Хищник

Беше двайсет стъпки широка в раменете, а на дължина достигаше петдесет. Тежеше шест тона. Краката й — дълги повече от десет стъпки — бяха с най-силните мускули, развити някога от гръбначно животно. Когато се движеше, опашката й бе високо вдигната и крачката й достигаше дванайсет-петнайсет стъпки. По време на бяг развиваше скорост до четиридесет и осем километра в час, но това не бе чак толкова важно, колкото подвижността, гъвкавостта и мълниеносните рефлекси. Стъпалата й имаха дължина три и половина стъпки, въоръжени с четири ятаганоподобни нокътя — три отпред и по един недоразвит, подобен на палец — отзад. Стъпваше на пръстите си. С един добре прицелен ритник можеше да изкорми дълъг сто стъпки птицечовков динозавър.

Челюстта й бе дълга три стъпки, имаше шестдесет зъба. Използваше четирите предни резци, за да свали и обели месото от костите. Убиващите й зъби се намираха в смъртоносна редица отстрани, някои от тях дълги до двайсет инча заедно с корените, с големина на детски юмрук. Бяха назъбени в задната си част, така че след захапван е можеше да държи плячката си, докато я разрязва отзад. Можеше да погълне наведнъж месо с тегло сто и петдесет килограма. Множеството кухини и канали в черепа й придаваха необикновена сила и лекота, както и подвижност. Тя използваше две различни техники на отхапване: едната, при която разрязваше месото като с ножица; и друга — като „орехотрошачка“ за трошене на броня и кости. Небцето й беше снабдено с мънички подпорки, които позволяваха на черепа да се свие отстрани от силата на захапване, а разтягането й даваше възможност да преглъща цели едрите късове месо.

С помощта на челюстните си мускули постигаше приблизителна сила на захапване от петдесет хиляди килограма за квадратен инч — достатъчни да пробие стомана.

Двата й предни крайника бяха малки, почти с размерите на човешки, но многократно по-здрави. Бяха снабдени с две извити назад редици зъбци под ъгъл деветдесет градуса, което увеличаваше максимално способността й за хващане и съсичане. Гръбните й прешлени, където ребрата се съединяват, бяха с големината на кана за кафе, за да могат да поддържат корема, който на свой ред би могъл да носи повече от четвърт тон току-що погълнато месо.

От нея се носеше воня. Устата й съдържаше остатъци и парчета развалено месо и гранясали мазнини, затворено в специални процепи в зъбите й, което правеше захапката й още по-смъртоносна. Дори ако жертвата й избегнеше първоначалното нападение, умираше скоро от множество инфекции и отравяне на кръвта. Костите, които изхвърляше с изпражненията си, понякога бяха почти напълно разложени от силната хлороводородна киселина, с която тя смилаше храната.

Тилната изпъкнала кост на врата й беше с размерите на грейпфрут и й позволяваше да върти главата си на почти 180 градуса, така че да може да действа във всички посоки. Както при човека, очите й гледаха напред, даваха й стереоскопична картина, освен това имаше отлично чувство за обоняние и слух. Любимата й плячка бяха стадата птицечовкови динозаври, които се придвижваха шумно през големите гори с викове и тръбни звуци, за да не се разпръскват и да не се губят малките.

Ловуваше често от засада: приближаваше се дълго, потайно срещу вятъра и се нахвърляше внезапно. Добре маскирано туловище в цветовете на гората, на яркозелени и кафяви шарки.

В младежка възраст ловуваше в стада, но след съзряването се движеше сама. Не атакуваше и не се бореше с плячката си, докато я умъртви. Вместо това лягаше върху жертвата и откъсваше от нея безжалостни хапки, зъбите й прорязваха плочиците на бронята, за да достигнат до живите органи и пулсиращите артерии; и в този момент, когато фиксираше плячката си като червей под топлийка, вдигаше крак и нанасяше с него разкъсващ удар. След това я пускаше и се оттегляше на безопасно разстояние, докато тя напразно ревеше, мяташе се и се гърчеше, докато кръвта й изтече.

Като много хищници, тя също разчистваше боклуците; би яла всичко, стига да е месо. Забиваше зъби в гноясалия, пълен с ларви труп, задоволявайки се с набъбналото, все още биещо сърце.

1.

Уайман Форд спря и сведе поглед към голямата цепнатина в земята, която се казваше Каньон на тиранозаврите. Шестнадесет километра назад бе преминал покрай черната базалтова стена, която бе дала името на каньона и сега той се намираше дълбоко в него, по-дълбоко отколкото му се бе случвало някога. Беше изоставено от бога място. Стените се издигаха толкова по-високо, колкото по-надълбоко слизаше, докато се свиха над него клаустрофобично. Каменни блокове с размер на къщи, свлечени от стръмните урви, лежаха разхвърляни на дъното сред пръснатите отровни алкални мочурища, а над тях вятърът носеше прах на бели воали. Изглежда в каньона не вирееше нищо, освен няколко храста пустинна бодлива зеленика, и разбира се — голямо количество гърмящи змии.

Продължи, като постепенно влизаше в ритъм. Беше като лабиринт, с много странични каньони, които сякаш продължаваха в нищото. Краката му поглъщаха метър след метър. Наближаваше слънцето да залезе, когато каньонът направи още един завой и той можа да види напред голямата група скали, онази, която бе забелязал от Навахо Рим и която фриволно бе нарекъл „Плешивината“. По-ниската част на каньона вече тънеше в сянка, окъпана в топли оранжеви блясъци отразена светлина от височината на източния ръб.

Форд изпита удовлетворение при мисълта, че денят свършва. Беше разпределил водата на дажби от сутринта и прохладата на въздуха сега бе добре дошла, защото намаляваше жаждата му.

Падането на нощта в пустинята ставаше бързо. Нямаше да има много време да открие място за добър бивак. Той продължи напред с жива стъпка, оглеждайки се наляво и надясно и скоро откри това, което търсеше: заслон между два паднали камъка с мек, гладък пясък. Свали раницата от раменете си и сръбна глътка вода, като я задържа в уста, наслаждавайки се на свежестта й, преди да я преглътне. Все още разполагаше с десет, може би дори с петнайсет минути, преди светлината да се скрие. Защо да ги хаби да си приготвя мястото за сън? Остави принадлежностите си и тръгна нагоре, към началото на „Плешивината“. От по-близо групата скали приличаше повече на смачкани отровни гъби, отколкото на черепи; всяка беше трийсетина стъпки широка и висока около двайсет, покрита от пласт тъмнооранжев пясъчник, с разпръснати из него по-тънки лещи оцветена във винено, шиста и конгломерати. Някои от големите скали бяха подкопани и бяха паднали разбити на парчета.

Той тръгна към гората от скални колони, завършващи с кръгли куполи. Колоните бяха от бледорозов пясъчник, с височина около десет стъпки. Форд се заизкачва между тях с намерението да види докъде продължава формацията. От негова гледна точка никоя от скалите не изглеждаше като онази, която търсеше, но приликата беше силна. Отново изпита въодушевление при мисълта, че динозавърът е някъде наблизо и ускори крачка, като от време навреме дори се заточваше. Когато стигна до отсрещния край с изненада установи, че „Плешивината“ крие входа към друг каньон — или към онова, което представляваше скритото продължение на Каньона на тиранозаврите. Тръгна натам, като криволичеше между облите камъни. Каньонът беше тесен и разкриваше следи от внезапно силно наводнение, стените бяха обсипани с остатъци от дънери на дървета и клони, довлечени от планините. По-ниските стени бяха изгладени и издълбани от действието на водата.

Следваха завой след завой и всеки разкриваше ниши и подмоли. В някои от по-високите ниши се виждаха следи от скални обиталища на Анасази. След още четиристотин метра пред погледа му се разкри една висока напречна „полица“ от пясъчник; сигурно бе образувала водопад в по-влажни години — напуканото корито и тинята свидетелстваха за някогашно езеро. Той се закатери нагоре с ръце и крака.

Каньонът рязко зави и внезапно премина в изумителна долина, където три второстепенни корита се събираха в едно като отломки от скално крушение, сътворявайки спектакъл на ерозионна ярост. Форд спря, обзет от страхопочитание пред замръзналата й сила. По лицето му премина усмивка, когато реши да й даде името „Дяволско гробище“. Докато стоеше, последният слънчев лъч примигна по ръба на каньона и вечерта се спусна над удивителната долина, загръщайки я в пурпурна сянка. Беше наистина земя, изгубена във времето.

Форд пое назад. Беше твърде късно да продължава нататък; трябваше да се върне до бивака, преди да се е стъмнило. Скалите бяха чакали милиони години, помисли си монахът. Щяха да почакат още един ден.

2.

Том се движеше на север по магистрала 84, като правеше огромно усилие да се съсредоточи. Самолетът бе закъснял, часовникът показваше осем и половина, а той все още се намираше на един час от онзи участък на магистралата, който бе посочил похитителят. На пасажерската седалка до него стоеше найлоновата торба за боклук, в която бе пъхнал тефтерчето. Клетъчният му телефон бе включен в очакване на обаждане.

Той изпита яростна безпомощност — при така стеклите се обстоятелства това бе едно непоносимо усещане. Трябваше да намери начин да действа, а не само да се противопоставя. Но не можеше да действа просто така: нуждаеше се от план и затова трябваше да остави настрана емоциите и да мисли колкото се може по-хладнокръвно и ясно.

Тъмната шир на пустинята връхлиташе от едната страна на пътя, а в нощното небе над него звездите грееха ярки и неподвижни. Пътуването от Тъксън до Санта Фе мина най-трудно. Бе положил нечовешко усилие да контролира хипотезите си и да се фокусира върху конкретния проблем. А проблемът беше прост: да си върне Сали обратно. Нищо друго нямаше значение. После щеше да се занимава с похитителя.

За пореден път се запита дали не трябваше да отиде в полицията или пък да пренебрегне напълно Уилър и да се свърже директно с ФБР. Но дълбоко в себе си знаеше, че похитителят е прав: ако го направеше, щеше да изгуби контрол. Те щяха да се възползват. Няма значение как, но Уилър щеше да се намеси. Той повярва на похитителя, когато онзи каза, че ще убие Сали, ако полицията се набърка. Рискът беше твърде голям; трябваше да се справи сам.

Познаваше участъка от магистрала 84, по който похитителят му беше казал да се движи. Беше един от най-изолираните в двупосочната магистрала в щата, с една-единствена бензиностанция и тоалетна.

Опита се да мисли какво би направил, ако е на мястото на похитителя, как би взел бележника, без да допусне да го последват. Това трябваше да разбере Том — планът на онзи мъж.

3.

Уилър погледна часовника над купчината листове. Девет и петнайсет. Обърна се към Хернандес, който изглеждаше почти зелен под флуоресцентното осветление в офиса.

— Изпързаля ни — каза помощникът му. — Ей така.

— Ей така… — Уилър почука с химикалката върху листовете. И все пак в това нямаше смисъл, един такъв човек, който има много за губене. Такива хора, които разполагат с милион законни начини да избегнат разпит в полицията.

— Мислиш ли, че е прескочил резервата?

— Колата му — онова класическо Шеви, което кара — беше паркирана на летището. Самолетът му кацна в осем и в момента колата я няма.

Хернандес сви рамене:

— И какво, проблеми с двигателя?

— Играе си някакви игрички с нас.

— И какво цели според теб?

— Де да знаех.

В стаята надвисна тежка тишина. Уилър се изкашля и запали цигара, чувствайки, че трябвала направи нещо, за да възстанови авторитета си; изненадваше го и го дразнеше, че Бродбент ги е пратил за зелен хайвер.

— Фактите са си факти: върху килима в дневната му има прясно петно от кръв и скорошен куршум в стената. Не се появява на разпит в полицията. Може да му се е случило нещо лошо или да е мъртъв. Може да се е изплашил. Спорил е с жена си, скарали са се, бушоните му са изгърмели и я е ликвидирал. А може би е просто едно нагло копеле, което си мисли, че не сме му от категорията. Няма значение: ще го проследим.

— Да.

— Искам всички изходи за Ню Мексико, контролните пунктове по 84-а на Чама, 96-а на Койот, 285-а южно от Еспаньола, междущатско шосе 40 на Уогън Маунд и границата с Аризона, междущатско 25 на Белен и онова на държавното полицейско управление на Куба по магистрала 44. Той направи пауза, прехвърли няколко листа по бюрото си и взе едни. — Това е: кара пикап Шевролет 3100 в тюркоазено и бяло, номер NM 346 EWE. Едно нещо се развива в наша полза: с такава кола не можеш да минеш незабелязано.

4.

Мадокс паркира роувъра пред търговския център „Сънсет“ и погледна часовника си. Девет и двайсет и една. Половината дузина реклами за бира в стъклената витрина хвърляха неясна неонова светлина към прашния капак на колата му. Освен момчето зад гишето не се виждаше никой. Луната още не бе изгряла. От по-раншни проучвания знаеше, че би могъл да види фаровете на задаваща се от юг кола две минути и четиридесет секунди преди да премине.

Излезе бавно, пъхна ръце в джобовете си и се облегна на колата; вдъхна от хладния въздух на пустинята, затвори очи, мърморейки под нос мантрата си и се опита да успокои пулса на сърцето си. След няколко минути отвори очи. Магистралата все още беше тъмна. Девет и двадесет и две. Беше задминал шевито на Бродбент преди единадесет минути и ако следваше инструкциите му и поддържаше скорост, фаровете щяха да се появят след не повече от шест минути.

Той влезе в закусвалнята, взе си парче стара пица и голяма чаша горчиво кафе и плати точната сума. Върна се отново до колата, подпря крак върху бронята и се загледа в тъмното шосе. Още две минути. Един поглед към магазина го увери, че момчето бе погълнато от някаква кино комедия. Той изля остатъка от кафето на земята и запрати парчето пица в кактуса, окичен с какви ли не боклуци. Погледна часовника си и провери клетъчния телефон — имаше добро покритие.

Влезе в колата, запали двигателя и зачака.

Девет и двадесет и шест.

Девет и двадесет и седем.

Девет и двадесет и осем.

Бинго! Чифт фарове изплуваха от морето тъмнина. Светлите кръгове бавно се разшириха и засияха, когато колата се приближи по пътя — след което пикапът светна в тюркоазено и задните светлини се отдалечиха в тъмнината на юг. Девет часът, тридесет минути и четиридесет секунди.

Той чакаше, заковал поглед в часовника, изброи точно още една минута, после натисна бутона на телефона си.

— Да? — отзова се незабавно гласът отсреща.

— Слушай внимателно. Продължавай със същата скорост. Недей да забавяш, нито да ускоряваш. Смъкни стъклото на прозореца от дясната си страна.

— Какво става с жена ми?

— След няколко минути ще е при теб. Прави каквото ти кажа.

— Смъкнах стъклото.

Мадокс за втори път погледна часовника си.

— Когато ти кажа, вземи телефона си, затвори го, но не го изключвай. Пъхни го при тефтера в торбата с боклук и изхвърли торбата през прозореца. Изчакай да ти дам сигнал. След като я изхвърлиш, продължи напред, без да спираш.

— Слушай, кучи сине, няма да правя нищо, докато не ми кажеш къде е жена ми.

— Прави каквото ти казвам или е мъртва.

— Тогава никога няма да видиш тефтера.

Мадокс погледна часовника си. Вече бяха минали три и половина минути. С една ръка върху волана той натисна педала за газта и излезе на магистралата, оставяйки мирис на изгоряла гума след себе си.

— Тя е в стария лагер на Медира Крийк, знаеш къде е, нали? Двадесет и пет километра южно оттук по Рио Гранде. Кучката ми се съпротивляваше и се нарани, сега кърви… В момента е с партньора ми, ако не правиш каквото ти кажа, ще му се обадя и ще я убие. Затова пусни сега телефона в торбата и я изхвърли веднага.

— Аз пък ще ти кажа това: ако тя умре, ти си мъртвец. Ще те преследвам до края на земята и ще те убия!

— Спри да ми се ежиш и прави каквото ти казвам!

— Правя го.

Мадокс чу шумолене и линията прекъсна. Той изпусна една въздишка на облекчение. Погледна часовника си, засече времето с точност до секунда и насочи вниманието си към скоростомера. Тефтерът би трябвало да е на шест и половина километра южно от търговския център. Изключи телефона си и закова скоростта. Вече бе проучил магистралата, бе изчислил разстоянието и си бе отбелязал километричните камъни. И знаеше, че проклетият бележник трябва да е приблизително на четиристотин метра.

Той отмина километричния камък и намали леко, спусна стъклото на прозореца и набра телефона на Бродбент. Секунда по-късно чу слабо звънене: там беше, отстрани на пътя лежеше една найлонова торба. Отмина я, като в същото време включи прожектора върху покрива и освети наоколо, за да е сигурен, че Бродбент не го причаква от засада. Но прерията изглеждаше празна от край до край. Малко се съмняваше, че Бродбент се е понесъл на юг към лагера на Медира Крийк. По всяка вероятност щеше да спре в Абикию да се обади на ченгетата и в болницата. Мадокс не разполагаше с много време да вземе бележника и да се омете.

Той направи обратен завой, върна се до торбата, пресегна се и я вдигна. След това, докато ускоряваше към магистралата, я отвори с дясната си ръка и започна да рови из нея за тефтера.

Ето го. Извади го и го погледна. Беше подвързан в стара кожа и на задната корица още имаше петно кръв. Отвори го. Редици от осем цифрени числа, точно както беше казал Корвъс. Това е. Беше успял.

Запита се как ли щеше да реагира Бродбент, когато завареше лагера на Медира празен. До края на земята.

Бележникът беше у него. Сега беше време да се отърве от жената.

5.

Осемстотин метра на юг от мястото, където беше хвърлил торбата, Том изгаси фаровете и напусна магистралата, хлътна в канавка и разби една ошипена телена ограда. Продължи през тъмната прерия, докато почувства, че е достатъчно далеч от пътя. Чак тогава изключи двигателя и зачака. Сърцето му биеше до пръсване.

Когато похитителят беше казал, че Сали е в лагера Медира, Том знаеше, че лъже. По това време на годината мястото беше претъпкано с малки деца, беше твърде изложено на показ. Тази история с лагера беше измислена, за да го отклони на юг.

Няколко минути по-късно той забеляза фаровете на кола зад себе си. По-рано го бе изпреварил един Рейндж Роувър, беше го видял и пред търговския център и не се съмняваше, че това е колата на похитителя, когато я видя да забавя в участъка от пътя, където бе хвърлил бележника. Един страничен прожектор светна, опипвайки прерията. Том внезапно се уплаши, че могат да го видят, но светлината претърси само близкия район. Колата направи обратен завой и се върна; отвътре изскочи един мъж и взе торбата — беше висок като върлина, но се намираше твърде далеч, за да го идентифицира. Малко по-късно мъжът се метна вътре и колата се понесе на север със скърцане на гуми.

Том го изчака да се отдалечи достатъчно по магистралата и подкара назад към пътя. Налагаше се да шофира на сляпо: ако включеше фаровете, онзи щеше да разбере, че е преследван — Шевролетът с кръглите си старомодни фарове беше лесно разпознаваем.

Щом стъпи на асфалта, той ускори, докъдето му стигаше смелостта да кара на тъмно, без да изпуска от поглед чезнещия блясък на задните светлини, но колата отпред се движеше бързо и той осъзна, че няма шанс да я следва без фарове. Трябваше да рискува.

В този момент наближи търговския център и видя, че един пикап е спрял да зарежда. Той натисна спирачките рязко, кривна към бензиностанцията и се изтегли в срещуположната страна. Пикапът, очукан Додж Дакота, беше спрял до колонките, ключовете му висяха на таблото, докато шофьорът плащаше вътре. Можа да види в джоба на вратата дръжката на револвер.

Том изскочи от шевито си, метна се в доджа, запали двигателя и отлепи с писък на гуми. Насочи се на север, към тъмнината, където бяха изчезнали двойката задни светлини.

6.

Обаждането дойде в 11:00 през нощта. Въпреки че го очакваше, Мелъди скочи, когато телефонът издрънча в тихата, празна лаборатория.

— Мелъди? Как върви изследването?

— Страхотно, д-р Корвъс, просто страхотно. — Тя преглътна, осъзнавайки, че диша шумно в слушалката.

— Още ли работиш?

— Да, да, работя.

— Онези резултати излязоха ли?

— Да. Те са… невероятни.

— Разкажи ми всичко.

— Образецът е направо надупчен с иридий — точно от онзи тип обогатен иридий, който сте открили в К-Т прехода, само че повече. Според мен този образец е наситен с иридий.

— Какъв тип иридий и в каква концентрация?

— Свързан е в различни изометрични хексоктаедрални форми в концентрация от над 430 части на един милион. Това, както знаете, е точно типът иридий, свързван с удара на астероида Чикскълъб.

Тя изчака за отговор, но такъв не дойде.

— Този фосил — осмели се да продължи тя — не е възможно да е открит на прехода на Креда и Терциер… нали?

— Възможно е.

Последва тишина. След малко Мелъди продължи:

— Във външната матрица около образеца установих потресаващо изобилие на микрочастици от сажди, от онези, които се получават при горски пожари. Според една скорошна статия в „Джърнъл ъв джиофизикал рисърч“, повече от една трета от горите по земята са изгорели в резултат на удара от астероида.

— Запознат съм със статията — долетя тихият глас на Корвъс.

— Тогава знаете, че К-Т преходът се състои от два пласта, първият се състои от обогатените с иридий отломки от самия удар, а вторият — от отложените сажди от световните горски пожари.

Тя спря, изчака малко за реакция, но отсреща не последва нищо, освен мълчание. Дали Корвъс не беше схванал за какво става дума?

— Струва ми се… — Мелъди почти се страхуваше да го изрече. — Или по-скоро заключението ми е, че този динозавър всъщност е убит от астероидния удар, или е умрял при последвалия екологичен срив.

Това динамитно умозаключение пропадна в празнотата. Корвъс продължаваше да мълчи.

— Бих допуснала също така, че това обяснява изключителното състояние на консервация на фосила.

— Как така? — долетя сдържаният отговор.

— Докато четях онази статия ми хрумна, че сблъсъкът с астероида, пожарите и загряването на атмосферата са създали уникални условия за фосилизация. От една страна, липсвали са естествените санитари — животните, които се хранят с мърша, — които щяха да разкъсат тялото и да изпотрошат костите. От сблъсъка всъщност се е загряла цялата земя, което е направило атмосферата толкова гореща, колкото е пустинята Сахара и в много области температурата на въздуха е достигнала до сто и двадесет, сто и тридесет градуса — идеално за скоростното изсушаване на труп. Освен това всичкият този прах би задействал гигантска климатична система. А едни огромни наводнения бързо биха погребали останките.

Мелъди си пое дълбоко дъх и зачака реакция — въодушевление, учудване, скептицизъм. Но не дойде нищо такова.

— Нещо друго? — попита Корвъс.

— Ами, има и венерини частици.

— Венерини частици?

— Така наричам онези черни частици, които вие забелязахте, тъй като под микроскоп те напомнят до голяма степен символа на Венера — кръг, с излизащ от него кръст. Сещате ли се, феминисткия символ?

— Феминисткият символ — повтори Корвъс.

— Изследвах някои от тях. Не са нито микрокристални образувания, нито артефакти на фосилизация. Частицата представлява сфера неорганичен въглерод със стърчащо рамо; отвътре има следи от голямо количество елементи, които още не съм анализирала.

— Разбирам.

— Всичките са с еднакъв размер и форма, което предполага биологичен произход. Изглежда са се съдържали в динозавъра, когато е умрял и просто са си останали там непроменени в продължение на шестдесет и пет милиона години. Те са… много странни. Трябва да свърша доста работа, за да разбера какво представляват, но се питам дали не са някакъв вид заразни частици.

Известно време линията отсреща мълчеше. Когато най-накрая Корвъс заговори, гласът му беше тих. Звучеше разтревожено.

— Нещо друго, Мелъди?

— Това е всичко. — Сякаш не беше достатъчно. Какво му ставаше на Корвъс? Да не би да не й вярваше?

Гласът на куратора беше толкова хладен, звучеше почти призрачно.

— Мелъди, свършила си отлична работа. Поздравявам те. Сега слушай внимателно: има нещо, което искам да направиш. Искам да събереш всички дискове, пробите от образеца, както и всичко в лабораторията, свързано с тази задача, и да ги заключиш на сигурно в шкафа си за образци. Ако случайно нещо е останало в компютъра ти, изтрий го, като използваш програмата, която напълно изтрива файловете от хард диска. След това искам да се прибереш вкъщи и да се наспиш.

Тя почувства недоверие. Това ли беше всичко, което можа да й каже, че трябвало да се наспи?

— Можеш ли да го направиш, Мелъди? — долетя благият глас. — Заключи всичко, изчисти компютъра, иди си вкъщи, наспи се, хапни нещо питателно. Ще говорим отново сутринта.

— Няма проблеми.

— Чудесно. — След кратка пауза додаде: — До утре.

След като затвори телефона, Мелъди седна в лабораторията, беше направо потресена. След цялата работа, която свърши, след изключителното й откритие Корвъс се държеше така, сякаш почти не го беше грижа — или пък не й вярваше. Поздравявам те. Беше направила едно от най-важните палеонтологични открития в историята, а единственото, което можа да направи, бе да я поздрави? И да й каже да се наспи?

Тя вдигна очи към часовника. Минутната стрелка се премести. Единадесет и петнадесет. Погледна към ръката си — към блещукащата гривна около китката си, ужасно малките си гърди, тесни рамене, изгризани нокти и грозните си, напръскани с лунички ръце. Това беше тя, Мелъди Крукшанк, трийсет и тригодишна, все още асистент, далеч от научната йерархия. Усети нарастващо негодувание. Мислите й се върнаха назад, към суровия й баща — университетски професор, чието най-често изказване беше, че не я е гледал, за да се превърне в поредната глупава фръцла. Спомни си колко много се беше опитвала да отговори на изискванията му. Спомни си майка си, която се чувстваше обидена, че трябва да се занимава само с домакинството и искаше да живее чрез успеха на дъщеря си. Мелъди се беше опитала да удовлетвори и нея. Спомни си учителите си, чиито изисквания също се мъчеше да удовлетвори, професорите, научния си ръководител.

И сега Корвъс.

А къде беше благосклонността и онова, което на нея й харесва? Очите й обходиха угнетяващата лаборатория.

Запита се за първи път какво точно планираше Корвъс да прави с тяхното откритие. Защото това беше тяхно откритие — той не можеше да го припише само на себе си. Той не знаеше да работи добре с оборудването, беше практически компютърно неграмотен и слаб минералог. Тя беше направила анализите, тя беше търсила правилните въпроси във връзка с образците и пак тя беше разчепкала отговорите. Беше направила връзките, беше екстраполирала данните и развила теориите.

Започна да й просветва защо Корвъс искаше да пази всичко в такава секретност. Мащабно откритие като това щеше да предизвика фурор от конкуренция, интриги и всички щяха да се втурнат да вземат остатъка от фосила. Корвъс лесно можеше да загуби контрол над откритието, а с това — и признанието. Беше разбрал ценността на тази идея, признанието. Това беше кешът в научния свят.

Признанието. Хитра идея, като си помисли човек.

Мозъкът й от месеци — не, от години! — не бе работил по-ясно. Може би защото се чувстваше толкова уморена — уморена от желание да се хареса, да работи за другите, уморена от тази лаборатория, прилична на гробница. Погледът й падна върху сапфирената гривна. Тя я разкопча и я вдигна пред очите си, скъпоценните камъни проблясваха изкусително. Корвъс бе заковал най-изгодната сделка в кариерата си като й подари това бижу, мислейки си, че може с него да купи нейното мълчание и плахото й женско съгласие. Тя пъхна с погнуса гривната в джоба си.

Едва сега започна да разбира защо Корвъс бе реагирал по този начин, защо бе звучал толкова нещастно, дори разтревожено по телефона. Тя се бе справила прекалено добре с отредената й роля на помощник. Беше се разтревожил, че е разбрала твърде много, че може да претендира за собственост върху откритието.

И за своя изненада Мелъди Крукшанк осъзна, че наистина ще го направи.

7.

M-Logus 455 беше най-мощният компютър, конструиран до този момент от човека. Стоеше при постоянна температура в обезпрашения, обработен с антистатици сутерен, дълбоко под дирекцията на Националната агенция за сигурност на „Форт Мийд“ в Мериленд. Не беше предназначен да предсказва времето, да имитира петнайсет мегатонова термоядрена експлозия, нито да намира квадрилионната цифра след запетаята на числото пи. Той бе създаден с далеч по-светска цел: да слуша.

Безброй възлови точки, пръснати по цялото земното кълбо, събираха поток дигитална информация. Той прихващаше повече от четиридесет процента от целия трафик на световната мрежа, повече от деветдесет процента от разговорите по клетъчните телефони, буквално всички радио и телевизионни емисии, много от разговорите по кабел, голяма част от потока данни от правителствените и корпоративни локални и частни мрежи.

Този дигитален порой постъпваше в реално време в М455РР със скорост шестнадесет терабита в секунда.

Компютърът само слушаше.

Слушаше, разбирайки почти всеки известен език на земята, всеки диалект, всеки протокол, като използваше почти всеки компютърен алгоритъм, написан да анализира език. Но това не беше всичко: М455РР бе първият компютър, пригоден да използва нова, високо класифицирана форма на анализи на данни, позната като „Статърлоджик“. Статърлоджик беше развит от съвременни теоретици в областта на кибернетиката и програмирането в разузнавателните служби като начин да се заобиколят огромните рифове на изкуствения интелект, които бяха разбили надеждите на толкова много компютърни програмисти през последното десетилетие. Статърлоджик представляваше напълно нов начин за следене на информация. Вместо да се опитва да симулира човешки интелект, както неуспешно го прави изкуственият интелект, Статърлоджик оперираше с изцяло нова логика, която не беше нито машинен, нито изкуствен интелект.

Дори със Статърлоджик не можеше да се каже, че компютърът „разбира“ онова, което чува. Ролята му се състоеше предимно в това да идентифицира „разговори от взаимен интерес“ или РВИ — на жаргона на операторите — и да го препраща на човек за рецензия.

Повечето от тези РВИ, които излизаха от М455РР, бяха имейли и телефонни разговори по клетъчни телефони. Последните бяха разпределени между сто двадесет и пет души слушатели. От тях се искаха огромни познания, отлично владеене на език или диалект според случая, и почти нечовешка интуиция. Да си добър „слушател“ беше изкуство, а не наука.

В 11:04.34.98 източно време, четири минути от един единадесетминутен разговор по клетъчен телефон, модул 3656070 на М455РР го идентифицира като потенциален „разговор от взаимен интерес“, РВИ. Компютърът, който бе хванал разговора в началото, го превъртя и започна да го анализира още в движение. Когато съобщението приключи в 11:16.04.58, вече бе преминало през серия алгоритмични филтри, които бяха направили лингвистичен и концептуален анализ, като разглеждаха подробно гласовите флексии за дузина психологически маркери, включително стрес, възбуда, гняв, увереност и страх. Специални програми идентифицираха субекта, който звъни, и реципиента и после изследваха стотици бази данни, за да намерят всяка частица персонална информация за двамата събеседници, която съществуваше в мрежата в електронна форма независимо в кой край на света се намира.

Този специален РВИ премина първия кръг тестове и получи рейтинг 0,003. След това бе прекаран през „файъруол“ към подсистемата на М455, където бе подложен на сериозни анализи в Статърлоджик. Този анализ качи рейтинга му до 0,56 и го върна обратно към модула с главната база данни с „въпроси“. Луповете4 на базата данни го върнаха към модула Статърлоджик с „въпросите“, на които е „отговорено“. Въз основа на тези отговори Статърлоджик вдигна рейтинга на РВИ до 1,20.

Всеки РВИ с рейтинг над 1,0 се изпращаше на слушател.

Часът беше 11:22.06.31.

Рик Музински бе започнал да живее заради другите още като дете, което с часове подслушваше какво става в спалнята на родителите му, обладано от нездраво любопитство. Бащата на Музински беше дипломат от кариерата и Рик винаги бе живял навсякъде по света, говорейки отлично още три езика, освен английския. Бе израсъл като момче, което гледа винаги отвън, без приятели и без място, което да нарече „дом“. Бе човешко същество, което живееше заради другите и с работата си в родните служби за сигурност бе открил начин да си осигурява добри приходи. Работата беше изключително добре платена. Работеше общо четири часа дневно, без тъпи началници, слабоумни колеги, некомпетентни асистенти и досадни секретарки около себе си. Не му се налагаше да се разправя с хора около кафе машината или ксерокса. Можеше да изработи четирите си часа по всяко време, през което пожелае, в рамките на двадесет и четирите часа на денонощието. Най-хубавото от всичко беше, че работеше сам — това беше задължително. Не беше длъжен да обсъжда работата си с никого. С никого. Така че когато някой му зададеше онзи неизбежен, омразен въпрос: „Как си изкарваш прехраната?“ — можеше да каже всичко, което му харесва, но не и истината.

Някои хора можеше да решат, че е невероятно тъпо да слушаш съобщения едно след друго, почти всички, от които — глупави разговори между идиоти, пълни с празни заплахи, високопарни декламации, политически изблици и безмозъчни претенции — самозалъгващите се дрънканици на най-тъжните, най-скучните хора, които някога Музински бе чувал. Но той обичаше всяка думичка от тях.

От време навреме се появяваше някой различен диалог. Често бе трудно да се каже защо. Можеше да се дължи на известна сериозност, строгост в изговора. Можеше да създава чувство, че нещо се крие зад думите. Ако това чувство не преминеше след няколко прослушвания, той потърсваше информация, свързана с разговора и проверяваше кои са разговарящите. Обикновено това изясняваше всичко.

Музински нямаше правомощия да продължава да работи по съобщенията, идентифицирани като заплашителни. Неговата роля беше да ги изпрати към съответна агенция за по-нататъшни анализи. Понякога компютърът дори посочваше агенцията, в която съобщението трябваше да отиде — по-точно — да го пусне Музински — и това изглежда се правеше, когато определени агенции трябваше да прослушват конкретни загадъчни материали. Но той пускаше приблизително един на всеки две-три хиляди разговора, които беше слушал. Повечето отиваха директно към различни под агенции на Националната агенция за сигурност или Министерството на вътрешната сигурност. Други заминаваха към Пентагона, Държавния департамент, ФБР, ЦРУ, емиграционните власти и маса подобни организации, самото съществуване на някои от които бе засекретено. Музински трябваше да подбира за всяко съобщение правилната посока и то — бързо. Не бе допустимо един РВИ да броди наоколо и да си търси адрес. Тъкмо това водеше към 9/11. Получаващите агенции бяха натоварени да се справят с входящата информация незабавно, ако бе необходимо — минути след получаването й. Това беше друг урок от 9/11.

Но Музински не бе длъжен да се занимава с тази страна на нещата. Веднъж напуснало офиса му — съобщението си бе тръгнало завинаги.

Музински седна пред терминала в заключения си офис със слушалки на ушите и натисна бутона „READY“, индикирайки, че е свободен да получи следващия РВИ. Компютърът не му изпрати предварителни данни или допълнителна информация за обаждането, нищо, което би могло да повлияе очакванията му за онова, което щеше да чуе. Винаги се започваше направо с РВИ.

Чу се изсъскване и записът тръгна. Прозвуча звън на телефон, изтракване на слушалка, кратка тишина по линията, след което разговорът започна.

8.

Точно преди завоя на Форест сървис роуд към Пердиз Крийк Мадокс намали и излезе от магистралата. Зад него се бяха появили чифт фарове и преди да е завил, искаше да бъде сигурен, че не са на Бродбент. Изключи двигателя и светлините и зачака задаващата се кола да мине.

По асфалта с огромна скорост се приближи пикап, като намали леко при смяната на предавките. Мадокс си пое дъх с облекчение — беше някакъв стар, очукан Додж. Той го изпрати с поглед и направи завоя, издрънчавайки по металната решетка върху асфалта, като продължи напред по осеяния с мръсни следи от гуми път, в повишено настроение. Спусна стъклото на прозореца да влезе въздух. Беше студена и изпълнена с аромати нощ, звездите светеха над тъмните ръбове на платата. Планът му бе проработил: беше взел тефтерчето. Сега нищо не можеше да го спре. Сигурно в близките дни в района щеше да има известно вълнение, след като Бродбент съобщеше, че жена му е изчезнала, но той щеше да е на сигурно в Пердиз Крийк, зает с писането на романа си… И когато дойдеха да го разпитват, нямаше да намерят нищо — нито тяло, нищо! Никога нямаше да открият тялото й. Беше намерил перфектното място, където да се освободи от него, една дълбока, пълна с вода минна шахта. Таванът на шахтата беше подпрян с прогнили дървени греди и след като реши да хвърли трупа вътре, бе заредил малък взрив, който да разруши тавана — и с това да сложи край на историята.

Той погледна часовника си: девет и четиридесет. Щеше да е в Пердиз Крийк за половин час и там го очакваше нещо.

Утре щеше да се обади на Корвъс от уличен телефон, за да му каже добрите новини. Хвърли поглед към клетъчния си телефон, изкушаваше се да му се обади веднага — но не, сега не беше време да се допускат грешки, нито да се поемат рискове.

Той ускори и колата се наклони по разбития път, сякаш преминаваше през серия възвишения. За десет минути бе стигнал района, където хвойновата гора даваше път на западните жълти борове, тъмни и неспокойни под нощния вятър.

Най-после се озова до портата на грозната ограда, която заграждаше имота. Излезе, отключи я, вкара колата и се върна да я заключи отново. След малко вилата се показа. Луната още не беше изгряла и тя изглеждаше заплашително черна, резкият й силует закриваше звездите. Мадокс потръпна и си обеща следващия път да остави лампата на верандата да свети.

След това се сети за жената, която го чакаше в тъмнината на шахтата и тази мисъл го накара да усети приятна топлина в слабините.

9.

Краката на Сали бяха изтръпнали и я боляха от позата, в която бе принудена да стои, без да може да мръдне; глезените и китките й се бяха протрили от студената стомана. Хладното въздушно течение от вътрешността на мината пронизваше костите й. Слабото пламъче на керосиновия фенер потрепваше и пукаше, изпълвайки я с необясним страх от онова, което предстои. Но минутите се нижеха и до слуха й достигаше само тишина, нарушавана единствено от монотонния шум на капеща вода. Не можеше да прецени колко време е минало, нито дали беше нощ или ден.

Тя внезапно замръзна, до слуха й достигна тракане: някой отключи входа към шахтата. Той влезе вътре и тя чу, че металната решетка хлопва зад него. Последва повторно заключване. Стъпките се приближиха, ставаха все по-силни и по-силни. Лъчът на фенерче затрептя по преградата и миг след това тон се появи. Развинти първо гредите върху рамката на вратата и ги хвърли настрана. След това мушна фенерчето в задния си джоб и пристъпи в малкия каменен затвор.

Сали се отпусна във веригите с полуотворени очи и простена тихо.

— Тук ли си, Сали?

Тя отново простена. През притворените си клепки го виждаше как разкопчава ризата си ухилен.

— Не се бой, ще си прекараме чудесно.

Чу как ризата пада на пода и потракването, докато разкопчаваше катарамата на колана си.

— Не — простена тя слабо.

— Да. О, да. Няма защо да чакаме, скъпа. Сега или никога.

Панталонът му се свлече. Още няколко прошумолявания и бельото го последва.

Тя погледна безсилно нагоре. Ето го, стоеше пред нея гол, възбуден, с малък ключ в едната ръка и оръжие в другата. Главата й клюмна.

— Моля те, недей. — Тялото й потрепери и се отпусна безжизнено, безпомощно.

— Искаш да кажеш: Моля те, направи го. — Той пристъпи още една крачка, стисна лявата й китка и вкара ключа в белезниците. След това се наведе и зарови нос в косите й. Можеше да чуе дишането му. Спусна устни към врата й, небръснатата му брада стържеше бузите й. Знаеше, че сега ще разкопчее лявата й китка. После — останалите белезници.

Тя зачака, оставайки все така отпусната. Кратко изщракване при завъртането на ключа и стоманената гривна падна. В този момент с цялата сила, на която бе способна, тя го халоса с лявата си ръка, избивайки оръжието му. Беше движение, отрепетирано в съзнанието й стотици пъти и той се оказа неподготвен. Пистолетът излетя. Без да губи време, тя започна да удря лицето му и да го дращи — беше изпилила върховете на ноктите си в скалата и сега се опитваше да ги забие колкото се може по-дълбоко в плътта му.

Той залитна назад с вик и вдигна ръце да се предпази, когато фенерчето му падна. Ръката й незабавно се озова върху заключената белезница. Да! Ключът стоеше още там, наполовина превъртян. Тя го измъкна, отключи крака си и го ритна в корема в момента, когато той се изправяше. Отключи другия си крак, после дясната ръка.

Свободна!

Беше успял да се изправи на колене и кашляше; протегна ръка към оръжието, което бе изпуснал.

С още едно движение, което си бе представяла безброй пъти през изминалите няколко часа, тя се наведе към масата, грабна с една ръка кибритената кутийка, а с другата блъсна керосиновия фенер на пода. Той се разби и потопи пещерата в пълен мрак. Сали се прилепи към пода точно в момента, когато той стреля по нея — изстрелът прозвуча оглушително в тясното пространство.

Последва гневен вик:

— Кучка!

Тя се наведе и запълзя бавно натам, накъдето си спомняше, че се намира вратата. Вече знаеше, че не може да избяга от мината през другия тунел — беше го чула да заключва решетката. Единствената й надежда беше да влезе по-навътре в мината и да открие втори изход — или място, където да се скрие.

— Ще те убия! — долетя задавеният вик, последван от нов изстрел в тъмнината. Дулото просветна и запечата върху ретината й образа на гол мъж с оръжие, който се мяташе наоколо побеснял, с гротескно изопачено тяло, покрито от татуировката на динозавъра.

Блясъкът на дулото й показа пътя към вратата. Тя сляпо си запроправя път натам и запълзя по тунела колкото може по-бързо. След малко се осмели да рискува и запали една кибритена клечка. Напред двата тунела се сливаха. Бързо хвърли клечката и побягна в другото разклонение, като се молеше то да я изведе на сигурно място навътре в мината.

10.

Айън Корвъс чакаше в едно свободно такси срещу музея, когато най-сетне видя слабата момичешка фигура на Мелъди, която се придвижваше по алеята след изхода на музейната охрана. Той погледна часовника си: беше полунощ. Здравата се бе застояла, няма що. Видя миниатюрната й фигурка да завива наляво към Сентръл Парк Уест, към жилищната част на града. Не се и съмняваше, че се прибира с метрото в някое мрачно и неуютно студио в Горен Уестсайд.

Той се прокле отново за глупостта си. Още в началото на разговора им тази вечер бе осъзнал огромната грешка, която е направил. Беше хвърлил в ръцете на Мелъди едно от най-важните научни открития на всички времена, а тя бе поела в ръка щафетата и тичаше сега с нея към финала. Разбира се, като по-старши, неговото име щеше да е първо в статията, но лъвският пай от признанието щеше да се падне на нея и никой не можеше да се излъже, че по-голямата част от работата е свършила тя. Тя щеше да помрачи, ако не и да засенчи напълно неговата слава.

За щастие, съществуваше просто решение на проблема му и Корвъс се поздрави, че е помислил за това, преди да стане прекалено късно.

Той изчака Мелъди да изчезне в мрака на Сентръл Парк Уест, хвърли една петдесетачка на таксиметровия шофьор и излезе от колата. Прекоси улицата и тръгна към входа за охраната, показа картата си, кимна няколко пъти и след десет минути стоеше в лабораторията по минералогия, срещу заключеното й хранилище. Мушна специалния си ключ в ключалката и изпита невероятно облекчение при вида на дисковете, дискетите и подготвените срези и препарати от образеца, подредени спретнато по местата им. Учуди се, че е успяла да свърши толкова много работа през тези пет дни, да извлече толкова много информация от образеца, информация, за разчепкването, на която мнозина учени биха загубили години.

Той взе дисковете, всеки беше надписан и класифициран. Те бяха нужни не просто, за да се докаже автентичността на откритието — без тях това изобщо не можеше да стане. Без това тя не можеше дори да претендира за признание. Той единствен заслужаваше да получи това признание. В края на краищата бе рискувал всичко — дори собствената си свобода, — за да изиска фосилите на тиранозавъра за музея. Той беше единственият, който го изтръгна от челюстите на черния пазар. Той беше този, който й поднесе тази възможност на сребърна тепсия. Ако не беше поел този риск, Мелъди нямаше да има нищо.

Тя би трябвало да се примири, след като бе взел изследванията й, каква друга алтернатива имаше? Да подхване битка с него? Ако започнеше нещо такова, никой университет нямаше да я вземе на работа. Това не беше въпрос на кражба. Беше въпрос на коригиране на параметрите на признание, на събиране на дълговете.

Корвъс внимателно сложи всичките материали в куфарчето си. След това се приближи към компютъра и провери файловете. Нищо. Беше изчистила всичко, както й каза. Обърна се и се канеше да тръгне, когато внезапно му хрумна нещо. Трябваше да провери техническите дневници на апаратурата. Всеки, използвал скъпото лабораторно оборудване, трябваше да впише времето на влизане и излизане, целта, и той се запита как Мелъди се бе справила с това изискване. Върна се при електронния микроскоп, отвори дневника и проследи часовете на влизане и излизане. Изпита облекчение, когато видя, че дори тук бе направила точно каквото се изискваше, вписвайки името си и времето, но под „цел“ бе изредила най-разнообразни дейности за други куратори.

Отлично.

Със собствената си ръка той съвсем тенденциозно добави влизане под собственото си име. Под „образец“ сложи Високи плата/ Пустинята Чама ривър, Ню Мексико. Т-рекс. Спря, след което под „бележки“ написа: „Трето изследване на забележителен Т-рекс вертебрален фрагмент. Изключително! Това ще бъде историческо“. Натрака бързо името си, добави датата и часа. Чукна, и виждайки няколко черни линии на края на предишните страници, добави две подобни влизания на подходящи дати и в подходящи часове. Същото направи и в останалите дневници.

Вече се канеше да излезе от залата с електронния микроскоп, когато изпита неудържимо желание да погледне самия образец. Отвори куфарчето си, взе кутията, където се пазеха пробите и извади една. Обърна я бавно, така че светлината улови повърхността, която бе позлатена с двайсет и четири каратово злато. Включи машината, изчака да се загрее и сложи един от препаратите във вакуумната камера в основата на микроскопа. Няколко минути по-късно гледаше електронна микрография на порьозна костна тъкан от динозавър, клетки и ясно видими ядра. Дъхът му спря. За пореден път трябваше да признае техническите умения на Мелъди. Изображенията бяха ясно очертани, направо перфектни. Корвъс даде увеличение 2000 пъти и екранът се изпълни от една клетка. Можеше да види в нея онези черни частици, които тя бе нарекла „венерини частици“. Какво беше това, по дяволите? Едно на пръв поглед изглеждащо невинно нещо като помислиш, сфера със стърчащо тръбообразно рамо, пресечено като кръст накрая. Това, което го изненада беше колко прясна изглежда частицата, с никакви вдлъбнатини, драскотини или каквито и да е нарушения, които човек очаква да види. Беше издържала добре тези последни шестдесет и пет милиона години. Той беше палеонтолог по гръбначни животни, а не микробиолог. Частицата беше интересна, но представляваше само нещо странично към главната атракция: самият динозавър. Динозавър, умрял при самия сблъсък на земята с астероида Чикскълъб. От тази мисъл го побиха тръпки. Той отново се опита да укроти ентусиазма си. Имаше да извърви дълъг път, преди фосилът да бъде настанен на сигурно в музея. Освен това се нуждаеше от проклетия тефтер — иначе можеше да прекара целия си живот в скитане по платата и каньоните. Той махна препарата и изключи машината. Заключи грижливо дисковете и образците в куфарчето си и направи още един кръг в лабораторията, проверявайки дали все пак не е останала някаква следа. Удовлетворен, облече сакото си и излезе, като не забрави да заключи.

Тъмният коридор в сутерена се простираше напред с редици изпотени тръбопроводи, осветен от мътни четиридесетватови крушки. Ужасно място за работа — чудеше се как Мелъди издържа. Дори помощник-кураторите имаха прозорци в офисите си на петия етаж.

На първия завой Корвъс спря. Усещаше гъдел на тила, сякаш някой го гледа. Той се обърна, но мрачният коридор зад него се простираше празен. По дяволите, помисли си той, започваше да става нервен като Мелъди.

Продължи напред, отмина другите лаборатории, всички здраво заключени, зави на ъгъла и се поколеба. Можеше да се закълне, че бе чул зад себе си меки стъпки по циментовия под. Изчака малко да види дали няма да се появи някой, но не се случи нищо. Изруга се наум; сигурно охраната правеше редовната си обиколка.

Стиснал здраво куфарчето, той закрачи още по-бързо и след малко наближи двойната врата, която водеше към просторното помещение за съхранение на динозавърски кости. Спря пред вратата. Отново беше чул звук зад себе си.

— Ти ли си, Мелъди? — Гласът му прозвуча силно и неестествено в ехтящия коридор.

Отговор не последва.

Той изпита чувство на раздразнение. Нямаше да е за първи път, когато някой докторант или гостуваш куратор обикаля наоколо и се опитва да сложи ръка върху нечии чужди резултати. Можеше дори да се мъчат да докопат неговите данни — ако някой е чул за Т-рекс. Или ако Мелъди е казала нещо. Внезапно се развесели от предвидливостта си да вземе образците и получените резултати.

Изчака малко, наострил слух.

— Слушайте, не знам кой сте, но няма да позволя да ме преследвате — произнесе той остро. Направи крачка напред, възнамерявайки да тръгне обратно и да заобиколи ъгъла, за да се срещне с преследвача си, но нервите му изневериха. Той осъзна, че се страхува.

Това беше абсурдно. Огледа се и видя блестящата метална врата на хранилището за динозавърски кости и скелети. Тръгна към нея и колкото се може по-бързо прокара картата си през четящото магнитно устройство. Натисна вратата, влезе и я затвори след себе си, чувайки масивните електронни резета да се включват отново.

На вратата имаше малък прозорец с армирано стъкло, през което можа да види коридора. Сега бе в състояние да идентифицира кой вървеше след него. Щеше да подаде оплакване; този сорт интриги не се толерираха.

Измина минута и върху стъклото падна внезапна сянка. Появи се лице в профил, след това се обърна рязко и погледна в прозореца.

Шокиран, Корвъс припряно се дръпна в тъмнината на хранилището, но знаеше, че онзи го е видял. Чакаше, обвит в пелерина от абсолютен мрак, загледан в лицето на мъжа. То се осветяваше отзад, но една част оставаше в сянка; все пак можеше да види очертанията, опънатата кожа върху изпъкналите скули, смолисточерната коса, малкия, с идеална форма нос и тънките, прилични на сиви въжета устни. Не успя да види очите: само две езера в сянка под веждите. Това не беше лице на човек, когото познава. Не беше музеен служител, нито докторант. Ако беше гостуващ палеонтолог, трябваше да е някой наистина незначителен, за да не го познава Корвъс — областта, в която работеше бе твърде тясна.

Едва дишаше. В пълното хладнокръвие, което излъчваше изражението на мъжа, имаше нещо, което го уплаши — това, както и тези сивкави, мъртвешки устни. Мъжът остана до прозореца, без да мърда. След това се чу слаб звук, стържене и леко изщракване. Дръжката от вътрешната страна на вратата се завъртя бавно на четвърт оборот, след това пак така бавно се върна в първоначалната си позиция.

Корвъс не можеше да повярва: копелето се опитваше да влезе! Проклет късмет. До хранилището, пълно с експонати за милиони долари, имаха достъп само пет-шест души, а този човек определено не беше един от тях. Корвъс знаеше просто като факт, че вратата се състои от два слоя четвърт инчова неръждаема стомана, между които имаше трети порест титаниев слой, и беше снабдена с практически неразбиваема ключалка.

Ново бръскащо движение, изтракване, второ изтракване. Охранителната лампичка от вътрешната страна на вратата продължаваше да свети в червено — както би трябвало да бъде. Почти му се прищя да се изсмее гласно, да се подиграе и да обиди нагледа, въпреки че отявлената упоритост на този човек го смайваше и тревожеше. Какво, по дяволите, искаше?

Корвъс внезапно се сети за телефона в дъното на залата, където се намираха работните маси. Ще се обади на охраната да арестува мръсника. Той се обърна, но тъмнината беше толкова плътна, а залата — толкова огромна и претъпкана с рафтове и динозавърски скелети, че осъзна, че не е възможно да стигне до телефона, ако не запали осветлението. Но ако го направеше, онзи щеше да избяга. Той извади клетъчния телефон от джоба на сакото си, но, разбира се, в това подземие нямаше никакво покритие. Натрапникът продължаваше да се занимава с топката на вратата, чуваше се щракане и стържене, докато се опитваше да влезе. Беше невероятно.

Още шумове, по-остро изщракване — и Корвъс се вторачи невярващо.

Сигналната охранителна лампичка на вратата светна в зелено.

11.

След като отмина колата на похитителя, спряла извън магистралата с угасени светлини, Том продължи известно време напред и след това направи обратен завой. Пътят зад него остана тъмен. Мъжът сигурно се беше отклонил по някой от многото горски пътища за Канхилон Маунтинс.

Том ускори в южна посока и след няколко минути откри мястото, където онзи беше спрял, оставяйки ясни следи в пясъка. Нататък имаше горски път и гумите бяха поели натам.

Той ги последва, караше бавно, с изключени фарове. Пътят се катереше към полите на Канхилон нагоре над Меса де лос Виехос и когато достигна височината, хвойновите шубраци отстъпиха място на тъмна борова гора. Той потисна импулса да запали фаровете; изненадата беше единственото му предимство. Беше убеден, че Сали е все още жива. Нямаше начин да е мъртва, инак би го усетил.

Пътят се изкачи към стръмния хребет, покрит с плътна борова растителност и на върха завърши с канара. Тук дърветата откриха широка панорама към високите плата, доминирана от страховитите тъмни контури на Меса де лос Виехос. Пътеката направи обратен завой в гората и скоро от тъмнината изникнаха брънките на чисто нова ограда с двойна порта, пресичаща пътя. Върху потъмняла, очукана табелка се четеше:

А на друга, нова табелка, закачена на оградата пишеше:

Това бе нечия собственост в държавната гора. Том отби от пътя и изключи двигателя. Измъкна оръжието, пъхнато в джоба на вратата. Беше солидно изхабен 22-калибров револвер „Джей Си Хигинс 88“, пълен боклук. Провери пълнителя — девет гнезда, всичките празни.

Извади от джоба на вратата сгъната пътна карта и празно шише „Джим Бийм“, но патрони нямаше. Изтръска чифт ръкавици, пръсна още няколко оръфани карти и празни бутилки и на дъното напипа един патрон, сложи го в магазина и мушна револвера в колана си. Претърси останалата част от пикапа, провери под седалките, надникна във всяка пролука, но не откри други.

Без да се бави излезе от кабината. Не се чуваше нищо, освен шепота на нощния бриз в дърветата и викането на някакъв бухал. Портите бяха заключени с катинар. Той се взря напрегнато. Пътят извиваше и се губеше между дърветата и там, в далечината, успя да съзре едва доловима светлина.

Хижа.

Той се прехвърли през оградата и се затича натам с тихи бързи стъпки.

12.

Сали пълзеше, без да вижда нищо в тъмния тунел; по едно време спря и напрегна слух. Мъжът търсеше фенера си и сипеше ругатни.

Тя продължи напред в мрака. Къде водеше той? Напипа кибритените клечки, но не се осмели да запали някоя, осъзнавайки, че това би я превърнало веднага в мишена. Опитваше се да се движи колкото се може по-безшумно, докато той стреля няколко пъти на посоки. Краката я боляха, коленете й се бяха разранили в каменния под на мината. След няколко минути ръката й докосна нещо студено — беше изгнило хлъзгаво дърво. Можеше да подуши студените влажни изпарения, които идваха отдолу. Тя легна по корем и усети релсите, ръката й напипа острия край на скала. Пръстите й продължиха — беше хлъзгава и влажна, по всяка вероятност вертикалната стена на шахта.

Като се надяваше, че може да има път наоколо, тя се наведе и се придвижи напред по протежение на релсите.

Гласът я застигна:

— Не можеш да излезеш, кучко. Решетката е заключена и ключът е у мен. — Настъпи пауза, после той заговори отново, правейки усилие да бъде по-спокоен. — Виж какво, скъпа, не искам да те нараня. Забрави всичко онова. Нека бъдем разумни, нека поговорим.

Сали достигна до стената на тунела. Шахтата, както изглежда, пресичаше целия път и блокираше движението й. Тя спря, сърцето й биеше бясно в гърдите.

— Виж, съжалявам. Прекалих малко.

Чу го как тършува наоколо за фенерчето, което бе изпуснал и си помисли, че трябва да намери път надолу в мината, и то бързо.

Достигна до някаква дупка. Дали надолу се спускаше стълба? Отпусна се отново по корем и се надвеси над отвора, усещайки влажната каменна стена. Стълба! Горното стъпало беше меко и поресто от мухъла.

Трябваше да го види, преди да започне да се спуска надолу. Трябваше да рискува и да запали една кибритена клечка.

— Хей, знам, че си тук. Бъди разумна. Обещавам ти да те пусна.

Тя извади кибритената кутийка и измъкна една клечка. След това се наведе над ръба и я драсна, като държеше пламъчето ниско. Въздушното течение го накара да примига и да затрепти, но бе достатъчно, за да види, че прогнилата стълба се спуска надолу в черната, сякаш бездънна яма. Много от стъпалата бяха изпочупени или покрити с мухъл и бяла плесен. Спускането щеше да е чисто самоубийство.

Бам! Чу се изстрел и се разхвърчаха парчета от скалата, която се намираше от дясната й страна.

Пусна запалената клечка, без да мисли и тя полетя в бавна спирала в мрака, като присветна за миг и изчезна.

— Кучка! Ще те убия!

Сали се олюля и спусна единия си крак надолу, опитвайки едно прогнило стъпало, след това още едно, по-ниско… бавно, бавно.

До слуха й достигна глух триумфален възглас, последва изщракване и лъчът на фенерчето се залюля край главата й.

Тя се дръпна и се спусна по стълбата. Почти в същия момент едно от стъпалата се отчупи и кракът й увисна над ямата, преди да успее да се отмести. Цялата стълба изскърца и се килна на една страна.

Задъхана, с биещо сърце, Сали продължи да се спуска. Под нея се отчупи още едно стъпало, две едно след друго, над главата й капеше вода, а тя не можеше да направи нищо, освен да се държи здраво, докато се олюлява в тъмнината. След малко продължи, увиснала на мускулите на ръцете си, докато краката й усетиха здрава опора.

Лъчът на фенерчето внезапно подскочи над отвора на шахтата и я фиксира. Тя се хвърли настрани в момента, когато оръжието гръмна, куршумът проби стъпалото и цялата стълба се залюля силно.

Отгоре отекна смях.

— Това беше само упражнение. Сега следва истинското.

Тя погледна нагоре невярващо. Беше се надвесил двайсет стъпки над нея с фенерче в едната ръка, а в другата с оръжие, което се целеше право в главата й. Този път куршумът нямаше да я прескочи. Знаеше, че е в ръцете му и е само въпрос на време. Заспуска се отчаяно по стенещата стълба. Всеки момент това копеле щеше да натисне спусъка. Погледна отново нагоре и видя контурите на лицето му на фона на светлината. Спря да се спуска — беше безсмислено.

— Не! — Гласът й прозвуча неестествен и хриплив. — Моля те, недей!

Той протегна ръката си и стоманеното дуло проблесна на светлината. Виждаше как се опъват мускулите на ръката му, когато започна да натиска спусъка.

— Върви по дяволите, проклета кучко!

Сали направи единственото нещо, което можеше: хвърли се от стълбата и скочи в тъмната яма.

13.

Корвъс гледаше зеления светодиод, парализиран от ужас. Как този мъж бе успял проникне през музейната охрана? Какво искаше той, по дяволите?

Вратата се отвори леко, хвърли разширяваща се ивица жълта светлина върху пода, която проряза изправения скелет на алозавъра, превръщайки го в чудовище за празника Вси Светии. Сянката на преследвача се премести в светлата ивица, силуетът му падна странно върху динозавъра и когато той направи втора стъпка напред, Корвъс видя, че носи някакво оръжие с дълга цев.

Видът му прекъсна очарованието и подтикна Корвъс към действие. Той се обърна и побягна към тъмните глъбини на хранилището, прелитайки по един тесен коридор с масивни стоманени рафтове от двете страни. Забави крачки и зави надясно, след което хукна по друга странична пътека, която скоро изостави и се прехвърли в трета. Спря, дишаше тежко и задъхано; наведе се зад черепа на един огромен центрозавър и се обърна да види дали онзи не го преследва. Сърцето му биеше толкова силно, че можеше да чуе ритмичното свистене на кръвта в ушите си. Погледна през една дупка в костното ветрило на чудовището и видя, че преследвачът му не е помръднал: черният му силует стоеше в отворената врата. След малко мъжът вдигна оръжието, отдръпна се и позволи на вратата да се затвори, секретната брава щракна автоматично и тъмнината отново погълна хранилището.

Умът на Корвъс препускаше. Това беше лудост: преследваха го в собствения му музей. Може да е свързано с Т-рекс в Ню Мексико. Този човек искаше резултатите му и щеше да го убие заради тях.

Чу, че някой диша шумно и осъзна, че това е самият той; опита се да се вземе в ръце. Събу обувките си възможно най-безшумно и продължи по чорапи навътре, между тъмните редици с фосили, към дъното, където се пазеха най-големите образци, наблъскани като сардели. Там имаше по-добра възможност да се скрие. Но колко време можеше да остане така? Хранилището беше голямо колкото склад на магазин, но мъжът имаше на разположение цяла нощ да го открие.

От тъмнината долетя спокоен, неутрален глас:

— Бих искал да поговорим, професоре.

Корвъс не отговори. Трябваше да намери по-сигурно прикритие. Той се придвижваше напред опипом, пълзеше, като се опитваше да не вдига шум. Спомни си, че тук се намира масивният торс на един трицератопс, завит с найлон; можеше да се скрие в гръдния кош. Дори и при запалена лампа щеше да е в дълбока сянка от скелета, а големият рогов шлем на динозавъра щеше да играе ролята на капак. Трицератопсът бе поставен сред няколко дузини отчасти изправени динозаври и всички те бяха покрити с найлон. Той се промъкваше през гората от кости, извивайки се под висящите покривала. По едно време спря и се ослуша, но не долови нищо — нито стъпки, нито движение.

Беше странно, че мъжът не палеше осветлението.

— Д-р Корвъс, губим ценно време. Моля ви, покажете се.

Корвъс бе поразен: гласът вече не идваше откъм склада, близо до вратата. Беше дошъл от друго място — от по-близо, някъде от дясно. Мъжът се беше промъкнал в тъмното толкова тихо, че не бе издал никакъв звук.

С ръце и колене Корвъс продължи да пълзи напред с изключително внимание, като се опитваше да идентифицира всеки динозавър, покрай който минаваше, за да се ориентира в бъркотията.

Той блъсна нещо и някаква кост падна с трясък.

— Започва да става досадно.

Гласът се чу от по-близо — от много по-близо. Искаше му се да попита: „Кой си ти?“ но не го направи. Знаеше прекрасно кой беше мъжът — проклет конкурент палеонтолог, или човек, който работеше за някой палеонтолог, бе дошъл да открадне откритието му. Смахнатите американци бяха до един престъпници и скотове.

Корвъс вдигна друго найлоново покривало, което изпращя шумно. Той спря, задържа дишането си и опипа пътя си напред. Само да можеше да идентифицира какъв е динозавърът пред него, щеше да знае къде точно се намира — да, това беше гръдната кост на овирапторида Ingenia. Втурна се надясно, като избягваше найлоните, докато се натъкна на долния край на прешлен, после на още един, заедно с извития железен прът, който ги поддържаше. Това беше трицератопсът. Той се пресегна нагоре, попадна на дебел найлон и побърза да го вдигне и да се мушне под него. Вече вътре, усети ребро и продължи напред, където можеше да се свие под грамадния трирогов шлем, почти пет стъпки в диаметър. Промъкваше се старателно в кухината, където някога се бяха намирали сърцето и белите дробове на животното. Дори и на осветление, трудно щеше да го забележи някой. Щеше да отнеме часове на преследвача му, ако не и цяла нощ, за да го открие. Той почака свит, без да мърда, сърцето му биеше силно.

— Безполезно е да се криете. Идвам към вас.

Гласът наистина звучеше много наблизо. Корвъс усети, че го обхваща ужас, главата му забръмча, сякаш бяха пуснали рояк пчели в нея. Не можеше да прогони от съзнанието си образа на онзи пистолет с дълга цев. Не беше шега: мъжът се канеше да го убие.

Нуждаеше се от оръжие.

Опипа гръдния кош, хвана едно ребро и се опита да го изтръгне, но то бе здраво закрепено. Пробва още няколко и най-накрая откри едно, което поддаде леко, когато го натисна. Опипа поддържащата желязна арматура за крилатия винт и винта, който държеше костта, откри го и се опита да го завърти. Той заяде. Протегна ръка надолу, към дъното, откри втория крилат винт — но той също не помръдна.

По дяволите, трябваше да извади някоя хлабава кост и да я използва като оръжие при сгоден случай.

— Д-р Корвъс, повтарям: неприятно е. Вече съм съвсем близо до вас.

Гласът се чу съвсем близо. Как този човек се движеше толкова безшумно в мрака? Откъде познаваше хранилището така добре? Сякаш плуваше в тъмното. С надигащо се отчаяние той заопипва неумело крилатия винт, стисна го и се опита да го разхлаби; усети ръждясалия метал да се впива в плътта му и да потича топла кръв, но проклетото нещо така и не помръдна.

Пусна го, преглътна мъчително и си наложи да успокои дишането си. Сърцето му биеше до пръсване, имаше чувството, че се чува, макар да знаеше, че това е невъзможно. Ако не мърдаше и пазеше тишина, мъжът нямаше никога да го открие в този мрак. Не би могъл. Невъзможно беше.

— Д-р Корвъс? — долетя гласът. — Единственото, което искам, е малко информация относно тиранозавър рекс. Когато я получа, работата ни приключва.

Корвъс се наведе, сви се като зародиш, треперейки неконтролируемо. Гласът се намираше на не повече от десет крачки от него.

14.

Том затича през гората към жълтата светлинка между дърветата. Позабави малко, когато наближи хижата и продължи предпазливо напред под прикритието на тъмнината. Беше голяма, двуетажна хижа с покрит вход и на светлината на крушката на верандата можа да види паркирания отпред Рейндж Роувър.

Внезапно осъзна, че е идвал тук преди години с група приятели, които искаха да изследват изоставените градове в планините. Но тогава нямаше нито ограда, нито нови хижи.

Той се притисна към грапавите трупи на къщата и като се движеше странишком, стигна до прозореца. Надникна вътре. Облицована с дърво дневна с камина от камък, килим на навахо върху пода и еленска глава, закачена на стената. Имаше само една лампа и цялата обстановка създаваше впечатлението, че къщата е празна. Той се ослуша. Мястото беше тихо и прозорците на втория етаж бяха тъмни.

Сали не беше в къщата. Той мина отпред и загледа изоставения град, слабо осветен от крушките на верандите. Приведен, като стъпваше тихо и се ослушваше на всяка крачка, той отиде до колата и сложи ръка върху капака й — двигателят беше още топъл. Наведе се към пасажерската врата, извади фенерчето, което бе открил в доджа, и го запали. Насочи лъча към земята. В рохкавия пясък личаха обърканите следи от каубойски ботуши. Той се огледа. Точно зад колата видя два успоредни отпечатъка, оставени от подметки, които са били влачени. Тръгна след тях и те го изведоха на черен път срещу дефилето в края на града.

Сърцето му заподскача в гърдите. Дали е била Сали? В безсъзнание ли е била? Дефилето, ако си спомняше правилно, водеше към някакви изоставени златни мини. Том спря и се опита да си спомни релефа на местността. Ръката му несъзнателно опипа издутината на пистолета, пъхнат в колана му.

Един патрон.

Продължи по следите и те го изведоха до стария лагер, където се губеха между дърветата в гърлото на дефилето. Лъчът на фенерчето му разкри прясно стъпкани бурени по протежението на обраслата в трева пътека. Той се ослуша, но не чу нищо, освен вятъра в клоните. След четиристотин метра излезе на открито, където долината се разширяваше. Пътеката се катереше нагоре по склона и той затича по нея. Тя минаваше под линията на хребета през боровата гора и свършваше до стара минна шахта.

Сали е била затворена в мината.

Вратата към дървената шахта беше с верига и катинар. Той спря, потисна желанието си да я разбие и се ослуша. Всичко беше тихо. Провери катинара и откри, че не е заключен, висеше свободно на веригата, бутна вратата и влезе.

Обхвана в ръце фенерчето и го включи, за да огледа вътрешността. Отворът за мината се намираше пред него, прокопано в скалата гърло, от което се носеше дъх на спарен въздух с мирис на пръст. Беше запречено и покрито с тежка желязна решетка, заключена с катинар от закалена стомана.

Том наостри слух, сдържайки дишането си. От тунела на мината не идваше никакъв звук. Той опипа катинара, но установи, че е здраво закрепен. Наведе се, извади фенерчето и огледа мръсния под. Отпечатъците личаха изключително ясно върху дебелия слой прах. Бяха на мъж с 43–44 размер на обувките. От едната страна се виждаше къде се бяха забивали подметките на Сали и къде бе лежало тялото й; вероятно я беше оставил там, докато отключва решетката. Сигурно е била в безсъзнание. Той потуши едно далеч по-неприятно предположение.

Опита се да прецени възможностите. Трябваше да влезе — или да привлече мъжа към вратата и да го застреля, когато се приближи.

Откъм мината се чу слаб звук и той замръзна. Изстрел ли беше? Едва се осмеляваше да диша. След малко долетя друг звук — слаб вик, изопачен от дълбоките каменни стени, докато стигне догоре. Гласът беше на мъж.

Том хвана катинара и го разтърси, опитвайки се да го отвори, но той не помръдна. Решетката беше изкована от тежка стомана и циментирана в скалата. Нямаше никаква надежда да я разбие.

Докато се оглеждаше, се разнесе друг гневен вик, много по-силен и ясен и той можа да долови думата кучка.

Тя беше вътре! Беше жива! Последва глух изстрел и за миг всичко утихна.

15.

Боб Байлър включи радиото на Шевролета и започна да върти копчетата, надявайки се да хване любимата си станция от Албакърк със стари хитове, но се чуваше само съскане и прашене. Той го изключи и за утешение опъна една здрава глътка от бутилката с „Джим Бийм“, която лежеше на седалката до него. Премляска, облиза устни с удоволствие и запрати шишето настрани, след което обърса с ръка наболата си брада и се ухили на големия си късмет.

Байлър се бе отказал от напъните да разбере странната случка в „Сънрайз“. Някой бе откраднал неговия Додж и му бе оставил Шеви ’57 — истинска класика с все ключовете на таблото, която струваше най-малко десет пъти повече от разнебитената му таратайка. Може би трябваше да съобщи на полицията, но си беше съвсем честно ако някой ти задигне колата, ти да вземеш неговата. Пък и вече беше паркирал солидно количество „Джим Бийм“ в стомаха си и не беше в подходящата позиция да звъни на ченгетата. Откраднатият камион си беше негов и не беше длъжен да съобщава на никого, ако не иска, нали така?

Внезапно изтрополяване на десните гуми по банкета накара Байлър да дръпне рязко вляво, така че почти закачи левия банкет и се наложи да изправи със скърцане. Пунктираната жълта линия продължаваше напред и се губеше в тъмнината и той подкара колата по нея, за да може по-лесно да я следва. Нямаше проблем, щеше да вижда фаровете на насрещните коли отдалеч, имаше достатъчно време да отбие вдясно. Той подкрепи концентрацията си с нова глътка „Джим Бийм“ и премлясна доволно с устни.

Минаваше десет, а Байлър би трябвало да пристигне в Еспаньола в десет и половина. Мили боже, беше уморен, бе пътувал дълго от Долорес, само за да види дъщеря си и безработния й мъж, който пет пари не струваше. Само ако можеше да открие онази станция със златните хитове от Албакърк — някой Елвис да го разведри и да вдигне малко настроението му. Той включи отново радиото и остана на една станция, по която се долавяше някакво подобие на музика през пращенето на статичното електричество.

Забеляза фарове в далечината и побърза да се върне в платното си. Размина се с полицейска кола и я видя да се отдалечава, червените задни светлини започнаха да се стопяват в черната нощ. След това с тревога установи, че светлините останаха за миг на място — ченгетата бяха спрели и бялата светлина на предните фарове се усили, когато колата им направи обратен завой.

По дяволите! Байлър се пресегна и помете с ръка бутилката, след което й удари един силен ритник и я запрати под седалката. Ванът излезе от платното и той бързо насочи вниманието си към пътя. Мътните да ги вземат, вече беше намалил и караше като благовъзпитана стара дама. Очите му се местеха от скоростомера върху огледалото за обратно виждане. Поддържаше постоянни трийсет и пет километра в час и беше сигурен, че когато ченгетата го отминаха, не караше с повече от няколко километра под разрешеното. Байлър, както повечето дългогодишни шофьори — пиячи, никога не превишаваше скоростта. След няколко инфарктни минути той започна да се успокоява. Ченгетата не се интересуваха от неговата „кукличка“ и не ускоряваха, за да го настигнат. Той продължи да си кара със същата скорост, спокойно и приятно — какво толкова, някакъв си полицейски патрул. Байлър стисна волана в позиция „два без десет“ и впери очи напред.

По дяволите, не би могло да се шофира по-добре от това.

16.

Сали остана за миг да лежи в плитка локва вода, зашеметена от падането. Не беше от високо и тя бе повече уплашена, отколкото наранена. Но продължаваше да е в опасност. Дори и сега лъчът на фенерчето опипваше тъмнината отгоре. Миг по-късно светлината я хвана и тя отскочи настрани точно в момента, когато куршумът удари водата със свистене. Тя прецапа през водата напред, където фенерчето бе осветило тунел, който водеше в тъмнината. След минута беше зад завоя, извън обсега на оръжието му.

Тя се облегна на стената, поемайки си жадно дъх. Болеше я цялото тяло, но явно нямаше нищо счупено. Усети в горния си вътрешен джоб кутийката с кибритени клечки. Чудно, но макар отвън да се бе овлажнила, вътре беше напълно суха. Клечките бяха дълги, дървени, от вида „драсни, където ти падне“. Тя извади една и я драсна в каменната стена веднъж, после още веднъж. Запали се на третия път и освети слабо тунела, дълъг коридор с подпори от изгнили вече дъбови греди. По пода течеше плитък поток, прескачайки от локва към локва. Състоянието на коридора изглеждаше катастрофално; гредите бяха нападали и пречеха на минаването. Онези, които стояха по местата си изглеждаха така, сякаш ще паднат всеки момент, в каменните тавани зееха дълбоки пукнатини, а дъбовите греди се огъваха под тежестта на разместените каменни пластове.

Тя изтича по тунела — държеше в шепа кибритената клечка, докато не изгоря и не опари кожата й. Продължи напред в тъмното, като се опитваше да си спомни какво има напред. По едно време спря и се ослуша. Дали не идваше след нея? Видя й се неправдоподобно да рискува да слезе долу по стълбата, по която тя се бе спуснала — никой нормален човек не би го сторил, пък и тя бе изпочупила доста стъпала. Трябваше да намери въже и това щеше да отложи присъдата й за известно време. Но нямаше да е за дълго: спомни си, че бе видяла едно въже в килията си, навито на кълбо до леглото.

Тя се насили да се концентрира и да мисли рационално. Спомни си, че някъде бе чела, че всички пещери дишат и че най-добрият начин да намериш изхода е да следваш „диханието“ на пещерата — което ще рече въздушното течение. Запали една клечка. Пламъчето се изви назад, към мястото, откъдето беше дошла. Тя се насочи в противоположната посока, по-дълбоко в мината, газеше през водата, движеше се толкова бързо, колкото й позволяваше тъмнината. Тунелът зави надясно и премина в голяма галерия с колони от груб камък, които продължаваха да стоят на местата си и да подпират тавана. Втора клечка й показа накъде водеха два от тунелите. Водата отиваше в левия. Тя спря, пламъчето беше достатъчно, за да види каква е посоката на въздушното течение и да реши да тръгне по десния тунел, единственият, който водеше нагоре.

Клечката догоря и тя я хвърли. Спря, за да преброи колко клечки са останали в кутийката. Петнайсет.

Опитваше се да се движи по интуиция, но скоро разбра, че става твърде бавно. Трябваше да се отдалечи колкото се може повече от онзи побъркан тип. Сега беше времето да използва кибрита, нямаше какво толкова да го пести за после.

Запали поредната клечка и продължи; малко след това зави зад ъгъла и откри, че тунелът е блокиран от срутване. Втренчи поглед нагоре към тъмната дупка в тавана, откъдето се бе изсипала огромна маса камъни, които сега лежаха в безредна купчина долу. Няколко камъка с размери на кола продължаваха да висят от тавана под странен ъгъл, подпирани от паднали греди, и изглеждаха така, сякаш ще се сгромолясат при най-лекото побутване.

Сали се върна назад и пое по левия тунел, онзи, по който течеше потокът. Паниката й нарасна; всеки момент похитителят й щеше да се появи долу. Тя тръгна след водата, като цапаше през локвите, надявайки се, че ще я отведе до някакъв изход. Тунелът се спусна надолу и след това се изравни. Водата стана по-дълбока и тя осъзна, че това е езеро; скоро равнището на водата стигаше до кръста й. На следващия завой видя причината: масивно срутване бе блокирало напълно тунела и спираше водата. Някаква част от нея успяваше да премине през процепите между камъните, но останалата се задържаше.

Изруга наум. Дали не беше пропуснала някой тунел? Дълбоко в себе си знаеше, че не е възможно. След пет минути бе изследвала всички достъпни кътчета в мината. Казано с две думи — беше в капан.

Запали нова клечка, пръстите й трепереха, докато се оглеждаше трескаво за изход, за тунел или отвор, който да не е видяла. Догарящото пламъче я опари и тя драсна поредната клечка. Трябваше да има някакъв изход.

Върна се назад, безразсъдно унищожавайки клечка след клечка, докато стигна до първото срутване. То представляваше компактна маса, не се виждаха никакви явни дупки, но тя търсеше някакъв отвор, през който да се провре. Нямаше нищо.

Преброи останалите клечки. Седем. Без да се колебае, запали една и тогава забеляза дупка в тавана. Беше безумие да мисли, че може да стигне дотам. Пламъчето беше твърде слабо, за да освети дълбините й, но все пак й се стори, че може да има достатъчно място, където да изпълзи и да се скрие — ако решеше да рискува и да се покатери по несигурната купчина от камъни.

Беше лудост. Докато стоеше трепереща и изпълнена с нерешителност, клечката догоря, едно малко камъче се отрони от дупката, направи няколко подскока и хлътна в хаоса от камъни и греди, след което се показа до краката й.

Това е. Нямаше друг избор: трябваше или да се върне назад и да се срещне с похитителя си, или да рискува и да се изкачи до някоя от дупките, образувани при срутването.

Оставаха й още шест клечки. Извади две и ги запали едновременно, като се надяваше да дадат достатъчно светлина, но след дълго взиране нагоре, установи, че не вижда нищо, освен камъни и рухнали греди.

Нямаше време. Запали друга клечка, пъхна я между зъбите си, хвана един камък в купчината и започна да се катери. В този момент чу звук — далечен глас, който отекваше дрезгаво в каменните тунели.

— Харесва ти или не, кучко, идвам!

17.

Корвъс се сви в гръдната кухина на трицератопса, кръвта пулсираше в ушите му. Мъжът се намираше на не повече от десет стъпки. Той преглътна, опита се да овлажни устата си. До слуха му достигна тихото тътрене на обувки в циментовия под, дори лекото хрущене на остатъци от фосили под подметките на мъжа, докато се приближаваше. Как успяваше този човек да се движи толкова добре в тъмното?

— Аз мога да те видя — долетя благият глас, сякаш прочел мислите му, — но ти не можеш да ме видиш.

Сърцето на Корвъс избумтя като барабан: гласът беше точно пред него. Гърлото му беше толкова сухо, че не би могъл да говори, дори и да искаше.

— Изглеждаш глупаво, както си се свил там.

Друга стъпка. Можеше да усети миризмата на скъпия афтършейв на мъжа.

— Единственото, което искам са данните за местоположението. Всичко ще свърши работа: GPS координати, име на формация или каньон, неща от този род. Искам да знам къде е динозавърът.

Корвъс преглътна и се раздвижи. Нямаше смисъл да се крие повече; мъжът знаеше къде е. Сигурно разполагаше с някакъв уред за нощно виждане.

— Нямам такава информация — изграчи той. — Не знам къде е проклетият динозавър. — Той се изправи до седнало положение, стискайки куфарчето си.

— Ако това е играта, която си избрал да играеш, страхувам се, че ще трябва да те убия. — Гласът на непознатия беше толкова тих, толкова ласкав, че у Корвъс не остана и най-малкото съмнение, че наистина ще го направи. Той стисна още по-здраво куфарчето, по ръцете му беше избила студена пот.

— Не знам къде е. Наистина не знам. — Той осъзна, че звучи умоляващо.

— Тогава как стигна до образеца?

— Чрез трета страна.

— Аха-а. А тази трета страна има ли си име и адрес?

Настъпи тишина. Корвъс усети, че към ужаса му се примесва и гняв. Яростен гняв. Цялата му кариера, животът му зависеше от този динозавър. Нямаше да предаде откритието си на някакво копеле, което бе насочило дуло срещу него — по-добре да умреше. Проклетият мръсник имаше очила за нощно виждане или нещо подобно, и ако можеше да светне някоя лампа, щеше да елиминира предимството му. Би могъл да използва твърдото куфарче и да…

— Името и адреса на тази трета страна, ако обичате? — повтори мъжът с все същия благ глас.

— Излизам.

— Мъдро решение.

Корвъс запълзя към задницата на скелета и изскочи. Пъхна се под найлона и се изправи. Беше тъмно като в рог и той имаше съвсем смътно чувство къде се намира мъжът.

— Името на тази трета страна?

Корвъс се хвърли в тъмното, завъртайки куфарчето си в дъга по посока на гласа и удари нещо; мъжът изсумтя и се дръпна назад изненадано. Корвъс се обърна, движейки се опипом през гората от скелети, към мястото, където си спомняше, че са ключовете за лампите. Спъна се в някакъв скелет и падна и в същия момент чу остро пневматично съскане, последвано от звука на хирургическа стомана, която се удари в костта на фосила.

Копелето се целеше в него.

Той се хвърли встрани, блъсна се в един скелет, който изскърца възмутено, изпращайки към пода няколко кости с дрънчене. Ново просъскване, ново метално рикоширане сред костите, които се намираха от дясната му страна. Той опипваше напред, драскайки отчаяно сред гората от кости, когато изведнъж се оказа свободен от обкръжението им, беше се добрал до дъното, където се намираха рафтовете; затича се между тях, подхлъзна се и падна, но почти веднага беше отново на крака. Само ако можеше да стигне до ключовете на лампите и да отнеме предимството на преследвача си. Тичаше напред, без да го е грижа какво събаря по пътя си и почти се сблъска с електрическото табло. Заби нокти в панела, а с другата си ръка щракаше копчетата бясно; чу се бръмчене, пропукване и флуоресцентните лампи започнаха да светват една по една.

Обърна се рязко, като в същото време дръпна една вкаменена кост от близкия рафт и я размаха като тояга, готов да се бие.

Мъжът стоеше спокоен, на не повече от пет-шест метра, разкрачен, дори не изглеждаше, че се е мръднал. Беше облечен в син костюм, с вдигнати на челото очила за нощно виждане. Близо до краката му стоеше протъркано кожено куфарче. Ръцете му бяха в позиция за стрелба и лъскавата цев на странно изглеждащото оръжие се целеше право в Корвъс. Той се втренчи смаяно в обикновеното, безизразно лице на мъжа. Чу изсъскването на сгъстен въздух, видя сребърна светкавица, усети парване в слънчевия сплит и погледна надолу неразбиращо; от корема му стърчеше спринцовка от неръждаема стомана. Отвори уста и протегна ръка да я измъкне, но една различна, непозната тъмнина вече се спускаше над него като приливна вълна, скривайки го в бучащите си дълбини.

18.

Форд седеше, облегнал гръб на скалата и попиваше топлината на оскъдния огън, който бе стъкнал от изсъхнали стъбла на кактуси. Стените на Каньона на тиранозаврите се издигаха мрачно над него, откривайки кадифената ивица тъмно небе, осеяно със звезди.

Току-що бе свършил вечерята си от леща и ориз. Взе канчето, в което бе стояла лещата, сложи го върху огъня и го загрява, докато всичките следи от храна изгоряха; това беше неговият метод за миене на съдове, когато водата бе твърде ценна, за да се разхищава. Вдигна канчето с една пръчка, остави го да изстине и го напълни с вода от манерката. Като държеше канчето за металните му дръжки, той го настани между горящите стъбла. След няколко минути водата завря. Отмести го, добави лъжичка смляно кафе, разбърка и върна канчето на огъня. След пет минути кафето му беше готово.

Сръбна, като вкусваше с наслада горчивия аромат, примесен с дъх на дим. Усмихна се мрачно, спомняйки си препълненото с хора малко кафене, в което той и Джули обичаха да ходят на ъгъла на Пантеона в Рим и да пият вълшебно еспресо, седнали на малка масичка. Как се казваше това място? Таца д’Оро.

Беше на светлинни години оттам.

Кафето свърши, пресуши и последната капчица течност и изсипа утайката в огъня; остави канчето настрана, готово за сутрешното кафе. Облегна се отново на скалата с въздишка, уви плътно расото около себе си и вдигна очи към звездите. Беше почти полунощ и извитият лунен сърп висеше над ръба на каньона. Той откри някои от съзвездията, които познаваше — Голямата Мечка, Касиопея, Плеядите. Млечният път бе разсипал блясъка си по небето; той го проследи с очи и намери съзвездието Сигнус, Лебеда, замръзнал завинаги в своя полет през галактическия център. Беше чел, че има гигантска черна дупка в центъра на галактиката, наречена Сигнус X1, сто милиона слънца, погълнати и компресирани в математическа точка — и се изненада, че човешките същества се бяха одързостили да мислят, че биха могли да разберат всичко за истинската природа на бога.

Форд въздъхна и се протегна върху пясъка, питайки се дали подобни размишления са подходящи за човек, комуто скоро предстои да стане бенедиктински монах. Събитията през последните няколко дни го бяха тласнали в своего рода духовна криза. Търсенето на тиранозавъра бе събудило у него същия онзи страстен стремеж, онзи копнеж за преследване, от който си мислеше, че се е освободил. Той говореше четири езика, бе живял в дузина екзотични страни и бе имал много жени, преди да намери голямата любов на живота си. Бе страдал непоносимо заради това и все още страдаше. Защо тогава тази страст към възбудата и опасността? Ето, беше тук и търсеше динозавър, който не му принадлежи, не му носеше ни признание, ни пари, ни слава. Защо? А може би се дължеше на някакъв основен дефект в характера му?

Мисълта му неохотно се върна отново към онзи съдбовен ден в Сием Реап, Камбоджа. Жена му Джули и той бяха напуснали Пном Пен в деня преди заминаването си за Тайланд. Бяха спрели за няколко дни в Сием Реап, за да разгледат храмовете на Ангкор — разглеждането на забележителност беше част от прикритието им. Само седмица преди това бяха разбрали, че Джули е бременна и за да отпразнуват случая, бяха резервирали апартамент в луксозен хотел. Нямаше никога да забрави тази последна вечер с нея — стояха и гледаха как слънцето залязва зад петте големи храмови кули. Можеха да чуят далечното, монотонно пеене на будистките монаси, идващо от скрит в гората манастир от едната страна на храма.

Дотук се бяха справили с възложената им задача без никаква засечка. Онази сутрин бяха доставили диска с данните на своя агент в Пном Пен. Беше направено чисто — или поне те си мислеха така. Единственият намек за това, което предстои, беше старата Тойота Ленд Круизър, която ги следеше. Но той се бе освободил от „опашката“ в задръстените с коли и хора улици на столицата, още преди да напуснат града. Не му се стори нещо сериозно, още повече че не за пръв път го преследваха.

След залеза вечеряха дълго в един от евтините ресторанти на открито покрай река Сием Реап, жабите подскачаха по пода, а нощните пеперуди се блъскаха в нанизаните на дълга тел електрически крушки. Бяха се върнали в неприлично скъпата си хотелска стая и прекараха голяма част от вечерта, лудувайки в леглото. Спаха до единадесет на другата сутрин и закусиха на терасата. После Джули беше слязла долу да вземе колата, докато той изнесе багажа им.

Чу глухата експлозия, докато вратата на асансьора се отваряше към фоайето. Предположи, че се е взривила стара противопехотна мина — Камбоджа все още страдаше от такива. Спомни си как излезе и видя през вратите на фоайето облаци от пушек, които се издигаха пред хотела. Излезе навън. Колата лежеше обърната върху покрива си, разцепена почти наполовина и от нея се издигаше щипещ пушек, в уличната настилка зееше кратер. Една от гумите бе излетяла на петдесетина стъпки върху безукорно подстриганата ливада и гореше.

Дори тогава не разбра, че това е неговата кола. Предположи, че е поредното политическо убийство, каквито в Камбоджа ставаха непрекъснато. Спря на стълбите и се заоглежда за Джули, разтревожен да не се взриви друга бомба. Докато стоеше така, забеляза парче плат, носено от вятъра; то изпърха и се приземи почти до краката му — и той разпозна в него яката на блузката, която Джули бе облякла тази сутрин.

С мъчително усилие Форд се върна към настоящето, към огъня, към тъмния каньон и небето с бляскащи звезди. Всички онези ужасни спомени изглеждаха далечни, сякаш се бяха случвали в друг живот, на друг човек.

Въпросът сега беше: наистина ли това бе друг живот и беше ли той друг човек?

19.

Светлините на Еспаньола блещукаха в нощния въздух, когато Боб Байлър наближи града. Ченгето продължаваше да кара зад него, но Байлър вече не се тревожеше. Дори съжаляваше, че е ритнал бутилката под седалката в паниката си и на няколко пъти се опита да я измъкне с върховете на ботушите си, но ванът започна да криволичи по пътя и той се отказа. Винаги можеше да я извади и да я пресуши, но не беше сигурен дали е разрешено да напуска магистралата на това място, а не искаше да прави нищо, което да привлече вниманието на ченгетата. Най-после любимата му станция със стари хитове започна да се чува. Той завъртя копчето, припявайки фалшиво.

На четири-петстотин метра напред видя първите светофари в покрайнините на града. Ако уцелеше червено, щеше да има достатъчно време да довърши бутилката. Дяволите да го вземат, шофирането наистина караше човек да ожаднява.

Байлър наближи светофара, намали скоростта постепенно и погледна полицейската кола в огледалото за обратно виждане. Още щом ченгетата спряха, той се наведе под седалката и забърника, докато мръсната му ръка напипа студената бутилка. Измъкна я, и като се държеше на равнището на седалката, отвъртя капачката и побърза да отпие колкото се може повече за краткото време.

Внезапно чу скърцане на гуми и звук на сирени около себе си. Той се стресна, забравил, че е с бутилка в ръка, заслепен от бялата светлина на прожектора. Изглежда бе заобиколен от полицейски коли със светещи отгоре буркани. Започна да мига, беше напълно, тотално объркан.

Чу остър глас по мегафона да казва нещо и да го повтаря.

— Излез от колата с вдигнати ръце. Излез от колата с вдигнати ръце.

На него ли говореха? Байлър се огледа, но не видя никакви хора, само блясъка на прожектори.

— Излез от колата с вдигнати ръце.

Говореха на него. Обхванат от паника, Байлър хвана дръжката на вратата, но тя беше от онези, които трябва да натиснеш надолу, вместо да ги вдигнеш, и той започна да се мъчи да отвори, като натиска с рамо. Внезапно вратата се отвори и той се изтърколи, забравената в ръката му бутилка излетя и се разби на асфалта. Той се простря на асфалта, прекалено зашеметен и объркан от случващото се, за да стане.

Над него се изправи някой и закри светлината, в едната си ръка държеше значка, а в другата — револвер. Гласът излая:

— Детектив Уилър от полицейски участък Санта Фе! Не мърдай!

Настъпи кратка пауза. Байлър не можеше да види нищо, освен черния силует на мъжа. От вътрешността на вана се чуваше гласът на Елвис в комбинация с пращене на статично електричество. „Не си нищо друго, освен хрътка…“

Един удар на сърцето и силуетът прибра оръжието в кобура и се наведе, взирайки се напрегнато в лицето му. После се изправи и Байлър го чу да говори отново, този път на някого, който се намираше отстрани.

— Кой е този, по дяволите?

20.

Сали се изкачваше по неустойчивата купчина камъни с клечка между зъбите, търсейки къде да стъпи и за какво да се хване. С всяка стъпка усещаше как камъните се размърдват под нея, някои се откъртваха и падаха.

Дишаше все по-трудно.

Преброи оставащите в кибритената кутийка клечки — имаше само една. Тя реши да я запази.

— Идвам! — Дрезгавият глас отекна в тунелите безкрайно изопачен. Сали продължи да се катери, движеше се нагоре по интуиция. Чу някъде над себе си преместване на дървета и камъни, последвано от каскада дребни камъчета. Нова стъпка, ново скърцане и преместване. Нещо ставаше. Но тя нямаше друг избор.

Пресегна се нагоре и потърси за какво да се хване, след което се вдигна на мускули. И пак. Придвижваше се изключително внимателно, знаеше, че и най-малката непредпазливост може да я изпрати долу.

— Сали, къде си-и-и-и?

Чуваше го да шляпа из водата в тунела и да ругае. Тя се надигна и хвана гредата, която се намираше над главата й. Отпусна се на нея с цялата си тежест и я опита. Прогнилото дърво изпъшка и се отмести леко, но както изглежда щеше да издържи. Сали спря и се опита да не мисли какво е да се погребеш жив сред тези камъни, след което се повдигна. Гредата отново изпъшка, надолу се посипаха камъчета, но тя беше вече горе. Ръцете й напипаха част от разцепено дърво и отчупен камък.

Трябваше да запали последната кибритена клечка.

Задраска неистово по кутийката и огънчето оживя. Над главата й имаше тъмна дупка, в която трябваше да влезе. Тя задържа кибритената кутия над пламъка, за да се запали и светлината да стане по-ярка, но пламъкът не беше достатъчен да види какво има там.

Стиснала в ръка горящата кутия, стъпи върху следващата греда. След миг вече стоеше върху несигурната издатина в тъмното отверстие. На отслабващата вече светлина видя, че дупката преминава в широка, с формата на полумесец пукнатина, която завършва под незначителен ъгъл от около трийсетина градуса. Пукнатината изглеждаше достатъчно широка да се побере в нея.

Внезапно се чу силен трясък, когато един голям камък от тавана се сгромоляса и падна на пода. Пламъкът угасна.

— Ето къде си била!

Светлината на фенерчето прониза тъмнината, претърсвайки каменната купчина под нея. Тя се протегна, хвана се и се вдигна. Лъчът се завъртя и опипа отново всичко наоколо. Сали се изкачваше бързо, дори безразсъдно, като драскаше с нокти по мокрите камъни и накрая изпълзя до широката пролука. Изви се и се промъкна в нея. Вече не разполагаше с кибрит, не виждаше къде отива, нямаше как да разбере дали цепнатината води за някъде. Запълзя на колене. За миг бе парализирана от клаустрофобична паника, обградена от всички страни от камък. Спря, регулира дишането си, овладя страха и поднови усилията си.

— Идвам да те хвана-а-а-а!

Гласът идваше точно под нея. Тя продължи да пълзи с нарастващо чувство на ужас, че пукнатината се стеснява. Скоро наистина стана толкова тясна, че трябваше да направи усилие, за да се провре, като натискаше с ръце и крака и глътна корем. Обзета от нов пристъп на паника, осъзна, че това бе еднопосочно пътуване — нямаше да е в състояние да се обърне. Ако нямаше как да се подпира на крака, никога не би успяла да изпълзи назад.

— Знам, че си горе, кучко!

Тя чу грохота на падащи камъни, докато продължаваше да се катери. Вдигна се, изви торс, като по този начин успя да освободи едната си ръка и да я пъхне пред себе си, за да опипа пътя напред. Изглежда, че пукнатината не се стесняваше повече; може би дори се разширяваше. Ако успееше да се провре през този тесен участък, би могла да достигне друг тунел.

Тя издиша и използвайки краката си като шини, направи усилие да се придвижи напред. Джобът на ризата й се разкъса, копчетата отхвърчаха. Опипа пътя си напред. Ново оттласкване и издишане на въздуха, за да може да премине. Спря за миг. Беше като да си притиснат до смърт. Чу някъде отдолу звука на още падащи камъни.

Подпря се и се изтласка със сила навътре в пукнатината. Ужасът да бъде притисната в тъмното бе смазващ. Някъде отгоре капеше вода и се стичаше по лицето й. Сега знаеше, че никога не би могла да излезе. По-добре да я беше застрелял, отколкото да умре в тази дупка. Само ако можеше да премине през това стеснение, може би нататък мястото ставаше по-широко? Тя отново се подпря, за да се оттласне. Дрехите й изпукаха от усилието. Още веднъж — и опипа пътя напред. Пукнатина рязко се стесни и тя усети, че обезумява, ръката й се мяташе неистово напред-назад, но не откриваше нищо успокояващо. Пръстите й отново се протегнаха предпазливо, почти изтръпнали от ужас, но нямаше никакво съмнение: пукнатината се стесняваше до няколко инча напред по дължина, разпръсквайки много по-малки пукнатини. Прокара отново ръце напред и назад, но полза нямаше.

Сали осъзна, че вече не е в състояние да се контролира. Опита се да се изтегли обратно назад, изпотена от усилието и едва дишаща. Но нямаше опорна точка. Ръцете й не бяха достатъчно силни, за да се изтласка назад. Беше заклещена вътре. Не можеше да върви напред. Нито пък да се върне.

21.

Том опита какво ли не, за да разбие ключалката на решетката. Удря я с камък, блъска я с един дънер, но се оказа безполезно. Слабите звуци от вътрешността на мината бяха спрели и тази тишина направо го побъркваше. Можеше да й се случва всичко — една минута можеше да се окаже разликата между живота и смъртта. Беше викал, беше крещял, опрял устни в решетката, опитвайки се да предизвика похитителя да се покаже навън, но без никакъв резултат.

Отстъпи и се помъчи да се концентрира и да реши какво да прави по-нататък. Луната беше изгряла и се издигаше над еловите дървета, кацнала върху линията на хребета. Трябваше да накара мозъка си да мисли. Вдиша бавно. Нощният въздух бе пропит с недоловими през деня аромати, с успокояваща прохлада, която разведряваше лицето му и сякаш се вливаше в потока на горещата му кръв, за да го успокои. Преди години бе изследвал някои от тези мини и си припомни къде в околността се намираха останалите. Може би бяха свързани; златните мини често имаха по няколко входа.

Той се изкатери до ръба на хребета и погледна от другата му страна. Бинго! На около двеста ярда в ниското имаше друга къщичка с шахта, приблизително на същото равнище като другата, с дълъг коридор от греди отдолу.

Сигурно бяха свързани.

Спусна се, като се хлъзгаше по камъните и се спъваше в изсъхнали коренища, но скоро беше там. Извади оръжието си, ритна вратата и влезе, осветявайки наоколо с фенерчето. Наистина имаше друг отвор към мината и той не беше запечатан с метална решетка. Без да се колебае прекрачи вътре и опипа гредите — беше дълъг, хоризонтален тунел. Чувството за неотложност почти го парализира отново. Той се затича, но на първото разклонение спря, за да се ослуша. Измина една минута, после втора. Имаше чувството, че полудява.

Внезапно го чу: слабо ехо на вик. Двете мини бяха свързани!

Спусна се по тунела в посоката, от която бе дошъл звукът, лъчът на фенерчето му разкри серия въздушни шахти от лявата страна. Зави зад ъгъла и светлината улови два други тунела — единият продължаваше нагоре, другият — надолу. Той спря и отново се ослуша, изчаквайки. Нетърпението му стигна връхната си точка — и тогава дойде друг, изопачен от каменните стени, вик.

Беше ядосан мъжки глас.

Том хукна по левия тунел, като от време навреме се навеждаше рязко надолу заради ниския таван. До слуха му достигнаха още звуци — все още слаби, но малко по-ясни.

Тунелът направи няколко остри завоя и стигна до една централна камера с излизащи от нея четири тунела в различни посоки. Той спря, за да се ориентира. Усещаше сърцето си в гърлото. Направи кръг с лъча на фенерчето и видя няколко стари железопътни траверси, разбита руднична вагонетка, купчина ръждясали вериги, конопени въжета, изгризани от плъхове. Налагаше се да изчака друг звук, преди да продължи.

Тишина. Извикай нещо, по дяволите, каквото и да е!

И той дойде: слаб вик.

Том се затича по тунела, от който се чу викът и който завършваше с вертикална шахта, заобиколена от ограда. Шахтата бе твърде дълбока и лъчът на фенерчето му не можеше да стигне до дъното. Освен това нямаше път за надолу — нито стълба, нито въжета.

Той опипа грапавия ръб на шахтата и реши да го използва. Събу италианските си обувки с чорапите и ги пусна, отброявайки времето, за което ще паднат долу. Една и половина секунди: трийсет и две стъпки.

Мушна отново оръжието в колана си и захапа фенерчето със зъби, след което се прехвърли през оградата, стисна голата скала и се заспуска надолу. Стъпка надолу, опора за ръцете, стъпка надолу. Кракът му се хлъзна, той се залюля и за един ужасен момент усети, че ще падне. Острите камъни се забиваха в пръстите му. Той се спусна надолу бавно и най-накрая достигна пода с чувство на дълбоко облекчение. Освети с фенерчето, събра обувките и чорапите си и бързо ги обу. Сега вече бе в друг минен тунел, който водеше право назад в планината. Ослуша се. Всичко беше тихо.

Затича и спря чак след стотина метра, наострил слух. Лъчът на фенерчето беше съвсем слаб — батериите бяха издъхнали. Той продължи още малко, спря отново и се заслуша. Някъде зад себе си чу заглушен вик. Изключи светлината и сдържа дъх. Беше глас, идваше отдалеко, но се чуваше много по-ясно от преди. Успя да различи дори отделни думи.

Знам, че си там. Слез долу или ще стрелям.

Том се напрегна, пулсът му препускаше.

Чуваш ли ме.

Усети, че го залива вълна на облекчение и краката му омекнаха. Значи Сали беше жива — и може би дори свободна. Той се ослуша, опитвайки се да локализира посоката, от която идваше гласът.

Мъртва си, кучка!

Думите предизвикаха такава ярост в него, че той почти спря да диша за миг. Направи двайсетина стъпки напред, разходи се напред-назад, като се опитваше да определи точното място. Звукът сякаш идваше отдолу, като че ли от самата скала. Но това бе невъзможно. На десетина стъпки от лявата си страна той можа да види мрежа пукнатини в каменния под на тунела, там, където бе разбит. Клекна и сложи ръка върху една от пукнатините. Усети въздушно течение. Прилепи ухо.

Внезапно се чу изщракване на едрокалибрено оръжие, последвано от писък — писък, който дойде от толкова близо, че го накара да подскочи.

22.

Уилър и Хернандес се носеха на север по магистрала 84, светлините на Еспаньола се отдалечаваха все повече, докато пред тях се натрупваше и сгъстяваше празната чернота на пустинята. Наближаваше полунощ и Уилър не беше на себе си, че един малоумник като Байлър беше успял да му изгуби толкова ценно време.

Уилър извади един фас от джоба на ризата си и го пъхна между устните си. Не би трябвало да пуши в патрулна кола, но отдавна бе преминал точката на всякакво търпение.

— Бродбент трябва вече да е минал Къмбръс Пас — каза Хернандес.

Уилър смукна дълбоко.

— Не е възможно. Записали са всички коли, преминали през пролома, но бричката на Байлър не е била измежду тях. Нито пък е минала през барикадата южно от Еспаньола.

— Може да се е отървал от нея на някой отдалечен паркинг и да е отишъл пеша до мотел.

— Може, но не го е направил. — Уилър натисна газта. Стрелката на скоростомера се качи до сто и осемдесет километра, колата се залюля напред-назад и тъмнината зафуча покрай тях.

— Тогава какво е направил, според теб?

— Мисля, че е отишъл в т.нар. манастир „Христос в пустинята“, за да се срещне с онзи монах. Където, впрочем, отиваме и ние.

— Кое те кара да мислиш така?

Уилър отново смукна дълбоко от цигарата. Той обикновено оценяваше упоритите въпроси на Хернандес — те му помагаха да си избистря ситуацията, — но този път изпита единствено раздразнение.

— Не знам кое ме кара да мисля така, но го мисля — сопна се той. — Бродбент и жена му са замесени, монахът също, има и трета страна — убиецът — който също здравата е затънал в цялата тази работа. Намерили са нещо в онези каньони и се борят за него на живот и смърт. Каквото и да е, става въпрос за нещо голямо — толкова голямо, че Бродбент прати полицията за зелен хайвер и открадна камион заради това. Исусе Христе, запитай се само какво може да е толкова сериозно, че тип като него да рискува десет години в изправителния на Санта Фе. Говорим за човек, който вече е получил всичко.

— Аха.

— Дори и Бродбент да не е в манастира, искам да си поприказвам малко с този тъй наречен монах.

23.

Том невярващ осъзна, че викът идваше от Сали. Той притисна устата си към пукнатината.

— Сали!

Тежко дишане.

— Том?

— Сали! Какво става? Добре ли си?

— Господи, Том! Ти си… — Тя едва говореше. — Заклещена съм. Той стреля по мен. — Отново тежко дишане и хълцане.

— Сали, аз съм тук, всичко е наред. — Том насочи слабия лъч на фенерчето надолу и се ужаси, когато видя лицето на Сали, заклещено в процепа на няма и две стъпки под него.

Последва изстрел и Том чу изтрещяването на куршум в камъните отдолу.

— Стреля в пукнатината, но не може да ме види. Том, аз съм в капан…!

— Дошъл съм да те измъкна оттук. — Той освети наоколо. Скалата беше вече натрошена и беше само въпрос на време да се разруши напълно и да се откъртят парчетата. Той огледа тунела отгоре и потърси с очи за нещо, което би му помогнало. В един ъгъл забеляза купчина прогнили щайги и въжета.

— Ей сега слизам.

Нов изстрел.

Том хукна към купчината, освободи се от изгнилите въжени намотки и започна да рови из проядените чували от зебло. Най-отдолу откри клиновидно стоманено парче. Грабна го и изтича обратно.

— Том!

— Тук съм. Ей сега идвам.

Друг изстрел. Сали изпищя.

— Ранена съм. Той ме уцели!

— Господи, къде…?

— В крака. Мили боже, измъкни ме оттук!

— Затвори очи.

Том пъхна стоманения клин в процепа, взе един камък и заудря с него по клина. Напуканата скала започна да се рони. Той коленичи и започна да измъква парчетата с ръце, като не спираше да успокоява Сали.

Последва още един изстрел.

— Том!

— Ах, ти кучко! Презареждам и си мъртва!

Том откъртваше парче и го хвърляше, после второ, трето, ръцете му се разраниха, но той не забавяше темпо.

— Сали, къде си ранена?

— В крака. Не мисля, че е лошо. Само побързай.

Пореден изстрел. Том удряше скалата със стоманения клин, увеличавайки дупката. Сега можеше да види цялото лице на Сали.

Пук! Сали подскочи.

— За бога, побързай!

Върхът на клина се отчупи и той изруга, обърна се и започна да кърти от другата страна.

— Достатъчно! — извика Сали.

Том се пресегна, хвана ръката й и я дръпна, когато тя се оттласна отдолу.

— Мъртва си!

Том забиваше стоманеното острие в скалата, отцепвайки парчета крехък кварц. С пълно безразличие забеляза, че е открил златна жила, пропусната от миньорите навремето.

— Сега!

Той я подхвана под мишниците и я издърпа. Отдолу се чу друг изстрел.

Сали се отпусна на пода мръсна, измокрена, с разкъсани дрехи.

— Къде те рани онзи мръсник? — Той затърси трескаво.

— Крака, крака ми.

Том отпра ивица от ризата си и избърса кръвта, откривайки повърхностни наранявания върху бедрото й. След малко извади парче от камък, което бе рикоширало в нея.

— Сали, всичко е наред. Ти си добре.

— Бях сигурна.

— Кучка! — Крясъкът прозвуча истерично.

Последваха нови гърмежи. Един заблуден куршум отскочи през пукнатината и се заби в тавана.

— Трябва да запушим дупката — каза Сали.

Но Том вече търкаляше камъни натам. Те ги събраха и ги натикаха в пукнатината. За пет минути беше запушена.

Том обви ръце около Сали.

— Господи, мислех, че никога повече няма да те видя — изхлипа Сали. — Не мога да повярвам, че ме намери.

Той я стисна здраво в прегръдките си.

— Да се махаме от тук.

Тръгнаха през тунелите, като от време навреме включваха фенерчето, за да се ориентират. Изкатериха се нагоре и не след дълго бяха на повърхността на мината.

— Той ще излезе от другия изход — каза Сали.

Том кимна.

— Ще минем по дългия път.

Вместо да се върнат и да се изкачат по хребета, те хлътнаха в тъмнината между дърветата по дъното на пролома.

— Как е кракът ти, можеш ли да вървиш?

— Не съм съвсем зле. Оръжие ли е това на колана ти?

— Аха. Двайсет и два калибров с един патрон. — Том се обърна и погледът му обходи посребрените склонове.

— Камионът ми е на входа.

— Той ще стигне там преди нас — каза Сали.

Беше тъмно като в рог, килимът от борови иглички пружинираше меко и поскърцваше под краката им, а лекият бриз в дърветата поглъщаше тихите звуци от стъпките им. Том спираше от време навреме да се ослуша и да види дали похитителят не ги преследва, но всичко бе тихо.

След десетина минути дълбокото дере се изравни и премина в широко сухо корито. Напред блещукаха светлините на хижите. Всичко изглеждаше спокойно, с изключение на това, че Рейндж Роувърът на похитителя го нямаше.

Те заобиколиха стария град, но той изглеждаше пуст.

— Мислиш ли, че се е изплашил и е избягал? — попита Сали.

— Съмнявам се.

Минаха покрай хижата и побързаха да навлязат сред дърветата, като продължиха да се движат успоредно на черния път. Камионът се намираше на по-малко от четиристотин метра оттук. Том дочу нещо и спря; сърцето му биеше бясно. Ето отново — ниското подвикване на бухал. Стисна ръката на Сали и те продължиха напред. След няколко минути забелязаха неясните очертания на оградата.

Той подложи крак, за да може Сали да стъпи и да се прехвърли оттатък. Веригата леко издрънча. Том, без да се бави, се прехвърли и след няколко минути на светлината на луната забеляза откраднатия камион — продължаваше да стои там, където го бе паркирал, близо до заключената порта. Само че сега портата зееше широко отворена.

— Къде, по дяволите, е отишъл? — прошепна Сали.

Том стисна рамото й и отвърна също шепнешком:

— Продължаваш да се движиш в сянката, наведи главата и влизай в камиона колкото можеш по-бързо. После паля двигателя и се спасяваме.

Сали кимна. Тя притича към пасажерското място, като се привеждаше, оставайки под нивото на кабината; Том побърза да отвори вратата и се метна на шофьорското място. След минута и двамата бяха вътре.

— Дръж се здраво.

Той завъртя ключа и камионът завибрира с глухо ръмжене. В този момент на завоя иззад дърветата се появиха чифт фарове и върху тях се посипа град от тежкокалибрени куршуми. В кабината се разлетяха парчета стъкло и пластмаса.

— По дяволите!

Том се хвърли настрани върху седалката, мина на първа и камионът заподскача по пътя, като сипеше дъжд от чакъл. Превключи на втора и ускори, чувайки как куршумите продължават да се забиват в стоманата. Камионът криволичеше и задницата му се люшкаше напред-назад. Том се осмели и вдигна глава, но не успя да види нищо: предното стъкло бе напукано и приличаше на паяжина. Удари го с юмрук и направи достатъчно голяма дупка, за да вижда, след което продължи да ускорява.

— Остани на пода!

Той зави и стрелбата постепенно затихна, но зад тях се чуваше грохотът на колата, която ги преследва и той знаеше, че стрелецът е по петите им; миг по-късно Рейндж Роувърът се подаде на завоя и фаровете му ги пронизаха.

Тряс! Тряс! Заваля нов град от куршуми и над главите им се посипаха парчета от лампата върху тавана. Том въртеше бясно волана — чуваше люшкането и вибрациите отзад и знаеше, че поне една от гумите е пробита.

— Дизел! — извика Сали от пода. — Мирише ми на дизел!

Резервоарът явно бе уцелен.

Нов трясък.

— Горим! — изкрещя Сали. Ръката й бе върху дръжката на вратата. — Скачай!

— Не! Още не!

Той насочи камиона по друг завой и стрелбата за миг прекъсна. Напред се виждаше как пътят минава покрай една канара. Даде газ и пое право към нея.

— Сали, когато ти извикам „скачай“, скочи веднага и се търкулни встрани от гумите. След това бягай. Поеми към високите плата. Ще можеш ли?

— Ще мога!

Той ускори още и скалата се приближи. Хвана дръжката и отвори наполовина вратата, без да намалява скоростта.

— Бъди готова!

Удар.

— Сега!

Той скочи в същия момент, падна на земята и се претърколи, а след миг беше на крака и тичаше. Видя тъмната фигура на Сали да бърза точно в мига, когато горящият камион се понесе над канарата и излетя в урвата. Чу се глух тътен, последван от внезапен оранжев блясък откъм дъното.

Рейндж Роувърът наби спирачки точно когато достигна ръба на скалата. Вратата се отвори. Том мерна един човек без риза да изскача отвътре с револвер в едната ръка, фенерче в другата и пушка през рамо. Том се втурна по стръмния склон, прикривайки се зад скалата, но мъжът вече бе забелязал Сали и тичаше след нея с насочено оръжие.

— Мръсен кучи син! — извика Том и се спусна към него с надеждата да отвлече вниманието му, но онзи не се отклони нито за миг; бързо набираше преднина, докато тя накуцваше от раната на крака си. Петдесет стъпки, четиридесет… всеки миг щеше да е достатъчно близо, за да я прониже.

Том извади пистолета си.

— Копеле!

Мъжът хладнокръвно се отпусна на едно коляно и освободи предпазителя на пушката. Том спря и се прицели. Никога нямаше да го улучи, но поне изстрелът би могъл да го разсее. Струваше си — това беше последният шанс на Сали.

Мъжът притисна оръжието до бузата си и се подготви да натисне спусъка, когато Том стреля. Онзи инстинктивно се хвърли на земята.

Том размаха оръжието като полудял.

— Ще те убия!

Похитителят се изправи и този път се прицели в Том.

— Само почакай! — изрева Том.

Мъжът натисна спусъка, но Том клекна и се претърколи настрана.

Онзи потърси с очи Сали. Проклетата кучка не се виждаше никъде. Той преметна пушката през рамото си, протегна ръка с насочения револвер и хукна подир Том.

Том се изправи и затича надолу по склона, прескачайки камъни и паднали дървета, доволен, че той е мишената, а не Сали. Лъчът от фенерчето на преследвача подскачаше над главата му и проблясваше сред клоните на дърветата. До слуха му достигна пукот на оръжие и след миг куршумът се заби в някакъв дънер от дясната му страна. Той продължи напред с всички сили диагонално по склона. Мъжът се намираше на около стотина крачки отзад.

Снопът светлина отново опипа тъмнината покрай него. Последваха още два оглушителни изстрела и той затича на зигзаг. Склонът ставаше по-стръмен и дърветата се сгъстяваха. Стъпките зад гърба му не спираха, дори го наближиха.

Той умишлено забави, свърна на ляво, по-далеч от Сали. Куршумите изсвистяха покрай ушите му и той видя как един от тях обелва кората на близкото дърво. Сърцето му пропусна един такт.

24.

Мадокс „Тревата“ видя, че с всяка крачка застига Бродбент. Беше спрял на три пъти, за да се прицели, но всеки път се оказваше твърде далеч и тези паузи дадоха възможност на Бродбент да си възвърне спечелената преднина. Трябваше да бъде внимателен; Бродбент разполагаше с някакво малокалибрено оръжие, не можеше да се мери с неговия „Глок“, но все пак си бе оръжие. Трябваше първо да се справи с него, а после и с жената.

Склонът стана стръмен и дърветата — по-гъсти. Бродбент сега тичаше по сухото корито на реката. Беше бърз, дяволски бърз, но и Мадокс си го биваше. Имаше тренинг в армията, правеше упражнения, тичаше, практикуваше йога и всичко това сега щеше да се изплати. Нямаше начин Бродбент да му избяга.

Той го видя, че завива наляво и затова пресече по диагонал, спечелвайки няколко метра. Още няколко минути, и кучият син щеше да лежи в краката му с пръсната глава. Склонът се гмурна надолу още по-стръмно и се превърна в дефиле. Мадокс беше само на седемдесет-осемдесет крачки отзад. Играта беше почти свършила; независимо от всичките си усилия, Бродбент бе притиснат като в менгеме между двата хребета. Още петдесет крачки и падаше в ръчичките му.

Бродбент се изгуби зад някакви дебели дървета. Миг по-късно Мадокс мина покрай тях и видя напред стръмна скала, която оформяше своеобразно „V“, където минаваше пресъхналото корито. Беше хванал Бродбент в капана.

Той спря. Мъжът беше изчезнал.

Мадокс прокара лъча на фенерчето от единия край до другия. Бродбент го нямаше. Този побърканяк беше скочил от скалата. Или се бе спуснал по нея. Той спря на ръба и плъзна светлината надолу. Виждаше се почти цялата грапава повърхност, но от Бродбент нямаше и следа нито по склона, нито на дъното. Усети, че го изпълва бяс. Какво беше станало? Да не би Бродбент да беше завил и да бе хукнал обратно нагоре? Той вдигна фенерчето в посоката, от която бе дошъл, но склоновете бяха празни, не се забелязваше никакво движение между дърветата. Върна се отново по ръба на скалата и трепкащата светлина заигра, претърсвайки камъните за тяло. На петнайсетина стъпки от скалата се издигаше висок смърч. Чу пропукване и видя, че ниските клони от отсрещната страна се движат.

Кучият му син беше сред клоните на дървото.

Мадокс дръпна пушката си и коленичи, прицелвайки се. Изстреля един патрон, после втори, трети по посока на движението и звука, но без никакъв резултат. Бродбент беше слязъл от другата страна на ствола, използвайки го като прикритие. Мадокс огледа бездната. Петнайсет стъпки. Трябваше да скочи със засилване, за да може да прескочи това разстояние, което на свой ред означаваше, да се върне назад. И дори тогава съществуваше риск. Само човек, чийто живот виси на косъм, би се осмелил да го направи.

Мадокс изтича по ръба на скалата, като търсеше по-добър ъгъл за стрелба, за да може да стреля в момента, в който Бродбент се дръпне от дървото. Той коленичи, прицели се, сдържа дъха си и зачака да се появи.

Мадокс стреля точно когато Бродбент скочи от най-ниския клон. За миг дори си помисли, че го е улучил, но копелето беше предвидило изстрела и се затъркаля в мига, в който докосна земята; след това се изправи светкавично и хукна.

Мръсник.

Мадокс метна пушката през рамо и се огледа за жената, но тя отдавна бе избягала. Той стоеше на ръба на скалата извън себе си от ярост и безсилие. Бяха му се изплъзнали.

Но не съвсем. Щяха да се насочат към Чама ривър, по течението, което би ги принудило да преминат през високите плата, а това си бяха ни повече, ни по-малко от петдесет жестоки километра. Мадокс знаеше как да ги проследи, по дяволите, беше воювал в пустинята, пък и познаваше високите плата. Щеше да ги открие.

Да им позволи да се спасят би означавало да се върне в затвора — и този път нямаше да го пуснат да излезе, осланяйки се на честната му дума, че няма да избяга. Трябваше да ги убие или сам да умре.

25.

Уилър извади крака от колата и стъпи върху разбития асфалт на паркинга пред манастира, след което включи сирената, за да оповести присъствието си. Не знаеше по кое време си лягат монасите, но беше напълно сигурен, че в един и половина след полунощ вече хъркат. Мястото беше тъмно като гроб, но нямаше нито една външна крушка. Луната бе изгряла над ръба на каньона и хвърляше призрачна светлина наоколо.

Той включи сирената за втори път. Щеше да ги накара да излязат и да дойдат при него. След час и половина шофиране по най-лошия път в щата нямаше никакво настроение да се прави на любезен.

— Светнаха лампата.

Уилър проследи жеста на Хернандес. Един жълт правоъгълник внезапно изплува в морето от тъмнина.

— Наистина ли мислиш, че Бродбент е тук? Паркингът е празен.

Уилър усети нова вълна на раздразнение заради съмнението, което се долавяше в гласа на Хернандес. Той измъкна цигара от джоба си, мушна я между устните си и я запали.

— Знаем, че се е движил по магистрала 84 с откраднат Додж. Не е преминал покрай патрулките ни по пътя, не е и в Ранчото на призраците. Къде другаде може да бъде?

— Има достатъчно горски пътища от двете страни на магистралата.

— Да, но само един път води към високите плата. Ако Бродбент не е тук, ще поизпотим онзи монах.

Той пое дълбоко от дима, после издиша с удоволствие. По пътеката заподскача лъч на фенерче и към тях се насочи една фигура, със скрито в сянката лице. Уилър остана облегнат на отворената врата, с подпрян на прага крак.

Монахът се приближи с протегната напред ръка.

— Брат Хенри, абат на манастира „Христос в пустинята“.

Мъжът беше дребен, с енергични движения, блестящи очи и къса козя брадичка. Уилър стисна ръката му, смутен от приятелското, дружелюбно посрещане.

— Лейтенант Уилър от полицейското управление в Сайта Фе — представи се той и показа значката си. — А това е сержант Хернандес.

— Добре, добре. — Монахът внимателно разгледа значката на светлината на фенерчето и му я върна. — Ще имате ли нещо против да изгасите фаровете, лейтенант? Братята спят.

— Да, разбира се.

Хернандес влезе в купето и изключи фаровете.

Уилър отново изпита неудобство. Може би не трябваше да включва сирената?

— Търсим един човек, казва се Томас Бродбент — каза той. — Изглежда с приятел с един от вашите монаси, Уайман Форд. Имаме основателна причина да вярваме, че може да е тук или по пътя за насам.

— Не познавам този господин Бродбент — отвърна абатът. — А що се отнася до брат Форд, той не е тук.

— Къде е?

— Замина преди три дена, оттегли се в пустинята да се моли в усамотение.

Да се моли в усамотение, мили боже, помисли си Уилър.

— И кога ще се върне?

— Трябваше да се е върнал вчера.

— А защо не е?

Уилър се вгледа внимателно в лицето на мъжа. Изражението му не можеше да бъде по-искрено. Със сигурност казваше истината.

— Значи не познавате този Бродбент? Имам информация, че е идвал няколко пъти тук. Русокос, висок, кара пикап Шеви ’57-а.

— О, да, човекът с митичната кола. Разбирам за кого говорите. Идвал е два пъти, доколкото знам. Последният път беше преди около седмица.

— Бил е тук преди четири дни според моята информация. Денят, преди вашият монах да се оттегли в пустинята за молитва.

— Явно е така — съгласи се абатът меко.

Уилър извади бележника си и надраска в него нещо.

— Лейтенант, мога ли да попитам за какво става дума? — попита отецът. — Не сме навикнали на посещения от полицията посред нощ.

Уилър затвори бележника с плясък.

— Имаме заповед за ареста на Бродбент.

Мъжът спря за миг очи върху Уилър и погледът му се оказа неочаквано смущаващ.

— Заповед за арест?

— Точно това казах.

— По какво обвинение, ако мога да попитам?

— С цялото ми уважение, отче, но не мога да навлизам в подробности.

Тишина.

— Има ли подходящо място, където можем да поговорим? — погледна го Уилър.

— Да, разбира се. По принцип в манастира сме под обет за мълчание, но можем да разговаряме в кабинета за дискусии. Ще ме последвате ли?

Тръгнаха по извитата пътека и скоро наближиха малка тухлена сграда зад църквата. Абатът спря на вратата и погледна Уилър. В очите му се четеше въпрос. Уилър отвърна на погледа му.

— Извинете, лейтенант: цигарата ви…

— Ах, да, вярно. — Уилър я хвърли и я настъпи с обувка под неодобрителния поглед на монаха, раздразнен от чувството за превъзходство, което по някакъв начин се излъчваше от него. Монахът се обърна и те влязоха след него. Малката постройка се състоеше от две празни, боядисани в бяло стаи. В по-голямата имаше пейки около стените и разпятие в далечния край. В другата стая нямаше нищо, освен грубо дървено писалище, лампа, лаптоп и принтер.

Монахът включи лампата и те седнаха на твърдите пейки. Уилър се намести по-удобно и извади бележника и писалката си. Усещаше как се раздразва все повече от отсъствието на Бродбент и Форд и от това, че бе изгубил толкова време, за да дойде дотук. Защо, мътните да ги вземат, монасите нямаха никакъв телефон?

— Отче, имам причина да вярвам, че Уайман Форд може да е замесен.

Абатът бе свалил качулката си и при тези думи веждите му се вдигнаха нагоре в дъга.

— Замесен в какво?

— Все още не сме сигурни — свързано е с убийството преди седмица горе в Лабиринта. Нещо незаконно.

— Напълно невъзможно ми е да повярвам, че Брат Уайман би могъл да се замеси в нещо незаконно, камо ли пък в убийство. Той е принципен човек.

— Напоследък да се е качвал в платата често?

— Не повече от обикновено.

— Но прекарва много време там, нали?

— Винаги го е правил, още откакто дойде тук преди три години.

— Осведомен ли сте, че с работил в ЦРУ?

— Лейтенант, „осведомен съм“ за доста неща, но що се отнася за това, казах ви всичко, което знам. Ние не проучваме миналото на братята, нищо повече от това, което те споменават в изповедите си.

— Забелязал ли сте разлика в поведението на Форд напоследък? Някаква промяна в навиците му?

Игуменът се поколеба.

— Напоследък прекарваше доста време в работа на компютъра. Изглежда беше нещо свързано с числа. Но както ви казах, сигурен съм, че той никога не би се замесил…

Уилър го прекъсна:

— Какъв компютър?

Игуменът кимна по посока на съседната стая.

— Единственият, който имаме.

Лейтенантът нахвърли още няколко бележки в тефтера си.

— Брат Форд е божи служител и мога да ви уверя, че…

Уилър го спря с нетърпелив жест.

— Да имате представа къде отиде Форд на „духовно уединение“?

— Не.

— И се бави повече от нормалното?

— Очаквам го всеки момент. Обеща да се върне още вчера. Обикновено спазва обещанията си.

Уилър изруга вътрешно.

— Нещо друго?

— За момента — не.

— В такъв случай бих желал да се оттегля. Ставаме в четири.

— Добре.

Монахът излезе.

Уилър кимна към Хернандес.

— Да излезем да глътнем малко въздух.

Веднага щом се озова вън, той отново запали цигара.

— Какво мислиш? — запита Хернандес.

— В цялата работа има нещо много гнило. Смятам да поизпотя този монах Форд, та ако ще това да е последното, което ще направя. „Духовно уединение“ — я стига! — Уилър погледна часовника си. Почти два след полунощ. Изпита нарастващо чувство за безполезност и загуба на време. — Иди до колата и се обади в Санта Фе да изпратят чопър и щом така или иначе ще подхващаш темата, поискай разрешително да вземем и лаптопа.

— Хеликоптер?

— Ами да. Искам да е тук до първи петли. Ще изясним тази работа. Това е федерална територия, така че се погрижи полицейското на Санта Фе да се свърже с всички, които биха се оплакали, че не са включени в операцията.

— Както кажеш, лейтенант.

Уилър видя фенерчето на Хернандес да подскача нататък по пътеката към паркинга. Няколко минути по-късно полицейската кола забръмча и той чу пращенето и съскането на радиото. Дълго време оттам идваха само неразбираеми, откъслечни звуци.

Той беше изпушил вече една цигара и изваждаше втора, когато Хернандес се върна. Беше запъхтян от изкачването на стръмнината.

— Е?

— Те току-що затвориха въздушното пространство от Еспаньола към границата с Колорадо.

— Кои са „те“?

— Федералната авиационна администрация. Никой не знае защо, заповедта е дошла отгоре. Нито транспортни самолети, нито частни, нищо!

— За колко време?

— За неограничено.

— Прелест! А какво става със заповедта?

— Нямаме късмет. Събудиха съдията; той е католик и иска по-сериозна причина за конфискуването на манастирския компютър.

— И аз съм католик, по дяволите, но какво общо има това? — Уилър смукна с настървение за последно от цигарата и я хвърли на земята, след което започна да я мачка с върха на обувката си, докато от нея не останаха само късчета от филтъра. После кимна към тъмната грамада на каньоните и скалите, които се издигаха зад манастира. — Нещо голямо става във високите плата. А ние нямаме и най-слабата шибана идея какво може да е.