Хиперион

4.

„Бенарес“ влезе в Едж малко след пладне на другия ден. Едната от мантите беше умряла във впряга само на двадесет километра разстояние от целта на пътуването им и А. Бетик я бе разпрегнал. Другата бе издържала, докато привързаха шлепа към избелелия кей, след което се катурна в пълно изтощение, изпускайки мехури през двата въздушни отвора. Бетик се разпореди и тази манта да бъде разпрегната, като обясни, че тя има известен шанс да оживее, ако се добере до по-силното течение.

Поклонниците се бяха събудили и наблюдаваха околния пейзаж, който се нижеше покрай тях още отпреди изгрев слънце. Говореха малко и никой не бе намерил какво да каже на Мартин Силенъс. Поетът, изглежда, не беше в настроение… той пиеше вино със закуската си и пееше неприлични песни от изгрев слънце.

Реката се бе разширила през нощта и до сутринта се бе превърнала в широка два километра синьо-сива магистрала, която се врязваше през ниските зелени хълмове на юг от Тревното море. В такава близост до морето нямаше никакви дървета, а кафявите, златни и бежови тонове на гривестите храсти постепенно изсветляваха в яркозеленото на високите два метра северни треви. През цялата сутрин хълмовете се снишаваха все повече и повече, докато накрая се бяха превърнали в ниски ивици тревисти скатове от двете страни на реката. Над хоризонта на североизток беше надвиснала някаква почти невидима сянка и онези от поклонниците, които бяха живели в светове, където има морета, и знаеха, че това е признак за приближаващото се море, трябваше да си напомнят, че единственото море, което беше в близост сега, се състоеше от няколко милиарда акра трева.

Едж никога не е бил голям град и сега беше напълно изоставен. Двадесетината сгради по протежение на изровената от коловози уличка, водеща до пристана, имаха празния поглед на зарязани постройки, а на пристанището се забелязваха признаци, които сочеха, че населението е избягало преди седмици. Построената преди три века странноприемница „Пилигримски отдих“, разположена непосредствено под гребена на хълма, бе изгоряла. А. Бетик ги придружи до върха на ниския скат.

— Какво ще правите сега? — обърна се към андроида полковник Касад.

— Съгласно условията на Храмовото крепостничество след това пътуване ние сме свободни — рече Бетик. — Ще оставим „Бенарес“, за да го използвате на връщане, и ще се спуснем с лодката надолу по течението. А след това ще поемем по своя си път.

— С общата евакуация ли? — попита Брон Ламиа.

— Не — усмихна се Бетик. — Ние си имаме наши собствени цели и пилигримства на Хиперион.

Групата стигна до закръгления гребен на крайбрежния скат. Зад тях „Бенарес“ изглеждаше като играчка, привързана за прогнилия пристан; река Хули течеше на югоизток в синята мъглявост на далечината под града и завиваше на запад зад него, стеснявайки се към непроходимите Долни водопади на десетина километра от Едж нагоре по реката. На североизток от тях се стелеше Тревното море.

— Господи — пое си дъх Брон Ламиа.

Чувстваха се така, сякаш бяха изкатерили последния хълм в мирозданието. Пред тях пръснати докове, пристани и хангари бележеха края на Едж и началото на морето. Тревата се простираше напред до безкрая, красиво надиплена от лекия бриз, и се плискаше като зелен прибой в основата на крайбрежните скатове. Изглеждаше безкрайна и непрекъсната, разляла се до всички хоризонти и привидно извисяваща се на абсолютно еднаква височина, докъдето поглед стигаше. Нямаше дори намек за снежните върхове на Брайдъл Рейндж, които знаеха, че се намират на около осемстотин километра на североизток. Илюзията, че виждат пред себе си едно зелено море, беше почти пълна, чак до разрошените от вятъра мяркащи се стъбла, които далеч от брега приличаха на медузи.

— Красиво е — каза Ламиа, която го виждаше за пръв път.

— Впечатляващо е при изгрев и при залез слънце — обади се консулът.

— Възхитително — прошепна Сол Уайнтрауб и повдигна детето си, така че да може да види и то. Бебето потръпна от щастие и се съсредоточи в пръстчетата си.

— Добре съхранена екосистема — одобрително рече Хет Мастийн.

— Мавърът би бил доволен.

— Гадост — извика Мартин Силенъс. Останалите се обърнаха да видят какво става.

— Няма никаква вятърна гемия, по дяволите — изруга поетът.

Останалите четирима мъже, жената и андроидът се взираха мълчаливо в изоставените кейове и в пустата тревна равнина.

— Закъсняла е — реши консулът. Мартин Силенъс издаде лаещ смях.

— Или пък вече е заминала. Ние трябваше да бъдем тук снощи.

Полковник Касад вдигна енергийния си бинокъл и огледа хоризонта.

— Смятам, че не е вероятно да са заминали без нас — каза той. — Гемията трябваше да бъде изпратена от самите жреци от Храма на Шрайка. Те са сериозно заинтересовани от нашето поклонение.

— Можем да вървим пеша — рече Ленар Хойт. Свещеникът изглеждаше блед и слаб, видимо притиснат в менгемето на болката и наркотиците, и едва можеше да стои на краката си, камо ли да върви.

— Не — отсече Касад. — Това са стотици километри и тревата ще стига над главите ни.

— Компас — предложи отецът.

— Компасът не действа на Хиперион — обясни Касад, все още наблюдавайки през бинокъла си.

— Тогава посокотърсачи — каза Хойт.

— Разполагаме с един ИПТ, но не е там работата — рече консулът. — Тревата е остра. След половин километър от нас ще останат само парчета.

— Освен това тревните змии — добави Касад и свали бинокъла.

— Екосистемата е добре съхранена, но не става за разходка.

Отец Хойт въздъхна и почти се свлече в ниската трева на върха на хълма.

— Добре, връщаме се — с явно облекчение каза той.

А. Бетик пристъпи напред.

— Екипажът ще бъде щастлив да изчака и да ви превози обратно до Кийтс с „Бенарес“, ако вятърната гемия не дойде.

— Не — рече консулът. — Вземайте шлепа и потегляйте.

— Ей, чакайте малко, по дяволите! — извика Мартин Силенъс. — Не си спомням да сме те избирали за диктатор, амиго. Ние трябва да стигнем дотам. Ако проклетата вятърна гемия не дойде, ще се наложи да намерим някакъв друг начин.

Консулът се извърна и погледна по-дребния мъж.

— Как? С кораб ли? Трябва две седмици да плаваме нагоре по течението на Мейн, и покрай Северното крайбрежие до Ото или до някоя от другите военни бази. И то при положение че има кораби. Всички мореплавателни съдове на Хиперион вероятно са включени в евакуационната кампания.

— Тогава с дирижабъл — изръмжа поетът.

Брон Ламиа се изсмя.

— О, да. Толкова много дирижабли видяхме през двата дни, докато пътувахме по реката.

Мартин Силенъс се извъртя и стисна юмруци, сякаш искаше да удари жената. След това се усмихна:

— Добре, госпожо, тогава какво да правим? Може би ако принесем някого в жертва на някоя тревна змия, боговете на транспорта ще ни се усмихнат?

Погледът на Брон Ламиа беше леден.

— Мислех, че ти си падаш повече по жертвоприношенията чрез изгаряне, дребосък.

Полковник Касад застана между двамата и изкоманва.

— Достатъчно. Консулът е прав. Ще стоим тук, докато дойде гемията. Господин Мастийн, госпожо Ламиа, идете с А. Бетик да наглеждате разтоварването на снаряжението ни. Отец Хойт и господин Силенъс ще донесат малко дърва да накладем огън.

— Огън ли? — възкликна отецът.

На хълма беше горещо.

— Като се мръкне — поясни Касад. — Така от вятърната гемия ще разберат, че сме тук. А сега на работа.

Групата мълчеше, докато наблюдаваше при залез слънце как моторната лодка се отдалечава надолу по реката. Дори от два километра разстояние консулът още виждаше сините кожи на екипажа. „Бенарес“ изглеждаше стар и изоставен на кея, превърнал се вече в част от напуснатия град. Когато лодката изчезна в далечината, групата се обърна да погледне Тревното море. Дълги сенки пропълзяха от стръмните речни скатове над прибоя и плитчините, както вече бе започнал да ги нарича в себе си консулът. По-навътре морето сякаш променяше цвета си, като тревата избледняваше до аквамарин, преди да потъмнее, превръщайки се в тъмнозелени глъбини. Лазурносиньото небе се разтапяше в червените и златни цветове на залеза, като осветяваше върха на хълма, където стояха поклонниците, и кожите им с течна светлина. Единственият звук, който се чуваше, бе шепотът на вятъра в тревата.

— Имаме адски грамадна купчина багаж за хора, поели на пътешествие, от което няма да се връщат — гръмко отбеляза Мартин Силенъс.

Истина е, помисли си консулът. Багажът им образуваше малка планина на тревистия връх на хълма.

— Някъде там вътре — чу се тихият глас на Хет Мастийн — може би се крие нашето спасение.

— Какво искате да кажете? — попита Брон Ламиа.

— Да — рече Мартин Силенъс, излегна се по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в небето. — Сетихте ли се да си вземете чифт противошрайкови гащи?

Храмерът бавно поклати глава. Внезапният полумрак скри лицето му в сянка под качулката на робата.

— Нека не банализираме нещата и да не лицемерничим — рече той. — Време е да признаем, че всеки от нас е донесъл на това поклонничество нещо, което той или тя храни надежда, че ще промени неизбежния изход, когато дойде моментът да се изправим Пред Господаря на болката.

Поетът се разсмя.

— Аз не си взех дори проклетия заешки крак, който ми носи късмет.

Качулката на храмера се помръдна незабележимо.

— Но може би носите ръкописа си?

Поетът не каза нищо.

Хет Мастийн премести невидимия си поглед към високия мъж вляво от него.

— А вие, полковник? Има няколко куфара с вашето име. Може би са оръжия?

Касад вдигна глава, но не каза нищо.

— Разбира се — рече Хет Мастийн, — глупаво е да тръгнеш на лов без оръжие.

— Какво ще кажете за мен? — попита Брон Ламиа и сктъсти ръце. — Можете ли да познаете какво тайно оръжие съм пренесла скришом аз?

Гласът на храмера със странен акцент беше спокоен.

— Още не сме чули вашия разказ, госпожо Ламиа. Би било преждевременно да се правят догадки.

— Ами консула? — попита Ламиа. — О, да, очевидно е какво оръжие има на склад нашият дипломатически приятел.

Консулът се изтръгна от своето съзерцание на слънчевия залез.

— Нося само малко дрехи и две книги за прочит — заяви убедително той.

— Ах — въздъхна храмерът, — но пък какъв красив космически кораб оставихте след себе си.

Мартин Силенъс скочи на крака.

— Проклетият кораб! — изкрещя той. — Вие можете да го извикате, нали? Е, дявол да го вземе, надувайте свирката. Уморих се да седя тук.

Консулът откъсна един стрък трева и го раздели на нишки. След малко каза:

— Дори и да можех да го извикам… а вие чухте, когато А. Бетик каза, че комуникационните спътници и препредавателните станции са свалени… дори и да имаше как да го извикам, не бихме могли да се приземим на свер от Брайдъл Рейндж. Това беше равнозначно на мигновено бедствие дори още преди Шрайка да започне набезите си южно от планините.

— Така е — махаше оживено с ръце Силенъс, — но бихме могли да прекосим тази проклета… поляна! Извикайте кораба.

— Изчакайте до сутринта — рече консулът. — Ако вятърната гемия не пристигне, ще обсъдим възможностите.

— Майната й на проклетата… — подхвана поетът, но Касад пристъпи напред, загърби го и го измести успешно от кръга.

— Господин Мастийн — обади се консулът, — каква е вашата тайна?

Светлината от гаснещото небе беше достатъчна, за да се види слабата усмивка върху устните на храмера. Той посочи към купчината багаж.

— Както виждате, моят куфар е най-тежък и най-тайнствен от всички.

— Това е куб на Мьобиус — каза отец Хойт. — Виждал съм да пренасят по този начин древни артефакти.

— Или термоядрена бомба — подхвърли Касад.

Хет Мастийн поклати глава.

— Нищо толкова грубо — рече той.

— Ще ни кажете ли? — настоя Ламиа.

— Когато дойде моят ред да говоря — заяви храмерът.

— Вие ли сте следващият? — попита консулът. — Можем да слушаме, докато чакаме.

Сол Уайнтрауб прочисти гърлото си.

— Аз имам номер 4 — каза той, изваждайки листчето хартия. — Но бих бил повече от доволен да се сменя с истинския глас на дървото.

Уайнтрауб вдигна Рахил и я премести от лявото на дясното си рамо, като я потупа нежно по гърба.

Хет Мастийн поклати глава.

— Не, има време. Исках само да подчертая, че в безнадеждността винаги се крие надежда. Научихме много от досегашните истории. При това всеки от нас таи някакво зрънце надежда, скрито много по-надълбоко, отколкото бихме могли да допуснем.

— Аз не виждам… — подхвана отец Хойт, но бе прекъснат от неочаквания вик на Мартин Силенъс.

— Гемията! Проклетата вятърна гемия. Ето я най-после!

Изминаха още двадесет минути, докато вятърната гемия се привърза към един от пристаните. Плавателният съд се появи от север с бели квадратни платна на фона на тъмната равнина, която губеше цвят. Последната светлинка беше угаснала, когато големият кораб се прислони близо до ниския скат, прибра главните си платна и спря.

Консулът беше впечатлен. Огромното творение беше от дърво, измайсторено от умели ръце — оформено с издутите линии на някой плаващ в открито море галеон от древната история на старата Земя. Единственото гигантско колело, което се намираше в центъра на извития корпус, нормално беше невидимо във високата два метра трева, но консулът успя да зърне дъното, докато пренасяше багажа на пристана. От земята до релинга имаше може би шест-седем метра и повече от пет пъти по толкова до върха на главната мачта. От мястото, където беше застанал, задъхан от усилие, консулът чуваше високо горе трептенето на вимпели и някакво постоянно, почти субзвуково жужене, което идваше или от вътрешния маховик на кораба, или от масивните му жироскопи.

От горния корпус се подаде един трап и се спусна надолу към пристана. Отец Хойт и Брон Ламиа трябваше бързо да отстъпят назад, за да не бъдат премазани.

Вятърната гемия беше по-зле осветена от „Бенарес“; осветлението, изглежда, се състоеше от няколко фенера, които висяха от мачтите. Докато корабът се приближаваше, не се виждаше никакъв екипаж и сега също не се появи никой.

— Хей! — извика консулът от основата на трапа.

Никой не отговори.

— Почакайте тук една минута, моля — рече Касад и с пет крачки изкачи дългата рампа.

Останалите Наблюдаваха как Касад се спря на върха, докосна колана си, където бе пъхната малката смъртоносна палка, и след това изчезна в кораба. Няколко минути по-късно от широките прозорци на кърмата се разля светлина, която хвърляше жълти трапецоиди върху тревата долу.

— Качете се — викна Касад от горния край на рампата. — Празна е.

Групата се заизкачва нагоре с багажа си, като направи няколко курса. Консулът помогна на Хет Мастийн да пренесе тежкия Мьобиусов куфар и почувства през пръстите си едва доловимо, но интензивно вибриране.

— А къде е екипажът, по дяволите? — попита Мартин Силенъс, когато всички се събраха на предната палуба.

Те бяха преминали в индийска нишка през тесните коридори и каютите, надолу по стръмни стълби и през каюти, не много по-големи от вградените койки в тях. Само най-задната каюта — може би капитанската — се приближаваше по размери и комфорт до стандартните пътнически помещения на „Бенарес“.

— Очевидно е автоматизирана — заключи Касад. Военният посочи фаловете, които се губеха в процепите на палубата, манипулаторите, почти невидими сред такелажа, гредите на рангоута и едва забележимите корабни въжета на половината височина на снабдената с триъгълни платна задна мачта.

— Не видях никакъв център за управление — обади се Ламиа. — Нищо, наподобяващо дисплей или връзка с централен пулт.

Тя измъкна инфотерм от един джоб на гърдите си и се опита да установи връзка на стандартна, комуникационна и биоинженерна честота. Корабът не отговори.

— Корабите бяха с екипажи — обясни консулът. — Посветените от Храма придружаваха поклонниците до планините.

— Е, сега ги няма — рече Хойт. — Но мисля, можем да приемем, че все още има някой останал жив на трамвайната станция или в крепостта Хронос. Те са ни изпратили гемията.

— Или пък всички са мъртви и вятърната гемия се движи по автоматичен график — предположи Ламиа Тя погледна през рамо към въжетата и брезента, които проскърцаха, раздвижени от неочакван порив на вятъра. — По дяволите, странно е да си откъснат от всичко и всички по такъв начин. Все едно че си сляп и глух. Нямам представа как издържат жителите на колонията.

Мартин Силенъс се приближи до групата и седна на релинга. Той отпи от някаква висока зелена бутилка и каза:

— Откъде взехте тази бутилка вино? — попита Касад.

Мартин Силенъс се усмихна. Очите му бяха малки и ярки на светлината на фенерите.

— Камбузът е пълен догоре и има бар. Аз го обявих за открит.

— Трябва да си приготвим нещо за ядене — рече консулът, макар че единственото нещо, което му се искаше в този момент, беше малко вино.

Бяха минали повече от десет часа, откакто бяха яли за последен път.

Чу се звън и някакво бръмчене и шестимата до един се придвижиха към леера на десния борд! Трапът се бе прибрал. Те се извъртяха отново, когато платната се развиха, въжетата се опънаха и някъде в зоната на ултразвука зажужа маховик. Платната се издуха, палубата леко се заклати и вятърната гемия бавно се отдели от пристана и се понесе в мрака. Единствените звуци, които се чуваха, бяха плющенето и скърцането на кораба, далечният грохот на колелото и стърженето на тревата по дъното на корпуса.

Шестимата гледаха как сянката на ската остава назад, а незапаленият сигнален погребален огън се отдалечава като слаб отблясък от звездна светлина, отразена от бледа дървесна повърхност, след което останаха само небето, нощта и люлеещите се кръгове светлина от фенерите.

— Аз ще сляза долу и ще се опитам да приготвя нещо за ядене — рече консулът.

Другите останаха за известно време на палубата, усещайки слабото вълнение и грохота под краката си и загледани в тъмнината наоколо. Тревното море се виждаше просто като място, където звездите свършваха и започваше едноизмерният мрак. Касад освети с ръчно фенерче части от платната и такелажа, при което се видя как въжетата се опъваха яко от невидими ръце. След това провери всички ъгли и скрити кътчета от кърмата до носа. Останалите наблюдаваха мълчаливо. Когато той загаси фенерчето, тъмнината изглеждаше по-малко потискаща, светлината от звездите — по-ярка. Някаква силно наситена миризма — по-скоро като от пролетно поле, отколкото от морето — достигна до тях, довяна от бриз, преминал над хиляди километри трева.

Малко по-късно консулът ги повика и те слязоха долу да се нахранят.

Камбузът беше препълнен и нямаше обща маса за ядене, затова използваха просторната каюта в кърмовата част за общо помещение, като наредиха три от куфарите един до друг във формата на импровизирана маса. Четири фенера, закачени на ниските греди, осветяват ха стаята. Хет Мастийн отвори един от високите прозорци над леглото и от него повя лек ветрец.

Консулът сложи на най-големия куфар чинии, отрупани със сандвичи, и се върна отново с дебелостенни бели чаши и термос с кафе. Наля, докато останалите се хранеха.

— Доста е вкусно — рече Федман Касад. — Къде намерихте ростбифа?

— Хладилникът е пълен догоре. В склада за провизии отзад има още един голям фризер.

— Електрически ли е? — попита Хет Мастийн.

— Не. Двойно изолиран.

Мартин Силенъс подуши някаква кана, взе един нож от чинията със сандвичи и добави обилно количество хрян на сандвича си. Очите му искряха от сълзи, докато се хранеше.

— Обикновено колко време трае това пътуване? — обърна се Ламиа към консула.

Той вдигна поглед от кръгчето черно кафе в чашата си, над което се бе съсредоточил.

— Извинете, какво казахте?

— Пътуването през Тревното море… Колко време ще трае?

— Една нощ и половин ден до планините — отвърна консулът. — Ако ветровете са с нас.

— А после… още колко, докато прекосим планините. — попита отец Хойт.

— По-малко от един ден — рече консулът.

— Ако трамваят върви — добави Касад.

Консулът сръбна от горещото кафе и се намръщи:

— Трябва да приемем, че ще върви. В противен случай…

— В противен случай какво? — настоя Ламиа.

— В противен случай — рече полковник Касад, като отиде до отворения прозорец и сложи ръце на бедрата си, — ще се окажем захвърлени на шестстотин клика от Гробниците на времето и на хиляда клика разстояние от южните градове.

Консулът поклати глава.

— Не — рече той. — Храмовите жреци или онези, които стоят зад това поклонение, които и да са те, са се погрижили да се доберем дотук. Те ще се погрижат да стигнем до края.

Брон Ламиа скръсти ръце и се намръщи.

— Като какви… като жертви ли?

Мартин Силенъс избухна в смях и извади бутилката си:

Брон Ламиа бръкна под туниката си и извади оттам един режещ лазер, не по-голям от малкия й пръст. Тя го насочи към главата на поета.

— Слушай, жалко лайно. Ако кажеш само още една дума… кълна се… ще те изпепеля на място.

Неочаквано настъпи пълна тишина, като се изключи грохотещото стенание на кораба под тях. Консулът се приближи към Мартин Силенъс. Полковник Касад пристъпи на две крачки зад Ламиа.

Поетът отпи една дълга глътка и се усмихна на тъмнокосата жена. Устните му бяха влажни.

— О, построй своя кораб на смъртта — прошепна той. — О, построй го!

Пръстите на Ламиа бяха побелели върху лазерния молив. Консулът се промъкна още по-близо до Силенъс, без да знае какво да направи, представяйки си как светкавичният камшичен лъч от светлина пронизва неговите собствени очи. Касад се надвеси над Ламиа като двуметрова плътна сянка.

— Госпожо — рече Сол Уайнтрауб, който бе седнал на една койка до отсрещната стена, — трябва ли да ви напомня, че тук има дете?

Ламиа хвърли поглед надясно. Уайнтрауб беше измъкнал едно дълбоко чекмедже от някакъв корабен шкаф и го бе сложил върху леглото като люлка. Той беше изкъпал детето и бе влязъл безшумно точно преди рецитацията на поета. Сега нежно положи бебето в застланото гнездо.

— Съжалявам — извини се Брон Ламиа и наведе надолу малкия лазер. — Само че той толкова много ме ядосва.

Уайнтрауб кимна и залюля леко чекмеджето. Мекото търкаляне на вятърната гемия, съчетано с непрекъснатия грохот на голямото колело, изглежда, вече бе приспало детето.

— Всички сме уморени и напрегнати — рече ученият. — Може би трябва да си намерим място за нощуване и да легнем да спим.

Жената въздъхна и напъха оръжието в колана си.

— Аз няма да спя — каза тя, — Нещата са прекалено… странни.

Останалите кимнаха в съгласие. Мартин Силенъс бе седнал на широката издатина под кърмовите прозорни. Той вдигна нагоре краката си, отпи една глътка и каза на Уайнтрауб:

— Разкажете вашата история, старче.

— Да — обади се и отец Хойт. Свещеникът изглеждаше толкова уморен, че приличаше на мъртвец, но трескавите му очи горяха. — Разкажете. Имаме нужда да разкажем историите си и да ни остане време да размислим над тях, преди да пристигнем.

Уайнтрауб прокара ръка по плешивото си теме.

— Моята история е скучна — рече той; — Аз никога не съм бил на Хиперион. Няма никакви сблъсъци с чудовища, никакви героични подвизи. Това е разказ на човек, чиято представа за епическо приключение е да говори пред един клас ученици, без да си е готвил бележки.

— Толкова по-добре — заяви Мартин Силенъс. — Имаме нужда от приспивателно.

Сол Уайнтрауб въздъхна, нагласи очилата си и кимна. В брадата му имаше няколко тъмни косъма, но преобладаваше сивото. Той намали светлината на фенера над леглото на бебето и се премести на един стол в средата на стаята.

Консулът загаси останалите лампи и наля по малко кафе на желаещите. Сол Уайнтрауб говореше бавно, бе внимателен в изразите и точен в думите и не след дълго тихият водопад на неговия разказ се примеси със слабия грохот и плавното люлеене от напредването на вятърната гемия на север.