Хазарски речник

APPENDIX I ОТЕЦ ТЕОКТИСТ НИКОЛСКИ КАТО СЪСТАВИТЕЛ НА ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ НА ХАЗАРСКИ РЕЧНИК

Отец Теоктист Николски писал своята предсмъртна изповед до Ипекския патриарх Арсений III Чарноевич в пълен мрак, с барут, смесен с плюнка, някъде в Полша, на бързописна кирилица, докато ханджийката му се карала и го клела през залостената врата.

"Вие знаете, Ваша светлост - писал Теоктист на патриарха, - че съм осъден на добра памет, която моето бъдеще пълни непрекъснато, а моето минало съвсем не изпразва. Роден съм през 1641 година в селището на манастира "Йоване" в деня на свети Спиридон, покровител на грънчарите, в семейство, което винаги имаше колкото щеш паници и в тях храна за душата и храна за сърцето. Както брат ми, докато спеше, продължаваше да държи дървената лъжица, така аз държа в паметта си всички очи, които са ме видели, откакто съм се родил. Щом забелязах, че разположението на облаците над Овчар планина се повтаря всеки пет години, и познах облаците, които бях видял преди пет есени, как се връщат на небето, хвана ме страх и започнах да крия своя недостатък, защото такава памет е наказание. Междувременно бях се научил турски от цариградските дребни парички, еврейски - от търговците от Дубровник, а да чета - от иконите. Да пазя запомненото, ме караше нещо като жажда, ама не жажда за вода, защото водата не може да я угаси, а някаква друга жажда, която минава и се утолява само с глад. Но не с глад за храна, а с някакъв друг глад и аз напразно търсех, както овцата търси солена стена, да открия какъв е този глад, който би ме спасил от жаждата. Защото се боях от помненето; знаех, нашата памет и спомените са като плаващи ледове. От тях виждаме само върховете при минаване, а огромните подводни материци се промъкват невидими и недостижими. Тяхната неизмерима тежест не усещаме, защото са потопени във времето като във вода. Но ако по невнимание се намерим на пътя им, ще се натъкнем на собственото си минало - и ето ти го корабокрушението. Затова никога дори не докоснах нещо от това изобилие, което падаше в мен като сняг в Морава. И тогава за мое удивление се случи паметта да ми изневери, макар и за минута. В началото бях прещастлив, а после горчиво сьжалих, виждайки накъде води това. Ето как стана.

Осемнайсетгодишен бях, когато баща ми ме даде в манастира "Йоване" и ми каза на раздяла: "Докато постиш, не слагай нито дума в устата си, поне устата ти да се очисти от думи, след като ушите не могат. Защото думите не идват ot главата и душата, а от хората, от лепливи езици и от вонящи челюсти; всички са отдавна вече оглозгани, оплюти и омазнени от непрекъснато дъвчене. Отдавна вече не са цели и са ги пренасяли безброй уста от зъб на зъб..." Монасите от "'Йоване" ме приеха, казаха, че имам прекалено много кости в тясната душа, и ми дадоха да преписвам книги. Седях в килията, пълна с книги с черни ленти, сложени на местата, където преди мен монасите са ги чели за последен път преди смъртта си, и работех. Тогава се чу, че в близкия манастир "Нико-ле" е дошъл нов калиграф.

Пътеката за "Николе" върви покрай самата Морава, между стръмния бряг и водата. Това е единственият път до манастира, така че винаги единият ботуш и двата чифта копита трябва да се изкалят. И по калния ботуш монасите познават откъде идват случайните гости в манастира: от морето или от Рудник, газейки водата от запад по течението на Морава с десния крак или от изток срещу течението с левия крак. На Томина неделя през 1661 година се чу, че в манастира "Николе" дошъл с ляв мокър и кален ботуш човек едър и хубав, очите му като яйца, брадата му можела да гори цяла вечер, а косата си нахлупвал над очите като съдран калпак. Човекът се казвал Никои Севаст и бързо станал протокалиграф в "Николе", защото още преди това някъде бил усвоил голямото умение. Бил от оръжейния занаят, но неговата работа била невинна: рисувал знамена, стрелкови мишени и щитове, създавайки рисунки, предварително осъдени да бъдат унищожени от куршум, стрела или сабя. Говореше се, че в "Николе" е временно, на път за Цариград.

На Свети Кириак Отшелник духнаха три архангеловденски вятъра, всеки пълен със свои птици - единият със скорци, вторият с последните лястовици и третият със соколи; студени и топли миризми се смесиха и в "Йоване" дойде вест, че новият калиграф нарисувал в манастира "Николе" икона, която цялата клисура побързала да види. Дигнах се и аз да видя как е зографисал на стената на манастира "Николе" Господ севастократор, който държи в скута си малкия Исус. Влязох с останалите и хубаво огледах какво беше зографисано. После на обяда за първи път видях и Никон Севаст и неговото хубаво лице ми напомни някого, когото добре познавам, но не можах да го оприлича на никого около себе си. Такова лице нямаше и в паметта ми, въпреки че всички лежаха едновременно пред мен като хвърлени карти, нито пък в сънищата, където закритите карти лежаха пред мен така, че всяка от тях можех да обърна, когато си поискам. Никъде нямаше такова лице.

Някъде в планината се чуваше как отскача брадва от бука, защото по един начин отскача брадвата от бука, а другояче - от бряста, а в това време на годината сечаха бряст и бук. Спомнях си много добре тези звуци от първата вечер, когато преди десет години ги бях чул през виелицата, спомнях си отдавна умрели птици, как летят през тази виелица и падат тежко в мокрия сняг, но да ме убият, не можех да си спомня какво видях преди малко в разглеждания образ. Не можех да си спомня нито една черта от лицето на Никон, нито един цвят, нито дори беше ли брадат. Това беше пръв и единствен път в живота ми да ми изневери паметта. И бързо и лесно намерих причината, толкова изключителна и невероятна беше работата. Едно-единствено трябваше да се вземе предвид: онова, което не е от този свят, не може да се запомни, не се задържа в паметта дори колкото глътнато попче в патицата. На тръгване потърсих отново Никон, погледнах го право в устата и усетих страх, като че моите погледи могат да бъдат ухапани. И той наистина го направи, при което устата му тракна, като че захапва нещо. И така, с отгризани погледи се върнах в "Йоване".

Почнах да преписвам книги като по-рано, но в един миг усетих, че имам повече думи в плюнката, отколкото онзи, който е писал книгата. Така започнах към преписваното четиво да прибавям тук дума, там - две, изречение след изречение. Беше вторник и моите думи тази първа вечер бяха възкисели и твърди под зъбите, но следващите вечери забелязах, че думите ми, както напредва есента, Узряват от ден в ден като плод и че всеки път стават по-сочни, по-изразителни и по-сладки, пълни със съдържание, което колкото е приятно, толкова и подсилва. И седмата вечер, сякаш бързах да не презрее плодът ми, да не окапе и изгние, аз добавих в житието ча света Петка цяла страница, дето я нямаше в нито един от преписите, от които преписвах. Вместо да се открие и разследва моето своеволие, монасите започнаха все по-често да искат да им преписвам и моите книги със споменатите вметвания биваха предпочитани пред книгите на другите преписвачи, каквито имаше много из Овчарската клисура. Аз добих смелост и реших да си опитам силите докрая. Не само че добавях притчи към житията, ами и започнах да измислям нови пустинници, да прибавям нови чудеса и моите преписи взеха да се продават по-скъпо от книгите, от които бяха преписвани. Малко по малко усетих страшната сила, която държах в мастилницата и пусках по света на воля. И тогава си извадих заключение: всеки писател без усилие може да убие своя герой само в два реда. А пък за да се убие читателят, тоест съществото от плът и кръв, достатъчно е да го превърнеш за миг в образ от книга, в герой на житие. После е лесно...

По това време в манастира "Сретение Господне" живееше някакъв млад монах на име Лонгин. Живееше отшелнически и се чувстваше като лебед, който с разперени криле чака да духне вятър, та да заплува по водата. Адам, който е кръстил дните, не би могъл да има такъв чист слух като него. Имаше очи като онези оси, които пренасят зараза по света. Едно мъжко и едно женско око и всяко от тях с жило. Устремен към доброто като сокол към пиле. А обикновено казваше: "Всеки от нас може лесно да си избере за пример някой по-добър от себе си; така от духовете ще се въздигне някаква стълба на Яков, която води от земята към небето, всичко ще се свърже и ще се подреди лесно и радостно, защото за човек не е трудно да следва и слуша по-добрия от себе си. Цялото зло идва от това, че в този свят сме постоянно в изкушение да слушаме и да вземаме за пример по-лоши от нас самите..." Когато ми поръча да му препиша житието на свети Петър Коришки, който след пет дена пости видял неостаряваща светлина, беше мрак и птиците като черни мълнии падаха в своите леговища сред клоните. Със същата бързина излетяха моите мисли и аз усетих, че нямам сили да се противопоставя на усещането за мощ, която се събуждаше. Взех да преписвам житието на свети Петър Коришки и щом дойдох до онова място с дните на постите, вместо 5 написах 50 и този препис дадох на момчето. Той го взе, пеейки, още същата вечер го прочете и на другия ден се чу из клисурата, че монахът Лонгин започнал дълги пости.

.......................

На петдесет и първия ден, по Благовещение, когато погребаха Лонгин в подножието на планината, аз реших да не взимам вече перо в ръката си. Гледах ужасен мастилницата и си мислех: прекалено много кости в тясната душа. И реших да изкупя своя грях. Отидох на заранта при игумена и помолих да ме прати в скрипто-рия на манастира "Николе" за помощник на протокалиграфа Никон Севаст. Изпратиха ме и Никон ме въведе в работната стая, където замириса на тиквено семе и цвят от бъзовлек, за който монасите вярват, че умее да се моли. От други манастири или от пътуващи търговци от Украйна монасите заемаха за 4-5 дни книги, каквито нямаше в "Николе", и ми ги даваха да ги науча бързо наизуст. После ги връщаха на собствениците, а аз след това с месеци, от ден в ден, диктувах пред перото на протокалиграфа Никон научените наизуст книги. А той подрязваше пера и казваше, че само зелената боя не е от растителен произход - само тя се получава от желязо, - всички останали бои той цедеше от растения и украсяваше с разноцветни букви книгите, които пишехме. Така почнах да вървя в двойка с Никон като мъжките дни в седмицата. Беше левак и работеше всичко с лявата ръка, криейки това, което работи, от дясната. Пишехме денем, а когато нямаше работа, зографисваше стените на манастира, но някак бързо се отвърна от иконописването и се посвети изцяло на писане на книги. Така се спущахме в своя живот бавно, нощ след нощ, с години.

На Свети Евстатий Сръбски през 1683 година студът излезе да сее просото си, пуснаха кучетата в постелите, а ботушите и зъбите се пукнаха в усмивка от студ. Чавките замръзваха в полет по зеленото небе и падаха като камъни, оставяйки високо във въздуха само вик. Езикът усети ледената устна, която повече не усещаше езика. Ветровете зареваха от другата страна на Морава, която се спря в лед, а при бреговете ледът лежеше неокосен, пълен с тръстика, повет и папур в скреж, като че пуща сребърна брада. Плачещите върби останаха със спуснати клони, заледени в реката като в кафези. В мъглата осъмнаха самотни врани, които летяха на място, вадейки с мъка крила от бялото повесмо солена влага. А във висините, над планините, разделени от студа, към необозримото поднебие пролетяха, прощавайки се с този предел, Никоновите и моите мисли, размирни като бързи летни облаци, и в тях минаха нашите спомени, мудни като зимни болести. И след това през март, на Кръстопоклонната неделя, пуснахме канче да сварим ракия в кипящ фасул, пихме, похапнахме и завинаги напуснахме "Николе". Попаднахме в Белград с първия и последен сняг през онази година, отслужихме служба на белградските първомъченици Стратоник, Донат и Хермил и почнахме нов живот.

Станахме пътуващи писари и взехме да пренасяме перата и мастилниците си през води и граници на царства. Започнахме да работим все по-малко за църквата, колкото повече ставаха езиците, на които имахме да преписваме книги. Освен за мъже почнахме да преписваме и книги за жени, защото мъжките и женските притчи не могат да имат еднакъв завършек. Зад нас останаха реки и равнини (понесохме със себе си само имената), вмирисани погледи, халки с ключове в ухото, пътища, пълни със слама, вързани на възел от птичи клюнове, дървени лъжици, които димят, и вилици, направени от лъжици, а на Свети Дух във вторник в 1684 година попаднахме в царствения град Виена. Голямата камбана на черквата "Свети Стефан" започна да ни отброява часовете, малките забързано, като че изпуска ножове от кулата, а големите тържествено, като че носи и полага яйца в нощта около храма. А като влязохме в полумрака под тази камбанария, над звънкия плочник на дълги нишки се спускаха полилеи като запалени паяци и около тях се вдигна мирис на восък и застана прав във формата на черква, целият в каменни стени като тяло в дрехи. Нищо не се виждаше, но колкото по-нагоре се вдигаше погледът през камбанарията, мракът ставаше все по-гъст и по-гъст, така че можеше да се очаква, че всеки миг от непрозирната тъмнина там на върха ще се прекъсне нишката, на която в дъното на черквата виси светлината... Там намерихме нова работа и се запознахме с нашия господар, благородния Аврам Бранкович†, който с перо умее да вози и със сабя зида черкви. За него да кажа само една или две думи - защо се бояха от него също толкова, колкото го обичаха.

За Бранкович народът смята, че "не е сам", че като млад четиридесет дена не се бил мил, че попаднал на дяволска вечеря и станал ясновидец. На всяко рамо му израсъл кичур косми, станал прозор-лив, сънлив през март, с лека ръка, можел да скочи с тялото си далеч, а с духа още по-далеч, докато тялото му спяло, духът му летял като гълъбица, водел ветрове, гонел облаци, носел и отнасял градушка и заради урожая и добитъка, млякото и житото се бил с презморски ясновидци, като не им позволявал да вземат урожая от неговия край. Затова народът вярва, че Бранкович се среща с ангелите, и казва за него: "Ясновидците като са по-малко, и хлябът ще е по-малко." Бил, казват, от ясновидците от втория лагер заедно с шкодренските везири и плавогусинските бегове и при един сблъсък с ясновидците от Требине победил требинския паша Мустай-бег Сабляк, който бил от третия лагер. В тази схватка, в която като оръжие носел пясък, пера и малко ведро, Бранкович бил ранен в крака и оггогава взел един вран кон - султан на всички коне, който пръхтял насън и също така бил ясновидец, и Бранкович, вървейки по своите небесни цифри, яхал, така както бил хром, душата на своя кон, превърната в сламка. Казват също, че в Цариград се изповядал и издал, че е бил ясновидец, че после престанал да бъде ясновидец и добитькът в Трансилвания вече не тръгвал обратно, когато той минавал покрай кошарите...

Та именно такъв човек с твърд сън, така че го пазеха някой да не го обърне с главата натам, където са краката, защото нямало да се събуди повече, такъв човек, от онези, които биват погребвани по корем и ги обичат и след смъртта, ни нае като писари и ни въведе в своята и на чичо си, граф Георгий Бранкович, библиотека. И ние се изгубихме между книгите като в улица, пълна със слепи сокаци и вити стълби. По виенските площади и мазета купувахме за кир Аврам ръкописи на арабски, еврейски и гръцки и аз забелязах, като гледах къщите из Виена, че и те като Бранковичевата библиотека са подредени една до друга като на полици. И заключих, че къщите най-много приличат на книги: толкова много са около теб, а само няколко има, в които ще надникнеш, а още по-малко такива, в които ще направиш посещение или ще се настаниш за по-дълго време. Най-често ти е определена някоя кръчма, някой хан, наета шатра за една нощ или мазе. А рядко, много рядко ще ти се случи неволно, подгонен от лошото време, да влезеш отново в някоя отдавна използвана сграда и да пренощуваш, припомняйки си пак къде си лежал някога и как всичко, макар и същото, е било Другояче, в кои прозорци са се зазорявали пролетите и през коя врата се е излизало наесен...

Срещу деня на свети Петър и Павел в 1685 година, четвъртата неделя след Свети Дух, нашият господар Аврам Бранкович постъпи на служба при английския посланик в Турция като наемен дипломат и ние се преселихме в Цариград. Приеха ни в една кула над Босфора, където нашият господар вече се беше настанил със своите саби, камилски седла, килими и долапи, големи колкото черкви, с постни очи, с цвета на влажен пясък. В тази кула нареди той да съградят храм на света Ангелина - деспотка и прабаба на чичо му, граф Георгий, и негова; за домашен слуга доведе някакъв ана-долец, който използваше перчема си за бич и във върха на плитката си държеше сачма. Този нов слуга се наричаше Юсуф Масуди, учеше нашия господар Аврам на арабски и бдеше над неговите сънища. Донесъл беше някаква зобница, пълна с изписани хартии, и за него се говореше, че е четец на сънища или ловец на сенки, и как ли още не наричат онези, които се бичуват помежду си с човешки сънища. Никон и аз цяла година прекарахме, нареждайки по полиците и долапите книгите и ръкописите на господаря, а те още миришеха на камилите и конете, които ги бяха докарали от Виена. Веднъж, докато слугата Масуди бдеше в спалнята на кир Аврам, аз докопах Масудиевата зобница, прочетох и запомних от игла до конец целия ръкопис, без да разбера нито дума, защото беше на арабски. Знам само, че имаше вид на речник или глосар, съставен по реда на арабската азбука, тоест вървеше като рак, а се четеше като птицата сойка, която лети обратно...

Самият град и мостовете му на морето не ме изненадаха. Щом пристигнахме в Цариград, започнах да разпознавам на улицата лица, омрази, жени и облаци, животни и любов, от които отдавна бях избягал, очи, които бях срещнал веднъж и бях запомнил завинаги. Реших, че нищо не се случва в хода на времето, че светът не се променя през годините, ами в себе си и в пространството едновременно, като ги размесва в безброй видове като карти и на едни дава миналото като урок за бъдещето или настоящето на други. Тук цялата памет, всяко подсещане и целокупното настояще на един човек се осъществяват на разни места и у различни личности наведнъж, в един и същ миг. "Не бива на всичките нощи около нас нощем - мислех си - да гледаме като на една и съща нощ, защото тя не е такава: това са хиляди, стотици хиляди нощи, които, вместо да пътуват една след друга като птици през времето, календарите и часовниците, се осъществяват едновременно. Моята нощ до твоята нощ не е една и съща нощ, дори и календарно. За католиците и в Рим, и тук днес е Голяма Богородица, а за християните от източноправославния обред, за гърците и гърците от неприсъеди-нената вяра- Пренасяне мощите на свети архидякон Стефан Голобради; за едни тази 1688 година ще завърши петнайсет дни по-рано, за евреите по махалите вече тече 5446-а, а за арабите е едва 905 година по хиджра. Цяла седмица нощи ще похарчим до зори ние, седмината слуги на кир Аврам. Нощите на цял септември ще съберем пътем от тук до Топчисарай, а от "Ая София" до Влахерна харчат вече октомври. Сънищата на нашия кир Аврам някъде се осъществяват като живот, а някой друг пък сънува действителността на кир Аврам и кой знае не е ли дошъл нашият кир Бранкович тук, в Цариград, да види онзи, чиято действителност сънува, онзи, който в своите сънища харчи живота на кир Аврам, а не да бъде тьлмач на господин английския дипломат при Портата. Защото около нас няма действителност на човек, която някой друг човек някъде в това човешко море да не сънува тази вечер, и няма сън на някой човек, който да не се осъществява като действителност на някой друг. Ако човек тръгне от тук до Босфора, от улица на улица, ще изброи от дата до дата всички годишни времена на една година, защото не са еднакви есента и пролетта, всички годишни времена на човешкия живот, защото никой не е всеки ден стар или млад и цял един живот може да се захлупи като пламък на свещ, та помежду раждането и смъртта да не остане нито дъх. Ако знаеше накъде точно да тръгнеш, още тази нощ щеше да намериш някого, комуто се случват твоите бъдещи дни и нощи, един, който яде твоя утрешен обяд, друг, който оплаква твоите загуби отпреди осем години или люби бъдещата ти жена, и трети, който умира точно от същата смърт, от каквато ще умреш и ти. Ако човек тръгне по-бързо и се впусне по-дълбоко и по-широко, ще види, че цялата вечност от нощи се осъществява нощем отведнъж в огромно пространство. Времето, което вече е изтекло в един град, в друг едва започва, така че човек може да пътува между тези два града напред и назад през времето. В един град-мъжкар можете да срещнете в живота жена, която в друг град-самка е вече мъртва, или обратното. Не само животът поединично, всички бъдещи и минали времена, всички ръкави на вечността са вече тук, разкъсани на мънички залци и разделени между хората и техните сънища. Огромното тяло на прачовека Адам се движи насън и диша. Човечеството дъвче цялото време наведнъж й не чака за утре. Времето прочее тук не съществува. То идва и залива този свят от някъде от друга страна..."

- Откъде? - попита ме на това място Никон, като че беше чул моите мисли, но аз не отвърнах. Не отвърнах, защото знаех откъде. Времето не идва от земята, то идва от преизподнята. Времето принадлежи на Сатаната, нечестивият го носи като кълбенце в джоба си, отмотава по усмотрение на неумолимата си пестеливост и трябва насила да го вземаме от него. Защото, ако от Бога може да се търси и получи вечност, тогава противоположното на вечността - времето, можем да вземем само от Сатаната...

На Свети апостол Иуда, брата Господен, кир Аврам ни събра и съобщи, че ще напуснем Цариград. Всичко беше казано, дадени бяха нареждания за пътуването, когато ненадейно между Никон и анадолеца Масуди избухна кратка, но жестока кавга, така че Никон започна да трепери като птица с долните клепачи нагоре. Разгневен, той грабна зобницата на Масуди, приготвена вече за път (онази с арабския глосар, който знаех вече наизуст), и я хвърли в огъня. Масуди не се развълнува много, само се обърна към кир Аврам и му каза:

- Виж го, господарю, този пикае с опашката и в носа си няма преграда.

В този миг всички погледи се обърнаха към Никон, кир Аврам взе огледалото от стената и го сложи под носа му като на мъртвец. Всички доближихме глави и наистина в огледалото се видя, че Никон няма преграда между ноздрите. Така и останалите разбраха това, което аз отдавна знаех - че моят събрат в работата и протокалиграф Никон Севаст е истински Сатана. Впрочем сега и тон самият не отрече това. Но аз не гледах като останалите носа му. Гледах в огледалото и тогава открих онова, което на всички около мен отдавна трябваше да е известно. Лицето на Никон Севаст, което толкова ми приличаше на нечие друго, по-рано видяно лице, беше досущ моето. Като близнаци сме вървели по света и сме месили божия хляб с дяволска сълза.

Тази нощ - си помислих, - сега му е времето! Когато човек прекара живота си в дрямка, никой край него не вярва, че някога ще се събуди. Така беше и с Никон. Аз не съм от тези, които се будят от страх, когато насън ръката им падне на пода, но от Севаст се боях. Зъбите му имаха точна представа за моите кости. И все пак тръгнах. Знаех, че дяволът винаги върви на една крачка зад човека. Затова стъпвах във всяка негова стъпка и той не ме забеляза. Отдавна бях открил, че измежду всички книжа в огромната библиотека на кир Аврам Бранкович той отделя особено внимание на хазарския глосар, своего рода азбучник, в който ние, писарите, имахме задача да подреждаме сведенията за произхода и гибелта, за обичаите и войните на един изчезнал народ. Аврам Бранкович особено се интересуваше за този народ, купуваше, без да жали пари, стари документи и плащаше на хора да му хващат "езици" - онези, които знаят нещо за хазарите, или пращаше да му ловят ловци на сънища, чието умение произлиза от древните хазарски гадатели. Аз обръщах внимание на това градиво, защото измежду другите хиляди свитъци от библиотеката на кир Бранкович Никон се интересуваше най-много от него, и научих Хазарския речник на кир Бранкович наизуст и започнах да следя какво прави Никон с него. До споменатата вечер обаче Никон не бе сторил нищо необикновено. Сега, след случая с огледалото, той се качи сам на горния кат на кулата, взе папагала, сложи го на светилника и седна да слуша какво ще му говори папагалът. Защото папагалът на кир Аврам често казваше стихотворения, за които нашият господар смяташе, че са от хазарската принцеса Атех и ние, писарите, имахме задача за хазарския глосар на кир Аврам да записваме всичко, което птицата изговори. Тази вечер обаче Севаст не записваше. Само слушаше, а птицата говореше:

Когато птицата спря да говори, аз се почувствах ужасно самотен, така скрит, без пролет в душата, и само споменът за общата ни младост с Никон Севаст оставаше още като светлик във възпоминанията. Хубава светлина, помислих си, но тогава Никон взе птицата и с нож й отряза езика. После пристъпи към Хазарския речник на Аврам Бранкович и започна да хвърля лист по лист в огнището. Включително и последния, на който с ръката на кир Аврам беше написано

Хазарите вярвали, че първият и по-сетнешен човек - Адам, е най-големият брат на Христа и най-малкият брат на Сатаната, създаден от седем части. Създал го бил Сатаната; плътта му е направена от пръст, костите от камъни, очите за зла беда по-бързи от водата, кръвта от росата, дъхът от ветровете, мисълта от облаците, а умът от ангелската бързина. Но не можел да се движи, докато не му вдъхнал душа неговият истински и втори баща, Бог. Когато душата влязла в него, Адам докоснал с левия си палец десния, мъжкия с женския, и оживял. От двата свята - невидимия, духовния, създаден от Бога, и видимия, материалния, творение на несправедливия иконом Дявола, значи само Адам е чедо на двамата създатели и дело на двата свята. Тогава Сатаната затворил в тялото му два паднали ангела и у тях се появила такава похот, че до края на света не ще могат да се заситят и усмирят. На първия ангел името му било Адам, а на втория - Ева. Ева имала вместо поглед мрежи, вместо език въже. Била във формата на Голяма закопчалка или белезница. Адам започнал веднага да старее, защото душата му била прелетна птица в други времена. В началото Адам бил направен само от две времена - мъжко и женско. После от четири (които принадлежали на Ева и неговите синове Каин, Авел и Сет). Но после непрекъснато се умножавало числото на частиците време, затворени в човешкия образ, и тялото Адамово се увеличавало, докато станало огромна държава, подобна на държавата на природата, но с различен състав. Последният смъртен цял живот ще обикаля отвътре главата Адамова, търсейки изход, но няма да го намери, защото вход и изход от Адамовото тяло е намерил само Христос. Огромното Адамово тяло не лежи в пространството, а във времето, ио не е лесно да се обуеш в чудеса и от думите да направиш лоцета. Затова у следващите поколения се преселва не само душата на Адам (преселението на душата всъщност е винаги преселение само на една-единствена душа, онази, Адамовата), ами и всичХи смърти на Адамовите потомци се преселват и връщат в Адамовата смърт, съграждайки така като частици една велика смърт, съответна на Адамовото тяло и живот. Все едно че се преселват бели птици, а от преселението се връщат черни. Когато умре неговият последен потомък, ще умре прочее и Адам, защото в него се повтарят смъртите на всичките негови деца. И тогава като в баснята за враната и чуждите пера ще дойдат Земята, Камъкът, Водата, Росата, Вятърът, Облакът и Ангелът и всеки ще вземе от Адам своето и ще го разпилее. Тежко тогава на онези, които са отпаднали от Адамовото тяло, от тялото на праотеца на човека, защото не ще могат да умрат с него и като него. Те ще се превърнат в нещо друго, а не в хора, затова хазарските ловци на сънища дирят прачовека Адам и съставят своите речници; глосари и азбучници. Трябва обаче да се знае, че хазарите наричали сънища не това, което ние наричаме сънища. Нашите сънища се помнят, докато не погледне човек в прозореца; щом погледне, те се разпръсват и изчезват завинаги. При хазарите не е така.

Те смятали, че в живота на всеки човек има възлови места, частици от времето като ключове. Поради това всеки хазар си имал тояга и по нея като на рабош врязвал състоянията на ясния разум или миговете на върховно осъществяване на живота. Всеки от тези белези на рабоша получавал име на някое животно или скъпоценен камък. И бил наричан сън. Сънят за хазарите прочее не е бил само ден на нашите нощи, а е можел да бъде и тайнствена звездна нощ на нашите дни. Ловците или четните на сънища били свещеници, които тълкували белезите по споменатите рабоши и от тях създавали речници на биографии, но не в древния смисъл на думата като Плутарх или Корнелий Непот. Това били сборници от безименни жития, съставени от онези мигове на просветление, в които човек става част от Адамовото тяло. Защото всеки човек поне за миг от своя живот става част от Адам. Ако се съберат всички тези мигове, получава се тялото на Адам на земята, но не в плът, а във времето. Защото само един дял от времето е осветен, проходим и използваем. Адамовият дял време. Останалото за нас тъне в тъмнина и служи някому другиму. Нашето бъдеще е като рогата на охлюв; то се скрива пред нас, щом докосне нещо твърдо, а вижда само когато е изтеглено до края. Така вижда винаги Адам, защото онзи, който познава смъртите на всички свои хора отнапред до свършека на света, знае и бъдещето на тези хора. Затова само като се присъединим към Адамовото тяло, и ние самите ставаме ясновиждащи и съпритежатели на своето бъдеще. В това е основната разлика между Сатаната и Адам, защото дяволът не вижда бъдещето. Затова хазарите дирели Адамовото тяло, затова женските и мъжките книги на хазарските ловци на сънища означавали нещо като Адамова икона, при което женските обозначавали неговото тяло, а мъжките - неговата кръв. Хазарите, разбира се, знаели, че техните гадатели не могат да достигнат цялото тяло, нито да го представят в своите речници-икони. Те дори често рисували две икони, на които нямало никакъв образ, а два палеца-ляв и десен, женския и мъжкия Адамов палец. Защото всяка част, овладяна в речниците, можела да се раздвижи и оживее едва след като се докоснат двата пръста - мъжкият и женският. Поради това в своите речници хазарите особено се стараели да овладеят тези две части от тялото на Адам и дори се смята, че са успели, но нямали достатъчно време за останалите части. Но Адам има време и чака. Както неговите души се вселяват в децата му и се връщат като смъртите на тези деца в неговото тяло, така и част от неговото огромно тяло-държава може всеки миг да бъде отново убито или да оживее във всеки от нас. Достатъчно е пророческото докосване на пръстите. Мъжкият и женският. При условие, че сме изградили поне една част от Адамовото тяло зад тези пръсти. Че сме станали част от него...

Тези думи на Аврам Бранкович кънтяха в ушите ми през цялото време по пътя, по който тръгнахме по суша, така че Дунав на устието при Черно море беше, както си е в Регенсбург, а в Регенсбург - както е в Шварцвалд при извора. Не изчезнаха тези думи и когато пристигнахме на бойното поле и видях как вятърът бързо гони дима от топовете и бавно - мъглата през Дунава. Тогава, на тринайсетата неделя след Свети Дух 1689 година, сушата престана и видяхме най-големия дъжд в живота си. Дунав отново течеше дълбок, колкото е небето над него, а дъждът стоеше в реката изправен като решетка на висока ограда, разделяйки нашия лагер от турския. И тук, в лагера, на бойното поле, ми се стори, че всеки от нас е дошъл на Дунава по различна причина и че за всекиго мога да кажа какво чака в своята засада. Откакто изгори речника на Масуди и на Бранкович, Никон стана друг човек. Вече нищо не го занимаваше, позволяваше да му четат многократно молитвата, която се чете за самоубийци, и хвърляше едно по едно перата си във водата. Седяха той и Масуди край пъстра кърпа и хвърляха зарове на нея, при което Никон губеше огромни суми, като човек, който не мисли да живее повече. И аз усетих, че той се прощава с живота и се надява, че смъртта ще го намери тук, в боя, по-лесно от всякъде другаде. Кир Аврам Бранкович не беше дошъл на Дунава, за да воюва, макар че той умееше това и го вършеше и сега с успех. Очевидно тук, на Дунава, той имаше определена среща с някого. Масуди седеше и играеше комар, но чакаше да види с кого ще се срещне кир Аврам тук, при Железни врата, понасяйки кръв и дъжд и този злокобен ден на Въздвижение на честния кръст, когато турските топове зачестиха стрелбата. А учителят по сабя на кир Аврам, коптът на име Аверкий Скила, оставаше на Дунава под турската стрелба, защото това беше случай безнаказано да провери върху неприятелски или наши войници (за него беше все едно) един нов удар със сабя, който отдавна беше упражнил, но още не беше проверил действието му върху живо месо и кости. Аз пък седях тук с тях, защото чаках третата част на Хазарския речник. Знаех вече наизуст първите две части - Масудиевата, ислямската, и кир Аврамовата, гръцката част, - оставаше да видя дали ще се появи някой с третата, еврейската част на този глосар, тъй като от първите две личеше, че следва трета. Никон бе изгорил първите две и вече не се страхуваше, че третата ще се присъедини към първите, и поради това нямаше повече работа. Но аз, който помнех наизуст първите две, исках да видя и третата, обаче не знаех как ще стане това. Надявах се на кир Аврам, който, както ми се струваше, чакаше същото, което чаках и аз. Но той не дочака. В сражението турските войници убиха след малко Бранкович и Никон, а Масуди плениха. Заедно с турците на мястото на битката се появи и някакъв червеноок младеж със сключени вежди като крила. Имаше един бял и един риж мустак. Тичаше с прашни вежди и брада, изцапана от изтеклите лиги. Кой би рекъл - помислих си, като го гледах, - че и неговото време заслужава часовник! Но знаех, че това е моят човек. В това време и той падна като покосен и от ръ ката му се изхлузи торба, пълна със ситно изписани хартии. След битката, когато всички се оттеглиха, аз излязох от прикритието и събрах онези листове. Преминах Дунава и във Влашко, в Делския манастир, прочетох еврейските ръкописи от онази торба, като се стараех нищо от това, което пише в тях, да не проумявам и тълкувам. После отидох в Полша да извърша онова, което толкова искаше да осуети Никон Севаст. Потърсих печатар и му продадох и трите хазарски речника: еврейския - намерен на бойното поле, гръцкия - купен по нареждане на Аврам Бранкович, и арабския, който бе донесъл Масуди, четецът на сънища. Печатарят се наричаше Даубманус, страдаше от недъг, който чак в петото поколение узрява и носи смърт, като в дълга игра на дама. Плати ми стаята за два месеца, храната и копчетата за риза и аз записах всичко, което бях научил наизуст. Сега отново работех като разказвач и за пръв път след толкова години вършех и другата работа, работата на писар, която отдавна беше изоставил Никон Севаст. В деня на десетте хиляди витлеемски младенци, през 1690 година, завърших работата в такъв сняг и студ, че ноктите се лющеха. От азбучника на Бранкович, глосара на Масуди и еврейския именник от торбата на червеноокия младеж съставих нещо като Хазарски речник и го дадох на печатаря. Даубманус взе и трите свитъка - червения, зеления и жълтия, и каза, че ще ги отпечата.

Дали е направил това, или не, не знам, а и сам аз не знам, Ваше преосвещенство, добре ли сторих, като постъпих така. Сега знам само, че продължавам да съм гладен за писане и че едва от този глад ми премина жаждата да помня. Сякаш се превръщам в протокалиграфа Никон Севаст..."