Хищник

1.

Стем Уедърс се изкатери на върха на Меса де лос Виехос, завърза магарето си за една изсъхнала хвойна, а той самият седна на прашния камък наблизо. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и избърса потта от врата си с цветната памучна кърпа. На върха на високото плато вятърът духаше силно и рошеше брадата му, разхлаждайки го след горещия неподвижен въздух на каньоните.

Издуха носа си и пъхна кърпата в джоба. Като гледаше познатия пейзаж, той тихо изреди имената — Каньона Дегит, Съндаун Рокс, Навахо Рим, Орфан меса, Меса дел Йесо, Мъртвото око, Синя земя, Ла Кучила, Еко Бедлендс, Бялото място, Червеното място и Каньона на тиранозаврите. Очите на спящия в него художник съзираха фантастично царство, изрисувано в златно, розово и пурпурно; но геологът, какъвто всъщност беше, виждаше серия разседи от Горната Креда — наклонени, разцепени, оголени и ерозирали с времето, сякаш вечността бе разстлала пустош на земята, оставяйки след себе си отломки от многоцветни скали.

Уедърс извади пакет „Бул Дърхам“ от мръсния джоб на ризата си и сви цигара с възлестите си, почернели от мръсотия ръце. Ноктите му бяха изпочупени и пожълтели. Той драсна една кибритена клечка, запали самоделната папироса и смукна жадно. През последните две седмици бе ограничил тютюневата си дажба, но сега можеше да се поразпусне малко.

Целият му досегашен живот бе само пролог към тази вълнуваща седмица.

Животът му щеше да се промени за миг. Щеше да уреди нещата с дъщеря си, Роби, да я доведе тук и да й покаже находката си. Тя щеше да прости манията му, непоседливия му начин на живот, безкрайните му отсъствия. Находката щеше да ги изкупи. Никога не е бил в състояние да осигури на Роби нещата, с които другите бащи обсипват дъщерите си — пари за колеж, кола, помощ за наема. Сега щеше да я освободи от келнерския поднос в „Ред Лобстър“ и да финансира художническото ателие и галерията, за които тя мечтаеше.

Уедърс присви очи срещу слънцето. Оставаха два часа, преди да се скрие зад хоризонта. Ако не тръгнеше, нямаше да стигне Чама ривър до мръкнало. Солт, магарето му, не бе поено от сутринта и Уедърс не искаше да умре в ръцете му. Той погледна към дремещото на сянка животно, ушите му бяха клюмнали, а устата му трепереше, очевидно сънуваше някакъв кошмар. Изпита жал към старото инатливо добиче.

Той изгаси цигарата и прибра фаса в джоба си. Отпи една голяма глътка от манерката и изля малко от нея върху кърпата си, след което избърса лицето и врата си със студената вода. Преметна манерката през рамо, отвърза магарето и го поведе на изток през пустинното плато от пясъчник. Отдалечен на четири-петстотин метра, спиращият дъха каньон Хоакин бе издълбал огромен пролом в Меса де лос Виехос, Платото на древните. Изчезващ в сложна мрежа от каньони, известни като Лабиринта, той криволичеше през целия си път до Чама ривър.

Уедърс се взря надолу. Дъното на каньона тънеше в синя сянка, сякаш бе под вода. Там, където завиваше и тръгваше на запад — ограничен от двете страни от платата Орфан и Дог, той съзря на около осем километра широкия отвор към Лабиринта. Слънцето пронизваше наклонените върхове и омагьосващите скални образувания, отбелязвайки входа му.

Той спря поглед върху ръба, докато откри бледата неясна пътека, водеща към дъното. Беше стръмна и несигурна и се губеше на много места, принуждавайки пътешествениците да се спускат хиляди стъпки надолу. Единствен маршрут от Чама ривър към източния район на високото плато, тази пътека обезкуражаваше дори и най-смелите сърца.

За което, впрочем, Уедърс бе много благодарен.

Той тръгна предпазливо надолу заедно с магарето и въздъхна с облекчение, когато наближи и видя сухия пясък по дъното. Хоакин щеше да го отведе до входа на Лабиринта и оттам — до Чама ривър. По Чама имаше естествен бивак, където реката правеше остър завой с лиман, в който можеше да се поплува. Да поплува… добра идея. До утре след обяд би трябвало да е в Абикию. Първо щеше да телефонира на Хари Диърборн (батерията на сателитния му телефон се бе изтощила преди няколко дни), за да му съобщи… Уедърс изтръпна при мисълта за спиращите дъха новини.

Пътеката най-сетне стигна до дъното. Той вдигна очи нагоре. Каньонът беше тъмен, но късното следобедно слънце осветяваше ярко ръба на скалите. Замръзна. На хиляда стъпки височина, върху фона на скалата се открояваше мъж, който гледаше надолу към него.

Той изруга наум. Беше същият мъж, който го бе следвал от Санта Фе към Чама преди две седмици. От онези хора, които знаеха за уникалните способности на Уедърс, хора, твърде мързеливи или глупави, за да направят свои собствени проучвания и затова вечно с претенции към другите. Той извика на мъжа: мършав тип, от онези, дето вечно подражават и се правят на рокери. Беше се мъкнал подир него през цялото време, изоставайки на около километър отзад, без дори да прави усилие да се прикрива. Беше видял същия шегаджия в началото на пътешествието си в пустинята. С превързана около главата кърпа го бе следвал пеша до Хоакин от река Чама. Уедърс бе загубил преследвача си в Лабиринта и стигна до върха на Платото на древните, преди онзи да се е добрал дотам.

И две седмици по-късно — ето го отново! Упорито копеле.

Стем Уедърс проследи ленивата извивка на старото корито, после вдигна очи към върховете на скалата, маркиращи изхода на Лабиринта. Онзи щеше да изгуби следите му в Лабиринта. И може би този път кучият син щеше да си остане вътре.

Той продължи да се спуска по стената на каньона, като поглеждаше от време навреме след себе си. Вместо да го последва, обаче, мъжът бе изчезнал. Може би предполагаше, че има по-кратък път за надолу.

Уедърс се усмихна, защото нямаше друг път.

След едночасово тътрене надолу го обхванаха гняв и безпокойство. Мъжът очевидно беше аматьор. Не за пръв път някой глупак го преследваше в пустинята, само колкото да се изгуби. Всички искаха да са като Стем, но не можеха. Беше се занимавал с това през целия си живот и имаше развито шесто чувство — то бе необяснимо. Не го бе назубрил от учебник, нито го бе изучавал в университета и разните му там професори с докторски дисертации нямаше да го разберат никога с техните геоложки карти и картографиране със синтетична апертура. Той успяваше там, където те се проваляха, без да използва нищо друго, освен магаре и изработено в домашни условия проникващо през земната повърхност радарно устройство на основата на стар компютър IBM 286. Нищо чудно, че го мразеха.

Ведрото настроение на Уедърс се възвърна. Това копеле нямаше да успее да развали най-страхотната седмица в живота му. Магарето се дръпна и той спря да налее малко вода в шапката си и да даде на животното да пие, след което го пришпори напред. Лабиринтът се намираше точно срещу него. Дълбоко навътре, близо до две скали, се намираше необикновен извор — скалният ръб бе покрит с ветрилообразна папрат, по която се стичаше вода в древен басейн, издълбан в пясъчника от праисторическите племена. Уедърс реши да лагерува там, вместо на завоя на Чама, където би бил явна мишена. Седем пъти мери, един път режи.

Той заобиколи огромната каменна колона, маркираща входа. Високите хиляда стъпки стени на каньона, изградени от пясъчник, се извисяваха над него, величествената формация Ентрада, компактните останки от юрската пустиня. Каньонът създаваше чувство за хлад и сумрачност като във вътрешността на готическа катедрала. Той вдиша дълбоко благоуханния въздух, изпълнен с аромата на солен кедър. Отгоре светлината в удивителната скална формация бе станала от кехлибарена в златна, когато слънцето потъна зад хоризонта.

Продължи в мрежата от каньони и скоро наближи мястото, където Висящия каньон се сливаше с Мексиканския — първото от многото подобни разклонения. В Лабиринта дори и карта не можеше да ти помогне. А голямата дълбочина правеше GPS и сателитните телефони безполезни.

Първият изстрел го улучи в рамото отзад и Уедърс го усети по-скоро като силен удар, отколкото като куршум. Падна на ръце и колене, мозъкът му бе блокирал от удивление. Едва когато изстрелът проехтя и отекна в каньоните, той осъзна какво става. Все още нямаше болка, не, само странно, звънтящо вцепенение, но той видя, че една разтрошена кост се подава през скъсаната му риза и бликащата кръв се стича върху пясъка.

Господи, Исусе Христе.

Олюля се назад, когато вторият куршум се заби в пясъка близо до него. Изстрелите идваха от скалата горе, от дясната му страна. Трябваше да се върне в каньона на двеста метра оттук — да се подслони до каменната колона. Това бе единственото прикритие. Той хукна с всички сили.

Третият куршум се заби пред него. Уедърс тичаше, все още имаше шанс. Нападателят го бе издебнал отгоре и сега му трябваха поне няколко часа, за да се спусне до долу. Ако Уедърс успееше да стигне каменната колона, можеше да се изплъзне. Щеше да живее. Той започна да се движи на зигзаг, дробовете му пламтяха от болка. Петдесет метра, четиридесет, тридесет…

Чу изстрела едва след като усети куршума да го блъсва в долната част на гърба и видя вътрешностите си да се изсипват на пясъка пред него; инерцията го събори по очи. Опита се да се изправи като хлипаше и драскаше с нокти, бесен, че някой би могъл да открадне находката му. Той се сгърчи и изрева, стискайки здраво тефтерчето в джоба си, като се опитваше да го изхвърли, да се освободи от него, да го запази от убиеца си — но нямаше място, където да го скрие, а след това сякаш в сън, вече не можеше да мисли, не можеше да се движи…

2.

Том Бродбент подръпна поводите на коня си. Долу в пролома Хоакин, на изток от реката, бяха проехтели четири изстрела. Запита се какво ли може да означава това. Не беше ловен сезон и никой, който е с ума си нямаше да слезе да се помайва из каньоните и да стреля по дивеч.

Той погледна часовника си. Осем. Слънцето тъкмо се бе изтърколило зад хоризонта. Ехото явно идваше от скалите на входа на Лабиринта. Щеше да стигне дотам за петнайсетина минути, не повече. Имаше време за една бърза обиколка. Пълната луна щеше да изгрее съвсем скоро, пък и жена му Сали нямаше да го очаква преди полунощ.

Той насочи коня си Нок към входа на каньона, следвайки пресните дири, оставени от мъж и магаре. След завоя пред очите му се изпречи тъмна фигура на човек, проснат по лице върху земята.

Приближи се, скочи от коня и коленичи. Сърцето му биеше бясно. Мъжът, прострелян в гърба и рамото, продължаваше да кърви. Той опипа сънната артерия: нищо. Обърна го по гръб и останалите вътрешности на жертвата се изсипаха върху пясъка.

Том избърса устата му от полепналите песъчинки и започна да му прави дишане уста в уста и сърдечен масаж. Натискане на гръдния кош — едно, две-три, обдишване. И отново — едно, две, три, обдишване. От раната излизаха въздушни мехурчета. Том продължи известно време и отново опипа пулса.

Невероятно, сърцето заработи!

Внезапно мъжът отвори очи и насочи погледа си към Том. Бяха яркосини на фона на прашното му, обветрено от слънцето и вятъра, лице. Пое си едва-едва дъх, въздухът изхърка в гърлото му и устните му се раздвижиха.

— Не… Ти, копеле… — Очите му се разшириха и устата се напълни с кръв.

— Почакайте — каза Том. — Аз не съм човекът, който стреля по вас.

Мъжът го погледна изучаващо и ужасът върху лицето му се отдръпна, заменен от нещо друго. Той погледна към ръката си, сякаш искаше да покаже нещо. Том проследи движението на очите му и видя, че стиска в шепа малко тефтерче с кожена подвързия.

— Вземи… — изхърка мъжът.

— Не се опитвайте да говорите.

— Вземи го…

Том го взе. Кожата бе изцапана с кръв.

— За Роби с… — задъхано произнесе той; устните му се изкривиха от усилието. — Дъщеря ми… Обещайте ми, че ще й го дадете… Тя знае как да го намери…

— Да го намери?

— … Съкровището…

— Не мислете за това сега. Първо ще трябва да ви измъкнем оттук. Само не се отчайвайте…

Мъжът дръпна силно ризата на Том с трепереща ръка.

— То е за нея… Роби… Никой друг… За бога, полицията не… Вие трябва… обещайте. — Ръката му усука ризата със смайваща сила в предсмъртен гърч.

— Обещавам.

— Кажете на Роби… Аз… обичам…

Погледът му се разфокусира. Ръката се отпусна и се хлъзна надолу. Том осъзна, че бе спрял да диша.

Без да се суети той поднови сърдечния масаж. Нищо. След десет безполезни минути развърза шарената памучна кърпа около врата на мъжа и покри с нея лицето му.

В този момент в съзнанието му просветна: убиецът на мъжа сигурно все още е наблизо. Очите му се плъзнаха нагоре по ръба на скалите и околните сипеи. Тишината бе толкова дълбока, сякаш самите скали бяха притихнали в бдение. Къде ли се намираше убиецът! Не се виждаха други следи наоколо, само оставените от иманяря и магарето му. Клетото животно стоеше на стотина метра, все още с товара на гръб, и дремеше право. Убиецът имаше пушка и се намираше нависоко. Бродбент може би и в момента бе на прицела му.

Измъквай се оттук. Той се изправи, хвана поводите на коня си, дръпна ги и се понесе бързо. Конят премина през каньона в галоп, заобикаляйки отвора към Лабиринта. Едва когато бе на половината път по пролома, Том намали до тръс. От изток грееше голяма, лъскава луна и осветяваше пясъчното корито.

Ако пришпореше коня, можеше да стигне до Абикию за два часа.

3.

Джимсън Мадокс „Тревата“ се движеше по дъното на каньона, подсвирквайки си „Saturday Night Fever“; чувстваше се на върха на щастието. Карабината 223 AR-15 бе разглобена, почистена и грижливо скрита в един процеп, затиснат с камъни.

Пустият каньон направи завой, след това още един. Уедърс на два пъти му приложи същия номер, като се опита да се отърве от него в Лабиринта. Старото копеле можеше да надхитри Джимсън Мадокс веднъж. Но не и втори път.

Той се спусна надолу по пролома, разкъртвайки по пътя си буци пръст. Дори с карта и GPS бе прекарал по-голямата част от седмицата да се лута, изгубен в Лабиринта. Но не го приемаше като загуба на време: сега познаваше както Лабиринта, така и околностите на скалистото плато. Беше разполагал с достатъчно време да планира нападението над Уедърс — и го бе извършил перфектно.

Вдиша изпълнения с леко ухание въздух на каньона. Не беше много различен от този в Ирак, където бе прекарал известно време като сержант артилерист по време на операцията „Пустинна буря“. Ако имаше място, пълна противоположност на затвора — то беше това тук; никой не те блъска, никой не се завира в лицето ти, без педерасти, латино или негра, които да ти развалят спокойствието. Сухо, празно и тихо.

Той заобиколи колоната от пясъчник на входа към Лабиринта. Мъжът, когото бе застрелял, лежеше на земята, тъмна фигура в здрача.

Спря. Пресни следи от конски копита водеха към тялото и се връщаха обратно.

Затича се.

Тялото лежеше по гръб, с ръце встрани, лицето бе покрито грижливо с шарена кърпа. Някой беше идвал. И бе възможно дори да е станал свидетел на случилото се. Беше на кон и можеше да отиде право при ченгетата.

Мадокс се насили да се успокои. Дори и на кон, на онзи щеше да му отнеме поне няколко часа да стигне до Абикию и още няколко да съобщи на полицията и да се върнат. Дори да позвъняха за чопър, трябваше да летят от Санта Фе, сто и трийсет километра на юг. Имаше поне три часа на разположение да вземе тефтерчето, да скрие тялото и да се омете.

Той огледа тялото, обърна джобовете навън и претършува еднодневката на мъртвеца. Пръстите му напипаха камък в единия джоб и той побърза да го извади и да го разгледа на светлината на фенерчето. Определено беше образец, нещо, за което Корвъс многозначително бе подпитвал.

А сега тефтера. Забравил за кръвта и разсипаните вътрешности, той претърси тялото отново, обърна го, провери и от другата страна и го изрита от чувство на безпомощност. Огледа се наоколо. Магарето на мъжа стоеше на стотина метра с товар на гръб и дремеше.

Мадокс разпрегна животното и свали самара. Дръпна покривалото и откопча брезентовите дисаги, след което изсипа съдържанието им на земята. Електронен прибор, чукове, длета, топографски карти, ръчно GPS устройство, кафеварка, тиган, празни торбички от храна, чифт букаи, мръсно бельо и сгънато парче пергамент.

Той грабна пергамента. Беше груба карта с непохватно изрисувани върхове, реки, скали, пунктирани линии, със старовремски испански шрифт. И там, в средата, се мъдреше един черен, мастилен „X“.

Чиста проба иманярска карта.

Странно, че Корвъс не беше споменал нищо за нея.

Той сгъна отново мръсния пергамент и го пъхна в джоба на ризата си, после възобнови търсенето на тефтерчето. Разрови с ръце и крака наоколо, сред пръснатото по земята оборудване и откри всичко, от което един иманяр би имал нужда — само от проклетия тефтер нямаше и следа.

Разгледа отново електронното устройство. Ръчна дрънкулка, нащърбена метална кутия с някакви превключватели, шайби и малък светодиоден екран. Корвъс не го бе споменал, но му се видя важно. По-добре да вземеше и него.

Прекрачи разхвърляните боклуци и отвори платнените торби, от които се изсипаха брашно и сушени зърна, провери кошовете за скрити прегради, разрязвайки пухкавия хастар. Никакъв тефтер. Мадокс се върна при мъртвото тяло и претърси напоените с кръв дрехи за трети път, търсейки да напипа правоъгълна издутина. Но всичко, което откри беше един къс молив в десния джоб на мъжа.

Остана известно време неподвижен, главата му пулсираше. Възможно ли беше мъжът с коня да е взел бележника? И само съвпадение ли беше идването му, или нещо друго? Хрумна му ужасяваща идея: мъжът на коня му беше конкурент. Правел е същото, което и Мадокс — проследил е Уедърс и се е надявал да сложи ръка на откритието му. Може би е докопал и бележника.

Е добре, Мадокс пък намери картата. И му се струваше, че тя е толкова важна, колкото и бележника, ако не и повече.

Той се огледа. Мъртвото тяло, кръвта, магарето, бъркотията наоколо. Ченгетата щяха да довтасат. С огромно усилие на волята овладя дишането си, пулса на сърцето, като използва няколко медитативни техники, които беше научил в затвора. Издиша, вдиша, успокоявайки бумтенето в гръдния си кош до равномерно пулсиране. Хладнокръвието му постепенно се възвърна. Все още разполагаше с достатъчно време. Извади каменния образец от джоба си и го завъртя на лунната светлина, след това измъкна и картата. Имаше карта, имаше и устройството, което бе повече от достатъчно, за да удовлетвори Корвъс.

Междувременно трябваше да зарови тялото.

4.

Детектив лейтенант Джими Уилър седеше на задната седалка в полицейския чопър уморен до смърт, усещайки глухите звуци на двигателите с всяка своя кост. Той погледна надолу към призрачния нощен пейзаж, който се разстилаше под тях. Пилотът на хеликоптера следваше хода на река Чама; всеки завой блестеше като острие на ятаган. Прелетяха над няколко малки градчета покрай брега, малки, мигащи гроздове от светлини — Сан Хуан Пуебло, Меданалес, Абикию. Тук-там се виждаше по някоя самотна кола, която пълзеше по магистрала 84 и хвърляше малък жълт лъч в непрогледната тъмнина. Северно от Абикию всички светлини изчезнаха; нататък се простираха планините и каньоните на пустинята Чама, както и обширната местност на високите плата, необитаеми до границата с Колорадо.

Уилър поклати глава. Беше отвратително място да те убият.

Той опипа пакета „Марлборо“ в джоба на ризата си. Беше раздразнен, че го измъкнаха от леглото посред нощ, раздразнен, че вдигна единствения полицейски хеликоптер на Санта Фе, че не намери патолог, че собственият му помощник е в Градовете на Златното Казино и профуква мизерната си заплата по масите с изключен клетъчен телефон. И като връх на всичко „разходката“ с хеликоптера излизаше шестстотин долара на час, разход, който надхвърляше бюджета му. А това беше само първият тур. Щеше да има и втори, с патолог и екип криминолози, преди да могат да пренесат тялото и да съберат доказателства. Следваше оповестяването… Може би, помисли си с надежда Уилър, щеше да се окаже поредното наркоубийство и нямаше да предизвика повече внимание от злободневните истории в „Ню Мексикан“.

О, дано да е наркоубийство.

— Тук е. Старото корито Хоакин. Дай на изток — каза Бродбент на пилота. Уилър хвърли поглед към мъжа, който бе провалил вечерта му. Беше висок, строен, с износени каубойски ботуши, единият от които грубо подшит с парче кожа.

Чопърът се наклони на една страна.

— Можеш ли да летиш по-ниско?

Хеликоптерът се спусна, като междувременно намали скоростта, и Уилър видя облените в лунна светлина ръбове на каньона, чиито дълбини изглеждаха като бездънни пукнатини в земята. Дяволски призрачно място.

— Лабиринтът е пред нас долу — каза Бродбент. — Тялото беше точно във входа му, където Лабиринта се слива с каньона Хоакин.

Хеликоптерът намали още. Луната висеше точно над тях, осветявайки по-голямата част от дъното на каньона. Уилър не виждаше нищо, освен сребрист пясък.

— Приземи го на откритото пространство, ей там.

— Няма проблем.

Пилотът увисна и след малко машината започна да се спуска, надигайки пясъчна вихрушка от сухото корито, преди да докосне земята. Изчакаха малко, докато прашните облаци се разнесат. Глухото боботене на перките постепенно замря.

— Аз ще остана в кабината — рече пилотът. — Вие си вършете работата.

— Благодаря, Фреди.

Бродбент се смъкна от машината. Уилър го последва приведен, като пазеше очите си от праха, и не спря да тича, докато не се озова от другата страна на коритото. После спря, изправи рамене, измъкна от джоба си кутия цигари и запали.

Бродбент продължаваше да крачи напред. Уилър включи фенерчето си и освети наоколо.

— Внимавайте да не стъпвате върху следите — подвикна той към Бродбент. — Не ща съдебните следователи да ми се бъркат в случая.

Лъчът на фенерчето пробяга по входа на каньона. Не се виждаше нищо друго, освен равно пясъчно дъно, заключено между две стени от пясъчник.

— Какво е това там?

— Лабиринтът — кратко отвърна Бродбент.

— И докъде ще ни изведе?

— Далеч не един каньон прорязва Меса де лос Виехос. Човек лесно може да се изгуби, детективе.

— Ясно. — Той насочи лъча наляво-надясно. — Не виждам никакви следи.

— Нито пък аз. Но трябва да са някъде тук.

— Водете тогава.

Бавно пое след Бродбент. Фенерчето не беше от голяма полза под ярката лунна светлина, дори по-скоро пречеше. Той го изключи.

— Продължавам да не забелязвам следи. — Уилър се загледа напред. Каньонът се виеше като корито на река от лунни лъчи и изглеждаше празен — нито камък, нито храст, нито отпечатък от човешки крак или тяло се изпречваха пред погледа.

Бродбент се огледа разколебан.

Уилър усети, че го обхваща неприятно чувство.

— Тялото се намираше точно на това място. И следите от коня ми би трябвало да се виждат ясно…

Уилър не каза нищо. Наведе се, изгаси цигарата си в пясъка и мушна фаса в джоба си.

— Точно тук беше. Сигурен съм.

Уилър светна отново фенерчето и освети наоколо. Нищо. Изключи го и въздъхна дълбоко.

— Магарето стоеше ей там — продължаваше Бродбент, — на стотина метра.

Нямаше никакви следи, нямаше тяло, нищо, освен празния каньон, облян от луната.

— Сигурен ли сте, че това е мястото? — не издържа Уилър.

— Напълно.

Уилър мушна палци в колана си и загледа как младият мъж обикаля напред-назад и се взира напрегнато в земята. Беше висок, енергичен тип. В града разправяха, че бил богат като Крез, но отблизо съвсем не приличаше на богаташ с износените си ботуши и риза от Армията на спасението.

Уилър се изхрачи. Тук сигурно имаше хиляди каньони, беше среднощ — Бродбент явно се бе объркал и ги бе замъкнал на неправилното място.

— Сигурен ли сте, че е точно тук?

— Точно тук беше, на входа на този каньон.

— Или на някой друг каньон, може би?

— Няма начин.

Той можеше да види, че каньонът беше празен от стена до стена. Луната светеше толкова ярко, беше светло като по пладне.

— Е, явно има. Не се виждат следи, не се вижда тяло, нито кръв — нищо.

— Тялото беше тук, детективе.

— Време е да кажем „лека нощ“, господин Бродбент.

— Искате да се откажете?

Уилър пое дълго и бавно въздух:

— Всичко, което казвам е, че ще се върнем на сутринта, когато нещата изглеждат по-познати. — Нямаше намерение да си разваля спокойствието с този чешит.

— Погледнете тук — каза Бродбент, — изглежда така, сякаш пясъкът е бил заравнен.

Уилър го погледна. Кой, по дяволите, беше той, че да му казва какво да прави?

— Не виждам доказателства за престъпление. Този хеликоптер ми струва по шестстотин долара на час. Ще се върнем тук утре с карти, с GPS устройства и ще намерим правилния каньон.

— Май не ме слушате, детективе. Нямам намерение да отивам, където и да било, докато не разрешим този проблем.

— Оправяйте се сам, тогава. Знаете пътя за връщане. — Уилър се обърна и тръгна към чопъра.

— Тръгваме си — каза той, когато се качи в кабината.

Пилотът свали слушалките си:

— Ами той?

— Знае пътя за обратно.

— Вижте, прави ви някакви знаци.

Уилър изруга под нос и изви поглед към тъмната фигура на няколкостотин метра от тях. Размахваше ръце и жестикулираше.

— Всемогъщи Боже! — Уилър излезе и затътри крака. Бродбент беше разровил едно каре от сух пясък, откривайки черен, влажен и лепкав слой под него.

Уилър преглътна и без да откопчава фенерчето, го включи.

— Исусе! — прошепна той невярващо и отстъпи назад. — Господи, Исусе Христе.

5.

Мадокс „Тревата“ си купи синьо копринено сако, сини боксерки и чифт сиви памучни панталони от „Селиман“ на Трийсет и четвърта улица, заедно с една бяла тениска, копринени чорапи и италиански обувки и ги облече в пробната. Плати ги със собствената си карта „Американ Експрес“ — първата в живота му законна карта, с изписаното му отпред име: Джимсън А. Мадокс, член от 2005 г. — и излезе на улицата. Дрехите стопиха малко от нервността, която чувстваше от предстоящата среща с Корвъс. Интересно как един комплект току-що купени дрехи може да те накара да се чувстваш като нов човек. Той раздвижи мускулите на гърба си и усети лекото шумолене и разтягане на плата. Добре, много, много добре.

Хвана едно такси, даде адреса и пристигна за отрицателно време в жилищната част на града.

Десет минути по-късно бе въведен в облицования с ламперия офис на д-р Айън Корвъс. Беше великолепен. Изградена от розов мрамор камина украсяваше единия ъгъл, а една цяла редица прозорци гледаше към Сентръл Парк. Младият британец стоеше от вътрешната страна на бюрото си и неспокойно разлистваше някакви документи.

Мадокс спря на прага, обхванал ръце пред гърдите си и зачака да го поканят. Корвъс бе изтупан както винаги, несъществуващите му устни бяха стиснати като менгеме, брадичката му бе издадена напред, черната му коса бе причесана гладко назад, което, предположи Мадокс, бе последният писък на модата в Лондон. Носеше добре ушит костюм в графитен цвят и колосана риза от „Търнбъл и Асърт“ — якичката се закопчаваше долу — в съчетание с кървавочервена копринена вратовръзка.

Ето един човек, помисли си Мадокс, който би имал полза от медитация.

Корвъс спря да разлиства и погледна над рамките на очилата си.

— Виж ти, това пък ако не е Джимсън Мадокс, пристигнал направо от фронта! — Британският му акцент изглеждаше по-силен от всякога. Корвъс бе на неговите години, към средата на трийсетте, но двамата мъже бяха толкова различни, колкото могат да са две планети. Странно беше, че ги бе събрала една татуировка.

Корвъс протегна ръка и Мадокс усети здравото ръкостискане — нито прекалено продължително, нито съвсем кратко, нито отпуснато, нито агресивно. Той сподави вълната от емоции.

Това бе човекът, който го бе измъкнал от Пеликан бей.

Корвъс го хвана за лакътя и го поведе към стола в къта за почивка, който се намираше в далечния край на офиса, срещу безполезната камина. После отиде до вратата, каза нещо на секретарката си, затвори меко и заключи и едва тогава се настани срещу него, като непрестанно кръстосваше ту единия, ту другия си крак, без да може да реши как му е най-удобно. След няколко минути се приведе напред с блеснали очи:

— Пура?

— Отказах ги.

— Браво. Нещо против?

— Не, по дяволите.

Корвъс си взе една от кутията за пури с овлажнител, отряза крайчеца й и я запали. Дръпна, за да се разгори хубаво, свали я и погледна Мадокс през виещия се воал от пушек.

— Радвам се да те видя, Джим.

Мадокс харесваше начина, по който Корвъс винаги му даваше цялото си внимание, говорейки с него като с равен, а не като човекът в силната позиция, какъвто всъщност беше. Корвъс бе направил чудеса, за да го освободи от затвора; и само с едно телефонно обаждане можеше да го върне обратно. Тези два факта предизвикваха силни, противоречиви чувства, които Мадокс все още не можеше да разбере.

— Е? — каза Корвъс, като се облегна назад и изпусна облак дим.

Нещо в Корвъс винаги го правеше нервен. Той побърза да извади картата от джоба си и му я подаде.

— Намерих я в багажа на нашия човек.

Корвъс я взе със сумтене, но не я разтвори. Мадокс очакваше поздравления, но вместо това лицето на мъжа отсреща почервеня. С късо, рязко движение той плъзна картата по масичката. Мадокс посегна, за да я спре.

— Не си прави труда — долетя острият отговор. — Безполезна е. Къде е бележникът?

Мадокс не отговори направо:

— Последвах Уедърс във високите плата, но ме заблуди. Чаках го две седмици да се покаже. Когато го направи, му устроих засада и го убих.

Настъпи напрегната тишина.

— Убил си го?

— Ъхъ. Да не искате да го оставя да хукне към ченгетата и да тръгне да разправя, на когото срещне за претенциите си. Повярвайте ми, трябваше да умре.

Дълга тишина.

— А бележникът?

— Това е въпросът. Не можах да го намеря. Само картата. И това. — Той извади металната кутия с превключвателите и светодиодния екран от чантата, която носеше и я сложи върху масичката.

Корвъс дори не я погледна.

— Не си намерил бележника?

Мадокс преглътна.

— Не. Не го открих.

— Но той трябваше да е у него!

— Не беше. Застрелях го от върха на каньона и трябваше да се спускам седем-осем километра до дъното. Почти два часа. Докато стигна до там, някой друг е пристигнал пръв, по всяка вероятност друг иманяр, и предполагам, че се е възползвал. Претърсих мъртвеца и натовареното му магаре, обърнах всичко с хастара навън. Но бележник нямаше. Взех всичко ценно, почистих мястото и зарових тялото.

Корвъс отмести поглед.

— След като приключих, се опитах да последвам другия тип, но го изгубих. За щастие, името му се появи по вестниците на следващия ден. Живее в ранчо, северно от Абикию, ветеринарен лекар по професия, казва се Бродбент. — Той направи пауза.

— Бродбент е взел бележника — произнесе Корвъс с равен глас.

— Това си помислих и аз и точно по тази причина се поинтересувах от него. Говори се, че бил богат — макар че ако го видиш, никога няма да си го помислиш.

Корвъс закова очи в Мадокс.

— Ще взема бележника за вас, д-р Корвъс. А картата? Искам да кажа…

— Картата е пълен фалшификат.

Отново тишина.

— А металната кутия? — Мадокс я посочи. — Струва ми се, че в нея има компютър. Може би върху хард диска…

— Това е основният елемент от ръчно направеното съоръжение на Уедърс за изследване на почвата. В него няма хард диск — данните са в бележника. Ето защо исках да ми донесеш бележника, а не някаква си карта, която не струва нищо.

Мадокс отмести очи от приковаващия поглед на Корвъс, плъзна ръка в джоба си и извади къс скала, който сложи внимателно на стъклената маса.

— Беше в джоба на Уедърс.

Корвъс го погледна и цялото му изражение се промени. Протегна приличната си на паяк ръка и го взе почти любовно. След което измъкна една лупа от чекмеджето на бюрото си и го изследва по-внимателно. Отмина една дълга минута, после още една. Най-накрая се изправи. Мадокс се изненада като видя промяната върху лицето му. Напрегнатостта бе изчезнала, заменена от доволство, очите му блестяха. Лицето му бе придобило почти човешки облик.

— Това е… нещо много добро. — Корвъс се изправи, отиде отново до бюрото си, измъкна закопчана с цип чанта от едно чекмедже и сложи камъка вътре с изключително внимание, сякаш представляваше безценно бижу.

— Образец, нали? — осмели се да попита Мадокс.

Корвъс се наведе, отключи друго чекмедже и измъкна дебела пачка долари, привързани плътно с гумени ластичета.

— Няма нужда да го правите, д-р Корвъс. Останаха ми от парите…

Тънките устни на мъжа се изкривиха:

— За неочаквани разходи. — Той притисна пачката в ръката на Мадокс. — Знаеш какво трябва да правиш.

Мадокс прибра парите в сакото си.

— Довиждане, господин Мадокс.

Мадокс се обърна и тръгна сковано към вратата, която Корвъс отключи и задържа отворена за него. Стори му се, че го полазват мравки по гърба, докато минаваше. Миг по-късно Корвъс сложи твърдата си ръка върху рамото му и го стисна; бе една идея по-силно, за да мине за приятелски жест. Усети, че мъжът се навежда и шепне в ухото му, натъртвайки всяка сричка:

— Бележника.

Хватката около раменете му се освободи и той чу вратата да се затваря меко след него. Мина бързо през празния офис на секретарката и излезе в обширния коридор, където стъпките му отекнаха шумно.

Бродбент. Щеше да се погрижи за кучия син.

6.

Том седеше на кухненската маса облегнат в стола си и чакаше кафето в тенекиената кафеварка на печката да кипне. Юнският бриз шумолеше в листата на тополовите дървета отвън и смъкваше от тях пуха, който се носеше из въздуха като снежинки. Отвъд двора се виждаха конете в яхърите, бяха заврели носове в сеното, което Сали им бе сложила в яслите тази сутрин.

Сали влезе, все още с нощния си халат, и премина през плъзгащата се стъклена врата, осветена от изгряващото слънце. Бяха женени по-малко от година и всичко бе все още ново. Той я загледа как вдига кафеварката, как надниква в нея, правейки физиономия и отново я връща на котлона.

— Не мога да повярвам, че правиш кафето по такъв начин.

Том се усмихна.

— Тази сутрин изглеждаш омагьосващо.

Сали го погледна и отметна падналата върху лицето си коса.

— Реших да оставя Шейн да се оправя в клиниката днес — каза Том. — Единственото, което трябва да свърши, е да се погрижи за един кон с колики в Еспаньола.

Той подпря ботушите си на табуретката и загледа как Сали приготвя собственото си, състоящо се от какво ли не, кафе, като разби млякото на пяна, добави чаена лъжичка мед, след което наля натурален шоколад от шейкъра. Това беше нейният сутрешен ритуал и Том не се уморяваше да я гледа.

— Шейн ще разбере. Не съм се прибирал през по-голямата част от нощта, заради тази… работа в Лабиринта.

— Полицията има ли някакви предположения?

— Не. Няма тяло, няма мотиви, никой не липсва — само някоя и друга кофа пясък, пропит с кръв.

Сали потрепери.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита го тя.

Той седна на стола срещу нея и бръкна в джоба си, откъдето извади омачкано тефтерче.

— Трябва да намеря Роби, където и да се намира тя, и да й го предам.

Сали се намръщи.

— Том, продължавам да мисля, че трябва да съобщиш в полицията.

— Дадох обещание.

— Безотговорно е да криеш доказателства.

— Обещах му да не го давам на полицията.

— Сигурно е бил замесен в нещо незаконно.

— Може би, но дадох обещание на умиращ човек. А освен това просто не мога да отида и да го предам на онзи детектив, Уилър. Не остави у мен впечатлението, че умът му щрака, или че ръцете го сърбят за работа.

— Бил си принуден да обещаеш. Това не важи.

— Ако беше видяла отчаянието върху лицето му, щеше да разбереш.

Тя въздъхна.

— Значи си решил да търсиш тази мистериозна дъщеря?

— Мисля да започна от търговския център „Сънсет“ — ще проверя дали се е отбивал да купува бензин или зеленчуци. Може да огледам някои от горските пътища за нагоре, да потърся колата му.

— И следи от конски копита.

— Да. И следи от конски копита.

Неканен, споменът за умиращия човек отново се върна в съзнанието му. Беше образ, от който не можеше да се освободи; напомни му за смъртта на собствения му баща, за отчаяното усилие, с което се бе вкопчил в живота през онези последни секунди на болка и страх, когато цялата надежда бе изгубена. Някои хора не могат да напуснат лесно живота.

— Може да се отбия и при Бен Пийк — каза Том. — Прекара години в изследване на тези каньони. Може да има някаква идея кой с бил този човек или какво съкровище с търсил.

— Хрумна ми една идея. В онова тефтерче нищо ли няма?

— Нищо, освен цифри. Няма имена и адреси, шейсет страници, запълнени само от цифри — и няколко огромни удивителни накрая.

— Смяташ ли, че наистина е открил съкровище?

— Видях го в очите му.

Отчаяната молба на мъжа още звучеше в ушите му. Беше го поразила дълбоко, може би защото смъртта на баща му все още бе твърде прясна. Баща му, страховитият и ужасен Максуел Бродбент, също беше своего рода иманяр — разбивач на гробници, колекционер и дилър на произведения на изкуството. Макар и да бе труден за издържане баща, смъртта му остави огромна празнота в сърцето на Том. Умиращият иманяр с побелялата запусната брада и пронизващи сини очи му напомняше по някакъв начин за баща му. Беше глупаво да прави асоциацията, но по каквато и причина да бе дал обещанието на непознатия, трябваше да го спази.

— Том? Отново придоби онзи отнесен израз.

— Съжалявам.

Сали допи кафето си, стана и остави чашата в умивалника.

— Осъзнаваш ли, че открихме това място точно преди една година на същия ден?

— Бях забравил.

— Все още ли ти харесва?

— То е всичко, което съм искал.

Заедно в дивите околности на Абикию в подножието на Пидернъл Пийк, двамата бяха намерили живота, за който са мечтали: малко ранчо с коне, градина и ветеринарна практика за Том — провинциално ежедневие без напрежението на града с неговото замърсяване и безумен трафик. Ветеринарната практика на Том вървеше добре. Дори свадливите стари фермери бяха започнали да го търсят. Работата му бе почти изцяло на открито, хората бяха страхотни и той обичаше конете.

Е, беше малко тихо, трябваше да признае той.

Мисълта му отново се върна към търсача на съкровища. Той и бележникът му бяха много по-интересни от това да изсипе един галон минерални масла в опърничавото гърло на някое дръгливо добиче в ранчото на Гилдърхъс в Еспаньола — мъж, всеизвестен с грозотата както на конете, така и на нрава си. Една от добрите страни на това да си шеф беше възможността да стовариш черната работа върху главите на подчинените си. Той не го вършеше често, така че не изпитваше вина. Е, може би съвсем мъничко…

Отвори тефтерчето отново. По всичко личеше, че е кодирано, цифрите на всяка страница бяха изписани в редове и колони от умела, сръчна ръка. Не се виждаше никъде нищо изтрито или поправено, никакви грешки или драсканици — сякаш бе преписано от нещо друго, цифра по цифра.

Сали се приближи и обви ръце около него. Златната й коса се спусна върху лицето му и той вдъхна уханието й: току-що използван шампоан и мирис на курабийки.

— Обещай ми едно нещо — каза тя.

— Какво?

— Че ще бъдеш внимателен. Каквото и съкровище да е намерил този човек, бил е убит заради него.

7.

Мелъди Крукшанк, технически специалист първа степен, взе кутийка кока-кола и я отвори; отпи глътка и огледа тъжно лабораторията си. Когато отиде да прави докторат по геофизична химия в Колумбийския университет, си представяше кариерата си по съвсем друг начин — как минава през дъждовните гори на Куинтана Ру и картографира кратерите на Чикскълъб; как лагерува на легендарната Пламтяща скала в пустинята Гоби и разкопава гнезда на динозаври; или как изнася доклад пред унесената публика в Природонаучния музей в Париж. А вместо това киснеше в този сутерен без прозорци и правеше тъпи лабораторни изследвания за сухи учени без всякакво въображение, които дори не си даваха труда да запомнят името й и по-голямата част от които имаха коефициент на интелигентност на половината на нейния. Беше започнала работата още като аспирантка, казваше си, че е нещо временно, само докато завърши дисертацията и си намери солидна длъжност. Но от получаването на докторската й степен бяха изминали пет години, през които тя не бе спряла да изпраща — стотици, дори хиляди! — молби и автобиографии за работа, без да получи в отговор ни едно предложение. Това беше един жесток пазар, на който всяка година излизаха по шейсет росни пресни доктори на науките, преследващи половин дузина вакантни места, игра на музикални столове, в която, когато музиката спреше, повечето оставаха правостоящи. Беше тъжно, че когато погледна страницата с некролози в тримесечното списание „Минералогия“ в душата й потрепна надежда — бе прочела как един пожизнен професор, заемащ въжделения стол, любимец на студентите и носител на редица почетни титли — истински първенец в областта си, бил трагично покосен от ненавременна кончина. Съвсем навременна даже.

От друга страна Мелъди бе непоправима оптимистка и чувстваше дълбоко в себе си, че е предопределена за нещо по-велико, ето защо продължи да изпраща документи и да кандидатства за какви ли не позиции, които излизаха тук и там. Междувременно настоящето бе поносимо: лабораторията бе тиха, тя караше смяна и всичко, което трябваше да направи, за да избяга, бе да затвори очи и да пристъпи в бъдещето — онази голяма, вълшебна страна, където щеше да изживява приключения, да прави удивителни открития, да приема признанията и да заеме лелеяния пост.

Мелъди отново отвори очи за земното настояще на сивкавите стени на лабораторията с нейното леко бръмчене на флуоресцентното осветление, с отрупаните със справочници рафтове и шкафовете, пълни с образци от минерали. Дори струващото милиони долари оборудване, което навремето бе накарало сърцето й да се разтупти, отдавна бе загубило блясъка си. Очите й блуждаеха, местеха се разсеяно от чудовището JEOL JXA-733, електронен микроанализатор с рентгенови лъчи, към рентгеновата анализираща система „Епсилон“ 5 с триизмерна поляризираща оптична геометрия, после се спряха за миг върху трансмисионния електронен микроскоп „Уотсън 55“, плъзнаха се по двата петрографски микроскопа, после отидоха на дигиталната камера, автоматичните полировчици…

И каква полза от всичко това, като й даваха да анализира само досадни боклуци?

Унесът й бе прекъснат от тихо жужене, което показваше, че някой е влязъл в празната лаборатория. Сигурно беше поредният помощник-куратор с молба да изследва поредния камък за поредната научна статия, която никой нямаше да прочете. Тя изчака посетителя да се покаже зад ъгъла, с крака на бюрото и кутийка кока-кола в ръка.

Скоро чу уверени леки стъпки по балатума и на вратата се появи строен, елегантен мъж, който прошумоля с шикозния си син костюм — д-р Айън Корвъс.

Тя припряно свали крака от бюрото, при което столът й се приземи с шумно изтракване. Отметна коса от пламналото си лице. Кураторите почти никога не идваха в лабораторията — явно предпочитаха да не оскърбяват достойнството си като общуват с техническия персонал. Но тук, съвсем невероятно, се бе изправил самият Корвъс с марковия си костюм и ръчно правени обувки на „Уилямс и Крофт“ — стряскащо красив, подобно Джеръми Айрънс.

— Мелъди Крукшанк?

Бе удивена, че знае даже името й. Вгледа се в сухото му, усмихващо се лице, в красивите зъби, в черната като нощ коса. Костюмът му шумолеше леко при всяко негово движение.

— Да — най-сетне произнесе тя, като се опитваше гласът й да звучи нормално. — Аз съм Мелъди Крукшанк.

— Толкова се радвам, че ви намирам, Мелъди. Попречих ли ви?

— Не, не, съвсем не. Просто си стоях. — Тя се овладя, изчервявайки се. Чувстваше се направо като идиот.

— Питам се дали мога да прекъсна работата ви с един образец, който трябва да бъде анализиран? — Той държеше една чанта с цип, която се полюляваше напред-назад, и се усмихваше, разкривайки ослепителните си зъби.

— Разбира се.

— Имам едно малко… м-м-м… предизвикателство за вас. Играем ли?

— Да, разбира се. — Корвъс имаше репутацията на надменен, дори арогантен, но в момента изглеждаше едва ли не закачлив.

— Нещо само между нас.

Мелъди замълча, после каза предпазливо:

— Какво имате предвид?

Той й подаде торбичката и тя надникна вътре. В нея, освен камъка бе пъхнат етикет, върху който на ръка бе изписано: Ню Мексико, спесимен №1.

— Бих искал да го анализирате без всякакви предварителни теории за това откъде е или какво може да представлява. Пълен минераложки, кристалографски, химически и структурен анализ.

— Няма проблеми.

— Тук е трудният момент. Бих искал да се пази пълна секретност. Не записвайте и не запазвайте нищо върху хард диск. Когато направите тестовете, запишете данните на CD-та и ги изтрийте от системата. Дръжте дисковете заключени в чекмеджето си за проби през цялото време. Не казвайте на никого какво правите и не обсъждайте с никого какво сте открили. Докладвайте лично на мен. — Той я дари с още една блестяща усмивка. — Е, играем ли?

Крукшанк усети трепет на възбуда от интригата и от факта, че Корвъс бе избрал да повери тайната точно на нея.

— Ами-и-и… не знам. Защо чак такава потайност…?

Той се наведе към нея и тя усети лекия полъх на пури и на скъп вълнен плат.

— Това, скъпа ми Мелъди, ще разберете, след като направите анализите. Както вече казах, не искам да ви давам никакви предварителни сведения.

Идеята я заинтригува — може да се каже дори, че я разтрепери. Корвъс бе от онези мъже, които излъчваха сила и изглеждаха сякаш могат да имат всичко, което пожелаят, стига само да се пресегнат. В същото време беше малко плашещ и недолюбван от мнозина от останалите куратори и цялата му фалшива приветливост сега само затвърждаваше в нея убеждението, че си падаше малко мошеник — макар и красив и очарователен.

Той сложи благо ръка на рамото й.

— Е, какво ще кажете, Мелъди? Ще заговорничим ли?

— Добре. — Защо не, по дяволите? Най-малкото знаеше в какво се набърква. — Какъв е срокът, в който трябва да се вместя?

— Колкото е възможно по-скоро. Но не претупвайте нещата. Направете ги както му е редът.

Тя кимна.

— Чудесно. Не мога да ви опиша колко важно е това. — Той вдигна вежди и наклони глава на една страна, ухили се отново, когато я забеляза, че разглежда пробата. — Не се притеснявайте, погледнете го по-отблизо.

Тя се наведе над камъка, бе събудил интереса й. Представляваше триста — четиристотинграмов къс кафеникава скала. Веднага можеше да види какво е, поне в най-общи линии. Имаше наистина необикновена структура. Тя усети, че пулсът й се ускорява и сърцето започва да бие по-силно. Ню Мексико, спесимен №1. Очертаваше се да бъде интересно.

Мелъди свали торбичката и очите й срещнаха неговите. Гледаше я напрегнато, бледите му сиви очи бяха почти безцветни под флуоресцентното осветление на лабораторията.

— Удивително е! — каза тя. — Ако не греша, това е…

— А! — Той сложи нежно показалеца си върху устните й и намигна: — Нашата малка тайна. — После дръпна ръката си и отстъпи, сякаш да тръгне, но се обърна, като че бе премислил. Бръкна в джоба на сакото си и извади дълга кадифена кутийка. Усмихна се леко и й я подаде.

— Малка благодарност.

Крукшанк я взе. Отгоре пишеше ТИФАНИ.

Мили боже, помисли си тя. Побърза да я отвори и бе заслепена от вида на скъпоценните сини звезди. Примига, почти загубила способността си да вижда. Звездни сапфири. Гривна от звездни сапфири, инкрустирани в платина. Взря се по-отблизо и осъзна, че бяха естествени, а не синтетични. Всеки бе различен, с лек дефект, със свой собствен цвят и оттенък, със своя индивидуалност. Тя обърна кутийката към светлината и звездите във всеки камък заиграха, отразявайки я в тайнствените си набраздени дълбини. Мелъди преглътна, но буцата в гърлото й не се махаше. Никой никога не й бе подарявал подобно нещо. Никога. Усети леко парене в очите и започна да мига, ужасена от мисълта да се покаже толкова уязвима.

Тя произнесе пренебрежително:

— Приятна колекция от алуминиев оксид.

— Надявах се да харесвате звездни сапфири, Мелъди.

Крукшанк преглътна отново, обърната към гривната, така че той да не може да вижда очите й. Мислеше си, че не е харесвала нищо толкова много, колкото тази гривна. Звездни сапфири от Шри Ланка, любимите й, всеки от тях уникален, създаден в глъбините на земята при невероятна температура и налягане — въплъщение на минералогията. Знаеше, че е безсрамно и откровено манипулирана, но в същото време си мислеше: Защо не? Защо да не я вземе? Не правеха ли така всички?

Тя усети ръката на Корвъс — бе сложил ръка на рамото й и го стискаше нежно. Беше като електрически шок. Опита се да сподави хлипането си, но една гореща сълза се отрони върху бузата й. Тя замига бързо-бързо, без да е в състояние да говори, благодарна, че той е зад нея и не може да види. Другата му ръка легна на свободното й рамо и започна да го стиска. Можеше да усети горещината на присъствието му с тила си. През тялото й мина еротичен заряд като мълния и тя цялата пламна.

— Мелъди, ужасно много ти благодаря за помощта. Знам колко си добра в това, което правиш. Затова поверих този образец точно на теб и на никой друг. Затова ти подарявам гривната. Това не е подкуп в същинския смисъл на думата — макар и в някаква степен да е. — Той се ухили, като галеше раменете й. — Това е израз на доверието ми в теб, Мелъди Крукшанк.

Тя кимна, все още с обърната настрани глава.

Ръцете му отново стискаха, търкаха, милваха раменете й.

— Благодаря ти, Мелъди.

— Добре — прошепна тя.

8.

Когато баща му умря, Том наследи океан от пари, но той се задоволи да си купи една товарна кола. Пикап Шеви 3100, 1957-а с тюркоазено купе и бял покрив, хромова решетка и три скорости на пода. Беше собственост на един колекционер на класически коли в Албакърк, истински фанатик, който с голяма любов бе възстановил двигателя и скоростната кутия, изработвайки частите, които не беше успял да намери и хромирайки всичко до копчетата на радиото. И като последен щрих бе претапицирал интериора с най-фината кремаво бяла кожа. Бедният човек бе починал от сърдечен удар, преди да може да се порадва на плодовете на труда си и Том си го бе набелязал от една реклама в „Спестен цент“. Беше платил на вдовицата до последното пени — петдесет и пет хилядарки — и въпреки това продължаваше да смята, че е направил изгодна сделка. Това си беше произведение на изкуството на колела.

Беше станало пладне. Том бе ходил къде ли не, беше разпитвал в „Сънсет“ и бе пребродил голяма част от пътеките около високите плата, но без никаква полза. Единственото, което научи бе, че само е минал по стъпките на полицаите от Санта Фе, които вече се бяха опитали да открият дали някой не е срещнал случайно мъжа, преди да го убият.

По всичко изглеждаше, че този човек добре е прикривал следите си.

Том бе решил да посети Бен Пийк, който живееше в Сирилос, Ню Мексико. Навремето златодобивен град, познал далеч по-добри дни, Сирилос лежеше в осеяната с тополи падина край главния път, грозд от стари кирпичени постройки и дървени сгради, пръснати по протежение на сухото корито на Галистео Крийк. Мините бяха затворени от десетилетия, но Сирилос бе избегнал статуса на призрачен град, съживен от хипитата през шейсетте, които бяха изкупили зарязаните миньорски хижи, превръщайки ги в грънчарски ателиета, кожарски магазини и работилнички за изработване на макраме. Сега бе населен от пъстра смесица стари испански фамилии, работили навремето в мините, остарели особняци и чудати ексцентрици.

Бен Пийк бе от последните и домът му го показваше. Старата, обкована с дъски къща не беше боядисвана от години. Мръсният двор, с ограда от кипнати колчета, бе натъпкан с ръждясало миньорско оборудване. В един ъгъл стоеше купчина от червени и зелени стъклени изолатори от телефонни стълбове. Отстрани на къщата се виждаше закована табелка, на която се четеше:

Том излезе от колата. Бен Пийк се беше занимавал професионално с иманярство в продължение на четирийсет години, до момента, в който едно инатливо муле му бе счупило бедрото. Той с неохота се бе установил в Сирилос с купчина вехтории и запас съмнителни истории. Въпреки ексцентричния си вид, имаше магистърска степен по геология от Минно-геоложкия институт в Колорадо. И си разбираше от работата.

Том се изкачи до изметнатата врата и почука. Миг по-късно в полумрака отзад лампата светна и се показа лице, изкривено от старите, надраскани очила; вратата се отвори с прозвънване на камбанка.

— Том Бродбент! — Пийк протегна тъмната си загрубяла ръка и стисна ръката на Том, докато костите му изпукаха. Беше висок не повече от пет стъпки, но за сметка на това бе надарен със силен, бумтящ глас. Брадата му беше пет-шест дневна, мрежа от ситни бръчици ограждаше живите му черни очи, а челото му беше толкова набръчкано, че му придаваше вид на постоянно изненадан.

— Как си, Бен?

— Ужасно, просто ужасно. Влизай.

Той направи път на Том да влезе в магазинчето му; стените бяха заети от рафтове, които направо се огъваха под тежестта на стари камъни, железни инструменти и стъклени бутилки от всякакъв размер. Всичко бе за продажба, но както изглежда не бе продадено нищо. Самите етикети, с отбелязани върху тях цени, бяха пожълтели от старост. Двамата преминаха в задната стая, която трябваше да мине за кухня и дневна. Кучетата на Пийк спяха на пода, простенвайки шумно насън. Възрастният мъж взе един очукан кафеник от печката, напълни две големи чаши и го сложи на дървената маса, след което се отпусна на един стол и покани Том да заеме другия.

— Захар? Мляко?

— Чисто.

Том го гледаше как изсипва три чаени лъжички захар в чашата си, последвани от още три, пълни със сухо мляко, после разбърква сместа до получаването на някаква мътилка. Том отпи от кафето си предпазливо. Хм, беше изненадващо добро — горещо, силно, сварено по каубойски маниер, точно както го обичаше.

— Как е Сали?

— Фантастична, както винаги.

Пийк кимна.

— Чудесна жена си взе, Том.

— Аз ли не го знам.

Пийк почука лулата си в ъгъла на камината и се зае да я пълни с „Боркъм Риф“.

— Вчера сутринта прочетох в „Ню Мексикан“, че си намерил убит човек горе в платата.

— Работата е много по-сложна от това, което се появи във вестниците. Мога ли да разчитам, че ще го запазиш за себе си?

— Разбира се.

Том му разказа историята, пропускайки онази част, в която ставаше дума за бележника.

— Да имаш представа кой може да е златотърсачът? — обърна се той накрая към възрастния човек.

Пийк изсумтя.

— Ловците на съкровища са шайка лековерни малоумници. В цялата история на Запада никой не е намирал истинско заровено имане.

— Този човек го е направил.

— Ще повярвам, когато го видя. А що се отнася до въпроса ти — не, не съм чувал тук да се навърта иманяр, макар това да не означава нищо — те са много потайни.

— Някаква идея що за съкровище може да е? Ако, разбира се, допуснем, че съществува…

Пийк измърмори:

— Аз бях златотърсач, а не ловец на съкровища. Има голяма разлика.

— Но си прекарал много време по платата.

— Двайсет и пет години.

— Чувал си истории…

Пийк запали една съчка и я поднесе към лулата си.

— Разбира се, че съм чувал.

— Разкажи ми нещо.

— Разправят, че когато това била все още испанска територия, северно от Абикию имало златна мина, наречена Ел Капитан. Знаеш ли я тази история?

— Никога не съм я чувал.

— Та, говори се значи, че добивали почти десет хиляди унции, които отливали в кюлчета, подпечатани с Лъва и Крепостта. Апачите били прогонени от местността, така че вместо да ги отнесат, те ги зазидали в една пещера, изчаквайки събитията да се уталожат. Така се случило, че един ден апачите нападнали мината. Убили всички, с изключение на един свой съучастник на име Хуан Кабрило, който отишъл в Абикию за провизии. Кабрило се върнал обратно и намерил другарите си мъртви. Отправил се към Санта Фе и довел въоръжена група, за да съберат златото. Но изминали две седмици, а проливният дъжд, който бил започнал, ставал все по-силен и наводнил всичко. Променили се всички ориентировъчни знаци. Е, намерили накрая мините, лагера и скелетите на убитите си приятели. Но така и не могли да намерят онази пещера. Хуан прекарал години в търсене — докато изчезнал горе из платата и повече никой не го видял, не го чул. Или поне така твърди историята.

— Интересно.

— Има още. През 1930-а година един приятел, Ърни Килпатрик, търсел бика си горе в един от същите тези каньони. Бил спрял близо до Инглиш Рок, южно от Еко Бедлендс. Един ден, когато слънцето залязвало, той видял скорошно свлачище на една близка скала — точно над Каньона на тиранозаврите — то разкривало нещо, което приличало на пещера. Изкачил се и влязъл вътре. Оказало се къс, тесен тунел с издълбани в стените маркери. Той ги последвал и вървял така, докато тунелът преминал в зала. Едва не умрял, когато свещта му осветила цяла стена от блокчета самородно злато, щамповани с Лъв и Крепост. Пъхнал едно в джоба си и препуснал към Абикию. Същата нощ се напил в кръчмата и като пълен глупак започнал да показва наляво и надясно кюлчето. На излизане някой го проследил и го обрал. Разбира се, тайната умряла заедно с него.

Той изплю късче тютюн.

— Всички истории за съкровища си приличат.

— Май не вярваш в тях.

— Нито дума. — Пийк се облегна назад и запали отново лулата си, след което се възнагради с няколко доволни пафкания и зачака коментар.

— Трябва да ти кажа, Бен, че говорих с онзи човек. Намерил е наистина нещо голямо.

Пийк сви рамене.

— Има ли нещо друго, което може да се мери по ценност със съкровището на Ел Капитан?

— Разбира се. Има какво ли не, в смисъл на минерали и благородни метали. Ако е бил златотърсач… А може да е бил ловец на грънци, да е копал из индианските руини. Успя ли да видиш оборудването му?

— Всичко беше натоварено на магарето му. Не забелязах нищо необичайно.

Пийк отново изсумтя.

— Ако е бил златотърсач, може да е открил уран или моли. Уран се намира понякога в горните части на формацията Чинъл, която излиза на Каньона на тиранозаврите, Каньона Хъкбей и по-ниския Хоакин. Търсих уран към края на петдесетте, ама не открих нищо. Пък и по онова време нямах нито нужното оборудване, нито гайгеров брояч и т.н.

— Спомена на два пъти Каньона на тиранозаврите.

— Дяволски големият каньон с милион притоци прекосява Еко Бедлендс и стига до високите плата. Навремето са получавали оттам добър добив на уран и моли.

— Уранът в наши дни все така ли се цени?

— Не и ако нямаш частен купувач на черния пазар. Федералните със сигурност няма да го купят — имат си достатъчно.

— Може ли да е от полза за терористите?

Пийк поклати глава.

— Съмнявам се. Ще са нужни милиард долара за обогатяване.

— Спомена „моли“. Какво представлява?

— Става въпрос за молибден. Нататък, от другата страна на Каньона на тиранозаврите, има оголвания на олигоцен трахиандезит порфирий, който са свързвали с молибдена. Открих малко молибден там, но находищата вече бяха почти изчерпани и онова, което намерих, не струваше повече от едно канче пикня. Би трябвало да има повече — там от всичко има по много.

— Защо го наричат Каньон на тиранозаврите?

— Имало е голяма базалтова интрузия точно на входа, разрушена била по такъв начин, че върхът й приличал на череп на тиранозавър рекс. Апачите не се изкачили дотам, говори се, че имало призраци. Точно там и моето муле го хванаха дяволите и ме хвърли от гърба си. Счупих си бедрената кост. Така че, ако досега не е имало призраци, значи скоро трябва да се заселят. Така и не се върнах там повече.

— Ами златото? Чувал съм, че си открил нещичко.

Бен се ухили.

— Наистина открих. Златото е проклятие за всеки, който го намери. През 86-а намерих къс планински кристал, целият пронизан от златни жилки, на дъното на Лабиринта. Продадох го на дилър на минерали за девет хиляди долара — след което изхарчих десет пъти по толкова, за да търся откъде е попаднал там. Проклетият камък все трябва да бе дошъл отнякъде, но така и не намерих основната жила. Предполагам, че се е изтърколил някак си от планината Канхилон, където има група изчерпани златни мини и стари миньорски градчета. Както казах, златото е проклятие. След този случай така и не докоснах подобно нещо. — Той се засмя и изпусна облак дим от лулата си.

— Мислиш ли, че може да е нещо друго?

— Това негово „съкровище“ може да е някоя индианска руина. Там има много руини на Анасази. Преди да понауча това-онова, копаех около някои от онези стари градове, продавах стрелите и гърнетата, които намирах там. В наши дни една хубава черно-бяла купа на Чако може да стигне до пет, десет хиляди. Да ти кажа, струва си главоболията. Освен това там е и Изгубеният град на свещениците.

— Това пък какво е?

— Том, момчето ми, тази история съм ти я разказвал.

— Не, не си.

Пийк смукна шумно от лулата си.

— През миналия век един френски свещеник на име Еузебио Бернард се изгубил някъде из Меса де лос Виехос по пътя си от Санта Фе към Чама. Докато се скитал и се опитвал да открие вярната посока, той съзрял огромно скално жилище на Анасази, голямо колкото Меса Верде, скрито в скалната ниша под него. То имало четири кули, стотици помещения, един истински изгубен град. Никой не го открил отново.

— Истинска ли е историята?

Пийк се усмихна:

— Може би не.

— А нефт или газ? Възможно ли е нашият човек да е търсил нещо такова?

— Малко съмнително. Истина е, че пустинята Чама лежи точно на края на басейна Сан Хуан, едно от най-богатите находища на природен газ в югозападната част, но за зла беда за тази игра трябва да разполагаш с цял екип геофизици, които да направят сеизмични проби. Сам човек няма никакъв шанс. — Пийк изстърга пепелта от лулата си с едно ножче, напълни я и я запали отново. — Ако е търсил фантоми, ами хубаво, тук има достатъчно. Апачите разправят, че са чували рев на тиранозавър рекс.

— Изместваме темата, Бен.

— Каза ми, че искаш истории…

Том вдигна ръка.

— Тегля чертата пред фантома динозаври.

— Предполагам, че е възможно този твой непознат иманяр да е открил съкровището Ел Капитан. Десет хиляди унции злато би струвало… — Пийк сбърчи вежди: — почти четири милиона долара. Но трябва да отчетеш и нумизматичната ценност на тези стари испански кюлчета, щамповани с Лъв и Крепост. По дяволите, можеш да вземеш най-малко двайсет, трийсет пъти повече от стойността им. Сега, като заговорихме за пари… Както и да е, ще дойдеш пак и ще ми разкажеш повече за това убийство. А аз ще ти разкажа за духа на Длорона, Ридаещата Жена.

— Договорено.

9.

В салона на първа класа на континентален полет 450 от „Ла Гуардия“ до Албакърк Мадокс „Тревата“ се протегна блажено. Отпусна кожената си седалка назад, щракна лаптопа и си наля „Пелегрино“, докато го чакаше да зареди. Интересно, помисли си той, така както се беше изтупал приличаше съвсем на останалите мъже около него, облечени в скъпи костюми и тракащи по компютърчетата си. Щеше да бъде страхотно, наистина страхотно, ако изпълнителният вицепрезидент или управляващ партньор до него можеше да види върху какво точно работи той.

Мадокс започна да подбира от купчината написани на ръка писма — неграмотни, старателни завъртулки върху евтина нискокачествена хартия с тъп молив, много от тях с мръсни петна и отпечатъци от пръсти. Към всяко бе защипана грозната моментална снимка на копелето, което бе писало. Ама че нещастници!

Той извади първото писмо, оглади гънките му върху масичката близо до компютъра и започна да чете.

Мадокс се ухили. Тоя сладур щеше да изкара остатъка от живота си в затвора, с преразглеждане или без преразглеждане. Някои хора бяха просто родени за това.

Той започна да трака по клавиатурата:

Е, сега вече звучеше много по-окуражаващо, помисли си Мадокс, като го прочете. Сладка като ментов джулеп. Той отново го прочете, изтри „мъгливи утрини“ и го запази в компютъра си. После погледна снимката, която придружаваше писмото. Ама че грозник — главата му приличаше на гюле, а очите му бяха толкова близко разположени, сякаш бяха стискани в менгеме. Можеше да го сканира и да го изпрати както си е. От опит знаеше, че външността няма значение. Това, което имаше значение беше, че Лондъл Франклин е зад решетките, а не навън. Също така това, че той предлагаше на правилната жена идеалните отношения. Жена, която щеше да му пише, да си разменят секс писъмца, да си дават обещания, да се ругаят, без да правят любов, да си говорят за бебета и сватби, за бъдещето — и нищо да не променя факта, че той е затворен, а тя е навън. Тя имаше максимален контрол. Всичко беше заради това — контрола — плюс еротичните дрънканици; това караше някои жени да си кореспондират с подобни мъже, такива, които са прекарали времето си във въоръжени обири и се перчат колко им е голям. Да-а-а. От друга страна, кой беше той, че да съди другите?

Натисна копчето и премина към следващото писмо.

Мадокс направи физиономия и смачка листа, след което го мушна в джоба на седалката пред него. Исусе Христе, той все пак въртеше служба за запознанства, не банка за сперма! Бе стартирал „Трудни времена“, докато работеше в затворническата библиотека, където имаше стар компютър IBM 486, който се използваше като каталог. Дните му в армията като артилерийски сержант го бяха научили на всичко, което му трябваше да знае за компютрите. По онова време трудно можеше да изпратиш снаряд, по-голям от 50 калибър, ако нямаш компютър. Мадокс с изненада откри, че притежава невероятен талант за компютри. За разлика от хората, тези машини бяха чисти, без миризма, покорни и не се отмятаха. Започна, като събра една десетачка от затворниците, за да пусне имената и адресите им в уебсайта, който бе направил, като молеше жените отвън да им отговорят. И неочаквано потръгна. Мадокс скоро осъзна какви големи пари може да направи, и то не от затворниците, а тъкмо от жените. Беше изумен колко много жени искаха да се запознаят с мъже в затвора. Вземаше двадесет и девет долара и деветдесет и девет цента на месец за участие в „Трудни времена“, сто деветдесет и девет долара на година, като за това се получаваше неограничен достъп до обявите — включително снимки и адреси — на повече от четиристотин настоящи затворници, извършили какво ли не — от убийство и изнасилване до отвличане, въоръжен грабеж и побой. Сега се бяха абонирали по три жени за всеки затворник, почти хиляда и двеста жени и след като си удържеше разходите, той прибираше в джоба си три бона седмично без данъци, чисти.

По интеркома се чу призив към пътниците да се приготвят за кацане и един стюард като кимаше и се усмихваше, мина и шепнешком подкани бизнесмените да изключат лаптопите си. Мадокс напъха своя под седалката и се загледа през прозореца. Кафявият пейзаж на Ню Мексико минаваше покрай тях, докато наближаваха Албакърк от изток, земята се издигаше постепенно, за да се слее със склоновете на Сендиа Маунтинс, в долната си част тъмни от дърветата, а горе — побелели от сняг. Самолетът отмина планините и вече летяха над града, накланяйки се към пистата. Мадокс имаше изглед към всичко — реката, пътищата, голямото междущатско шосе, към всички онези малки къщурки, скупчени в предпланината. Действаше му депресиращо да вижда толкова безполезни хора да живеят такъв трогателен живот в мравешките си дупки. Беше почти като да си в затвор.

Не, отпъди той сравнението. Нищо не можеше да бъде като в затвор.

Съзнанието му се върна към настоящия проблем и това го накара да изпита чувство на раздразнение. Бродбент. Този тип сигурно беше изчаквал подходящия момент някъде в Лабиринта. Стоял е и е чакал. Мадокс беше свършил цялата работа, беше очистил онзи с магарето, след което Бродбент — ни лук ял, ни лук мирисал — се появи, задигна бележника и се омете. Кучият му син, бе провалил един перфектен план.

Мадокс си пое дълбоко дъх, затвори очи, повтори наум мантрата си няколко пъти, опитвайки се да медитира. Проблемът беше сравнително прост. Ако Бродбент държеше бележника в къщата си, Мадокс щеше да го открие. Ако ли не, щеше да намери начин и да го вземе насила. Този човек представа нямаше с кого си има работа. А след като се бе забъркал до шия, едва ли щеше да се обади на ченгетата. Тази работа щеше да се уреди между тях двамата.

Той дължеше това на Корвъс; Исусе, дължеше му живота си.

Облегна се назад, когато Боинг 747 започна да се спуска и след няколко минути тежката машина целуна меко земята. Мадокс го прие като поличба.

10.

На следващата сутрин Том завари помощника си Шейн Макбрайд на площадката за разгряване, наблюдаваше един дорест кон, който се тътреше по кръга. Шейн беше ирландец от южен Бостън, който бе отишъл в Йейл, но бе усвоил западния маниер с известна отмъстителност и сега изглеждаше по̀ каубой и от местните. Той пристъпваше тежко в ботушите си, с рунтави мустаци, с нахлупена на главата вдлъбната шапка „Стетсън“, с избеляла памучна кърпа, вързана на врата и неизменната дъвка в устата. Разбираше от коне и имаше чувство за хумор, освен това работеше здраво. Според Том той беше идеалният партньор.

Шейн се обърна, свали шапката си, след което избърса челото си с ръка и присви очи:

— Как ти се струва?

Том погледна движението на коня.

— Откога се занимаваш с него?

— От десет минути.

— Остеит на краката.

Шейн поклати глава.

— Не-е-е. Тук се заблуждаваш. Сесамоидит.

— Глезенните стави не са подути. И разраняванията са твърде симетрични.

— В началната фаза и сесамоидитът може да е симетричен.

Том присви очи и загледа коня.

— Може би си прав.

— Може би ли? В случая не може да става и дума за „може би“. Току-що идва от състезание в Амарило, спечелил е седло. Сигурно изтощителните тренировки са причината.

Том спря коня, клекна и опипа глезените му. Бяха горещи. Той се изправи.

— Продължавам да твърдя, че има остеит, но допускам, че може да е остеит на краката в сесамоидната кост.

— Трябвало е да станеш адвокат.

— И в двата случая лечението е еднакво. Пълен покой, периодично поливане със студена вода, външно прилагане на DMSO, кожени възглавнички за краката.

— По-добре ми кажи нещо, което не знам.

Том го потупа по рамото.

— Ставаш много добър в това, а, Шейн?

— Ти го каза, шефе.

— Тогава ще имаш ли нещо против днес ти да водиш шоуто?

— Работата и без това върви по-добре, когато те няма.

— Стига си критикувал, де.

— Още ли търсиш момичето, чийто баща беше убит в Лабиринта?

— Нямам много късмет. Полицията не може да намери тялото.

— Нищо чудно, че не го намират. Я виж що земя е наоколо.

Том кимна.

— Ако можех да разбера какво пише в бележника му, това сигурно щеше да ми подскаже кой е.

— Възможно е.

Том бе разказал всичко на Шейн и въпреки цялата си бъбривост, помощникът му бе напълно дискретен.

— У теб ли е?

Том извади бележника от джоба си.

— Дай да го видя. — Шейн го взе и го прелисти. — Какво е това? Някакъв код?

— Да.

Той го затвори и се вгледа в корицата.

— Кръв?

Том кимна.

— Мили боже. Горкият човек… Ако ченгетата научат, че си им го измъкнал, ще те тикнат бързо-бързо в килията.

— Ще го запомня.

Том отиде зад клиниката, за да провери конете в оборите; потупваше ги, говореше им нежно, оглеждаше ги. Завърши на бюрото — прегледа сметките, колкото да установи, че някои бяха просрочени. Не ги беше платил не от липса на пари, а от чиста леност; двамата с Шейн мразеха писмената част от работата си. Той ги върна отново в кутията, без да отвори ни една от тях. Наистина се нуждаеше от счетоводител, който да се занимава с всичко това, само дето след една година на тежък труд, допълнителните разходи щяха да ги върнат „на червено“ и те да се озоват отново в критичната точка. Фактът, че имаше сто милиона долара на депозит нямаше значение. Той не беше баща си. Имаше нужда да работи за печалбата си.

Побутна листовете настрана и извади бележника. Числата сякаш му намигаха — в тях, той беше сигурен в това, беше ключът към самоличността на мъжа. И към съкровището, което бе намерил.

— Как е онзи жребец? — попита Том.

— Лекувам го, сега почива в отделението си в конюшнята. — Шейн се поколеба на вратата.

— Какво има?

— Помниш ли миналата година, когато в онзи манастир на Чама ривър имаха болна овца?

Том кимна.

— А помниш ли, че когато отидохме, разправяха за един тип, който преди това работил в ЦРУ — разчитал кодове; но в един момент изоставил всичко, за да стане монах.

— Да, имаше нещо такова.

— Защо не го намериш и не го помолиш да хвърли един поглед на този тефтер?

Том втренчи очи в Шейн:

— Знаеш ли, това е най-блестящата ти идея за цялата седмица!

11.

Мелъди Крукшанк регулира ъгъла на диамантения резец и увеличи оборотите. Беше красив и прецизен апарат — човек можеше да го познае по чистия пеещ звук, който издаваше. Тя сложи образеца в леглото за срязване и го прикрепи здраво, след което пусна ламинарната водна струя. Бълбукащият звук се издигна над воя на острието, докато водата обливаше пробата, разкривайки цветни петна в нея — жълто, червено, тъмнопурпурно. Тя направи няколко финални корекции, включи автоматичния трансмисионен скоростен лост и го пусна на режим „рязане“.

В момента, в който камъкът срещна диамантеното острие и бе прерязан наполовина, вътрешността му се разкри пред погледа. С опитни, ловки движения тя го изми и го изсуши, след което го постави в епоксидна смола върху стоманен манипулатор.

Докато чакаше смолата да се втвърди, тя се загледа в сапфирената си гривна. Беше казала на приятелите си, че е част от комплект, който бе взела изгодно от един бижутер и те й бяха повярвали. И защо да не й повярват? Можеше ли някой да допусне, че тя, Мелъди Крукшанк, технически асистент първа степен, със заплата двайсет и една хиляди долара на година, живееща в апартамент с вентилационна шахта на горно авеню „Амстердам“, без гадже и без пари, ще се разхожда нагоре-надолу с десеткаратови звездни сапфири от Шри Ланка? Знаеше много добре, че Корвъс я беше използвал — подобен мъж никога не би проявил сериозен романтичен интерес към нея. От друга страна, не беше просто случайно съвпадение, че бе поверил тази работа точно на нея. Тя беше добра, дяволски добра! Гривната беше част от хладна сделка: компенсация за вещината и дискретността й. Нямаше нищо нечестно в това.

Пробата се втвърди. Тя я върна отново върху апарата и я отряза от другата страна. След миг вече имаше тънък отрез от камъка, с дебелина около половин милиметър, идеален, без никаква пукнатина или нащърбване. Мелъди бързо разтопи смолата, пусна шлифа и отряза още дузина малки парченца, всяко предназначено за различен вид изследване. После взе едно, сложи го в епоксидна смола в друг манипулатор, включи абразивния диск, докато получи красив, прозрачен дюншлиф, малко по-дебел от човешки косъм. После го постави върху предметно стъкло и го нагласи на масичката на поляризиращия микроскоп, включи микроскопа и опря очи в окуляра.

С бързо регулиране на фокусиращите бутони пред погледа й се разкри цветна дъга, цял един кристален свят на красота. Невероятното великолепие под окуляра на поляризиращия микроскоп винаги спираше дъха й. Дори най-скучната и еднообразна скала криеше душа. Тя даде увеличение трийсет пъти и започна с ъгъл на поляризация трийсет градуса, като всяка промяна предизвикваше нов водопад от цветове в пробата. Първият тур беше чисто естетически; бе като да гледаш през прозорец със стъклописи, по-красиви от тези в Шартърската катедрала.

Когато премина на 360 градуса на поляризация, Крукшанк почувства, че сърцето й ускорява. Това бе наистина невероятен образец. След една пълна серия тя увеличи сто и двайсет пъти. Структурата беше толкова фина, толкова перфектна — направо удивителна! Сега вече можеше да разбере защо е тази секретност. Ако имаше налице повече от това нещо — а със сигурност беше така, — щеше да е свръхважно да пази тайна. Беше зашеметяващ удар, дори и за човек толкова известен като Корвъс.

Тя се дръпна от лещите, внезапно осенена от нова мисъл. Това можеше да се окаже точно средството, от което тя се нуждаеше, за да я изстреля до мечтания стол в служебната йерархия. Стига само да изиграеше картите си правилно.

12.

Манастирът „Христос в пустинята“ се намираше на двеста и четиридесет километра нагоре по Чама ривър, навътре в пустинята Чама и успоредно на огромния корпус на Меса дел Виехос, Платото на Древните, което маркираше началото на местността на високите плата. Том шофираше нагоре по пътя към манастира мъчително бавно, беше му неприятно да подлага на изтезание безценния си Шевролет по един от пътищата с най-лоша слава в Ню Мексико. Пътят бе с толкова много дупки, че изглеждаше като бомбардиран и имаше участъци от перваза, които заплашваха да разхлабят всички болтове в автомобила ти и да ти изкъртят зъбите. Говореше се, че монасите харесвали този път.

След нещо, което приличаше на пътуване до края на света, Том забеляза тухлената църковна кула, която се издигаше над хвойните и лавандулата. Постепенно пред погледа му се разкри останалата част от бенедиктинския манастир — грозд от кафяви тухлени постройки, пръснати без ред върху ивицата земя над наводняваните райони на реката, там, където Рио Галина се съединява с Рио Чама. Разправяха, че това е най-уединеният манастир в света.

Том паркира пикапа си на мръсното асфалтово каре и тръгна по пътеката към манастирския магазин. Чувстваше се неловко при мисълта как ще отиде да моли монаха за помощ. До слуха му достигна слабият звук от пеене, който се носеше от църквата, примесен с дрезгавите крясъци на ято свадливи сойки.

Магазинът беше празен, но камбанката на вратата издрънча, когато Том я отвори и от вътрешността се показа един монах.

— Здравейте — кимна Том.

— Добре дошли. — Монахът седна на високата дървена табуретка зад тезгяха. Том пристъпи, загледан в скромните продукти, предназначени за манастира: пчелен мед, изсушени цветя, ръчно копирани карти, дърворезби.

— Казвам се Том Бродбент — представи се той, като протегна ръка.

Монахът я пое. Беше висок и слаб човек, с очила с дебели стъкла.

— Радвам се да се запознаем.

Том прочисти гърлото си. Смущението му се засили.

— Ветеринарен лекар съм, миналата година лекувах една болна овца в манастира.

Монахът кимна.

— Докато бях тук, някой спомена за монах, който навремето е работил в ЦРУ.

Монахът отново кимна.

— Знаете ли кого имам предвид?

— Брат Форд.

— Явно е той. Питах се дали мога да разговарям с него.

Монахът погледна часовника си, голям спортен часовник с копчета и циферблати, които изглеждаха толкова не на място на китката на един монах, макар и Том да не знаеше по каква причина. Нали и те трябваше да са осведомени за часа.

— Минава шест. Ще отида да го доведа.

Монахът изчезна по пътеката. Пет минути по-късно Том се стресна от вида на едрата фигура на мъж, който крачеше енергично насам. Огромните му крака бяха обути в прашни сандали, в ръката си държеше дълга дървена тояга, а полите на кафявото му расо плющяха при всяка негова крачка. След миг вратата се отвори рязко и той прекрачи прага; без намек, за каквото и да е превъзходство се отправи към Том и преди Том да се усети, ръката му потъна в огромната, но изненадващо деликатна лапа.

— Брат Уайман Форд — произнесе той с определено немонашески глас.

— Том Бродбент.

Брат Форд бе поразително грозен човек с едра глава и сякаш издялано лице, нещо средно между Абрахам Линкълн и Херман Мънстър. Не изглеждаше особено религиозен, поне външно, и определено не приличаше на типичен монах с великанския си ръст, рошава брада и буйна черна коса, която се спускаше над ушите му.

Последва тишина и Том отново усети необичайността на визитата си.

— Имате ли малко време да поговорим?

— Формално погледнато, на територията на манастира сме дали обет за мълчание — каза монахът, но след миг добави: — Какво ще кажете да се поразходим?

— Чудесно.

Брат Форд излезе и пое с бърза крачка по една пътека, която се спускаше лъкатушно надолу от магазина и вървеше по речния бряг, а Том се опита да го настигне. Беше красив юнски ден, оранжевите ръбове на каньона се издигаха към синьото небе в блестящ контраст, а дебелите пухкави облаци над тях се носеха като високи бели кораби. В продължение на десет минути вървяха, без да кажат нищо. Пътеката се изкачи и завърши на върха на една скала. Брат Уайман подгъна краищата на расото си и седна на дънера на една суха хвойна.

Том седна до него и се загледа в каньона.

— Надявам се, че не съм ви откъснал от нещо важно — произнесе той, все още несигурен как да започне.

— Пропускам ужасно важно събрание в дискусионната зала. Един нов брат бе ръкоположен на вечернята. — Той се усмихна.

— Брат Форд…

Моля ви, наричайте ме Уайман.

— Питам се дали сте чули за убийството в Лабиринта преди два дни.

— Отказах се да чета вестници преди доста време.

— Знаете ли къде се намира Лабиринта?

— Знам много добре.

— Преди две нощи един ловец на съкровища беше убит там. — И Том разказа как е открил мъртвото тяло, бележника и как после тялото изчезнало.

Форд остана мълчалив известно време, загледан в реката. След това се обърна и попита:

— Е… къде е моето място тук?

Том извади бележника от джоба си.

— Не го ли предадохте на полицията?

— Бях дал обещание.

— На някое ченге?

— Не.

— Не е било особено разумно.

— Полицаят, разследващ случая, не ми вдъхва особено доверие. А и вече бях дал обещание.

Той усети върху себе си спокойните сиви очи на монаха.

— Какво мога да направя за вас?

Том протегна бележника, но монахът не направи движение да го вземе.

— Опитах всичко, което знам, за да установя самоличността на човека, за да мога да предам този бележник на дъщеря му. Нищо не се получи. Полицията няма улика и оттам ми казаха, че ще минат сигурно седмици, преди да намерят тялото. Отговорът на въпроса „кой е онзи мъж“ е скрит тук — сигурен съм. Единственият проблем е, че записът е кодиран.

Пауза. Монахът продължаваше да гледа невъзмутимо Том.

— Чух, че сте разбили доста кодирани системи за ЦРУ.

— Шифровани текстове, да.

— Е? Какво ще кажете, ще се захванете ли с това?

Форд погледна бележника, но отново не направи никакво движение към него.

— Разгледайте го — каза Том и му го подаде.

Форд се поколеба:

— Не, благодаря.

— Но защо?

— Защото избрах да не го правя.

Том усети, че го обхваща раздразнение от високопарния отговор.

— Става въпрос за добра кауза. Дъщерята на този човек вероятно няма и представа, че баща й е мъртъв. Може би се притеснява за него. Дадох обещание на умиращ човек и имам намерение да го спазя — а вие сте единственият човек, за когото знам, че може да ми помогне.

— Съжалявам, Том, но не мога да ви помогна.

— Не можете или не искате?

— Не искам.

— Да не би да се боите да се замесите заради полицията?

Иронична усмивка изкриви лицето на монаха.

— Съвсем не.

— Тогава защо?

— Дойдох тук по една причина — да избягам от точно такива неща.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид.

— След по-малко от месец имам намерение да дам обет. Да си монах не означава просто да носиш монашеско одеяние, а да приемеш нов живот. Това нещо — и той посочи към бележника — би ме хвърлило обратно в предишния ми живот.

— Предишният ви живот…?

Уайман се загледа отвъд реката, веждите му бяха свъсени, изпитото му лице изглеждаше измъчено.

— Предишният ми живот.

— Сигурно сте имали някакво трудно преживяване, за да избягате в манастир.

Уайман поклати глава.

— Смисълът на монашеството не е в това да избягаш от нещо, а в това да бягаш към нещо — към живия Господ Бог. Но да, наистина преживях нещо трудно.

— Какво се случи? Ако разбира се, нямате нищо против…

— Имам. Предполагам, че не съм привикнал към такъв род любознателност, който във външния свят минава за разговор.

Том се засегна от смъмрянето.

— Съжалявам. Не исках…

— Не се притеснявайте. Правите онова, което чувствате, че е правилно. И аз мисля, че е правилно. Само че не аз съм човекът, който ще ви помогне.

Том кимна и двамата се изправиха. Монахът изтупа праха от расото си.

— А за бележника… не мисля, че ще имате някакви особени затруднения с шифъра. Повечето шифри са като за идиоти — измислени от идиоти и дешифруеми от идиоти. Цифрите се заместват от букви. Всичко, което ви трябва, е честотна таблица на английския език.

— Какво е това?

— Списък на най-малко срещаните букви в английския. Сравнявате този списък с най-малко срещащите се цифри в шифъра.

— Изглежда твърде лесно.

— Лесно е. Обзалагам се, че ще разбиете кода за секунди.

— Благодаря.

Форд се поколеба.

— Може ли все пак да му хвърля един поглед? Може пък да съм в състояние да го разкова, както се казва.

— Сигурен ли сте, че искате да го направите?

— Няма да ме ухапе.

Том му го подаде и той започна да го разлиства. Изминаха пет дълги минути.

— Интересно, изглежда много по-сложно от заместващ шифър. — Слънцето бе слязло зад каньоните и сега обливаше клисурите в златиста светлина. От време навреме се стрелкаха лястовици, колкото да подчертаят неподвижността на пейзажа, а каменните стени отразяваха тревожните им писъци. Някъде долу се чуваше ромон на вода.

Той затвори бележника рязко.

— Ще го задържа за няколко дена. Тези цифри са твърде любопитни — има какви ли не странни матрици.

— Възнамерявате да ми помогнете?

Форд сви рамене.

— Това ще помогне на момичето да научи какво е станало с баща й.

— След всичко, което ми казахте, се чувствам малко неудобно.

Той махна с едрата си ръка.

— Понякога съм твърде краен. Няма да навреди, ако опитам. — Той присви очи срещу слънцето. — Най-добре да се връщам. — Помисли малко и добави: — В манастира няма телефон, но имаме интернет връзка чрез сателитна чиния. — Ще се свържа с вас веднага щом успея.

13.

Мадокс „Тревата“ си спомни първия път, когато мина през Абикию, яхнал откраднат „Харли“. Сега беше друг човек, в каки, с поло от Ралф Лоурен и караше „Рейндж Роувър“. Наистина си беше показал главата от ямата. Отвъд града пътят следваше реката, минаваше покрай зелени ниви с люцерна и рехави тополови горички, преди да слезе в долината. Той зави наляво по шосе 96, подкара покрай язовира и нагоре по южната страна на долината, в сянката на Пидернъл Пийк. След още няколко минути отляво се появи завоят към къщата на Бродбент; на потъмняла табелка бе написано с боя: Каньони.

Пътят бе черен. Вървеше успоредно на малка рекичка. От едната страна се виждаха няколко неголеми конеферми, четиридесет на осемдесет акра, със симпатични имена като Лос Амигос или Бъкскин Холоу. Къщата на Бродбент, бе научил той, носеше странното име Сукна Тара. Мадокс забави покрай портата, отмина я и продължи още четири-петстотин метра нататък, след което паркира колата под дебелата сянка на група дъбове. Излезе от колата и се върна малко назад, за да се увери, че роувъра не се вижда. Три часът. Бродбент би трябвало да е на работа. Беше разбрал, че има жена, Сали, която ръководи конюшня за ездитни коне. Запита се как ли изглежда.

Мадокс преметна раницата си през рамо. Помисли си, че първото нещо, което трябва да направи, е да проучи местността. Беше твърд привърженик на предварителното изследване. Ако нямаше никой в къщата, щеше да я претърси, да вземе бележника ако е там и да си излезе. Ако малката му женичка беше вътре, нещата ставаха дори още по-лесни. Още не бе срещал човек, който да не е съгласен да сътрудничи с пъхнато в устата му дуло.

Той свърна от пътя и тръгна по брега на реката. Тънка струйка вода ту просветваше, ту изчезваше между белите камъни. Наоколо не се виждаше никой. Без да се колебае той зави наляво, отмина горичката тополи и дъбовия шубрак, преди да се появи иззад оборите на Бродбент. Като се движеше бавно и предпазливо, стараейки се да не оставя отпечатъци от стъпки, той се прехвърли през тройната телена ограда с шипове и се запромъква край задната стена на обора. Приведе се зад ъгъла и разтвори с ръце храстите, за да има поглед към гърба на къщата.

Така-а-а. Ниска тухлена постройка, няколко огради за добитък, два коня, ясли, водопойно корито. До слуха му достигна силно подвикване. Оттатък оградите имаше външна арена за езда. Жената — Сали — бе намотала дълго въже за обяздване около лакътя си и яздеше коня с едно хлапе, правеха кръг след кръг.

Той приближи бинокъла към очите си и жената дойде на фокус. Тялото й се извиваше с коня напред, встрани, назад. Бризът играеше с дългата й коса и тя вдигна ръка, за да отмахне златния кичур от лицето си. Исусе, наистина беше красива.

Погледът му се насочи към хлапето. Май беше някакво бавноразвиващо се, с монголоидни черти.

Вниманието му се върна отново към къщата. Близо до задната врата имаше голям прозорец, отворен към кухнята. В града се говореше, че Бродбент бил богат — много богат. Беше чул, че е израсъл в имение, заобиколен от безценни произведения на изкуството и безчет прислужници. Баща му бил починал преди година и той наследил сто милиона долара. От вида на къщата човек никога не би допуснал това. Наоколо нищо не подсказваше за пари, нито къщата, нито оборите, конете, мръсния двор и градини, нито пък старият Форд 350, който стоеше зад отделна врата. Ако Мадокс притежаваше сто милиона, със сигурност не би живял в шибана дупка като тази.

Той пусна раницата си на земята. Извади скицник и добре подострен молив и започна да скицира плана на къщата и двора. Десет минути по-късно изпълзя зад обора, избра друг ъгъл, и скрит зад група раздърпани храсти, продължи работата си. През двойната външна врата имаше възможност да огледа непретенциозната дневна. Отвъд нея имаше покрит с плочи вътрешен двор с барбекю и няколко стола, заобиколени от лехи с билки. Ни следа от басейн или нещо подобно. Къщата изглеждаше празна. Бродбент, точно както се бе надявал, беше излязъл — безценното му Шеви 57 не се виждаше в гаража и Мадокс предположи, че той никога не би доверил другиму тази класика. Нямаше знаци за някакъв помощник в градината или конюшнята, а най-близката съседна къща се намираше на петстотин метра оттук.

Той приключи със скиците и ги огледа. Имаше три врати към къщата: задна — към кухнята, предна врата и врати, които водеха към задния двор. Ако всички врати бяха заключени — а за целите на планирането той бе предположил, че е именно така — щеше да бъде най-лесно да влезе през вратите към задния двор. Бяха стари и навремето бе отварял подобни с двойката клинове, които носеше и сега в раницата си. Щеше да му отнеме по-малко от минута.

До слуха му достигна шум от автомобил и той се приведе. Миг по-късно един товарен Мерцедес заобиколи изотзад къщата и спря. Излезе една жена и тръгна към арената, като викаше и махаше с ръце към детето върху коня. То й помаха в отговор в някакъв неразбираем израз на радост. Конят забави ход и жената на Бродбент помогна на детето да слезе. То хукна към новодошлата и я прегърна. Урокът явно бе свършил. Поговориха малко, след което майката и детето се качиха в колата и потеглиха.

Съпругата на Бродбент бе останала сама.

Той наблюдаваше през бинокъла всяко нейно движение, докато заведе коня към кола за завързване, където свали седлото му и започна да го чеше, навеждайки се към корема и краката му. Когато свърши, поведе животното към конюшнята, хвърли няколко наръча люцерна в яслата му и се насочи към къщата, изтръсквайки крачолите на панталона си. Дали имаше и друг урок? По всяка вероятност не — не и в четири следобед.

Тя мина през задния вход към кухнята, оставяйки вратата да се затръшне. След малко той я видя да преминава покрай големия прозорец, започна да си приготвя кафе.

Време беше.

Хвърли последен поглед към скицата, преди да пусне бележника в раницата, после се зае да изважда екипировката си. Първо мушна крака в зелените хирургически ботуши, сложи мрежичка върху косата си, а отгоре — шапка за къпане. Върху нея надяна найлонов чорап. Облече един дъждобран от онези, дето се изваждат от малки пликчета и струват четири долара парчето. Сложи си гумени ръкавици и взе пистолета си — Глок 29, 10-милиметров автоматик, 938-грамов, с десет патрона в пълнителя — едно наистина безупречно огнестрелно оръжие. Изтри го и го пъхна в джоба на панталона си. Най-накрая извади опаковка презервативи, измъкна два и ги напъха в джоба на ризата си.

Не трябваше да оставя никакви следи от ДНК на сцената на това местопрестъпление.

14.

Детектив лейтенант Уилър се измъкна от круизъра и изхвърли фаса на асфалта пред себе си. Настъпи го и завъртя няколко пъти носа на обувката си отгоре, след което влезе през задния вход на управлението. Прелетя през стъклената врата на отдел „Убийства“, продължи по коридора покрай унилия фикус и влезе в залата за инструктаж.

Добре бе пресметнал времето си. Всички бяха пристигнали и шумът от гласове секна в момента, в който прекрачи през прага. Уилър мразеше събранията, но в сферата на неговата дейност те бяха неизбежни. Той кимна към заместника си Хернандес и групата от още няколко души, взе си една чаша кафе с пяна от купчината, остави куфарчето на масата и седна. За миг се фокусира единствено върху кафето, отпи глътка — беше току-що сварено и силно. Отвори куфарчето си, извади купчина листи с надпис „Лабиринт“ и ги стовари върху масата достатъчно силно, за да привлече вниманието на всички.

Отвори папката, отпусна тежката си ръка върху нея и огледа присъстващите подчертано бавно.

— Всички ли сме тук?

— Така мисля — отвърна Хернандес.

Кимане, шепот.

Уилър отпи шумно от чашата и започна:

— Както знаете, дами и господа, в пустинята Чама, в Лабиринта, имахме убийство, което привлече силно медийното внимание. Сега искам да знам докъде сме и как продължаваме нататък. Ако някой от вас има някакви блестящи идеи, готов съм да ги чуя.

Той отново огледа залата.

— Предлагам първо да изслушаме доклада на медицинския инспектор. Д-р Файнингър?

Полицейският патолог, елегантна жена с посивели коси и в скъп костюм, изглеждаща съвсем не на място в опушената заседателна зала, отвори тънка кожена папка. Тя заговори, без да става, гласът й бе тих, сух и леко ироничен.

— На местопрестъплението са били открити десет и половина кварти наквасен с кръв пясък, съдържащ почти всичките пет и половина кварти кръв, които обикновено циркулират в нормалното човешко тяло. Не са намерени никакви други човешки останки. Направихме всички възможни тестове — за кръвна група, наличие на наркотици и т.н.

— И?

— Кръвната група е нулева положителна, няма следи от наркотици или алкохол, броят на белите кръвни телца изглежда нормален, белтъците на кръвния серум, инсулинът — всичко е нормално. Жертвата е бил мъж в добро здраве.

— Мъж?

— Да. Наличие на Y хромозома.

— Направихте ли ДНК анализ?

— Да.

— И?

— Пуснахме резултатите по всички бази данни, няма съответствия.

— Какво разбирате под „няма съответствия“? — прекъсна я районната прокурорка.

— Нямаме национална ДНК база данни — отвърна медицинската инспекторка търпеливо, сякаш говореше на идиот — каквато, предположи Уилър, вероятно бе районната прокурорка. — Обикновено не съществува начин да се идентифицира човек по ДНК-то му, поне все още. Използва се само за сравнение. Докато не открием труп, роднина или пръски кръв върху дрехи на заподозрения, това е безполезно.

— Ясно.

Уилър сръбна отново от кафето.

— Това ли е всичко?

— Дайте ми тялото и ще ви кажа повече.

— Работим по въпроса. К-9?

Един нервен мъж с коса морковен цвят припряно извади няколко листа: Уийтли от Албакърк.

— Заведохме шест кучета на въпросното място на четвърти юни…

Уилър го прекъсна:

— Два дни по-късно, след като бе валял силен дъжд, който заля целия пясък и заличи всички следи и миризми в Лабиринта. — Той млъкна за малко, забил очи в Уийтли. — Споменах го за протокола.

— Районът е отдалечен, трудно се стига дотам. — Гласът на Уийтли се извиси една идея по-високо.

— Продължавайте.

На четвърти юни трима кучкари заедно с кучетата от отделението за проследяване К-9 в Албакърк попаднаха на следа… — Той вдигна поглед. — Нося папки, в случай че искате да…

— Просто докладвайте.

— Попаднаха на възможна следа в района на местопрестъпление. Последваха я нагоре по каньона към ръба на Меса дел Виехос, където почвата е недостатъчна, за да задържи добре следи…

— Да не споменаваме дъжда.

Уийтли направи пауза.

— Давайте нататък.

— Кучетата не бяха в състояние да държат следата. Трите следващи опита бяха направени…

— Благодаря ви, господин Уийтли, схванахме картината. И сега?

— Пуснахме кучетата да душат за труп. Направихме мрежа, започвайки от сцената на престъпление, като използваме GPS-и, за да покрием дъното на целия каньон. Едновременно с това работим по-навътре в Лабиринта и надолу към реката. Скоро ще сме стигнали до върха.

— Което ни доведе до претърсване на реката. Джон?

— Реката не е голяма и е бавна. Изпратихме водолази да се спуснат и да огледат всички дълбоки дупки и потънали дънери по течението. Дотук — нищо, не са открили ни човек, ни останки. Стигнаха почти до езерото Абикию. Не изглежда много вероятно престъпникът да е хвърлил тялото в реката.

Уилър кимна.

— Сцената на местопрестъпление?

Беше ред на Кълхаун от Албакърк, най-добрият специалист в щата. Те поне бяха успели със събирането на криминални улики. Кълхаун, за разлика от екипа К-9, си беше направил труда да си вдигне задника и да отиде на място още на разсъмване.

— Направихме пълно изследване на частици и влакна, което беше истинско изпитание, лейтенант, при положение че разполагаме фактически с малко мръсен пясък. Взехме всичко, което изглеждаше неестествено в обсег от стотина стъпки от мястото на убийството. Проучихме основно още един район, на двеста метра североизточно, където по всяка вероятност е стояло магарето — и намерихме тор от него. Огледахме и трета позиция, горе на скалите.

— Трета позиция?

— Ще обясня веднага, лейтенант. Убиецът е прикрил всичко много добре, изтрил е отпечатъците си, но ние намерихме достатъчно количество косми, изкуствени влакна, изсъхнали остатъци от храна. Два патрона М-855.

— За това говорим. — Уилър бе чул за патроните, но не знаеше какви са резултатите.

— Става въпрос за стандартни патрони, използвани от НАТО — 5,56 мм., с метално покритие, сърцевина от оловна сплав със стоманена ризница. Веднага се познават по зелените връхчета. Нашият стрелец по всяка вероятност е използвал M-l6 или подобен военен вид оръжие за атака.

— Би могло да е бивше военно.

— Не е задължително. Има много ентусиасти, които също харесват тези оръжия. — Той погледна в бележките си. — Един куршум се е забил в земята; открихме входящото отверстие — точно оттам ни хрумна идеята за ъгъла на стрелба. Убиецът е стрелял отгоре, трийсет и пет градуса спрямо хоризонта. Оттук успяхме да изчислим мястото, на което е стоял: подходящо за засада място върху ръба на скалата. Това е третата позиция, за която питахте. Намерихме няколко отпечатъка от ботуши, няколко памучни влакна, които може да са от памучна кърпа или тънка риза. Никакви гилзи. Дяволски много време загубихме, докато стигнем до превъзходно избраната му позиция. Нашият човек е познавал добре района и трябва да е планирал убийството от доста време преди това.

— Може да е местен.

— Или някой, който го е наблюдавал много внимателно.

— Косми?

— Нито един на третото място.

— А вторият куршум?

— Деформирал се е при преминаването през жертвата. По него има следи от кръв, която съвпада с кръвта в пясъка.

— Нещо друго?

— Вълнени и памучни влакна на мястото на убийството — все още ги анализираме — както и един човешки косъм с корен. Златистокестеняв, кавказки тип.

— От убиеца?

— Би могъл да е от всекиго: от жертвата, от убиеца или от някое от вашите ченгета. Дори от мен. — Той се ухили и прокара ръка през оредялата си коса. — Няма да е за пръв път. Вземаме ДНК от него, ще проверим дали съвпада с кръвта. Може да се наложи да вземем по някой косъм от момчетата ви, за целите на елиминирането.

— А Бродбент, човекът, който намери тялото? Той е със светлокестенява, права коса.

— Може да вземем и от него.

Уилър благодари на Кълхаун и се обърна към заместника си:

— Хернандес?

— Проверих разказа на Бродбент. Оказа се, че обикаля често района на високите плата.

— И какво е правил в Лабиринта? — попита Уилър.

— Казва, че е минавал за по-напряко по каньона Хоакин.

— Май не е било много по-напряко.

— Обичал да язди. Харесвал района.

Уилър изсумтя.

— Мислех, че е ветеринар. Предполага се, че ветеринарите са заети хора.

— Има помощник, казва се Шейн Макбрайд.

Уилър отново изсумтя. Той не хареса Бродбент от самото начало и имаше чувството, че този човек крие нещо от него. Беше твърде странно, за да повярва, че се е случил точно там, когато онзи нещастник е бил застрелян.

— Хернандес, искам да поразпиташ наоколо дали Бродбент е проявявал интерес към района — проучвания, разкопки, неща от този род.

— Да, сър.

— Вие май го подозирате? — попита медицинската инспекторка.

— Той е, както вие бихте казали — „обект на интерес“.

Последва кикот.

— Да, така е — кимна жената.

Уилър изсумтя. Нищо чудно, че не можеха да осъдят никого в наши дни — с такива типове като медицинските инспектори… Той огледа присъстващите.

— Някоя блестяща идея?

Кълхаун се обади:

— Излиза малко от моята сфера, но съм любопитен — има ли постоянно вода в тези каньони?

— Не знам. Защо?

— Би било страхотно място за отглеждане на марихуана.

— Взема се под внимание. Хернандес?

— Ще разгледам околността, лейтенант.

15.

Мадокс „Тревата“ тъкмо се бе изправил от прикритието си в храстите, когато чу звук откъм къщата — рязко иззвъняване на телефон.

Той пъргаво се приведе надолу и приближи бинокъла към очите си. Жената бе станала от масата и отиваше към телефона в дневната; след миг изчезна зад ъгъла. Той почака. Сигурно бе вдигнала слушалката и говореше.

От ъгъла на къщата той можеше да види откъде влизат телефонните кабели. Отхвърли идеята да ги среже, защото много къщи напоследък имаха частни алармени системи, които уведомяваха фирмата отвън, когато телефонната линия прекъснеше. Той изруга наум; не можеше да се добере до нея, докато тя не оставеше проклетия телефон. Изчака да минат пет минути… Десет. От чорапа главата го засърбя, а ръцете му под латексовите ръкавици бяха станали горещи и лепкави. Тя се появи след миг в дневната с чаша кафе в ръката и безжичен телефон в другата, като кимаше и говореше нещо в слушалката. Усети надигащо се нетърпение, затова притвори очи и започна да повтаря мантрата си — но без никакъв ефект. Беше вече твърде възбуден.

Стисна здраво Глока. Неприятната миризма на гума го удари в ноздрите и той побърза да насочи вниманието си отново към отсрещния прозорец. Сега тя се разхождаше из стаята, продължаваше да говори и да се смее, русата й коса се полюшваше на гърба. Пресегна се и взе една четка, след което започна да разресва златистите вълни, наклонила глава на една страна. Имаше чувството, че чува пукането на статичното електричество при всяко нейно движение всеки път, когато минеше покрай прозореца. Ето, сега премести слушалката към другото си ухо и влезе в кухнята. От мястото, на което бе застанал, не можеше да я види, но се надяваше, че е свършила телефонния разговор и излезе прав: тя се появи отново в полезрението му без телефон, отиде в коридора и изчезна отново — както изглежда, в банята.

Сега.

Той се надигна, притича през поляната към задния двор, изравнявайки се с къщата. Извади дълъг, гъвкав клин от джоба си и го пъхна между вратата и рамката. В момента не виждаше какво става в къщата, но щеше да е вътре за по-малко от шейсет секунди, преди да е излязла от тоалетната. Когато се появеше, щеше да я хване.

Клинът се спусна, но попадна на резето и той натисна силно надолу. Чу се изщракване и той хвана бравата, готов да я отвори.

Внезапно се спря. Чу тръшване на врата. Кухненската врата към задния двор. Последваха стъпки по чакълестата алея, които се отдалечиха към ъгъла. Приведе се, свит за храстите и през завесата от листа я видя да крачи към гаража, подрънквайки с ключовете. Миг по-късно се чу шум от двигател и колата излезе, спусна се бавно по алеята и мина през портата, оставяйки облаци прах.

Мадокс усети, че го изпълва безсилна ярост, смесица от отчаяние, разочарование и гняв. Кучката и не подозираше какъв късмет е извадила! И сега той трябваше да претърси къщата без нейна помощ.

Изчака още няколко минути, докато прахът се разнесе, изправи се и отвори задната врата. Пое си дълбоко дъх, преброи до три и влезе, като затвори тихо след себе си. Къщата беше хладна и миришеше на рози. Остана неподвижен известно време, заслушан в биенето на сърцето си, и когато реши, че е готов, пристъпи напред.

Започна от кухнята, работеше бързо и методично. Преди да вземе нещо, отбелязваше къде стои и после го връщаше на същото място. Ако се окажеше, че бележникът не е в къщата, щеше да бъде грешка да събужда тревогите им. Но ако беше тук, той щеше да го открие.

16.

Д-р Айън Корвъс се приближи към единствения прозорец на офиса си, обърнат към Сентръл Парк. Можеше да види езерото, блестяща метална повърхност, отразяваща следобедната слънчева светлина. Докато гледаше, една гребна лодка прекоси водата — баща и син, излезли на разходка, всеки с по едно весло. Веслата се потапяха, загребваха и оттласкваха лодката едва забележимо напред. Момчето изглежда изпитваше затруднения, защото накрая пусна греблото, скочи във водата и заплува напред. Мъжът се изправи и започна да ръкомаха възмутено. Дотук не идваше и звук, всичко сякаш се случваше в пълна тишина, като в пантомима.

Баща и син. Корвъс усети, че му прилошава. Малката очарователна сценка му напомни за собствения му баща, работещ по онова време в Британския музей, един от най-известните биолози в Англия. По онова време баща му беше трийсет и пет годишен, сегашната възраст на Корвъс, но вече член на Кралското Общество, награден с ордена „Крипен“. Корвъс усети как го изпълва старият гняв, когато си представи мустакатото лице на баща си, бузите му с изпъкнали вени, военния маниер и изпъстрената му със старчески петна ръка, постояло стискаща чаша с уиски. Сякаш още чуваше саркастичния му глас. Старото копеле бе пукнало преди десет години, повалено от удар като умряла скумрия с пръснати наоколо кубчета лед по дебелия килим в градската им къща в Уилтън Кресчън, Лондон. Разбира се, Корвъс наследи куп пари, но нито това, нито името му бяха помогнали да започне работа в Британския музей, единственото място, където винаги бе искал да работи.

Сега беше на трийсет и пет и все още помощник-куратор в отдела по палеонтология, смирено очаквайки пожизнената професорска степен. Без нея той бе само полуучен, всъщност, получовешко същество. Помощник-куратор. Почти усещаше миризмата на поражение, която излъчваше това словосъчетание. Корвъс така и не си бе намерил място в американската академична перпетуум-мобиле; той беше черната овца в стадото. Знаеше, че е с тежък характер, саркастичен и нетърпелив. Не играеше игрите им. Кандидатурата му бе обсъдена преди три години, но решението се отложи; палеонтологичната му изследователска експедиция до долината Тунг Нор в Синян не бе дала плодове. През изминалите три години тича като муха без глава, и разбира се — без резултат. До този момент.

Той погледна часовника си. Беше време за проклетата среща.

Офисът на д-р У. Къшман Пийл, президент на музея, се намираше в югозападната кула на сградата и това осигуряваше широк изглед към Мюзиъм Парк и неокласическата фасада на Нюйоркското историческо дружество. Секретарката на Пийл въведе Корвъс вътре и съобщи името му с тих глас. Защо ставаше така, запита се Корвъс, докато стоеше пред августейшата особа с приятна усмивка, замръзнала на физиономията си, че човек винаги започва да шепне в присъствието на крале или кретени.

Пийл излезе иззад бюрото си и го поздрави със здраво, мъжко ръкостискане, докато с другата си ръка го потупваше по рамото; после го настани да седне в античен стол „Шейкър“ пред мраморна камина — за разлика от онази, в собствения му офис, тази работеше. Едва когато се увери, че Корвъс се е настанил удобно, Пийл седна, демонстрирайки старовремска учтивост. С побелялата си лъвска грива, причесана назад, костюм в графитен цвят и старомоден маниер на разговор, Пийл изглеждаше така, сякаш се бе родил музеен директор. Беше шоу, Корвъс знаеше това много добре: под светската външност се криеше мъж с изтънчеността и чувствителността на копой.

— Айън, как си? — Пийк се облегна в креслото и направи колибка с пръстите си.

— Много добре, благодаря, Къшман — отговори той и подръпна гънката на панталона си, докато кръстосваше крака.

— Добре, добре. Мога ли да ти предложа нещо? Вода? Кафе? Шери?

— Не, благодаря.

— Лично аз бих пийнал малко шери в пет следобед. Това е единственият ми порок.

Да бе. Пийл имаше съпруга с трийсет години по-млада от него, която го правеше на глупак с един млад куратор по археология, и докато това да се правиш на изкуфял дъртак не беше точно порок, то да се ожениш за жена, която би могла да ти е дъщеря, беше.

Секретарката донесе сребърен поднос с малка кристална чаша, в която искреше кехлибарена течност. Пийл я пое и отпи придирчиво.

— „Греъм’с“, реколта 61-а. Същински божествен еликсир.

Корвъс търпеливо чакаше, без да изтрива приятното си изражение.

Пийл остави чашата.

— Не искам да го увъртам, Айън. Както знаеш, отново се разглежда кандидатурата ти. Отделът започва обсъждания от първи следващия месец. Всички знаем процедурата.

— Естествено.

— Сам разбираш, че случаят е: сега или никога. Отделът изпрати препоръка до мен. Фактически аз имам последната дума, въпреки че през десетгодишната си работа като президент на музея нито веднъж не съм заставал срещу решенията, на който и да е отдел и не възнамерявам да го правя и сега. Не знам какво възнамерява отделът в твоя случай. Не съм говорил с тях за това. Но ми се иска да ти дам един съвет.

— Съвет от вас, Къшман, е винаги добре дошъл.

— Ние сме музей, не сме университет. Имаме късмет, че не сме обременени с преподаване на сбирщина студенти. Посветили сме се сто процента на изследвания и публикации. Така че няма оправдания за слаби статии.

Той направи пауза, вдигна леко едната си вежда, сякаш да подчертае думите си, което бе — както обикновено — колкото изтънчено, толкова и нетактично.

Пийл взе един лист от бюрото си.

— Това е списъкът с публикациите ти. Тук си от девет години, а аз преброявам единадесет статии. Грубо — по една годишно.

— Брои се качеството, не количеството.

— Не работя в твоята сфера, аз съм ентомолог, така че ми прости, че не коментирам качеството. Не се съмнявам, че статиите ти са добри. Никой не поставя под въпрос висотата на работата ти, всички знаем, че е било просто лош късмет, че експедицията до Синян не е излязла успешна. Но единадесет? Имаме куратори, които публикуват по единадесет статии на година.

— Всеки може да изфабрикува статия. Публикуване заради самото публикуване. Предпочитам да изчакам, докато имам какво да кажа.

— Хайде, Айън, знаеш, че не е истина. Да, допускам, че има и нещо от рода на „публикувай-или-умри“, но ние сме Природонаучен музей и повечето от нещата ни са на световно равнище. Но аз се отклоних. Измина цяла година, откак не си публикувал нищо. Причината да те извикам тук е предположението ми, че работиш върху нещо важно.

Веждите му излетяха нагоре, давайки да се разбере, че това е въпрос.

Корвъс се размърда и смени положението на краката си. Чувстваше как мускулите около устата му се напрягат от усилието да се усмихне. Унижението бе почти непоносимо.

— В този момент аз работя върху наистина важен проект.

— Мога ли да попитам върху какво точно?

— Точно сега нещата са в твърде деликатен момент на преход, но след седмица-две ще съм в състояние да представя работата си пред вас и изборната комисия. Това ще е най-удовлетворителният отговор.

Пийл го гледа известно време, след което се усмихна.

— Великолепно, Айън. Истината е, че според мен ти си прекрасно допълнение към музея; разбира се, видното ти име, което се асоциира с прочутия ти баща, е също така важно за нас. Задавам тези въпроси единствено, за да съм в курса на нещата и за да мога да ти дам съвет. Вземаме присърце, когато наш куратор не успее да получи постоянната професорска степен. Гледаме на това по-скоро като на наш провал. — Пийл се изправи с широка усмивка и протегна ръка. — Късмет!

Корвъс напусна офиса му и тръгна по дългия коридор, спускайки се пет етажа по-надолу. Бе до такава степен изпълнен с тиха ярост, че едва дишаше. Но запази усмивката си, като кимаше наляво и надясно и промърморваше по някой поздрав към колегите, които му се изпречваха на излизане от музея в края на работния ден; стадото, което се връща към бетонните килии на фермите в безличните американски покрайнини в Кънектикът, Ню Джърси и Лонг Айлънд.

17.

В измазаната с вар стая зад сакристията на манастира „Христос в пустинята“ имаше само четири неща: корав дървен стол, груба маса, разпятие и лаптоп с принтер, захранвани с ток от слънчева батерия. Уайман Форд седеше пред компютъра, изтръпнал в очакване. Току-що бе завършил прехвърлянето на две криптоанализиращи програми и бе на път да разбие кода, който старателно бе набрал, преписвайки нищо незначещите на пръв поглед цифри от бележника на мъртвия мъж. Вече знаеше, че не става въпрос за обикновен шифър; не се бе поддал на никой от неговите обичайни трикове.

Бе нещо наистина специално.

Той вдигна пръст и се загледа в екрана. Първата програма беше пусната и вървеше.

Не беше точно дешифрираща програма, а по-скоро матрично — аналитичен софтуер, който гледаше кода и даваше определение, базирано на множество матрици, към какъв клас шифри принадлежи въпросният — заместващ, разместващ, терминологичен или полиалфабетичен. Беше определил, че не е базиран на разлагането на големи прости числа.

Бе въпрос на пет минути програмата да избибипка, индикирайки, че първият анализ е завършен. Форд се сепна, когато резултатът се появи:

Той спусна поглед по матричните резултати, числените честотни таблици, вероятностните задания. Не забеляза произволно групиране на цифри — програмата беше открила всички видове матрици и отклонения от случайността. Това доказваше, че числата съдържат информация. Но каква точно информация и как да я декодира?

Далеч от обезкуражаването, Форд усети лек трепет. Колкото по-сложен е шифърът, толкова по-интересно е посланието. Той пусна следващата програма в модула, честотен анализ на едноцифрени, двуцифрени и трицифрени числа, които се съпоставят с честотна таблица на разпространени езици. Но и тук провал: излезе, че няма корелация между цифрите и английския език и цифрите и някакви други от известните езици.

Форд погледна часовника си. Беше пропуснал молитвата от третия час. Занимаваше се с това от пет часа.

По дяволите.

Той отново насочи вниманието си към екрана на компютъра. Фактът, че всяко число се състоеше от осем цифри — байт — насочваше към компютърно базиран шифър. Въпреки това бе написан с молив в омърлян бележник, като че ли насред нищото, без всякакъв достъп на компютър в близост. И като връх на всичко той вече бе опитал да сведе осемцифрените числа в бинарни, шестнадесетични и ASCII2, и да ги пусне през декодиращите програми, но все така без успех.

Ставаше интересно.

Форд въздъхна, взе бележника и го разлисти. Беше стар, кожената подвързия бе изтрита и прокъсана и между омачканите страниците имаше пясък. Миришеше едва доловимо на дим от дърва. Числата бяха написани с подострен молив чисто и отчетливо, в добре оформени редове и колонки, очертавайки своеобразна решетка. Спокойният; уравновесен почерк го наведе на мисълта, че целият дневник е писан по едно и също време. И върху всичките шестдесет страници, изпълнени с числа, нямаше ни едно изтриване с гума или грешка. Без всякакво съмнение числата бяха преписани.

Той затвори бележника и го обърна отзад. Там се виждаше петно, което все още леко лепнеше и той осъзна, че беше от кръв. Потръпна и бързо го затвори. Кръвта внезапно му напомни, че това не беше игра, че имаше убит човек и че този дневник по всяка вероятност съдържаше маршрутите към съкровището.

Уайман Форд се запита в какво ли се забъркваше.

Изведнъж усети нечие присъствие зад себе си и се обърна. Беше абатът, държеше ръцете си на гърба, лека усмивка играеше по лицето му, живите му черни очи го гледаха.

— Липсвахте ни, Брат Уайман.

Уайман се изправи.

— Съжалявам, Отче.

Погледът на абата се плъзна по цифрите върху екрана.

— Това, което правите, сигурно е важно.

Уайман не каза нищо. Не беше сигурен, че е важно в смисъла, който влагаше абатът. Усети, че се засрамва. Това бе точно онзи вид работа, която го бе довела до неприятности в реалния живот, натрапчивото вторачване върху един проблем, което води до изключването на всичко останало. След смъртта на Джули никога нямаше да може да си прости за всичките онези пъти, когато беше работил до късно, вместо да разговаря с нея, да вечерят заедно, да правят любов.

Можеше да усети напрегнатия поглед на абата върху себе си, но не бе в състояние да вдигне очи и да срещне неговите.

— Ora et Labora. Молитва и Работа — каза абатът, а в благия му глас се промъкна едва доловима остра нотка. — Двете са противоположни. Молитвата е начин да слушаш Бога, а работата — начин да говориш с Бога. Монашеският живот се мъчи да открие баланса между тях.

— Разбирам, Отче. — Уайман усети, че се изчервява. Абатът винаги го изненадваше с простата си мъдрост.

Възрастният мъж сложи ръка върху рамото му.

— Радвам се да го чуя. — След което се обърна и излезе.

Уайман чукна клавиша да запази резултатите дотук, качи ги на един диск и изключи системата. Пъхна бележника и диска в джоба си и се върна в килията си; там побърза да сложи всичко в чекмеджето на масичката, която стоеше отстрани до леглото му. Запита се: дали наистина бе извадил духа от бутилката? За това ли ставаше дума?

Той наведе глава и започна да се моли.

18.

Том Бродбент гледаше как детектив лейтенант Уилър крачи напред-назад из дневната му, бавните, тежки стъпки на полицая издаваха някаква безочливост. Детективът беше облечен в карирано спортно сако, сиви панталони и синя риза без вратовръзка; ръцете му бяха къси с кокалести, осеяни с вени китки, които се полюляваха при всяка негова крачка. Беше някъде между четиридесет и пет и петдесет и осемгодишен, с тясно лице, подобен на острие нос и хлътнали черни очи със зачервени ръбове. Бе лице на човек, страдащ от безсъние.

Зад него с разтворен бележник в ръката стоеше вярното му куче Хернандес, мек, закръглен и неизменно любезен. Бяха дошли заедно с една сивокоса жена, която се представи като д-р Файнингър, медицински инспектор.

Сали седеше на дивана до него.

— На местопрестъплението е открит човешки косъм — каза Уилър и се обърна меко на пети. — Д-р Файнингър иска да разбере дали е от убиеца, но за да направи това се налага да елиминира всички други, които са били на онова място.

— Разбирам.

Том почувства, че черните очи на лейтенанта го гледат настойчиво.

— Ако не възразявате, моля, подпишете тук.

Том подписа бланката за разрешение.

Файнингър се приближи с малка черна чанта.

— Мога ли да ви помоля да седнете?

— Не подозирах, че ще бъде толкова опасно — каза Том и се опита да се усмихне.

— Ще ги отскубна с корените — долетя отсеченият отговор.

Том седна и със Сали размениха погледи. Беше сигурен, че в тази визита има нещо повече от просто вземане на косми. Той гледаше как медицинската инспекторка вади от черната си чанта две малки епруветки и няколко самозалепващи се етикета.

— Междувременно — обади се Уилър, — има няколко въпроса, които искам да изясним. Нещо против?

Почва се, помисли си Том.

— Необходим ли ми е адвокат?

— Ваше право е.

— Заподозрян ли съм?

— Не.

Том махна с ръка.

— Адвокатите са скъпи. Давайте.

— Казахте, че сте яздили покрай Чама в нощта на убийството.

— Точно така.

Том усети пръстите на лекарката да ровят из косата му с дълга пинсета.

— Казахте, че сте взели по-прекия път към каньона Хоакин.

— Всъщност не е по-пряк.

— Точно това си мислех и аз. Защо минахте оттам?

— Както казах преди, обичам да яздя.

Тишина. Чу се скърцане от химикалката на Хернандес върху хартията, после обръщане на листи. Медицинската инспекторка отскубна един, два, три косъма.

— Готово — обяви тя с равен глас.

— Колко километра сте изминали през онази нощ? — попита Уилър.

— Петнайсет, двайсет.

— И колко време отнема?

— Три до четири часа.

— Значи решихте да вземете по-прекия път, който всъщност е дълъг, по залез-слънце, когато е трябвало да яздите най-малко три часа в тъмното?

— Беше пълнолуние и го бях планирал така. Исках да яздя до вкъщи на лунна светлина — това беше целият смисъл.

— И съпругата ви няма нищо против да закъснявате?

— Не, съпругата му няма нищо против да закъснява — отвърна Сали.

Уилър продължи, без да променя безизразния си тон.

— Значи щом чухте изстрелите тръгнахте да проверявате?

— Това не го ли минахме вече, детектив?

Уилър не се впечатли.

— Казахте, че сте намерили мъж, умиращ. Приложили сте му сърдечен масаж, което обяснява откъде се е взела кръвта по дрехите ви.

— Да.

— И той е говорил с вас, казал ви е да намерите дъщеря му Роби… така ли се казваше? — и да й кажете какво е открил той. Но е умрял, преди да успее да каже какво всъщност е открил. Правилно ли съм запомнил?

— Всичко това вече го говорихме. — Том не беше казал, а и нямаше намерение да казва, че иманярят е имал бележник или че е споменал за някакво съкровище. Нямаше доверие в способността на полицията да пази тайна, а новината за съкровище можеше да предизвика паническо бягство.

— Даде ли ви нещо?

— Не. — Том преглътна. Бе изненадан от това колко неприятно му е да излъже.

След миг Уилър изсумтя и погледна надолу.

— Прекарвали сте доста време да яздите из високите плата, така ли е?

— Точно така.

— Търсили сте нещо или…?

— Да.

Уилър рязко вдигна очи.

— Какво?

— Мир и спокойствие.

— Къде точно ходехте?

— Навсякъде — Лабиринта, горе по Меса де лос Виехос, Инглиш Рокс, Ла Кучила… понякога чак до Еко Бедлендс, ако екскурзията трае цяла нощ.

Уилър се обърна към Сали.

— Вие придружавате ли го?

— Понякога.

— Казаха ми, че вчера следобед сте ходил горе в манастира „Христос в пустинята“.

Том се изправи.

— Кой ви каза? Да не би да сте ме следили?

— Спокойно, господин Бродбент. Карате един доста характерен товарен автомобил и трябва да ви напомня, че по-голямата част от този път се вижда от върха на Меса де лос Виехос, където моите хора претърсват. Така че: ходили ли сте в манастира?

— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос?

— Не. Но ако не го сторите, ще ви изпратя призовка и ще ви се наложи да си наемете адвокат, за какъвто говорихме преди малко; тогава ще бъдете разпитан под клетва в полицейското управление.

— Това заплаха ли е?

— Просто излагане на фактите, господин Бродбент.

— Том — обади се Сали, — успокой се.

Том преглътна.

— Да, бях в манастира.

— За какво?

Той се поколеба.

— За да се видя с един свой приятел.

— Име?

— Брат Уайман Форд.

Скръц, скръц, не спираше химикалката. Докато пишеше, Уилър всмукна въздух през зъби.

— Този брат Форд е монах?

— Послушник.

— За какво трябваше да се виждате с него?

— Питах се дали е чул нещо, свързано с убийството в Лабиринта. — Почувства се отново ужасно заради лъжата. Започна да осъзнава, че може би другите бяха прави за това, че не е трябвало изобщо да задържа бележника. Но беше дал проклетото обещание!

— И той беше ли чул нещо?

— Не.

— Съвсем нищо?

— Съвсем нищо. Дори не знаеше за него. Не четял вестници. — Ако ченгетата отидеха да се срещнат с Форд, дали той би могъл да ги излъже за бележника? Не му изглеждаше вероятно — в края на краищата той беше монах.

Уилър се изправи.

— Ще останете ли тук известно време? В случай че се наложи да говорим отново.

— Нямам никакви планове за излизане в момента.

Уилър отново кимна и погледна Сали.

— Съжалявам, мадам, че ви прекъснах.

— Не съм ви „мадам“ — отвърна остро тя.

— Не исках да ви обиждам, госпожо Бродбент. — Той се обърна към медицинската инспекторка: — Взехте ли каквото трябваше?

— Да.

Те се насочиха към вратата. Докато излизаха от стаята, Уилър спря и черните му очи се заковаха в Том.

— Да се лъже полицейски служител е възпрепятстване на правосъдието — углавно престъпление.

— Наясно съм.

Уилър се обърна и излезе. Том ги изчака да се качат в колата, после се върна вътре и затвори вратата. Сали беше в дневната, седеше скръстила ръце пред гърдите си.

— Том…

— Не го казвай.

— Ще го кажа. Затъваш в подвижни пясъци. Трябва да им дадеш бележника.

— Вече е твърде късно.

— Не, не е. Можеш да обясниш. Ще те разберат.

— Ще разберат на куково лято! И колко пъти още да го повтарям? Дадох обещание.

Тя въздъхна и отпусна ръце в скута си.

— Том, защо си такъв инат?

— А ти не си, така ли?

Сали се отпусна на дивана до него.

— Невъзможен си.

Той обви ръка около нея.

— Съжалявам, но щеше ли да ме харесваш, ако бях друг?

— Предполагам, че не. — Тя въздъхна отново. — И като връх на всичко, когато се прибрах този следобед, имах чувството, че някой е влизал в къщата.

— Как така? — разтревожи се Том.

— Не знам. Нищо не беше откраднато или преместено. Просто някакво противно усещане — имах чувството, че подушвам чужда пот.

— Сигурна ли си?

— Не.

— Трябва да съобщим.

— Том, само ако го споменеш, Уилър ще ти се нахвърли. Както и да е, изобщо не съм сигурна — беше само чувство.

Том помисли известно време.

— Сали, това е сериозно. Вече знаем, че заради съкровището има убит човек. Ще се чувствам по-добре, ако извадиш онзи „Смит & Уесън“, да е винаги у теб.

— Не бих отишла толкова далеч, Том. Ще се чувствам глупаво да се разхождам насам-натам с оръжие.

— Разсмиваш ме. Ти си една фурия с оръжие — доказа го в Хондурас.

Сали стана, отвори чекмеджето под телефона, извади ключ и отиде да отключи един шкаф в кабинета. Няколко минути по-късно се върна с оръжието и кутия с трийсет и осемкалиброви патрони. Отвори цилиндъра, пъхна в патронника пет патрона, затвори го с изщракване и го пъхна в предния джоб на дънките си.

— Сега доволен ли си?

19.

Джимсън Мадокс подаде ключовете на колата и една пет доларова банкнота на пъпчивия прислужник на тротоара и влезе във фоайето на хотел „Елдорадо“, издавайки приятно скърцане с новите си обувки от змийска кожа. Той спря да се огледа и подръпна леко сакото си. От едната страна на огромното помещение имаше камина с горящ огън, а от другата един възрастен мъж седеше пред голямо пиано и свиреше „Мисти“. В дъното се виждаше бар от светло дърво.

Той се отправи с бавна, флегматична походка към бара, окачи чантата с лаптопа на гърба на стола и побърза да седне.

— Кафе. Черно.

Барманът кимна и се върна с чаша и купа солени фъстъци.

Той отпи глътка.

— Да кажем, че е малко изветряло. Мислите ли, че можете да сварите прясно?

— Разбира се, сър. Моите извинения. — Барманът чевръсто взе чашата и изчезна отзад.

Мадокс загреба от фъстъците и ги пусна в устата си, докато погледът му следеше хората, които влизаха и излизаха. Всички те изглеждаха като него, облечени в поло и спортни сака, в меки джинси от рипсено кадифе или в най-лошия случай — в памучни панталони, хора, които живеят живота си почтено и добродетелно, с две коли в гаража, с по няколко деца, разчитайки на месечните корпоративни чекове. Той се облегна назад, сложи още няколко ядки в устата си и ги сдъвка. Интересно колко привлекателни жени на средна възраст — като онази, която в момента пресичаше фоайето със светлокафявия панталон, пуловер и перли и с малката черна чантичка — си фантазираха тайно за татуираните, изпълнени с животинска сила типове, които излежаваха присъди за изнасилване, убийство или побой. Това го подсети, че тази вечер го чака доста работа — да пренапише писмата на най-малко още двайсет нови затворника и да ги изпрати. Някои от тях бяха толкова неграмотни, че трябваше да ги съчинява наново. Но нямаше значение: вноските се получаваха, а желаещите да си кореспондират със затворници се увеличаваха с всеки изминал ден. Това бяха най-лесните пари в живота му и онова, което го изумяваше беше, че всичко си е законно — всички плащаха с кредитни карти през интернет компания; тя си вземаше процента и останалото изпращаше в неговата банкова сметка.

Ако бе знаел колко лесно се правят пари по честен начин, би могъл да си спести толкова неприятности.

Той си взе още няколко фъстъка и избута купата настрани с мисълта, че трябва да внимава за обиколката на талията си, когато барманът се върна с прясното кафе.

— Съжалявам, че се забавих и още веднъж се извинявам.

— Няма проблем. — Той отпи от кафето — съвсем прясно. — Благодаря.

— Винаги сте добре дошъл, сър.

Мадокс „Тревата“ насочи мислите си към сегашната си задача. Бележникът не беше в къщата. Това означаваше, че Бродбент или го носи със себе си, или го е скрил някъде, може би в трезор. Каквото и да беше, Мадокс знаеше, че сега не може да го вземе чрез кражба. Усети раздразнение. При всички положения този човек беше замесен по един или друг начин. Може би като конкурент, може би дори като партньор на Уедърс.

Мадокс почти чуваше в главата си гласа на Корвъс с неговия британски акцент: Бележникът. Имаше само един начин. Трябваше да принуди Бродбент да му го даде. Това, от което се нуждаеше, бе лост.

Това, от което се нуждаеше, бе тя.

— За първи път ли сте в Санта Фе? — попита го барманът, прекъсвайки мислите му.

— Да.

— По работа?

— Че какво друго? — ухили се Мадокс.

— Да не сте за конференцията по лапароскопска хирургия?

Исусе Христе, сигурно имаше вид на лекар. Лекар от Кънектикът на медицинска екскурзия, всички разходи се покриват от някакъв фармацевтичен гигант. Само да можеше барманът да види татуировката, която покриваше гърба му от тила до задника. Да си смъкне панталона и…

— Не — учтиво отговори Мадокс, — аз съм в областта на човешките ресурси.

20.

Имейлът, който Том получи на следващата сутрин гласеше:

Том излезе от къщи веднага. Сега, когато шевролетът му наближаваше последния километър от оградения път към манастира, нетърпението му достигна връхната си точка.

Скоро звънът на камбаната от манастирската кула се издигна над лавандуловата нива и Том се насочи към петното за паркиране, съпроводен от облак прах. След малко Брат Форд буквално излетя от църквата с развято расо като крило на прилеп.

— Колко време ви отне да го дешифрирате? — попита Том, докато се изкачваха нагоре по хълма.

— Двайсет часа. Не съм дешифрирал кода.

— Не разбирам.

— В това е целият проблем. Нямаше шифър.

— Нямаше шифър?

— Това е, което ме смая. Всички тези числа в прави редици и колони, предположих, че трябва да е някакъв шифър. Всички тестове, които пуснах показаха, че не са случайно свързани, а че следват някакъв шаблон — но какъв? Не беше шифър от прости числа; не беше и някакъв заместващ или разместващ, или какъвто и да е друг. Бях озадачен — докато ми хрумна, че това изобщо не е шифър.

— Тогава какво е?

— Данни.

— Данни?

— Бил съм пълен идиот. Трябваше да забележа веднага. — Уайман млъкна, когато наближиха трапезарията и сложи пръст върху устните си. Тръгнаха навътре, минаха по коридора и влязоха в малко, боядисано с вар помещение. На груба дървена маса, под обезпокоително реалистично разпятие, стоеше лаптоп. Форд се огледа виновно и внимателно затвори вратата.

— Не би трябвало да разговаряме тук — прошепна той. — Чувствам се като лош ученик, който пуши в тоалетната.

— Е, що за данни са това?

— Ще видите.

— Разбра ли се кой е мъжът?

— Не съвсем, но това ще ни изведе до него. Сигурен съм напълно.

Те придърпаха столове и седнаха пред компютъра. Брат Уайман го отвори и го включи и двамата зачакаха да зареди. Когато това стана, монахът започна бързо да пише нещо по клавиатурата.

— Свързвам се към Интернет чрез сателитна връзка. Нашият човек е използвал дистанционно устройство, за да копира данните в бележника си.

— Що за устройство е било?

— Отне ми известно време, докато разбера. Ловците на съкровища и иманярите обикновено използват два уреда. Първият всъщност е един невероятно сложен метален детектор. Вървиш си по земята и той измерва и най-малките вариации в локалното магнитно поле. Но изходните данни, измерени в милигауси, не приличат изобщо на тези числа.

Вторият уред е проникващ в земята радар или GPR. Това е устройство, което прилича на продупчена чиния с група антени под формата на осморки. Той практически изстрелва радарни пулсации в земята и записва вълновото отражение. В зависимост от вида почва и влажността й радарът може да проникне до пет метра, преди да бъде отразен обратно. Така се получава груб триизмерен образ на онова, което е в земята или в някои скали. Могат да се наблюдават празнини, пещери, стари мини, заровени сандъчета със съкровища, металоносни жили, древни стени или гробници, такива неща.

Той спря, за да си поеме дъх, после продължи с припрян шепот:

— Излезе, че числата във вашия тефтер са били поток от данни от много чувствителен, направен по поръчка, проникващ радар. За щастие, той има стандартни изходни данни, имитира радар за подземно сканиране, но има изходен формат, подобен на „Далас Електроникс“ BAND 155 Swept-FM, така че образите могат да се обработват от готов софтуер.

— Този златотърсач е бил сериозна работа.

— Съвсем определено. Знаел е точно какво прави.

— И намерил ли е съкровище?

— И още как.

Том едва издържаше неизвестността.

— И какво е било?

Уайман се усмихна и вдигна пръста си:

— Трябва да видите радарния му образ, картографиран с помощта на GPR. Ето за какво са били всичките онези числа в бележника: старателно картографиране на съкровището в състоянието, в което се намира в земята.

Том гледаше как Форд се свързва с уебсайта, поддържан от департамента по геология в Бостънския университет. Той мина през серия високо технически хипертекстови страници, справяйки се с радари, сателитни изображения и какво ли не още, преди да достигне до страницата, озаглавена:

— Успях да се хакна — прошепна Форд с усмивка, след което натрака някакво име и парола. — Не съм направил нищо лошо, само се представям за студент в Бостънския университет.

— Това не ми прилича много на поведение на монах — погледна го изненадано Том.

— Все още не съм монах. — Той чукна още няколко пъти по клавиатурата и на екрана изскочи надпис:

Пръстите му пробягаха по клавиатурата няколко пъти, след което се облегна назад с пръст върху клавиша ENTER и по устните му заигра усмивка:

— Готов ли сте?

— Стига, не ме измъчвайте повече!

Форд удари клавиша рязко, задействайки програмата.

21.

Каубойската провинциална агенция за недвижими имоти се намираше в приятна псевдотухлена постройка на Пасео де Пералта, край вратите висяха нанизи от червени чушки, а зад бюрото на рецепцията седеше жизнерадостна секретарка. Мадокс влезе вътре, обувките му издаваха приятно скърцане по плочките на пода. Той вдигна ръка да свали шапката, с която се бе снабдил тази сутрин — от боброва кожа, 420 долара парчето, — но след това се отказа, тъй като беше видял, че на Запад истинските каубои остават с шапки на главите и вътре. Приближи се към гишето и се наведе.

— Какво мога да направя за вас, господине? — попита го учтиво служителката.

— Давате коли под наем, нали? — усмихна се той на една страна.

— Да, разбира се.

— Казвам се Мадокс. Джим Мадокс. — Той протегна ръка и тя я пое. Сините й очи срещнаха неговите.

— Някого специално ли сте дошли да видите?

— Не, просто минавам.

— Ще съобщя на агентката за вас.

Няколко минути по-късно той бе въведен в добре обзаведен офис, напълно в претрупания стил на Санта Фе.

— Трина Даулинг — представи се агентката като му подаде ръка и седна срещу него. Беше истинско страшилище — на петдесет и няколко, тънка като рентгенов лъч, облечена в черно, с руса коса и глас, който направо ужасяваше с експедитивността си. Потенциален клиент, помисли си Мадокс. Определено потенциален клиент.

— Разбрах, че търсите да наемете нещо за през лятото.

— Точно така. Търся подходящо място, където да завърша първия си роман.

— Колко интересно! Пръв роман?!

Той кръстоса крак върху крак.

— Бях в интернет бизнеса, продадох всичко преди фалита, минах и през развод. Прекъсвам засега правенето на пари и се надявам да сбъдна мечтите си. — Той се усмихна самообвиняващо. — Търся нещо северно от Абикию, тихо, изолирано, да няма съседи наблизо.

— Предлагаме повече от триста имота под наем, така че със сигурност ще намерим нещичко за вас.

— Страхотно. — Мадокс се размърда в стола и прекръстоса краката си.

— Колкото за уединението, не се шегувам. Най-близката къща трябва да е отдалечена на поне километър и половина. Нещо в края на пътя, сред дърветата…

Той направи пауза. Трина си водеше бележки.

— Някоя стара миньорска хижа би била идеална — каза той. — Мините винаги са ми били интересни. Между другото, в романа ми става дума за една мина.

Даулинг спря да скърца с химикалката си:

— Какво ще кажете да хвърлим поглед на базата данни? Но първо, господин Мадокс, трябва да ми кажете дали имате предвид някакъв ценови диапазон.

— Не говорим за пари. И моля, наричайте ме Джим.

— Джим, бихте ли почакали за момент, докато погледна в базата данни?

— Разбира се.

Той отново се размърда. Трина се трудеше над клавиатурата.

— Така. — Тя се усмихна отново. — Открих няколко подходящи имота, но тук има един, който изпъква. Старият лагер на ГКООС горе на Пердиз Крийк, в подножието на планината Канхилон.

— Лагерът на ГКООС?

— Точно така. През трийсетте години Гражданският комитет за опазване на околната среда е поддържал тук лагер за хората, които прокарвали пътища през държавната гора — почти дузина дървени бараки, а в средата между тях — трапезария и вила. Преди няколко години един господин от Тексас купи целия лагер. Ремонтира основно лятната вила, превърна я в наистина страхотна тристайна къща с три бани. Остави всичко друго както си е. Живя там известно време, но му се видя малко усамотена и сега я дава под наем.

— Звучи сякаш може да има туристи.

— Затворено е. Намира се в средата на частен имот, заобиколен от държавна гора. Накрая на дванайсеткилометров черен път, като последните три-четири километра могат да се изминат само с возило на четири колела. — Тя го погледна. — Вие нали имате такова четириколесно превозно средство?

— Рейндж Роувър.

Тя се засмя.

— Път като този държи посетителите далеч.

— Чудесно.

— Мястото е с интересна история. Преди да направят лагера, Пердиз Крийк е бил стар град, известен със златните си мини. Все още има няколко — тя му се усмихна, — и се говори, че там бродели призраци. Не бих го споменала пред другиго, но виждам, че сте писател и…

— В историята ми може да се използва призрак.

— Казват, че било страхотно място за разходки, за планинско колоездене, за конна езда. Заобиколено от гора. Въпреки че не е съвсем откъснато от цивилизацията: има електричество, телефон.

— Струва ми се идеално. Единственото, което ме притеснява, е собственикът да не се изтърси неочаквано.

— Той е в Италия и мога да ви уверя, че не е от този тип хора. Ние управляваме имота вместо него и ако се наложи някой да се качи догоре то ще сме ние — и то само ако има наистина важна причина и с двайсет и четири часово предизвестие. Желанието ви за уединение ще бъде уважено.

— Наем?

— Съвсем приличен. Три хиляди и осемстотин на месец, ако го наемете за през цялото лято.

— Звучи добре. Бих искал да го видя.

— Кога?

— Веднага. — Той бръкна в джоба на сакото си, където беше чековата му книжка. — Готов съм да приключим сделката днес. Бързам да се върна към работата си над романа. Мистериозно убийство.

22.

Том се взираше напрегнато в белия екран на лаптопа. В началото не се появи нищо, след което един образ започна да пълзи по екрана, първоначално доста размазан.

— Отнема известно време — промърмори Уайман.

Първото напасване завърши, но образът оставяше сянка, петно. Не приличаше изобщо на златно ковчеже или изоставена мина, но може би изобразяваше самата пещера. Започна второто напасване, образът ставаше по-контрастен, линия след линия. Том задържа дъха си, когато петното се превърна в предмет. Предмет, който не можеше да се сбърка с друго. Той не можеше да повярва, помисли си, че може да става въпрос за оптическа илюзия, че е нещо друго, а не това, което изглежда. След третото напасване осъзна, че не е оптическа илюзия.

— Господи боже — прошепна Том. — Не е съкровище. Динозавър е.

Уайман се разсмя, очите му заблестяха.

— Казах ви, че ви очакват големи изненади. Погледнете тези плочки. Това е тиранозавър рекс и според проучванията, които направих, този е най-големият измежду откритите.

— Но тук е целият динозавър, не само костите.

— Точно така.

Том млъкна, гледаше с втренчен поглед. Определено беше тиранозавър рекс — контурите му не можеха да се сбъркат — лежеше извит на една страна. Но това не бяха само вкаменелости на скелет — имаше кожа, вътрешни органи и плът, която изглежда се бе вкаменила заедно с костите.

— Това е мумия — каза Том. — Мумия на динозавър.

— Така е.

— Невероятно. Това трябва да е най-страхотната вкаменелост, намирана някога.

— Да. Тя е виртуално пълна, с изключение на няколко зъба, един нокът и последната част на опашката. Вижда се как част от него се подава от скалата.

— Значи убитият е бил изследовател на динозаври.

— Именно. Това „съкровище“, за което е говорил може да е било опит за заблуда или просто такъв е бил стилът му на говорене. Това е съкровище, само че с палеонтологична стойност.

Том не отместваше очи от образа. Все още не можеше да повярва. Като дете винаги бе мечтал да стане палеонтолог, но докато други деца с възрастта се отказваха от фантазиите си за динозаври, той никога не успя да забрави мечтата си. Баща му го бе подтикнал към ветеринарната медицина. И сега той стоеше тук и гледаше нещо, което би трябвало да бъде най-поразителната останка от динозавър за всички времена.

— Ето ви мотива, който търсехте — каза Форд. — Този динозавър струва цяло състояние. Поразрових се из уебсайта. Чували ли сте за динозавъра на име Сю?

— Най-известният тиранозавър в Минно-геоложкия музей?

— Да. Открит през 1990-а година от професионален търсач на динозаври — Сю Хендриксон, в пустинята на южна Дакота. Най-големият и безупречен екземпляр, открит досега. Беше продаден на аукцион в „Сотбис“ преди десет години, стигна 8,36 милиона долара.

Том подсвирна.

— Този може да струва десет пъти повече.

— Най-малко.

— Е, къде се намира?

Форд се усмихна и посочи към екрана.

— Виждате ли тези размазани контури, които обхващат динозавъра? Това е напречно сечение на повърхността на скалата, в която се намира вкаменелостта. Това е голяма формация, повече от четирийсет стъпки в диаметър и е с толкова необичайна форма, че лесно може да бъде разпозната. Цялата информация за местонахождението му е тук. Въпросът е да стигнете дотам.

— Като тръгна от Каньона на тиранозаврите.

— Ще бъде очарователно съвпадение. Всъщност, Том, може да е навсякъде във високите плата.

— Откриването му би отнело цяла вечност.

— Не мисля. Прекарал съм доста време в скитане наоколо и вярвам, че бих могъл да го намеря за по-малко от седмица. Не само имаме формата на скалната формация, но знаем, че част от главата на динозавъра и горната част на тялото му се показват от едната страна на скалата. Сигурно е страхотна гледка да видиш насреща си челюстите на това чудовище да надничат от тази скала.

— Като онзи черен монолит, на който е наречен Каньона на тиранозаврите ли? — попита Том.

— Знам го този монолит — няма нищо общо с вкаменелостите. С този план, който имаме, сега знаем какво търсим, нали, Том?

— Почакайте малко. Казахте „знаем какво търсим“?

— Да.

Том поклати глава.

— Мислех, че се учите да ставате монах. Мислех, че сте оставили подобен род неща зад гърба си.

Форд го гледа известно време, след което сведе очи.

— Том, онзи ден ме попитахте нещо. Бих искал да ви отговоря.

— Не проявих съобразителност. Наистина не искам да знам.

— Не бяхте несъобразителен и ще отговоря на въпроса ви. Бях го потиснал, не говорех за това като своего рода опит да избягам от истината. — Той млъкна.

Том не каза нищо.

— Бях агент под прикритие. Следвах криптология, но завърших като работещ под прикритие системен анализатор в голяма компютърна фирма. В действителност бях хакер на ЦРУ.

Том слушаше, без да помръдва.

— Да кажем — говоря теоретично, разбира се, — че правителството, примерно на Камбоджа, купува сървъри и софтуер от… да кажем голяма американска фирма с трибуквен акроним, който няма да споменавам. Без камбоджанците да подозират, в софтуерния код е скрита малка логическа бомба. Тя се задейства след две години и системата започва да се държи странно. Правителството на Камбоджа се обажда на американската компания за помощ. Изпращат ме там като системен анализатор. Да кажем, че вземам и съпругата си — което ми помага за прикритието — и която е също служител на компанията. Разрешавам проблема, като в същото време прехвърлям върху дискове цялото съдържание на класифицираните файлове на членовете на камбоджанското правителство. CD-тата се нагласяват да изглеждат като контрабандни копия на „Реквиема“ на Верди, музика и какво ли не. Човек може дори да си ги пусне. Отново говоря теоретично. Може нищо от това всъщност да не се е случвало.

Той млъкна и издиша.

— Звучи забавно — каза Том.

— Да, забавно беше — докато тяхната кола бомба уби жена ми, която по това време беше бременна с първото ни дете.

— О, Господи…

— Всичко е наред, Том — произнесе той бързо. — Трябваше да ви го кажа. Когато това се случи, аз просто напуснах онзи живот и влязох в този. Единственото, което имах бяха дрехите на гърба ми, ключовете за колата и портфейла. Първа случайност — изпуснах портфейла и ключовете сив една бездънна пукнатина в каньона Чавез. Банковата ми сметка, къщата, ценните книжа — дори не знам какво е станало с тях. Някой ден като един добър монах ще отида и ще ги дам на бедните.

— Никой ли не знае, че сте тук?

— Всички знаят. От ЦРУ ме разбраха. Вярвате или не, Том, ЦРУ не беше лошо място за работа. Повечето от хората са свестни. Джули — жена ми, както и аз — знаехме за рисковете. Вербуваха ни, когато завършихме МИТ. Онези файлове на служители, които копирах, разкриваха много от изтезанията и убийствата от шайката на Червените кхмери. Това беше добре свършена работа. Но за мен… — Гласът му секна. — Жертвата се оказа твърде голяма.

— Мили боже.

Форд вдигна предупредително пръст:

— Не споменавай напразно името господне. Е, вече ви казах.

— Не знам какво да кажа, Уайман. Съжалявам, наистина съжалявам.

— Няма нужда да казвате каквото и да било. Не съм единственият човек на света, който страда. Животът тук е добър. Когато се откажеш от собствените си нужди и живееш в пост, бедност, безбрачие и мълчание, приближаваш се до нещо вечно. Наречете го Бог, наречете го както искате. Аз съм щастлив човек.

Последва дълга тишина. Най-накрая Том попита:

— А как се връзва това с идеята ви да намерим заедно динозавъра? Аз обещах да предам бележника на дъщерята на онзи мъж, Роби. Боя се, че динозавърът е неин.

Форд забарабани по масата.

— Не ми се иска да ви го кажа, Том, но всичко тук наоколо, високите плата и цялата тази пустош и планини отвъд, принадлежат на Бюрото за управление на земята. С други думи, всичко това е федерална земя. Наша земя. Тази земя принадлежи на американския народ, както и всичко, което е върху нея и в нея, включително динозавърът. Виждате ли, Том, нашият човек не е бил просто търсач на динозаври. Той е бил крадец на динозаври.

23.

Д-р Айън Корвъс завъртя тихо топката на металната врата с надпис „Минералогия“ и влезе тихо в стаята. Мелъди Крукшанк седеше на работното си място свела гръб и печаташе нещо. Късата й кестенява коса се полюляваше при всяко нейно движение.

Той се приближи и сложи ръката си нежно върху рамото й. Тя ахна и подскочи.

— Не си забравила малката ни среща, нали? — попита Корвъс.

— Не, само че се промъкнахте до мен като котка.

Корвъс се разсмя тихо, стисна лекичко рамото й, но не отдръпна ръката си. Можеше да усети биенето на сърцето й през работната престилка.

— Благодарен съм ти, че остана до късно. — Изпита задоволство, когато видя, че носи гривната. Беше хубавичка, но по онзи атлетичен и лишен от очарование американски начин — сякаш необходимо условие за жена, която се занимава с наука бе да ходи без грим и да избягва всячески фризьора. Но тя имаше две важни качества: беше дискретна и необвързана. Беше се осведомил набързо за биографията й; тя бе продукт на мелницата за научни степени на университета „Колумбия“, която изплюваше далеч повече доктори на науките, отколкото бе възможно да бъдат назначени. И двамата й родители не бяха живи, нямаше братя и сестри, само няколко души приятели, нямаше гадже и почти никакъв социален живот. И като връх на всичко бе много компетентна и толкова се стараеше.

Очите му се върнаха върху лицето й и му стана приятно, че се е изчервила. Запита се дали отношенията между двамата не биха могли да минат няколко стъпки отвъд чисто професионалните. Но не, тази пътека бе винаги непредсказуема.

Той я заслепи с най-прекрасната си усмивка и взе ръката й, която пламна в неговата.

— Мелъди, радвам се, че си направила такъв блестящ прогрес.

— Да, д-р Корвъс. Това е… ами просто невероятно. Качих всичко върху дискове.

Той се отпусна в стола пред плоския широкоекранен монитор на Power Mac G5.

— Нека шоуто да започне.

Мелъди седна до него, взе най-горния диск от купчината, отвори пластмасовата му кутия и го пъхна в драйвъра. След това придърпа клавиатурата и натрака някаква команда.

— Първото, което имаме тук — превключи тя на професионален жаргон, — е част от прешлен и превърната във вкаменелост мека тъкан и кожа от голям тиранозавър, по всяка вероятност тиранозавър рекс или може би необикновено голям албертозавър. Изключително добре запазен.

На екрана се появи изображение.

— Погледнете. Това е отпечатък от кожа. — Тя направи пауза. — Тук е още по-ясно. Виждате ли тези тънки успоредни линии? Тук са увеличени трийсет пъти.

Корвъс потръпна. Оказваше се дори по-добре, отколкото си беше представял, много по-добре. Изпита чувството, че пропада в стола.

— Това е отпечатъкът от перо — опита се да каже той.

— Точно така. Ето го: доказателство, че тиранозавър рекс е бил с пера.

Това бе теория, лансирана преди няколко години от група млади палеонтолози в музея. Корвъс осмя теорията им в „Джърнъл ъв пълионтолъджи“, наричайки я „специфична американска фантазия“, което бе станало причина за много подигравки и коментари от страна на колегите му в музея. И ето, сега бе в ръцете му: доказателството, че те са били прави, а той е грешал. Неприятното усещане, че е сбъркал, бързо отстъпи пред по-сложни чувства. Тук се откриваше една възможност… Всъщност необикновена възможност. Той можеше да открадне теорията от тях, когато се изправи пред света и си признае, че е сбъркал. Пълна, тотална възможност да „изкупи“ дяловете им — и всичко това под маската на разкаяно смирение.

Точно това трябваше да направи.

С това в ръка трябваше да му дадат пожизнената професура. Макар че след това откритие тя не му бе необходима, нали? Можеше да започне работа навсякъде — дори в Британския музей. Особено в Британския музей.

Корвъс осъзна, че е затаил дъх и издиша.

— Да, наистина — промърмори той. — Оказа се, че старите джентълмени са били пернати.

— Почакайте, става още по-интересно.

Корвъс вдигна вежди.

Мелъди чукна един клавиш и се появи друго изображение.

— Това е поляризирано изображение на мускулна тъкан, увеличена сто пъти. Напълно вкаменена, разбира се, но сигурно е най-перфектната вкаменелост намирана до този момент. Виждате колко фино гранулиран силициев диоксид е заменил клетъчната тъкан, дори органелите, като е запазил първоначалния вид на всичко. Това, което виждаме в момента е реално изображение на мускулна клетка на динозавър.

Корвъс осъзна, че не е в състояние да говори.

— Да. — Тя чукна друг клавиш. — А това тук е петстотин кратно увеличение… Погледнете, можете да видите ядрото.

Чук.

— Митохондрия.

Чук.

— А това тук е комплексът на Голджи.

Чук.

— Рибозоми…

Корвъс вдигна ръка.

— Спри. Спри за момент. — Той затвори очи и си пое дълбоко въздух. След това ги отвори. — Почакай малко, моля те.

Изправи се, подпрян с една ръка на облегалката на стола, и се опита да диша равномерно. Мигът на замайване отмина, оставяйки го странно разтревожен. Той огледа лабораторията. Беше тихо като в гробница, чуваше се само лекото съскане на въздуха, бръмченето от вентилатора на компютъра, миризмата на епоксидна смола, пластмаса и прегряла електроника. Всичко си беше както преди — а светът вече бе променен. Бъдещето проблесна в съзнанието му — наградите, книгата му, която щеше да се превърне в бестселър, лекциите, парите, престижът. Пожизнената професура бе само началото.

Погледна към Крукшанк. Дали и тя виждаше това? Не беше глупава. И тя си мислеше за подобни неща, представяйки си как животът й се променя — завинаги.

— Мелъди…

— Да. Това е страхотно. Но аз не съм свършила. Не и в дългосрочен план.

Той се опита да седне. Дали имаше и друго?

Тя чукна клавиша.

— Да се прехвърлим на електронната микрография. — Едно черно-бяло изображение подскочи рязко. — Това е ендоплазмен ретикулум, увеличен хиляда пъти. Може да се види кристалинната структура на заменения минерал. Наистина, трудно се забелязва — ние сме на границата. Структурата се нарушава при това увеличение — вкаменелостта не може да запази всичко. Но самият факт, че изобщо може да се види нещо при хилядократно увеличение е направо невероятен. В момента пред себе си виждате микробиологията на един динозавър.

Това беше нещо изключително. Дори този малък образец си беше чиста проба палеонтологично откритие. А като си помислеше, че вероятно имаше цял динозавър като този, ако информацията му беше точна… Съвършеното вкаменено туловище на тиранозавър рекс, пълно — стомахът, без съмнение с последната погълната храна, мозъкът в цялото му великолепие, кожата, перата, кръвоносните съдове, репродуктивните органи, носните кухини, черния дроб, бъбреци, далак — болестта, от която е страдал, раните му, историята на живота му, всичко, идеално запечатано в камък. Това, до което бяха стигнали, бе най-близкото до „Джурасик парк“ в реалния свят.

Мелъди кликна върху следващото изображение.

— Това е костният мозък…

— Почакай — спря я Корвъс. — Какви са тези тъмни неща?

— Какви тъмни неща?

— Отзад, в последното изображение.

— О, тези. — Тя се върна към предишния образ и Корвъс посочи върху него някаква малка частица.

— Какво е това?

— По всяка вероятност артефакт от процеса на фосилизация.

— Не е ли вирус?

— Твърде голямо е. И твърде рязко очертано, за да е част от примитивната биология. Напълно сигурна съм, че е микрокристално нарастване, може би хорнбленда3.

— Напълно си права. Съжалявам. Продължавай.

— Бих могла да го разложа с рентгенов спектрометър с алфа-частици, да видим какво ще стане.

— Добре.

Тя мина през друга серия микрографии.

— Това е страхотно, Мелъди.

Тя се обърна към него с пламнало, сияещо лице.

— Мога ли да ви попитам нещо?

Той се поколеба и се стегна вътрешно. Щеше да има нужда от помощта й, беше ясно, и щеше да е много по-добре да подхвърли няколко трошици слава на лабораторната асистентка, отколкото да включи други куратори в проекта. Мелъди нямаше контакти, не бе влиятелна и нямаше перспектива, щеше да си остане просто една от многото доктори на науките на ниска позиция с мизерна заплата. Толкова по-добре, че е жена и не биха я вземали много на сериозно.

Той обви ръка около нея и се наведе по-близо.

— Разбира се.

— Има ли още от това нещо?

Корвъс не можа да се сдържи и се усмихна.

— Предполагам, Мелъди, че става въпрос за цял динозавър.

24.

Сали се почувства по-скоро обезпокоена, отколкото въодушевена от компютърната разпечатка, която Том бе разгънал върху кухненската маса.

— Става все по-лошо и по-лошо — въздъхна тя.

— Имаш предвид все по-добре и по-добре. Точно тази информация ми трябваше, за да разбера кой е онзи мъж и да открия дъщеря му.

Напълно в стила на Том, помисли си Сали — инат, воден от някакво дълбоко вкоренено чувство за вина, което го вкарваше в неприятности. И почти бе довело до убийството му в Хондурас.

— Виж, Том — този човек е търсил фосили в обществена земя. Със сигурност е свързан с черния пазар на вкаменелости и може би с организираната престъпност. Бил е лош човек и са го убили. Не би искал да се замесваш в това. И дори да намериш дъщеря му, фосилите няма да станат нейно притежание. Сам каза, че са на държавата.

— Обещах на умиращ човек и точка по въпроса.

Сали въздъхна с раздразнение.

Том обикаляше около масата като пантера, която издебва плячката си.

— Все още не си казала какво мислиш за всичко това.

— Възхитена съм, разбира се, но не това е въпросът.

— Точно това е въпросът. Това е най-важното палеонтологично откритие досега.

Независимо от всичко Сали бе силно привлечена от странното изображение. Беше неясно, размазано, но се виждаше, че не е просто скелет. Беше динозавър, цял, погребан в скалата. Лежеше на една страна, с отметнат назад тил, с отворени челюсти, двата му предни крайника бяха вдигнати, сякаш се опитваше да се освободи.

— Как се е мумифицирал толкова добре?

— Трябва да е било някакво почти уникално съчетание на обстоятелства, което дори не смея да си представя.

— Възможно ли е да е останал някакъв органичен материал? ДНК например?

— Това нещо е на повече от шестдесет и пет милиона години.

— Изумително е колко добре изглежда, сякаш ще завони всеки момент.

Том се ухили.

— Не за пръв път се открива мумифициран динозавър. Например през миналия век един търсач на динозаври, Чарлз Стърнбърг, открил мумифициран птицечовков динозавър в Монтана. Спомням си, че съм го виждал като дете в Природонаучния музей в Ню Йорк, но той не е толкова запазен, колкото този.

Тя взе принтерното копие.

— Сякаш е умрял в агония, виж го как е извил врата си и е отворил челюсти.

— Не е той, тя е.

— Сигурен ли си? — Тя се вгледа внимателно. — Не виждам нищо, освен едно неясно петно.

— Женските тиранозаври вероятно са били по-големи и по-свирепи от мъжките. И тъй като това е най-големият открит досега тиранозавър рекс, логично е да се предположи, че е женски.

— Голямата Берта.

— Това усукване на врата е причинено от изсъхване и скъсяване на сухожилието. Повечето намерени скелети на динозаври са с изкривени вратове.

Сали подсвирна.

— Сега какво? Да не би да имаш план?

— Определено. Само няколко души го осъзнават, но тук съществува процъфтяващ черен пазар на вкаменелости. Фосилите от динозаври носят много пари, а някои от тях струват милиони. Като този например.

— Милиони?

— Последният е продаден за над осем милиона, а това е било преди десет години. Този красавец ще струва поне осемдесет.

— Осемдесет милиона?

— Приблизително.

— Кой би дал такива пари за един динозавър?

— А кой би дал такива пари за една картина? Един ден ще се разменят тиранозавър рекс срещу Тициан.

— Отбелязвам си.

— Проучил съм го. Има много колекционери, особено в Далечния Изток, които са готови да платят почти всичко за ефектни фосили от динозавър. Толкова много от онова, което се върти на черния пазар е изнесено контрабандно от Китай, че държавата е прокарала закон, според който динозаврите са част от националното наследство. Но това, разбира се, не спряло потока. В наши дни всички искат да притежават нещо такова. Най-големите и най-добре запазени динозаври все още идват от американския Запад — и повечето от тях са открити на територия, собственост на държавата. Ако искаш такова нещо, трябва да го откраднеш.

— Което е направил и онзи човек.

— Точно така. Бил е професионален търсач на динозаври. В света няма чак толкова много такива. Няма да е трудно да разбера кой е, ако попитам точните хора. Всичко, което трябва да направя, е да намеря точните хора.

Сали го погледна изненадано.

— И как точно си го представяш да стане?

Том се ухили.

— Запознайте се с Том Бродбент, пълномощник на господин Ким, саможивият южнокорейски индустриалец и милиардер. Господин Ким търси да купи големи фосили от динозавър, парите не са проблем.

— О, не!

Той се засмя и прибра принтерното копие в джоба си.

— Измислил съм го. Шейн ще се занимава в клиниката в събота, докато двамата с теб летим към Тъксън, световната столица на фосилите.

— Двамата?

— Не искам да те оставям сама, докато наоколо броди някакъв убиец.

— Том, вече съм планирала детското празненство със състезания за събота. Не мога да го отменя.

— Не ме интересува. Не те оставям тук сама.

— Няма да съм сама. През целия ден ще съм заобиколена от хора. Ще съм на сигурно.

— Не и през нощта.

— През нощта ще взема господин „Смит & Уесън“ при мен — сам знаеш, че боравя отлично с оръжие.

— Можеш да отидеш в някоя рибарска хижа за няколко дни.

— Няма начин. Те са толкова изолирани. Там ще се чувствам далеч по-неспокойна.

— Тогава защо не отидеш на хотел?

— Том, знаеш, че не съм безпомощна женичка, която непрестанно трябва да бъде наглеждана. Иди до Тъксън и си губи времето с твоя господин Ким колкото искаш. Добре ще съм.

— Няма начин.

Тя го натисна още малко.

— Ако чак толкова се безпокоиш, тръгни рано сутринта и се върни вечерта. Така ще имаш на разположение целия ден. Тъкмо ще си направим обичайния пикник в петък, нали?

— Разбира се. Но колкото до съботата…

— Да не планираш да оставиш въоръжена охрана? Стига бе. Отиваш рано в Тъксън и се връщаш преди мръкнало. Мога да се грижа за себе си.