Хищник

Тиранозавър рекс беше високоинтелигентно животно. Съотношението мозък — тяло при него беше най-високо измежду съществувалите до този момент влечуги, и по абсолютна скала мозъкът му бе един от най-големите за сухоземно животно, като достигаше размерите на човешкия мозък. Но неговият главен мозък, тоест логическият дял, практически не съществуваше. Умът му представляваше биологическа изчислителна машина, обработваща инстинктивното поведение. Програмното й осигуряване бе съвършено. Без да мисли какво върши, динозавърът просто го вършеше.

Не притежаваше дългосрочна памет, оставяйки я за по-слабите. Тъй като нямаше хищници, които да се налага да разпознава, както и опасности, които да избягва, нямаше и нищо за научаване. Инстинктите се грижеха за неговите нужди, които бяха елементарни. Ставаше въпрос за месо — и то в големи количества.

Да си същество без памет значи да бъдеш свободен. Песъчливите хълмове, които бяха родното му място, майката и братята, изгарящите залези от детството, проливните дъждове, от които реките почервеняваха и заливаха низините, опичащата жарава на сушата, която напукваше почвата, не оставяха и следа в паметта му. Преживяваше живота така, както му се случваше, като поток от усещания и реакции, който потъваше в миналото си така, както реката се влива в океана. Виждаше как умират петнайсетте му братя и сестри, без да усети нещо. Не забелязваше, че вече ги няма, като се изключи това, че след тяхната смърт труповете им се превръщаха в месо. Това бе всичко. И след раздялата с майката никога не я разпознаваше отново.

Животът му преминаваше в лов, убиване, ядене, сън и странстване. Без да знае, че има собствена „територия“, се придвижваше, следвайки просеките стъпкани растения и изкоренени папрати, оставени от големите стада птицечовкови динозаври, без да разпознава или си припомня нещо. Техните навици бяха и негови.

Човешките емоции като любов, омраза, състрадание, скръб, съжаление или радост, нямаха химически еквивалент в мозъка му. Познаваше само болката и удоволствието. Беше програмиран така, че удовлетворяването на инстинкта да му носи удоволствие, а неудовлетворяването просто бе немислимо.

Не размишляваше за смисъла на съществуването си. Не знаеше, че съществува. Просто беше.

1.

Пресичащите се писти на ракетния полигон Уайт Сендс в Ню Мексико представляваха две дълги асфалтови ивици, чернеещи се в предутринната дрезгавина. От едната страна на пистата се намираше пътнически терминал, осветен от жълти лампи за мъгла, а в съседство се намираха няколко хангара. Някаква почти кристална тишина витаеше наоколо.

В разгарящата се светлина на източното небе постепенно се появи черна точка. Тя бавно се превърна в двуопашата устремна форма на изтребител F-14 „Томкет“, захождащ от права за кацане, и тътенът на двигателите му заля летището като вълна. Изтребителят се приземи, като остави две облачета дим от докосването на гумите по бетона и с рева си развълнува редицата сухи храсти юка на прага на пистата. F-14 включи реверса, забави към края на пистата, обърна се и изрулира до една стоянка пред терминала. Двама техници се приближиха до машината, подложиха столчета пред гумите и развиха дълги горивни шлангове.

Фанарът се отвори и от щурманската кабина се показа слабата фигура на човек, който леко скочи на земята. Беше облечен в син комбинезон и носеше охлузено кожено куфарче. Той се отправи към терминала напряко през стоянките, като бодро поздрави двамата часови пред вратата, които изкозируваха, изненадани от неочакваната формалност.

Всичко в този мъж бе студено, чисто и симетрично като в парче легирана стомана. С перчем от черна и права коса и изпъкнали скули, които опъваха кожата на лицето, с толкова малки и изящни ръце, че изглеждаха почти кукленски. Тънките и сиви устни приличаха на устни на мъртвец. Би могъл да мине за азиатец, ако не бяха пронизващите сини очи, които сякаш изпъкваха на фона на лицето му — толкова силен бе контрастът с черната коса и бялата кожа.

Джей Масаго мина през коридора и влезе в терминала със сиви плочки. Спря в средата на помещението, раздразнен, че не го посреща никой. Масаго изобщо не разполагаше с време за губене.

Паузата му позволи да осъзнае, че операцията бе минала перфектно. Бе разрешил проблема в музея и бе взел данните. Един критически преглед на образците в лабораторията беше показал, че резултатите далеч надхвърлят всички очаквания. Най-сетне — това беше важното събитие, което отдел LS480 на секретната агенция, която той оглавяваше, очакваше още от завръщането на „Аполо“ 17 отпреди повече от трийсет години.

Масаго съжаляваше за онова, което бе причинил на онзи британец в музея. Отнемането на един човешки живот винаги представляваше трагедия. Войниците губеха живота си на война, цивилните — в мирно време. Саможертвата беше лудост. Другите би трябвало да се погрижат за лабораторната асистентка, Крукшанк, което сега бе с по-малка важност от това данните и пробите да се сложат на напълно сигурно място. Друго достойно за съжаление, но неизбежно прекъсване.

Масаго беше син на японка и американец, заченат в разрушенията на Хирошима в седмиците след бомбардировката. Майка му бе умряла няколко години по-късно, пищейки в агония от рака, причинен от радиоактивния дъжд. Баща му, разбира се, бе изчезнал още преди той да се роди. Масаго замина за Америка още петнайсетгодишен. Единадесет години по-късно, когато навърши двадесет и шест, модулът на „Аполо“ 17 се приземи на Таурус-Литроу, на ръба на лунното Море на спокойствието. Едва ли бе допускал тогава, че тази мисия на „Аполо“ е направила едно от най-големите научни открития на всички времена — и че тази тайна най-накрая ще му бъде поверена.

Междувременно Масаго беше вече младши офицер в ЦРУ. Оттам, заради отличния му японски и математическите способности, последва спираловидна кариера в бранша и той премина през различни нива на военното разузнаване. Той успяваше с изключително предпазливото си поведение, съзнателно потискана интелигентност и постижения, замаскирани с липса на самоувереност. Най-накрая му възложиха да ръководи малък секретен отдел, известен като LS480 и тайната се разкри пред него.

Най-голямата от всички тайни.

Това бе неизбежно, тъй като Масаго знаеше една проста истина, която никой от колегите му нямаше куража да погледне в очите. Знаеше, че с човечеството е свършено. Човешкият род бе придобил способността да се самоунищожава и следователно щеше да се самоунищожи. Точка по въпроса. Това бе толкова просто и очевидно за Масаго, колкото две и две — четири. Имаше ли етап в цялата човешка история, когато човечеството е пропускало да употреби оръжията, с които е разполагало? Така че въпросът беше не ако, а кога. Това „кога“ беше онази част от уравнението, която Масаго контролираше. В негова власт беше да отложи събитието. Ако изпълнеше дълга си, той лично би бил в състояние да даде на човешката раса още пет години, може би десет — може би дори трийсетина години. Това беше най-благородното призвание, но изискваше морална дисциплина. Ако се налагаше някой да умре преждевременно, това бе ниска цена и трябваше да се плати. Ако смъртта на някого би могла да забави събитието само с пет минути… то каква полза? Всички сме обречени.

За десетте години, през които бе оглавявал LS480, беше по-нисък от тревата. В момента играеха игра на изчакване, беше междуцарствие. Той бе знаел винаги, че един ден моментът ще настъпи.

И сега това бе станало.

На най-невероятното място и по най-невероятния начин. Но той вече бе готов. Очакваше този момент от десет години. Бе действал бързо и решително.

Сапфирените му очи обходиха терминала втори път, спирайки се върху автоматите за продажби покрай стените, сивия килим от полиестер, редиците пластмасови столове, закрепени неподвижно към пода, закачалките и офисите — мрачни, празни, функционални и типично военни. Беше чакал две минути; започваше да става нетърпимо. Най-накрая от един от офисите излезе мъж в омачкана камуфлажна униформа с две звезди на пагоните и четинеста руса коса.

Масаго изчака мъжът да го приближи, преди да протегне ръка.

— Генерал Милър?

Генералът пое ръката му и я стисна здраво, по войнишки.

— А вие трябва да сте господин Масаго. — Той се ухили и кимна към изтребителя, който се зареждаше с гориво на стоянката отвън.

— От военноморските, а? Тук не се мяркат много такива.

Масаго нито се усмихна, нито отговори на въпроса. Вместо това попита:

— Всичко ли е готово, генерале?

— Разбира се.

Генералът се обърна и Масаго го последва в празния офис отсреща. Върху металното бюро лежаха няколко папки, значка и малък апарат, който може би представляваше секретна версия на военен сателитен телефон. Генералът взе значката и телефона и ги подаде на Масаго, без да казва нищо. След това вдигна първата папка, върху която се виждаха серия червени печати.

— Тук е.

На Масаго му отне няколко минути да сканира папката. Беше точно това, което бе изискал, радиолокатор, оборудван с радар със синтетична апертура, с мулти и хиперспектрално изобразяване. Той забеляза с одобрение поставянето на негово разположение и на един сателит за инфрачервена фотография SIGINT KX-11.

— Ами хората?

— Група от десет души от Обединената тактическа група, предварително определени от Националния команден център и придадени към един от клоновете на отдел „Операции“ в ЦРУ. Готови са за работа.

— Инструктирани ли са?

— Тези хора нямат нужда от инструктаж, и без това вече работят само в секретни операции. Получили са вашата предупредителна заповед, но тя и без това беше доста обща.

— Съвсем умишлено. В тази мисия има… как да кажа… един необичаен психологичен компонент, за който току-що научавам.

— Какво би могло да бъде това?

— Може би ще се наложи да накараме тези хора да ликвидират няколко цивилни граждани в границите на Съединените американски щати.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попита остро генералът.

— Те са биотерористи и са напипали нещо опасно.

— Виж ти! — Генералът впери немигащ поглед в Масаго. — Тези хора са психологически подготвени за всичко. Но ще ви поискам обяснение…

— Това не е възможно. Достатъчно е, че ви казвам, че проблемът във висша степен засяга националната сигурност.

Генерал Милър преглътна.

— Когато им се даде заповед за патрулиране, ще се наложи това да се каже пряко.

— Генерале, ще постъпя така, както смятам за необходимо. Искам ви уверение, че тези хора са в състояние да се справят със задачата. Обаче от отговора ви започвам да мисля, че може да имам нужда и от по-добър екип.

— Няма да намерите по-добри. Това са най-добрите войници, които имам.

— Ще разчитам на това. Къде е чопърът?

Генералът кимна с прошарената си глава към площадката за кацане.

— Птичката е на стоянката, готова е за излитане.

— MH 60G „Пейв Хоук“?

— Това сте поискали — отвърна ледено генералът.

— Кой е предният авионасочвач?

— Сержант първи клас, Антъни Хит, досието му е в папката.

Масаго изгледа Милър.

— Сержант?

— Поискали сте най-добрите, не тези с най-висок чин — отвърна сухо генералът и след кратка пауза добави: — Да не би мисията да е тук, в Ню Мексико? Щеше да е добре да ни уведомите предварително, ако сте се наканили да правите операция в задния ни двор.

— Тази информация спада към задължително необходимата, генерале — рече Масаго и почти се усмихна. Устните му побеляха.

— Флотският ми екипаж трябва да бъде инструктиран.

— Авиоекипажът и пилотите ще получат координатите на заданието след излитането. Другият екип ще получи патрулните нареждания по пътя за местоназначението.

Генералът не каза нищо, като се изключи неволното стягане на челюстта му.

— Искам транспортен самолет в готовност номер едно, готов да прибере товар до петнайсет тона.

— В какъв обсег? — попита генералът. — Можем да имаме проблеми с горивото.

— Машината да бъде заредена на седемдесет и два процента — каза Масаго и затвори папката, пъхайки я в куфарчето. — Придружете ме до площадката за кацане на хеликоптера.

Той последва генерала през чакалнята, откъдето през една странична врата излязоха върху широка кръгла асфалтова площадка, където вече се виждаха развъртащите се ротори и устремната форма на черен хеликоптер Сикорски „Пейв Хоук“. Източното небе просветляваше и постепенно се превръщаше от синьо в бледожълто. Венера сияеше двайсет градуса над хоризонта и замиращата й светлина изчезваше в сиянието на приближаващия изгрев.

Масаго закрачи към хеликоптера, без да се пази от вятъра на витлото, който разрошваше косата му. Той бързо скочи на борда и страничната врата се затвори. Пилотът увеличи мощността, наоколо се вдигна облак от прах и само след секунда желязната птица се издигна с лице на север и изчезна в утринното небе.

Генералът изгледа отдалечаващия се хеликоптер, след което тръгна обратно към терминала, като клатеше глава и си мърмореше под нос:

— Мръсно цивилно копеле!

2.

Цяла нощ бяха скитали, докато се опитваха да се намерят един друг в горните каньони, като се ориентираха на светлината на изпълващата се луна. Том Бродбент спря да си поеме дъх. Сали се появи зад него и сложи ръце на раменете му, облягайки се. Пустинята стоеше напълно притихнала, хилядите малки зелени хълмове приличаха на купчинки пепел. Пред тях в пясъка се виждаше падина с напукано тинесто дъно, побеляло от алкални кристали. Небето на изток просветляваше и слънцето скоро щеше да изгрее.

Сали подритна тинята.

— Това е петата пресъхнала водна яма, покрай която минаваме.

— Изглежда дъждът от миналата седмица не е стигнал дотук.

Тя се спусна до една скала и погледна към Том.

— Наистина сте съсипали този костюм, господине.

— Валентино току-виж се разплакал — каза Том и се опита да изобрази усмивка. — Я да видим раната ти.

Тя вдигна дънките си и той свали импровизираната превръзка.

— Не изглежда инфектирана. Боли ли те?

— Толкова съм уморена, че нищо не усещам.

Той изхвърли превръзката и извади чисто парче копринен плат от джоба си, което бе откъснал по-рано от хастара на костюма. Превърза внимателно мястото, завладян от почти парализираща ярост към мъжа, който я бе отвлякъл.

— Ще се изкача на хребета да видя дали онова копеле още ни преследва. Ти си почивай.

— С удоволствие.

Том се закатери по почти отвесния склон, като се стремеше да се движи приведен. Изпълзя последните десет стъпки до върха и надзърна отвъд. При други обстоятелства това би го накарало да види великолепната местност, през която бяха преминали, но сега изпита само отегчение. За последните пет часа бяха изминали най-малко трийсет километра, като се опитваха да увеличат дистанцията между себе си и преследвача. Том не вярваше, че мъжът може да ги е проследил, но искаше да е сигурен, че наистина са му се изплъзнали.

Изчака известно време. Пейзажът зад него изглеждаше пуст, но много от ниските места и дъната на каньоните бяха скрити; щеше да мине известно време, преди преследвачът им да се появи на открито. Том легна по корем и сканира пустинята, като се взираше за движеща се точица на човек, но не забеляза нищо. Изминаха пет минути, после десет. Той усети вълна на облекчение. Слънцето изгря, огнен казан, който хвърляше оранжева светлина и прорязваше най-високите върхове и хребети, пълзейки бавно по склоновете им като разтопено злато. Накрая светлината обхвана самата пустиня и Том усети горещината й с тила си. От преследвача им все още не се забелязваха никакви следи. Явно си бе отишъл. По всяка вероятност бе в каньона Дагит, залитащ и примрял от жажда, а над главата му се виеха лешояди.

С тези успокояващи мисли в главата Том се спусна по хребета. Намери Сали подпряна на една скала, спеше. Той я гледа няколко минути, дългата й коса бе разбъркана, блузата — мръсна и скъсана, дънките и обувките й бяха покрити с прах. Той се наведе и я целуна леко.

Тя отвори очи и Том почувства, че гърлото му се свива. Почти я бе изгубил.

— Някакви следи? — попита тя.

Том поклати глава.

— Сигурен ли си?

Той се поколеба.

— Не съвсем.

Запита се защо го бе казал, защо в съзнанието му се прокрадваше някакво съмнение.

— Трябва да продължим да се движим — каза тя.

Тя изстена, когато Том й помогна да се изправи.

— Така съм се сковала. Май изобщо не трябваше да сядам.

Поеха по сухото корито. Том остави Сали да определя темпото. Слънцето се изкачи високо в небето. Том сложи едно камъче в устата си и започна да го смуче, опитвайки се да игнорира непоносимата жажда. Не се очертаваше да открият вода, докато не стигнат реката, което означаваше още двайсет и пет километра. Нощта беше студена, но сега, когато слънцето се бе издигнало, той усещаше как започва да напича безмилостно.

Щеше да стане дяволски горещо.

3.

Мадокс „Тревата“ лежеше по корем зад един камък и гледаше през четирикратно увеличаващия мерник на AR-15 как Бродбент се навежда и целува жена си. Носът още го болеше от ритника й, бузата му пламтеше от яростните й нокти; усещаше краката си като гумени и с всяка минута жаждата му нарастваше. Тези двамата бяха изминали почти нечовешко разстояние, без да спрат за почивка. Питаше се как бяха успели. Ако не беше изгрялата луна и фенерчето му, сигурно отдавна да ги е изгубил. Но това бе подходящ за преследване терен и той имаше предимството да знае накъде отиват — към реката. Къде другаде? Дори изворът, покрай който бяха минали, бе сух като кост.

Той се размърда, краката му бяха изтръпнали; загледа как се спускат надолу по каньона. От мястото, на което се намираше, може би бе в състояние да се отърве от Бродбент, но ходът бе рискован и тая кучка можеше да се измъкне. Идущият ден щеше да ги пресрещне. Имаше достатъчно подходящи места за устройване на засада.

Хватката беше да не разкрива присъствието си. Ако вярваха, че ги преследва, щеше да му е много по-трудно да ги изненада.

С мерника на пушката си сканира терена напред, като внимаваше да държи лещите извън пряката слънчева светлина; нищо не би го издало по-бързо от проблясването на оптичните лещи. Познаваше добре местността на високите плата — от собствени проучвания и от прекараните часове над картите, с които Корвъс го бе снабдил. Дяволски много му се искаше сега да разполага с някоя от тях. В югозападна посока разпозна големия хребет, известен като Навахо Рим, който се издигаше на осемстотин стъпки височина над околната пустиня. Спомни си, че между хребета и сегашното му местоположение се намираше Еко Бедлендс, надупчен от дълбоки каньони и странни каменни формации, прорязан от огромната пукнатина в земята, позната под името Каньон на тиранозаврите. На двайсетина километра напред „Тревата“ с усилие различи ивица мъгла на хоризонта, крайната точка на Платото на древните. Най-голям от врязалите се в склоновете каньони беше каньонът Хоакин. Той водеше към Лабиринта, където Мадокс бе убил търсача на динозаври и откъдето имаше пряк път към реката.

Това бе пътят, към който се бяха насочили.

Сякаш бе минал век, откакто бе ликвидирал онзи иманяр — беше му трудно да повярва, че са минали само осем дни. Много неща се бяха случили оттогава.

Бележникът беше у него и това бе най-важното. Оставаше да се отърве от проклетите Бродбент. Щяха да тръгнат по пътеката през Навахо Рим, което означаваше, че ще се движат на югозапад през пустошта, почти пресичайки върха на Каньона на тиранозаврите. Там, където няколко второстепенни каньона се събираха в едно, се образуваше свое го рода естествена клапа и те трябваше да преминат през нея.

Той можеше да се отклони на юг, да заобиколи основата на Навахо Рим и да се върне на север, за да ги нападне от засада в началото на онази долина. Трябваше да се движи бързо и за по-малко от час всичко можеше да е свършило.

Изпълзя от позицията си, увери се, че не са го забелязали и се отправи с бърза крачка на юг към стената от пясъчник на Навахо Рим.

Утре сутринта щеше да е на борда на първия самолет за Ню Йорк.

4.

Когато Мелъди Крукшанк тръгна на изток по Седемдесет и девета улица, пред нея се показа сградата на музея; прозорците на високите етажи блестяха ослепително на ранната утринна светлина. Беше се оказало, че не е възможно да спи и бе прекарала по-голямата част от нощта в разходки по един многолюден участък от Бродуей, докато мислите й препускаха. Бе спряла за бургер в денонощна закусвалня някъде близо до Таймс Скуеър и после отново за чай до Линкълн Сентър. Беше дълга нощ.

Тя зави по алеята за служебния вход и погледна часовника си. Осем без петнадесет. Беше свикнала да стои до късно от времето, когато си пишеше дисертацията, но този път беше различно. Умът й бе необичайно хладен и ясен — дори повече от ясен. Тя натисна звънеца на нощния вход и пъхна служебната си карта в четящото устройство.

Прекоси централната ротонда, след което премина през цяла поредица от големи изложбени зали. Преминаването през празния музей рано сутрин, преди останалите да са пристигнали, винаги я ужасяваше, сандъчетата, тъмни и тихи, единственият звук от отекването на стъпките й по мраморния под.

Мина напряко през педагогическия отдел, прокара картата си през слота, за да извика асансьора, изчака го да изтрополи до долу и използва за втори път картата си, за да го насочи към сутерена.

Вратите се отвориха и тя пристъпи в коридора на сутерена. Беше хладен и тих в недрата на музея, непроменим като пещера и винаги я караше да потръпва. Въздухът бе неподвижен и всеки път й се струваше, че в него се носи лек дъх на старо месо.

Тя забърза към лабораторията по минералогия, като отминаваше една подир друга вратите на хранилищата на фосили: динозаври от периодите Триас, Юра, Креда, бозайници от Олигоцена и Еоцена — беше като разходка през еволюцията. Още един завой и тя беше в коридора на лабораторията, блестящи врати от неръждаема стомана водеха към различни лаборатории — „Бозайници“, „Влечуги“, „Насекоми“. Стигна до вратата с надпис „Минералогия“, мушна ключа си, отвори и опипа стената, за да включи осветлението. Флуоресцентните лампи забръмчаха и замигаха.

Тя спря. През рафтовете с подредени върху тях образци можеше да види, че Корвъс вече е тук — заспал над бинокуляра, с дипломатическо куфарче отстрани. Какво правеше тук? Но отговорът дойде още със задаването на въпроса: явно бе пристигнал рано, за да провери сам работата й — в неделя сутрин, представете си.

Тя нерешително пристъпи напред и прочисти гърлото си. Той не помръдна.

— Д-р Корвъс? — Този път стъпките й бяха по-уверени. Кураторът бе заспал върху бюрото си, главата му лежеше върху извитата му ръка. Тя го приближи. Беше гледал образец под бинокуляра — трилобит.

— Д-р Корвъс? — Мелъди отиде до масата. Никакъв отговор. В този момент тя усети лека тревога. Да не би да беше получил сърдечен пристъп? Не изглеждаше много вероятно: ами че той бе толкова млад. — Д-р Корвъс? — повтори тя, но гласът й прозвуча като шепот. Заобиколи масата и мина от другата страна, за да погледне лицето му. Дръпна се бързо назад и ахна неволно, с ръка на устата.

Очите на куратора бяха широко отворени, втренчени и замъглени.

Корвъс беше получил сърдечен пристъп. Тя залитна. Знаеше, че трябва да се приближи и да провери китката му дали има още пулс, да направи нещо, дишане „уста в уста“… Но самата идея да го докосне й се стори отблъскваща. Тези очи… ясно беше, че е мъртъв. Тя отстъпи назад и вдигна телефона, после спря.

Нещо не беше наред. Вгледа се в мъртвия куратор, облегнат върху микроскопа, сякаш бе отпуснал уморено глава върху ръката си и бе заспал. Усети, че нещо в сцената не е както трябва и по гърба й плъзнаха студени тръпки. След това осъзна: Корвъс гледаше трилобит.

Тя вдигна фосила и го разгледа. Обикновен трилобит от Каинозойската ера, от онези, дето можеш да си купиш за няколко долара във всеки магазин за сувенири. В музея имаше такива с хиляди. И Корвъс, който бе на прага на най-внушителното палеонтологично откритие на века, бе избрал да разглежда подобно нещо точно в този момент?

Нямаше начин.

Стомахът й се сви от страх. Тя се приближи към шкафа за проби, избра комбинацията за ключалката и дръпна да отвори.

Компактдисковете и пробите, които бе заключила в полунощ, бяха изчезнали.

Тя се огледа и съзря куфарчето на Корвъс. Дръпна го с трепереща ръка, сложи го на масата, отключи го и изсипа съдържанието му.

Нищо.

Всички данни, свързани с динозавъра, бяха изчезнали. Нейните проби, компактдисковете й ги нямаше. Сякаш никога не бяха съществували. Изведнъж си спомни един дребен факт: осветлението беше включено, когато тя влезе в лабораторията. Ако Корвъс бе заспал, докато работи, кой е светнал лампите?

Това не беше сърдечен пристъп.

Имаше чувството, че в стомаха й се е образувала буца лед. Онзи, който е убил Корвъс, можеше да дойде и за нея. Трябваше да се справи със ситуацията изключително внимателно.

Тя вдигна телефона и набра номера на охраната. Отговори й провлачен, ленив глас.

— Обажда се д-р Крукшанк от лабораторията по минералогия. Току-що пристигнах. Д-р Айън Корвъс е тук, в лабораторията, и е мъртъв.

След няколко минути, в отговор на неизбежния въпрос, тя произнесе предпазливо:

— Прилича на сърдечен пристъп.

5.

Лейтенант Уилър стоеше на входа на залата за обсъждане и гледаше как слънцето изгрява над планините. Звуците от песнопенията се носеха от църквата зад него, издигаха се и се стопяваха в пустинния въздух.

Той хвърли фаса от втората си цигара, стъпка го и се изхрачи. Форд още не се беше върнал и нямаше никакви следи от Бродбент. Хернандес слезе долу до джипа да се обади за пореден път. В Санта Фе вече имаха хеликоптер, който се намираше на полицейското летище, бе долетял от Албакърк и бе готов да тръгне, но въздушното пространство продължаваше да остава затворено и никой не знаеше докога.

Той видя Хернандес да излиза от колата и чу как вратата се хлопна. Няколко минути по-късно заместникът му се повлече, пъхтейки по пътеката нагоре. Той улови погледа на Уилър и поклати шава:

— Не е тръгнал.

Уилър изруга.

— Нищо не правим. Да започнем да претърсваме пътищата на Горското.

— Аха.

Уилър хвърли един последен поглед към църквата. Каква загуба на време. Когато Форд се върнеше, той щеше да замъкне този тъй наречен монах до града и да разбере какво, по дяволите, е правил във високите плата. А когато и Бродбент изплуваше, щеше да даде мило и драго да види този милионер ветеринар да дели килия с някой побърканяк и да яде царевичен хотдог за вечеря.

Уилър тръгна надолу по пътеката, следван от Хернандес. Трябваше да си вземат някакви сандвичи и кафе в термоса. Както и кашонче „Марлборо“. Мразеше чувството, че пуши последната си цигара.

Той хвана дръжката на вратата на полицейската кола и тъкмо се канеше да я отвори, когато долови далечно бръмчене във въздуха. Погледна нагоре и видя една черна точка да се материализира в зазоряващото се небе.

— Хей — каза Хернандес, присвил очи, — това не е ли чопърът?

— По дяволите, прилича.

— Преди пет минути ми казаха, че все още е на пистата.

— Идиоти!

Уилър извади последната си цигара и я запали — Фреди, пилотът, винаги носеше със себе си няколко кутии.

— Сега можем да пренесем шоуто на пътя.

Той загледа как хеликоптерът приближава, чувството му за безсилие се изпари. Щяха да прекъснат шибаното парти на онези копелета в каньоните. Да, територията беше голяма, но Уилър бе дяволски сигурен, че акцията се провежда горе в Лабиринта и точно там щяха да се насочат с хеликоптера.

Черното петънце започна да се превръща в нещо по-голямо и Уилър се втренчи в него с нарастващо объркване. Това не беше полицейски хеликоптер, поне не онзи, който бе виждал преди. Беше черен и много по-голям, с два резервоара от двете страни като понтони. С чувство на гадене Уилър схвана какво всъщност става. Затварянето на въздушното пространство, черният хеликоптер. Той се обърна към Хернандес.

— И ти ли мислиш онова, което мисля аз?

— ФБР.

— Именно.

Уилър изруга тихо. Както винаги, федералните не казваха нищо, оставяха местните сили на реда да се препъват като слепи идиоти, след което пристигаха точно навреме за удара и за пресконференцията.

Чопърът се наклони леко, когато приближи, забави и увисна за кацане на паркинга. Наведе се назад, докато се приземяваше и въздушната струя вдигна облаци прах. Перките още се въртяха, когато страничната врата се отвори и един мъж в пустинен камуфлаж с карабина М4 и с раница се показа.

— Какво е това, по дяволите? — измърмори Уилър.

Слязоха още деветима войници, някои от тях натоварени с електронно оборудване и апарати за комуникация. Последен скочи висок мъж, слаб, с черна коса и сухо лице, облечен в анцуг. Осем от мъжете изчезнаха по пътеката към църквата, тичайки един след друг, докато другите двама останаха с мъжа в анцуга.

Уилър дръпна за последно от фаса и го хвърли на земята; издиша и зачака. Тези не бяха дори федерални — поне не от тези, които той знаеше.

Високият мъж се разходи напред-назад и спря пред Уилър.

— Бихте ли се представили, офицер? — произнесе той с неутралния глас на властта.

Уилър отвърна след едно издумкване на сърцето:

— Лейтенант Уилър, полицейски участък Санта Фе. А това е сержант Хернандес. — Той не помръдна.

— Бихте ли се отдалечили от полицейската кола?

Уилър отново изчака малко. След това каза:

— Ако имате полицейска значка, господине, сега е времето да я покажете.

Очите на мъжа примигнаха срещу един от войниците. Онзи пристъпи напред — мускулест хлапак с матроска подстрижка, с розови бузи, изпълнен с чувство за дълг. Уилър познаваше този тип хора още от армията и не ги обичаше.

— Господине, моля, отдръпнете се от превозното средство — каза войникът.

— Кой, по дяволите, си ти, че да ми казваш? — Нямаше да се върже на тези глупости, не и докато не види значките им. — Аз съм детектив лейтенант в отдел „Убийства“ в полицейското управление в Санта Фе и съм тук по служебна работа със съдебно постановление за преследване на беглец. Кой, мътните да ви вземат, ви е дал правото да идвате тук?

Мъжът с анцуга произнесе студено:

— Аз съм господин Масаго от Националната агенция за сигурност на правителството на Съединените американски щати. Този район е обявен за специална оперативна зона, затворен заради извънредни военни мерки. Хората тук са част от смесено подразделение на Делта Форс във връзка с мисия, засягаща националната сигурност.

— Доколкото виждам…

Следващото нещо, което Уилър осъзна беше, че е на земята, свит на две и отчаяно се опитва да си поеме въздух, докато войникът ловко го освобождава от служебното му оръжие. Най-накрая, като дишаше тежко с отворена уста, той успя да напълни дробовете си, гълтайки жадно. Претърколи се и успя да се изправи на ръце и крака, кашляше и храчеше, потискайки с все сила желанието да повърне — мускулите на стомаха му се свиваха болезнено, сякаш бе погълнал заек. Успя да се овладее, стъпи на крака и се изправи в целия си ръст.

Хернандес продължаваше да стои напълно втрещен. Бяха взели и неговото оръжие.

Уилър погледна невярващо, когато един от войниците влезе в круизъра му — неговия круизър! — с отвертка и след малко излезе с радиото, от което висяха кабели. В другата си ръка държеше ключовете на колата.

— Оставете портативното си радио, офицер — каза мъжът в анцуга.

Уилър пое нова мъчителна порция въздух, разкопча калъфа и подаде радиото.

— Оставете полицейската си палка, белезниците, спрея, както и останалите оръжия и приборите за комуникация. А така също и другия комплект ключове за колата.

Уилър се подчини. Видя, че Хернандес е подложен на същата процедура.

— Сега ще се изкачим горе до църквата. Вие и офицер Хернандес ще вървите първи.

Уилър и Хернандес тръгнаха по пътеката към църквата. Когато минаха покрай Залата за обсъждания, Уилър забеляза, че манастирският лаптоп лежи в мръсотията до вратата, разбит на парчета; до него се търкаляха разбита сателитна чиния и кабели. Уилър зърна войниците да се занимават с нещо вътре, подреждаха електроника. Един от тях бе на покрива, инсталираше много по-голяма чиния.

Те влязоха в църквата. Църковното пеене бе спряло и всичко бе тихо. Монасите стояха скупчени в един ъгъл, охранявани от двама командоси. Един от командосите направи жест към Уилър и Хернандес да се присъединят към тях.

Мъжът в спортния анцуг пристъпи пред стихналата група от монаси.

— Аз съм господин Масаго от Националната агенция за сигурност на правителството на Съединените американски щати. Ръководим специална операция в този район. Заради собствената си сигурност от вас се иска да останете тук, в това помещение, без комуникации с външния свят, докато всичко приключи. Двама войници ще останат при вас, за да се грижат за удовлетворяване на потребностите ви. Операцията ще трае между дванадесет и двадесет и четири часа. Всички удобства, от които се нуждаете, са налице: баня, вода, малък кухненски бокс и храна в хладилника. Извинявам се за безпокойството.

Той кимна към Уилър и посочи една странична стая. Уилър го последва вътре. Мъжът затвори вратата и се обърна, след което заговори кротко:

— А сега, лейтенант детектив, бих искал да чуя всичко за причината, поради която сте тук, както и кой е беглецът, за когото споменахте.

6.

Слънцето бе изгряло преди часове и скритата долина се бе превърнала в мъртва зона, каменен ад, който излъчваше сипещата се отгоре жарава на слънцето. Форд се движеше по сухото корито и си мислеше, че името „Дяволското гробище“ изглежда през деня дори още по-подходящо, отколкото му се бе сторило по здрач.

Той седна на един камък, разкопча манерката си и отпи малка глътка. С голямо усилие си наложи да не пие повече. Завъртя капачето и вдигна манерката, преценявайки, че останалата вода е около литър. Разгъна върху една гладка скала картата си, която вече бе започнала да се къса по ръбовете и извади парче молив. Подостри края му с джобното си ножче и си отбеляза поредния четириъгълник, чието претърсване не бе довело до нищо.

Чувството, че е съвсем близо до откриването на фосила, бе започнало да избледнява в суровата реалност на пейзажа, който бе пребродил. Три големи каньона и други, по-малки, се събираха и образуваха абсолютен каменен хаос — мъртва земя, подкопавана от ерозия, помитана от наводнения, обливана от порои. Сякаш Господ я бе използвал като работно ателие за сътворението, и бе оставил тук пясъка и камъка, които не би могъл да използва за нищо друго.

И като връх на всичко Форд не бе забелязал и следа, от какъвто и да е фосил — дори и най-малкото вкаменено парченце дърво, толкова разпространено навсякъде из високите плата. Това бе един безжизнен пейзаж в пълния смисъл на думата.

Той разклати манерката отново, помисли си, че не му пука, отпи още една глътка и погледна часовника си. Десет и половина. Беше претърсил половината долина. Оставаше другата половина, както и няколко странични каньона и края на проломите — най-малко още един ден работа. Но не би могъл да свърши, докато не намери вода; а бе повече от ясно, че в това дяволско място вода няма. Ако не искаше да умре от жажда, трябваше да тръгне да търси река не по-късно от утре сутрин.

Той сгъна картата, преметна манерката през рамо и тръгна, като свери крачка с компаса си, използвайки като земна маркировка една канара от пясъчник, която се бе отцепила от стената на каньона и се бе наклонила под опасен ъгъл. Стъпваше тежко по гладкия пясък, прекоси още един пресъхнал воден басейн, под сандалите му се вдигаше бял алкален прах. Тази сутрин бе хапнал съвсем малко — няколко лъжици грухан овес, сварен в тенекиеното канче — и сега чувстваше стомаха си празен. Краката го боляха, по стъпалата му бяха излезли пришки, а очите му бяха зачервени от праха. На едно определено ниво Форд намираше за добре дошло това обезсилване на плътта, отказът от телесен комфорт. Самото разкаяние бе успокоително. От друга страна, имаше точка, където дискомфортът, стигнал твърде далеч, се превръщаше в непозволен лукс. Точно сега бе навлязъл в опасната зона, район, в който нямаше място за злополука или грешка. Един счупен крак, или дори навехнат глезен, би означавало смъртна присъда: с толкова малко вода щеше да умре, преди да са се опитали да го спасят. Но това не бе нещо ново; бе поемал далеч по-лоши рискове в живота си.

Той продължи, изпълнен с противоречиви чувства. Коритото изви в дъга срещу стена от пясъчник, оформяйки петнайсетина стъпки висок подмол с формата на полумесец. Форд спря за миг. Наблизо се издигаше самотна хвойна, беше като закована, сякаш зашеметена от горещината. Той пое няколко пъти въздух, като се бореше с импулса да пие вода отново. В горната част на каньона видя, че част от канарата е рухнала и се е образувала гигантска каменна пързалка, камара, висока петстотин стъпки, състояща се от камъни с големината на автомобил.

Точно в тази каменна купчина нещо привлече вниманието му. Гладкото лице на един от камъните бе обърнато под прав ъгъл и върху него падаше полегатата светлина на слънцето. И там, очертан с перфектна яснота, се виждаше отпечатък от стъпка на динозавър — голям динозавър с три пръста и масивна челюст, който, както изглежда бе пресякъл онова, което навремето е било древна тинеста равнина. Форд прехвърли манерката на рамото си и тръгна към основата на каменната пързалка, изпълнен с енергия; цялата му умора се беше изпарила. Беше на вярна следа, буквално и образно казано. Тиранозавърът е бил тук, някъде из този лабиринт от камъни и само Господ знаеше, че това могат да са наистина отпечатъците му.

Точно в този момент Форд чу шума, който можеше да се долови на фона на пълната тишина на заобикалящата го пустиня. Той спря, погледна нагоре, но заради издигащите се скали се откриваше само малка част от небето. Шумът се усили и Форд заключи, че лекото бръмчене идва от малък самолет. Звукът заглъхна нанякъде, преди да успее да види тъмната точица в синьото небе. Той потръпна и се заизкачва по купчината от паднали камъни, за да разгледа отпечатъците по-отблизо. Скалата бе разцепена по дължината на плоскостите и разкриваше вълнообразната повърхност, почти черна на цвят, сравнена с тухлено червеното на пластовете отгоре и отдолу. Той я проследи с очи и откри продължението й като тъмна лента с дебелина около четири инча, която минаваше през заобикалящите формации. Ако това бяха отпечатъци от тиранозавър — а те определено изглеждаха такива, — този тъмен слой бе като маркер, означаващ пласта, където вероятно биха се намирали останките от тиранозавъра.

Форд се спусна и продължи да си проправя път към малкия каньон, но след няколко минути зави и се натъкна на канари, което го накара да се върне обратно. Оттук отново чу звука от малкия самолет, този път по-силно. Вдигна глава, присви очи срещу яркото горещо небе и видя слънчев лъч, отразен от малък самолет, който минаваше почти над главата му. Той заслони очи, но машината изчезна. Форд извади бинокъла си и започна да претърсва небето, докато най-накрая го откри.

В първия момент зяпна от изненада. Беше малък бял самолет без прозорци, с дължина около двайсет и пет стъпки, със закръглен нос и заден двигател. Разпозна го веднага — беше MQ-1A „Предътър“, безпилотен.

Той го проследи с бинокъла, като не преставаше да се чуди какво ли правеха ЦРУ или Пентагонът, че са пуснали да лети високо секретна машина над тази по същество федерална земя. Този „Предътър“, Форд знаеше това, бе оперативната версия на нещо, което се намираше едва на ниво планове, когато той работеше в ЦРУ; беше безпилотен летателен апарат, с независима електронна навигационна система, която му позволяваше да действа самостоятелно извън обсега на дистанционно пилотиране. Това силно намаляваше работното натоварване на оператора, като допускаше операторен екип от трима души с мобилна станция вместо обичайния екип от двайсет човека, разположен на десетметрово ремарке. Форд забеляза, че този безпилотен самолет е въоръжен с две лазерно управляеми ракети „Хелфайър“-С.

Наблюдаваше го как се отдалечава на запад. След това, на около пет километра отдалечение, бавно се развърна и полетя обратно към него. Губеше височина, но бързо набираше скорост. Какво, за бога, ставаше? Продължи да го наблюдава през бинокъла изумен. Сякаш изпълняваше пробна атака.

След като изпусна кълбо дим, Предътърът сякаш подскочи нагоре — бе изстрелял една от ракетите. Изумително — кой или какво можеше да бъде целта тук? Части от секундата по-късно с истински ужас Форд осъзна, че целта бе той.

7.

Мадокс изкачи последния хребет и спря да огледа каньона отдолу. Там два от каньоните се сливаха, за да станат един по-голям, образувайки каменен амфитеатър с равен под от жълт пясък. Той дишаше тежко, беше се лутал насам-натам като прилеп, докато стигне до това място, чувстваше главата си замаяна — дали от адската горещина или от жаждата, не можеше да определи. Избърса потта от челото и врата си и попи внимателно подутите места, където онази кучка го бе одрала. Раната от бръснещия куршум в бедрото му пулсираше болезнено, а слънцето се бе залепило за голия му гръб и той усещаше как изгаря. Но най-голямата му грижа беше водата: сигурно имаше четиридесет градуса, а слънцето висеше точно над главата му. Всичко трептеше в жегата. С всяка минута жаждата го измъчваше все по-силно.

Очите му обходиха дълбоката цепнатина на централния каньон. Това бе каньонът, в който Бродбент щеше да се спусне.

Той преглътна, чувстваше устата си така, сякаш бе пълна с остаряло лепило. Трябваше да хвърли в колата си една манерка с вода, преди да тръгне след тях, но сега бе вече твърде късно и освен това знаеше, че жаждата щеше да мъчи Бродбент и онази кучка поне толкова, колкото и него.

Мадокс потърси с поглед по-добра позиция, от която да ги ликвидира. Многото камъни, които се бяха търкулнали от ръбовете на каньона, му даваха предостатъчно възможности. Очите му обходиха сипеите и откриха едно петно, защитено от два гигантски камъка — точно срещу каньона, откъдето щеше да се появи плячката му. Това бе идеалното място за засада, дори по-добро от онова, от което бе убил Уедърс. Но изстрелът му трябваше да е повече от точен: трябваше да убие двама, вместо един, освен това Бродбент бе въоръжен. И като връх на всичко не се чувстваше много добре. Не се канеше да се разтакава повече; стига приказки, стига глупости, убива копелетата и се измъква от тази проклета дупка.

Той пое надолу по хребета, като се хлъзгаше и търсеше да се хване за някой шубрак или жилав стрък пелин, за да запази равновесие. В един момент едра гърмяща змия, скрита в сенките на камъните, внезапно се плъзна пред него и просъска. Той направи широка дъга, за да я заобиколи; беше петата, която виждаше тази сутрин. Стигна до дъното на сухото корито, прекоси го и задрапа по сипея, като междувременно внимаваше да не оставя следи. Спря се пред купчината камъни и се огледа за други гърмящи змии, но не видя никакви. Стоеше под прякото слънце в адската горещина, но за сметка на това му се откриваше отлична гледка към отсрещната страна. Свали карабината си и седна по турски, като я сложи върху коленете си. Провери оръжието набързо, след което — доволен от състоянието му — зае позиция за стрелба. Два обли камъка, допрени в основата си образуваха „V“ — идеално за случая. Подпря дулото върху тях, залегна и се взря през 4х мерника, местейки карабината назад-напред. По-добро поле за стрелба не можеше да се желае: той гледаше право надолу към каньона, от който щяха да се появят, две тънки стени от пясъчник с нищо друго, освен едно плоско легло от пясък между тях. Нямаше прикритие, храсти, нямаше накъде да се бяга, освен обратно в каньона. Вградената скала на мерника му каза, че мишените му ще бъдат на триста и осемдесет метра, когато се покажат от последния завой; той щеше да ги остави да се приближат на още двеста метра, преди да стреля. Щеше да бъде чист изстрел, без коварната намеса на вятъра.

Въпреки болката, Мадокс се усмихна при мисълта за убийството, куршумите щяха да ги изненадат в гръб и кръвта им щеше да опръска пясъка зад тях. Въздухът миришеше на прах и напечени камъни и той почувства, че му се завива свят. Исусе Христе. Затвори очи и започна да повтаря мантрата си, като се опитваше да проясни и фокусира съзнанието си, но жаждата му пречеше да се концентрира. Той отвори очи и отново огледа каньона. Би трябвало да се появят след десетина минути. Бръкна в джоба си и извади бележника; омърлян, мазен, беше изненадващо колко незначителен изглежда. Прелисти няколко страници. Цифри, цифри… явно представляваха някакъв код — а на последната страница се мъдреха два големи удивителни знака. Каквото и да означаваха, то не го засягаше; Корвъс знаеше какво да прави с него. Той го пъхна обратно в джоба си, намести се удобно и попи потта от врата си с носна кърпа. Въпреки изтощението можеше да почувства въздействието на адреналина, онази чистота на вниманието, която идва преди убийство. Цветовете изглеждаха по-ярки, въздухът — по-ясен, звуците — по-отчетливи. Това бе добре. Щеше да му послужи в следващите десет минути.

Провери за последен път карабината, по-скоро за да има с какво да се занимава. Покупката на оръжието бе поизпразнила доста джоба му, но пък си струваше. Той плъзна ръка по дулото, но я дръпна бързо: беше дяволски горещо. Всемогъщи боже.

Напомни си, че не вършеше тази работа за пари, като някакъв наемен убиец. Правеше го, ръководен от по-висши мотиви. Корвъс го беше измъкнал от затвора; и пак той имаше силата отново да го върне там. Това създаваше истинско чувство за дълг у Мадокс.

Но най-висшият мотив бе собственото му оцеляване. Ако не убиеше тези двамата, никой, дори и Корвъс, не можеше да го спаси.

8.

С всяка стъпка Том усещаше все по-силно горещината на пясъка с подметките на италианските си обувки. Пришките му отдавна се бяха спукали и отворените рани се триеха болезнено в иначе меката кожа. Но с усилването на жаждата болката сякаш намаляваше. Бяха отминали няколко големи скални дупки, в които обикновено се задържа вода, но всички бяха празни.

Той спря в сянката на една надвиснала скала.

— Пет минути почивка?

— Господи, да.

Седнаха на земята и Том улови ръката на Сали.

— Как се чувстваш?

Тя поклати глава и русите кичури се разпиляха по раменете й.

— Добре съм, Том. А ти?

— Справям се.

Тя опипа с пръсти копринените панталони на костюма му „Господин Ким“ и се усмихна:

— Проработи ли?

— Не биваше да те оставям сама.

— Том, спри да се самообвиняваш.

— Имаш ли представа кой е мъжът, който те отвлече?

— Похвали ми се. Наемен убиец, работи за някакъв куратор в един от музеите на изток. Може да не е образован, но никак не е глупав. — Тя се протегна назад и затвори очи.

— Значи е убил Уедърс, за да вземе бележника, а след това се е върнал за теб. Господи, изобщо не трябваше да ходя в Тъксън, съжалявам…

Сали сложи ръка на рамото му.

— Да оставим извиненията за времето, когато се измъкнем оттук. — Тя млъкна за малко, после продължи: — Мислиш ли, че наистина сме му се изплъзнали?

Том не отговори.

— Ти продължаваш да се тревожиш, нали?

Той кимна и погледът му се спусна надолу към каньона.

— Не ми харесва начина, по който изчезна. Точно както се случи в града на призраците.

— Точно така, изгубил е следите ни.

— Той знае, че ако не ни убие с него е свършено. А това е достатъчно добър стимул.

Сали бавно кимна:

— Наистина не е от онези, дето ще се откажат. — Тя подпря гръб в скалата и отново затвори очи.

— Ще се кача по-високо, за да хвърля един поглед назад.

Том запълзя нагоре по сипея. Но отвъд него не се виждаше нищо, освен празна каменна пустош. До реката оставаха най-малко трийсетина километра, но той имаше смътна представа къде точно се намират. Изруга през зъби и си помисли колко добре щеше да е ако разполагаше с карта; никога не бе навлизал толкова дълбоко в местността на високите плата и нямаше идея какво има между тях и реката.

Върна се надолу и загледа замислено Сали, преди да я докосне. Тя отвори очи.

— По-добре да тръгваме.

Тя изохка, докато й помагаше да се изправи. Тъкмо се канеха да поемат, когато дълбок тътен, който очевидно не бе от гръм, се разнесе над пустошта и отекна странно в каньоните.

Том вдигна поглед:

— Интересно. По небето няма никакъв облак.

9.

Форд лежеше по очи, свит в подветрената страна на скалата, обхванал с ръце главата си, докато оглушителния тътен от изстреляната ракета не заглъхна като стотици гръмотевици, които отекнаха глухо в каньоните. Дъждът от пясък и дребни камъчета продължи, дори след като ехото се разсея. Той изчака всичко да утихне и едва тогава вдигна глава.

Бе обвит в мътен оранжев облак. Закашля се, закри уста с края на расото си и се опита да диша, все още замаян от детонационната вълна. Силата на тътена бе толкова голяма, че изглеждаше сякаш самият звук може да го убие. Но все още беше жив и невредим. Почти не можеше да повярва.

Той се изправи и се облегна на скалата; главата му пулсираше, а ушите му не спираха да пищят. Беше се подслонил в издълбаната пещера в стената на каньона — едно наистина щастливо хрумване. Навсякъде около него се валяха раздробени парчета камък, но надвисналата част на скалата го бе защитила добре. Прахът бавно започна да уляга и оранжевата мъгла премина в мараня. Ноздрите му доловиха странна миризма, странна смесица от стрит на прах камък и кордит. Прахът, уловен между стените на каньона, се носеше бавно и щеше да мине много време, преди да се разсее.

Прахът… Прахът бе сега неговото прикритие. Той щеше да го скрие от хищните очи на видеокамерите на борда на Предътъра, който без съмнение продължаваше да кръжи отгоре, оценявайки нанесените поражения.

Той се върна под закрилата на скалата, когато прахът се разсея напълно, прогонен от недоловимото движение на въздуха. Коленичи, оставайки неподвижен, покрит толкова плътно с прах, че сигурно приличаше на някой от многото камъни наоколо. Все още чуваше бръмченето някъде в небето. Изминаха десет минути, преди звукът да изчезне.

Форд се олюля, изхрачи се и изтупа праха от расото и от косата си, след което изтри лице. Едва сега започваше да схваща непонятността на онова, което току-що се бе случило: този самолет съвършено умишлено се бе целил в него. Но защо?

Сигурно беше грешка. Но дори докато го мислеше, не вярваше, че е така. Много добре знаеше, че секретен безпилотен летателен апарат никога не се изпробва над обществена територия, още повече пък в Ню Мексико, което вече си имаше ракетния полигон „Уайт Сендс“ — най-голямата изпитателна база. Нито пък бе възможно Предътъра да се е измъкнал от ракетния полигон и да е стигнал дотук — нямаше такъв обсег. Въртенето, спускането и стрелбата, които бе осъществил безпилотния апарат, бяха отвъд способността за дистанционно пилотиране: зад този маньовър стоеше някакъв човек — пилот, който можеше да види кой е той и какво прави.

Възможно ли бе да преследват някого другиго? Да не би все пак да имаше грешка? Форд допускаше, че е възможно, но това би било грубо нарушение на първото правило на битката: сигурна визуална идентификация на целта. Как би могъл той, в монашеското си расо и сандали, да бъде взет за някого другиго? Преследваше ли ЦРУ специално него за нещо, което знае или е направил? Беше немислимо ЦРУ да иска да убие някой от своите — беше незаконно, разбира се, но главно защото напълно противоречеше на културата на организацията. Дори ако искаха да го убият, нямаше да изпратят струващ четиридесет милиона долара секретен безпилотен апарат по следите му, когато би било много по-просто да го ликвидират в собственото му легло в незаключената монашеска килия и да направят така, че да изглежда като обикновен сърдечен удар.

Нещо друго ставаше тук, нещо наистина странно.

Форд свали расото си, изтръска останалия прах от него и отново го облече. После огледа небето през бинокъла си, но самолетът бе изчезнал. Той отново насочи вниманието си към стръмнините, които бе обстрелвал. Видя прясната оранжева драскотина в по-тъмния пясъчник, от издълбаната в скалата дупка продължаваше да струи пясък и прах. Ако не се бе прикрил навреме в подкопаната стена на каньона, със сигурност сега щеше да е мъртъв.

Форд тръгна надолу с тежки стъпки; ушите му още пищяха. Случилото се току-що бе немислимо, но той започна да съобразява, че е по някакъв начин свързано с динозавърския фосил. Не би могъл да каже точно защо; бе по-скоро предположение, отколкото логически извод. Но нищо друго нямаше смисъл. Какво казваше онази стара максима на Шерлок Холмс? Когато всички други причини са елиминирани, това, което остава, трябва да е истината, колкото и да е невероятна.

По някаква невероятна причина, размишляваше Форд, една правителствена агенция толкова отчаяно е искала да сложи ръка на този фосил и да не остави никакви свидетели, че с била готова да убие един американски гражданин, за да постигне целта си. Но това повдигаше допълнителния въпрос: откъде са знаели, че той търси динозавъра? Единствен Том Бродбент знаеше това.

По времето, когато работеше в ЦРУ, Форд понякога се налагаше да общува с различни под агенции, отряди със специални задачи и „черни отдели“. Последните бяха малки, високо секретни екипи от специалисти, създадени за специфични разузнавателни и изследователски цели, разформировани веднага след разрешаването на съответния проблем. На жаргона на ЦРУ ги наричаха „Черните детективи“. Тези формирования бяха под контрола на Агенцията за национална сигурност, Министерството на външните работи или Пентагона, но в действителност не се съобразяваха с ничии правила. Всичко, свързано с „Черните детективи“ бе засекретено: цел, бюджети, личен състав, самото им съществуване. Някои от тях бяха с толкова високо ниво на секретност, че дори топ офицери от ЦРУ не можеха да получат официално разрешение за досег с тях. Той си спомни за няколкото, с които бе работил: те всички имаха важно звучащи акроними, като например: РГЗТЕИ — „Работна група за термоядрени електромагнитни излъчвания“, ОНОЗД — „Обединен национален отряд за дезинформация“, РГЗЗБ — „Работна група за защита от биооръжия“.

Форд си спомни колко той и колегите му от ЦРУ презираха „Черните детективи“: измислени агенции, които не се отчитат пред никого, ръководени от каубойски типове, които смятат, че целта оправдава средствата — без значение каква е целта и какви са средствата.

Тази ситуация здравата намирисваше на „Черни детективи“.