Хиперион

5.

Изгревът над Тревното море беше красива гледка. Консулът съзерцаваше великолепието му от най-високото място на задната палуба. Той се бе опитал да носни след дежурството си, после се отказа и се качи на палубата да наблюдава как нощта преминава в ден. Фронтът на бурята бе покрил небето с ниски облаци и изгряващото слънце заливаше света с искрящо злато, което се отразяваше отгоре и отдолу. Платната, въжетата и закалените от времето дъски на вятърната гемия блестяха под краткотрайната благодат от светлина през няколкото минути, преди слънцето да се скрие зад тавана от облаци и цветовете отново да се оттекат от света. Вятърът, който последва това спускане на завесата, бе хладен, сякаш дошъл от снежните върхове на Брайдъл Рейндж, която се виждаше неясно като някакво тъмно нетно на североизточния хоризонт.

Брон Ламиа и Мартин Силенъс се присъединиха към консула на задната палуба, всеки понесъл чаша кафе от камбуза. Вятърът плющеше и блъскаше такелажа. Гъстата къдрава коса на Брон Лампа се развяваше край лицето й като тъмен ореол.

— Добро утро — промърмори Снленъс и примижа над чашата кафе срещу надипленото от вятъра Тревно море.

— Добро утро — отвърна консулът, учуден от това колко бодър и освежен се чувстваше, след като изобщо не бе спал предишната нощ. — Имаме насрещен вятър, но като че ли въпреки това гемията поддържа добра скорост. Определено ще стигнем до планините преди да се стъмни.

— Ххррнн — изкоментира Силенъс и навря носа си в чашата с кафе.

— Аз изобщо не спах през нощта — обади се Брон Ламиа, — защото размишлявах над разказа на господин Уайнтрауб.

— Аз не мисля, че… — подхвана поетът, но млъкна, тъй като Уайнтрауб се появи на палубата с бебето си, което надничаше през ръба на една детска носилка, препасана на гърдите му.

— Добро утро на всички — поздрави Уайнтрауб, като се оглеждаше наоколо и вдишваше дълбоко. — Мммм, студенко, нали?

— Гадно смразяващо — рече Силенъс. — На север от планините ще бъде още по-лошо.

— Ще сляза долу да си взема един жакет — каза Ламиа, но преди да беше успяла да се помръдне, от долната палуба долетя рязък, самотен вик:

— Кръв!

Наистина имаше кръв — навсякъде. Каютата на Хет Мастийн беше учудващо спретната — леглото не беше оправяно за спане, куфарът и други кутии бяха подредени в единия ъгъл, робата му бе сгъната на стола — като се изключи кръвта, която покриваше големи участъци от пода, шпангоута и тавана. Шестимата поклонници се струпаха от вътрешната страна на входа с нежелание да влязат по-навътре.

— Минавах на път към горната палуба — каза отец Хойт със странно монотонен глас. — Вратата беше леко открехната. Съгледах бегло… кръвта по стената.

— Наистина ли е кръв? — намеси се Мартин Силенъс.

Брон Ламиа влезе в помещението, прекара ръка през едно гъсто петно на шпангоута и поднесе пръсти към устните си.

— Кръв е.

Тя се огледа наоколо, отиде до гардероба, погледна набързо между празните рафтове и закачалки и след това се приближи до малкия илюминатор. Той беше залостен с резе отвътре.

Ленар Хойт изглеждаше по-зле от обикновено и се приближи със залитане до един стол.

— В такъв случай той мъртъв ли е?

— Нищо не знаем, по дяволите, освен че капитан Мастийн го няма в стаята му, но за сметка на това има много кръв — рече Ламиа. Тя избърса ръка в крачола на панталона си. — Това, което трябва да направим сега, е да претърсим щателно кораба.

— Точно така — каза полковник Касад. — И ако не намерим капитана?

Брон Ламиа отвори илюминатора. Свежият въздух разсея миризмата на кръв като в кланица и довя тътена на колелото и съсъка на тревата под корпуса.

— Ако не намерим капитан Мастийн — рече тя, — ще приемем, че той или е напуснал кораба по собствено желание, или е бил отвлечен.

— Но кръвта… — подхвана отец Хойт.

— Не доказва нищо — довърши Касад. — Госпожа Ламиа е права. Ние не знаем нито кръвната, нито генната група на Мастийн. Някой да е чул или видял нещо!

Последва мълчание, като се изключат отрицателните цъкания и поклащания на глави.

Мартин Силенъс се огледа наоколо.

— Хора, нима не можете да познаете, че това е работа на нашия приятел Шрайка, като виждате това тук?

— Не е ясно — сряза го Ламиа. — Възможно е някой да е искал да си помислим, че това е дело на Шрайка.

— Няма логика — рече Хойт, който все още изпитваше недостиг на въздух.

— Независимо от това — заключи Ламиа — ще търсим по двойки. Кой освен мен има оръжие?

— Аз — рече полковник Касад. — Имам и в повече, ако трябва.

— Не — каза Хойт. Поетът поклати глава.

Сол Уайнтрауб бе излязъл обратно в коридора с детето си. Сега отново надникна вътре и обяви:

— Аз нямам нищо.

— Нямам — добави консулът. Той беше върнал смъртоносната палка на Касад, когато смяната му свърши два часа преди разсъмване.

— Добре — кимна Ламиа. — Отчето ще дойде с мен на долната палуба. Силенъс, вървете с полковника. Претърсете средната палуба. Господин Уайнтрауб, вие и консулът прегледайте всичко горе. Търсете нещо, което е необичайно. Какъвто и да било признак на борба.

— Един въпрос — обади се Силенъс.

— Какво има?

— Кой, по дяволите, те е избирал за царица на бала?

— Аз съм частен детектив — заяви Ламиа и прониза с поглед поета.

Мартин Силенъс сви рамене.

— Хойт например е свещеник на някаква забравена религия. Това не значи, че ние трябва да коленичим, когато той си казва молитвите.

— Добре — въздъхна Брон Ламиа. — Ще ти дам по-добро основание.

Жената се придвижи толкова бързо, че консулът за миг не можа да разбере какво става. В един миг тя се намираше до отворения илюминатор, а в следващия бе прекосила наполовина помещението и бе вдигнала Мартин Силенъс от пода с една ръка, сграбчила с масивната си длан тънкия врат на поета.

— Защо — каза тя — не правиш това, което е логично, защото е логично да се прави именно то?

— Хрхъхр — успя да изхъхри Мартин Силенъс.

— Добре — рече Ламиа, без да влага никакви чувства, и пусна поета на пода.

Силенъс измина, залитайки, един метър и едва не седна върху отец Хойт.

— Ето — каза Касад, който влезе отново с два малки невропаралитични зашеметителя. Той подаде единия на Сол Уайнтрауб. След това се обърна към Ламиа:

— Вие с какво разполагате?

Жената бръкна в един от джобовете на широката си туника. Касад гледа известно време реликвата и след това кимна.

— Дръжте се до партньора си — каза той. — Не стреляйте по нищо, освен ако не го идентифицирате с положителност и не се окаже, че представлява несъмнена заплаха.

— Това е точно описание на кучката, която възнамерявам да застрелям — заяви Силенъс, все още масажирайки гърлото си.

Брон Ламиа направи половин крачка към поета. Федман Касад извика:

— Млъквайте. Хайде да свършваме с тази работа. Силенъс последва полковника вън от стаята. Сол Уайнтрауб се приближи до консула и му подаде зашеметителя.

— Не искам да държа това нещо заедно с Рахил. Качваме ли се горе?

Консулът взе оръжието и кимна.

На вятърната гемия нямаше никакъв друг признак за храмерския глас на дървото Хет Мастийн. След едночасово търсене групата се събра в каютата на изчезналия. Кръвта там изглеждаше по-тъмна и по-засъхнала.

— Възможно ли е да сме пропуснали нещо? — попита отец Хойт. — Тайни проходи? Скрити отсеци?

— Възможно е — рече Касад, — но аз проверих с топлинни и двигателни сензори. В случай че на кораба има каквото и да било друго нещо, по-голямо от мишка не мога да го открия.

— Щом като имате такива сензори — намеси се Силенъс, 197 защо, дявол да го вземе, ни накара да пълзим през боклуци и непознати места в продължение на цял час?

— Защото съответното оборудване или облекло могат да скрият човек от топлиннопулсаторното издирване.

— Следователно в отговор на моя въпрос — обади се отец Хойт, като млъкна за миг и тялото му се разлюля видимо — със съответното оборудване или облекло капитан Мастийн би могъл да се крие някъде в някой таен отсек.

— Възможно е, но не е вероятно — каза Брон Ламиа. — Аз мисля, че той вече не е на кораба.

— Шрайка — произнесе с отвращение Мартин Силенъс. Това не беше въпрос.

— Може би — вметна Ламиа. — Полковник, вие и консулът бяхте на пост през онези четири часа. Сигурни ли сте, че не сте чули и не сте видели нищо?

И двамата мъже кимнаха утвърдително.

— На кораба беше тихо — рече Касад. — Щях да чуя ако имаше борба, още преди да бях застъпил на пост.

— Аз също не съм спал, след като смяната ми свърши — добави консулът. — Моята каюта е в съседство с тази на Мастийн. Не съм чул нищо.

— Е — каза Силенъс, — чухме двамата, които са пълзели въоръжени наоколо в тъмното, когато горкото копеле е било убито. Те казват, че са невинни. Да влезе убитият!

— Ако Мастийн е бил убит, това не е било извършено със смъртоносна палка — заяви Касад. — Нито едно съвременно безшумно оръжие от тези, които познавам, не би предизвикало такова кръвотечение. Не сме чули никакви изстрели с огнестрелно оръжие, наоколо не се виждат никакви дупки от куршуми — ето защо аз приемам, че автоматичният пистолет на госпожа Ламиа е вън от подозрение. Ако това е кръвта на капитан Мастийн, тогава, предполагам, е било използвано хладно оръжие.

— Шрайка е хладно оръжие — каза Мартин Силенъс. Ламиа се приближи до малката купчина багаж.

— Споровете няма да разрешат нищо. Нека да видим дали има нещо във вещите на Хет Мастийн.

Отец Хойт вдигна колебливо ръка. — Те са… хм, лична собственост, нали така? Мисля, че нямаме право.

Брон Ламиа скръсти ръце на гърдите си.

— Вижте, отче, ако Мастийн е мъртъв, това е без значение за него. Ако е все още жив, огледът на тези неща би могъл да ни даде някаква представа, къде може да е отишъл. И в двата случая трябва да се опитаме да намерим някакво решение.

Хойт изглеждаше неубеден, но кимна в знак на съгласие. В крайна сметка нахлуването в личната сфера не беше кой знае какво. Първият куфар на Мастийн съдържаше само няколко смени бельо и един екземпляр от Книгата на живота на Мавъра. В другата чанта имаше сто поотделно завити фиданки, изсушени и положени във влажна почва.

— Храмерите трябва да засадят най-малко сто издънки на Вечното дърво във всеки свят, който посещават — обясни консулът. — Присадките рядко се прихващат, но това е ритуал.

Брон Ламиа се приближи до голямата метална кутия, която беше най-отдолу.

— Не пипайте това! — викна консулът.

— Защо?

— Това е куб на Мьобиус — отговори вместо консулът полковник Касад. — Карбоново-карбонова обшивка, поставена около задържащо поле с нулев импеданс, прегъната назад върху самата себе си.

— Е и? — обади се Ламиа. — Кубовете на Мьобиус запечатват в себе си артефакти и материали. Те не експлодират или нещо такова, нали?

— Не — съгласи се консулът, — но онова, което съдържат, може да експлодира. Всъщност може вече да е експлодирало.

— Куб с тези размери би могъл да държи под контрол един килотон ядрен взрив, стига да е бил затворен по време на наносекундата на възпламеняването — допълни Федман Касад.

Ламиа се усмихна накриво срещу сандъка.

— Тогава как бихме могли да сме сигурни, че нещо от онова, което е там вътре, не е убило Хет Мастийн?

Касад посочи една слабо проблясваща зелена лента по протежение на единствения ръб на кутията.

— Запечатан е. Веднъж запечатан, кубът на Мьобиус трябва да бъде реактивиран на място, където могат да бъдат генерирани задържащи полета. Каквото и да има там вътре, то не е навредило на капитан Мастийн.

— Значи няма никакъв начин да се разбере? — замислено промърмори Лампа.

— Мисля, че се досещам — каза консулът. Останалите го погледнаха. Рахил се разплака и Сол се зае да стопли едно шише с храна.

— Спомняте ли си — продължи консулът, — когато вчера в Едж господин Мастийн направи голям въпрос по повод на куба? Той говореше за него така, сякаш е някакво тайно оръжие.

— Оръжие ли? — възкликна Ламиа.

— Разбира се! — неочаквано се намеси Касад. — Ерг!

— Ерг ли? — Мартин Силенъс се взря в малкия сандък. — Мисля, че ерговете бяха онези твари, които храмерите използват на своите дърволети.

— Така е — потвърди консулът. — Тези същества били открити преди около три века на астероидите ло Алдебаран. Телата им наподобяват малко котешки гръбнак, с преобладаващо пиезоелектрична нервна система, напъхана в силиконов хрущял, но те се хранят с… и манипулират… силови полета, големи колкото полето, генерирано от малък вретенен кораб.

— И как се побира всичко това в една толкова малка кутия? — попита Силенъс, вторачен в куба на Мьобиус. — С огледала ли?

— В известен смисъл — рече Касад. — Полето му сигурно е потиснато… нито гладува, нито се подхранва. Доста подобно на криогенната сомния по отношение на нас. Плюс това този сигурно е малък. Сукалче, така да се каже.

Ламиа прокара ръка по металната обшивка.

— Храмерите управляват ли тези неща? Общуват ли с тях?

— Да — кимна Касад. — Никой не знае точно как. Това е една от тайните на Братството. Но Хет Мастийн сигурно е вярвал, че ергът ще му помогне пред…

— Шрайка — завърши Мартин Силенъс. — Храмерът е смятал, че това енергийно дяволче ще бъде неговото тайно оръжие, когато се изправи пред Господаря на болката.

Поетът се изсмя. Отец Хойт си прочисти гърлото.

— Църквата е приела постановлението на Хегемонията, че… тези същества… ерговете… не са чувстващи същества… и като такива не са кандидати за спасение.

— О, достатъчно чувстващи са, отче — каза консулът. — Те възприемат нещата много по-добре, отколкото изобщо бихме могли да си представим. Но ако имате предвид разумни… съзнателни… в такъв случай имате работа с нещо от рода на умен скакалец. Скакалците кандидати за спасение ли са?

Хойт не отговори. Брон Ламиа рече:

— Ами очевидно капитан Мастийн е смятал, че това нещо ще бъде неговото спасение. Нещо се е объркало — тя огледа изпоцапания с кръв шпангоут и съхнещите петна но пода. — Хайде да се махаме оттук.

Вятърната гемия напредваше срещу все по-усилващите се ветрове, докато бурята се приближаваше от североизток. Бели раздърпани знамена от облаци препускаха под ниския сив таван на фронта на бурята. Тревите плющяха и се огъваха под пристъпите на студения вятър. Бразди от светкавици прерязаха хоризонта, последвани от грохота на гръмотевици, които отекнаха като предупредителни изстрели пред носа на вятърната гемия. Поклонниците наблюдаваха мълчаливо, докато първите ледени капки дъжд ги прогониха долу в просторната капитанска каюта в кърмовата част на кораба.

— Това беше в джоба на робата му — каза Брон Ламиа и показа едно листче хартия, на което се виждаше изписано числото 5.

— Значи Мастийн е трябвало да бъде следващият, който да разкаже своята история — прошепна консулът.

Мартин Силенъс наклони стола си назад, докато гърбът му се допря до високите прозорци. От светлината на бурята сатирските му черти изглеждаха леко демонични.

— Има и друга възможност — обади се той. — Може някой, който още не е говорил, да е бил пети поред и да е убил храмера, за да си разменят местата.

Ламиа се втренчи в поета.

— Това би трябвало да е консулът или аз — уточни тя с равен глас.

Силенъс сви рамене. Брон Ламиа извади още едно листче от туниката си.

— Аз съм номер 6. Какво щях да постигна? Така или иначе, е моят ред.

— Тогава може би онова, което Мастийн щеше да каже, е трябвало да бъде заглушено — рече поетът. Той отново сви рамене. — Лично аз мисля, че Шрайка е започнал да ни коси. Защо смятахме, че ще бъдем оставени да стигнем до Гробниците на времето, при положение че това нещо покосява хората на половината път от тук до Кийтс?

— Различно е — възрази Сол Уайнтрауб. — Това е поклонението на Шрайка.

— Е и?

Консулът се приближи до прозореца в настъпилата тишина. Носеният от вятъра пороен дъжд скриваше морето и трополеше по оловните стъкла. Гемията проскърца и се наклони тежко на десния борд, поемайки следващия етап от курса си.

— Госпожо Ламиа — обади се полковник Касад, — искате ли да ни разкажете сега своята история?

Ламиа скръсти ръце и погледна към прорязаните от дъждовните струи стъкла.

— Не, нека да почакаме, докато слезем от този проклет кораб. Тук вони на смърт.

Вятърната гемия стигна до пристанището на „Пилигримски отдих“ следобед, но поради бурята и вялата светлина на изнурените пътници им се струваше, че е вечер. Консулът бе очаквал тук, в началото на предпоследния етап от тяхното пътуване, да ги посрещнат представители на Храма на Шрайка, но „Пилигримски отдих“ изглеждаше също така пуст, както и Еди преди това.

Приближаването до подножието на планините и първият изглед от Брайдъл Рейндж бяха вълнуващи като всяко дългоочаквано приближаване до суша и шестимата поклонници излязоха до един на палубата въпреки студения дъжд, който не преставаше да вали. Пред-планината беше повехнала и чувствена, с кафяви гънки и неочаквани възвишения, които рязко контрастираха със зелената едноцветност на Тревното море. Върховете с височина девет хиляди метра отсреща изглеждаха само загатнати като сиви и бели равнини, които скоро се прекъсваха от ниски облаци, но дори и отсечепо този начин, представляваха величествена гледка. Снежната покривка се спускаше надолу чак до изгорелите схлупени постройки и евтини хотели, които някога са били „Пилигримски отдих“.

— Ако са разрушили въжената линия, с нас е свършено — прошепна консулът. При мисълта за това, досега не бе допускал, стомахът му се обърна наопаки.

— Виждам първите пет кули — каза полковник Касад, загледан през енергийния бинокъл. — Изглеждат невредими.

— Вижда ли се някакъв вагон?

— Не… момент, да. Има един при входа на площадката на станцията.

— Някакво движение? — попита Мартин Силенъс, който очевидно разбираше колко отчаяно щеше да бъде тяхното положение, ако въжената линия не беше здрава.

— Не.

Консулът поклати глава. Дори и при най-лошо време, когато нямаше никакви пътници, вагоните бяха в движение, за да се поддържат дебелите кабели гъвкави и да не се покриват с лед.

Шестимата бяха качили багажа си на палубата още преди вятърната гемия да прибере платната си и да спусне трапа. Сега всички бяха облечени с дебели горни дрехи, за да се предпазят от стихиите — Касад беше с топла военна пелерина; Брон Ламиа носеше дълга дреха, наречена тренчкот по отдавна забравени причини; Мартин Силенъс беше увит с дебели кожи, които се диплеха, преливайки ту в черно, ту в сиво под напорите на вятъра; отец Хойт бе навлякъл дълга черна дреха, в която повече от всякога приличаше на плашило; Сол Уайнтрауб носеше дебело яке до над коленете, което покриваше и него, и детето, а консулът беше с изтънелия, но здрав балтон, даден му от неговата съпруга преди няколко десетилетия.

— Какво да правим с нещата на капитан Мастийн? — попита Сол, когато застанаха на горния край на трапа. Касад бе отишъл напред да разузнае положението в селото.

— Аз ги качих горе — рече Ламиа. — Ще ги вземем с нас.

— Това не ми се струва съвсем правилно — отбеляза отец Хойт. — Да продължим просто така. Би трябвало да… отслужим някаква служба; Да отдадем някакво признание, че е умрял един човек.

— Може би е умрял — напомни Ламиа, като повдигна леко една четиридесеткилограмова раница с една ръка.

Хойт гледаше с недоверие.

— Наистина ли смятате, че е възможно господин Мастийн да е жив?

— Не — отвърна Ламиа. В черната й коса кацаха снежинки.

Касад им помаха откъм края на пристана и те свалиха багажа от притихналата вятърна гемия. Никой не се обърна да погледне назад.

— Празно ли е? — извика Ламиа, докато се приближаваха към полковника. Пелерината на високия мъж не се виждаше поради черно-сивата защитна окраска.

— Празно е.

— Има ли трупове?

— Не — рече Касад. Той се обърна към Сол и консула: — Взехте ли нещата от камбуза? Двамата мъже кимнаха утвърдително.

— Какви неща? — попита Силенъс.

— Храна, която ще ни стигне за една седмица — по-ясни Касад, като се обърна и погледна нагоре към ма, на който беше станцията на въжената линия. Едва сега консулът забеляза дългото нападателно оръжие в извивката на ръката на полковника, почти невидимо под пелерината. — Не знаем със сигурност дали оттук нататък ще има някакви провизии.

Дали ще бъдем живи след една седмица? помисли си консулът. Но не каза нищо.

Пренесоха багажа до станцията на два пъти. Вятърът свиреше през отворените прозорци и порутените сводове на тъмните сгради. При втория курс консулът държеше единия край на куба на Мьобиус на Мастийн, докато Ленар Хойт пъхтеше и дишаше тежко под другия.

— Защо вземаме този ерг с нас? — отвори широко уста Хойт, когато стигнаха до основата на металното стълбище, което водеше до станцията. Резки и петна от ръжда покриваха площадката като оранжеви лишеи.

— Не знам — каза консулът, също задъхан от усилието.

От площадката за качване пред тях се откриваше гледка навътре в Тревното море. Вятърната гемия си стоеше там, където я бяха оставили, с прибрани платна — един тъмен неодушевен предмет. Снежни шквалове духаха през прерията и създаваха илюзията за поникнали печурки върху безбройните стъбла висока трева.

— Качвайте багажа — извика Касад. — Аз ще проверя дали двигателните механизми могат да бъдат задействани отново от операторската кабина там горе.

— Това нещо не е ли автоматично? — попита Мартин Силенъс, чиято малка глава почти се бе загубила между дебелите кожи. — Като вятърната гемия?

— Мисля, че не — рече Касад. — Вървете, ще видя дали мога да го задействам.

— Ами ако потегли без вас? — извика Ламиа на полковника, докато той се отдалечаваше в обратна посока.

— Няма.

Вътрешността на вагона на въжената линия беше студена и празна, с изключение на металните пейки в предното купе и десетината груби койки в по-малката, задна част. Вагонът беше голям — най-малко осем метра дълъг и пет метра широк. Задното купе беше отделено от предното с тънка метална преграда с отвор, но без врата. Единият ъгъл в дъното му бе зает от шкаф с големина на гардероб. Прозорци на височина от кръста нагоре до покрива опасваха Предното купе.

Поклонниците струпаха багажа си в средата на пода и започнаха да тупат с крака, да махат с ръце и да подскачат, за да се стоплят. Мартин Силенъс легна в цял ръст върху една от пейките, като само краката и темето на главата му се подаваха от кожите.

— Забравил съм… Как, по дяволите, се включваше отоплението в това нещо? — попита той.

Консулът погледна тъмните светлинни табла.

— С електричество. Ще се включи, когато полковникът ни подкара.

— Ако полковникът ни подкара — подхвърли Силенъс.

Сол Уайнтрауб беше сменил пелените на Рахил. Сега той я уви отново в една бебешка грейка и я залюля на ръцете си.

— Аз със сигурност не съм бил тук никога преди — рече той. — А вие двамата били ли сте, господа?

— Да — отвърна поетът.

— Не — каза консулът. — Но съм виждал снимки на въжената линия.

— Касад каза, че веднъж се е върнал в Кийтс по този начин — обади се Брон Ламиа от другото помещение.

— Аз мисля… — подхвана Сол Уайнтрауб, но беше прекъснат от силно стържене на чаркове и от някакъв силен тласък, при което вагонът неприятно се разклати и след това се полюшна напред под внезапно задвижилия се кабел. Всички се втурнаха към прозореца откъм страната на площадката.

Касад бе хвърлил багажа си във вагона, преди да се изкачи но дългата стълба в кабината на оператора. Сега той се появи на входа на кабината, плъзна се надолу по дългата стълба и се затича към вагона, който вече задминаваше площадката за качване.

— Няма да успее — прошепна отец Хойт. Касад пробяга със спринт последните десет метра, при което краката му изглеждаха невъзможно дълги, като на карикатурен човек-тояга.

Вагонът излезе извън площадката за качване и се залюля, освободен от станцията. Между вагона и станцията зина празно пространство. Имаше осем метра до скалите отдолу. Основата на площадката беше покрита с лед. Касад тичаше с все сили напред, въпреки че вагонът, беше потеглил.

— Хайде! — изпищя Брон Ламиа.

Останалите подеха вика. Консулът погледна нагоре към обшивката от лед, която се пукаше и се ронеше от кабела, докато вагонът се движеше нагоре и напред. След това погледна назад. Разстоянието беше прекалено голямо. Касад в никакъв случай нямаше да може да го преодолее.

Федман Касад се движеше с невероятна скорост, когато стигна до края на площадката. Консулът си спомни за втори път за ягуара от старата Земя, който беше видял в една зоологическа градина на Лусус. Той почти очакваше да види как ходилата на полковника се подхлъзват, дългите крака литват хоризонтално и човекът безшумно пада долу върху покритите със сняг морени. Вместо това Касад сякаш полетя във въздуха в разстояние на един безкраен миг, разперил дългите си ръце, с развята назад пелерина. Той изчезна зад вагона.

Чу се тъп удар, последван от дълга минута, през която никой не проговори и не помръдна. Вече бяха на четиридесет метра височина и се изкачваха към първата кула. Миг по-късно Касад се появи в ъгъла на вагона, промушвайки се през плетеница от лед и дръжки в метала. Брон Ламиа отвори вратата на кабината. Десет ръце помогнаха да издърпат Касад вътре.

— Благодаря ти. Господи — рече отец Хойт. Полковникът си пое дълбоко дъх и се усмихна мрачно.

— Някакъв умрял се беше запречил като спирачка. Наложи се да освободя лоста с баласт. Не исках да връщам вагона обратно и да опитвам отново.

Мартин Силенъс посочи към бързо приближаващата се подпорна кула и към тавана от облаци непосредствено зад нея. Кабелът се беше опънал нагоре до безкрая.

— Мисля, че вече пресичаме планините, все едно дали искаме, или не.

— Колко време ще ни отнеме този преход? — попита Хойт.

— Дванадесет часа. Може и малко по-малко. Понякога операторите спираха вагоните, ако излезеше прекалено силен вятър или ледът станеше прекалено лош.

— Този път няма да спираме — рече Касад.

— Освен ако кабелът не е прекъснат някъде — вметна поетът. — Или ако не се блъснем в някой клон.

— Млъкни — сряза го Ламиа. — Някой иска ли да стоплим нещо за ядене?

— Вижте — извика консулът.

Те отидоха до предните прозорци. Вагонът се издигаше на сто метра над последната кафява гънка на хълмовете. Километри по-долу и назад зърнаха за последен път станцията, призрачните съборетини на „Пилигримски отдих“ и неподвижната вятърна гемия.

Снегът и гъстите облаци ги погълнаха.

Вагонът на въжената линия нямаше истински готварски прибори, но в задния отсек имаше хладилник и една микровълнова печка за подтопляне. Ламиа и Уайнтрауб забъркаха разнообразни видове месо и зеленчуци от камбуза на вятърната гемия и приготвиха приличен гювеч. Мартин Силенъс бе донесъл няколко бутилки вино от „Бенарес“ и от вятърната гемия и сега избра хиперионско бургундско, за да полеят гювеча.

Бяха почти приключили с вечерята, когато мракът, който притискаше прозорците, просветля и след това се вдигна напълно. Консулът се обърна на пейката, където седеше, и видя как слънцето, внезапно появило се отново, изпълни вагона с необикновено красива златиста светлина.

Групата въздъхна като един човек. Струваше им се, че тъмнината се бе настанила часове преди това, но сега, след като се издигнаха над морето от облаци, сред което се извисяваше островна верига от планини, имаха възможността да се насладят на един прекрасен залез. Небето на Хиперион бе сменило сиво-зеления си дневен отблясък и бе придобило бездънното лазурно синьо на вечерта, докато едно червено-златно слънце бе подпалило облачните грамади и огромните върхове от лед и скали. Консулът се огледа. Спътниците му, които изглеждаха сиви и дребни в мъждивата светлина преди миг, сега сияеха под златото на слънчевия залез. Мартин Силенъс вдигна чашата си.

— Така е по-добре. Бога ми.

Консулът отмести поглед към пътя им, където дебелият кабел изтъняваше като конец далече напред и накрая изчезваше напълно. На един връх, няколко километра по-нататък, златната светлина блестеше върху следващата подпорна кула.

— Сто деветдесет и два пилона — рече Силенъс с монотонния отегчен тон на екскурзовод. — Всеки пилон е конструиран от устойчива сплав и графит от нишковиден кристал и се издига на височина осемдесет и три метра.

— Сигурно сме високо — каза Брон Ламиа.

— Горната точка на деветдесет и шест километровото пътешествие с въжената линия се намира над връх Маунт Драйдън, петия измежду първенците на Брайдъл Рейндж, висок девет хиляди двеста четиридесет и шест метра — промърмори отново Мартин Силенъс.

Полковник Касад се огледа наоколо.

— Кабината е херметизирана. Преди малко усетих промяната.

— Вижте! — възкликна Брон Ламиа.

Слънцето се бе задържало на линията от облаци на хоризонта продължително време. Сега се гмурна под тях и се видя как подпали глъбините на буреносните облаци отдолу и разпиля пищна палитра от цветове по протежение на целия западен край на света. Корнизи от снежни блокове и искрящ лед все още блестяха по западната страна на върховете, които се извисяваха на километър или повече над набиращия височина вагон. На потъмняващия небесен купол се появиха няколко по-ярки звезди.

Консулът се обърна към Брон Ламиа:

— Защо не ни разкажете сега вашата история, госпожо Ламиа? По-късно ще трябва да поспим, преди да пристигнем в крепостта.

Ламиа допи последната глътка от виното си.

— Всички ли искате да чуете историята сега? Те закимаха дружно с глава в розовия полуздрач. Мартин Силенъс сви рамене.

— Добре — каза Брон Ламиа.

Тя остави празната чаша, качи крака на пейката, подпря лакти на колене и подхвана своя разказ.