Хиперион

3.

„Бенарес“ влезе в речното пристанище Наяд час преди залез слънце. Екипажът и поклонниците се притискаха към перилата и се взираха съсредоточено в тлеещите въглени от онова, което някога бе представлявало голям град с население двадесет хиляди жители. Малко беше останало. Прочутият Крайречен хан, построен по времето на Тъжния крал Били, бе изгорял до основи; неговите овъглени докове, кейове и остъклени балкони сега се бяха срутили в плитчините на река Хули. Сградата на митницата представляваше изгоряла черупка. Летището в северния край на града вече беше само почернял корпус, а контролната му кула се бе превърнала в овъглена спирала. Не се виждаше каквато и да било следа от малкия храм на Шрайка на крайречната улица. Най-лошо от всичко от гледна точка на поклонниците бе разрушението на Наядската речна гара — докът за преоборудване беше опожарен, а кошарите за манти бяха отворени към реката.

— По дяволите! — изруга Мартин Силенъс.

— Кой е направил това? — попита отец Хойт. — Шрайка ли?

— По-скоро СЗС — поклати глава консулът. — Макар че е възможно те да са се сражавали с Шрайка.

— Не мога да го повярвам — троснато се обади Брон Ламиа. Тя се обърна към А. Бетик, които току-що се бе присъединил към тях на задната палуба. — Вие не знаехте ли какво е станало тук?

— Не — отвърна андроидът. — Повече от седмица няма никаква връзка с която и да било точка на север от шлюзовете.

— А защо, дявол да го вземе? — попита Ламиа. — Ако този забравен от Бога свят е без инфосфера, нямате ли радио?

А. Бетик се усмихна едва забележимо.

— Да, госпожо Ламиа, имаме радио, но съобщителните спътници са свалени, микровълновите препредавателни станции при Карловите шлюзове са унищожени, а ние нямаме достъп до къси вълни.

— Как стои въпросът с мантите? — попита Касад. — Можем ли да продължим до Зъбера с тези, с които разполагаме?

Бетик се намръщи.

— Ще ни се наложи, полковник — рече той. — Но това е престъпление. Двете, които са във впряга, няма да се възстановят след такова спъване. С нови манти щяхме да стигнем до Зъбера преди съмнало. С тези двете… — андроидът сви рамене. — Ако имаме късмет и животните издържат, ще пристигнем в ранния следобед.

— Вятърната гемия ще е все още там, нали? — попита Хет Мастийн.

— Трябва да приемем, че ще е така — рече А. Бетик.

— Бихте ли ме извинили, ще отида да се погрижа да бъдат нахранени горките животни, с които разполагаме. След час трябва да сме отново на път.

Те не видяха никого сред развалините на Наяд и в околностите му. Никакъв речен съд не се появи край града. След едночасово влачене на север навлязоха в района, където горите и фермите от долното течение на Хули отстъпиха пред вълнообразната оранжева прерия на юг от Тревното море. От време на време консулът виждаше калните кули на мравки строители, чиито назъбени постройки край реката се извисяваха понякога на височина почти десет метра. Не се забелязваше никакъв признак на оцеляло човешко население. Фериботът при брода Бети бе изчезнал напълно, като не бяха останали нито едно буксирно въже и нито един заслон на мястото, където бе стоял в продължение на почти два века. Ханът „Речните бегачи“ в Кейв Пойнт беше тъмен и пуст. А. Бетик и останалите членове на екипажа викаха, но от черната паст на пещерата не дойде никакъв отговор.

По залез слънце над реката се настани осезаема тишина, която скоро бе нарушена от жужене на насекоми и призиви на нощни птици. За кратко повърхността на Хули се превърна в огледало, в което се отразяваше сиво-зеленият купол на здрачаващото се небе, нарушавано само от скоковете на излизаща за храна по здрач риба и от бодърстването на опъващите въжетата манти. Когато падна същинският мрак, безброй прерийни паяжини — много по-бледи от горските си братовчеди, но и с по-голяма повърхност, луминесцентни сенки с размера на малки деца — затрепкаха из долините и равнините на плавно заоблените хълмове. Когато съзвездията се показаха и следите на метеорите започнаха да прорязват небето — бляскав спектакъл, толкова далече от всяка сътворена от човека светлина, — фенерите бяха запалени и вечерята бе поднесена на задната палуба.

Поклонниците на Шрайка бяха потиснати и все още размишляваха над мрачния и смущаващ разказ на полковник Касад. Консулът пиеше непрекъснато още от предобед и вече чувстваше онази приятна отдалеченост — от действителността, от болката, от спомените, — която му позволяваше да преодолява дните и нощите. Сега той попита с толкова внимателен и неясен глас, колкото може да бъде само гласът на един истински алкохолик, чий ред е да разкаже своята история. — Мой — рече Мартин Силенъс. Поетът също бе пил непрекъснато от началото на деня. Гласът му бе също толкова овладян като този на консула, но червенината по кльощавите му бузи и почти налудничавият блясък в погледа му издаваха стария поет.

— Поне аз изтеглих номер три… — той вдигна своето листче. — Ако все още искате да чуете тая гадост. Брон Ламиа вдигна чашата си с вино, хвърли един сърдит поглед и я остави на масата. — Може би трябва да поговорим за това, какво сме научили от първите две истории и каква връзка би могло да има тяхното съдържание с нашето сегашно… положение.

— Още не — рече Касад. — Нямаме достатъчно информация.

— Нека господин Силенъс да разкаже — предложи Сол Уайнтрауб. — После можем да започнем да обсъждаме онова, което сме чули.

— Съгласен съм — каза Ленар Хойт. Хет Мастийн и консулът кимнаха едновременно.

— Дадено! — провикна се Мартин Силенъс. — Ще разкажа моята история. Нека само да си допия проклетото вино.