Хиперион

6.

Крепостта Хронос се издаваше от източния край на голямата планинска верига Брайдъл Рейндж и представляваше мрачна барокова купчина от просмукали с влага стаи и зали, плетеница от неосветени коридори, които водеха към огромни галерии, кули, кулички, балкони с изглед към блатата на север, въздушни шахти, които се извисяваха половин километър, докато достигнат до светлината, и за които се носеха слухове, че се спускат до самия лабиринт на света; парапети, излъскани от студените ветрове, връхлитащи от високите върхове на планините; стълбища — вътрешни и външни — издялани от планинския камък и водещи за никъде; високи сто метра прозорци с цветни стъкла, нагласени така, че да хващат първите’лъчи на слънцето при слънцестоене или на луната нощем посред зима; прозорци без стъкла, големи колкото човешки юмрук, които не гледат към нищо определено; безкрайна редица от барелефи, гротескни скулптури в полускрити ниши и над хиляда водоливници с фантастични фигури, вторачени надолу от стени и парапети, от трансепти и гробници, надничащи през дървените греди на покрива в огромните зали и разположени по такъв начин, че да надзъртат в кърваво оцветените прозорци на североизточната фасада, чиито крилати и прегърбени сенки, хвърляни от слънчевата светлина денем и от газовите фенери нощем, се движат като мрачните часове на слънчев часовник. И навсякъде из крепостта Хронос се виждаше отпечатъкът от продължителното пребиваване на Църквата на Шрайка — олтари на изкуплението, обвити в драперия от червено кадифе, висящи и свободно стоящи скулптури на аватара с остриета от полихромна стомана и кървави изумруди вместо очи, още статуи на Шрайка, издялани от камъните на тесните стълбища и тъмните зали, така че по всяко време на нощта човек да се страхува, че може да се натъкне на длани, които се показват от скалата, на закривено острие, спускащо се от камъка, на четири ръце, които се разтварят за последна прегръдка. Сякаш като последна степен на орнаментална форма — филигран от кръв в множество от някога обитаваните зали и стаи, червени арабески, напръскани в почти разпознаваеми форми по стените и таваните на тунелите, чаршафи, втвърдени от някакво ръждивочервено вещество, една централна трапезария, изпълнена с вонята на развалена храна от ядене, което е било изоставено преди седмици, а подът и масата, столовете и стените опръскани с кръв, безмълвни купчини от изцапано облекло и разкъсани роби. И навсякъде — бръмченето на мухи.

— Адски весело местенце, нали? — обади се Мартин Силенъс и гласът му отекна.

Отец Хойт пристъпи няколко крачки по-навътре в голямата зала. Следобедната светлина от обърнатия на запад отвор на свода четиридесет метра по-горе падаше сред стълбове прах.

— Невероятно! — прошепна той. — Катедралата „Св. Петър“ в Новия Ватикан изобщо не може да се сравнява с това.

Мартин Силенъс се изсмя. Гъста светлина очертаваше скулите и сатирските му вежди.

— Тази е била строена за живо божество — каза той. Федман Касад пусна пътната си чанта на пода и прочисти гърлото си.

— Това място със сигурност е много по-старо от

Църквата на Шрайка.

— Така е — рече консулът. — Но Църквата го е владяла през последните два века.

— В момента не изглежда много обитавано — каза Брои Ламиа. Тя държеше автоматичния пистолет на баща си в лявата си ръка.

Всички бяха викали през първите двадесет минути от престоя им в крепостта, но заглъхващите екоти, паузите мълчание и бръмченето на мухи в трапезарията ги бяха накарали да млъкнат.

— Андроидите и крепостните клонинги на Тъжния крал Били построиха тази проклета сграда — каза поетът. — Осем местни години труд преди пристигането на вретенните кораби. Това трябваше да бъде най-големият туристически курорт в Мрежата, отправната точка за Гробниците на времето и Града на поетите. Но аз подозирам, че още тогава горките изпаднали андроиди, които работеха на обекта, са знаели местната версия на историята за Шрайка.

Сол Уайнтрауб беше застанал наблизо, до един от източните прозорци, и бе повдигнал дъщеря си така, че меката светлина падаше върху бузката й и свитото й юмруче.

— Всичко това има малко значение сега — заяви той. — Хайде да намерим някое кътче, където няма кървища и където бихме могли да се наспим и да си изядем вечерята.

— Довечера ли ще продължим? — попита Брон Ламиа.

— Към Гробниците ли? — прояви искрена изненада Силенъс за пръв път, откакто траеше пътешествието. — Бихте отишли при Шрайка в тъмното?

Ламиа сви рамене.

— Каква е разликата?

Консулът се изправи пред една врата от оловно стъкло, която извеждаше на каменен балкон, и затвори очи. Тялото му все още се олюляваше в ритъма от движението на вагона. Денонощният преход над планинските върхове се бе слял в ума му, нападнат от умората на близо трите дни без сън и нарастващото напрежение. Той отвори очи, преди да заспи прав и каза:

— Уморени сме. Ще пренощуваме тук и сутринта ще продължим нататък.

Отец Хойт беше излязъл на тесния балкон. Той се облегна на парапета от ръбест камък.

— Оттук могат ли да се видят Гробниците?

— Не — отвърна Силенъс. — Те са отвъд онази група хълмове. Но виждате ли белите неща на север и малко на запад… които блестят като парчета от счупени зъби в пясъка?

— Да.

— Това е Градът на поетите. Първоначалното място, избрано от крал Били за Кийтс и за всички ярки и красиви неща. Местните жители казват, че сега в него бродели призраци без глави.

— Ти да не си един от тях? — попита Ламиа. Мартин Силенъс се обърна, за да каже нещо, погледна за миг пистолета, който все още беше в ръката й, поклати глава и й обърна гръб.

От някаква невидима извивка на стълбището отекнаха стъпки и полковник Касад влезе отново в залата.

— Над трапезарията има две малки складови помещения — рече той. — Те са с общ външен балкон, но с изключение на това стълбище няма никакъв друг начин да се стигне до тях. Лесни са за отбрана. Помещенията са… чисти.

Силенъс се разсмя.

— Това значи ли, че нищо не може да се добере до нас или че когато нещо дойде до нас, ние няма да имаме никаква възможност да се измъкнем?

— Къде бихме могли да се денем? — попита Сол Уайнтрауб.

— Къде наистина? — въздъхна консулът. Той беше много уморен. Вдигна багажа си и хвана едната дръжка на тежкия куб на Мьобиус, изчаквайки отец Хойт да вдигне другия край. — Да направим, както казва Касад. Да потърсим място, където да пренощуваме. Нека поне излезем от тази стая. Тук вони на смърт.

Вечерята им се състоеше от последните остатъци суха храна, малко вино от последната бутилка на Силенъс и по парче от. бялата торта, която Сол Уайнтрауб бе донесъл, за да отпразнуват последната си вечер заедно. Рахил беше твърде малка, за да хапне от тортата, но си изяде млякото и заспа по корем на едно килимче близо до баща си.

Ленар Хойт извади малка балалайка от багажа си и дръпна няколко струни.

— Не знаех, че свирите — каза Брон Ламиа.

— Слабо.

Консулът разтърка очи.

— Ще ми се да имахме пиано.

— Нали имате — обади се Мартин Силенъс.

Консулът погледна поета.

— Докарайте го тука — рече Силенъс. — С радост бих приел един скоч.

— За какво говорите? — рязко попита Ленар Хойт. — Какво имате предвид?

— Неговия кораб — натърти Силенъс. — Спомняте ли си нашия скъп отишъл си глас на храсталака Мастийн, който разправяше на общия ни приятел консула, че неговото тайно оръжие е онзи хубав едноместен кораб на Хегемонията, който е на космодрума в Кийтс? Повикайте го, ваше консулско превъзходителство. Докарайте го тук.

Касад се отдръпна от стълбището, където слагаше нещо.

— Инфосферата на планетата е мъртва. Спътниците са долу. Орбиталните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са на насочен лъч. Как искате да го повика?

— По векторен предавател — намеси се Брон Ламиа. Консулът премести към нея втренчения си поглед.

— Векторните предаватели са с размери на здания — напомни Касад.

Брон Ламиа сви рамене.

— Това, което казваше Мастийн, звучеше смислено. Ако аз бях на мястото на консула… ако бях един от няколкото хиляди души в цялата проклета Мрежа, притежаващ собствен кораб… щях на всяка цена да се подсигуря така, че да разполагам с възможност за дистанционно управление на полета му, в случай че ми се наложи. Планетата е твърде примитивна, за да зависи човек от нейната съобщителна мрежа, йоносферата е прекалено слаба за късовълновия обхват, съобщителните спътници са първите неща, които ще бъдат засегнати при едно стълкновение. Аз бих го повикала по вектора.

— А размерите? — поинтересува се консулът. Брон Ламиа издържа втренчения поглед на дипломата.

— Хегемонията още не е в състояние да построи портативни векторни предаватели. Но има слухове, че прокудените могат.

Консулът се усмихна. Отнякъде се чу звук от дращене и след това — трошене на метал.

— Стойте тук — нареди Касад.

Той извади една смъртоносна палка от туниката си, анулира триплъчите с тактическия си инфотерм и изчезна от погледа им.

— Май вече сме във военно положение — отбеляза Силенъс, когато полковникът изчезна. — Марс владетелят.

— Затваряй си устата — скастри го Ламиа.

— Мислите ли, че е Шрайка? — попита Хойт. Консулът направи някакъв жест.

— Шрайка няма защо да дрънчи някъде долу. Той може просто да се появи… тук. Хойт поклати глава.

— Имам предвид дали Шрайка е причината да няма… никой. Следите от касапницата тук в крепостта.

— Празните села, които видяхме по пътя си, може да са резултат от заповедта за евакуация. Никой няма желание да остане и да се изправи пред прокудените. Отрядите на СЗС са побеснели. Голяма част от касапницата може да е тяхна работа.

— Без да остане нито един труп? — изсмя се Мартин Силенъс. — Гладна кокошка просо сънува. Нашите отсъстващи домакини сега подрънкват долу, набучени по стоманеното дърво на Шрайка. Където не след дълго ще бъдем и ние.

— Затваряй си устата — уморено рече Брон Ламиа.

— Ами ако не я затворя — усмихна се накриво поетът, — ще ме застреляте ли, госпожо?

— Да.

Тишината продължи до завръщането на полковника. Той реактивира триплъчите и се обърна към групата, разположила се върху сандъците с багаж и кубове от пенопласт.

— Нямаше нищо. Някакви лешоядни птици — мисля, че местните хора ги наричат предвестници — се бяха вмъкнали през счупените стъклени врати в трапезарията и довършваха пира.

Силенъс се изкикоти.

— Предвестници. Много подходящо.

Касад въздъхна, седна на едно одеяло с гръб към сандъците и се зае със студената си храна. Единственият фенер, донесен от вятърната гемия, освети помещението и сенките плъзнаха нагоре но стените към ъглите, отдалечавайки се от вратата към балкона.

— Това е нашата последна нощ — рече Касад. — Остава да чуем още един разказ — той погледна към консула.

Консулът усукваше своето листче хартия с номер 7 на него. Той облиза устни.

— Какъв е смисълът? Поклонението вече пропадна. Останалите се размърдаха.

— Какво искате да кажете? — попита отец Хойт. Консулът смачка листчето и го хвърли в ъгъла.

— За да удовлетвори Шрайка някаква молба, групата поклонници трябва да се състои от нечетен брой хора. Ние бяхме седмина. След… изчезването на Мастийн броят ни намаля на шест. Сега сме се запътили към смъртта си без никаква надежда желанието ни да бъде удовлетворено.

— Суеверие — каза Лампа.

Консулът въздъхна и разтърка челото си.

— Така е, но това е нашата последна надежда — Отец Хойт посочи към спящото дете.

— Не може ли Рахил да е седмият от нас? Сол Уайнтрауб потърка брадата си:

— Не. Необходимо е поклонникът да е тръгнал към

Гробниците по свое собствено желание.

— Но тя е била там веднъж — рече Хойт. — Може би това се зачита.

— Не — отсече консулът. Мартин Силенъс пишеше нещо в един бележник, но сега стана и прекоси стаята по дължина.

— Исусе Христе, хора. Вижте се. Ние не сме шестима шибани поклонници, ние сме цяла тълпа. Ето Хойт с неговия кръстоид, който носи духа на Пол Дюре. Нашият получувстващ ерг в онази кутия там. Полковник Касад с неговия спомен за Монита. Госпожа Брон, която, ако вярваме на нейната история, носи не само едно неродено дете, но и един умрял поет от епохата на романтизма. Нашият учен с детето, което някога е било неговата дъщеря. Аз с моята муза. Консулът с неговия какъвто и да е проклет багаж, който е донесъл на това безумно пътешествие. Боже мой, хора, ние би трябвало да получим групова оценка за това пътуване, дяволите да го вземат.

— Седни — заповяда Ламиа с мъртвешки равен глас.

— Не, той е прав — намеси се Хойт. — Дори присъствието на отец Дюре в кръстоида трябва да въздейства по някакъв начин върху първоначалното суеверие. Аз предлагам да продължим по-нататък сутринта с вярата, че…

— Погледнете! — извика Брон Ламиа и посочи към вратата на балкона, където чезнещият здрач беше изместен от ярки мълнии.

Всички излязоха вкупом навън под студения вечерен въздух, прикривайки очите си от накъсаната картина на безшумни експлозии, които изпълваха небето с чисто бели ядрени взривове, разстилащи се като вълни по повърхността на лазурносиньо езеро; по-малки, по-ярки плазмени имплозии в синьо, жълто и свръхярко червено, къдрещи се навътре като цветя, които се свиват за през нощта, светкавичен танц от гигантските избухвания на дяволски бич, лъчи с размера на малки светове, тропосващи своите откоси през светлинни часове и изкривявани от насрещните вълни на отбранителни единици: предутринният отблясък на защитни полета, подскачащи и замиращи под напора на ужасяващи енергии само за да се родят отново наносекунди по-късно. И сред всичко това синьобелите ядрени опашки на фотонни кораби и на по-големн бойни кораби, прорязващи съвършено истински линии през небето, като драскотини от диамант върху синьо стъкло.

— Прокудените — произнесе задъхано Брон Ламиа.

— Войната е започнала — отбеляза Касад. В гласа му нямаше никаква приповдигнатост, нито каквато и да било проява на чувства.

Консулът беше шокиран, когато установи, че безмълвно плаче. Той извърна лицето си от групата.

— Тук застрашени ли сме? — попита Мартин Силенъс. Той се подслони под каменната арка на вратата, примижал от искрящата гледка.

— Не на такова разстояние — рече Касад. Той вдигна бойния си бинокъл, нагласи го и се консултира с тактическия си инфотерм. — По-голямата част от бойните действия се развиват най-малко на три АЕ оттук. Прокудените изпробват военно-космическите защити — той свали бинокъла от очите си. — Едва започва.

— Телепортаторът активиран ли е вече? — попита Брон Ламиа. — Хората от Кийтс и другите градове евакуират ли се?

Касад поклати отрицателно глава:

— Не вярвам. Още не. Флотата ще води задържащ бой, докато бъде завършена цислунарната сфера. След това евакуационните портали ще бъдат отворени към Мрежата, а корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще заприиждат — той отново вдигна бинокъла си. — Ще бъде страхотен спектакъл.

— Погледнете!

Този път беше отец Хойт, който сочеше не към спектакъла от фойерверките в небето, а напред, към ниските дюни край северните блата. На няколко километра по посока на невидимите Гробници се виждаше самотна фигура, подобна на точица, хвърляща множество сенки под раздробеното небе.

Касад настрои окулярите на бинокъла си към фигурата.

— Шрайка? — попита Ламиа.

— Не, не мисля, че е той… По-скоро е някой храмер, ако съдя по формата на дрехата.

— Хет Мастийн! — извика отец Хойт.

Касад сви рамене и подаде бинокъла на останалите. Консулът се върна при групата и се облегна на балкона. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на шепота на вятъра, но от това неистовството на експлозиите над тях ставаше още по-зловещо.

Консулът също погледна през бинокъла, когато дойде неговият ред. Фигурата беше висока и облечена с роба обърната с гръб към крепостта, и крачеше през святкащите алени пясъци с твърда решимост.

— Към нас ли идва, или отива към Гробниците? — попита Ламиа.

— Към Гробниците — отговори консулът. Отец Хойт се облегна с лакти на перваза и вдигна изпосталялото си лице към взривяващото се небе.

— Ако това е Мастийн, ставаме отново седем, нали?

— Той ще пристигне часове преди нас — каза консулът. — Това означава половин ден, ако довечера преспим тук, както смятаме да направим. Хойт сви рамене.

— Не вярвам да има особено голямо значение. Седем души са тръгнали на поклонението. Седем ще пристигнат. Шрайка ще бъде удовлетворен.

— Ако това е Мастийн — обади се полковник Касад, — защо беше нужна мистификацията на вятърната гемия? И как е успял да стигне дотук преди нас? По въжената линия не се движеха други вагони, а е невъзможно да е преминал пеша през проходите на Брайдъл Рейндж.

— Ще го попитаме утре, когато пристигнем при Гробниците — каза уморено отец Хойт.

Брон Ламиа се опитваше да установи някаква връзка по своя инфотерм на общите съобщителни честоти. Нищо не се чуваше, само съскането на атмосферните шумове и случайното пролайване на далечни предаватели. Тя погледна към полковник Касад.

— Кога започват да бомбардират?

— Не знам. Зависи от отбранителната мощ на военната флота.

— Отбраната им не беше много добра онзи ден, когато разузнавачите на прокудените успяха да се промъкнат през тях и унищожиха кораба „Игдразил“ — напомни Ламиа.

Касад кимна утвърдително.

— Хей — викна Мартин Силенъс, — да не сме се установили на някоя проклета мишена?

— Разбира се — отвърна консулът. — В случай че прокудените нападат Хиперион, за да предотвратят отварянето на Гробниците на времето, както би могло да се съди от разказа на г-жа Ламиа, тогава Гробниците на времето и цялата тази територия ще бъдат основна мишена.

— За ядрени бомби ли? — с напрежение в гласа понита Силенъс.

— Почти със сигурност — потвърди Касад.

— Не ставаше ли дума преди, че антиентронните полета задържали корабите на разстояние оттук — рече отец Хойт.

— Кораби с екипажи — каза консулът, без да поглежда назад към останалите от мястото, където се бе облегнал на перваза. — Антиентропните полета няма да попречат на управляеми ракети, ударни бомби или лъчи от дяволски бич. По същите причини няма да попречат и на механизираната пехота. Прокудените биха могли да стоварят няколко щурмови плъзгача или автоматично управляеми танкове и да наблюдават от разстояние, докато те унищожат долината.

— Само че няма да го направят — заяви Брон Ламиа. — Тяхната цел е да завладеят Хиперион, а не да го унищожат.

— Не бих рискувал живота си, осланяйки се на това предположение — подхвърли Касад. Ламиа се усмихна насреща му.

— Но ние правим точно това, нали, полковник? Над тях от непрекъснатата мозайка на експлозиите се отдели една самотна искра и проряза небето, превръщайки се в светлооранжев въглен. Групата на терасата видя пламъците, чу мъчителния писък от проникването в атмосферата. Огненото кълбо изчезна зад планините отвъд крепостта.

Едва минута по-късно консулът осъзна, че беше сдържал дъха си, а ръцете му се бяха вкопчили здраво в каменния перваз. Той си пое дъх на пресекулки. Останалите сякаш вдишаха в същия миг. Не последва никаква експлозия, никаква взривна вълна не разтърси скалите.

— Неизбухнал снаряд ли? — попита отец Хойт.

— Вероятно някой ранен стрелец на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който се опитва да стигне до орбиталния периметър или до космодрума в Кийтс — каза полковник Касад.

— Не успя, нали? — вметна Ламиа. Касад не отговори.

Мартин Силенъс повдигна бинокъла и огледа здрачаващите се блата, търсейки храмера.

— Не се вижда — съобщи Силенъс. — Нашият капитан или е заобиколил онзи хълм точно от тази страна на долината на Гробниците на времето, или е приложил отново своя номер с изчезването.

— Жалко, че никога няма да чуем неговата история — рече отец Хойт. После се обърна към консула. — Но ще чуем вашата, нали?

Консулът отри длани в панталоните си. Сърцето му биеше силно.

— Да — каза той, осъзнавайки в момента, в който изрече това, че най-после бе взел решение. — Ще разкажа моята.

Вятърът се спускаше с рев надолу по източните склонове на планините и свиреше по отвесните стени на крепостта Хронос. Експлозиите над тях сякаш бяха намалели малко, но с настъпването на тъмнината всяка от тях изглеждаше още по-яростна от предишната.

— Хайде да влезем вътре — предложи Ламиа и думите й почти се изгубиха сред воя на вятъра. — Застудява.

Те загасиха единствената лампа и вътрешността на стаята остана да се осветява само от топлинно-светлинните цветни пулсации по небето навън. Сенките избухваха, изчезваха и отново се появяваха в залятата с множество цветове стая. Понякога тъмнината продължаваше няколко секунди до следващия огнен порой.

Консулът се пресегна към пътната си чанта и извади оттам някакъв странен прибор, по-голям от инфотерм, с чудновати украшения и с дисково устройство от течен кристал като предмет, излязъл от някой исторически холос.

— Таен векторен предавател? — сухо попита Брон Ламиа.

В усмивката на консула нямаше никаква веселост.

— Това е древен инфотерм. Появил се е по времето на Хеджира — той измъкна една стандартна микродискета от някаква калъфка на колана си и я пъхна в устройството. — Като отец Хойт и аз трябва да ви разкажа първо историята на друг човек, за да можете да разберете моята.

— Божичко мили — присмя се Силенъс, — аз ли съм единственият в това стадо, който е в състояние да разкаже една незавоалирана история? Докога ще трябва да…

Реакцията на консула изненада дори самия него. Той стана, извъртя се, хвана по-дребния мъж за наметалото и за предницата на ризата и го блъсна в стената. После го притисна към един от сандъците с багаж, опрял коляно в корема му, сграбчи го за гърлото и просъска в лицето му:

— Ако кажеш още една дума, поете, аз ще те убия.

Силенъс понечи да се бори, но почувствал стягане на трахеята и надникнал за миг в очите на консула, се отказа. Лицето му беше бяло като платно.

Полковник Касад мълчаливо, почти нежно, раздели двамата мъже.

— Без повече коментари — каза той и докосна смъртоносната палка в колана си.

Мартин Силенъс отиде в другия край на кръга, като все още си разтриваше гърлото, и се отпусна до един сандък, без да отрони дума. Консулът се разходи до вратата, пое си на няколко пъти дълбоко дъх и се върна обратно при групата. Той се обърна към всички, с изключение на поета:

— Съжалявам. Работата е просто там, че… Изобщо не съм очаквал, че ще трябва да споделя това.

Светлината отвън придойде в червено, след това в бяло, последвано от син отблясък, който угасна почти до мрак.

— Знаем — тихо рече Брон Ламиа. — Всички имахме същото чувство.

Консулът докосна долната си устна, кимна, прочисти гърлото си и отиде да седне при древния инфотерм.

— Записът не е толкова стар, колкото прибора — поясни той. — Направен е преди около петдесет стандартни години. Когато свърши, аз ще трябва да добавя още нещо.

Той замълча, сякаш се канеше да продължи, после поклати отрицателно глава и натисна с пръст древното устройство.

Нямаше никакви визуални изображения. Гласът беше на млад мъж. На фона му можеше да се чуе полъхът на бриз през трева или тънки клони, а още по-далече — шума на прибой.

Навън светлината пулсираше бясно, докато темпото на далечната космическа битка се засилваше. Консулът се напрегна в очакване на удара и трясъка. Не се чу нищо. Той затвори очи и се заслуша заедно с останалите.