Хазарски речник

ATEX

ATEX (VIII век) - име на хазарска принцеса, която живяла по време на юдаизирането на хазарите. Даубманус прилага еврейската версия за нейното име със значението на буквите от името Ат'х:

По буквите са направени заключения и за качествата на хазарската принцеса.

Принцеса Атех била твърде красноречива по време на хазарската полемика. Казала: "Мислите ме навяваха като сняг от небето. После едва се стоплих и върнах към живот..."

Принцеса Атех подкрепила Исак Сангари, еврейския участник в хазарската полемика, като оборила със своите доводи арабския участник, и хазарският каган предпочел еврейската вяра. Според някои мнения Атех пишела стихове и те били запазени в "хазарските книги", които използвал Юда Халеви, еврейският хронист на хазарската полемика. Според други източници Атех първа била съставила и речник или енциклопедия на хазарите с обширни данни за тяхната история, вяра, четци на сънища. Всичко това било римувано в цикъл стихове, наредени по азбучен ред, дори и полемиката в двореца на хазарския владетел била описана в стихотворна форма. Запитана кой ще победи в тази полемика, принцеса Атех казала: "Когато се сражават двама войници, побеждава онзи, който по-дълго лекува раните си." Като от мая набъбвал после Хазарският речник около стихосбирката на принцесата, за която един източник казва, че се нарича За страстите на думите. Ако всичко това е точно, би трябвало принцеса Атех да е първият автор на тази книга, неин прасъздател. Само че в този първообразен речник на хазарски език още не съществували днешните три книги и това бил един речник и един език. От този речник до настоящия е достигнало твърде малко, колкото от мъката на едно куче, която пренасят децата, подражавайки лая му, до друго куче.

Понеже каганът приел молитвеното наметало и Тората със съдействието на принцеса Атех, останалите участници в полемиката били огорчени. Затова ислямският демон наказал Атех да забрави своя хазарски език и всичките си стихове, дори и името на своя любовник, и в паметта й останало само наименованието на един плод с рибешка форма. Преди да се случи това, предусещайки опасността, принцеса Атех наредила да бъдат събрани голям брой говорящи папагали. Така за всяка дума от Хазарския речник в двореца бил донесен по един папагал, всеки от тях бил научен по на една статия и по всяко време можел да каже наизуст стиховете, които се отнасяли, до тази дума. Разбира се, стиховете били на хазарски и папагалите ги декламирали на този език. Когато последвало отричането от хазарската вяра, хазарският език започнал бързо да изчезва и тогава Атех пуснала на свобода всичките папагали, знаещи наизуст Хазарския речник. Казала: "Идете и научете другите птици на своите стихове, защото тук скоро никой няма да ги знае..." Птиците се разлетели по горите на черноморските крайбрежия. Там учели другите папагали на своите стихове, тези други учели трети и така в един миг само папагалите знаели тези стихове и говорели хазарски език. В XVII век на брега на Черно море бил хванат папагал, който можел да декламира няколко стихотворения на някакъв неразбираем език, за който неговият собственик, някакъв цариградски дипломат на име Аврам Бранкович, твърдял, че е хазарски. Наредил един от писарите непрекъснато да записва всичко, което изрече папагалът, надявайки се да проникне в "папагалските стихове", всъщност в поезията на принцеса Атех. Изглежда, че по такъв начин папагалските стихове са дошли до Даубманусовото издание на Хазарския речник.

Трябва да се каже, че принцеса Атех била защитница на най-силната секта на хазарските свещенослужители, така наречените ловци или четци на сънища. Нейната енциклопедия не била нищо друго освен опит да се обединят на едно място бележките, които ловците на сънища с векове събирали, записвайки своя опит. Към същата секта принадлежал и нейният любовник, един от най-известните между тях, въпреки че бил млад. Едно стихотворение на принцеса Атех е посветено на тази секта на първожреци:

Има също така едно предание, че еврейските представители в хазарския дворец спасили принцеса Атех от гнева на арабския и гръцкия мисионер, като издействали вместо нея да бъде наказан нейният любовник и хазарски първожрец от сектата на ловците на сънища. Тя се съгласила и той бил прогонен и затворен в кафез, който висял над водата. Всъщност и това не я спасило от наказанието.

ГОДЕЖЕН ДОГОВОР НА САМУЕЛ КОЕН И ЛИДИСИЯ САРУК

ГОДЕЖЕН ДОГОВОР НА САМУЕЛ КОЕН И ЛИДИСИЯ САРУК (XVII век) - в дубровнишкия архив в досието на тамошния сефард[20] Самуел Коен се пази годежен договор, който гласи:

"Под добро знамение и в благословен час се извърши годеж между Самуел Коен и госпожица Лидисия, дъщеря на почтения старец Шелом Сарук, нека почива в рая, жител на град Солун, и то при следните условия. Първо: майката на момичето, госпожа Сити, нека е благословена между жените, дава като чеиз на гореспоменатата си дъщеря Лидисия един испански дюшек според своите възможности и достойнство, както и моминско рухо. Второ: срокът за сватбата да бъде от днес до две години и половина. Уговорено е между страните, че ако гореспоменатият господин Самуел не дойде по някакви причини в определения срок да се ожени за Лидисия независимо дали по негова воля или поради висши сили, отсега се смятат по закона като неподлежащи на връщане всички накити и пред. мети, които годеникът е дал на годеницата, против което годеникът няма никакво право на възражение и недоволство. А това са следните вещи: гривните, които са й на ръцете, герданите, пръстените, шапката, чорапите и терлиците, общо 24 на брой. Вкупом възлиза на сума от две хиляди и двеста акчета и всичко това е окончателен дар на споменатата девойка, ако той не дойде в уговореното време да се ожени за нея. Освен това гореспоменатият господин Самуел Коен е обвързан и с тежка клетва като всички, които се заклеват под заплаха от отлъчване, да не се сгодява с нито една друга жена на света и да не влиза в брак с друга освен с годеницата си Лидисия.

Всичко това е изготвено и утвърдено според законните правила и господин Самуел положи съответна клетва днес, понеделник, при новолунието на месец шеват, 5442 година, и всичко е вечно и истински потвърдено.

Аврам Хадида, Шеломо Адроке и Йосеф Бахар Израел Алеви - съдии."

На гърба на този документ са написани от ръката на някой от дубровнишките доносници няколко сведения за Коен. Едно сведение отбелязва, че Коен на 2 март 1680 година в разговор на Страдун казал следното нещо:

Второ сведение на дубровнишкия шпионин се отнася до аристократката Ефросиния Лукаревич. През май същата година Самуел Коен срещнал в Лучарице госпожа Ефросиния и я попитал следното:

- Винаги ли си хубава, или в петък вечер, когато душите се променят, не си, та не ме допускаш в това време да те видя?

В отговор госпожа Ефросиния извадила малко светилниче от пояса си, сложила го пред очите си, зажумяла с едното око, а с другото погледнала във фитила. Този поглед изписал Коеновото име във въздуха, запалил фитила и й осветил пътя до вкъщи.

ДАУБМАНУС, ЙОАНЕС

ДАУБМАНУС, ЙОАНЕС (XVII век) - "typographus Ioannes Daubmannus", полски печатар. В първата половина на XVII век издал в Прусия един полско-латински речник, но същото име стои на заглавната страница на един друг речник, който излязъл в 1691 година под заглавие Lexicon Cosri - Continens Colloquium seu disputationem de Religione... Така Даубманус се явява първият издател на книгата, чието второ издание читателят държи сега в ръцете си. Даубманусовото издание на Хазарския речник е унищожено още в 1692 година по нареждане на Инквизицията, но два екземпляра избегнали тази съдба и останали в обръщение. По всяка вероятност материала за този речник с три книги по хазарския въпрос Даубманус е получил от някакъв монах от източноправославния обред, но Даубманус е допълвал получения материал и така той се явява и като редактор на Хазарския речник, а не само като негов издател. Това личи и от езиците, използвани в упоменатото издание. Приложеният латински текст е вероятно Даубманусов, защото монахът едва ли е знаел латински. Самият речник пък бил печатан на арабски, еврейски и гръцки, съответно на сръбски, така както текстът на речника е предаден на издателя.

В противовес на тези сведения един немски източник твърди, че онзи Даубманус, който е издал Хазарския речник през 1691 година, не е едно и също лице с Даубманус, издателя на полския речник от първата половина на XVII век. Според този пруски източник по-младият Даубманус в най-ранно детство бил осакатен от тежка болест. По това време той не се наричал Даубманус, а Яков Там Давид бен Яхя, както било истинското му име. "Проклет да е и денем, и нощем!", казват, че подхвърлила след него някаква продавачка на бои. Не се знае защо е била изречена клетвата, но е имала въздействие. Било началото на първия месец адар, когато момчето се върнало вкъщи по снега, изкривено като сабя. Оттогава ходело, влачейки едната ръка по земята, а с другата държало за косата собствената си глава, защото сама не можела да стои изправена. Затова и се отдало на печатарство, защото в тази работа главата, положена на рамото, не му пречела, а му служела добре. Засмяло се, казало "Мракът е като виделина!" и се главило при истинския Даубманус, онзи по-възрастния Йоан, и не съжалявало. Както Адам кръстил дните от седмицата, така и то сложило име на всяко от седемте книговезки умения, постоянно пеело, избирайки букви от сандъчето, за всяка буква имало различна песен и на пръв поглед можело да се помисли, че не е на нож с болестта си. Но се случило през Прусия да мине един от известните знахари от онова време, един от малцината, които знаели как Елохим венчал Адам с душата. И Даубманус-старши изпратил при знахаря своя Яков Там Давид да се излекува. Защото по това време Яков вече бил младеж, на лицето си имал възможно най-ведрата усмивка, добре посолена усмивка, както казвали, разноцветни крачоли и от пещта, където лете държали яйца на течението от комина, в месец елул ядял бъркани яйца по-бързо, отколкото могат да снасят десет кокошки. Като чул за тази възможност, младежът само погледнал със светнали очи ножа, с който режел хляб, вързал си мустаците на възел и тръгнал, носейки главата си в ръце. Не се знае колко траяло неговото странстване, но Яков Там Давид бен Яхя се върнал в Германия през слънчевия месец сиван здрав, прав и висок, но под ново име. Взел името на своя благодетел Даубманус-старши, който го изпратил гърбав, а го посрещнал здрав с радост и с думите:

- Не може да се говори за половината на душата! Иначе бихме могли да държим едната половина в рая, другата - в ада! Ти си доказателство, че това е така.

И наистина, с новото име младият Даубманус започнал нов живот. Този живот впрочем бил двояк като трансилванска чиния с двойно дъно. Даубманус-младши продължил да се облича контешки и на панаир носел две шапки, една на пояса, друга на главата, като ги сменял от време на време, за да изглежда по-добре. Бил наистина хубав, поникнала му ленена коса през месец ияр и имал хубави лица, колкото има и месец сиван, който разполага с трийсет различни вида дни. Искали вече да го женят. Но бързо се разбрало, че откакто бил оздравял, от лицето му изчезнала онази така позната усмивка. Тази усмивка, която той издухвал от устата, влизайки в печатницата, го чакала вечер пред вратата на работилницата като куче, по навик от предишните години, и той я хващал в полет с горната си устна, както се прихващат изкуствени мустаци, за да не паднат. И усмивката действително се появявала пак. Шушукало се, че когато печатарят хвърлил гърбицата и се изправил, се поддал на страха. "Уплашил се е - говорели около него - от височината, от която сега гледа света, от новите гледки, които не е могъл да познае, и особено от приликата си с останалите хора, които надвишава, докато някога бе по-нисък от всеки друг на улицата."

Под тези улични слухове тайно и шепнешком се носели други, по-тежки, както тинята под водата на реката. Според една от тези страшни приказки източник на някогашните детски радости и подеми на Даубманус, макар че бил болен, било обстоятелството, че така изкривен и гърбав можел да се стигне да суче от себе си и да усети, че мъжкото семе има вкус на женско мляко. Така сам себе си възраждал. А когато се изправил, то вече не било възможно... Може това да са били само приказки, които правят миналото на един човек също така непрозирно, както и бъдещето му, но всеки можел да види, че откакто младият Даубманус бил излекуван, често си правел една необикновена шега с момците в работилницата. Прекъсвал за миг работата, докосвал с едната ръка земята, а с другата хващал главата си за косата и я изправял. Тогава по нея се разливала онази стара, добре посолена усмивка и някогашният Бен Яхя запявал, както отдавна не го били чували. Не било трудно да се извади заключение: печатарят трябвало да пожертва за оздравяването си повече, отколкото получил, и ненапразно говорел: "Германия се връща в сънищата ми като несмлян обяд." Най-лошото било, че работата в печатницата вече не му била мила като преди. Пълнел пушката си с букви и отивал на лов. Но от решаващо значение, както камъкът разделя водите на една и съща река в две морета, била срещата с една жена. Тя била отдалеч, носела виолетови рокли, каквито носят еврейките в Гърция под властта на турците, и била вдовица на един Романьот, който някога правел кашкавал близо до Кавала. Даубманус я видял на улицата. Сърцата им се срещнали в очите, но когато й протегнал два пръста, тя му рекла: "Птиците, които не стават за ядене, се познават по това, че на клона делят пръстите си по двойки вместо по три и един..." И го отблъснала. Това преляло чашата. Даубманус-младши се объркал напълно. Вече бил решил да захвърли всичко и да тръгне нанякъде, когато старият Даубманус ненадейно умрял, а в печатницата на неговия наследник, Даубманус-младши, влязъл една вечер някакъв християнски монах, носейки на ръжен три глави зеле и в торбата сланина, седнал до огъня, където врял котел вода, хвърлил в него сол и сланина, нарязал зелето и казал: "Ушите ми са пълни с Божии думи, а устата ми е пълна със зеле..." Казвал се Николски^А и бил някога писар в манастира "Николе" на същата онази Морава, където менадите разкъсали Орфей. Попитал Даубманус дали би издал книга с малко необикновено съдържание, такова, че вероятно никой не би се решил да я печата. Даубманус-старши или Бен Яхя биха отхвърлили подобно предложение, без да се колебаят, но Даубманус-младши, както бил объркан, видял в това една възможност за себе си. Съгласил се и Николски започнал да диктува наизуст речника, докато не издиктувал след седем дена цялата книга, като дъвчел зелето с резците си, а те били толкова дълги, сякаш растели от носа му. Когато Даубманус получил ръкописа, го дал за набор, без да го чете, и казал: "Знанието е стока, която се разваля, мухлясва за миг. Като бъдещето." Щом бил набран речникът, Даубманус отпечатал един екземпляр с отровно печатарско мастило и веднага седнал да го чете. Колкото повече четял, толкова по-силно действала отровата и Даубманус се изкривявал все повече и повече. Всяка съгласна от книгата засягала по някой орган от тялото му. Гърбицата се връщала, костите отново получавали първоначалния си облик, в който били израсли и се били съединили някога около утробата му, така че по време на четенето дошла отново в положението, с което била навикнала от малка, болките, с които било платено здравето, преминали, главата отново паднала в шепата на лявата му ръка, а дясната се спуснала до земята и в мига, когато я докоснала, лицето на Даубманус отново грейнало като в детството, по него се разляла онази забравена усмивка на блаженство, която съдържала накуп всички негови години, и той умрял. През тази щастлива усмивка от устата му изпаднали последните срички, които прочел от книгата, а те гласели: Verbuт caro factum est, Словото стана плът.

КАГАН

КАГАН - звание на хазарския владетел; идва от еврейската дума коец, която значи свещеник. Първият каган след приемане на юдаизма в хазарското царство се казвал Савриел, а неговата жена - Серах. Името на кагана, който предизвикал "хазарската полемика" и повикал в двореца си евреи, гърци и араби да му тълкуват сънища, не е известно. Според еврейски източници, които привежда Даубманус, преминаването на хазарите в юдаизма се предхождало от един сън на кагана, който той разказал на своята дъщеря или сестра, принцеса Атех, със следните думи:

- Сънувах, че вървя през вода до пояс и чета книга. Водата беше река Кура, мътна, пълна с треви, от онези, които се пият през косата или брадата. От време на време, когато прииждаше някоя по-висока вълна, вдигах книгата нависоко във въздуха да не се намокри и после продължавах четенето. Наблизо имаше вир и трябваше да свърша с четивото, преди да нагазя в него. И тогава ми се яви ангел с птица в ръце и ми рече: "Намеренията ти са угодни Богу, но делата ти не са." Тогава се събудих и отворих очи. И наяве бях до пояс във вода, в същата онази мътна Кура с тревите, държах същата книга в ръка, пред мен пак бе ангелът, както и преди. Същият онзи от съня, с птицата. Затварям бързо очи, но реката, ангелът, птицата и всичко останало са тук, както и преди това; отварям ги - същото. Ужас. Чета отгоре-отгоре от книгата: "Нека не се хвали онзи, който се обува..." и на това място затварям очи, но виждам продължението и дочитам започнатото изречение със затворени очи: "... както онзи, който се е събул." В този миг птицата изпърха от ангела и аз отново повдигнах клепачи. Виждаше се как птицата отлита. Тогава разбрах: няма вече затваряне на очите пред истината, няма спасение в жуменето, няма нито сън, нито действителност, нито бдение, нито заспиване. Всичко е един й същ съединен вечен ден и свят, който се е увил около теб като змия. Тогава видях голямото далечно щастие като малко, но близко; голямото нещо схванах като празно, а малкото като своята любов... И сторих, каквото сторих.

КОЕН, САМУЕЛ

КОЕН, САМУЕЛ (1660-24.IX. 1689)- дубровнишки евреин, един от авторите на тази книга. Прогонен от града през 1689 година, починал на път за Цариград, изпадайки в летаргия, от която не се събудил.

Съвременниците описват Самуел Коен като човек висок, с червени очи, с един бял мустак въпреки младостта му. "Откакто го знам, му е студено. В последните години малко се посгря" -казала за него по някакъв повод майка му, госпожа Клара. Според нейните думи нощем насън той пътувал много и надалеч, та понякога поради това се събуждал уморен и кален или куцал с единия крак, докато не си починел от сънищата. Майка му твърдяла, че чувства някакво особено неразположение, докато Коен спи, което обяснявала с това, че насън той не се държал като евреин, а като друговерец, който дори в събота язди и пее, сънувайки понякога осмия псалом, онзи, който се пее, когато човек иска да намери изгубена вещ, но по християнски начин. Освен джудезмо Коен говорел италиански, латински и сръбски, но насън бърборел на някакъв странен език, който наяве не знаел и за който по-късно се разбрало, че е влашки. При погребението на лявата му мишница имало страшен белег като от ухапване. Копнеел да посети Йерусалим и насън наистина виждал един град на брега на времето, крачел по неговите улици, настлани със слама и поради това тихи, пребивавал в кула, пълна с шкафове, на големина колкото по-малка черква, и чувал чешма като дъжд. Но скоро установил, че градът, който сънувал и за който бил сигурен, че е Йерусалим, изобщо не е свещеният град, а Цариград, както неопровержимо можело да се потвърди от една гравюра на Цариград, която Коен набавил, събирайки стари карти на небето и земята, на градовете и звездите, и познал в нея улиците, площадите и кулите, които сънувал. Коен имал безспорни качества, но според мнението на госпожа Клара те съвсем не били насочени към нещо практично. По сенките на облаците пресмятал с каква бързина летят ветровете в небето, добре помнел дадени отношения, дюкяни и цифри, но лесно забравял хора, имена и предмети. Дубровничани го запомнили как стои винаги на едно и също място, до прозореца на стаичката си в гетото, с ниско сведен поглед. В действителност той държал на пода в стаята си книги и ги четял прав, обръщайки страниците с пръстите на босия крак. Требинският Сабляк паша чул веднъж, че в Дубровник има един евреин, който изработва хубави конски перуки, и така Коен постъпил на служба при пашата, където доказал, че препоръките не били напразни. Поддържал конското гробище на пашата, добре подредено над морето, и плетял перуки, които в празник и на походи нахлузвали на главите на пашовите врани коне. Коен бил доволен от своята работа, а самия паша виждал рядко. Но затова пък се срещал с пашовите момци, сръчни със сабята и на седлото. Така сравнил себе си с тях и забелязал, че насън е някак си по-бърз, отколкото наяве. Установил това и го проверил по свойствен за него, точен начин. Насън видял как стои сам под една ябълка с извадена сабя. Било есен в съня и той чакал така, с оръжие в ръка, да духне вятър. Когато това станало, почнали да падат ябълки с тъпи удари, сякаш се чували конски копита. Поел със сабята първата, която политнала от клона, и я разполовил. Когато се събудил, било есен като в съня, взел на заем сабя, отишъл на вратата на Пила и слязъл под моста. Там имало ябълка и той зачакал да духне вятър. Когато духнал и започнали да падат ябълки, разбрал, че не ще стигне със сабята нито една. Така и станало и Коен се убедил, че насън е по-бърз и по-умел със сабята, отколкото наяве. Може би защото насън се упражнявал, а наяве - не. Често сънувал как в тъмнината държи сабя в дясната ръка, на лявата намотава дълга камилска юзда, някой затяга в тъмното другия й край. Ушите му били пълни с гъст мрак и той чувал през този мрак как някой вади сабя срещу него и как в тъмнината се насочва стоманата към лицето му, но усещал безпогрешно това и препречвал своето оръжие, заставайки на пътя на свистенето и невидимото острие, което наистина се стоварвало от мрака със скърцане върху неговата сабя.

Подозрението спрямо Самуел Коен и наказанията, които последвали, се появили изведнъж от повече страни и по повече причини. Бил обвинен в непозволено влизане във верска разправа с дубровнишките йезуити, в поддържане на връзки с една аристократка християнка и в еретично есенско учение. Като оставим настрана свидетелстването на един католически монах, че публично пред пълния с хора Страдун изял с лявото око една птица, както си летяла.

Започнало се с крайно необикновеното посещение на Самуел Коен в йезуитския манастир в Дубровник на 23.IV.1689 година, което завършило със затвор. Упоменатото утро видели Коен да бърза по тесните стълби към йезуитите, слагайки усмихнат лулата си в зъбите, защото бил видял насън как се пуши лула, та почнал да пуши и наяве. После позвънил на входа на манастира и когато му отворили, започнал да разпитва монасите за някакъв християнски мисионер и светец, който бил около осемстотин години по-възрастен от него, чието име не знаел, но знаел целия му живот наизуст: и как учил в Солун и Цариград и мразел иконите, и как някъде в Крим учил еврейски, и как покръствал в християнската вяра заблудените в хазарското царство, при което водел брат си да му помага. Умрял - допълнил Коен - в Рим през 869 година. Молел монасите да му кажат името на този светец, ако го знаят, и да посочат неговото житие. Йезуитите обаче не пуснали Коен дори до прага. Изслушали каквото казал, кръстейки непрестанно устата му, и тозчас пратили полицаи да го хвърлят в тъмница. Защото, откакто през 1606 година в черквата "Света Богородица" синодът анатемосал евреите, в Дубровник било забранено на жителите на гетото да говорят каквото и да било за християнската вяра и нарушението се наказвало с 30 дена затвор. Докато Коен излежавал своите 30 дена, размазвайки въшки по пейките, случили се две неща, които си струва да се споменат. Еврейската община взела решение да се извърши опис на Коеновите книжа и по същото време се появила една жена, която се заинтересувала за съдбата на Коен.

Госпожа Ефросиния Лукаревич, видна благородничка от Лучарице, всеки ден в пет часа следобед, щом сянката на кулата на Минчета паднела от другата страна на крепостта, вземала порцеланова лула, пълнела я с най-жълт тютюн, презимувал в стафиди, палела я с парче тамян или треска борина от остров Ластово, давала на някакво момче от Страдун сребърна пара и пращала запалената лула на Самуел Коен в затвора. Момчето я предавало запалена на Коен и я връщало изпушена от затвора обратно в Лучарице на упоменатата госпожа Ефросиния.

Тази госпожа Ефросиния, по произход от властелинския род Геталдич-Крухорадич, била омъжена в дома на дубровнишки благородници от рода Лукари и се прочула както с необикновената си красота, така и с това, че никой никога не бил виждал ръцете й. Говорело се. че на ръцете си има по два палеца, че вместо малкия пръст на същото място растял още един палец, така че всяка ръка можела да бъде и лява, и дясна. Казват, че това можело да се види добре на един портрет, довършен тайно от госпожа Лукаревич; там се виждало как държи до гърдите си някаква книга, прихваната с ръка с два палеца. Като изключим този разказ, госпожа Ефросиния живеела подобно на всички други от нейното съсловие, не е имала, както се казва, звънче на ухото. Само понякога като омагьосана си позволявала да посещава маскарадите, които правели евреите в гетото. По това време дубровнишките власти не забранявали тези еврейски театрални представления и госпожа Ефросиния веднъж дори предоставила на комедиантите и маскираните една своя дреха, "синя, на жълти и червени ивици", за главната женска роля, която се изпълнявала също от мъже. През февруари 1687 година в "пасторалната игра" женската роля се паднала на Самуел Коен и той играл овчарката, облечен в споменатата синя рокля на госпожа Лукари. Отбелязано е в доносите, представени на дубровнишките власти, че на шпионите им направило впечатление, как странно се държал "жидът Коен", "не както в комедия". Маскиран като овчарка, "цял в свила, ширитчета и гайтани, сини и червени, под белило и червило, та лицето му не можело да се познае", Коен имал да "изрецитира" любовно признание, "изпято в стихове", към някакъв пастир. Но вместо към него посред представлението той се обърнал към госпожа Ефросиния (в чиято рокля бил облечен) и за обща изненада й подарил огледало и "думи любовни", както следва:

Госпожа Ефросиния приела учудващо спокойно тази постъпка и богато възнаградила изпълнителите с портокали. Нещо повече, когато напролет дошло време за миропомазване и госпожа Лукари повела дъщеря си на черква, всички видели, че тя носи в черквата и някаква кукла, облечена в синя рокля, скроена точно от онази материя на жълти и червени ивици, в която "рецитирал жидът Коен на маскарада в гетото". Като видял това, Коен викнал, показвайки куклата, че неговото чедо водят на миропомазване, че това дете на неговата любов - неговото "отроче обично", водят в храма, макар и християнски. Същата вечер госпожа Ефросиния срещнала Самуел Коен пред черквата "Света Богородица" тъкмо в часа, когато гетото се затваряло, подала му края на своя колан да го целуне, отвела го на този колан като на юзда и в първата сянка му дала ключ, като му посочила къщата в Приеко, където щяла да го чака следващата вечер.

В уреченото време Коен се намерил пред една врата, която имала ключалка на дръжката на бравата, така че ключът трябвало да се мушне с обърнато нагоре перо, а самата дръжка да се издърпа нагоре, за да се влезе. Озовал се в тесен коридор, чиято дясна стена била като всички стени, а лявата била съставена четвъртити каменни колонки стьлбовидно се разширявала наляво. Като погледнал през тези колонки, пред него се открило свободно пространство, в дъното на което под светлината на месечината бучало морето. Но това море не се простирало към хоризонта: то стояло в него отвесно като завеса, чийто долен край се набира, люлее се и завършва с пяна. На колонките под прав ъгъл било прикрепено нещо като желязна ограда и тя пречела да се доближи съвсем; по това Коен заключил, че цялата лява стена на коридора всъщност е стълбище, поставено отвесно на страничната му част, така че било неизползваемо, защото стъпалата били изправени вляво от краката, а не под тях. Той тръгнал покрай тази стена-стълба, отдалечавайки се все повече от дясната страна на коридора, и някъде по средата на пътя отведнъж изгубил почва под краката си. Паднал ребром върху едно стъпало-колонка и при опита си да стане разбрал, че по-нататьк подът не може да се използва за стъпване, защото се превръщал в стена, въпреки че не се бил променил. Стъпаловидната стена пък се била превърнала в използваема стълба, оставайки каквато си е била, само светлината, която по-рано се виждала в дъното на коридора, сега се намирала високо над Коен. По тези стълби той се изкачил лесно до светлината и до стаите на горния етаж. Преди да влезе, погледнал през оградата в дълбината и видял морето такова, каквото го знаел: то бучало, разлято в бездната под краката му. Когато влязъл, госпожа Ефросиния седяла боса и плачела в косата си. Пред нея на трикрако столче имало цървул, в цървула - малък хляб, а на носа на цървула горяла затъкната вощеница. Под косата се виждали разголените гърди на госпожа Ефросиния, които имали клепки и вежди, като че са очи, и от тях като черни погледи капело някакво черно мляко. С ръцете си с по два палеца чупела парчета хляб и ги пускала в скута си. Когато се наквасвали от сълзите и млякото, ги хвърляла на пода пред краката си, а краката й имали на пръстите вместо нокти зъби. Със събрани стъпала дъвчела с тези зъби лакомо хвърлената храна, но понеже нямала никаква възможност да я гълта, сдъвканите залци се търкаляли в прахта около нея...

Като видяла Коен, тя го притиснала до себе си и го отвела в спалнята. Същата нощ го взела за любовник, напоила го с онова черно мляко и казала:

- Недей да сучеш прекалено много, за да не остарееш, защото това, което тече от мен, е времето. Отначало то подсилва, а после обезсилва...

След тази нощ, прекарана с нея, Коен решил да премине в нейната, християнската вяра. Открито говорел за това като в унес и цялата работа се разчула, но все пак нищо не станало. Когато доверил намерението си на госпожа Ефросиния, тя му казала:

- В никакъв случай не прави това, защото, ако искаш да знаеш, и аз не съм от християнската вяра, или по-точно казано — християнка съм само временно, и то по мъж. Всъщност аз по определен, твърде сложен начин спадам към твоя, към еврейския свят. Може да си забелязал, че понякога на Страдун е възможно да се съгледа добре позната наметка на съвсем непозната личност. Всички, както и аз, сме с такива наметки. Аз съм дявол, името ми е сън. Идвам от еврейския пъкъл, от Геената, седалището ми е от лявата страна на Храма, между духовете на злото, рожба съм на Гебура, на който има надпис: "Atque hinc in illo creata est Gehenna." Аз съм първата Ева, наричам се Лилит, знаех името на Йехова и се скарах с Него. Оттогава летя в Неговата сянка между седемстепенните значения на Тората. в сегашния образ, в който ме виждаш и обичаш, съм създадена от смесването на Истина и Земя; имам трима бащи и нито една майка. И нямам право да крача назад. Ако ме целунеш по челото, ще умра. Ако ти минеш в християнската вяра, ще умреш заради мен. Там ще те поемат сатаните на християнския Ад и те ще се грижат за теб, а не аз. Ще бъдеш завинаги изгубен за мен и извън моя обсег. Не само в този, но и в другия, бъдещия живот...

Така дубровнишкият сефарад Самуел Коен останал какъвто си бил. Но независимо от това мълвата не спряла, когато той се отметнал. Името му било по-бързо от самия него и с това име вече ставали неща, които тепърва щели да се случат на Коен. Чашата преляла на Заговезни през 1689 година в Неделята на светите апостоли. Веднага след Заговезни дубровнишкият артист Никола Риги бил изправен пред съда и дал показания във връзка с простъпката, която извършил със своята трупа. Бил обвинен, че в комедията подиграл видния дубровнишки евреин Папа-Самуел и други евреи, като ги включил в маскарада, а Самуел Коен измъчвал пред целия град. Артистът се защитавал, твърдял, че нямал представа, че под карнавалната маска е Коен. Както всяка година, щом се промени цветът на вятъра и младежите устройват увеселения, Риги и артистът Кривоносович подготвили и този път "джудиат", карнавална игра с герой евреин. Тъй като Божо Попов-Сарака с дружината си млади благородници тази година се отказал, хората от простолюдието решили за Заговезни сами да си подготвят карнавал. Наели волска кола, издигнали бесило в нея, а Кривоносович, който и по-рано бил играл евреин, си набавил риза от корабно платно и шапка от рибарска мрежа, направил си рижа брада от коноп и написал завещанието, което в "джудиатите" евреинът обикновено чете преди смъртта си. В уреченото време се срещнали, вече предрешени с маските на лицата, и Риги се клел пред съда, че мислел, че в колата возят, както и друг път се случвало на Заговезни, Кривоносович, който, преоблечен като евреин, стои под бесилката и понася удари, заплювания и други унижения според изискването на пиесата. Натоварили значи всички артисти, палача и “Чифутина" на колата и потеглили през града от черните към белите монаси, играейки комедията. Обиколили площада и се запътили към "Света Богородица" и Лучарице. Пътем Риги, в ролята на палач, при големия фонтан откъснал носа от маската на мнимия евреин (на артиста Кривоносович, маскиран като евреин, както смятал), при Табора му опърлил брадата, при малкия фонтан го оставил на тълпата да го плюе, на площада пред двореца (ante Palatium) му откъснал ръката (направена от слама в чорап) и не забелязал нищо необикновено, освен че при друсането на колата от устата на маскирания излизали къси неволни подсвирквания. Когато в Лучарице пред дома на властелина Лукаревич дошло време "чифутинът" да бъде обесен според обичайния сценарий, Риги му нахлузил примката на врата, все така сигурен, че под маската се намира артистът Кривоносович от тяхната трупа. Но тогава вместо завещание онзи под маската прочел някакво стихотворение или нещо бог знае какво, и то обръщайки се, както си бил с примката на врата, към госпожа Ефросиния Лукаревич, която с коса, измита с яйце от зелен кълвач, стояла на балкона на двореца си. Този текст в никакъв случай не приличал на завещанията на евреина от "джудиата", а, напротив, гласял:

Чак тогава, понеже подобни думи се произнасят по-скоро в някои маскаради с обяснения в любов, отколкото в "джудиатите", и понеже съвсем не звучали като завещание на евреина, артисти и зрители разбрали, че нещо не е в ред; Риги се досетил и свалил маската на онзи, който четял. Тогава за изненада на всички присъстващи вместо артиста Кривоносович се появил истинският евреин от гетото Самуел Коен. Този чифутин изтърпял доброволно всичките удари, унижения и заплювания вместо Кривоносович, а за това Никола Риги в никакъв случай не можел да носи отговорност, след като не е знаел, че вози под маската Коен, който платил на Кривоносович да му отстъпи мястото, но да не казва никому. Така за общо учудване се установило, че Риги няма вина за оскърблението и изтезанието, нанесени на Самуел Коен, а, напротив, Самуел Коен е престъпил закона, според който по Заговезни е забранено на евреите да се смесват с християните. Тъй като Коен неотдавна бил пуснат от затвора където бил хвърлен заради посещението му при йезуитите, новата присъда наклонила везните този чифутин, комуто "косите били натежали" и който някъде из Херцеговина поддържал конско гробище на турците, да бъде прогонен от града. Не се знаело само дали еврейската община ще застане зад Коен и ще го защити, което би отложило присъдата, ако не и да я промени. Чакало се прочее да се изкаже гетото, докато Коен отново лежал в ареста.

А в гетото решили, че не трябва да чакат дълго като за огън през зимата. При пълнолунието на месец ияр същата година раби Абрахам Папо и Исак Нехама прегледали и описали хартиите и книгите в Коеновото жилище. Защото съобщението за неговото посещение при монасите разтревожило не сам йезуитите, а и гетото.

Когато дошли пред жилището, там нямало никой. Позвънили и по звука на звънеца познали, че ключът е в звънеца. Бил закачен за езичето му. В стаят горяла свещ, въпреки че майката на Коен я нямало.

Намерили един хаван за канела; мрежа за спане, окачена така високо, че в нея можело да се чете книга, прикрепена за тавана над очите; кутия с пясък, парфюмиран с лавандула; един трираменен свешник с надписи на всяко от рамената, които определяли трите човешки души: нефеш, руах и нешама[22]. На прозореца имало цвете и по вида му посетителите заключили, че е под закрилата на звезда от съзвездието Рак. На полиците покрай стените лежали леут, сабя и 132 калъфа от червено, синьо, черно и бяло зебло и в тях ръкописи на Коен или негови преписи от чужди ръкописи. На едно блюдо с перо, потопено във восък за запечатване, било записано упътване за лесно и бързо събуждане: за да се разсънел човек, достатъчно било да напише която и да е дума и веднага щял да бъде съвсем буден - до такава степен писането само по себе си било свръхестествена, божествена, а не човешка работа. На тавана над мрежата за спане имало много думи и букви, записани при събуждане. Вниманието на посетителите привлекли три от книгите, намерени на пода на помещението до самия прозорец, където обикновено четял Коен. Очевидно ги бил прелиствал от време на време и това четене приличало на вид многоженство. На пода лежало краковско издание на книгата на дубровнишкия поет д-р Дидак Исайе Коен (починал 1599 г.), наречен Дидак Пир - De illustri-busfamiliis (1585); до него била книгата на Арон Коен Zekan Aron (Ароновата брада), издадена във Венеция през 1637 година, с препис на Ароновия химн за Исак Юшурун (починал в дубровнишките тъмници), а накрая и Хубавият зехтин (Semen Atov) на Шаламун Оеф, дядо на Арон Коен. Ясно било, че книгите били подбирани по семеен принцип, но нищо повече от този факт не могло да се извлече. Тогава раби Абрахам Папо отворил прозореца. Тъкмо бил задухал южнякът и вятърът влетял в стаята. Раби разтворил една от книгите, ослушал се за миг как трептят страниците на течението, и казал на Исак Нехама:

- Слушай, не ти ли се струва, че тази шепне думата "нефеш, нефеш, нефеш"?

После раби оставил следващата книга да проговори и ясно и гласно се чуло как на вятъра страниците й, разлиствайки се, изговаряли думата "руах, руах, руах".

- Ако третата изговори думата "нешама" - забелязал Папо, - ще знаем, че книгите викат Коеновата душа.

И щом Абрахам Папо разлистил третата книга, и двамата чули да шепне думата "нешама, нешама, нешама"!

-Книгите спорят за нещо, което е в тази стая - заключил раби Папо, - някои вещи тук искат да унищожат други вещи.

Седнали и загледали неподвижно в стаята. Изведнъж на свещника се появили пламъци, като че ги били повикали книгите със своя шепот. Един пламък се отделил от светилника и заплакал на два гласа и раби Папо казал:

- Първата, най-младата душа на Коен плаче за тялото и тялото му плаче за душата.

После тази душа се приближила до леута на полицата и почнала да докосва струните, от което се чула тиха свирня - душата придружавала своя плач със свирня. "Понякога привечер - плачела Коеновата душа, - ако слънцето съзре очите ти, близката пеперуда може да ти се стори далечна птица, прелитаща пътеката ти, или от ниско пролетялата радост високо излетяла тъга..." Тогава вторият пламък се издължил и приел човешки образ, застанал пред огледалото и почнал да се облича и маже с белило. При това фигурата носела при огледалото балсамите червилата и ароматните масла' като че едва в него можела да определи и огледа какви са на цвят, но се белосвала, без да се поглежда в огледалото, сякаш се бояла да не се повреди. Така правила, докато не се превърнала напълно в Коеновия образ с червените му очи и един бял мустак. После взела от полицата сабята и се присъединила към първата душа. Третата Коенова душа, най-старата, в това време трептяла високо под тавана във вид на светулка или пламъче. Докато първите две души се притискали до полицата с ръкописите, третата страняла от тях, гледала враждебно от своя ъгъл под тавана, изстъргвала буквите, изписани над мрежата за спане, където пишело:

Сега раби Папо и Исак Нехама заключили, че душите на Коен са се скарали за торбите с ръкописите, но те били толкова много, че не могли всичко да прегледат. Тогава раби Абрахам попитал:

- Мислиш ли за цветовете на торбите същото, което и аз?

- Нямат ли те цветовете на пламъка? - забелязал Нехама. -Да ги сравним със свещта. Тя има няколко пламъка: син, червен, черен; този трицветен пламък пари и винаги е в досег с материята, която изгаря, с фитила и маслото. На върха, над този трицветен пламък, има друг, бял пламък, който не пари и свети, поддържан от долния трицветен пламък; следователно е огън, който се храни с огън. Мойсей е стоял на планината в онзи бял пламък, който не пари, а свети, докато ние стоим в подножието на планината в онзи трицветен огън, който изяжда и подпалва всичко освен белия пламък, който е символ на най-голямата и най-скрита мъдрост. Да потърсим прочее онова, което търсим, в белите торби!

Те не били много - колкото за една зобница. Намерили едно издание на Юда Халеви, издадено в Базел през 1660 година, снабдено с превод на текста на арабски и еврейски от раби Иехуда Ибн Тибон и придружено с латински превод на издателя. В останалите торби имало ръкописи на Коен и между тях вниманието на посетителите привлякла първо бележката под заглавие

Хазарите виждали в сънищата на хората букви и издирвали в тях прачовека, предвечния Адам Кадмон, който бил и мъж, и жена. Вярвали, че на всеки човек се пада по една буква от азбуката и че всяка от тези букви представлява част от тялото на Адам Кадмон на земята и че в сънищата на хората тези букви се съчетават и оживяват в Адамовото тяло. Но тези букви и езикът, записан с тези букви, не е този, с който си служим ние. Хазарите вярвали, че знаят къде е границата между двата езика и двете писмена, между Божието слово - давар, и нашето човешко слово. Границата, твърдели те, минава между глаголите и съществителните! А именно: тетраграмата - тайното Божие име, което още александрийската септанта крие под невинната дума kirios, не е съществително, а глагол. Също така трябва да имаме наум, че Авраам е имал предвид глаголите, които е използвал Господ при сътворението на света, а не съществителните. Езикът, с който си служим, се състои прочее от две неравноправни сили,чийто произход съществено се различава. Защото глаголът, лотосът, законът, представата за верните постъпки, за правилното и целесъобразно отношение, е предхождал самия акт на сътворението на света и на онзи, който ще действа и влиза в отношения. А съществителните са възникнали едва след сътворението на тварите на този свят, и то за да ги обозначат. Така имената се явяват като дрънкулка на шапката, след Адам, който казва в своя 138 псалом: "Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш." Обстоятелството, че на съществителните е отредено да лежат в природата на човешките имена, е само едно доказателство в повече, че не спадат към онази поредица думи, които съставят Божието име. Защото Божието име (Тората) е глагол, а не съществително, и този глагол започва с алеф. Бог е гледал в Тората, когато е сътворявал света, и така думата, с която започва светът, е глагол. Нашият език прочее разполага с два пласта - с един божествен пласт и с друг със съмнителен произход, свързан по всяка вероятност с Геената, с пространството на север от Господа. Така адът и раят, миналото и бъдещето, се съдържат още в езика и писмената на езика.

И в буквите на езика! Тук се показва дъното на сянката. Земната азбука е огледало на небесната и тя разделя съдбата на езика. Ако използваме заедно и съществителните, и глаголите, въпреки че глаголите стоят много над съществителните, защото нито възрастта, нито произходът им са еднакви, тъй като глаголите са произлезли преди Сътворението, а съществителните - след него, всичко това важи и за азбуката. Буквите, с които се записват съществителните, и буквите, с които се отбелязват глаголите, не могат прочее да бъдат от един и същ вид и отколе са разделени на два вида знаци, но днес са смесени в нашите очи, защото забравата лежи в окото. Както буквите от земната азбука отговарят всяка на по една част от човешкото тяло, така буквите от небесната азбука отговарят всяка на част от тялото на Адам Кадмон, докато белите места между буквите означават ритъма на движението на тялото. Но понеже не е допустимо съпоставяне на божията и човешката азбука, едната от тях винаги се отдръпва да направи място на другата и обратно, когато другата се разпростира, първата е в отстъпление. Това важи и за писмената на Библията- Библията непрестанно диша. На моменти в нея блестят глаголите, а после, щом се отдръпнат, започват да чернеят съществителните, само че ние не можем да видим това, както не можем да прочетем какво пише черният огън по белия огън. Така и тялото на Адам Кадмон от време на време изпълва нашето същество или като в отлив го напуща според това, дали небесната азбука е в настъпление или отстъпление. Буквите на нашата азбука се явяват наяве, а буквите на небесната азбука се явяват в нашите сънища, пръснати като светлина и пясък по водите на земята, в мига, когато божиите писмена нахлуят и изтласкат човешките писмена от нашето заспало око. Защото насън се мисли с очите и ушите, в говора насън няма съществителни, използват се само глаголи и само насън всеки човек е цадик[23], не може да бъде убиец... Аз, Самуел Коен, автор на тези редове, подобно на хазарските ловци на сънища се спускам в краищата на тъмната страна на света и се опитвам да извлека от нея заточените там искри божии, но може да ми се случи и моята душа да остане пленена там. От буквите, които събирам, и от буквите на онези, които са вършили това преди мен, съставям книга, която, както са казвали хазарските ловци на сънища, ще представлява тялото на Адам Кадмон на земята...

Взрени в полумрака, двамата мъже прехвърлили остатъка от останалите бели торби и не намерили в тях нищо друго освен десетина подредени по азбучен ред думи, нещо, което Коен бил нарекъл Хазарски речник (Lexicon Cosri), а което те възприемали като наредени по азбучен ред знания за хазарите, за тяхната вяра, за техните обичаи и за всички хора, свързани с тях, с тяхната история и с тяхното преминаване в юдаизма. Това бил материал, подобен на онзи, който много векове преди Коен Юда Халеви бил разработил в своята книга за хазарите, но Коен отивал подалеч от Халеви, в смисъл, че се опитвал да навлезе по-подробно във въпроса, кои са били онези у Халеви ненаименувани християнски и ислямски участници в хазарската полемика. Коен се стараел да открие имената на тези двамина, както и аргументите им, и да изготви биографиите им за своя речник, който - както смятал той - трябвало да обхване и статии, които са били пренебрегнати в еврейските източници за хазарския въпрос. Така в Коеновия речник са намерени и бележки за житието на някакъв християнски проповедник и мисионер, очевидно същия, за когото Коен разпитвал йезуитите, но те били непълни, без името, което тъй и не успял да научи, и не можели да се включат в речника. "Юда Халеви - записал Коен към тази недовършена биография, - неговите издатели и другите еврейски коментатори и източници споменават поименно само един от тримата участници в религиозната полемика в двореца на хазарския каган. Това е еврейският представител, Исак Сангари, който изтълкувал съня за посещението на ангела при хазарския владетел. Останалите участници в полемиката - християнския и ислямския, староеврейските източници не споменават поименно, казват само, че единият е философ, а за другия, арабина, дори не споменават дали е убит преди или след полемиката. "Може би по света - пишел по-нататьк Коен - още някой събира документи и сведения за хазарите, както е правел това Юда Халеви, и съставя сборник на източниците или речник, както правя аз. Може това да е някой, който не е от нашата вяра, а християнин или човек на ислямския закон. Може би съществуват някъде по света други двама, които търсят мен, както аз търся тях. Може би те сънуват мен, както аз тях, и жадуват за онова, което аз знам, защото за тях моята истина е тайна, както за мен тяхната истина е скрит отговор на моите въпроси. Ненапразно се казва, че всеки сън е една шейсетина от истината. Може би ненапразно аз сънувам Цариград и в него себе си като човек, съвсем различен от този, който съм в действителност - изкусен на седлото и бърз със сабята, малко куц и набожен, но по друг начин, различен от моя. В Талмуда пише: "Нека върви да му се изтълкува сънят пред тримата!" Кои са моите трима? Не са ли край самия мен - онзи вторият, християнският изследовател на хазарите, и онзи третият, ислямският? Три вери ли има в душите ни вместо една? Дали двете мои души ще отидат в ада и само една в рая? Или както винаги когато се изучава книгата за Сътворението на света, са необходими троица, а един не е достатъчен и аз основателно копнея за другите двама, както може би те за третия. Не зная, но знам и положително съм усетил, че моите три души се борят в мен и една от тях носи сабя и е вече в Цариград; другата се двоуми, плаче и пее, свирейки на леут, а третата е срещу мен. Тази трета не се обажда или все още не стига до мен. Затова сънувам само онзи първия, със сабята, а онзи с леута не сънувам. Защото рав Хисда каза: "Неразтълкуваният сън е като писмо, което не е прочетено", а аз го обръщам и казвам обратното: "Непрочетеното писмо е като сън, който не е сънуван." Колко ли сънища са ми пратени, които никога не съм получил и изсънувал? Не знам, но зная, че една от моите души може да отгатне произхода на другата душа, гледайки в челото на човек, който спи. Усещам, че частите на моята душа могат да се срещнат сред други човешки същества, сред камилите, сред камъните и тревите; нечий сън е взел материал от тялото на моята душа и зида от него своята къща някъде надалеч. Защото моите души търсят за усъвършенстването си съдействието на други души, така душите помагат на душите. Аз знам, моят Хазарски речник обхваща всичките десет цифри и двайсет и двете букви на еврейската азбука; от тях може да се създаде светът, но ето че аз не умея. Не ми достигат някои имена, поради това някои вукви няма да бъдат попълнени. Как бих искал да мога вместо речник с имена за статиите да взема само глаголи! Но това човек не може. Защото буквите, които отбелязват глаголите, идват от Елохим, не са ни познати и не са човешки, а божии, и само буквите, които отбелязват съществителните и имената, онези, които идват от Геената, от дявола, създават моя речник и са ми достъпни. Трябва значи да се държа за имената и за дявола..."

- Баал халомот! Бълнува ли той? - извикал раби Папо, като дошли до това място в Коеновите записки.

- Аз пък мисля нещо друго - отвърнал Нехама и угасил свещта.

- Какво мислиш? - попитал раби Папо и угасил свещника, при което душите прошепнали всяка своето име и изчезнали.

- Мисля - отвърнал Нехама в пълна тъмнина, така че мракът на стаята се смесил с мрака на устата, - мисля дали за него е Землин, Кавала или Солун.

- Солун, еврейската майка? - зачудил се раби Папо. - Дума да не става. Трябва да го изпратим за бомбаджия в Сидерокапса!

- Ще го изпратим в Солун при годеницата му - завършил другият старец замислено и излезли, без да палят светлина.

Вън ги посрещнал южнякът и им посолил очите.

Така била решена съдбата на Самуел Коен. Бил прогонен от Дубровник и както може да се заключи от известията на полицията, простил се с познайниците си "на Свети апостол Тома в 1689 година по жега, от която се скубели опашките на добитъка, а Страдун бил пълен с птичи пера". Този ден привечер госпожа Ефросиния облякла мъжки дрехи и излязла така, както излизат уличниците. Коен отивал тази вечер за последен път от аптеката към Спонза и тя хвърлила пред него сребърна пара под залива на Гарище. Той вдигнал монетата и приближил в тъмното. Първом се дръпнал, мислейки, че е мъж, но я познал, щом го докоснала с пръсти.

- Недей отива - казала му тя, - всичко може да се уреди със съдиите. Само кажи. Няма изгнание, което да не може да се замени с малко лежане в морските затвори. Комуто трябва, ще омотая малко златни ескудо в брадата и няма да се налага да се разделяме.

- Аз трябва да тръгна не защото съм прогонен - отвърнал Коен, - за мен тези техни писания струват колкото песента, която птицата улулица повръща, като лети. Аз трябва да вървя, защото ми е крайно време вече. От детинство сънувам, че се бия в мрака със сабя и куцам насън. Сънувам на език, който наяве не разбирам. Сега е двайсет и втората година оттогава и е време сънят ми да се сбъдне и обясни. Или сега, или никога. А ще се сбъдне там, където го сънувам - в Цариград. Защото не току-така виждам насън тези криви улици, направени, за да убият вятъра, тези кули и водата под тях...

- Ако не се срещнем повече в този живот - казала тогава госпожа Ефросиния, - ще се видим в някой друг, бъдещ живот. Може ние да сме само корени на душите, които ще поникнат един ден от нас. Може твоята душа да е бременна и да роди някога моята душа, но преди това двете трябва да изминат отредения им път...

- И така да е, в този бъдещ свят няма да се познаем. Твоята душа не е Адамовата, онази, която е прогонена в душите на всички по-сетнешни поколения и е осъдена да умира наново с всеки от нас.

-Ако не така, ще се срещнем по друг начин. И аз ще ти кажа как да ме познаеш. Тогава ще бъда мъж, но ще имам същите ръце, каквито имам сега - с по два палеца, така че всяка от тях може да бъде и лява, и дясна...

При тези думи госпожа Ефросиния целунала пръстена на Коен и се разделили завинаги. Смъртта на госпожа Лукаревич, която последвала наскоро и била толкова ужасна, че е възпята в народните песни, не могла да хвърли сянка върху Коен, защото по времето, когато умряла госпожа Ефросиния, самият той вече бил изпаднал в своята летаргия, в съня без завръщане и събуждане.

В началото мислели, че Коен ще отиде при своята годеница Лидисия в Солун и че там ще се ожени, както препоръчвала еврейската общност в Дубровник. Но той не постъпил така. Тази вечер си напълнил лулата, а на сутринта я изпушил в лагера на требинския Сабляк паша, който се стягал за поход във Влашко. Така Коен въпреки всичко се запътил към Цариград. Но никога не стигнал дотам. Очевидците сред придружителите на пашата, които дубровнишките евреи подкупили с растителни бои за лен, за да им разкажат за края на Коен, съобщават следното:

Тази година пашата пътувал със свитата си на север, а през цялото време облаците над тях летели на юг, като че им отнасяли паметта. Това не било добър знак. Гледали ловджийските си кучки, докато препускали през уханията на босненските гори като през годишни времена, и останали в шабачкия конак в нощта, когато месецът потъмнял. Тогава един жребец на пашата си счупил крака на река Сава и той повикал своя пазач на конското гробище. Коен обаче спял така дълбоко, че не чул повикването, и пашата го ударил с бича между очите, теглейки удара като от кладенец така, че гривната на ръката му се счупила. Коен мигновено се събудил и отишъл да свърши работата си тичешком. След този случай на Коен за известно време му се губят следите, защото от лагера на пашата той се прехвърлил в Белград, който е бил в ръцете на австрийски части. Знае се, че в Белград ходил в голямата двуетажна къща на турските сефаради, пълна с течение, което виело по коридорите - в еврейския дом "абхехам" с повече от сто стаи, петдесет кухни и трийсет мазета. По улиците на града край реките гледал платени боеве между деца, които се биели до кръв като петли, докато хората покрай тях се обзалагали. Квартирувал в стария хан, в една от 47-те стаи, собственост на тамошния немски евреин Ашкенази, и там намерил книга за тълкуване на сънища, написана на ладино[24]. Привечер гледал как над Белград камбанариите на черквите орат облаците като рала.

"Като стигнат края на небето - записал, - се обръщат и през нови облаци вървят обратно..." Когато Сабляк-пашовият отряд излязъл на Дунава, една от четирите райски реки - онази, която символизира алегоричния пласт в Библията, Коен отново се присъединил към тях. Тогава се случило нещо, което му спечелило благоразположението на пашата. Пашата водел в похода един добре платен грък, леяр на топове. Със своите калъпи и сечива той изостанал на един ден ходене след отряда и щом оповестили първите схватки със сърбите и австрийците, пашата наредил да се излее в Железни врата топ с три хиляди лакътя обсег и гюллета от по два египетски кантара всяко. Защото от лумпарда (топа), казвал пашата, ще изгинат пилците в яйцата и ще пометнат лисиците, а медът ще се вгорчи по кошерите. Наредил да пратят Коен за гърка. Но бил шабат и Коен, вместо да тръгне с коня, легнал да спи... На сутринта той избрал една камила, потомка на двугърба мъжка и едногърба женска, която прекарала лятото намазана с катран и сега била готова за път. Повел и един кон "веселяк", от онези, които пущат на кобилите, за да ги предразположат, преди да пуснат айгър да ги покрие. Сменяйки камилата с коня, Коен взел два дни за един и свършил работата. Когато пашата го запитал изненадан къде и кой го е учил да язди, Коен отвърнал, че се е упражнявал насън. Този отговор много допаднал на пашата и той подарил на Коен обица, която се слага в носа. Когато топът бил излят, започнали да обстрелват австрийските позиции. Сабляк заповядал на своята част да се придвижи и към сръбските позиции се спуснали всички, включително и Коен, който вместо сабя носел зобница, въпреки че в нея, както се знаело, нямало нищо ценно, а обратното, само стара, ситно изписана хартия в бели торби. - Под небето, гъсто като чорба - разказвал очевидецът, - налетяхме на някакъв окоп, където заварихме само трима души, а останалите бяха побягнали. Двама войници хвърляха зарове, без да дават пет пари, че ние нападаме. Край тях пред шатрата като в несвяст спеше богато облечен конник и само неговите кучета се нахвърлиха върху нас. Нашите съсякоха завчас единия от онези комарджии и прободоха с копие заспалия конник. Той се привдигна на лакът, както беше прободен, и погледна Коен, който падна от погледа му като от куршум и хартиите му се разпиляха от зобницата. Пашата запита дали Коен е убит, на което онзи другият комарджия отговори на арабски и каза:

- Ако се казва Коен, тогава не го е улучил куршум, ами го е оборил сън...

Това излезе истина и тази необикновена приказка спаси живота на комарджията за този ден. Защото човешката дума е като глад. Невинаги има една и съща сила...

Краят на сведението за Самуел Коен, евреин от дубровнишкото гето, разказва за последния му сън, за тежката и дълбока летаргия, в която се понесъл като в дълбоко море без връщане. Това последно сведение за Самуел Коен дал на требинския Сабляк паша онзи комарджия, комуто бил пощаден животът в сражението. Това, което той казал на пашата, остава завинаги зашито в една свилена шатра на Дунава и до нас са достигнали само откъслеци от разговора през зелената тъкан, която не пропуща дъжд. Комарджията се казвал Юсуф Масуди и бил четец на сънища. Можел в чужд сън да улови заек, та какво остава за човек, и служел при конника, когото събудили с копие. Този конник бил виден и богат човек, наричал се Аврам Бранкович и само хрътките му стрували колкото една лодка барут. За него Масуди твърдял нещо направо невероятно. Уверявал Сабляк паша, че Коен в своя тежък сън сънувал тъкмо Аврам Бранкович.

- Ти казваш, че си четец на сънища? - попитал пашата Масуди. - Можеш ли тогава да прочетеш и съня на Коен?

- Разбира се, че мога. Аз виждам вече какво сънува: тъй като Бранкович умира, той сънува смъртта на Бранкович.

При тези думи пашата сякаш се оживил.

- Значи - заключил бързо - Коен може сега да преживее това, което не може нито един смъртен: сънувайки Бранкович, който умира, той може да преживее смъртта и да остане жив?

- Така е - съгласил се Масуди, - но не може да се събуди да ни разкаже това, което е видял насън.

- Но затова пък ти можеш да видиш как той сънува тази смърт...

- Мога и утре ще ви поднеса сведение за това, как умира човек и какво усеща...

Никога нито Сабляк паша, нито ние бихме могли да узнаем дали комарджията е предложил това, за да продължи живота си с един ден, или защото действително е можел да погледне в Коеновия сън и там да открие смъртта на Бранкович. Пашата все пак преценил, че си струва да опита. Казал, че всеки утрешен ден струва колкото неупотребена подкова, а вчерашният - колкото паднала камилска подкова, и оставил Масуди жив до другия ден.

Тази нощ Коен прекарал за последен път в сън; огромният му нос стърчал като цяла птица през усмивката в съня, а тази усмивка била подобна на остатък от отдавна опразнена трапеза. Масуди не се отделил от възглавницата му до сутринта, а когато съмнало, анадолецът бил толкова променен от бдението, като че ли са го били с бич в сънищата, които четял. А прочел в тях следното:

Бранкович сякаш не умирал от раната, нанесена с копие. Изобщо не усещал тази рана. Усещал много повече от една рана и броят на раните се умножавал с голяма бързина. Чувствал, че стои някъде високо, на някакъв каменен стълб, и брои. Било пролет, духал вятър, който плетял плитки от клоните на върбите и всички върби от Мориш до Тиса и Дунав имали плитки. Нещо като стрели се забождали в тялото му, но действието протичало по обратен ред; при всяка стрела най-напред усещал раната, после пробождането и накрая болката преставала, чувало се свистенето във въздуха и най-накрая се изпъвала тетивата, с която била пратена стрелата. Така, умирайки, преброил стрелите от една до седемнайсет, тогава паднал от стълба и престанал да брои. В това падане се сблъскал с нещо твърдо, неотместимо и огромно. Но това не било земята. Била смъртта. От този удар раните му се пръснали на вси страни, така че една друга вече не могли да се усетят, и чак тогава се отпуснал на земята, вече мъртъв.

А после в същата тази смърт той умрял и втори път, въпреки че изглеждало, че в нея вече няма място и за най-малката болка. Помежду пробожданията от стрели умирал успоредно с още една смърт, но съвсем различна, умирал с незрялата детска смърт и се боял само, че няма да успее достатъчно бързо да свърши тази огромна работа (защото смъртта е тежка работа) и че в същото време, когато дойде падането от стълба, трябва да свърши и тази друга смърт. Затова се напъвал и бързал. Лежал в това неподвижно бързане зад пъстра стайна печка, иззидана във формата на малка като детска играчка черква с червени и златни кубета. Топли и ледени болки се изтръгвали от него в стаята, като че се измъквали на свобода от тялото му и бързо сменяли годините. Мракът се разпространявал като влага, всяка стая в къщата чернеела другояче и само прозорците още били натоварени с последната светлина на деня, попребледняла от тъмнината в стаята. Някой тръгнал тогава от невидимо преддверие, носейки свещ, и сякаш на страничната греда на вратата имало толкова черни стълбове, колкото страници има в книга, прелистил ги набързо, постоянно отмествайки светлината, и влязъл. В това време нещо потекло от него и той изпикал цялото си минало и останал празен. А после сякаш придошла вода и навън нощта се качила от земята на небето, а на него отведнъж му опадала цялата коса, като че смъкнали перука от главата му, която вече била мъртва.

И тогава в съня на Коен се явила и третата Бранковичева смърт. Била едва забележима, скрита от нещо, което можело да бъде много натрупано време. Като че стотина години стояли между двете първи Бранковичеви смърти и тази трета, която едва се съзирала от мястото, на което стоял Масуди. Отпървом Масуди помислил, че сега Бранкович умира със смъртта на осиновения си син Петкутин, но понеже знаел как бил свършил Петкутин, бързо заключил, че това не била Петкутиновата смърт. Тази трета смърт била бърза и къса. Бранкович лежал в странна постеля и някакво момче грабнало възглавница и почнало да го души с нея. През това време Бранкович мислел само за едно - че трябва да вземе яйцето, което било на нощната масичка, и да го счупи. Бранкович не знаел защо е нужно това, но докато го душели с възглавницата, знаел, че това е единственото важно нещо. Същевременно той разбирал, че човекът е открил с огромно закъснение своя вчерашен и утрешен ден, милион години след появяването си - най-напред утрешния, а после вчерашния. Открил ги е в една отдавнашна нощ, когато в мрака угаснало настоящето, притиснато и бързо прекъснато между миналото и бъдещето, които през тази нощ толкова пораснали, че скоро се съединили. И сега било така. Настоящето угасвало удушено между две вечности - миналата и бъдещата, и Бранкович умрял за трети път в мига, когато миналото и бъдещето се сблъскали в него и го раздробили, тъкмо в мига, когато успял да счупи онова яйце...

Тогава отведнъж Коеновият сън останал празен като пресушено корито на река. Било време за събуждане, но вече нямало кой да сънува Коеновата действителност, както това вършел Бранкович, докато бил жив. И така и с Коен трябвало да се случи това, което се случило. Масуди видял как в Коеновия сън, който се превръщал в предсмъртен стон, от всички неща, които го обкръжавали, започнали да падат като капки съществителните и светът станал девствено чист като в първия ден на Сътворението. Само десетте първи цифри и онези букви от азбуката, които означавали глаголи, блестели над вещите около Коен като златни сълзи. И тогава той разбрал, че цифрите на десетте заповеди са също глаголи и че се забравят последни при забравянето на един език и остават като отзвук дори когато самите заповеди са изчезнали от паметта.

В този миг Коен се събудил в своята смърт и пътеката пред Масуди изчезнала, защото през видимостта се спуснал воал, на който пишело с вода от реката Ябок:

"Защото вашите сънища са дни в нощите."

LIBER COSRI

LIBER COSRI - заглавие на латинския превод на книгата за хазарите от Юда Халеви, който се появил в 1660 година. Преводачът Джон Бъкстьрф (John Buxtorf, 1599-1664) дал успоредно със своя латински превод и еврейската версия. Бъкстърф бил син на баща със същото

име и презиме и рано бил насочен към библейски, равински и средновековен еврейски език. Превеждал на латински и Маймонид (Базел, 1629) и взел участие в една дълга публична полемика с Луис Капел за надредните знаци в Библията и за буквите, които означават гласните. Превода на книгата на Халеви той издал в Базел през 1660 година, прибавяйки предговор, от който се вижда, че е използвал венецианските издания с еврейския предговор на Ибн Тибон. Смятал както Халеви, че гласните са душата на буквите и следователно на всяка от 22-те съгласни се падат по три гласни. Четенето в действителност е замеряне на хвърлен камък с друг камък, при което съгласните са камъните, а тяхната бързина са гласните. Според него в Ноевия ковчег по време на Потопа били натоварени и седем цифри, и то във вид на гълъби, защото гълъбът умее да брои до седем. Само че тези цифри не са имали знак на съгласни, а на гласни писмена.

Въпреки че "Хазарската преписка" добила известност веднага след 1577 година, за широката общественост тя станала достъпна едва с изданието на Бъкстьрф от 1660 година, защото в притурката приложил и писмото на Хисдай Ибн Шапрут и отговора на хазарския цар Йосиф.

ЛУКАРЕВИЧ (LUCCARI), ЕФРОСИНИЯ

ЛУКАРЕВИЧ (LUCCARI), ЕФРОСИНИЯ (XVII век) - дубровнишка благородничка от рода Геталдич-Крухорадич, омъжена за един от благородниците от семейство Luccari. В своя дворец имала кафез със сойка, чието присъствие в дома е лековито, и на стената гръцки часовник, който по празници свири тропари и кондаци. Казвала, че отварянето на всяка нова врата в живота е неизвестност като хвърлянето на карти, а за своя богат съпруг - че вечеря с тишина и вода. Била известна със свободното си държане и твърде красива; защитавала през смях твърдението, че плътта и честта не вървят заедно, и имала по два палеца на всяка ръка. Постоянно била с надянати ръкавици, дори и по време на обяд, а обичала червени, сини и жълти ястия и носела рокли в тези цветове. Имала две деца, дъщеря и син. Една нощ седемгодишната дъщеря видяла през прозореца, който делял нейната стая от майчината, как майка й ражда. В присъствието на своята птица в кафеза госпожа Ефросиния родила малко брадато старче с шпори на босите крака, което, идвайки на света, извикало: "Гладен грък и на небето ще иде", прегризало собствения си пъп и тозчас изтичало някъде, като грабнало вместо дрехи нечия шапка и повикало пътем сестра си по име. Оттогава момиченцето онемяло, нито се водело, нито се карало и било настанено далеч в Конавле никой да не го вижда. Говорело се, че на госпожа Ефросиния й се случвали такива неща, защото била седнала на хляба и понеже поддържала тайна връзка с някакъв евреин от дубровнишкото гето на име Самуел Коен. На обвиненията в свободно държане госпожа Ефросиния отговаряла презрително, че ум на заем не ще.

- Честно казано, ако имаше стотина хубави, яки млади благородници, които не си пилеят дните, бих се полакомила! Но в Рагуза и за стотина години те не могат да се появят. А кой може да чака сто години?

На другите обвинения изобщо не отвръщала. А именно: говорело се, че като момиче била призрак, като се омъжила, станала вещица, а след смъртта си щяла да стане вампирка за три години, но това, третото, не всички го вярвали, защото се смятало, че вампирите най-често са турци, по-рядко - гърци, а евреи изобщо нямало. А за госпожа Ефросиния се шушукало, че всъщност е от Моисеевата вяра.

Както и да е. Когато Самуел Коен бил прогонен от Дубровник, госпожа Ефросиния не останала равнодушна; говорело се, че ще умре от мъка, и оттогава като камък на сърцето си нощем държала свит собствения си юмрук, от двете страни на който бил сгънат по един палец. Но вместо да умре, една сутрин тя изчезнала от Дубровник, видели я после в Конавле, после в Данча следобед как седи на гроб и се реши, а още по-късно - как пътува на север до Белград и след това слиза на Дунава да дири своя любовник. Когато чула, че Коен е умрял при Кладово, вече не се върнала вкъщи. Остригала се и заровила косата си и повече нищо не се знае за нея. Смята се, че нейната смърт е възпята в една народна песен с дълъг и тъжен стих, чута в Котор през 1721 година и запазена само в италиански превод под наслов "Латинка девойка и влашкият войвода Дракула". Преводът на песента е осакатен, но се знае, че освен героинята на песента, в която прозира съдбата на госпожа Ефросиния, във войводата Дракула трябва да се вижда личността на име Влад Малеску, действително живял на границата между XVII и XVIII век в Трансилвания. Накратко, песента дава следните данни:

МУКАДАСИ АЛ-САФЕР

МУКАДАСИ АЛ-САФЕР (VIII—IX век) - най-добрият измежду четците и ловците на сънища. Според преданието изработил мъжката част от хазарската енциклопедия, а женската част съставила принцеса Атех. Ал-Сафер не искал да пише своя дял от енциклопедията, или от хазарския речник, за съвременниците и за потомците, а я съставил на древния хазарски език от V век, който никой от неговите съвременници не разбирал; писал го главно за предците, за тези, които някога сънували своя дял от тялото на Адам Кадмон, дял, който никога вече нямало да бъде сънуван. Хазарската принцеса Атех била любовница на Ал-Сафер и една легенда разказва как той миел гърдите й с брадата си, натопена във вино. Ал-Сафер свършил в заточение, а причината била според един източник недоразумението между принцеса Атех и хазарския каган. Недоразумението предизвикало едно писмо на принцесата, което тя никога не изпратила, но то все пак попаднало в ръцете на кагана. Тъй като било написано за Ал-Сафер, предизвикало ревността и гнева на кагана. То гласяло:

Според други източници (Даубманус ги свързва с ръкописа на каирската синагога) това писмо или стихотворение изобщо не е било отправено към кагана, а към самия Ал-Сафер и се отнасяло за него и за Адам Кадмон. Във всеки случай писмото предизвикало ревност или политическа завист у кагана (защото ловците на сънища били силна опозиционна секта на принцеса Атех, която се противопоставяла на кагана). Ал-Сафер бил наказан, като го затворили в железен кафез, окачен на едно дърво. Принцеса Атех чрез сънищата си му пращала всяка година ключ от своята спалня - само с това можела да облекчи страданията му, като подкупвала демоните за кратко време да го подменят с някой измежду хората и да сложат него в кафеза вместо Ал-Сафер. Така животът на Ал-Сафер се състоял от части от живота на други хора, които се редували да му заемат по някоя своя седмица. Междувременно влюбените си разменяли послания по особен начин: той врязвал със зъби по няколко думи по корубата на костенурка или рак, уловени в реката под кафеза, и ги пускал обратно във водата, а тя му отговаряла по същия начин, пускайки своите любовни послания, написани на живи костенурки, в реката, която се вливала в морето под кафеза. Когато дяволът отнел на принцеса Атех спомена за хазарския език и я накарал да го забрави, тя престанала да пише, но Ал-Сафер продължавал да праща послания, опитвайки се да й припомни своето име и думите на нейните стихотворения. Неколкостотин години след този случай на брега на Каспийско море били хванати две костенурки, по които били изписани послания. Посланията на една жена и на един мъж, които са се обичали. Костенурките продължавали да вървят заедно и на тях можело да се прочетат посланията на влюбените. Мъжкото послание гласяло:

Женското послание било по-късо, само от няколко думи:

Мукадаси е погребан в гроб, който има формата на коза.

САНГАРИ, ИСАК

САНГАРИ, ИСАК (VIII век) - равин, еврейски представител в хазарската полемика. Едва от XIII век се споменава като познавач на Кабалата и предводител на хазарите в юдаизма. Особено наблягал на ценността на еврейския език, но знаел и много други езици. Смятал, че разликата между езиците е в следното: Всички езици освен божия са езици на страдания, речници на болките. "Забелязал съм - казва той, - че през някакъв процеп на времето или в мен изтичат страданията, защото иначе досега трябваше да са много повече. Същото важи и за езиците." Р. Гедаля (около 1587 г.) твърди, че отговорите на Исак Сангари в хазарския дворец били давани на хазарски език. Според Халеви Сангари ползвал учението на раби Наум Писаря, които е записал как са се учели мъдреците от пророка. "Чувал съм това от раби Маяш - пише Сангариевият учител раби Наум, а Сангари съобщава това на кагана, за да отбележи Халеви всичко заедно, - чувал съм това от раби Маяш, който се е учил от "чифтовете", а те са приели това от пророка като заповед, дадена на Мойсей в Синайската планина. Те внимавали да не пренесат учението на отделни хора, както се вижда от следната заръка, която един старец дал преди смъртта си на своя син:

"Сине мой, подчини за в бъдеще своето убеждение, онова, на което съм те учил, на убеждението на четворица посочени ти хора." "Защо - попитал синът - ти не си подчинил своето на тяхното убеждение?" "Затова - отговорил старецът, - защото аз приех своето убеждение от мнозина, които от своя страна също са го учили от мнозина. Така аз запазих своята собствена традиция, а те се придържаха към своята. А ти си учил само от една личност - от мен. Но е по-добре да изоставиш учението на една личност и да възприемеш учението на по-голям брой хора..."

За Сангари се казва, че осуетил идването на арабския участник на полемиката в хазарския дворец, като издействал полемиката да се състои във време, когато кометите нямало да помогнат на арабския представител и цялата му вяра можела да се побере в стомна с вода. Между другото и самият Сангари едва пристигнал на тази полемика. Даубманус привежда по този повод следното предание:

След като пристигнал в хазарския дворец, Сангари по време на полемиката с християнския и ислямския представител разтълкувал на хазарския каган един сън и с това го спечелил заедно с останалите хазари да мине в еврейската вяра, онази, която чака от бъдещето повече, отколкото от миналото. Изречението, което казва насън ангелът на кагана и което гласи: "Твоите намерения са угодни Богу, но делата ти не са", обяснил, като го съпоставил с притчата за Адамовия син Сет.

"Има огромна разлика - казал Исак Сангари на кагана - между Адам, когото е създал Йехова, и неговия син Сет, когото е създал Адам. Следователно Сет и всички хора след него са божие намерение, но човешко дело. Оттук трябва да се прави разлика между намерението и делото. Намерението и у човека е останало чисто, божествено, глагол или логос, който предхожда действието като проект на действието, но делото е земно, носител на името - Сет. В него качествата и недостатъците са едно в друго като кухи кукли, които се скриват една под друга. И само така може да се разгадае един човек, ако от него се свалят една по една кухите кукли, по-голямата камбана от по-малката. Затова не бива да мислиш - заключил Сангари, - че ангелът в съня те е упреквал; напротив, няма нищо по-погрешно от такова тълкуване. Той просто е искал да ти покаже какво е всъщност твоето естество..."

ТИБОН, ИЕХУДА ИБН

ТИБОН, ИЕХУДА ИБН (XII век) - преводач на Книга за хазарите на Юда Халеви от арабски на еврейски. Преводът се появил в 1167 година, а за това, че е неуеднаквен, има две обяснения: първото, че по-късните печатни версии са били осакатени от ръцете на християнската Инквизиция; второто, че всичко е зависело не само от Тибон, но и от обстоятелствата. Преводът бил верен, когато Ибн Тибон, превеждайки, бил влюбен в своята годеница, добър, когато бил сърдит, разтеглен, когато духали ветровете, дълбок - през зимата, ако валял дъжд, коментирал и преразказвал оригинала, а ако се чувствал щастлив, преводът му бил погрешен.

Когато свършвал някоя глава, Тибон постъпвал като древните александрийски преводачи на Библията - давал на някого да му чете превода, четецът се движел и все повече се отдалечавал от него, а Тибон стоял и слушал. С отдалечаването текстът губел части във вятъра, зад ъглите, преминавал през храсти и дървета, препречвали му се врати и огради, лишавал се от съществителни и гласни, чупел се на стълбите и най-сетне, тръгвайки като мъжки глас, завършвал пътя като женски глас, при което от далечината се чували само глаголите и цифрите. После при връщането на четеца се случвало обратното и Тибон поправял превода въз основа на впечатленията, получени при това четене в движение.

ХАЗАРИ

ХАЗАРИ - войнствен народ, който между VII и X век населявал Кавказ, имал силна държава, флота на две морета, Каспийско и Черно, ветрове колкото рибите, три столици - лятна, зимна и военна, и години, високи колкото борове. Изповядвали непозната днес вяра, дълбоко почитали солта, храмовете си дялали в подземните скали от сол или в солените планини. Според Халеви приели юдаизма в 740 година, а последният хазарски каган - Йосиф, установил връзка дори с испанските евреи, защото плувал в седмия ден, когато земята кълне човека и когато тази клетва сама подкарва кораба от сушата. Тази връзка се прекъснала, когато русите в 970 година завзели хазарската столица и унищожили хазарската държава. След това част от хазарите се претопили в източноевропейските евреи, други части от този народ се претопили в арабите, турците и гърците, така че днес се знае само за онези малки оазиси от хазарско население, което все още е съществувало без език и вяра в самостоятелни общини до Втората световна война (1939) в Източна и Средна Европа, а после е изчезнало напълно. Еврейската форма на тяхното име е кузари (мн. ч. кузарим). Обикновено се смята, че при хазарите само благородниците са приели юдаизма; между другото в Панонската низина между VII и X век е съществувал център на юдаизма, който понякога се приписва на хазарите (Челаревo). Друтмар Аквитански около 800 година във Вестфалия споменава "gentes Hunorum que ab et gazari vocantur", подчертавайки, че хазарите били обрязани и принадлежали към Моисеевата вяра и че били силен народ. У Кинам в XII век се казва, че хазарите живеят според Моисеевите закони, но не напълно. Кагани евреи споменават арабски източници от X век (Ибн Руста, Ищакхри, Ибн Хаукал).

Любопитни данни за хазарите съдържа едно съчинение, наречено "Хазарска преписка". Запазено най-малко в две версии, от които едната по-изчерпателна, това съчинение все още не е докрай научно осветлено. Съхранява се в Оксфорд и представлява преписка на еврейски език между Йосиф, цар на хазарите, и Хисдай Ибн Шапрут от мавърска Испания, който в средата на X век писал на хазарския цар, молейки го да му отговори на следните въпроси:

В отговора е мотивирана хазарската полемика, която предхождала преминаването на хазарите в юдаизма.

Във връзка с тази полемика има и един друг източник, който не е запазен до наши дни. В статията за хазарите в своето издание Даубманус се позовава на съчинението За хазарския въпрос (вероятно на някаква латинска версия). От заключителните редове на съчинението се вижда, че в неговите най-стари части става дума за сведението, което по всяка вероятност е използвал при подготовката си еврейският представител раби Исак Сангари, преди да отпътува за хазарската мисия, където взема участие в известната полемика. Съчинението в запазените му части гласи:

За името хазари - хазарската държава се нарича царство на кагана или каганат и от нейното наименование е изчезнало названието на първоначалното хазарско царство, което е предхождало каганата и го е създало с меч. Хазарите в собствената им държава се наричат неохотно с това име. Винаги използват някакво друго наименование, избягвайки името хазари. В земите към Крим, където има и гръцко население, наричат хазарите негръцко население или гърци, които не са приели християнството; на юг, където има евреи, ги наричат нееврейски групи; на изток, където има араби, частично настанени в хазарската държава, наричат самите хазари неислямизирано население. Онези хазари, които са приели някоя от чуждите вери (еврейска, гръцка или арабска), тук вече изобщо не ги броят за хазари, а ги смятат за евреи, гърци или араби, и обратно - малкото на брой случайно преминали в хазарска вяра в хазарска среда наричат каквито са били преди покръстването, тоест не ги смятат хазари, а пак - гърци, евреи или араби, въпреки че са от хазарска вяра. Така наскоро един грък, вместо да каже за някакъв човек, че е хазар, се изрази по следния начин: "В каганата наричат бъдещи евреи онези, които не са се присъединили към гръцката вяра, а говорят хазарски". В хазарската държава могат да се срещнат учени евреи, гърци или араби, които твърде добре познават хазарското минало, книги и паметници, говорят за тях с похвала и подробно, някои дори пишат хазарска история, но на самите хазари това не е разрешено и те не смеят Да говорят за собственото си минало и да съчиняват книги.

Хазарският език е музикален, на него добре звучат стиховете, които чух, но не запомних; казват, че ги е съчинила една хазарска принцеса. Този език разполага със седем рода; тоест освен мъжки, женски и среден род има и род за евнуси, за безполови жени (онези, които е осакатил и окрал арабският дявол), за онези, които си сменят пола, независимо дали са мъже, които се превръщат в жени, или обратно, и за прокажените, които с болестта си трябва да получат и нов облик в говора, така че всеки, с когото влязат в разговор, веднага да открива болестта им. В разговор различно произношение имат момичетата и момчетата и мъжете и жените, защото момчетата учат арабски, еврейски или гръцки според това, дали живеят в краища, където има гърци, в части, където евреите са смесени с хазари, или в места, откъдето идват сарацини и перси. Поради това при момчетата в хазарския език се чува еврейското камеш, холем и шурек, голямо, средно и малко "у" и средно "а". А момичетата не учат еврейски, гръцки или арабски и тяхното произношение е по-друго и по-чисто. Знае се, че когато изчезва един народ, най-напред изчезват неговите най-висши слоеве и книжнината заедно с тях; остават само книгите на закона, които народът знае наизуст. Точно това може да се каже и за хазарите. В тяхната столица цената на проповедите на хазарски език е висока, на еврейските, арабските и гръцките - съвсем ниска или тези проповеди са безплатни. Странно е това, че хазарите, когато се намерят извън своята държава, избягват да показват един другиму, че са хазари, предпочитат да се разминават, без да си откриват произхода, и крият, че говорят и разбират хазарски, и то повече от своите, отколкото от чужденците. В самата страна в обществените и административните служби повече се ценят онези, които не показват добро познаване на хазарски, въпреки че това е официалният език. Затова често пъти и онези, които добре знаят хазарски, умишлено говорят този език с грешки, с чуждо произношение и ударение, от което извличат очевидна полза. Дори за преводачи, да речем, от хазарски на еврейски или от гръцки на хазарски, се вземат такива, които правят грешки в хазарския език или се преструват, че грешат.

Съдебна институция - според хазарските закони за едно и също нещо в пределите на държавата, където живеят част от евреите, се наказва с изпращане за една-две години гребец на галера; в частта, където има араби, наказанието е половин година, а там, където живеят гърци, за същото изобщо не се изпраща на галера; в централната част на държавата обаче, която единствена се нарича хазарски окръг (въпреки че хазарите навсякъде са мнозинство), за същото нещо падат глави от раменете.

Сол и сън - буквите на хазарската азбука носят наименования според ястията, които се солят, цифрите имат имена според видовете сол, а хазарите познават седем вида сол. Само от соления поглед на Бога не се старее, иначе хазарите смятат, че се старее от погледи, било свои върху собственото тяло, било чужди, защото погледите орат и разпарят телата около себе си с най-различни и най-смъртоносни сечива, които създават техните страсти, омрази, намерения и копнежи. Хазарската молитва е плач, защото сълзите са част от Бога, тъй като, подобно на бисерна раковина, винаги съдържат на дъното малко сол. Жените понякога взимат кърпа, навиват я колкото пъти могат и това им е молитвата. Хазарите са въздигнали съня в култ. Смята се, че онзи, който е изгубил сол, не може да заспи. Оттам е вниманието, което в техните среди се оказва на съня, но това не е всичко, има и нещо друго, което не можах да схвана, така както от колата не се чува пътят. Те смятат, че личностите, които населяват миналото на всеки човек, лежат в спомените като пленени или прокълнати; не могат да се променят, не могат да направят друга крачка освен крачката, която някога вече са направили, не могат да се срещнат с друг освен с онези, с които някога са се срещнали, не могат дори да остареят. Единствената свобода, която е дадена на предците, на цели умрели народи от бащи и майки, съдържащи се в спомените, е периодичното отдъхване в нашите сънища. Тук, в сънищата, тези личности от спомените придобиват малко леко осребрена свобода, раздвижват се, срещат се с някое ново лице, сменят си партньорите в омразата и любовта и получават нищожна привидност на живот. Поради това сънят има видно място в хазарската вяра, защото миналото, затворено завинаги в себе си, получава малко свобода и нови възможности в сънищата.

Преселения - за старите хазарски племена се смята, че след всеки десет поколения са се преселвали и при всяко преселение от войнствен ставали търговски народ. Изведнъж вместо сръчност в сабята и копието добивали способност да си представят каква е цената на един кораб, къща или ливада в звъна на дукати, а каква - в сребро. Има различни обяснения, но на мен ми изглежда най-убедително онова, което казва, че ставали безплодни в този цикъл и трябвало да се преселват, за да запазят вида си и да възобновят плодовитостта. А след това, щом по пътя плодовитостта им била възстановена, се връщали в родината и отново хващали копията.

Верски обичаи - хазарският каган не позволява вярата му да се меси в държавните и военните работи. Той казва: "Ако сабята имаше два върха, щеше да се нарича търнокоп." Това становище е еднакво както според хазарската, така и според еврейската, гръцката или арабската вяра. Но от едно блюдо кой сит, кой гладен. Защото, докато нашата или гръцката и арабската вяра са пуснали корен и в други държави и имат силната външна защита на нашите едноплеменници и на други народи, хазарската вяра е единствената в държавата, която няма външна защита и така под един и същ натиск тя най-много страда, а това означава, че тези три вери се засилват за нейна сметка. Пример е неотдавнашният опит на кагана да намали монашеските владения в страната и да съкрати броя на храмовете с по десет за всяко вероизповедание. Тъй като хазарските черкви и досега са били по-малко от еврейските, арабските или гръцките, очевидно е, че и тук най-силно засегната е хазарската църква. Това може да се види на всяка крачка. Хазарските гробища например загиват. В онези части на държавата, където има гърци като в Крим, евреи като в Таматара или араби и перси на персийската граница, хазарските гробища все по-често се слагат под ключ, забранява се погребението по хазарски обред и пътищата са пълни с хазари смъртници, които пътуват, за да умрат в онази част на своята земя, където около столицата Итил хазарските гробища още са отворени. Душа в зъби носят, а целият път е пред тях. "Миналото за нас не е достатъчно дълбоко - оплакват се хазарските свещенослужители, които, разбира се, виждат всичко, - трябва да чакаме пълнолетието на нашия народ, за да увеличи миналото запасите си и да създаде по този начин достатъчно широка основа за успешно изграждане на бъдещето."

Любопитно е, че в хазарското царство има гърци и арменци, които са от същата, християнската вяра, но се карат непрекъснато. Последицата от тяхната кавга обаче винаги е една и показва мъдростта на скараните: след всеки сблъсък и гърци, и арменци искат отделни храмове. Тъй като хазарската държава одобрява тези техни разширения, от всяка разпра те излизат подсилени с удвоен брой християнски храмове, което, разбира се, е в ущърб на хазарите и на тяхната вяра.

Хазарски речник - обхваща книгите на четците на сънища, една религиозна секта, твърде силна при хазарите. Този речник е един вид тяхно Свето писание - Библия. Пълен с биографии на различни личности от мъжки и женски пол, Хазарският речник представлява мозаичен портрет на една-единствена личност - на онзи, когото ние наричаме Адам Кадмон. Привеждам два откъса от този речник:

"Истината е прозрачна и не се забелязва, а лъжата е непрозирна, не пропуска светлина, нито поглед. Има и трето нещо, където двете неща са смесени, и това е най-често. С едното око виждаме истината и този поглед се губи завинаги в безкрая, а с другото око не виждаме през лъжата нито на педя и този поглед не може да продължи нататък, остава на земята и е наш; така се промъкваме ребром през живота. Затова истината не може да се разбере направо като лъжата, а само чрез съпоставяне на истината и лъжата. Чрез съпоставяне на белите полета и буквите в нашата Книга. Защото белите полета на Хазарския речник отбелязват прозрачните места на божествената истина и на името на Адам Кадмон. А черните думи между белите полета са местата, където нашите погледи не проникват по-дълбоко от повърхността...

Буквите могат също така да се съпоставят с частите на облеклото ти. Както през зимата ще си сложиш вълнени дрехи или кожа, шал, шапка, обърната откъм зимната подплата, и здраво ще се опашеш, така лете ще се облечеш в лен, ще ходиш разгърден и ще отхвърлиш от себе си всичко тежко, а между лятото и зимата пък ще прибавяш или махаш по нещо от облеклото - така е и с четенето. В различните времена на годините ти съдържанието на твоите книги ще бъде различно, защото по различни начини ще съчетаваш облеклото. Засега Хазарският речник е още само купчина неподредени букви, имена и псевдоними (на Адам Кадмон). Но след време ще се облечеш и ще получиш повече... А сънят е петъкът на онова, което наяве се нарича Събота. И се отнася за него и е едно цяло с този ден и по-нататък така трябва да се подреждат дните (четвъртък с неделя, понеделник със сряда и прочие). Който умее да ги чете заедно, ще ги има и ще има част от тялото (на Адам Кадмон) в себе си..."

С надежда, че моите думи ще помогнат на раби Исак, толкова можах да кажа аз, който в петък се наричам Авел, в неделя -Тубалкаин, а само в Събота - Юбал. Сега, след този труд, ще си почина, защото споменът е непрекъснато обрязване...

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА- според еврейските източници решаващо събитие за преминаването на хазарите към юдаизма. Свидетелствата за него са противоречиви и оскъдни, не се знае точно дори и датата на полемиката и се бърка времето на юдаизацията с времето на гостуването на тримата тълкуватели на сънища в хазарската столица. Най-ранното запазено свидетелство е от X век и това е преписката на хазарския каган Йосиф (който вече изповядвал юдаизма) с Хасдай Ибн Шапрут, министър на халифа на Кордова. Хасдай бил евреин и каганът по негова молба е описал обстоятелствата, при които хазарите са приели еврейската вяра. Според тази преписка това се е случило при кагана Булан по покана на един ангел веднага след завладяването на Ардебил (около 731 г.). Тогава, ако се вярва на този източник, се е състоял спор за религиите в двореца на хазарския каган. Тъй като еврейският представител извоювал победа над гръцкия и арабския участник, хазарите приели юдаизма, вече при кагана Овадия, наследник на кагана Булан. Вторият източник е откъс от едно еврейско писмо, намерено в 1912 година в Кеймбридж, Англия. Принадлежал е към ръкопис на каирската синагога (изд. Schechter). Писмото е писал около 950 година един евреин, по произход хазар, до министъра Шапрут като допълнение на писмото на кагана Булан до същата личност от двореца в Кордова. Този източник смята, че до юдаизация на хазарите се е стигнало преди полемиката, и то по следния начин: Един евреин, който не изповядвал юдаизма, се отличил на война и станал хазарски каган. Неговата жена и баща й очаквали, че след това той ще приеме вярата на своите прадеди, но каганът все не давал съгласие. Преломът настъпил (както отбелязва Даубманус), когато една вечер жена му му казала:

При тези думи каганът се присъединил към изповядващите юдаизма и всичко това се случило преди полемиката, която според този източник се пада по времето на византийския цар Лъв III (717-740). След полемиката юдаизмът се утвърдил напълно при хазарите и околните народи по времето на кагана Савриел, в когото трябва да се вижда личността на кагана Овадия, защото той (според Даубманус) в четните години на своето управление се наричал Савриел, а в нечетните - Овадия.

Най-изчерпателният от староеврейските източници за хазарската полемика е едновременно и най-значителният, въпреки че е по-късен от упоменатите. Това е книгата Al Khazari от Юда Халеви, известен поет и хронист на хазарската полемика. Той приема, че полемиката и преминаването на хазарите в еврейската вяра са станали четири века преди той да напише труда си, а това значи през 740 година. Накрая трябва да се напомни, че според Bacher отзвукът от юдаизирането на хазарите може да се намери и в мидраш-книжовността. Легендите, разпространявани около това събитие, са били особено живи на Крим, на полуостров Таман и в град Таматара, който бил известен като еврейски град в хазарското царство.

Най-кратко казано, събитието, което е предмет на внимание на всичките тези източници, е станало по следния начин: В лятната столица на кагана, на брега на Черно море, където есенно време варосвали крушите по клоните и през зимата ги берели свежи, се озовали тримата теолози - един еврейски равин, един християнин грък и един арабски молла, а каганът им съобщил решението да премине с целия си народ във вярата на онзи от тях, който даде най-приемливо тълкуване на един сън. В този сън на хазарския каган му се явил ангел и му казал: "Богу са угодни твоите намерения, но делата ти не са". Около тези думи пламнал спор и еврейските източници, които привежда Даубманус, описват по-нататъшния развой на събитието така:

В началото еврейският представител, раби Исак Сангари, мълчал и оставил да говорят другите, гъркът и арабинът. Когато вече изглеждало, че каганът ще се съгласи със съображенията на ислямския участник, хазарската принцеса на име Атех се включила в разговора, упреквайки арабина със следните думи:

Отговаряйки на това, моллата казал на кагана, че не предлага на хазарите никаква хитрост, а свещената книга Коран, защото хазарите нямат Божия книга: "Ние всички сме проходили, защото сме създадени от двама хроми, но вие още куцате."

Тогава принцеса Атех запитала арабина:

-Всяка книга има баща и майка. Баща, който умира, след като е оплодил майката, и дава име на детето. И има (книгата) майка, която ражда детето, кърми го и го пуска по света. Коя е майката на вашата Божия книга!

Когато арабинът не могъл да отговори на този въпрос, а само още веднъж подчертал, че не предлага измама, а Божията книга, вестител на любовта между Бога и човека, принцеса Атех приключила разговора със следните думи:

При тези думи каганът отсъдил, че принцесата има право, и отклонил арабина с думите, които цитира Халеви в съчинението си:

- Защо християните и мюсюлманите, които си разделят населената част на света, воюват едни срещу други, служейки всеки на своя бог с чисти намерения, като монаси или пустинници, в пост и молитва? А постигат всичко с убийства, вярвайки, че това е най-набожният път, който ги довежда по-близо до Бога. Воюват, вярвайки, че награда ще им бъде раят и вечното блаженство. Невъзможно е все пак да се възприемат двете убеждения.

Поради това каганът заключил така:

- Твоят халиф има силни кораби със зелени платна и войници, които дъвчат на двете страни. Ако се предадем нему чрез вярата, кой от хазарите ще остане? За нас е по-добре значи, щом се налага, да минем към евреите, които гърците изпъдиха, към бедняците и скитниците, които са дошли тук от Хорезъм по времето на Китабия. Те нямат войска освен онази, която може да се побере в един храм или в свитък, изпълнен с техни писмена.

И тогава каганът се обърнал към еврейския представител с въпрос, какво има той да каже за своята вяра. Раби Исак Сангари му отговорил, че хазарите няма защо да минават към каквато и да е нова вяра. Нека запазят старата. Когато всички се учудили на това мнение, раби обяснил:

- Вие не сте хазари. Вие сте евреи, върнете се там, където ви е мястото: при живия Бог на вашите предци.

И тогава раби почнал да излага своето учение пред кагана. Дните капели като дъжд, а той говорел ли, говорел. Най-на-пред посочил на кагана седемте неща, които са създадени преди сътворението на света, а това са: Раят, Тората, Правдата, Израел, Престолът на славата, Йерусалим и Месията, Давиловият син. След това му изброил най-възвишените неща: духа на живия Бог, въздуха от духа, водата от вятъра и огъня от водата. И после му изброил трите майки, а те са: във всемира - въздухът, водата и огънят; в душата - гърдите, стомахът и главата; в годината - влагата, студът и жегата. И седемте двойни съгласни: бет, гимел, далет, каф, пе, реш и тав, а те са: във всемира - Сатурн, Юпитер, Марс, Слънцето, Венера, Меркурий и Луната; в душата- мъдростта, богатството, властта, животът, милосърдието, раждането и мирът; в годината - събота, четвъртък, вторник, неделя, петък, сряда и понеделник...

И каганът започнал да разбира езика, на който Бог говорел в рая с Адам, и казал: "Това вино, което изстисквам сега, ще пият и други след мен."

Обстойните разговори на кагана с раби Исак могат да се прочетат в книгата на Юда Халеви за хазарите, а приобщаването на кагана е описано там по следния начин:

"След това хазарският каган, както е казано в историята на хазарите, отпътувал със своя везир в пустите планини на морския бряг и пристигнал една нощ до пещерата, където някакви евреи празнували Пасха. Съобщили им кои са, приели тяхната вяра, били обрязани в пещерата и тогава се върнали в своите земи, жадни да изучат еврейския закон. Все пак пазели своето покръстване в тайна, докато не им се удал случай да открият постъпката си постепенно пред няколко най-близки приятели. Когато броят им се увеличил, обявили постъпката и накарали остатъка от хазарите да приемат еврейската вяра. Потърсили от различни земи учители и книги и почнали да изучават Тората..."

Действително преминаването на хазарите в юдаизма е имало две фази. Първата настъпила веднага след победата на хазарите над арабите при Ардебил, южно от Кавказ, в 730 година, когато ограбените средства били вложени в издигането на един храм по подобие на онзи в Библията. Тогава, около 740 година, бил възприет юдаизмът в някои негови външни форми. Булан като хазарски каган повикал равини от други земи да разпространяват еврейската вяра сред хазарите. В този ранен юдаизъм на хазарите са взели участие, както изглежда, и хора от Хорезъм, които после, след потушеното въстание на Хурсат през шейсетте или осемдесетте години на VIII век, избягали в хазарския дворец под предводителството на равина.

Около 800 година каган Овадия предприел реформа на този първоначален юдаизъм, като започнал да строи синагоги, да отваря училища, и хазарите били запознати с Тората, Мишната, Талмуда и еврейското богослужение, тоест въведен бил равинският юдаизъм.

Решаваща роля в целия този процес са изиграли по определен начин арабите. Водещите личности в хазарската държава са приели юдаизма в момент, когато ислямското влияние е отслабнало, защото в арабския халифат се дошло до сблъсък между двете династии - на Омаидите и Абасидите. Така твърдението на Масуди, че при халифа Харун Ал-Рашид (786-809) цар на хазарите е станал евреин, съвпада по време с реформата на юдаизма, която предприел хазарският каган Овадия.

ХАЗАРСКИ КЮП

ХАЗАРСКИ КЮП - един хазарски четец на сънища, който бил още ученик в манастир, получил подарък кюп и го сложил в килията си. Вечерта пуснал в него пръстена си, но като го потърсил на сутринта, не го намерил. Колкото и да пъхал ръка, не могъл да достигне дъното. Тъй като кюпът бил по-плитък от дължината на ръката му, това го учудило. Преместил го, обаче под кюпа имало равен под и никакъв отвор не могъл да намери, а отдолу кюпът имал дъно като всеки кюп. Взел пръчка и опитал с нея да достигне дъното, но отново неуспешно; дъното сякаш бягало. Помислил си: "Където съм аз, там е и моят праг", и се обърнал към учителя Мукадаси Ал-Сафер, като го помолил да му обясни какво означава тоя кюп. Учителят взел камъче, хвърлил го в кюпа и почнал да брои. Като изброил до 70, от кюпа се чул плясък, сякаш нещо паднало във вода, и учителят казал:

- Бих могъл да ти обясня какво означава твоят кюп, но си помисли има ли смисъл. Щом ти кажа какво е, кюпът неминуемо ще означава нещо по-малко и за теб, и за другите. Защото, колкото и да струва, не може да струва повече от всичко, а щом кажа какво е, той вече няма да бъде всичко, което не е, а което е сега.

Когато ученикът се съгласил с мнението на учителя, учителят взел пръчката и счупил кюпа. Момчето запитало слисано защо е направил тази пакост, а учителят отвърнал:

- Пакост би било, ако ти бях казал за какво служи, и после да го счупя. Така, понеже не знаеш предназначението му, не е пакост, защото ще продължи да ти служи, сякаш не е счупен...

И наистина хазарският кюп служи до днес, въпреки че отдавна го няма.

ХАЛЕВИ, ИЕХУДА

ХАЛЕВИ, ИЕХУДА[25] (на арабски Абулхасан Ал Лави, малкият Халеви) (1075-1141) - главен еврейски хронист на хазарската полемика, един от тримата най-видни еврейски поети в Испания. Роден в Южна Кастилия, в селището Тудела, по желание на баща си Самуил Халеви Иехуда получил всестранно образование в мавърска Испания. "Мъдростта е само една - отбелязал Халеви по-късно, - мъдростта, разширена чрез сферите на всемира, не е по-голяма от мъдростта в най-дребните твари. Само че първата, сътворена от чиста материя, която е постоянна и е от по-висш вид, може да бъде унищожена само от Твореца, който я е създал, докато животните са създадени от материя, която е зависима от различни влияния, та и мъдростта в тях е зависима от топлината, студа и други неща, които влияят на тяхната природа." В талмудското училище на Исак Алфаси в Лусена Халеви изучавал медицина, знаел кастилски и арабски. На арабски учел медицина и философия, която била под древното гръцко влияние и за която писал: "Тя има само цветове, а няма плод и като дава храна на ума, не дава нищо на чувствата." Оттук е твърдението на Халеви, че един философ никога не става пророк. Медик по специалност, Халеви посвещавал голямо внимание и на литературата, и на староеврейската магическа традиция и прекарал живота си из разни места на Испания, дружейки с поети, равини и учени от своето време. Смятал, че женските органи са обърнати мъжки и че Книгата казва същото, но по друг начин: "Мъжът е алеф, мем, шин; жената е алеф, шин, мем. Колелото се върти напред и назад, нагоре няма нищо по-хубаво от радостта, надолу нищо по-лошо от неправдата..." Познавач на Талмуда, Халеви проследява произхода на алитерацията в името на Бога и предлага на съвременната библейска екзегетика схема за източника на буквите J и Е. Нему принадлежи поговорката: "Гласните са душата в тялото на съгласните." Предупреждавал, че във времето съществуват възли, "сърца на годините", които със своите удари поддържат ритъма на времето, пространството и човешките създания и поради това на тези възли отговарят възлови действия - делата в хармония с времето. Смятал, че разликите в нещата произлизат от тяхната същност:

"Някой би могъл да запита: "Защо не си ме създал като ангел?" Със същото право червеят би могъл да запита: "Защо не си ме създал като човек?" От тринайсетата си година Халеви знаел, че миналото е на кормилото, бъдещето - на носа на кораба, че корабът е по-бърз от реката, сърцето е по-бързо от кораба, но не вървят в една и съща посока. Запазени са около хиляда стихотворения, за които се смята, че са негови, и някои от писмата му до приятели, които са го предупреждавали: който вземе залък в уста, няма да може да си каже името, който си каже името, ще му загорчи залъкът в устата. От Кастилия Халеви се прехвърлил в Кордова, която тогава владеели арабите и в която от столетия съществувал интересът към хазарите. Тук работел като лекар и тук написал редица свои младежки стихотворения. Пишел с арабско стихосложение и слагал името си в акростих. "Аз съм морето с неговите бурни вълни", записал за себе си. "Диван" негови стихове е открит в Тунис, в ръкопис, по-късно допълван от други източници. През XVIII век го превеждат на немски Хердер и Менделсон. В 1141 година Халеви съчинил своя известен прозаичен труд за хазарите (Kitab al Khazari). Тази книга описва на първите страници полемиката, водена в двореца на хазарския каган между ислямски доктор, християнски философ и евреин равин, около значението на един сън. В понататъшните глави в разговора остават само двама участници - равинът и хазарският каган, и трудът придобива вид, който изтъква неговото подзаглавие: Книга с аргументи и доказателства в защита на еврейската вяра. Докато писал тази книга, Халеви направил същото, което прави и нейният герой - решил да тръгне от Испания на изток в желанието си да види Йерусалим. "Сърцето ми тегне към Изтока - пише той тогава, - а съм прикован за крайния Запад... Украшение на земята, радост на света, в който ме привлича нещо към теб... въпреки че го няма вече твоето царство, въпреки че на мястото на изцеляващ балсам сега сипят се само скорпиони и змии." Тръгнал през Гренада, Александрия, Тир и Дамаск, докато змиите се подписвали в пясъка по неговия път, както отбелязват легендите за него. На този път са създадени най-зрелите му стихотворения, между тях прочутите Сиониди, които се четат по синагогите на празника на свети Аб. Умрял на една крачка от целта, при слизане на светия бряг на своята прародина. Според едно свидетелство били го прегазили, сарацински коне в мига, когато видял Йерусалим. За сблъсъка между християнството и исляма е записал: "Нито на Изток, нито на Запад има пристанище, където бихме могли да намерим мир... победили Исмаил, надделеят ли едомейците (християните), моята съдба е все една - да страдам." Съществува предание, че на гроба на Халеви имало надпис: "Къде отлетяхте, вяра, благородство, скромност и мъдрост? Намираме се под тази плоча и в гроба сме с Иехуда неразделни." Така пословицата "Всички пътища водят към Палестина, нито един не води от нея" се сбъднала и за Халеви.

Своя известен прозаичен труд за хазарите Халеви е писал на арабски и в еврейски превод той е отпечатан едва в 1506 година. В арабския оригинал и в староеврейските преводи на Ибн Тибон (1167) и Иехуда бен Исак Кардинал е претърпял редица издания. Еврейския превод, отпечатан във Венеция в 1547 и в 1594 година (особено второто от тези две издания), цензурата е осакатила, но към него върви коментар на Юда Мускат и се приема като значително издание. В XVII век Джон Бъкстърф превежда труда на Халеви за хазарите на латински. Чрез този латински превод до широката европейска общественост стига цензурираната версия на книгата на Халеви за хазарите. Аргументите на еврейския участник в хазарската полемика, Исак Сангари, в това издание на книгата на Халеви са противопоставени на анонимния ислямски и християнски участник в полемиката. Обаче в предговора към този труд, подложен на цензуриране, стои като написано от Халеви: "Понеже често ме питат какви аргументи и отговори бих могъл да дам на онези философи, които по гледищата си се различават от нас, и на хората от останалите вероизповедания (освен християните), както и на еретиците сред нас, които отстъпват от общоприетото еврейско вероизповедание, спомних си какво съм чувал за мнението и доказателствата на известния учен, участвал в полемиката при хазарския цар, онзи, който приел юдаизма преди четиристотин години." Очевидно пояснението в скоби "освен християните" е вметнато допълнително заради цензурата, защото Халеви в противовес на това пояснение в книгата си все пак говори за християнската вяра. По-точно говори за трите религии - за християнството, исляма и юдаизма, като ги символизира с изображението на дърво. На това дърво, казва той, клоните с листата и цветовете представляват християнството и исляма, докато коренът принадлежи на юдаизма. После, въпреки факта, че името на християнския участник в полемиката е изоставено, вижда се, че е останала неговата титла - философ. Това название "философ", както е наречен християнският участник в еврейските и християнските (гръцки) източници, всъщност е византийска университетска титла и не бива да се приема в обичайния смисъл на думата.

Текстът на Халеви в базелското издание на латински на Джон Бъкстърф впрочем е спечелил голяма известност и издателят е получавал писма по повод излизането на книгата. Даубманус в своя Хазарски речник от 1691 година обръща внимание, че в коментарите към книгата на Халеви се включва по това време и един дубровнишки евреин на име Самуел Коен, а след латинския превод се появяват преводи на испански, немски и английски език. Критично издание на арабския оригинал с успореден еврейски превод се появява в Лайпциг в 1887 година. Хиршфелд подчертава, че Халеви, говорейки за естеството на душата, си е послужил покрай останалите източници и с един текст от Ибн Сина (Авицена).

Популярността на Халеви рано станала толкова голяма, че за него се носели легенди. Смята се, че Халеви не е имал синове, а само дъщеря, чийто син приел името на дядо си. Руската еврейска енциклопедия привежда това като доказателство, че не е достоверно преданието, според което за дъщерята на Халеви се оженил знаменитият учен Абрахам Ибн Езра, защото синът на Езра не се наричал Иехуда. Това предание се намира на идиш в книгата Масех ха Шем на Шимон Акиба бен Йосеф и според него известният граматик и поет от Толедо Абрахам бен Езра (умрял в 1167 г.) се оженил в Хазария за дъщерята на Халеви. За тази женитба Даубманус цитира легенда, която гласи:

ШУЛЦ, д-р ДОРОТА

ШУЛЦ, д-р ДОРОТА (Краков, 1944) - славистка, професор в университета в Йерусалим, моминско име Квашневска. В документите на университетските архиви на Ягелонския университет в Краков в Полша, където се е дипломирала Квашневска, в Йейл в Съединените американски щати и в документацията за хабилитирането на Дорота Квашневска за доктор на науките не се откриват данни за произхода й. Дъщеря на еврейка и поляк, Квашневска е родена в Краков при необикновени обстоятелства. Майка й е оставила една бележка, която е принадлежала на бащата на Дорота Квашневска. Тя гласи: "Моето сърце е дъщеря ми; докато аз се равнявам по звездите, то се равнява по месеца и по болката, която чака на края на всички бързини..." Квашневска никога не могла да узнае кой е авторът на тази бележка. Братът на майка й, Ашкенази Шолем, изчезнал през 1943 година при гоненията на евреите по време на немската окупация на Полша, но преди това успял да спаси сестра си. Пренебрегвайки всичко, той набавил на сестра си фалшиви документи, които били на името на някаква полякиня, и се оженил за нея. Венчавката станала във Варшава, в църквата "Свети Тома", и се смятала за брак между покръстен евреин и полякиня. Когато той, пушейки своя чай от мента вместо тютюн, бил отведен, неговата сестра и съпруга Ана Шолем, която продължавали да смятат за полякиня, а и тя носела моминското име на някоя Ана Закевич, се развела със своя мъж (и брат, което, разбира се, знаела само тя) и така си спасила главата. Веднага след това се омъжила за някакъв вдовец Квашневски, чиито очи били като луничави яйца, в думите бил шут, в мислите - рогат. От него имала едно-единствено дете -Дорота Квашневска. След като завършила славистика, Дорота отишла в САЩ, където по-късно защитила докторат по стари славянски литератури, но когато Исак Шулц, когото познавала още от студентските си години, заминал за Израел, тя го придружила. През 1967 година той бил ранен в израелско-египетската война, а през 1968 година тя се омъжила за него и останала да живее в Тел Авив и в Йерусалим, водела курс по история на ранното християнство при славяните, но непрекъснато изпращала в Полша писма на свое име. На плика слагала своя някогашен адрес в Краков и тези писма, които Квашневска, по мъж Шулц, пишела до себе си, в Полша ги запазила неотворени нейната някогашна хазяйка с надежда, че някога ще може да ги предаде на Квашневска. Писмата, освен едно-две, са къси и представляват нещо като дневник на д-р Дорота Шулц в периода между 1968 и 1982 година. Те се отнасят до хазарите дотолкова, доколкото последното, писано от предварителния арест в Цариград, засяга хазарската полемика. Тук писмата са дадени в хронологичен ред.

1

Тел Авив, 21 август 1967

Мила Доротка,

Тук имам чувството, че блажа за чуждия, а постя за своя хляб. Докато ти пиша тези редове, знам, че вече си станала по-млада от мен там, в твоя Краков, в онази наша стая, където винаги е петък, където ни тъпчеха с канела, сякаш сме ябълки. Ако някога получиш това писмо, в мига, когато го четеш, ще бъдеш no-възрастна от мен.

Исак е добре, лежи някъде в някоя болница на бойното поле, но се възстановява бързо и това личи по буквите от ръкописа му. Пише, че сънува "краковската тишина, тридневна, два пъти подгрявана, малко загоряла на дъното". Скоро ще се срещнем и аз се плаша от тази среща не само поради раната му, за която още нищо не знам, но и за това, че всички ние сме дървета, закопани в своята сянка.

Щастлива съм, че ти, която не обичаше Исак, остана там, далеч от нас. Сега на нас двете ни е по-лесно да се обичаме.

2

Йерусалим, септември 1968

Доротка,

Само няколко реда: запомни завинаги - работиш, защото не знаеш да живееш. Ако умееше да живееш, нямаше да работиш и никаква наука нямаше да съществува за теб. Но нас всички ни учеха само как се работи, и никой не ни е учил как се живее. И ето че аз не умея. Вървях с кучета по непозната пътека във висока гора. Над пътеката се надвесваха клони. Накланяйки се към своята храна - към светлината, дърветата създаваха красота. От своята храна аз умея да създавам само спомени. Няма да стана красива от своя глад. Към дърветата ме привързва нещо, което те умеят, а аз не. А тези дървета ги привързват към мен само моите кучета, които тази вечер ме обичат повече, отколкото други вечери. Защото техният глад е по-хубав, когато са гладни от дърветата, отколкото когато са гладни от мен. Къде е тук твоята наука? В науката, за да продължиш нататък, е достатъчно да знаеш само последната дума в своята специалност. С красотата не е така.

Исак се върна, белезите не се виждат, когато е облечен, хубав е като някога и има вид на пес, който се е научил да пее краковяк. Харесва повече дясната ми гръд от лявата и спим непристойно. Има същите дълги крака, с които прескачаше стъпалата във Вавел и които от време на време обхваща с ръце около колената, когато седи. Името ми изговаря така, както бе използвано в началото, преди всички употреби, докато още не се бе изтъркало, минавайки от уста на уста... Да се разберем така: ще си разделим ролите и ти там, в Краков, продължавай да се занимаваш с наука, а аз тук ще се уча как се живее.

3

Хайфа, март 1971

Мила и незабравима Доротея, Отдавна не съм те виждала и кой знае дали бих те познала. Може би и ти вече не ме познаваш и не мислиш за мен в онези стаи, чиито дръжки на бравите се закачат за ръкавите. Спомням си полските гори и си те представям как тичаш през вчерашния дъжд, чиито капки се чуват по-силно, като капят от високите клони, отколкото от ниските. Помня те като момиченце и те виждам как растеш бързо, по-бързо от ноктите и косите си, а заедно с теб, но по-бързо от теб, расте у теб омразата към нашата майка. Трябвало ли е толкова да я мразим? Тук пясъкът предизвиква у мен жажда, но аз се чувствам някак странно с Исак вече от дълго време. То няма връзка с него, нито с нашата любов. То е свързано с нещо трето. С неговата рана. Той чете в леглото, аз лежа в палатката до него и гася лампата, когато го пожелая. Той остава неподвижен няколко минути и в мрака продължава да се взира в книгата и аз чувам как препускат мислите му по невидимите редове. А после се обръща към мен. Но щом се докоснем, усещам страшния белег на неговата рана. След любенето лежим, втренчени всеки в своята тъмнина, и преди няколко вечери аз го запитах:

- Нощем ли беше?

- Кое? - отвърна, въпреки че знаеше.

- Когато те раниха.

- Нощем беше.

- И не знаеш с какво е станало?

- Не знам, мисля, че беше щик.

Това ти, Доротка, млада и неопитна, може би няма да разбереш. Птица, която ловува по мочурищата и блатата, бързо потъва, ако не се движи. Час по час трябва да си вади крака от тинята и да го мести, да направи крачка нататък независимо от това, хванала ли е нещо, или не. Така е и с нас и нашата любов. Трябва да продължим, тук не може да се остане, защото ще потънем.

4

Йерусалим, октомври 1974

Мила Доротка,

Чета за славяните, как слизат на морето с копия в ботушите. И си мисля как се променя Краков, осеян с нови правописни и езикови грешки, сестри на напредъка на словото. Мисля си как ти оставаш същата и как Исак и аз се загубваме все повече. Не се решавам да му кажа. Когато се любим, колкото и да е хубаво и каквото и да правим, на гърдите и стомаха си усещам следата от онзи щик. Усещам го предварително, той се е изпречил в леглото ни между Исак и мен. Възможно ли е човек за няколко мига да може да се подпише с щик на тялото на друг човек и да нарисува завинаги своя портрет в чуждо месо? Постоянно трябва да ловя собствената си мисъл. Тя не е моя, когато се роди, а когато я хвана, ако успея, преди да отлети. Тази рана прилича на някаква уста и винаги когато се любим Исак и аз, щом само се докоснем, върхът на гърдите ми прониква в този белег като между някакви беззъби устни. Лежа край Исак и гледам в мрака мястото, на което той спи. Детелината мирише, покривайки миризмата на конюшните. Чакам го да се обърне: сънят изтънява, когато човек, спейки, се размести, и тогава мога да го събудя, защото няма да му бъде мъчно. Има сънища, които са скъпоценни, и други, които са смет. Будя го и питам.

- Левак ли беше?

- Мисля, че да - отговаря ми сънено, но с готовност, от което разбирам, че знае какво мисля. - Плениха го и го доведоха на сутринта в палатката ми да ми го покажат. Беше брадат, имаше зелени очи и рана на главата. Всъщност тази рана искаха да ми покажат. Раната бях направил аз. С приклада.

5

Отново Хайфа, септември 1975

Доротка,

Не знаеш колко си щастлива, че си там, в своя Вавел, и че си пощадена от този ужас, който става с мен. Представи си, че в леглото на твоя съпруг някой друг те хапе и люби, докато се любиш с онзи, когото обичаш. Представи си, докато се любиш със своя мъж, че усещаш през цялото време на корема си втвърдяване от някаква рана, което като някакъв чужд член се е вмъкнало между теб и твоята любов. Между Исак и мен лежи и ще лежи винаги някакъв сарацин със зелени очи, обрасли в брада! И ще отвръща на всяко мое движение преди Исак, защото е по-близо до моето тяло от Исаковото тяло. И този сарацин не е измислен! Тази гадина е левак и обича повече лявата ми гръд от дясната! Какъв ужас, Доротка! Ти не обичаш Исак като мен, кажи ми как да му обясня всичко това? Напуснах теб и Полша и дойдох тук заради Исак, а намерих в неговата прегръдка някакво чудовище със зелени очи, което се буди нощем, хапе с беззъба уста и е нащрек, когато Исак не е. Понякога Исак ме кара да се отдавам на този арабин. Когато ти потрябва, само го повикай! Ще дойде, той винаги може...

Нашият часовник на стената, Доротка, тази есен избързва, а напролет ще изостава...

6

Октомври '78

Доротея,

Сутрин при хубави дни Исак внимателно преценява качеството на въздуха. Следи имали влага в него, души вятъра, оглежда дали е студено по пладне. Като подуши, че моментът е подходящ, пълни дробовете си с особен вид специално избран въздух и вечер връща този въздух от себе си чрез стихотворение. Казва, че не може винаги да се пише поезия с успех. Стихотворението е като годишен сезон. Идва, когато му е редът... Исак, драга Доротка, не може да падне, като паяка. Някаква нишка го държи закачен на място, което само той знае. Но аз все по-често падам. Арабинът ме изнасилва в прегръдките на моя мъж и аз не знам вече от кого изпитвам удоволствие. Мъжът ми зад този сарацин сега изглежда другояче, почнах да го виждам и възприемам по нов, непоносим начин. Миналото се промени изведнъж; колкото повече прониква бъдещето, толкова повече се променя миналото, натежава от опасности и е по-непредвидимо от утрешния ден, пълно с отдавна затворени стаи, от които все по-често излизат живи зверове. И всеки от тези зверове има свое име. Звярът, който ще разкъса Исак и мен, има кръвожадно, дълго име. Представи си, Доротка, попитах Исак и той ми каза. Той е знаел това име през цялото време. Арабинът се нарича Абу Кабир Муавия. И е започнал вече своето дело някъде нощем в пясъка близо до поилото. Като всички зверове.

7

Тел Авив, I ноември 1978

Мила забравена Доротка, Връщаш се в моя живот по най-ужасен начин. Там, в твоята Полша, в мъглите, толкова тежки, че потъват във водата, не си и сънувала дори какво ще ти сторя. Пиша ти по най-егоистични причини. Често си мисля, че лежа с широко отворени очи в мрака, а всъщност в стаята е светло и Исак чете, докато аз мижа. Между нас в леглото лежи все още онзи, третият, но аз опитах малка хитрост. Трудно е, защото пространството за борбата е ограничено - то е тялото на Исак. Бягайки от устата на арабина, се местя по тялото на мъжа ми от дясно на ляво вече с месеци. И когато най-сетне мислех, че съм се измъкнала от клопката, на съвсем другия край на тялото на Исак попаднах на засада. На втората уста на арабина. Зад ухото на Исак попаднах под косата на друг белег и имах чувството, че Абу Кабир Муавия е вмъкнал езика си между устните ми. Ужас! Сега вече съм в клопката - ако избягам от едната негова уста, на другия край на Исаковото тяло ме дочаква другата. Как да мисля за Исак? Вече не мога да се любя с Исак от страх устните ми да не се срещнат с тези сарацински устни. Белязал е живота ни. Би ли могла да имаш деца при такива условия? А най-страшното стана онази нощ. Една от тези сарацински целувки ми напомни целувката на нашата майка. Колко години не бях мислила за нея и сега отведнъж тя идва да ми напомни за себе си. И то как! Нека не се хвали онзи, който се обува, като онзи, който се е събул, но как да понеса това?

Попитах Исак направо дали египтянинът е още жив. Как мислиш, какво отговори? Жив е, и още как, и работи в Кайро. Забравя след себе си крачките по света като храчки. Заклевам те, направи нещо! Сигурно би могла да ме спасиш от този навлек, ако привлечеш неговата похот към себе си, та да я отстраниш от мен и да спасиш мен и Исак. Запомни това проклето име Абу Кабир Муавия и да направим подялба: вземи своя левак арабин за себе си в леглото си там, в Краков, а аз ще се опитам да задържа Исак...

8

Departament of Slavic studies

University of Yale, USA

October 1980

Драга госпожице Квашневска, пише ти твоята д-р Шулц между две лекции в университета. Исак и аз сме добре. Ушите ми са още пълни с неговите изсъхнали целувки. Малко се поуспокоихме и нашите легла сега са на отделни континенти. Много работя. Почнах да се отзовавам и на покани за научни симпозиуми, което не бях правила почти десет години. И сега се стягам за скорошно ново пътуване, което ще ме приближи към теб. След две години в Цариград се свиква научен симпозиум за културата по черноморските крайбрежия. Подготвям научно съобщение. Спомняш ли си професор Уайк и твоята дипломна работа: Житията на Кирил и Методий, славянските просветители! Спомняш ли си студията на Дворник, която използвахме тогава? Сега той е издал ново, допълнено издание (1969) и аз го поглъщам с голям интерес. Моят труд ще разказва за хазарската мисия на Кирил и Методий, онази, за която са изгубени най-важните съчинения - съчиненията на самия Кирил. Неизвестният съставител на Кириловото житие казва, че Кирил записал своята аргументация в хазарската полемика в двореца на кагана в отделни книги, така наречените Хазарски беседи. "А който иска да намери изцяло тези беседи - отбелязва биографът на Кирил, - ще ги намери в Кириловите книги, които преведе нашият учител и архиепископ Методий, брат на Константин Философ, като ги раздели на осем беседи." Невероятно е, че всички книги, осемте беседи на Кирил (Константин Солунски), християнския светец и създател на славянската писменост, написани на гръцки и преведени на славянски език, са изчезнали без следа! Не е ли поради това, че твърде еретични мисли е имало в тях? Дали не са имали иконоборчески оттенък, който е бил ползотворен за полемиката, но неканоничен и поради това след хазарската мисия са били извадени от употреба? Отново прегледах Илински, добре познатия на всички ни Преглед на систематичната Кирило-Методиева библиография до 1934 г., а след това и неговите продължители (Попруженко, Романски, Иванка Петкович и пр.). Отново четох Мошин. И след това изчетох цялата посочена там литература за хазарския въпрос. Никъде дори не се споменава Хазарските беседи на Кирил да са привлекли особено чието и да е внимание. Как е възможно всичко да е изчезнало безследно? Всички гледат на този въпрос като на приключен. А освен гръцкия оригинал е съществувал и славянски превод, по което може да се направи изводът, че трудът е бил едно време широко използван. И то не само при хазарската мисия, а и по-късно; неговите аргументи трябва да са били използвани и в славянската мисия на солунските братя, дори и в полемиката с "триезичниците". Иначе защо биха превеждали Хазарските беседи на славянски? Мисля си, че би могло вероятно да се влезе в следата на Кириловите Хазарски беседи, ако въпросът се постави на сравнителна основа. При едно систематично проучване на ислямските и еврейските източници за хазарската полемика в тях сигурно би се намерил някакъв отзвук от Кириловите Хазарски беседи. Само че това не бих могла да направя аз сама, тоест някой от нас, славистите, трябва да работи с хебраист и ориенталист. Прегледах Dunlop (History of Jewish Khazars, 1954), но там не намерих нищо, което да насочва към следата на изгубените Хазарски беседи на Константин Философ.

Виждаш ли, че не само ти там се занимаваш с наука в твоя Ягелонски университет, ами и аз тука. Върнах се най-сетне към своята специалност и към младостта, която има вкус на плод, пренесен с кораб през океана. Нося сламена шапка във формата на кошница. В нея може, без да я сваляш от главата, да донесеш череши от пазара. Старея всеки път, когато в Краков от романската камбанария бие полунощ, и се будя, щом на Вавел камбаната удари сутрин. Завиждам на вечната ти младост. Как е твоят Абу Кабир Муавия? Има ли като в моите сънища чифт окадени тънки уши и добре изцеден нос? Благодаря ти, че го взе при себе си. Вероятно вече знаеш всичко за него. Представи си, той работи нещо, което е твърде сходно с твоята и моята работа! Пада ни се нещо като колега. В университета в Кайро преподава сравнителна история на религиите на Близкия изток и се занимава със староеврейска история. Създава ли ти трудности като на мен?

С обич д-р Шулц

9

Йерусалим, януари 1981

Доротка, случи се нещо невероятно. След като се върнах от Америка, намерих между неразпечатаната поща и списък на участниците в онзи симпозиум за културата на черноморските крайбрежия. Можеш ли да познаеш кой е в списъка? Или ти си знаела това преди мен с тази твоя пророческа душица, на която няма защо да се къдри косата на фризьор? Арабинът от плът и кръв, онзи със зелените очи, който ме изгони от леглото на моя мъж. Пристига на симпозиум в Цариград. Но няма да продължавам да те лъжа. Не той идва да види мен. Аз отивам в Цариград, за да го видя най-сетне. Отдавна съм пресметнала, че специалностите ни се кръстосват и ако тръгна по научни симпозиуми, не може да не ни се кръстосат и пътищата. В моята чанта лежи съобщение за хазарската мисия на Кирил и Методий и под него един "S & W", модел 36, калибър 38. Благодаря ти за напразните опити да вземеш Абу Кабир Муавия при себе си. Сега аз поемам отговорността за него. Обичай ме така, както не обичаш Исак. Сега това ми е по-нужно от всякога. Нашият общ баща ще ми помогне...

10

Цариград, хотел "Кингстоун " 1 октомври 1982

Мила Доротея, нашият общ баща ще ми помогне - писах ти последния път. Бедна моя малка наивница. Какво знаеш ти за нашия общ баща? Докато бях на твоите години, и аз не знаех нищо, както ти сега. Но моите години ми дадоха време да мисля. Знаеш ли кой е твоят истински баща, душице? Онзи поляк ли, който имаше брада като трева, който ти е дал презимето Квашневска и смело се ожени за твоята майка Ана Шолем? Мисля, че не. Спомняш ли си онзи, когото не можахме да запомним? Спомняш ли си Ашкенази Шолем, младия човек от снимките, с очила за езда на носа и с друг чифт стъкла в жилетката? Който пуши вместо тютюн чай и има красива коса, която захапва фотографираните му уши. Който казвал, както ни разправяха, "ще ни спаси нашата мнима жертва". Спомняш ли си брата и първи мъж на твоята майка Ана Шолем, по баща уж Закевич, по мъж Шолем, по втори мъж Квашневска? И знаеш ли кой е истинският баща на нейните дъщери, на теб и на мен? Сети се най-сетне след толкова години! Твоят вуйчо и брат на майка ни като нищо би могъл да ни бъде и баща, нали? Защо всъщност той да не може да бъде мъжът на майка ти? Какво мислиш за подобно изчисляване, хубавице? Възможно е госпожа Шолем да не е имала никакъв мъж преди брака, а не е могла да се омъжи повторно като девица, нали? Може би затова се явява по такива необикновени пътища, донасяйки ужас, за да ни подсети. Както и да е, нейната старост не е изчезнала в нея и аз си мисля, че моята майка, ако е постъпила така, хиляди пъти е била права, и ако мога да избирам, аз избирам за баща по-охотно брата на моята майка пред когото и да е друг. Нещастието, мила моя Дорота, нещастието ни учи да четем своя живот по обратен ред...

Тук в Цариград се запознах вече с някои хора. Не искам по никакъв начин да изглеждам особена и бъбря с всички, сякаш отварям уста под дъжда. Един от колегите, който е дошъл тук на симпозиума като мен, се нарича д-р Исайло Сук. Той е археолог, медиевист, знае добре арабски, разговаряме на английски и се шегуваме на полски, защото той говори сръбски и казва, че е молец на своите дрехи. Неговото семейство вече сто години пренасяло от къща в къща една и съща кахлена печка, а той смята, че XXI столетие ще се различава от нашето, така че най-сетне хората ще въстанат единно срещу досадата, която днес ги залива като заразена вода. "Носим камъка на досадата - казва д-р Сук - на раменете си по огромната планина като Сизиф. Навярно хората на бъдещето ще се сепнат и ще въстанат против тази чума, против досадните училища, досадните книги, против досадната музика, досадните науки, досадните срещи и ще изхвърлят отегчението от живота и работата си, както повелява нашият праотец Адам." Той говори така полунашега, пие вино, като не позволява да му доливат чашата, защото, казва, чашата не е кандило да се допълва, преди да се изпразни. От неговите учебници се четат лекции по света, но той самият няма възможност да преподава. Трябва да чете нещо друго в университета. Неговата изключителна осведоменост в специалността не отговаря на незначителния му научен авторитет. Като му казах това, се засмя и ми обясни:

- Там е работата, че можете да бъдете голям учен или голям цигулар (знаете ли, всички големи цигулари освен Паганини са били все евреи) само ако ви поддържа и застане зад вас и вашите стремежи един от мощните интернационали на днешния свят. Еврейският, ислямският или католическият интернационал. Вие принадлежите към един от тях. Аз към нито един; значи не съм никъде. Между моите пръсти отдавна са минали всички риби.

- За какво говорите? - попитах го смаяна.

- Това е парафраза на един хазарски текст, стар повече от хиляда години. А вие, ако се съди по съобщението, което ще ни прочетете, сте чували, и още как, за хазарите. Защо се чудите тогава? Или никога не сте попадали на Даубманусовото издание?

Трябва да призная, че ме смути. Особено с разказа за Даубманусовото издание на Хазарския речник. Ако изобщо е съществувал такъв речник, доколкото знам, не е запазен нито един екземпляр.

Мила Доротка, виждам снега в Полша, виждам как снежинките се превръщат в очите ти в сълзи. Виждам хляб, забоден на пирон с венец от лук, и птиците как се греят на дима на къщите. Д-р Сук казва, че времето идва от юг и минава Дунава при мястото на Траяновия мост. Тук няма сняг и облаците са като спрени вълни, които изхвърлят риба. Д-р Сук ми обърна внимание върху още нещо. В нашия хотел е отседнало едно хубаво белгийско семейство - Ван дер Спак. Семейство, каквото ние никога не сме имали и каквото аз няма да имам. Баща, майка и син. Д-р Сук ги нарича "светото семейство". Всяка сутрин на закуска ги гледам как се хранят; охранени са и господин Спак на шега казва, както го чух: "Дебелата котка бълхи не нападат." Той свири прекрасно на някакъв инструмент, направен от корубата на бяла костенурка, а белгийката се занимава с рисуване. Рисува с лявата ръка, и то твърде изкусно, върху всичко, което й попадне: по пешкирите, по чашите и ножовете и по ръкавиците на своя син. Момченцето им има най-много четири години. Носи късо подстригана коса, казва се Мануил и срича първите си изречения. Щом си изяде кифлата, идва при моята маса и ме гледа втренчено като влюбен. Очите му са покрити с бои като моята пътека и постоянно ме пита: "Позна ли ме?" Галя го по косата, сякаш галя птица, и той ми целува пръстите. Носи ми лулата на баща си, която прилича на някакъв садукей, и ми предлага да пуша. Харесва му всичко, което е червено, синьо и жълто. И обича да яде ястия в тези цветове. С ужас забелязах, че има един недъг: има по два палеца на всяка ръка. Никога не знам коя е дясната и коя лявата. Но още не си дава сметка за вида си и не си крие ръцете от мен, въпреки че родителите му слагат ръкавици. На моменти, ако щеш вярвай, те ми изглеждат като нещо естествено и не ми пречат.

Между другото, защо ще ми пречи каквото и да е, след като сутринта на закуска се чу, че на конгреса е дошъл и д-р Абу Кабир Муавия. "От устните на чуждата жена капе мед и гърлото й е по-меко от дървено масло; но сетнините й са горчиви като пелин, остри като наострен от двете страни меч. Нозете й слизат към смъртта, стъпките й стигат до ада." Така пише в Библията.

11

Цариград, 8 октомври 1982

До госпожица Доротея Квашневска – Краков.

Смутиха ме твоята себичност и безжалостната ти присъда. Ти унищожи моя и Исаковия живот. Винаги съм се страхувала от твоята наука и съм предчувствала, че ще ми стори зло. Надявам се, че знаеш какво се случи и какво си извършила. Тази сутрин излязох на закуска, решена да стрелям, щом д-р Муавия се появи в градината на хотела, където се храним. Седях и чаках; гледах как сенките на птиците, които прелитат над хотела, се спускат стремглаво по стените. И тогава се случи всичко, което изобщо не можеше да се предвиди. Появи се един мъж и аз веднага познах кой е. Имаше лице, тъмно като хляб, и беше прошарен, сякаш има рибешки кости по мустаците му. Само на едното му слепоочие през белега му растеше дива коса, която не може да побелее и бе съвсем черна. Д-р Муавия дойде първо при моята маса и поиска разрешение да седне. Куцаше силно и едното му око бе притворено като малка стисната уста. Примрях, махнах предпазителя на револвера в чантата и се огледах. В градината освен нас беше само четиригодишният Мануил; играеше си под съседната маса.

- Разбира се - казах и мъжът сложи на масата нещо, което ще промени завинаги живота ми. Беше обикновен свитък хартия.

Знаел темата на моето съобщение - ми каза, сядайки - и всъщност затова искал да ме помоли за едно сведение по моята специалност. Говорехме на английски, той потракваше със зъби, беше му по-студено, отколкото на мен, устните му трепереха, но не правеше нищо, за да спре или прикрие това треперене. Топлеше пръсти на лулата си и си духаше дима в ръкавите. За миг ми обясни за какво се отнася. Ставаше дума за Хазарските беседи на Кирил.

- Прегледах - каза той - цялата литература, която се отнася до Хазарските беседи, и не намерих никъде да се споменава, че тези съчинения съществуват и днес. Възможно ли е да не се знае, че откъси от Хазарските беседи на Кирил са запазени и дори печатани преди неколкостотин години?

Бях слисана. Това, което той твърдеше, би било най-голямото откритие в моята специалност - в славистиката, откакто този клон на науката съществува. Ако е вярно.

- Откъде ви дойде тази мисъл? - попитах смаяно и обясних със странно чувство на несигурност: - Хазарските беседи на Кирил - казах - не са известни на науката освен от споменаванията в Кириловото житие, въз основа на което знаем, че са съществували. За някакъв запазен ръкопис, та чак и отпечатан текст на тези беседи не може и дума да става.

- Това исках да проверя - завърши д-р Муавия, - отсега ще се знае, че е точно обратното...

- Не трябва да питате откъде ги имам. До тях е стигнал през XII век един ваш сънародник, поетът Юда Халеви, и ги е вмъкнал в своето съчинение за хазарите. Като описва прочутата полемика, той цитира думите на християнския участник в нея, наричайки го "философ", така както и авторът на Кириловото житие нарича същата личност във връзка със същата полемика. Значи името на Кирил в този еврейски източник е премълчано, както и името на арабския участник, привежда се само титлата на християнския участник - на Кирил, и това е причината, за да не потърси никой до днес текста на Кирил в хазарската хроника на Юда Халеви. Гледах д-р Муавия като човек, който няма никаква връзка с мъжа с белега от рана и със зелени очи, седнал преди няколко минути на моята маса. Всичко беше така убедително и просто, така съвпадаше с онова, което се знае в науката по този въпрос, че направо бе чудно как никой по-рано не се е сетил да потърси текста по този начин.

- Тук има едно затруднение - казах най-сетне на д-р Муавия. - Текстът на Халеви се отнася за VIII век, а хазарската мисия на Кирил е била през деветото столетие: 861 година.

- Онзи, който знае правия път, може да върви и по страничен! - възрази ми Муавия. - Нас не ни занимават датите, а дали Халеви, който е живял след Кирил, пишейки книгата си за хазарите, е разполагал с Хазарските беседи на Кирил. И дали ги е използвал в книгата си там, където цитира думите на християнския участник в хазарската полемика. Веднага трябва да кажа, че в представянето на християнския мъдрец у Халеви има безспорни съответствия с онези Кирилови аргументи, които са запазени до днес. Известно ми е, че сте превели на английски Кириловото житие, така че лесно можете да познаете тези части. Ето чуйте, чий е например този текст: говори се за това, че човек се намира по средата между ангелите и животните... Разбира се, веднага се сетих за това място и го цитирах по памет:

- "Като творец на света, Бог е създал човека по средата между ангелите и животните - с говор и разум отделяйки го от животните, а с гнева и похотта - от ангелите, така че към която от тези части се доближава, чрез нея още повече се присъединява към горните или към долните..." Това е - отбелязах аз, цитирайки текста - част от житието за агарянската мисия на Кирил.

- Точно така, но същото се явява и в петата част на книгата на Халеви, където той полемизира с философа. Има и други съответствия. Най-важното е, че и в самата беседа, която Халеви приписва на християнския учен в хазарската полемика, се разглеждат неща, които според житието Кирил е посочвал в тази полемика. И в двата текста се говори: за Светата Троица и законите преди Мойсей, за яденето на забранени видове месо и най-сетне - за лекарите, които лекуват по обратен начин на този, който е необходим. Привежда се същият аргумент - че душата е най-силна, когато тялото е най-слабо (около петдесетте години на живота), и пр. Най-сетне, хазарският каган упреква арабския и еврейския участник в полемиката - пак според Халеви, - че техните книги на откровението (Коран и Тора) не значат нищо за хазарите, индусите и другите народи, защото не разбират езиците им. Това е един от съществените аргументи, които изтъква и Кириловото житие в борбата против триезичниците (онези, които приемат за обредни езици само гръцки, еврейски и латински), и става ясно, че в случая каганът е бил под влиянието на християнския участник в полемиката и е изтъквал доводи, за които, от друга страна, знаем, че са наистина на Кирил. Халеви само ги е преписал.

Трябва накрая да се вземат под внимание още две неща. Първо, ние не знаем всичко, което се е съдържало в изгубените Хазарски беседи на Константин Солунски (Кирил), и не знаем какво от тях е включено в текста на Халеви. Значи може да се предполага, че има и друг материал освен този, който ви показах тук. Второ, текстът на Халеви е повреден точно в частта, която се отнася до християнския участник в полемиката. Тази част не е запазена в арабския източник, а само в по-късния еврейски превод, а печатните издания на Халеви, специално онези от XVI век, са претърпели, както е известно, християнската цензура.

Накратко, книгата на Халеви за хазарите е запазила една част от Хазарските беседи на Кирил, въпреки че ние днес не знаем в какъв обем. Впрочем тук, в Цариград - заключи д-р Муавия, - в нашия симпозиум ще участва и някой си д-р Исайло Сук, който говори добре арабски и се занимава с ислямските източници за хазарската полемика. Той ми каза, че разполага с Хазарски речник от XVII век, издаден от някой си Даубманус, и че от този речник се вижда как Халеви действително е използвал Хазарските беседи на Кирил. Дойдох да ви помоля вие да поговорите с д-р Сук. Той не желае да разговаря с мен. Казва, че го занимават само арабите отпреди хиляда и повече години. За останалите нямал време. Бихте ли помогнали да установим връзка с д-р Сук и да изясним този въпрос?...

Така завърши своето изложение д-р Абу Кабир Муавия и отведнъж в моя ум мълниеносно се навързаха нишките. Ако забравиш в каква посока изтича времето, като компас остава любовта. Нея времето винаги я напуска. Завладя ме след толкова години отново твоята проклета жажда за наука и изневерих на Исак. Вместо да стрелям, изтичах да повикам д-р Сук, оставяйки своите хартии и оръжието под тях. На входа нямаше никой от прислугата; в кухнята някой топеше парче хляб в огъня и ядеше. Видях как Ван дер Спак излиза от една стая, и съобразих, че това е стаята на Д-р Сук. Почуках, но никой не се обади. Някъде зад мен капеха забързани стъпки и помежду тях се усещаше горещината на женска плът. Почуках отново и тогава от това почукване вратата се открехна малко. Не беше затворена. Първо видях само нощната масичка с някакво яйце и ключ в чинийка. Като отворих малко повече вратата, изпищях. Д-р Сук лежеше в кревата удушен с възглавница. Лежеше, захапал мустаци, сякаш бърза през вятъра. Хукнах, викайки, и в това време от фадината се чу изстрел. Изстрелът беше един, но го чух с всяко ухо поотделно. Веднага познах звука на моето оръжие. Връхлетях в градината и видях д-р Муавия да лежи на чакъла с пръсната глава... На съседната маса детето с ръкавици си пиеше шоколада, като че нищо не бе станало... В градината нямаше никой друг.

Веднага бях арестувана, "Smit & Wetson", на който бяха намерени само мои отпечатъци, е приложен като доказателствен материал и съм обвинена, че с предумисъл съм убила д-р Абу Кабир Муавия. Това писмо ти пиша от следствения затвор и все още не разбирам нищо. "Кладенец със сладка вода нося в устата си и меч двуостър..." Кой е убил д-р Муавия? Представи си, обвинението гласи: еврейка убила арабин за отмъщение! Целият ислямски интернационал, цялата египетска и турска общественост ще се изправят срещу мен. "Ще те предаде твоят Господ Бог на неприятелите твои да те бият; по един път ще излезеш срещу тях..." Как да докажеш, че не си извършил онова, което наистина си възнамерявал да извършиш? Необходима е жестока лъжа, страшна и силна лъжа като бащата на дъжда, за да се докаже истината. Рогове вместо очи са нужни на онзи, който иска да измисли такава лъжа. Ако я намеря, ще живея и ще те доведа от Краков при мен в Израел и ще се върна към науките на нашата младост. Ще ни спаси нашата мнима жертва - казваше единият от нашите двама бащи... Колко трудно е да понесеш Неговата милост, а камо ли гнева Му.

P.S. Тук ти прилагам репликите на Философа от книгата на Халеви за хазарите (Liber Cosri), за които д-р Муавия твърдеше, че представляват откъси от изгубените Хазарски беседи на Константин Философ, свети Кирил.