите стъпки са обусловени от жестоките предварителни нападки срещу хазарите и подчиняването на техния интерес на интересите на гърците, евреите, тюркмените, арабите или готите, както тук наричат славяните. Трудно е да се каже защо това е така. Един арабски хронист от IX век отбелязва: "Един мой връстник хазар ми каза неотдавна странно изречение: До нас, хазарите, стига само една част от бъдещето, онази, която е най-твърда и най-непробиваема, най-трудна за преодоляване, така че се промъкваме през него странишком като през силен вятър, или остатъците и отпадъците на бъдещето, вече изхабени и плесенясали, Неусетно се разпростират и мокрят краката ни като разлято тресавище. Така до нас стига или онзи най-безмилостен дял от бъдещето, или вече изтритото и изтъпкано от употреба бъдеще и ние не знаем в общия дележ и грабеж на бъдещето у кого отива неговата най-хубава и несдъвкана част..."

Тези думи могат да се разберат, ако се има предвид, че каганът не допуска до властта младото поколение, преди то да навърши 55 години, но това важи само за хазарите. Останалите напредват по-бързо, защото каганът, който също е хазар, смята, че те не могат да бъдат опасни за него, тъй като са малобройни. Според най-новите наредби на двореца чиновете се понижават, а не растат, щом ги напусне онзи, който ги е заемал преди, тоест някой връстник на кагана или чужденец. Така, когато след някоя и друга година дойде ред на новото поколение хазари на 55 години да получи държавни звания, тези звания вече или всички са били поделени между другите, или дотам са загубили значението си, че не си струва да се получават.

В Итил, хазарската столица, има едно място, където двама (може да са и съвсем непознати хора), като се разминат, си разменят името и съдбата и продължават живота си с разменени роли, все едно, че са си сменили шапките. Между онези, които чакат ред на това място да сменят своята съдба с нечия друга, чиято и да е, винаги има най-много хазари.

Във военната столица, която е в центъра на най-гъсто населената с хазарско население част на страната, наградите и отличията се делят на еднакви части между всички жители: винаги се съблюдава да се падне еднакъв брой отличия и на гърците, и на готите, и на арабите, и на евреите, които живеят в хазарското царство. Същото е и с русите, и с другите, дори и със самите хазари, които разделят по равно с останалите отличията и паричните суми към тях, въпреки че са най-многобройни. Но в средищата на южните провинции, където има гърци, или в западните, където са се заселили евреи, или на изток, където има перси, сарацини и други, отличията се дават само на представителите на тези народи, а не и на хазарите, защото тези провинции или окръзи се смятат за нехазарски, въпреки че в тях хазарите са колкото и в останалите. Така в своя дял от държавата хазарите делят питата с всички, а в останалите части никой не им дава дори троха.

Иначе хазарите носят най-голямата тежест на военните задължения като най-многочислени, но военачалниците са от останалите народи по равно. На войниците се говори, че в света само воюващите са в състояние на равновесие и хармония, всичко останало не заслужава внимание. Така хазарите са длъжни да пазят държавата и целостта, длъжни са да защитават царството и да воюват за него, докато, естествено, останалите - евреи, араби, гърци, готи и перси, настанени в Хазария, теглят всеки на своя страна към отечествата си.

По време на военни опасности по разбираеми причини описаните отношения в царството се променят. Тогава на хазарите се дават по-големи свободи, гледа се на тях през пръсти, подновяват се спомените за техните славни победи в миналото, защото те са добри войници, копие и сабя могат да мятат и с крак, съсичат човек с двете ръце едновременно и никога не са нито леваци, нито десняци, а още от детство и двете им ръце са еднакво упражнени за бой. Всички останали, щом избухне война, се присъединяват към родните си земи. Гърците палят заедно с ромей-ските части и търсят енозис, съединение с християнското отечество, арабите преминават на страната на нашия халиф и неговата флота, персите търсят не-обрязани. След всяка война обаче всичко се забравя бързо, чиновете, които чуждите народи са получили под властта на неприятеля, им се зачитат в хазарската войска, а хазарите отново изпадат до оцветения хляб.

Оцветеният хляб е знак за положението на хазарите в хазарската държава. Произвеждат го хазарите, защото житните области на държавата са населени с чисто хазарско население. Главните краища край планинския масив Кавказ ядат оцветен хляб, който се продава на безценица. Неоцветеният хляб, който също произвеждат хазарите, се плаща със злато. Хазарите обаче могат да купуват само този, скъпия не-оцветен хляб. Ако някой от хазарите извърши нарушение и купи от по-евтиния, оцветения хляб, което им е строго забранено, това може да се установи и по изпражненията. Съществуват нарочни митнически служби, които от време на време проверяват хазарските нужници и наказват нарушителите.

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА - Димашки отбелязва, че по време на полемиката, от която зависело към кое вероизповедание Ще се определят хазарите, из страната се ширело голямо безпокойство. По време на разговорите, водени в разкошния дворец на хазарския каган, хазарската земя започнала да ходи. Цялата била в движение. Никой не можел никого да намери два пъти на едно и също място. Чин очевидец видял тълпа хо-> които носели камъни и питали “Къде да ги оставим?" Това били гранични камъни на хазарското царство, отбелязващи неговите граници. Защото принцеса Атех наредила граничните камъни да се носят и да са във въздуха, а не на земята, докато не се реши какво ще стане с хазарската вяра. Годината, в която се е решавал този въпрос, не е установена, но Ал-Бакри обръща внимание, че хазарите първо приели исляма, и то в 737 година по Иса. Отделен въпрос е дали съвпадат приемането на исляма и полемиката. Очевидно не. Така че годината на полемиката не се знае. А нейната същност е съвсем ясна. Тъй като бил подложен на многобройни искания да се определи към едно от трите вероизповедания -исляма, християнството или юдаизма, каганът потърсил трима учени мъже - един евреин измежду онези, които били изгонени от халифата, един гръцки теолог от Цариградския университет и един арабски тълкувател на Корана. Този третият се наричал Фараби Ибн Кора и се включил последен в полемиката, защото при пътуването му били правени спънки. Поради това първо християнският и еврейският представител влезли в този разговор и гъркът започнал все повече да печели кагана за своите възгледи. С воднисти очи и прошарена коса, той седял на дворцовата трапеза и говорел:

- На бурето най-важна е дупката, в стомната - онова, което не е стомна, в душата - онова, което не е човек, в главата - онова, което не е глава, а то ще рече - словото... Слушайте прочее вие, които не се храните с тишина.

Ние, гърците, като ви даваме кръста, няма като сарацините или евреите да вземем вашата реч в залог. Ние не изискваме да приемете с кръста и нашия гръцки език. Напротив, задръжте своя хазарски. Но внимавайте, няма да е така, ако приемете юдаизма или Мохамедовия закон. С тяхната вяра ще трябва да приемете и техния език.

След тези думи каганът бил готов да възприеме възгледите на гърка, но в това време в полемиката се намесила принцеса Атех. Тя рекла:

Обаче гъркът не се оставил да го заблудят и отбелязал, че ние, мъжете, сме цели, защото сме направени от двамина сакати, а пък жените виждат, понеже са направени от две слепи. Привел като пример следния случай от своя живот:

Този разказ на гръцкия представител разколебал кагана и той бил готов да приеме християнския Бог. Като усетила това, принцеса Атех решила да напусне двореца и преди да тръг-^Не> казала, обръщайки се към кагана:

При тези думи каганът се сепнал, схванал, че гъркът наистина е дошъл с ангелски глас, но истината е на другата страна. И дал най-накрая думата на човека на халифа, Фараби Ибн Кора. Помолил го преди всичко да му изтълкува един сън, който бил сънувал една от предишните нощи. В този сън му се явил ангел и му известил, че неговите намерения са угодни Богу, но делата му не са. Тогава Фараби Ибн Кора запитал кагана:

- Ангелът на познанието ли беше или ангелът на откровението? В образа на ябълков ствол ли се яви или другояче?

Когато каганът казал, че не е бил нито единият, нито другият. Ибн Кора допълнил:

- Разбира се, че не е бил нито единият, нито другият, защото е бил третият. Този трети се нарича Адам Рухани и ти и твоите свещенослужители се опитвате да се въздигнете до него. Това са намеренията ви и те са добри. Но вие се опитвате да ги осъществите така, че възприемате Адам като книгата, която пишат вашите сънища и ловците на сънища. Това са делата ви и те са погрешни, вие ги вършите, създавайки своя книга, при липсата на Божията книга. Тъй като Божията книга е дадена нам, вземете я от нас и я поделете с нас, като отхвърлите своята... При тези думи каганът прегърнал Фараби Ибн Кора и с това всичко свършило. Той приел исляма, изул се, помолил се на Аллах и наредил да се изгори името, дадено му според хазарския обичай преди раждането.