Хиперион

РАЗКАЗЪТ НА ВОЙНИКА:ВОЙНОЛЮБЦИТЕ

Федман Касад срещна жената, в търсене на която щеше да прекара остатъка от живота си, но време на битката при Азенкур.

Това се случи в една влажна и хладна утрин в края на октомври през 1415 година от новата ера. Касад бе включен като стрелец с лък в армията на Хенри V, крал на англия. Английската войска се намираше на френска земя от 14 август и от 8 октомври отстъпваше пред имащите надмощие френски войски. Хенри бе убедил своя военен съвет; че армията е в състояние да победи французите с форсиран марш до прикритието на Кале. Бяха претърпели провал. Сега, в мрачното и дъждовно утро на 25 октомври, седем хиляди англичани — повечето стрелци с лъкове — стояха срещу войска от около двадесет и осем хиляди въоръжени французи, от които ги делеше един километър кално поле.

Касад бе премръзнал, уморен, болен и. изплашен. През последната седмица от похода той и останалите стрелци преживяваха кажи-речи само от изцапани с кал ягодови плодове и почти всички тази сутрин страдаха от диария. Температурата на въздуха беше в долната граница на петдесетте градуса по Фаренхайт и Касад бе прекарал една дълга нощ, опитвайки се да заспи върху мократа земя. Той бе впечатлен от невероятната правдоподобност на преживяването — историко-тактическата мрежа на военното училище „Олимп“ беше толкова далече от обикновените стимулатори на въображението, колкото пълнообемните холоси — от цинкографията, но физическите усещания бяха толкова убедителни, толкова реални, че Касад не изпитваше никакво удоволствие при мисълта, че може да бъде ранен. Разправяха се истории за курсанти, получили фатални ранявания в симулаторите на ИТМ:ВУО и измъкнати мъртви от кабините за вглъбяване.

Почти цялата сутрин Касад и останалите стрелци по десния фланг на Хенри бяха гледали към превишаващата ги по численост френска войска, когато знамената се полюшнаха, командата сержанти от петнадесети век изрева, стрелците с лъкове се подчиниха на заповедта на краля и тръгнаха с марш към врага. Неравната английска редица, която се простираше на около седемстотин метра дължина от гора до гост, се състоеше от купчини стрелци като отряда на Касад, сред които тук-там се мяркаха по-малобройни групички от тежковъоръжени конници. Англичаните нямаха официална кавалерия и повечето от конете, които Касад бе в състояние да види в своя край на бойното поле, бяха възседнати от мъже, скупчени около щаба на краля, който се намираше на триста метра по посока на центъра, или наблъскани при позицията на Йоркския дук, доста по-близо до мястото — към левия фланг, — където стояха Касад и останалите стрелци. Въпросните командни групи напомняха на Касад за полеви щаб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, само че вместо неизбежната гора от комуникационна антени, които издаваха позицията им, тук се виждаха прътове с унило провиснали ярки знамена и вимпели. Очевидна артилерийска мишена, помисли си Касад, но си спомни, че тъкмо този военен нюанс все още не съществуваше.

Касад забеляза, че французите имат много коне. Той преброи около шестстотин-седемстотин ездачи, строени в редици по двата им фланга, и една дълга кавалерийска редица зад главната бойна линия. Касад не обичаше конете. Естествено, бе виждал холоси и картини на коне, но до това учение не бе виждал самите животни и техните размери. Миризмата им и звуците, които издаваха, го изнервяха — особено в случаите, когато проклетите четириноги бяха покрити с броня по главите и гърдите, подковани със стомана и обучени да носят тежковъоръжен и мъже с четириметрови копия в ръце.

Настъплението на англичаните спря. Касад пресметна, че неговата бойна линия отстои на около двеста и петдесет метра разстояние от французите. От опита си през изминалата седмица знаеше не само че това влиза в обсега на дългобойните лъкове, но и че трябва да се скъса от опъване, за да удържи тетивата.

Французите крещяха нещо и Касад реши, че това са обиди. Без да им обръщат внимание, той и неговите безмълвни другари се придвижиха напред от мястото, където бяха забили в земята дългите си стрели, и намериха мека земя, в която да забият коловете си. Коловете дълги и тежки, а Касад мъкнеше своя вече цяла седмица. Дълъг почти метър и половина, този странен предмет беше заострен от двата края. В началото, когато дойде заповедта всички стрелци да намерят дръвчета и да си отрежат колове — някъде вдън горите, непосредствено след като бяха прекосили река Сом, — Касад напразно се бе чудил за какво са им тези неща. Сега знаеше. Всеки трети стрелец носеше тежък чук и бойците се заеха един по един внимателно да забиват коловете си в земята под определен ъгъл. Касад измъкна дългия си нож, заостри отново края на кола, който, макар и наклонен стигаше почти до гърдите му, и се оттегли назад през таралежа от заострени колове в очакване нападението на французите.

Французите не нападаха.

Касад чакаше заедно с другите. Лъкът му беше опънат, от двете страни на краката му бяха забити четиридесет и осем стрели, а краката му бяха заели правилно положение.

Французите не нападаха.

Дъждът бе престанал, но бе излязъл студен вятър и малкото телесна топлина, която Касад бе натрупал по време на краткия поход, докато забиваше кола си, бързо се стопи. Единствените звуци, които се чуваха, бяха от металическото подрънкване на мъже и коне, случаен шепот или нервен смях и по-тежкият тропот на копита, докато френската кавалерия се пренареждаше, но все още отказваше да нападне.

— Мамка му — обади се един побелял йомен4 на няколко крачки от Касад. — Тия копелета ни загубиха цялата сутрин, дяволите да ги вземат. Най-добре да пикаят, ако ще пикаят, или да се дигат от цукалото.

Касад кимна с глава. Той не бе сигурен дали това, което чува и разбира, е средновековен английски, или изречението беше на обикновен стандартен. Нямаше също никаква представа, дали белокосият йомен е някой курсант от военното училище, някой инструктор, или пък артефакт в симулатора. Не можеше да си спомни дали жаргонът е правилен. Беше му все едно. Сърцето му биеше силно, а дланите му бяха мокри от пот. Той изтри ръце в куртката си.

Сякаш крал Хенри си бе взел бележка от мърморенето на стареца, командните флагове внезапно се разклатиха и се вдигнаха, сержантите изкрещяха и редиците английски стрелци една след друга вдигнаха своите дълги лъкове, опънаха тетивите при извикване на командата и ги пуснаха при следващата команда.

Четири талаза стрели, състоящи се от над шест хиляди, дълги един метър пръчки с метален връх, излетяха нагоре, след това сякаш застинаха като някакъв облак на тридесет метра във въздуха и се изсипаха върху французите.

Чу се шум от цвилещи коне и от хиляда обезумели деца, които удряха по десет хиляди тенекиени гърнета, докато френските войници се наведоха под дъжда от стрели, така че стоманените им, шлемове и бронята по гърдите и раменете им да посрещнат основната мощ на пороя. Касад знаеше, че от военна гледна точка реално нанесените щети бяха малко, но това не бе никаква утеха за случайния френски войник, пронизан в окото от тридесетсантиметрова стрела, или пък за десетките коне, които подскачаха, препъваха се и се блъскаха един о друг докато ездачите им се мъчеха да измъкнат от гърбовете и хълбоците им забитите в тях дървени пръчки.

Французите не нападаха.

Проехтяха нови команди. Касад вдигаше, зареждаше, пускаше стрелата си. Още веднъж. И още веднъж. Небето притъмняваше на всеки десет секунди. Ръката и гърбът на Касад го боляха от изнурителния ритъм. Той установи, че не изпитва нито въодушевление, нито гняв. Просто си вършеше работата. Подлакътницата му изтръпна от болка. Стрелите отново полетяха. И отново. Петнадесет от първия му сноп от двадесет и четири стрели бяха изстреляни, когато по линията на англичаните се разнесе вик. Касад спря и погледна надолу, като в време държеше лъка опънат докрай.

Французите нападаха.

Кавалерийската атака бе нещо непознато за Касад. Гледката на хиляда и двеста покрити с броня коне, полетели насреща му, предизвика у него вътрешни усещания, които той намери за леко нервиращи. Нападението трая по-малко от четиридесет секунди, но Касад установи, че това време бе съвсем достатъчно устатата му да пресъхне напълно, дишането му да се затрудни, а тестикулите му да се приберат напълно в тялото му. Ако останалата част от Касад можеше да намери някое подобно скривалище, той сериозно би се замислил дали да не пропълзи в него.

Но на практика бе прекалено зает, за да бяга. Като изпълняваше командите, неговата редица стрелци изпратиха пет хоризонтални залпа срещу атакуващите конници, свариха да изстреляха още един залп без команда и след това отстъпиха пет крачки назад.

Оказа се, че конете бяха твърде умни, за да се нанижат доброволно на коловете — независимо от упорството, с което техните ездачи ги караха да го направят, — но втората и третата кавалерийска вълна не се спряха така внезапно, както първата и в един-единствен безумен миг конете изпопадаха и зацвилиха, ездачите отлетяха от седлата и нададоха вой, а Касад полетя напред с крясъци, втурваше се към всеки паднал французин, който се изпречеше пред очите му, удряше с чук по проснатото тяло, когато можеше, мушкаше с дългия си нож през цепнатините на бронята, когато бе прекалено претъпкано, за да върти чука. Скоро той, белокосият стрелец и един по-млад мъж, който бе загубил някъде кепето си, се превърнаха в ефикасно действащ екип за избиване, нахвърляйки се на всеки паднал ездач от три страни, като Касад използваше чука си, за да събори молещия пощада ездач на земята, след което тримата вкупом пускаха в действие ножовете си.

Само един рицар успя да се задържи на крака и вдигна сабя, за да им се опълчи. Французинът повдигна визьора си и отправи ясно искане за почтеност и честен двубой. Старецът и младежът кръжаха около него като вълци. Касад се върна с лъка си и запрати от десет крачки една стрела в лявото око на рицаря.

Битката продължи в духа на смъртоносна комична опера, характерен за всички военни сражения от времето на първите дуели на старата Земя. Френската кавалерия успя да се обърне и да побегне точно когато първата вълна от десет хиляди въоръжени пехотинци удари англичаните в центъра. Ръкопашната схватка, наруши ритъма на атаката и докато французите правеха опити да си възвърнат инициативата, войниците на Хенри бяха напрегнали сили, за да ги удържат на разстояние едно копие, докато в същото време Касад и още няколко хиляди стрелци изсипваха от близко разстояние залпове стрели върху скупчената френска пехота.

Това не сложи край на битката. Не беше дори решителният момент. Обратът, когато той настъпи, се загуби — както става с всички подобни моменти — сред прахоляка и бъркотията на хиляди поединични сблъсъци, където пехотинците се изправяха един срещу друг на разстояние колкото дължината на собствените им оръжия. Три часа по-късно, преди това да бе приключило, щяха да последват второстепенни вариации на познати теми, безрезултатни атаки и тромави контраатаки и един далеч не достоен момент, когато Хенри щеше да заповяда пленниците да бъдат убити, вместо да бъдат отведени в тила, тъй като англичаните се бяха изправили пред нова опасност. Глашатаите и историците по-късно щяха да се съгласят, че изходът е бил предрешен някъде по време на суматохата при първото нападение на френската пехота. Хиляди французи загинаха. Английското господство над тази част от континента щеше да продължи още известно време. Епохата на облечения в броня войник, на рицаря — въплъщението на кавалерството — бе свършила, захвърлена в ковчега на историята от няколко хиляди дрипави селски стрелци, въоръжени с дълги лъкове. Най-голямото оскърбление за мъртвите французи от благородно потекло — ако наистина е възможно мъртвите да бъдат оскърбени — бе фактът, че английските стрелци бяха не само прости мъже, прости в най-гнусния, най-баналния смисъл на думата, но и редовна войска.

Но всичко това се съдържаше в урока, който Касад трябваше да усвои по време на учението на ИТМ:ВУО. Той не усвои нищо от него. Бе прекалено зает с една среща, която щеше да промени живота му.

Френският войник се преметна през главата на падащия си кон, претърколи се веднъж, стана и побягна към гората още преди калта да бе престанала да хвърчи наоколо. Касад хукна след него. Той бе изминал наполовина разстоянието до редицата дървета, когато осъзна, че младежът и белокосият стрелец не го бяха последвали. Това нямаше значение. Адреналинът на Касад вреше и жаждата за кръв го бе завладяла напълно.

Войникът, който току-що бе паднал на земята от препускащия в бесен галон кон и който носеше тридесет килограма тежкоподвижни метални доспехи, би трябвало да е лесна плячка. Но не се оказа така. Французинът хвърли един поглед назад и видя Касад, който тичаше с всичка сила след него със стиснат чук в ръка и съсредоточен поглед. Тогава войникът затича по-бързо и стигна до дърветата с петнадесет минути преднина от преследвача си. Касад бе навлязъл дълбоко в гората, когато се спря, облегна се на чука, пое дълбоко въздух и обмисли положението си. Тропотът, крясъците и ударите от бойното поле зад него бяха приглушени от разстоянието и храсталаците. Дърветата бяха почти голи и все още ръсеха капки от дъждовната буря предишната нощ; земята беше застлана с дебел пласт стари листа и с вършини от храсти и къпинаци. Войникът бе оставил следа от изпочупени клони и стъпки, която продължаваше на двадесетина метра, но тук еленовите следи и обраслите с треволяк пътеки пречеха да се види откъде беше минал.

Касад се придвижваше бавно, като навлизаше все понавътре в гората, и се стремеше да бъде нащрек за всеки шум, различен от собственото му задъхано дишане и от бясното думкане на сърцето му. Хрумна му, че от тактическа гледна точка това не бе блестящ ход; войникът бе облечен изцяло в броня и носеше сабята си, когато изчезна в гората. Всеки момент французинът можеше да овладее паниката си, да съжали за временната загуба на достойнство и да си припомни годините, през които се е обучавал да води бой. Касад също беше обучен, Той погледна платнената си риза и кожената си куртка. Чукът все още беше в ръцете му, ножът — в широкия му колан. Той бе обучен да си служи,с високоенергийни оръжия с поразяващ обхват от няколко метра до хиляди километри. Имаше подготовка по бой с плазмени гранати, адски камшици, флашетни пушки, звукови оръжия, безоткатни оръжия с нулева гравитация, смъртоносни палки, кинетични щурмови пистолети и лъчеви ръкавици. Сега той владееше практически стрелба с голям английски лък. В момента не разполагаше с нито едно от изброените оръжия — в това число и дългия лък.

— Проклятие — промърмори втори лейтенант Касад.

Войникът изскочи от храстите като мечка, втурнала се да напада, вдигнал нагоре ръце, разкрачил крака, въртейки сабята в хоризонтална дъга, с намерение да изкорми Касад. Кадетът от ОВУ се опита да отскочи назад и в същото време да вдигне чука си. И двете му усилия не се оказаха напълно успешни. Сабята на французина изби тежкия чук от ръцете на Касад и тъпият връх на острието се вряза през кожата, ризата и плътта.

Касад изстена и отново политна назад, като в същия момент се опита да измъкне ножа от колана си. Дясната му пета се закачи в клона на едно паднало дърво и той се просна по гръб, изруга и затъна още по-надълбоко в плетеницата от клони, а в това време войникът се хвърли напред и взе да сече клони с тежката си сабя като с някакво огромно мачете. Касад бе успял да измъкне ножа изпод колана си, докато войникът си проправяше път през нападалите дървета, клони и шума, но тридесетсантиметровото острие представляваше жалко оръжие пред бронята, освен ако рицарят бе безпомощен. Рицарят не беше безпомощен. Касад знаеше, че изобщо няма да успее да проникне отвъд обсега на острието на сабята. Единствената му надежда беше бягството високото стъбло на падналото зад него дърво и нападалите по-нататък дървета и клони обезсмисляха тази възможност. Той не искаше да бъде съсечен в гръб, след като се обърне. Нито пък отдолу, ако понечи да се катери. Касад не искаше да бъде съсечен от каквато и да било посока.

Той зае стойката за ръкопашен бой с нож, която не бе използвал от времето на уличните си схватки из предградията на Тарсис. Помисли си как ли щеше да се справи със смъртта му симулацията. Фигурата се появи иззад рицаря като внезапно изникнала сянка. Шумът от чука на Касад, който удари покритото с броня рамо на рицаря, отекна досущ като удар по капака на Е МПС с ковашки чук.

Французинът залитна, обърна се, за да посрещне новата заплаха, и получи втори удар с чука в гърдите. Спасителят на Касад беше дребен на ръст и рицарят се задържа на крака. Той вдигаше сабята над главата си, когато Касад го удари отзад в сгъвките на коленете. Французинът рухна, като прекърши клонките на околните дървета и храсти. Дребният нападател застана встрани от рицаря, настъпи с единия си крак обвитата му в броня ръка, с която той държеше сабята, и в същото време продължи да нанася удари с чука по шлема и визъора. Касад се измъкна от плетеницата от крака и клони, седна на коленете на падналия рицар и замушка с ножа през пролуките на бронята в слабините, хълбоците и подлакътниците. Спасителят на Касад отскочи встрани и стъпи с два крака върху китката на французина, а Касад се примъкна по-напред, продължи да нанася удари през цепнатините, където шлемът се съединяваше с бронята на гърдите, и накрая заби ножа през отворите на самия визьор.

Рицарят изкрещя, когато чукът се стовари за сетен път и едва не засегна ръката на Касад, която забиваше ножа през цепката на визьора като кол за палатка. Французинът се изви в последен неистов гърч, повдигайки от земята Касад и тридесетте килограма броня, след което се отпусна безжизнено. Касад се претърколи на едната си страна. Спасителят му се отпусна до него. И двамата бяха плувнали в пот и кръв от убития. Касад погледна своя спасител. Жената беше висока и облечена е дрехи, които не се различаваха от дрехите на Касад. Известно време те просто лежаха и си поемаха жадно въздух.

— Добре… ли си? — успя след малко да каже Касад.

Той беше неочаквано поразен от външността й. Кафявата й коса беше къса според настоящата мода в Мрежата на световете — къса, права и подстригана така, че най-дългите кичури падаха от мястото непосредствено на няколко сантиметра вляво от центъра на челото й, като достигаха точно над дясното й ухо. Това беше момчешка прическа от някое забравено време, но тя съвсем не приличаше на момче. Касад си помисли, че е може би най-красивата жена, която е срещал някога: с толкова съвършена костна структура, че скулите и овалът на брадичката й бяха като изваяни, големите й очи горяха от жизненост и интелигентност, а устата й беше нежна, с мека извивка на долната устна. Легнал до нея, Касад осъзна, че е висока — не колкото него, но очевидно не бе жена от петнадесети век — и че дори под свободната й туника и торбестите панталони се виждат заоблените и бедра и гърди. Изглеждаше с няколко години по-възрастна от Касад, вероятно някъде малко под тридесетте, но това почти не се забелязваше, когато тя продължи да го гледа в лицето с онези нежни, мамещи, безкрайно дълбоки очи.

— Добре ли си? — отново попита той. Гласът му прозвуча странно дори за самия него. Тя не отговори. Или по-скоро отговори, като плъзна дългите си пръсти през гърдите на Касад и развърза кожените връзки, които крепяха грубата жилетка. Ръцете й напипаха ризата му. Тя бе подгизнала от кръв и срязана наполовина отпред. Жената я разкъса докрай. Обърна се към него, пръстите и устните й опираха в гърдите му, а бедрата й вече помръдваха. Дясната й ръка напипа връзките на отвора на панталона му и ги отвърза.

Касад й помогна да смъкне останалата част от дрехите му, махна нейните с три плавни движения. Тя беше гола под ризата и панталоните от груб плат. Ръката на Касад се мушна между краката й, отзад, обхвана в шепи помръдващите й бедра, придърпа я по-близо и се плъзна към влажната неравност отпред. Тя го притисна по-силно и впи устни в неговите. Някак си поради всичките движения и голотата им кожата им оставаше в непрекъснат контакт. Касад усети възбудата си, опряла в долната част на корема й. Жената се прехвърли отгоре и го възседна, без да откъсва погледа си от неговия. Касад никога не бе изпитвал такава възбуда. Той изпъшка, когато дясната й ръка мина зад члена му, намери го и го упъти в нея. Тя започна да се движи бавно, отметнала глава назад, затворила очи, Ръцете на Касад се заиздигаха нагоре по.страните на тялото й и захлупиха съвършените й гърди. Зърната им се втвърдиха под дланите му.

Тогава те се любиха. На двадесет и три стандартни години, Касад се бе влюбвал веднъж и многократно се бе наслаждавал на удоволствията от секса. Той смяташе, че знае всичко за него. До този момент в опита му в това отношение нямаше нищо, което да не би могъл да опише с една фраза, придружена със смях, пред своите съкурсници от военното училище в кабината на някое военно транспортно средство. Със спокойствието и уверения цинизъм на двадесет и три годишен ветеран той бе убеден, че никога няма да изпита нещо такова, което да не може да бъде описано и споделено по този начин. Бе се лъгал. Изобщо не би могъл да разкаже на друг човек усещането си от последвалите няколко минути. Дори не би се опитал.

Любиха се под внезапния сноп светлина на късния октомври върху килим от листа и дрехи под себе си, покрити с някакъв слой от кръв и пот, който бе като смазка за сладостното триене помежду им. Взираше се надолу в Касад със зелените си очи, които леко се разширяваха, когато започваше да се движи бързо, и се затваряха в мига, когато и той затвореше своите.

Движаха се с внезапния прилив на чувството, толкова старо и така неизбежно като въртенето на световете: с препускащи пулсове, с плът, която се оживява ведно със собственнте си оросителни цели; последващо окончателно извисяване заедно, при което светът се свива до абсолютно нищо, и след това, все още съединени чрез допира, сърдечния ритъм и чезнещата тръпка на страстта, позволиха на съзнанието да се промъкне обратно на мястото си, за да отдели плътта, докато светът нахлува отново в нея през забравени сетива.

Лежаха един до друг. Касад усещаше студената броня на мъртвия до лявата си ръка и нейното топло бедро до десния си крак. Слънчевата светлина бе същинско благоволение. Скрити цветове се възнасяха към повърхността на нещата. Касад извърна глава и се загледа в нея, когато тя облегна буза на рамото му. Страните й горяха от руменина и от есенната светлина, а косата й се бе разстлала като медни нишки върху ръката му. Жената изви крак над бедрото му и Касад почувства прииждащия прилив от подновена страст. Слънцето грееше топло в лицето му. Той затвори очи.

Когато се събуди, нея я нямаше. Сигурен бе, че са изминали само секунди — във всеки случай не повече от минута, — но слънчевата светлина си беше отишла, цветовете се бяха оттекли от гората и студен вечерен ветрец поклащаше оголени клони.

Касад облече скъсаните си дрехи, които се бяха спекли от кръв. Френският войник лежеше вкочанен и безмълвен в безсъзнателната поза на смъртта. Той бе вече един неодушевен предмет, част от гората. Не се виждаха никакви следи от жената.

Федман Касад тръгна с накуцване обратно през гората във вечерния мрак и завалелия неочаквано, смразяващ дъждец.

По бойното поле все още имаше хора — живи и мъртви. Мъртвите лежаха на камари като купчини оловни войничета, с каквито Касад си беше играл като дете. Ранени мъже се придвижваха бавно с помощта на приятели. Тук-там прокрадващи се силуети си проправяха път между умрелите, а близо до отсрещната група дървета възбудена група от френски и английски вестоносци се съвещаваха тайно за нещо, като непрекъснато ръкомахаха и оживено разговаряха. Касад знаеше, че трябваше да вземат решение, как да нарекат битката, за да съвпадат хрониките им. Знаеше също така, че щяха да се спрат на името на най-близката крепост, Азенкур, въпреки че тя не бе фигурирала нито в стратегията, нито в битката.

Касад започна да си мисли, че това не е никаква симулация и че всъщност неговият живот в Мрежата на световете е бил сън, а този сив ден, изглежда, е действителността, когато изведнъж цялата сцена замръзна с очертанията на човешките фигури, конете и смрачаващата се гора и започна да става прозрачна като избеляла холография. А след това на Касад му помогнаха да излезе от симулационната си кабина във военното училище „Олимп“ и той видя останалите курсанти и инструкторите, които се надигаха, говореха и се смееха помежду си — всички до един явно несъзнаващи, че светът се бе променил завинаги.

Седмици наред Касад прекарваше всеки свободен час в бродене из околностите на военното училище, като наблюдваше от крепостния вал как вечерната сянка на Олимп покрива най-напред гората на платото, след това — тежко разположилите се планински местности, после — всичко останало до половината на хоризонта и накрая — целия свят. И всяка секунда той мислеше за случилото се. Мислеше за нея. Никой друг не бе забелязал нищо странно по време на симулацията. Никой друг не беше напускал бойното поле. Един от инструктурите обясни, че нищо извън бойното поле не е съществувало специално в този сектор от симулацията. Никой не бе усетил липсата на Касад. Изглеждаше така, сякаш изобщо не бе имало случка в гората и жената не се бе появявала.

Касад знаеше най-добре. Той посещаваше часовете по военна история и математика. Взе допълнителни часове на стрелбището и в гимнастическия салон. Отслужваше си казармените непоряди на Четириъгълника Калдера, макар че това се случваше рядко. Изобщо младият Касад се превърна в един още по-отличен офицер-курсант от преди. Но през цялото това време той чакаше.

И тогава тя дойде отново.

Беше пак по време на последните часове на една от симулациите на ИТМ:ВУО. Дотогава Касад бе научил, че ученията са нещо повече от прости симулации. ИТМ:ВУО бе част от Всеобема на Мрежата на световете, реално-времевата система, която управляваше политиката на Хегемонията, захранваше с информация десетки милиарди гладни за данни граждани и бе развила своя собствена форма на автономия и съзнание. Над сто и петдесет планетарни информационни сфери смесваха своите данни в структурата, създадена от шест хиляди ИИ5 от клас омега, за да дадат възможност на ИТМ:ВУО да функционира.

— Програмата на ВУО не симулира — обясни курсант Радински, най-добрият експерт по ИИ, когото Касад успя да открие и да подкупи, за да му обясни как стоят нещата, — тя сънува, сънува с най-добрата историческа точност в Мрежата, далеч надхвърляща общия сбор на съставките й, защото вмъква в цялото холистична интуиция наред с фактите — и когато сънува, ни оставя да сънуваме заедно с нея.

Касад не можа да разбере, но повярва. И тогава тя дойде отново.

По време на първата война на САЩ с Виетнам те се любиха след кървавата коситба, любиха се по време на една засада, в тъмнината и ужаса на някаква нощна караулка. Касад носеше грубо маскировъчно облекло — без каквото и да било бельо — и стоманена каска, която не беше много по-различна от онези край Азенкур. Тя бе облечена с черна пижама и обута със сандали — общоприетата селска премяна, характерна за Югоизточна Азия. И за виетконгците. После и двамата бяха без дрехи, когато се любиха прави в нощта, като тя се бе опряла с гръб на едно дърво и беше увила краката си около него, докато зад тях светът експлодираше в зелени отблясъци от сигнални ракети.

Тя дойде при него на втория ден от битката край Гетисбърг и отново — край Бородино, където облаците барутен дим се кълбяха над купищата трупове като застинала пара от възнасящи се души.

Любиха се в разбитата коруба на някакъв атомен крайцер в басейна на Елада, докато битката на летящите танкове вилнееше, без да спира, а червеният пясък на приближаващия самум дращеше и стържеше по титановия корпус на крайцера.

— Как се казваш? — бе прошепнал той на стандартен език.

Тя бе поклатила отрицателно глава.

— Ти действителна ли си… извън симулацията? — бе попитал той на японско-английския език от онази епоха.

Тя бе кимнала и се бе навела още, за да го целуне. Двамата лежаха един до друг в едно прикритие сред развалините на Бразилия, докато смъртоносните лъчи на китайските ЕМПС-та танцуваха като сини прожектори по разрушените керамични стени. По време на някаква неназована битка, след обсадата на един забравен град в руските степи, той я дръпна назад в порутената стая, където се бяха любили, и й прошепна:

— Искам да бъда с теб.

Тя докосна с пръст устните му и поклати глава. След евакуацията на Ню Чикаго, докато лежаха върху балкона на стотния етаж, където Касад бе устроил снайперисткото си гнездо за безнадеждните ариергардни действия на последния президент на САЩ, той сложи ръката си върху топлата плът между гърдите й и рече:

— Можеш ли винаги да си с мен… там навън?

Тя го докосна с ръка по бузата и се усмихна.

През последната година във военното училище имаше само пет ИТМ-ВУО симулации, тъй като обучението на курсантите се смени с полеви учения на живо. Понякога, като например когато Касад бе пристегнат към тактическия команден стол по време на едно батальонно спускане на Серес, той затвори очи, погледна между оригинално оцветените географии на направените от корк тактико-теренни матрици и изпита усещането за… някой? За нея? А беше сигурен.

А след това тя не се появи повече. Нито през последните месеци от работата, нито по време на последната симулация на великата битка при Коул Сак, където бе потушен бунтът на генерал Хорас Гленън-Хайт. Нито по време на парадите и тържествата около завършването, нито когато класът маршируваше за последен олимпийски преглед пред президента на Хегемонията, който ги приветстваше от своята осветена в червено левитационна трибуна.

И нямаше никакво време дори за бленуване, тъй като младите офицери се отправиха на междузвездно пътешествие до земната Луна за церемонията Масада, после обратно до Тау Сети Сентър за официалното полагане на военна клетва, а след това завършиха образованието си.

Втори лейтенант-курсант Касад стана лейтенант Касад, прекара три стандартни седмици на воля в Мрежата с една вселенска карта, издадена от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, която му позволяваше да извършва междузвездни полети, докъдето и когато пожелае, след което бе експедиран до учебната школа на Колониалната служба на Хегемонията на Лусус, за да се подготви за действителна служба извъя границите на Мрежата. Той беше сигурен, че никога повече няма да я види. Грешеше.

Федман Касад беше израснал в атмосфера на бедност и неочаквана смърт. Като член на онази малцинствена група от хора, които все още се наричаха палестинци, той и семейството му живееха в бордеите на Тарсис — живо човешко свидетелство за горчивото наследство на прогонените завинаги. Всеки палестинец в Мрежата на световете и извън нея носеше културната памет на едновековна борба, завършила с едномесечен национален триумф, преди ядреният джихад от 2038-а да изличи напълно всичко това. Настъпи тяхната втора диаспора6, която продължи пет века и ги отведе до задънени пустинни светове, като Марс, а мечтата им бе погребана със смъртта на старата Земя.

Подобно на останалите момчета от евакуационните лагери на Южен Тарсис Касад трябваше или да се включи в бандите, или да се изправи пред избора да стане плячка на първия изпречил му се хищник в лагерите. Той предпочете да се включи в бандите. На шестнадесет стандартни години вече бе убил един младеж.

Ако Марс беше известен с нещо в Мрежата на световете, то това бяха ловът в Моряшката долина, Шройдеровият дзен-масив в басейна на Елада и военното училище „Олимп“. Касад нямаше нужда да пътува до Моряшката долина, за да научи какво е лов и какво значи да бъдеш гонен като диво животно; той не проявяваше никакъв интерес към дзен-гностицизма, а като юноша не изпитваше нищо друго освен презрение към униформените курсанти, които пристигаха от всички краища на Мрежата, за да се обучават за ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Той се присъедини към себеподобните си в насмешките по отношение на Новия бушидо7 като кодекс за мухльовци, но някаква древна жилка за чест и младата душа на Касад тайно откликваха на мисълта за една класа от самураи, чийто живот и работа се въртяха около дълга, самоуважението и истинската стойност на мъжката дума.

Когато Касад стана на осемнадесет години, един висш окръжен съдия от провинция Тарсис му предложи да избира между цяла марсианска година в полярен трудов лагер и включването му като доброволец в сформуращата се тогава бригада „Джон Картър“, която трябваше да помогне на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ за потушаването на избухналото въстание на Гленън-Хайт в колониите Трета класа. Касад се записа доброволец и установи, че му харесват дисциплината и чистотата на военния живот, въпреки че бригада „Джон Картър“ даваше само гарнизонно дежурство вътре в Мрежата и бе разпусната наскоро след като клонинговият внук на Гленън-Хайт умря на Ренесанс. Два дни след деветнадесетия си рожден ден Касад кандидатства във ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ: сухопътни войски на и бе отхвърлен. Той се отдаде на деветдневен запой, след което се събуди в един от по-дълбоките кошерни тунели на Лусус с откраднат имплант на инфотерма си — от някой, който очевидно бе преминал задочен курс по хирургия, — без вселенска карта и достъп до телепортатора и с глава, познала нови измерения на болката.

Касад работи на Лусус в продължение на една стандартна година, като спести шест хиляди марки и благодарение на физическия труд при гравитация 1,3 g сложи край на марсианската си слаботелесност. По времето, когато използва спестяванията си, за да прелети до Мауи-Обетована с един древен соларен товарен платноход, временно съоръжен с хокингови двигатели, Касад все още беше слаб и висок по стандартите на Мрежата мускулите му, доколкото ги имаше, работеха достатъчно добре според каквито и да било стандарти. Той пристигна на Мауи-Обетована три дни преди там да започне яростната и непопулярна Островна война, и накрая командващият на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: обединени във Фърстсайт толкова се умори да гледа младия Касад да чака в полевия му кабинет, че разреши на младежа да се запише в 23-ти интендантски полк като помощник-водач на хидрогард. Единадесет стандартни месеца по-късно капрал Федман Касад от Дванадесети подвижен пехотен батальон бе получил два отличителни знака за служба, една сенатска похвала за храброст, проявена в Екваториалната кампания на Архипелага и две пурпурни сърца. Освен това бе приет във военното училище на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и изпратен към Мрежата със следващия конвой.

Касад често си мечтаеше за нея. Не бе успял да научи името й — тя никога не произнесе и дума, — но бе в състояние да разпознае нейното докосване и миризмата и сред пълна тъмнина измежду хиляди други. Той си мислеше за нея като за Мистерията.

Когато останалите млади офицери отиваха да търсят проститутки или гаджета сред туземното население, Касад си оставаше в базата или предприемаше дълги разходки до непознати градове. Той пазеше в тайна своята обладаност от Мистерията с пълното съзнание, какво би означавало това в един психиатричен рапорт. Понякога, докато лагеруваха под множество луни или в подобното на утроба укритие с нулево гравитационно поле на някое военно транспортно средство, Касад съзнаваше колко безумна беше в действителност неговата любовна авантюра с този фантом. Но след това си спомняше за малката бенка п,од лявата й гърда, която бе целунал една нощ, чувствайки туптенето на сърцето й под устните си, докато в това време земята се тресеше от стрелбата на големите оръдия край Вердюн. Спомняше си нетърпеливия жест, с който тя отмяташе косата си назад, а бузата й се опираше на бедрото му. И докато младите офицери ходеха в града или в къщурките недалече от базата, Федман Касад прелистваше поредната историческа книга, пробягваше разстоянието по външната граница на лагера или пък провеждаше тактически занимания с инфотерма си.

Не мина много време и Касад привлече вниманието на своите началници.

По време на необявената война със Свободните миньори в Териториите на Лабертовия пръстен именно лейтенант Касад поведе оцелелите пехотни войски и морски гвардейци към пробив през дъното на кухата шахта в стария астероид на Перегрин, за да евакуират персонала на консулството и гражданите на Хегемонията. Но капитан Федман Касад привлече вниманието на цялата Мрежа по време на краткото управление на Новия пророк на Ком Риад.

Капитанът от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос на единствения кораб на Хегемонията на разстояние две високосни години от колониалния свят извършваше посещение на вежливост, когато Новият пророк реши да поведе тридесет милиона шиити от Новия орден срещу два континента от местни собственици на магазини и деветдесет хиляди постоянно пребиваващи неверници от Хегемонията. Капитанът на кораба и петима от действащите му офицери бяха взети в плен. Спешни съобщения по вектора от Тау Сети Сентър настояваха старши офицерът на борда на намиращия се в орбита ХК8 „Денийв“ да се справи с положението на Ком Риад, да освободи всички заложници и да свали Новия пророк… без да прибягва до употреба на ядрено оръжие в атмосферата на планетата. „Денийв“ беше стара, патрулираща в орбита бракма и не разполагаше с никакви ядрени оръжия, които да използва в атмосферата на планетите. Старши офицер на борда бе капитан Федман Касад от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: обединени.

На третия ден от избухването на революцията Касад приземи единствения щурмови кораб „Денийв“ в главния вътрешен двор на Голямата джамия в Машхад. Той и останалите тридесет и четирима войници от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ наблюдаваха как тълпата нарасна до триста хиляди бойци, удържани единствено от защитното поле на щурмовия кораб и от липсата на заповед за атака от страна на Новия пророк. Самият той вече не беше в Голямата джамия, а бе отлетял в северното полукълбо на Риад, за да участва в тържествата по случай победата там.

Два часа след приземяването си капитан Касад излезе от своя кораб и излъчи по радиото едно кратко съобщение. В него заявяваше, че е бил възпитан като мюсюлманин. Той обяви също така, че тълкуването на Корана от времето на разселническия кораб на шиитите сочи определено, че ислямският Бог нито би простил, нито би разрешил избиването на невинните независимо от това, колко джихади могат да обявят нафукани еретици като Новия пророк. Капитан Касад даде на водачите на тридесетте милиона фанатици три часа, за да предадат заложниците и да се завърнат по домовете си на пустинния континент Ком.

През първите три дни от революцията армиите на Новия пророк бяха завладели повечето от големите градове на двата континента и бяха взели над двадесет и седем хиляди заложници от Хегемонията. Наказателните отряди бяха денонощно заети с разрешаването на древни геологически спорове и данните сочеха, че близо четвърт милион сунити9 са били избити през първите два дни от окупацията на Новия пророк. В отговор на ултиматума на Касад Новият пророк обяви, че всички неверници ще бъдат ликвидирани веднага след неговото телевизионно обръщение на живо същата вечер. Освен това той издаде заповед за нападение срещу щурмовия кораб на Касад.

Като избягваше използването на тежки експлозиви поради близостта на Голямата джамия, революционната гвардия вкара в действие автоматични оръжия, естественоенергийна артилерия, плазмени заряди и нападения с човешка сила. Защитното поле устоя.

Излъченото по телевизията обръщение на Новия пророк започна петнадесет минути преди да изтече ултиматумът на Касад. Новия пророк се съгласи с изявлението на Касад, че Аллах ще накаже жестоко еретиците, но обяви, че така ще бъдат наказани неверниците от Хегемонията. Това беше единственият път, когато Новият пророк бе видян да губи самообладание пред камерата. Крещейки и пръскайки слюнки, той заповяда да бъдат подновени атаките от човешка сила срещу приземилия се щурмови кораб. Той обяви, че в същия този момент дузина ядрени бомби се сглобяват в окупирания реактор „Енергия за мир“ в Али. С тях силите на Аллах щели да достигнат до самия космос. После обясни, че първата ядрена бомба ще бъде използвана същия следобед срещу сатанинския щурмови кораб на неверника Касад. След това Новият пророк се зае да обяснява как точно ще бъдат екзекутирани заложниците на Хегемонията, но в този момент крайният срок на ултиматума на Касад изтече.

Ком Риад беше — по свой собствен избор и поради отдалечеността си — примитивен в техническо отношение свят. Но неговите жители не бяха дотам примитивни, че да не притежават действаща информационна сфера. Нито пък революционните молли, които бяха оглавили нашествието, бяха до такава степен настроени срещу „Великия сатана на хегемонската наука“, че да откажат връзка с глобалната информационна мрежа чрез персоналните си инфотерми.

ХК „Денийв“ бе посял достатъчно шпионски спътници, така че към 1729 часа комриадско централно време информационната сфера беше задействана до такава степен, че корабът на Хегемонията идентифицира шестнадесет хиляди осемстотин и тридесет революционни молли по техните изходни кодове. В 1729:30 часа шпионските спътници започнаха да подават своите реалновременни целенасочени данни на двадесет и един периметърни отбранителни спътника, които щурмовият кораб на Касад бе оставил на ниска орбита. Тези орбитални отбранителни оръжия бяха толкова стари, че мисията да „Денийв“ се свеждаше до това да ги върне в Мрежата за безопасното им унищожаване. Касад бе предложил те да бъдат използвани с друго предназначение.

Точно в 1730 часа деветнадесет от малките спътници взривиха атомните си ядра. В наносекундите10 преди тяхното самоунищожение произведените рентгенови лъчи бяха фокусирани, насочени и пуснати в шестнадесет хиляди осемстотин и тридесет невидими, но много плътни лъча. Древните отбранителни спътници не бяха конструирани, за използване в атмосферата и имаха ефективен разрушителен радиус по-малко от милиметър. За щастие повече от това и не трябваше. Не всички от прицелените лъчи проникнаха през онова, каквото и да бе то, което се намираше между моллите и небето. Петнадесет хиляди седемстотин осемдесет и четири го направиха.

Резултатът беше мигновен и драматичен. Във всичките случаи улученият мозък и мозъчната течност кипнаха, превърнаха се на пара и пръснаха на парчета обвиващия ги череп. Новият пророк бе по средата на своето всепланетно предаване на живо — буквално по средата на произнасянето на думата „еретичен“, — когато часът стана 1730.

В продължение на близо две минути телевизионните екрани и стени из цялата планета държаха образа на обезглавеното тяло на Новия пророк, кипнато над микрофона. След това Федман Касад се включи на всички вълни, за да обяви, че следващият му краен срок е след един час и всякакви действия срещу заложниците ще бъдат посрещнати с още по-драматична демонстрация на недоволството на Аллах.

Не последваха никакви ответни действия. През онази нощ в орбита около Ком Риад Мистерията посети Касад за първи път след курсантските му години. Той спеше, но посещението бе повече от сън и по-малко от алтернативната действителност на симулациите на ИТМ:ВУО. Жената и той лежаха заедно, завити с леко одеяло под някакъв порутен покрив. Нейната кожа беше топла и наелектризирана, лицето й едва се виждаше като някакъв блед контур на фона на нощния мрак. Над тях звездите тъкмо бяха започнали да чезнат във фалшивата предутринна светлина. Касад разбра, че тя се опитва да му заговори, нежните й устни образуваха думи, които бяха незначително под прага на чуваемостта на Касад. Той се отдръпна за миг назад, за да види по-добре лицето й, и когато направи това, загуби напълно контакта. Събуди се в съня си с мокри страни и долови бученето на корабните системи, които му прозвучаха толкова странно, сякаш чуваше дишането на някакъв полубуден звяр.

Девет стандартни корабни седмици по-късно Касад стоеше изправен пред военния съд на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ във Фрийхолм, Още когато вземаше решението си за Ком Риад, знаеше, че неговите началници няма да имат друг избор, освен да го разпънат на кръст или да го повишат.

ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се гордееха с готовността си за всякакви изненади в Мрежата или в колониалните райони, но се оказаха без никаква подходяща подготовка за битката за Южна Брещ и нейното значение за Новия бушидо.

Кодексът на Новия бушидо, който ръководеше живота на полковник Касад, се бе развил от нуждата на класата на военните да оцелее. След мръсотиите на късния двадесети и ранния двадесет и първи век на старата Земя, когато военни ръководители бяха осъдили своите нации на стратегии, при които цели цивилни общности бяха легитимни мишени, докато техните униформени екзекутори седяха в безопасност в самостоятелни бункери на петдесет метра под земята, отвращението на оцелелите цивилни бе толкова голямо, че за повече от век думата „военен“ беше подкана за линч.

С появата си Новият бушидо съчета вековните понятия за чест и индивидуална храброст с нуждата, винаги когато е възможно, да се пазят цивилните граждани. Освен това той съзря мъдростта в завръщане към донаполеоновите концепции за малки, „нетотални“ воини с определени цели и забранени ексцесии. Кодексът изискваше отказ от ядрените оръжия и от стратегическите бомбандировки във всички, с изключение на най-крайните, случаи, но пък и завръщане към старите средновековни концепции на старата Земя за постановъчни битки между малки професионални въоръжени сили във време, уговорено по взаимно съгласие, на място, където разрушенията на обществена и частна собственост биха били сведени до минимум.

Този кодекс действаше добре през първите четири века от следхеджирската експанзия. Фактът, че съществените технологии бяха съществено замразени за три от тези четири века, работеше в полза на Хегемонията, тъй като нейният монопол върху използването на телепортатори позволяваше да доставя скромните ресурси на ВЪОЖЕНИТЕ СИЛИ на подходящото място за нужното време. Дори и когато бяха отделени от неизбежните високосни години време-дълг, нито един колониален или независим свят не можеше да се надява да се равнява по мощ с Хегемонията. Инциденти от рода на политическото въстание на Мауи-Обетована с нейната уникална партизанска война или религиозното безумство на Ком Риад се потушаваха бързо и твърдо и всякакви ексцесии в кампаниите, само подчертаваха важността от завръщането към строгия кодекс на Новия Бушидо. Но независимо от всички изчисления и подготовката на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ никой не бе предвидил в достатъчна степен неизбежната конфронтация с прокудените.

Прокудените бяха единствената външна заплаха за Хегемонията през четирите века, откакто, предците на варварските орди бяха напуснали Слънчевата система с недодялания си флот от недобре уплътнени градове „O’Нийл“, блуждаещи астероиди и експериментални кометни фермерски струпвания. Дори след като прокудените се сдобиха с хокинговия двигател, пренебрегването им си остана официална политика на Хегемонията, докато техните рояци стояха в междузвездния мрак и ограничаваха плячкосванията си в рамките на системата до заграбване на малки количества водород от газовите гиганти и на воден лед от ненаселените луни.

Ранните схватки в необитаеми местности, като Света на Бент и ЖХЪ 2990, се смятаха за отклонения, които малко интересуваха Хегемонията. Дори решителното сражение за Лий Три бе третирано като проблем на Колониалната служба и когато специалният отряд на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ пристигна там шест години след нападението и пет години след заминаването на прокудените, всички ужаси бяха удобно забравени в полза на гледището, че никакво варварско нападение не би се повторило, ако Хегемонията реши да се опълчи със своята сила.

През десетилетията, които последваха Лий Три, ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и космическите войски на прокудените влизаха в сражения в стотици гранични зони, но като се изключат редките срещи с флота в безвъздушни и безтегловни територии, не бе имало никакви пехотни стълкновения. В Мрежата на световете се разпространяваха схващанията, че прокудените никога не биха могли да бъдат заплаха за земеподобните светове поради техните три века на адаптация към безтегловността; прокудените бяха еволюирали в нещо повече — или по-малко — от човешки същества; те нямаха телепортаторна технология, никога нямаше да я имат и поради това никога не биха могли да бъдат заплаха за ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. После дойде Бреша.

Бреша бе един от онези самодоволни независими светове — разглезени както от удобния си достъп до Мрежата, така и от своята неколкомесечна отдалеченост от нея, — които натрупваха богатство от износа на диаманти, корен от бъро и несравнимо кафе, скромно отказваха да станат колониален свят, но въпреки това бяха зависими от Протектората и Общия пазар на Хегемонията, за да посрещнат растящите си икономически цели. Както става с повечето подобни светове, Бреша се гордееше със своите сили за самоотбрана: дванадесет фотонни кораба, един преоборудван боен ракетоносач, бракуван от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос преди половин, около две дузини малки бързи орбитални патрулни кораби, редовна армия от деветдесет хиляди доброволци, респектиращ океански флот и запас от ядрени оръжия, струпани единствено със символична цел.

Следата от хокинговите двигатели на прокудените бе забелязана от наблюдателните станции на Хегемонията, но бе погрешно изтълкувана като просто поредния миграционен рояк, който щеше да мине на не повече от половин светлинна година разстояние от системата на Бреша. Вместо това с една-единствена корекция на курса, която бе установена, докато роякът не се озова в радиуса на Ойортния облак, прокудените се стовариха върху Бреша като някаква старозаветна, чума. Най-малко седем стандартни месеца деляха планетата от каквато и да било възможност за помощ или отговор от страна на Хегемонията.

Космическите въоръжени сили на Бреша бяха унищожени през първите двадесет часа от сражението. След това роякът на прокудените вкара над три хиляди кораба в цислунарното11 пространство на Бреша и започна систематично да унищожава всички отбранителни средства на планетата.

Бреша беше заселена с необичащи глупостите централноевропейци по време на първата вълна на Хеджира и двата й континента носеха прозаичните имена Северна Бреша и Южна Бреша. Северна Бреша се състоеше от пустиня, висока тундра и шест главни града, населени предимно със събирачи на бъро и нефтени инженери. Южна Бреша, много по-умерена по климат и география, бе убежището на по-голямата част от четиристотинте милиона население на планетата, както и на огромните кафени плантации.

Сякаш за да демонстрират какво е представлявала едно време войната, прокудените прочистиха Северна Бреша — най-напред с неколкостотин нерадиоактивни ядрени оръжия и тактически плазмени бомби, след това със смъртоносни лъчи и накрая с изкуствено култивирани вируси. Само една шепа от четиринадесетте милиона жители успяха да избягат. Южна Бреша изобщо не беше бомбардирана, като се изключи поразяването на определени военни обекти, летища и голямото пристанище в Солно. Според доктрината на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, докато един свят би могъл да бъде унищожен от орбита, фактическото военно нашествие върху някоя индустриализирана планета е нещо невъзможнопроблемите, свързани с материално-техническото обезпечаване на приземяването, огромното пространство, подлежащо на окупиране, и тежкоподвижната нападаща армия се смятаха за абсолютни аргументи срещу евентуално нашествие.

Прокудените очевидно не бяха чели книгите с доктрината на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. На двадесет и третия ден от нападението над две хиляди спускателни кораби и щурмови катери се стовариха върху Южна Бреша. Онова, което бе останало от военновъздушните й сили, беше унищожено през онези първи часове на нашествието. Две ядрени установки бяха фактически взривени срещу военни бази на прокудените: първата бе отклонена от енергийни полета, а втората унищожи един-единствен разузнавателен кораб, който може би беше примамка.

Оказа се, че Прокудените са се променили физически за три века. Те наистина предпочитаха среди с нулева гравитация. Но тяхната подвижна пехота с енергийно захранвани екзоскелети им служеше много добре и бе само въпрос на дни, докато облечените в черно бойци на прокудените с дълги крайници се изляха на рояци над градовете на Южна Бреша подобно на някаква напаст от гигантски паяци.

Последната организирана съпротива беше прекършена на деветнадесетия ден от нашествието. Бъкминстър, столицата, падна същия ден. Последното съобщение по вектора от Бреша до Хегемонията бе прекъснато по средата на излъчването му един час след като войските на прокудените влязоха в града.

Полковник Федман Касад пристигна с Първи флот на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ двадесет и девет стандартни седмици по-късно. Тридесет фотонни кораба от клас омега, охраняващи един-единствен скоков кораб, проникнаха с висока скорост в системата. Ерговата сфера беше задействана три часа след спускането, а десет часа по-късно в системата се намираха четиристотин кораба от състава на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Контранастъплението започна двадесет и един часа по-късно. Това беше равносметката от първите минути на Битката за Бреша. За Касад споменът за онези дни и седмици се измерваше не с цифри, а с ужасяващата красота на сраженията. Това бе първият път, когато скокови кораби се използваха другояче освен на дивизионно равнище, и очакваното смущение бе налице. Полковникът прекоси пет светлинни минути, падайки върху чакъл и жълтеникава пепел, тъй като телепортаторът на щурмовия катер бе с изглед към някакъв стръмен скат, хлъзгав от кал и от кръвта на първите военни отряди, минали през него. Касад лежеше в калта и гледаше към безумието в подножието на хълма. Десет от седемнадесетте щурмови кораба, прехвърлени с телепортатора, се бяха приземили и горяха, разпръснати из нивите на плантацията като потрошени детски играчки. Защитните полета на оцелелите щурмови катери се свиваха под яростния огън от ракетни оръжия и плазмени бомби, който превръщаше площадките за кацане в куполи от оранжев пламък. Тактическият дисплей на Касад беше в безнадеждно състояние — визьорът му показваше невероятен хаос от невъзможни огневи вектори, подскачащи червени фосфорни отблясъци на местата, където лежаха, умирайки, войските на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, и кавалкада от мяркащи се призраци на прокудени. Някой крещеше: „Ох, по дяволите! По дяволите! Ох, по дяволите!“ по основната му линия за свръзка и имплантите регистрираха един незает участък на мястото, където би трябвало да се намират данните за командната група.

Някакъв войник му помогна да се изправи на крака. Касад отръска калта от командирския си жезъл и се махна от пътя на следващия отряд, който излизаше през телепортатора. И войната започна.

Още с първите си минути в Южна Бреша Касад разбра, че Новият бушидо е мъртъв. Осемдесетхилядна превъзходно въоръжена и обучена пехотна войска на въоръжените СИЛИ напредваше от военните си бази, търсейки сражение в някое незаселено място. Войските на прокудените отстъпиха зад една ивица изпепелена земя, като оставиха след себе си само минни капани и убити цивилни. ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ използваха телепортатори, за да надхитрят тактически врага, да го принудят да се бие. Прокудените отвръщаха с преграден огън от ядрени и плазмени оръжия, приковаваха сухопътните войски под силови полета, докато пехотата им отстъпваше към подготвените отбранителни позиции край градовете и военните бази за спускателни кораби.

В космоса нямаше бързи победи, които да променят съотношението насилите на Южна Бреша. Независимо от лъжливите атаки и случайните ожесточени сражения прокудените запазваха пълен контрол над всичко на разстояние три астрономически единици от Бреша. Космическите бойни единици на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ отстъпиха и се съсредоточиха върху запазването на флота в обсега на телепортатора и защитата на основния скоков кораб.

Онова, което трябваше да свърши като двудневно сражение, се проточи тридесет, а след това и шестдесет дни. Войната придоби характера на войните от двадесети и двадесет и първи век: продължителни зловещи "кампании с боеве из тухления прахоляк на опустошени градове и прегазени трупове на цивилни граждани. Осемдесетхилядната първоначална войска на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бе смляна въпреки подкрепленията от още сто хиляди души и продължаваше да бъде изтребвана, когато отлетя призивът за ново подкрепление от двеста хиляди. Единствено мрачната решимост на Мейна Гладстоун и на още дузина други непоколебими сенатори поддържаше войната и войниците гинеха, докато милиардите гласове на Всеобема и на ИИ Съвещателната комисия призоваваха към прекратяване на боевете.

Касад почти веднага бе схванал смяната на тактиката. Неговите инстинкти на уличен побойник бяха излезли на преден план още преди по-голямата част от дивизията му да бъде унищожена при битката край Каменната грамада. Докато други командири от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ просто преставаха да действат, сковани от нерешителност пред подобно нарушаване на принципите на Новия бушидо, Касад — командващ полк и временно командващ дивизия, след употребата на ядрено оръжие срещу Командна група Делта — жертваше хора, за да печели време, и призоваваше за употреба на ядрени оръжия, за да проведе своята контраатака. По времето, когато прокудените се оттеглиха, деветдесет и седем дни след „спасителната операция“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ над Бреша, Касад си бе спечелил двусмисленото прозвище Касапина на Южна Бреша. Носеха се слухове, че дори собствените му войници се страхуват от него.

Касад бленуваше по нея с блянове, които бяха повече — и по-малко — от блян.

В навечерието на битката за Каменната грамада в лабиринта от тунели, където Касад и неговите ловни дружини използваха акустични оръжия и газ Т-5, за да прочистят последните убежища на командосите на прокудените, полковникът заспа сред пламъците и крясъците и усети докосването на нейните дълги пръсти по бузата си и нежния натиск на гърдите й до тялото си.

Когато влязоха в Нова Виена — на сутринта след удара от космоса, поискан от Касад — и войската пое по гладките като стъкло, широки двадесет метра, прогорени жлебове в посечения град, Касад гледаше, без да му трепне окото, редиците човешки глави, които лежаха върху паважа, внимателно подредени, Сякаш за да приветстват спасителните войски на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ с обвиняващите си погледи. Касад се бе върнал при командирското си ЕМПС, бе затворил люковете и — сгушен сред топлия мрак с мирис на гума, нагорещени пластмаси и заредени йони — бе чул нейния шепот през гълчавата на каналите за свръзка и кодовете на имплантантите.

В ноща преди отстъплението на прокудените Касад напусна военното съвещание на ХК „Бразилия“, телепортира се до щабната си квартира в Инделибълите на север от долината Хайн и потегли с колата си към върха, за да наблюдава последната бомбардировка. Най-близкият от тактическите ядрени удари отстоеше на около четиридесет и пет километра разстояние. Плазмените бомби разцъфтяха като оранжеви и кървавочервени цветя, засадени в съвършена координатна решетка. Касад преброи над двеста танцуващи колони от зелена светлина, докато острите езици на „дяволските бичове“ разкъсваха широкото плато на парчета. И още преди да заспи, докато седеше на осветения край на ЕМПС-то и отърсваше призрачните остатъчни образи от очите си, тя дойде. Носеше бледосиня рокля и вървеше леко между мъртвите стъбла бъро по хълма. Ветрецът повдигаше края на нежната тъкан на роклята й. Лицето и ръцете й бяха бледи, почти прозрачни. Тя извика името му — Касад почти чу думите — и тогава втората вълна от бомбардировката се изсипа над равнината под него и всичко се загуби сред грохота и пламъците.

Както се очертаваше в случая с една вселена, явно управлявана от иронията, Федман Касад премина невредим през деветдесет и седемте дни на най-жестоката битка, наблюдавана някога от Хегемонията, и бе ранен само два дни след като и последните остатъци от прокудените се бяха оттеглили на готовите за бягство ройни кораби. Той се намираше в сградата на Градския център в Бъкминстър, една от трите оцелели сгради в града, и отговаряше умно на глупавите въпроси в някаква листовка на Мрежата, когато плазмена мина-капан, не по-голяма от микропрекъсвач, експлодира петнадесет, етажа по-горе, издуха листовката и двама от адютантите на Касад през вентилаторната решетка на улицата и стовари сградата отгоре му.

Касад беше евакуиран по медицинска линия в дивизионния щаб, след което бе телепортиран на скоковия кораб, който сега бе в орбита около втората луна на Бреша. Там беше съживен и поставен на системи, докато военното ръководства и политиците на Хегемонията решаваха какво да правят с него.

Благодарение на векторната връзка и реалновремевото предаване на събитията от Бреша полковник Федман Касад се бе превърнал в своего рода знаменитост. Милиардите, които бяха отвратени от безпрецедентната жестокост на южнобрешката кампания, щяха да са доволни да видят Касад изправен пред военен съд или съден като военнопрестъпник.

Президентът Гладстоун и мнозина други гледаха на Касад и на останалите командири от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ като на спасители.

Накрая Касад бе пъхнат в един болничен вретенен кораб за бавното завръщане обратно в Мрежата. Тъй като, така или иначе, по-голямата част от физическото му възстановяване щеше да бъде извършено, докато е в сомния имаше известен смисъл в това старите болнични кораби да бъдат оставени да работят върху лечението на сериозно ранените и възкресимите мъртви. Докато Касад и останалите пациенти стигнеха до Мрежата на световете, те щяха да са готови за активна служба. Нещо далеч по-важно, Касад щеше да е натрупал време-дълг от най-малко осемнадесет стандартни месеца и не беше изключено евентуалните противоречиви настроения към него дотогава напълно да отминат.

Касад се събуди и видя тъмната сянка на някаква жена, която се бе навела над него. За миг беше сигурен, че това е тя, след това разбра, че е една от военномедицинските сестри.

— Мъртъв ли съм? — прошепна той.

— Бяхте. Намирате се на ХК „Мерик“. Преминахте неколкократно през съживителни и възстановителни процедури, но вероятно не помните поради неразположението от сомнията. Вече сме готови да предприемем следващата стъпка във физическата терапия. Имате ли желание да се опитате да походите?

Касад покри с ръка очите си. Дори в състояние на дезориентация вследствие на сомнията, сега си припомни болезнените лечебни процедури, дългите часове във вирусните бани и хирургическите операции. Най-вече хирургическите операции.

— Какъв е маршрутът, по който се движим? — попита той, все още с ръка на очите. — Забравил съм как се връщахме в Мрежата.

Медицинската сестра се усмихна така, сякаш това бе въпрос, който Той задаваше всеки път, когато излизаше от сомния. Възможно е и да беше така.

— Ще се установим на рейд в Хиперион и Гардън — рече тя. — Тъкмо навлизаме в орбитата на…

Жената беше прекъсната от звука, известяващ края на света — тръбене от огромни медни тромпети, стържене на метал, крещящи фурии. Касад се претърколи от леглото, уви матрака около себе си и пропадна в една шеста g. Ураганни ветрове го понесоха през палубата и запокитиха насреща му кани, подноси, спално бельо, книги, тела, метални инструменти и още безброй други предмети. Чуваха се крясъци на мъже и жени, като гласовете им се издигаха във фалцет, и въздухът се втурваше навън от отсека. Касад почувства как матракът се блъсна о стената, и надникна между стиснатите си юмруци. На метър от него един паяк с размерите на футболна топка неистово размахваше крака и се мъчеше да се напъха в някаква цепнатина, която внезапно се бе появила в шлангоута. Лишените му от стави крака сякащ блъскаха по хартията и останалите отломки, които летяха покрай него. Паякът се обърна и Касад видя, че това е главата на медицинската сестра, обезглавена при първоначалната експлозия. Дългата й коса се напъха в лицето му. След това цепнатината се разшири колкото юмрук и главата изчезна през нея.

Касад се дръпна нагоре точно когато стрелката на рангоута престана да се върти и вече нямаше „горе“. Единствените действащи сега сили бяха ураганните ветрове, които все още подмятаха всичко в отсека към цепнатините и пролуките в шпангоута, и отвратителното люшкане и подскачане на кораба. Касад заплува срещу всичко това, устремен към вратата, която водеше към коридора на рангоута. Използваше всяко нещо, за което можеше да се залови с ръка, и преодоля с ритане последните пет метра. Някакъв метален поднос го халоса над окото; един труп с червени от кръвоизлив очи едва не го запрати обратно в отсека. Херметизираните аварийни врати се блъскаха безполезно в умрял морски пехотинец, чието облечено в космически костюм тяло пречеше на ключалката да се залости. Касад се претърколй в шахтата на рангоута и издърпа трупа след себе си. Вратата се хлопна зад него, но в шахтата нямаше повече въздух, отколкото в отсека. Някъде някакъв писък на клаксон изтъня дотолкова, че едва можеше да се чуе.

Касад също изпищя, опитвайки се да освободи налягането, така че дробовете и тъпанчетата му да не се пръснат. Рангоутът продължаваше да източва въздух;

Касад и трупът бяха засмукани през сто и тридесетте метра до основния корпус на кораба; той и мъртвият морски пехотинец се заблъскаха из шахтата на рангоута като в някакъв ужасен валс.

На Касад му бяха нужни двадесет секунди, за да откопчае аварийните закопчалки на костюма на морския пехотинец, още минута, за да изхвърли трупа на мъжа и да напъха вътре собственото си тяло. Касад беше поне десет сантиметра по-висок от мъртвеца и макар да бе изработен така, че да позволява известно разтягане, костюмът го стягаше болезнено на врата, китките и коленете. Шлемът притискаше челото му като меки клещи. Парчета съсирена кръв и някаква влажна бяла материя бяха прилепнали към вътрешната страни на визьора. Парчето снаряд, убило морския пехотинец, бе оставило пробойни от двете страни, но костюмът бе направил всичко възможно, за да се затвори херметически. Повечето от нагръдните светлини бяха червени и костюмет не отговори, когато Касад му нареди да даде рапорт за състоянието си, но респираторът работеше, макар и с обезпокоително стържене.

Касад изпробва радиото на костюма. Нищо, не се чуваха дори и фоновите смущения. Той откри кабела на инфотерма. Нищо. В този миг корабът отново се наклони, при което металът отекна в поредица от удари и Касад бе отхвърлен към стената на шахтата на рангоута. Една от транспортните клетки прелетя покрай него, а срязаните й кабели се развяваха подобно пипалата на раздразнена морска актиния. В клетката имаше трупове и още тела, заплетени в сегментите на спираловидната стълба, която все още си стоеше невредима покрай стената на шахтата. Касад измина с ритане оставащото разстояние до края на шахтата и установи, че всички херметически врати там са запечатани; самата шахта на рангоута беше диафрагмено затворена, но в основния шпангоут имаше дупки, които бяха толкова големи, че през тях можеше да премине търговско ЕМПС.

Корабът отново се разлюля и заподскача още по-бясно, с което придаде на Касад и на всичко останало в шахтата нови сложни въртеливи движения. Касад увисна на парче разкъсан метал и се провря през някаква пролука в тройния корпус на ХК „Мерик“. Той едва не се разсмя, когато видя вътрешността. Онзи, който бе поразил стария болничен кораб, го бе направил, както трябва — корпусът беше разцепван и пробиван с конвенционални плазмени бомби, докато пломбите за налягането бяха поддали, самопломбиращите се устройства се бяха разрушили, дистанционните контролери за изправност се бяха претоварили и вътрешните шпангоути се бяха разпаднали. Тогава вражеският кораб бе сложил в търбуха на корпуса ракети с бойни глави от картечен заряд, както остроумно ги наричаха хората от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос. Ефектът беше до голяма степен като осколочна граната, пъхната в пълна с плъхове дупка.

През хиляди пролуки проникваха светлини, които тук-там се превръщаха в пъстроцветни лъчи — но местата, където намираха колоидна основа сред плаващата мъгла от прах, кръв и машинно масло. От мястото, където висеше и извиваше тялото си в унисон с люшкането и подскачането на кораба, Касад виждаше десетина или може би повече голи и разкъсани тела, които се движеха с измамната грация на подводен балет, присъща на мъртвите при нулева гравитация. Повечето от труповете се носеха в своите собствени малки слънчеви системи от кръв и плът. Няколко от тях наблюдаваха Касад с карикатурните погледи на разширените си от налягането очи и сякаш го мамеха да се приближи със случайните си, лениви движения на крака и ръце. Касад си проправяше път през отломките, като риташе и се стремеше да стигне до главната спускателна шахта към командното ядро. Той не бе видял никакви оръжия — изглежда, никой освен морския пехотинец не бе успял да се екипира, — но знаеше, че ще открие шкаф с оръжия в командното ядро или в кърмовите отделения на морската пехота.

Касад се спря предпоследната скъсана пломба за налягането и се огледа. Този път наистина се разсмя. По-нататък от тази точка нямаше никаква основна шахта, нямаше никакъв кърмови отсек. Нямаше никакъв кораб. Този отсек — един рангоут, част от медицинското отделение и едно потрошено парче от корпуса — бе откъснат от кораба с лекотата, с която Беоулф12 бе откъснал ръката от тялото на Грендел. Последната непломбирана врата към спускателната шахта извеждаше в открития космос. На няколко километра разстояние Касад забеляза още Десетина потрошени отломки от ХК „Мерик“, които се поклащаха сред отблясъците от слънчева светлина. Някаква синьо-зелена планета сияеше толкова близо, че Касад почувства внезапен пристъп на акрофобия13 и се притисна по-здраво към рамката на вратата. Докато наблюдаваше една звезда, която се придвижваше над ореола на планетата, лазерни оръжия избродираха рубинения си морз и някакъв изтърбушен отсек от кораба на разстояние половин километър от Касад сред течението от вакуум избухна отново в пръски от изпарен метал, застиващи летливи вещества и разлетели се черни петна, за които той осъзна, че са човешки тела.

Касад се оттегли още по-навътре в прикритието на плетеницата от отломки и се замисли над положението си. Костюмът на морския пехотинец би могъл да издържи още най-много час — Касад вече усещаше вонята на развалени яйца от зле функциониращия респиратор, — а той не бе забелязал нито един херметически отсек или контейнер по време на уморителното си промъкване през разрушения кораб. А дори и да намереше някоя изолирана ниша или въздушна възглавница, където да се подслони, какво щеше да прави след това? Не знаеше дали планетата под него е Хиперион, или Гардън, но бе убеден, че там няма никакво присъствие на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. В същото време беше съвсем сигурен, че никакви местни отбранителни войски не биха се опълчили срещу боен кораб на прокудените. Щяха да минат дни преди някой патрулен екипаж да изследва крушението. Беше му ясно, че е твърде възможно орбитата на подскачащото парче от старо желязо, което той населяваше в този момент, да се разпадне, преди те да изпратят някой да провери какво има на него, разпилявайки хиляди тонове разкривен метал, лумнал в пламъци през атмосферата. Касад знаеше, че това не би се харесало на местните жители, но от тяхна гледна точка би могло да е за предпочитане да оставят отломъци да падат от небето, вместо да влизат в противоречие с прокудените. В случай че планетата разполага с примитивни орбитални отбранителни средства или наземно базирани конвенционални плазмени бомби, помисли си с мрачна усмивка Касад, те биха предпочели да взривят останките от разрушения кораб, вместо да открият огън срещу кораба на прокудените.

Всичко това не би имало особено значение за Касад. Ако не направеше бързо нещо, щеше да е мъртъв много преди останките от кораба да навлязат в атмосферата или местните обитатели да предприемат някакви действия.

Увеличителният щит на морския пехотинец беше спукан от шрапнела, който го бе убил, но сега Касад смъкна онова, което бе останало от екранната пластина над визьора. Контролните лампи замигаха в червено, но в костюма все още имаше достатъчно енергия, за да покаже увеличения образ, който просветваше с бледозелена светлина през паяжината от пукнатини. Касад наблюдаваше как застиналият недалече фотонен кораб на прокудените със защитни полета, който замрежваха звездите зад него, изстреля няколко обекта. За миг Касад си помисли, че това са довършителните ракетни удари, и усети как се усмихва безрадостно пред сигурността, че му остава да живее само още няколко секунди. После забеляза малката им скорост и увеличи още повече образа. Сигналните лампи на захранването и увеличителят отказаха, но едва след като Касад вече бе успял да зърне конусообразните яйцевидни форми, отрупани с пикировачи и изпъкнали пилотски кабини, всеки теглещ плетеница от шест безставни манипулаторни механизъма. „Главоноги“, така бяха нарекли абордажните кораби на прокудените хората от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос.

Касад се оттегли още по-навътре сред развалините. Имаше на разположение само няколко минути преди главоногите да стигнат до неговата част на кораба. Колко ли прокудени се намираха в едно от онези неща? Десет? Или двадесет? Касад бе сигурен, че са най-малко десет. И при това добре въоръжени и оборудвани с инфрачервени и механични сензори. Елитният еквивалент на Космическата морска пехота на Хегемонията, командосите, сигурно не само бяха обучени за бой в условия на безтегловност, но и бяха родени и отгледани при нулева гравитация. Техните дълги крайници с яко вкопчващи се пръсти и протезни опашки щяха да бъдат допълнителни преимущества в тази среда, макар Касад да се съмняваше, че им трябваха повече преимущества от тези, с които вече разполагаха.

Той започна бавно да се оттегля назад през лабиринта от усукан метал, като се бореше с адреналиновия пристъп на страх, от който му се искаше да изкрещи, да се оттласне с крака и да полети в мрака. Какво искаха те? Пленници? Това би решило незабавно проблема му с оцеляването. Единственото, което трябваше да направи, за да оцелее, бе да се предаде. Трудността при това решение бе свързана с факта, че Касад беше виждал холоси на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ: разузнаване, изобразяващи кораба на прокудените, който бяха пленили на Бреша. В складовото помещение на въпросния кораб имаше повече от двеста пленници. И прокудените очевидно имаха множество въпроси към тези граждани на Хегемонията. Вероятно бяха сметнали за неудобно да хранят и да държат в плен толкова много хора — или може би такава беше основната им политика на разследване, — но факт беше, че цивилните от Бреша и пленените войници на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бяха намерени разрязани и приковани върху стоманени табли като жаби в биологическа лаборатория, с вътрешности, потопени в хранителни разтвори, с грижливо ампутирани ръце и крака, с извадени очи и с мозъци, подготвени за въпросите на следователите, с грубо свързани с кората им инфосмукачи и шунтови щепсели, включени през трисантиметрови отвори в черепите.

Касад продължи да се придвижва с плуване през отломките и плетеницата от корабни кабели. Мисълта да да се предаде изобщо не го изкушаваше. Подскачащият корпус потрепери, след което се успокои за момент, докато най-малко един от главоногите се прикачаше към корпуса или към шпангоута. „Мисли!“, заповяда си Касад. Той имаше нужда по-скоро от оръжие, отколкото от укритие. Беше ли видял нещо по време на промъкването си през развалините, което можеше да му помогне да оцелее?

Касад спря движението си и увисна през един открит отвор на парче фиброоптичен кабел, докато размишляваше. Болничното отделение, където се бе събудил: легла, резервоари за сомния, апаратура за интензивно лечение… повечето от тези неща бяха излетели през пролуките на вретеновидния корпус. Шахтата на оръдейната стрела, асансьорната кабина, труповете по стълбите. Никакво оръжие. Повечето тела бяха останали без дрехи от картечно изстреляните експлозии или от внезапната декомпресия. Асансьорните кабели? Не, бяха прекалено дълги, невъзможно беше да ги пререже без инсменти. Инструменти? Не бе видял никакви инструменти. Болничните стаи по протежение на коридорите отвъд основната спускателна шахта бяха изтърбушени. Медицинските помещения за стимулиране на въображението, резервоарите за интензивно, медицинско възстановяване и стаите за нощно дежурство зееха отворени като разграбени саркофази. Попадна на една-единствена неизпразнена операционна зала, чийто интериор представляваше бъркотия от разпилени инструменти и люшкащи се кабели. Солариумът, сметен до шушка при експлодирането на прозорците навън. Кресла за пациентите. Кресла за медицинския персонал. Измитите помещения, коридорите и неразличимите стаички. Труповете.

Касад остана да виси там още известно време, ориентира се в подскачащата бъркотия от светлина и сенки, след това се отблъсна с крака.

Бе се надявал да има на разположение десет минути; бяха му дадени осем. Знаеше, че прокудените щяха да бъдат методични и експедитивни, но бе подценил колко експедитивни можеха да бъдат в условията на нулева гравитация. Надяваше се да запази живота си, разчитайки на това, че ще бъдат най-малко по двойки по време на прочистването — една от основните процедури в морската пехота, твърде подобна на наученото от ударните командоси в пехотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ: да вървят от врата на врата по време на градски сражения, при което единият нахълтва в стаите една след друга, а другият му осигурява огнево прикритие. Ако бяха повече от двама, ако прокудените действаха на групи по четирима, бе почти сигурно, че Касад ще загине.

Той се носеше по средата на операционна зала 3, когато прокуденият влезе през вратата. Респираторът на Касад бе почти сдал багажа; той висеше неподвижен и гълташе мръсен въздух, когато командосът на прокудените влетя вътре, отскочи встрани и извади двете си оръжия, насочвайки ги срещу невъоръжената фигура в разнебитен космически костюм на морски пехотинец. Касад бе преценил, че ужасното състояние на костюма щеше да му спечели една-две секунди. Зад изцапания с кръв екран на визьора, очите на Касад гледаха, без да виждат, нагоре, когато нагръдната лампа на прокудения се плъзна през него. Командосът носеше две оръжия — акустичен автомат в едната ръка. и един по-малък, но много по-смъртоносен пистолет с лъч под налягане в дългите пръсти на левия си „крак“. Той вдигна акустичния автомат. Касад успя да забележи смъртоносния шип на протезната опашка, след което натисна бутона на мишката в облечената си с ръкавица дясна ръка.

По-голямата част от осемте минути, с които бе разполагал, бяха отишли, за да включи аварийния генератор към системите на операционната зала. Не всички от хирургическите лазери бяха оцелели, но шест от тях все още работеха. Касад бе разположил четири от по-малките така, че да покрие пространството непосредствено вляво от вратата, а двата триона за кости бяха насочени към участъка вдясно от нея. Прокуденият се бе придвижил надясно.

Костюмът на прокудения избухна. Лазерите продължиха да режат кръгово, както бяха предварително програмирани, докато в това време Касад прелетя напред и се гмурна под синия лъч, който продължаваше да кръжи сред стелещата се мъгла от безполезни уплътнители и копнала кръв. Той изтръгна пистолета тъкмо когато вторият прокуден влетя в помещението с пъргавината шимпанзе от старата Земя.

Касад допря акустичния автомат до шлема му и стреля. Облечената в костюм фигура увисна. Протезната опашка направи няколко спазъма в резултат на остатъчни нервни импулси. Стрелбата с акустичния автомат от толкова близо в никакъв случай не беше начин да се вземе пленник; взривът от такова разстояние превръщаше човешкия мозък в нещо, което напомня овесена каша. Касад не искаше да взема пленник.

Той раздвижи крака, вкопчи се в някаква греда, обстреля с акустичния автомат входа на отворената врата. Никой друг не влезе през нея. Една проверка двадесет секунди по-късно установи, че коридорът е празен.

Касад не обърна внимание на първото тяло, а разсъблече мъжа с непокътнатия костюм. Командосът беше гол под космическата униформа и се оказа, че не е мъж; женският командос бе с късо подстригана руса коса, малки гърди и татуировка непосредствено над линията на срамните косми. Жената беше много бледа и капчици кръв се стичаха от носа, ушите и очите й. Касад си отбеляза, че прокудените използват жени във флота си. Всички тела на прокудените на Бреша бяха на мъже.

Той остави шлема и респиратора си, отритна тялото настрана и задърпа странния костюм. Вакуумът взриви кръвоносните съдове в плътта му. Обзе го дълбок студ, докато се бореше със странните скоби и закопчалки. Независимо от високия си ръст Касад бе твърде дребен за женския костюм. Можеше да задейства ръчните ръкавици чрез затягане, но тези за краката и връзките за опашката се оказаха безнадеждна работа. Той ги остави да висят безполезно, докато се измъкна от собствения си шлем и надяна на главата си шлема на прокудения с формата на мехур.

Лампите на дисплея в яката светеха в кехлибарено и виолетово. Касад чу напора на въздуха през бодящите го тъпанчета и едва не се задуши от нападналата го гъста, наситена воня. Предположи, че това е приятната родна миризма за един прокуден. Слушалките в мехурестия шлем шепнеха кодирани команди на някакъв език, който звучеше като звукозапис на древен английски, възпроизвеждан с голяма скорост отзад напред. Касад отново рискуваше, този път разчитайки на тона, че пехотните отряди на прокудените на Бреша действаха като полунезависими екипи, обединени по-скоро от радио — и наземна телеметрична връзка, отколкото от тактическа мрежа от импланти, от типа на използваната от сухопътните войски на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Ако и тук употребяваха същата система, тогава началникът на командосите може би знаеше, че двама от неговите (или нейните) бойци липсват; възможно бе дори да получават доклади за здравословното им състояние, но може би нямаха информация за местоположение.

Касад реши, че е време да престане с хипотезите и да се раздвижи. Той програмира мишката така, че хирургическите лазери да стрелят по всичко, което влезе в операционната зала, и след това се задвижи с препъващи се скокове по коридора. Придвижването в тези проклети костюми, помиели си той, бе като опитваш да ходиш в гравитационно поле, стъпил на панталоните си. Касад бе взел със себе си и двата енергийни пистолета и — тъй като не бе открил никакъв колан, нито белезници, куки, магнитни скоби или джобове по костюма, с които да ги обезопаси — сега се носеше като пиян пират от някоя холодрама с по едно оръжие във ръце, отскачайки от стена на стена. С неохота остави единия от пистолетите да се носи край него, докато се опитваше да се хване някъде. Ръкавицата му прилягаше като петнадесети номер ръкавица с един пръст на ръка втори номер. Проклетата опашка се подмяташе насам-натам, удряше се в кислородния шлем на главата му и беше в буквалния смисъл таралеж в гащите.

На два пъти се пъха в някакви цепнатини, когато видя светлини в далечината. Тъкмо бе стигнал до палубното отверстие, откъдето бе видял да се приближава главоногото, когато зави зад един ъгъл и едва не налетя на трима командоси от прокудените. Фактът, че беше облечен с техен костюм, му даде поне две секунди предимство. Той простреля от упор в шлема първата облечена в костюм фигура. Вторият мъж — или жена — изстреля яростен соничен откос покрай лявото рамо на Касад миг преди той да забие три изстрела в нагръдния щит на прокудения. Третият командос отхвръкна назад, откри три ръкохватки и изчезна зад някаква потрошена преграда, преди Касад да успее да се прицели отново. Шлемофонът му се изпълни с ругатни, команди и въпроси. Касад мълчаливо продължи преследването.

Третият прокуден щеше да избяга, ако не бе преоткрил чувството за чест и не се бе върнал, за да се бие. Касад изпита необяснимо чувство за парамнезия14, когато изстреля един енергиен куршум в лявото око на мъжа от пет метра разстояние.

Трупът се преметна назад, огрян от слънчева светлина. Касад се примъкна към отвора и се взря в главоногото, швартовано на по-малко от двадесет метра от него. Това бе първият, чиста проба късмет, който му се случваше от известно време насам, помисли си той. Придвижи се с крака през празното пространство, като съзнаваше, че ако някой от главоногото или от развалините иска да го застреля, не може да направи нищо, за да му попречи. Изпита онова напрежение и повдигане на скротума, което чувстваше винаги когато беше явна мишена. Не последваха никакви изстрели. В ушите му пищяха команди и въпросителни интонации. Касад не можеше да ги разбере, не знаеше откъде идват, и, общо взето, смяташе, че е най-добре да стои настрана от разговора.

Заради неудобния костюм едва не пропусна главоногото. Помисли си, че подобна развръзка би била заслужена присъда от страна на вселената над неговите военни претенции: храбрият воин, понесъл се в близкопланетна орбита, лишен от каквито и да било системи за маневриране, от каквато и да било двигателна сила от каквато и да било реактивна маса — дори и пистолетът бе безоткатен. Щеше да свърши безполезно и безвредно като отлетял детски балон.

Касад се протегна, докато костите му изпукаха, хвана се за една антена и се придърпа с ръце до корпуса на главоногото.

Къде, но дяволите, се намираше люкът? Корпусът беше сравнително гладък за космически кораб, но бе украсен с изобилие от чертежи, преводни картинки и табелки, обясняващи, както предполагаше, равнозначните на езика на прокудените предупреждение — НЕ СТЪПВАЙ и ОПАСНО ЗА ЖИВОТА: ИЗХОДЕН ПОРТ. Не се виждаха никакви входове. Досещаше се, че на борда има прокудени — най-малкото един пилот — и че те сигурно се чудят защо завърналият се техен командос пълзи край корпуса като осакатен рак, вместо да завърти люка. Или може би знаеха защо и чакаха вътре с извадени пистолети. Във всеки случай беше очевидно, че никой няма да му отвори вратата.

„По дяволите“, помисли си Касад и стреля в един от наблюдателните мехури.

Прокудените поддържаха кораба си чист. Само няколко разпилени парченца хартия и монети изхвърчаха като гейзер навън заедно с въздуха от помещението. Касад почака, докато взривът се уталожи, и се промъкна през отвора.

Беше се озовал в палубния отсек: облицован с дълги възглавници, той приличаше много на палубния отсек на всеки спускателен кораб или АЛС15. Касад си отбеляза наум, че едно главоного вероятно побира двадесетина командоси на прокудените в пълно безвъздушно бойно снаряжение. Сега то бе празно. Отвореният люк водеше към пилотската кабина.

Само главният пилот беше останал на борда и бе на път да разкопчае напълно колана си, когато Касад го застреля. Той изблъска тялото в палубния отсек и се привърза към — както се надяваше — командното кресло.

През мехура над него влизаше топла слънчева светлина.

В холодрамите, които Касад бе гледал през детството си героите сякаш до един знаеха да карат скутери, космически кораби, екзотични ЕМПС-та и други странни машини, когато възникнеше такава необходимост. Касад беше обучен да борави с военни транспортни средства прости танкове и АЛС, дори и с щурмова авиация или със спускателен кораб, ако се случеше да изпадне в отчаяно положение. Озовеше ли се в беда на отклонил се военен космически кораб, което бе малко вероятно, беше в състояние да се ориентира достатъчно в командния корпус, за да може да влезе във връзка с основния компютър или да изпрати сигнал за бедствие по радиото или по векторен предавател. Седнал в командното кресло на главоногото на прокудените, Касад не виждаше никакъв изход от положението. Това не беше съвсем вярно. Той веднага разпозна жлебовете за дистанционно управление на манипулаторните механизми на главоногото и ако разполагаше с два-три часа да се огледа и да размисли, вероятно щеше да открие още няколко от лостовете за управление. Но не разполагаше с време за това. Предният екран показваше три фигури, облечени в космически костюми, които се придвижваха с подскоци към кораба, когато стреляха в движение. В рамката на холоприемника изведнъж се появи бледата, странно чужда глава на някакъв командир от прокудените. Касад чу викове от шлемофона си. Капчици пот увиснаха пред очите му и набраздиха вътрешността на визьора. Той ги изтръска, доколкото бе възможно, взря се в контролните табла и натисна няколко приличащи си повърхности. Касад знаеше, че е свършен, ако има гласово управляеми мрежи за връзка, блокиращи лостове за управление или някой подозрителен корабен компютър. Той бе премислил всичко това в мига, преди да застреля пилота, но не бе успял да измисли начин да го принуди да му се подчини или да му се довери. Не, точно така трябваше да постъпи, помисли си той и продължи да натиска други контролни повърхности.

Един от спомагателните двигатели се задейства. главоногото потегли и забуксува на швартовете си. Касад се заклати назад-напред, придържан от предпазния колан.

— По дяволите — прошепна той и това беше първият му произнесен на глас коментар, откакто бе попитал военната сестра къде ще застане на рейд корабът.

Той се наведе достатъчно напред, за да напъха облечените си в ръкавици пръсти в жлебовете на манипулаторните механизми. Четири от шестте механизма се освободиха. Един се скъса. Последният откъсна едно голямо парче от шпангоута на КХ „Мерик“. Главоногото подскочи и се освободи. Видеокамерите показаха как две от облечените в космически костюми фигури направиха несполучлив скок, а третата се хвана за същата антена, която беше спасила Касад. Вече знаейки горе-долу къде са лостовете за управление на двигателя, Касад натисна неистово. Задейства се някаква лампа над главата му. Всички холопрожектори угаснаха. Главоногото започна някаква маневра, която включваше всички най-яростни елементи на подхвърляне, въртене и отклоняване ту в една, ту в друга посока. Касад видя как облечената в космически костюм фигура премина край мехура над главата му, появи се за кратко на предния видеоекран и се превърна в петънце на задния екран. Прокуденият продължаваше да стреля с енергийни патрони дори когато той — или тя — се смали дотолкова, че не можеше да се види.

Касад се мъчеше да запази съзнание, докато траеше яростното подскачане. Разнообразни звукови и визуални аларми виеха, за да привлекат вниманието му. Касад натисна лостовете за управление на двигателя, реши, че опитът му е бил сполучлив, и отдръпна ръцете си, когато се почувства така, сякаш нещо го дърпаше да го разкъса само в две посоки, а не в пет.

Случаен кадър на камерата му показа, че фотонният кораб се отдалечава. Добре. Касад изобщо не се съмняваше, че бойният кораб на прокудените можеше да го унищожи всеки момент и че щеше да го направи, ако се приближеше или го застрашеше по някакъв начин. Не знаеше дали Главоногото е въоръжено, съмняваше се, че на него има нещо по-голямо от противопехотни оръжия, но беше сигурен, че никой командир на фотонен кораб не би позволил на една излязла от контрол совалка да се приближи до кораба му. Вероятно прокудените вече бяха разбрали, че главоногото им е отвлечено от врага. Касад нямаше да се изненада — би се разочаровал, но не и изненадал, — ако фотонният кораб го превърнеше на пара всеки момент, но в същото време разчиташе на две чувства, които бяха съвършено човешки, макар и да не бе задължително да са присъщи на човешкото у прокудените. Това бяха любопитството и желанието за мъст.

Той знаеше, че любопитството лесно можеше да бъде преодоляно в моменти на стрес, но разчиташе на това, че една полувоенизирана, полуфеодална цивилизация, тази на прокудените, е силно свързана с отмъщението. При положение че във всяко друго отношение нещата бяха равни, без каквато и да било възможност той да им навреди повече и с почти никакъв шанс да избяга, изглежда, полковник Федман Касад се бе превърнал в основен кандидат за някоя от техните дисекционни маси. Той се надяваше да е така. Касад погледна предния видеоекран, намръщи се и разхлаби коланите си, за да може да погледне навън през мехура над главата си. Корабът подскачаше, но не така бясно, както преди. Планетата изглеждаше по-близо — едно полукълбо изпълваше полезрението, „над“ него, — но той нямаше никаква представа, на какво разстояние от атмосферата е главоногото. Не можеше да разчете нищо от датчиците. Можеше само да предполага какво е било орбиталното им ускорение и колко силен би бил ударът при навлизане в атмосферата. От единствения продължителен поглед, който бе хвърлил от развалините на „Мерик“, можеше да предпредполага, че те са много близо, вероятно само на петстотин-шестотин километра над повърхността, и в нещо като паркингова орбита, която, както знаеше, предшестваше изстрелването на спускателните кораби. Касад се опита да избърше лице и се намръщи, когато върховете на облечените му в хлабави ръкавици пръсти се допряха до визьора. Беше уморен. По дяволите, едва преди няколко часа се намираше в сомния, а само една-две корабни седмици преди това почти със сигурност беше физически мъртъв.

Чудеше се дали светът под него е Хиперион, или Гардън; не бе ходил на никой от тях, но знаеше, че Гардън е по-населен, по-близо до превръщането му в колония на Хегемонията. Надяваше се да е Гардън.

Фотонният кораб пусна три щурмови катера. Касад ясно ги видя, преди да излязат извън панорамния обхват на задната камера. Той взе да натиска лостовете за управление на двигателя, докато му се стори, че корабът сякаш започна да подскача по-бързо към стената от планета отгоре. Нямаше кой знае какво повече да направи.

Главоногото се добра до атмосферата, преди трите щурмови катера на прокудените да го настигнат. Несъмнено бяха въоръжени и се намираха в обсега за стрелба, но някой от командната мрежа сигурно е бил любопитен. Или бесен.

Главоногото на Касад изобщо не беше аеродинамично. Подобно на повечето летателни средства от клас кораб-кораб то бе в състояние да се справи с планетни атмосфери, но беше обречено, ако се гмурнеше прекалено надълбоко в гравитационния кладенец. Касад видя червения сигнал за навлизане в атмосферата, чу нарастването на йоните в действащите радиоканали и изведнъж си помисли дали това е чак толкова добра идея. Атмосферната тяга стабилизира главоногото и Касад почувства първото предварително напрежение от гравитацията, докато претърсваше конзолата и облегалките на командното кресло за мрежата за управление, молейки се да е там. Някакъв видеоекран, пълен с атмосферни смущения, показа един от спускателните кораби, който изпускаше синя плазмена опашка и намаляваше ускорението си. Илюзията, която се създаваше, бе подобна на наблюдаваната, когато парашутист гледа как друг отваря парашута си или задейства спирателното си устройство; щурмовият катер сякаш изведнъж започна да се изкачва нагоре.

Касад имаше други грижи. Изглежда, нямаше никакво видимо катапултиращо устройство, никаква изхвърляща апаратура. Всяка военна космическа совалка притежаваше някакво устройство за навлизане в атмосферата — това бе обичай, който съществуваше от близо осем века, от времето, когато цялото царство на космическите полети се е състояло само от пробни екскурзии малко над повърхността на атмосферата на старата Земя. Совалка от клас кораб-кораб вероятно никога не би имала нужда от планетарно катапултиращо устройство, но стародавните страхове, записани в древните правилници, имаха склонност да отмират трудно.

Или поне на теория беше така. Касад не можа да открие нищо. Сега корабът се тресеше, описваше въртеливо движение около оста си и започваше сериозно да се нагрява. Касад откопча предпазните си колани и се повлече към задната част на главоногото, без дори да знае какво точно търси. Парашути? Или чифт криле? Във войсковия отсек нямаше нищо освен трупа на пилота и няколко складови отделения, не по-големи от кутия за храна. Касад проникна в тях, но откри само една медицинска аптечка. Нямаше никакви чудодейни приспособления.

Хванал се за някаква опорна халка, Касад чуваше как главоногото се тресе и започва да се разпада, и не можеше да направи нищо друго, освен да приеме факта, че прокудените не бяха прахосвали пари и пространство за спасителни устройства, които бе малко вероятно да им потрябват. И защо да го правят? Техният живот преминаваше в мрака между звездните системи и понятието им за атмосфера се свеждаше до неколкокилометровата херметична тръба на някой корабен град. Външните аудиосензори по шлема на Касад започнаха да различават бясното свистене на въздуха по корпуса и през счупения мехур на задния отсек. Касад сви рамене. Бе рискувал прекалено много и беше загубил.

Главоногото се тресеше и подскачаше. Касад чу как механичните пипала се откъснаха от предната част на кораба. Трупът на пришълеца бе засмукан изведнъж нагоре и навън през счупения мехур като мравка в прахосмукачка. Касад се притисна към опорната халка и се взря през отворения люк в местата за управление в пилотската кабина. Впечатли го това, че бяха прекрасно архаични, сякаш излезли от някой учебник за най-първите космически кораби. Части от корпуса се бяха запалили и отлитаха в пламъци, профучавайки покрай наблюдателните мехури като късове лава. Касад затвори очи и се опита да си припомни лекциите от военното училище за структурата и оборудването на древните космически кораби. Главоногото започна окончателно да пада. Шумът беше невероятен.

— Аллах? — произнесе с широко отворена уста Касад, възглас, който не беше изричал от детството си.

Започна да се придвижва напред към пилотската кабина, като се вкопчи в отворения люк и затърси дръжки по палубата, сякаш се катереше по отвесна стена. Той наистина се катереше по стена. Главоногото се бе превъртяло и се бе стабилизирало в състояние на смъртоносно гмуркане със задницата напред. Касад се изкачваше при гравитация 3 g и съзнаваше, че едно-единствено подхлъзване щеше да потроши всички кости на тялото му. Зад него атмосферният съсък се превърна в писък, а след това в драконовски рев. Целият войскови сектор гореше с яростни експлозии от разтопен метал.

Касад усещаше изкачването в командното кресло така, сякаш преодоляваше скала превит под тежестта на още двама катерачи, увиснали на гърба му. Поради тежките ръкавици улавянето му за облегалката за главата бе още по-несигурно, когато увисна над отвесния трап и пламтящия котел на транспортния отсек. Корабът се заклати, Касад повдигна крака и се озова в командното кресло. Видеодисплеите бяха тъмни. Пламъкът нагорещяваше мехура над главата му до гадно червено. Касад едва не загуби съзнание, когато се наведе напред и опипа в мрака под командната седалка между коленете си. Нямаше нищо. Чакай… някаква дръжка. Не, мили Боже и Аллах… халка. Нещо, излязло от историческите книги.

Главоногото започна да се разпада. Мехурът на главата му изгоря напълно и разплиска течен плексиглас из цялата вътрешност на пилотската кабина, като изпръска костюма на Касад и визьора му. Той усети миризмата на топяща се пластмаса. Докато се рушеше, корабът се въртеше около оста си. Видимостта отпред стана розова, мъглява, изчезна. Той затегна предпазните колани с вкочанените си пръсти… по-стегнато… или се бяха врязали в гърдите му, или плексигласът ги бе прегорил. Ръката му се насочи назад към халката. Пръстите му бяха прекалено непохватни, за да я обхванат… не. Дърпай.

Твърде късно. Главоногото се разлетя на парчета с последно хрущене и огнена експлозия, при което командното табло се разпръсна из пилотската кабина на хиляди малки парчета с размерите на шрапнели.

Касад прилепна към мястото си. Нагоре. Навън. В сърцето на пламъка.

Пропадане.

Смътно съзнаваше, че седалката проектира свое собствено задържащо поле, докато падаше. Пламъкът беше на сантиметри от лицето му.

Последваха огнени струи, които изтласкаха изхвърлящата седалка вън от пламтящия въздушен поток от дюзите на главоногото. Командното кресло остави своята собствена следа от син пламък върху фона на небето. Микропроцесорите извъртяха седалката така, че дискът на силовото поле се оказа между Касад и пещта от триенето. Някакъв великан бе седнал върху гърдите му, докато той намаляваше скоростта в разстояние на две хиляди километра небе при гравитация 8 g. Касад си наложи веднъж да си отвори очите, забеляза, че лежи нагънат в търбуха на дълъг стълб от синьобял пламък, след което отново ги затвори. Не видя никакъв признак за наличие на лост за задействане на парашут или на каквото и да било друго спирачно устройство. Това нямаше значение. Така или иначе, не можеше да помръдне ръцете си. Великанът се смени, стана по-тежък. Касад разбра, че част от шлема на скафандъра му се е стопила или е била отнесена нанякъде. Шумът беше невъобразим. И това нямаше значение. Той още по-силно стисна очи. Моментът бе подходящ да подремне.

Касад отвори очи и видя тъмния силует на жена, надвесена над него. За миг си помисли, че е тя. Погледна отново и осъзна, че наистина е тя. Студените й пръсти го докоснаха по бузата.

— Умрял ли съм? — прошепна Касад и повдигна ръка да я сграбчи за китката.

— Не.

Гласът й бе нежен и гърлен, примесен с отсянка на някакъв акцент, който той не можеше да определи. Никога досега не я бе чувал да говори.

— Ти истинска ли си?

— Да.

Касад въздъхна и се огледа наоколо. Облечен само в някаква тънка роба, лежеше върху кушетка или платформа по средата на тъмно, подобно на пещера помещение. През счупения покрив над главата му се виждаше звездна светлина. Касад повдигна другата си ръка и докосна жената по рамото. Косата й беше като тъмен ореол над него. Беше облечена в свободна рокля, която — дори на звездната светлина — му позволяваше да види очертанията на тялото й. Той долови миризмата й, ароматния дъх на сапун и кржа и на нея, която познаваше толкова добре от другите пъти, прекарани заедно.

— Сигурно имаш въпроси — прошепна тя, когато Касад откопча златната тока, която пристягаше роклята й. Дрехата се свлече с шепот на пода. Не носеше нищо отдолу. Над тях ясно се виждаше лентата на Млечния път.

— Не — рече Касад и я притегли към себе си.

Към сутринта излезе вятър, но Касад придърпа отгоре им леката завивка. Тънката материя, изглежда, бе запазила цялата им телесна топлина и те лежаха един до друг съвсем на топло. Някъде пясък или сняг стържеше по голи стени. Звездите бяха много, ясни и много ярки.

Събудиха се при Първото проблясване на зората с приближени едно до друго лица под копринената завивка. Тя прокара ръката си по тялото му, напипвайки стари и скорошни белези.

— Как се казваш? — прошепна Касад.

— Ш-ш-т — прошепна тя в отговор, докато ръката й се спускаше по-надолу.

Касад зарови лице в ароматната извивка на шията й. Усещаше мекотата на гърдите й до себе си. Нощта избледня в утро. Някъде пясък или сняг стържеше по голи стени.

Те се любиха, спаха, отново, се любиха. По светло станаха и се облякоха. Тя бе извадила бельо, сива туника и панталони за Касад. Те му прилегнаха съвършено точно, както и хавлиените чорапи и меките ботуши. Жената беше натъкмена с подобна премяна в тъмносиньо.

— Как се казваш? — попита Касад, когато напуснаха постройката с разрушения купол и закрачиха из някакъв мъртъв град.

— Монита — рече сънят му — или Мнемозина, както повече ти харесва.

— Монита — прошепна Касад. Погледна нагоре и видя едно малко слънце, което се издигаше в синьо-зелено небе. — Това Хиперион ли е?

— Да.

— Как се приземих? Със задържащо поле? Или с парашут?

— Спусна се под крило от златно фолио.

— Нищо не ме боли. Никакви рани ли нямах?

— Погрижих се за тях.

— Какво е това място?

— Градът на поетите. Изоставен е преди повече от сто години. Отвъд онзи хълм се намират Гробниците на времето.

— Щурмовите кораби на прокудените, които ме преследваха?

— Един се приземи наблизо. Господаря на болката пое екипажа. Останалите два кацнаха малко по-нататък.

— Кой е Господаря на болката?

— Ела — рече Монита.

Мъртвият град свършваше в пустиня. Фин пясък се плъзгаше по бял мрамор, заровен наполовина в дюни.

На запад някакъв спускателен кораб на прокудените стоеше разтворил искрящите си с цветовете на дъгата портали. Наблизо върху една паднала колона видяха термокуб, където се подкрепиха с горещо кафе и прясно изпечени кифлички. Касад наруши мълчанието, като се се помъчи да си припомни легендите за Хиперион.

— Господаря на болката е Шрайка — най-после каза той.

— Разбира се.

— Ти оттук… от Града на поетите ли си?

Монита се усмихна и бавно поклати глава. Касад допи кафето си и остави чашката. Чувството, че сънува, се натрапваше много по-силно, отколкото по времето на която и да било симулация, в която беше участвал. Но вкусът на кафето бе приятно горчив, слънцето сгряваше лицето и ръцете му.

— Ела, Касад — рече Монита.

Прекосиха пространства от студен пясък. Касад се усети, че гледа към небето, съзнавайки, че фотонният кораб на прокудените може да ги прониже от орбита… а после почувства с внезапна сигурност, че той няма да го направи.

Гробниците на времето се намираха в голяма долина. Някакъв нисък обелиск меко блестеше. Един каменен сфинкс сякаш поглъщаше светлината. Сложна структура от усукани пилони хвърляше сенки върху самата себе си. Другите гробници бяха силуети срещу изгряващото слънце. Всяка гробница имаше врата и всяка врата беше отворена. Касад знаеше, че са били отворени, когато първите изследователи са открили гробниците, и че постройките са празни. Повече от три века, прекарани в търсене на скрити помещения, крипти, зали и проходи, се бяха оказали безплодни.

— По-нататък не може да се отиде — рече Монита, когато наближиха зъбера в началото на долината. — Днес приливите на времето са силни.

Тактическият имплант на Касад мълчеше. Нямаше инфотерм. Порови се в паметта си.

— Около Гробниците на времето има антиентропни силови полета — каза той.

— Да.

— Гробниците са древни. Антиентропните полета ги предпазват от остаряване.

— Не — рече Монита. — Приливите на времето придвижват гробниците назад през времето.

— Назад през времето — глупаво повтори Касад.

— Виж.

Проблясващо, подобно на мираж, от мъглата и внезапно излязлата буря от пясък с цвят на охра се появи някакво дърво със стоманени шипове. То сякаш изпълваше долината, извисяваше се най-малко на двеста метра, до височината на зъберите. Клоните се мърдаха, изчезваха и се преобразуваха като елементи от лошо настроена холограма. Слънчевата светлина танцуваше по дълги пет метра шипове. Най-малко на двадесетина от тях бяха набучени трупове на прокудени — мъже и жени, напълно голи. На други клони имаше още тела. Не всичките бяха на хора.

Пясъчната буря замъгли гледката за момент и когато ветровете утихнаха, видението беше изчезнало.

— Ела — рече Монита.

Касад я последва през границите на приливите на времето, избягвайки отлива и потока на антиентропното поле по начина, по който децата си играят на гоненица с прибоя на океана на някой широк плаж. Касад чувстваше дърпането на приливите на времето като вълни от парамнезия, теглещи всяка клетка на тялото му.

Точно оттатък входа към равнината, където хълмовете преминаваха в дюни и ниски тресавища водеха към Града на поетите, Монита докосна една стена от синя шиста и в предната част на зъбера се отвори вход към дълго ниско помещение.

— Тук ли живееш? — попита Касад, но веднага разбра, че мястото нямаше никакви признаци да е обитавано. По каменните стени бяха изградени лавици и имаше множество ниши.

— Трябва да се приготвим — рече Монита и осветлението се смени със златист оттенък. Дълга полица спусна принадлежностите си. Не по-дебел от вафлена кора лист рефлекторен полимер се плъзна като завеса от тавана, да послужи като огледало.

Касад наблюдаваше със спокойната пасивност на човек, който сънува, как Монита смъкна дрехите си, а после и неговите. Голотата им вече не беше еротична, а само церемониална.

— Сънувам те години наред — каза й той.

— Да. Твоето минало. Моето бъдеще. Ударната вълна на събитията се придвижва през времето като вълничките по повърхността на локва.

Касад примигна с очи, когато тя вдигна една златна показалка и докосна гърдите му. Той почувства лек удар и плътта му се превърна в огледало, а главата и лицето му придобиха безизразна яйцевидна форма, отразявайки цветовите нюанси на тъканите в помещението. Миг по-късно Монита се присъедини към него и фигурата й се превърна в порой от отражения — вода върху живак, върху хром. Касад видя собственото си отражение във всички извивки и мускули на нейното тяло. Гърдите на Монита улавяха и пречупваха светлината; зърната им бяха изхвръкнали като малки пръски над огледална локва. Касад се приближи да я прегърне и почувства как повърхностите им потекоха заедно като намагнитизиран флуид. Под свързаните полета неговата плът докосваше нейната.

— Твоите врагове чакат оттатък града — прошепна тя. Хромът на лицето й сияеше от светлина.

— Врагове ли?

— Прокудените. Онези, които те преследваха дотук.

Касад поклати глава, видя как отражението направи същото.

— Те вече нямат значение.

— О, не е така — възрази Монита. — Врагът винаги има значение. Трябва да се въоръжиш.

— С какво?

Но още докато говореше. Касад осъзна, че тя го докосва с някаква бронзова сфера, с някакъв матовосин тороид. Неговото променено тяло му говореше сега така ясно, както войски; рапортуващи по имплантна командна мрежа. Касад почувства кръвожадността да се надига у него с набъбваща сила.

— Ела.

Монита го поведе отново към вътрешността на пустинята. Слънчевата светлина изглеждаше поляризирана и тежка. Касад почувства, че се плъзгат но дюните и протичат като течност през белите мраморни улици на мъртвия град. Близо до западния край на града край потрошените развалини на някаква постройка, на която все още се виждаше гредата с надпис „Амфитеатър на поетите“, нещо стоеше и чакаше.

За момент Касад си помисли, че е друг човек, облечен в хромовите силови полета, с които бяха обгърнати той и Монита — но само за момент. Нямаше нищо човешко в тази особена конструкция от живак върху хром. Касад сънено забеляза четирите ръце, сгъваемите пръстови остриета, изобилието от шипове по шията, челото, китките на ръцете, коленете и тялото, но погледът му и за миг не се откъсна от двехилядофасетните очи, плямтящи с червен огън, който затъмняваше слънчевата светлина и помрачаваше деня до кървави сенки.

Шрайка, помисли си Касад.

— Господаря на болката — прошепна Монита. Съществото се обърна и ги поведе навън от мъртвия град.

Касад одобри начина, по който прокудените бяха подготвили отбранителните си позиции. Двата щурмови катера бяха заземени на по-малко от километър един от друг, като оръдията, прожекторите и ракетните кули на единия прикриваха другия и имаха пълен, триста и шестдесетградусов обхват за стрелба. Пехотните им части бяха заети с копаенето на земни насипи на сто метра от корабите и Касад успя да види в полуприкритието най-малко два ЕМ-танка, чиито прожекционни антени и дула контролираха широкото празно тресавище между Града на поетите и корабите. Зрението на Касад бе променено: виждаше съвпадащите защитни полета на корабите като ленти от жълта мъгла, а двигателните сензори и противопехотните мини — като яйца от пулсираща червена светлина.

Той примигна, разбирайки, че нещо в образа не е наред. Тогава се досети:, освен плътността от светлина и неговото повишено възприемане на енергийните полета нищо не се движеше. Войските на прокудените, дори онези хванати в движение, бяха застинали като войничетата играчки, с които си бе играл като момче в бордеите на Тарсис. ЕМ-танковете бяха заровени в техните полупикрития, но Касад забеляза, че сега дори засичащите им радари — които виждаше като концентрични пурпурни дъги — бяха неподвижни; Той погледна нагоре и видя някаква голяма птица, увиснала в небето, неподвижна като насекомо, замръзнало в кехлибар. Касад мина покрай увиснал във въздуха облак, вдигнат от вятъра пясък, протегна ръка от хром и отрони спирали от песъчинки на земята.

Пред тях Шрайка крачеше небрежно през червения лабиринт от сензорни мини, прескочи сините линии на защитните лъчове, гмурна се под виолетовите пулсове на самострелящите скенери, премина през жълтото защитно поле и през зелената стена на акустичната преграда и навлезе в сянката на щурмовия кораб. Монита и Касад го следваха.

— Как е възможно това?

Касад осъзна, че е задал въпроса по начин, който представляваше нещо по-малко от телепатия, но далеч по-изтънчено от имплантна проводимост.

— Той командва времето.

— Господаря на болката ли?

— Разбира се.

— 3ащо сме тук?

Монита посочи към неподвижните прокудени.

— Те са твои врагове.

Касад почувства, че най-после се пробужда от продължителен сън. Всичко бе действително. Очите на войника от прокудените, които не мигваха зад шлема му, бяха истински. Щурмовият катер на прокудените, който се издигаше като бронзов надгробен камък от лявата му страна, бе реален. Федман Касад осъзна, че може да ги убие всички до един — командосите, екипажа на щурмовия катер, всичките — и те не можеха с нищо да му попречат. Знаеше, че времето не е спряло — така както не спираше, когато някой кораб пътуваше с хокингова тяга — беше само въпрос на разлика в скоростите. Птицата, застинала над тях, щеше да завърши маха на крилете си, при положение че има достатъчно минути или часове. Прокуденият пред него щеше да затвори очи, за да примигне, ако Касад имаше достатъчно време да го наблюдава. Междувременно Касад, Монита и Шрайка можеха да избият всички, без прокудените изобщо да разберат че са нападнати.

Това не бе честно, съзнаваше Касад. Беше несправедливо. То представляваше пълно нарушение на Новия бушидо и но своему бе по-лошо от ненужното избиване на цивилни. Същността на честта се заключаваше в двубоя между равнопоставени. Той се готвеше да съобщи това на Монита, когато тя каза/помисли:

— Гледай.

Времето тръгна отново, с взрив от звуци, който не бе много различен от нахлуването на въздух през отворен люк. Птицата набра височина и закръжи отгоре. Пустинен вятър хвърли пясък срещу статично зареденото защитно поле. Един от командосите на прокудените се изправи от коленичило положение, видя Шрайка и човешките силуети, изкрещя нещо по тактическия си съобщителен канал и вдигна енергийното си оръжие.

Шрайка сякаш не се движеше — за Касад той почти престана да бъде тук и се появи там. Командосът издаде втори, по-кратък вик, след което погледна с невярващи очи надолу, когато ръката на Шрайка се отдръпна със сърцето на мъжа в окървавения си юмрук. Прокуденият зяпна, отвори уста, сякаш за да каже нещо, и рухна.

Касад се обърна надясно и се озова лице в лице с един облечен в броня прокуден. Командосът бавно вдигна оръжието си. Касад замахна с ръка, почувства как хромовото силово поле изжужа, и видя дланта му да се врязва през бронята на тялото, шлема и шията. Главата на прокудения се търкулна в праха.

Касад скочи в един плитък окоп и загледа как неколцина войници почват да се обръщат. Връзката между времената все още беше разпадната; в един момент врагът се движеше изключително бавно, а в следващия се втурваше като повреден холос със скорост четири пети. Изобщо не бяха толкова бързи, колкото Касад. Мислите му за Новия бушидо се стопиха. Това бяха варварите, които се бяха опитали да го убият. Той счупи гърба на един от тях, отстъпи встрани, заби твърди, хромови пръсти през телесната броня на друг, премаза ларинкса на трети, отклони острието на един нож, който се движеше със забавено движение, и изтръгна гръбнака на притежателя му. Изскочи от ямата.

— Касад!

Касад приклекна, когато лазерният лъч пропълзя покрай рамото му, прегаряйки въздуха като бавен фитил с рубиненочервена светлина. Усети миризма на озон, когато лъчът отмина с пращене. Невъзможно. Отклоних лазерен лъч! Той вдигна един камък и го запрати към прокудения, който нагласяше монтирания на танка „дяволски бич“. Изтрещя акустичен изстрел; артилеристът отхвръкна назад. Касад измъкна плазмовата граната от патронташа на един труп, хвърли я в люка на танка и се отдалечи на тридесет метра, преди експлозията да запрати гейзер от пламъци на височината до носа на щурмовия катер. Спря се посред окото на бурята и видя Монита в центъра на нейната кървава баня. Кръвта я пръскаше, но не полепваше по нея, а се стичаше като петрол по вода покрай искрящите с цветовете на дъгата извивки на брадичката, рамото, гърдите и корема й. Тя погледна към него през бойното поле и Касад почувства нов пристъп на кръвожадност у себе си.

Зад нея Шрайка се придвижваше бавно през хаоса и си избираше жертви, сякаш жънеше. Касад наблюдаваше как съществото ту се появява, ту изчезва от действителността, и осъзна, че за Господаря на болката той и Монита сигурно се движеха толкова бавно, колкото прокудените — за Касад.

Времето направи скок, задвижи се със скорост четири пети. Оцелелите войници се бяха паникьосали и стреляха едни срещу други, като изоставяха позициите си и се боричкаха да се качат на борда на щурмовия катер. Касад се опита да осъзнае какво представляваха за тях изминалите една-две минути: движение на неясни петна през отбранителните им позиции, при което другарите им умираха в потоци от кръв. Касад гледаше как Монита се придвижва през техните редици и убива за удоволствие. За свое удивление откри, че притежава известен контрол над времето: мигване и противниците му забавяха движението си до скорост една трета, мигване и събитията се задвижваха с почти нормална скорост. Чувството за чест и здрав разум го призоваваше да спре сечта, но почти сексуалната му кръвожадност надделяваше над всякакви възражения.

Някой в щурмовия катер беше залостил люка и в момента един обезумял от ужас командос използваше плазмова граната, за да отвори с взрив портала. Тълпата се блъскаше да влезе вътре, като тъпчеше ранените в бягството си от невидимите убийци. Касад ги последва в кораба.

Изразът „бие се като хванат натясно плъх“ е изключително уместен за описание на това, което ставаше. Известно е, че в историята на военните стълкновения хората са се сражавали най-яростно, когато са се озовавали притиснати в затворени помещения, където бягството не съществува като възможност. Било в проходите на Ла Хайе Саинте и Хугомон при Ватерло, или в Кошерните тунели на Лусус, едни от най-ужасните ръкопашни битки в историята са ставали в тесни места където няма никаква възможност за отстъпление. Днес този израз отговаряше на истината. Прокудените се биха… и умряха… като хванати натясно плъхове.

Шрайка беше извадил от строя щурмовия катер. Монита остана отвън, за да избие шестдесетината командоси, които бяха останали на позициите си. Касад изби онези, които се намираха вътре в катера.

Накрая последният щурмови катер отлетя, като стреля срещу своя обречен двойник. През това време Касад бе вече излязъл навън и наблюдаваше как лъчите от елементарни частици и високоинтезивни лазери пълзят към него, последвани цяла вечност по-късно от ракети, чието движение изглеждаше толкова бавно, че той би могъл да изпише името си върху тях, докато летят. До този момент всички прокудени във и извън опустошения кораб бяха мъртви, но неговото защитно поле продължаваше да действа.

Енергийната дисперсия и ударните експлозии разхвърляха трупове из външния периметър, подпалиха съоръженията и превърнаха пясъка в стъкло, но Касад и Монита наблюдаваха от вътрешността на един купол от оранжев пламък как оцелелият щурмови катер се оттегляше в космоса.

— Можем ли да спрем? — Касад се задъхваше, плувнал в пот, и буквално трепереше от възбуда.

— Бихме могли — отвърна Монита, — но не искаме. Те ще отнесат посланието на рояка.

— Какво послание?

— Ела тук, Касад.

Той се обърна при звука на гласа и. Отражателното силово поле бе изчезнало. Плътта на Монита беше мазна от пот; тъмната й коса бе сплъстена на слепоочията; зърната на гърдите й се бяха втвърдили.

— Ела тук.

Касад наведе поглед. Неговото собствено силово поле бе изчезнало — бе се лишил от него по своя воля — и беше възбуден повече от когато и да било.

— Ела тук — този път шепнешком рече Монита. Касад отиде до нея, вдигна я, почувства хлъзгавата от пот гладкост на бедрата й, докато я носеше към една празна ивица трева върху изсечена от вятъра дюна. Пусна я на земята между купчините тела на прокудените. Грубо разтвори коленете й, хвана двете й ръце в шепата на една от своите, вдигна ги над главата й, притисна ги към земята и сниши дългото си тяло между краката й.

— Да — прошепна Монита, когато той целуна месестата част на лявото й ухо, допря устни до пулса във вдлъбнатината на шията й, облиза соления слой пот от гърдите й. Легнали сред мъртъвците. В очакване на още мъртъвци. Хиляди. Милиони. Смях от мъртвешки търбуси. Дългите колони войски, излизащи от скоковите кораби, за да влязат в очакващите ги пламъци. — Да — дъхът й пареше в ухото му. Тя освободи ръцете си, плъзна ги по влажните рамене на Касад, прокара дълги нокти надолу по гърба му, сграбчи бедрата му, за да го притегли по-близо. Втвърденият член на Касад задра срамните й косми, затуптя върху възвишението на корема й. Телепортали, които се отварят, за да приемат студените тела на бойните кораби. Топлотата на плазмените в експлозии. Стотици кораби и хиляди, които танцуват и умират като молци сред вихър. Огромни стълбове твърда рубинена светлина, пронизващи безкрайни разстояния, плаващи мишени в светлия прилив от топлота, тела, врящи в червено сияние. — Да — Монита отвори устата и тялото си към него.

Топлина отгоре и отдолу, езикът й — в устата му, когато той проникна в нея, посрещнат от топло триене. Тялото му се напрегна силно, леко се отдръпна назад, даде възможност на влажната топлина да го погълне още по-навътре и двамата се задвижиха в един ритъм. Горещина върху стотици светове. Континенти, изгарящи в ярки спазми, преобръщане на врящи морета. Самият въздух също целият в пламъци. Океани от свръхнагорещен въздух, набъбнал като топла кожа, настръхнала от допира на любимия.

— Да… да… да.

Монита диша топлина срещу устните му. Кожата й е мазна и кадифена. Касад вече се движи бързо, вселената се свива, докато усещането се разширява, сетивата се съкращават, когато тя се затваря — топла, влажна и стегната около него. Сега бедрата й мърдат рязко в отговор на неговите тласъци, сякаш усещат ужасното повишаване на налягането в основата на съществото му.

И искат настоятелно. Касад се мръщи, затваря очи, вижда…

…разширяващи се огнени кълба, умиращи звезди, експлодиращи с огромни пулсации от пламък слънца, звездни системи, загиващи в екстаз на разрушение…

…той усеща болки в гърдите, бедрата му не спират, движат се по-бързо дори когато отваря очи и вижда…

…издигащия се между гърдите на Монита огромен стоманен шип, който почти го пронизва, когато Касад несъзнателно се отдръпва нагоре и назад, и пуска кръв, а тя капе върху плътта й, бледата й плът, която сега е отразяваща, плът, студена като мъртъв метал, докато неговите бедра продължават да се движат дори докато наблюдава през замъглени от страст очи как устните на Монита се сбръчкват и се завиват назад, разкривайки редици от стоманени остриета на мястото на зъбите, метални остриета режат бутовете му, където го стискаха пръсти, крака като здрави стоманени ленти пристягат помпащите му бедра, очите й…

…в последните мигове преди оргазма Касад се опитва да се отдръпне… ръцете му са на гърлото й, натискат… тя прилепва като пиявица, като минога, готова да го пресуши… те се търкалят върху мъртви тела…

…очите й са като червени скъпоценни камъни, пламтят с яростна горещина, подобна на онази, която изпълва бодящите го тестикули, разширяващи се като пламък, разпръсквайки наоколо…

…Касад се опира с две ръце на земята, вдига се от нея… от него… силата му е безумна, но не е достатъчна, тъй като ужасни гравитации ги притискат един към друг… засмукват го като уста на минога, докато той едва не експлодира, поглежда в очите й… смъртта на световете… смъртта на световете!

Касад крещи и се отдръпва. Части от плътта му се откъсват когато се отскубва нагоре и настрани. Метални зъби щракват и се затварят в стоманена вагина, като пропускат почти на милиметър гениталиите му. Касад пада на една страна, претъркулва се, бедрата му продължават да се движат, неспособен е да спре изпразването си. Семенна течност изригва на потоци, пада върху свития юмрук на някакъв труп. Касад стене, претъркулва се отново, свива се в ембрионално положение и отново се изпразва. И отново.

Чува съскането и хрущенето, когато тя се надига зад него. Той се обръща по гръб и присвива очи от слънчевата светлина и от болката. Тя застава над него с разтворени крака, един силует от шипове. Касад избърсва потта от очите си, вижда китката на ръката си, почервеняла от кръв, и очаква убийствения удар. Кожата му се сгърчва в предчувствие за врязването на острие в плътта. Задъхан, той поглежда нагоре и вижда Монита над себе си, с бедра от плът, а не от стомана, със слабини, потъмнели от влагата на страстта им. Лицето й е в сянка, върху фона на слънцето зад нея, но той вижда червени пламъци, които затихват в многофасетните бездни очите й. Тя се усмихва и Касад съзира отблясък от слънчева светлина върху редици от метални зъби.

— Касад… — прошепва Монита и името му звучи като пясък, стържещ по кост.

Касад откъсва погледа си от нея, успява да се изправи на крака, препъва се в трупове и в горящи развалини, в ужаса си да бъде свободен. Не поглежда назад.

Разузнавачи от Силите за самозащита на Хиперион намериха полковник Федман Касад почти два дни по-късно. Откриха го да лежи в безсъзнание сред едно от обраслите с трева блата, което водеше към изоставената крепост Хронос, на двадесетина километра от мъртвия град и останките от изхвърлящата капсула на кораба на прокудените. Касад беше гол и полумъртъв в резълтат от престоя на открито и няколкото много сериозни рани, но реагира добре на спешното полево лечение и веднага бе прехвърлен по въздуха в една болница в Кийтс, на юг от Брайдъл Рейндж. Разузнавателните отряди от батальона на СЗС се придвижиха внимателно на север, като следяха предпазливо антиентропните приливи край Гробниците на времето и внимаваха за евентуални капани, оставени от прокудените след заминаването им. Нямаше такива. Разузнавачите откриха само останките от механизма, с който се бе спасил Касад, и изгорелите корпуси на двата щурмови катера, които прокудените бяха изстреляли от орбита. Нямаше никакви обясними причини защо бяха превърнали в сгурия собствените си кораби, а телата на прокудените — както вътре в корабите, така и извън тях — бяха изгорели до такава степен, че нямаше каквато и да било надежда за извършване на аутопсия или анализ.

Касад дойде в съзнание три хиперионски дни по-късно, закле се, че не си спомня нищо от открадването на главоногото нататък, и две седмици по-късно бе експедиран с един фотонен кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

При завръщането си в Мрежата Каеад подаде оставка. Известно време участва активно в антивоенните движения, като от време на време се появяваше в мрежата на Всеобема и дискутираше проблемите на разоръжаването. Но нападението срещу Бреша беше мобилизирало Хегемонията за истинска междузвездна война както нищо друго в течение на три века и гласът на Касад бе погълнат или отхвърлен като израз на гузната съвест на Касапина на Южна Бреша.

През шестнадесетте години след Бреша полковник Касад бе изчезнал от Мрежата и от нейното съзнание. Макар да нямаше повече значителни битки, прокудените си оставаха основните страшилища за Хегемонията. Федман Касад бе само един избледнял спомен.

Когато Касад свърши своя разказ, беше късна сутрин. Консулът отвори очи и се огледа, забелязвайки кораба и заобикалящата го среда за пръв път в течение на повече от два часа. „Бенарес“ бе навлязъл в главния канал на река Хули. Консулът чуваше скърцането на веригите и буксирните въжета, когато речните манти опъваха своите впрягове. „Бенарес“, изглежда, беше единственият кораб, който пътуваше срещу течението, но се виждаха множество малки съдове, потеглили в обратна посока. Консулът разтърка чело и се изненада, когато видя, че ръката му е мазна от пот. Денят бе станал много топъл и без да забележи, сянката на платното се бе отместила от главата му. Той примижа, избърса потта от очите си и се премести под сянката, за да си налее нещо за пиене от бутилките с алкохол, които андроидите бяха сложили в едно шкафче близо до масата.

— Господи — казваше отец Хойт, — значи според това същество Монита Гробниците на времето се движат назад във времето?

— Да — кимна Касад.

— Възможно ли е това? — попита Хойт.

— Да. — отговорът дойде от Сол Уайнтрауб.

— Ако е истина — каза Брон Ламиа, — тогава вие сте „срещнали“ тази Монита… или каквото и да е истинското й име… в нейното минало, но във вашето бъдеще… по време на среща, която все още предстои.

— Да — рече Касад.

Мартин Силенъс се приближи до парапета и се изплю в реката.

— Полковник, мислите ли, че тази кучка е била Шрайка?

— Не знам — монотонният глас на Касад едва се чуваше.

Силенъс се обърна към Сол Уайнтрауб:

— Вие сте учен. Има ли нещо в митографията за Шрайка, в което да се казва, че това нещо може да мени формата си?

— Не — отсече Уайнтрауб.

Той приготвяше биберон с мляко, за да нахрани дъщеря си. Детето издаваше тихи мяучещи звуци и шаваше малките си пръстчета.

— Полковник — обади се Хет Мастийн, — силовото поле… все едно какъв е бил бойният костюм… донесохте ли го с вас след срещата ви с прокудените и тази… женска?

Касад погледна за миг храмера, след което поклати отрицателно глава.

Консулът гледаше в питието си, но внезапно отметна нагоре глава под въздействието на някаква мисъл.

— Полковник, вие казахте, че сте видели изображение с дървото на убийствата на Шрайка… структурата, обекта, на който той набожда жертвите си. Касад премести хипнотизиращия си поглед от храмера върху консула и бавно кимна с глава. — А имаше ли тела на него?

Ново кимване.

Консулът изтри потта от горната си устна.

— Ако дървото пътува назад във времето заедно с гробниците, тогава жертвите са от нашето бъдеще.

Касад не каза нищо. Сега останалите също гледаха втренчено консула, но сякаш само Уайнтрауб разбираше какво означава този коментар… и какъв трябваше да е следващият въпрос.

Консулът устоя на порива да избърше отново потта от устната си. Гласът му прозвуча твърдо:

— Видяхте ли там някого от нас?

Касад не каза нищо в продължение на повече от минута. Тихите звуци на реката и корабните въжета изведнъж им се сториха много силни. Най-после Касад отвори уста:

— Да.

Отново настъпи тишина. Брон Ламиа я наруши.

— Ще ни кажете ли кого видяхте?

— Не.

Касад стана и тръгна към стълбата, която водеше за долните палуби.

— Чакайте — извика отец Хойт.

Касад се спря на върха на стълбата.

— Ще ни кажете ли поне други две неща?

— Кои?

Отец Хойт направи гримаса от пристъп на болка. Мършавото му лице стана бяло под слоя от пот. Той си пое дъх и каза:

— Първо, смятате ли, че Шрайка… жената… иска по някакъв начин да използва вас, за да започне тази ужасна междузвездна война, която сте видели в бъдещето?

— Да — рече тихо Касад.

— Второ, каква молба възнамерявате да отправите към Шрайка… или към тази Монита… когато ги срещнете по време на поклонението?

Касад се усмихна за първи път. Това беше тънка и много, много студена усмивка.

— Няма да отправям никаква молба — заяви Касад. — Няма да искам нищо от тях. Този път, когато ги срещна, ще ги убия.

Останалите поклонници не казаха нищо и не се погледнаха, когато Касад слезе по стълбата. „Бенарес“ продължи да напредва в посока север-североизток и в следобеда.