Хищник

Краят настъпи в един обикновен юнски следобед. Над горите лежеше горещина като одеяло, листата висяха отпуснато и в далечината на запад се събираха гръмоносни облаци.

Тя вървеше през гората, бе излязла на лов.

През дърветата не забеляза внезапната светкавица от юг. Светлината разцъфна беззвучно, жълт блясък се издигна в бледото синьо небе.

Гората остана тиха, нащрек.

Шест минути по-късно земята се разлюля бясно и тя се наведе, за да запази равновесие. След по-малко от трийсет секунди треперенето престана и тя продължи да ловува.

Не мина много и земята се разклати отново, този път се люлееше сякаш върху вълни. Тогава тя забеляза необичайния жълт блясък, който продължаваше да се издига на южния хоризонт, хвърляйки втора серия сенки между огромните араукарии. Гората засия и тя усети горещината отстрани, идваше от юг. Спря, застана нащрек, но не се разтревожи.

На дванадесетата минута чу връхлитащ звук, като че излиза силен вятър. Той се усили до тътен и внезапно дърветата се огънаха, гората отвърна с остро пукане и експлозия от дънери. Нещо, което не бе нито вятър, нито звук, нито напор, а по-скоро комбинация от трите, я блъсна, притисна я с безмерна сила, захвърли я на земята, където я зашибаха летящи растения, пръчки, клони и стволове на дървета.

Тя лежеше там замаяна, пронизана от болка, преди инстинктите й да се завърнат, да й кажат да се изправи, да се изправи и да се бори. Търкулна се, стана и се наведе, срещайки лице в лице бурята, разярена, озъбена и ревяща срещу урагана от растителност, който се бе изсипал върху нея.

Бурята бавно отслабваше, оставила гората в отломки. В затишието се чу нов звук, който започна да се усилва, мистериозно бръмчене, почти пеене. Ярка черта проряза небето, после още една, и още една, и друга… избухваха всред останките от пейзажа, докато преминаха в дъжд от огън. Обърканите и ужасени викове и тръбните ревове на животните се надигаха от всички страни като страшен хор.

Стада дребни животни тичаха пред нея, тя завъртя между тях едрата си глава, късаше и чупеше с трясък, обсипвайки земята с гърчещи се крайници, тела и опашки. Поглъщаше парчетата, без да бърза, раздразнена от горящия дъжд, който скоро утихна и от небето се посипаха пясък и камъчета. Тя спря да яде и легна, съзнанието й бе празно. Не беше видяла, че слънцето е изчезнало, и че небето променя цвета си от жълто-оранжево до кървавочервено, потъмнявайки с всяка минута, като изведнъж започна да разпръсква горещина отвсякъде и отникъде. Въздухът ставаше по-горещ. Горещината я подтикна към действие, когато усети на гърба си болката от раните от изгаряне. Изправи се, придвижи се към Кипарисовото блато, наведе се и се търкулна в него, покривайки се с хладна, черна тиня.

Постепенно се стъмни. Съзнанието й си почина. Всичко се оправяше.

1.

Мелъди Крукшанк привърши систематизирането на данните върху екрана на компютъра, оформи изображенията, добави обясненията към тях и нанесе няколко последни редакции по кратката статия, която бе написала в изблик на бясна активност. Беше изтощена — шестдесет часа без сън, — но все още се държеше. Това се очертаваше да бъде една от най-важните статии в историята на вертебралната палеонтология и около нея щеше да се вдигне много шум. Щеше да има хора, които се съмняват, които отричат, щяха да се самоизтъкват и да се опитват да докажат, че не е права, можеше да я обвинят дори в измама — но резултатите бяха добри. Щяха да издържат. И изображенията бяха безукорни. Освен това тя все още имаше необработен срез от образеца, който възнамеряваше да предложи на палеонтолозите от някой университет, например на Смитсън или Харвард, за да проведат независими изследвания.

Врявата щеше да се вдигне веднага щом пуснеше статията си в онлайн списанието за вертебрална палеонтология. Беше достатъчно първо един да я прочете, след което щяха да се нахвърлят и останалите, и нейният свят вече никога нямаше да бъде същият.

Беше свършила — или почти. Пръстът й стоеше върху клавиша enter, готов да изпрати статията по електронната поща.

В този момент на вратата се почука, тя подскочи и се обърна. Погледна часовника: пет.

— Кой е?

— От поддръжката.

Тя въздъхна и се надигна от масата, приближи се до вратата и свали веригата. Канеше се да отвори, когато внезапно спря.

— От поддръжката ли?

— Това казах.

— Франки?

— Че кой друг?

Тя отключи, забелязвайки с облекчение петдесеткилограмовия Франки, когото добре познаваше, торба кокали, от която смърдеше на долнокачествени цигари и евтино уиски. Мъжът се намъкна и тя побърза да заключи вратата зад него. Франки се затътри из лабораторията, изпразвайки кошчетата за боклук, препълнени с празни кутийки от сода и разкъсани опаковки от „Марс“, след което се пресегна към бюрото й, за да вземе кутийката от кока-кола, но я разплиска върху микроскопа.

— Съжалявам.

— Няма проблеми. — Тя го чакаше нетърпеливо да свърши. Той избърса набързо бюрото с ръкав, бутайки в процеса на работата си струващият петдесет хиляди долара микроскоп. В последно време Мелъди все по-често се питаше как става така, че някои човешки същества изобретяват закони във висшата математика, докато други не могат да изпразнят както трябва едно кошче за боклук. Опита се да прогони тези мисли — беше грубо, нямаше да позволи да стане като онези високомерни субекти, с които бе работила повече от пет години. Щеше да продължава да е мила с по-низшия персонал, с техниците, с чистачите и с докторантите.

— Благодаря, Франки.

— До утре — измърмори Франки, като блъсна найлоновия чувал във вратата, когато излизаше; след това се възцари отново тишина.

Мелъди с въздишка огледа микроскопа. Отстрани беше напръскан с малки капчици кока-кола и тя забеляза, че няколко са попаднали и върху влажното предметно стъкло.

Погледна през окуляра, за да се увери, че няма поражения. Беше останало съвсем малко от спесимена и всяко парченце бе от значение, особено шестте или седемте частици, които бе успяла да отдели от матрицата с такова усилие. Предметното стъкло си беше добре. Кока-колата не бе променила нищо — няколко захарни молекули едва ли щяха да повредят частица, оцеляла погребана в продължение на шестдесет и пет милиона години и в дванадесет процентова баня от флуороводородна киселина.

Тя изведнъж спря. Ако очите й не й правеха някакви номера, едно от напречните парченца върху тръбичката на частицата внезапно се помръдна.

Мелъди почака, втренчена през окуляра в увеличената частица и усети, че тилът й настръхва. Докато гледаше, помръдна и друго напречно парче, съвсем като малка машина, преминаваща от една позиция в друга. През това време частицата се придвижи напред. Мелъди гледаше, очарована и уплашена, как останалите започват да се движат по същия начин. Всички частици се задействаха, „ръцете“ им работеха като малки перки.

Частиците още са живи.

Това трябва да беше станало под въздействието на захарта. Мелъди протегна ръка под бюрото си и извади последната кока-кола. Отвори я и с една микропипета изтегли малко количество, което изсипа в единия край на влажното предметно стъкло, създавайки захарен градиент.

Частиците станаха още по-активни, малките „ръчички“ се въртяха по начин, който ги придвижваше нагоре към градиента, към по-високата концентрация на захар.

Мелъди усети някаква боязън. Дори не й бе минало през ума, че може да са все още заразни. Но ако бяха живи, те със сигурност бяха заразни — най-малкото за динозавър.

В лабораторията „Влечуги“, надолу по коридора, един от кураторите размножаваше гущери чрез партеногенеза9 в рамките на дългосрочен експеримент. В лабораторията имаше инкубатор за клетъчни култури „инвитро“. Такава клетъчната култура би била отлично опитно поле, за да се отговори на въпроса дали частиците са в състояние да заразят един съвременен гущер.

Тя излезе. Коридорът беше пуст — след пет часа в неделя беше малко вероятно да срещне някого. Лабораторията с надпис „Влечуги“ беше заключена, но картата й мина безпроблемно през четящото устройство и беше въпрос на пет минути да се снабди със съд, пълен с развиващи се гущерски клетки. Занесе го в лабораторията си, отдели малко клетки със струя солен разтвор и ги сложи върху предметното стъкло.

После прилепи очи към окуляра.

Венерините частици спряха движението си към захарния градиент. Те се завъртяха в унисон, почти като глутница вълци, надушили следа, и се насочиха към клетката. Мелъди усети стягане в гърлото. След миг частиците стигнаха до група клетки и се скупчиха около тях, прилепвайки се към клетъчните им мембрани с дългите си придатъци; после с меко режещо движение проникнаха в клетките.

Мелъди гледаше прикована какво щеше да се случи после.

2.

Форд избута мъжа в анцуга назад, към ъгъла на скалата, където беше защитен откъм гърба и отстрани. Тримата войници насочиха оръжията си към Форд. Сержантът направи движение с ръка и останалите двама започнаха да се придвижват напред.

— Спри да се движиш и свали оръжието.

Водачът им кимна да спрат.

— Както вече казах, този човек ще трябва да разкаже на всички ни какво става, или ще го убия. Ясно? Със сигурност не искате да се върнете в базата с организатора си, закопчан в найлонова торба, нали?

— Само го направи, и ти ще си следващия, който ще влезе в найлонова торба — произнесе спокойно Хит.

— Правя го заради вас, сержант.

— Заради нас?

— Вие също трябва да знаете какво наистина се случва.

Тишина.

Форд притисна дулото към ухото на Масаго.

— Говори.

— Пусни го или ще стрелям — спокойно произнесе Хит. — Едно…

— Почакай — намеси се Том. — Ние сме американски граждани. Не сме направили нищо лошо. Затова ли си станал военен — да убиваш цивилни американци?

Усети се леко колебание. После Хит каза:

— Две…

— Послушай ме — продължи Том, обръщайки се директно към сержанта. — Не знаеш какво вършиш. Не следвай сляпо заповедите. Почакай поне да разбереш какво става.

Сержантът отново се поколеба. Останалите двама войника го гледаха. Той беше главният.

Хит свали оръжието си.

Форд заговори спокойно, спомняйки си какво бе учил за преговорите преди години.

— Ти излъга тези хора, нали?

— Не. — Масаго вече се потеше.

— Излъга ги. Но сега ще ни кажеш истината, иначе ще те убия — без втори шанс, без предупреждения, без нищо. Един куршум в мозъка и да става каквото ще.

Форд наистина го мислеше и онзи го разбра.

— Добре. Първи въпрос. За кого работиш?

— Директор съм на отдел „LS480“.

— Какво е това?

— Създаден е през 1973-а година, след мисията на „Аполо“ 17 до Луната. Целта беше да се изследва лунен образец, известен като LS480.

— Лунен образец?

— Да.

— Продължавай.

Масаго преглътна. Потеше се.

— Беше парче, изхвърлено от кратер, познат като Ван Сърг. Камъкът съдържаше фрагменти от метеорита, който е издълбал кратера. В онези включения е имало частици. Микроби.

— Какви микроби?

— Неизвестни. Приличат на извънземна форма на живот. Биологично активни. Биха могли да се използват за военни цели.

— И каква е връзката с динозавъра?

— Същите частици са били открити в динозавърския фосил. Динозавърът е умрял от инфекция, причинена от LS частици.

Форд поклати глава.

— Казвате, че динозавърът е бил убит от извънземна форма на живот?

— Да.

— И отново — каква е връзката с лунната проба? Нещо ми се губи.

— Кратерът Ван Сърг е на възраст шестдесет и пет милиона години. Динозавърът е умрял преди шестдесет и пет милиона години, след като Чикскълъб е ударил Земята.

— Чикскълъб?

— Кратерът Ван Сърг е бил издълбан от фрагмент от същия този астероид. Изглежда самият астероид е бил надупчен от тези LS480 частици.

— Каква е целта на тази операция?

— Да разчистим района, да елиминираме всички, които знаят за динозавъра, и да го подложим на секретни изследвания.

— Когато казвате „да разчистим района“ имате предвид нас.

— Точно така.

— А когато казвате „да елиминираме всички, които знаят за динозавъра“, имате предвид да ни убиете, прав ли съм?

— Не приемам с леко сърце идеята за убийство на американски граждани. Но става въпрос за национална сигурност. Оцеляването на нацията ни е подложено на риск. Не е позорно да отдадеш живота си за родината — дори и това да не е доброволно. Има моменти, когато е неизбежно. Вие сте работил в ЦРУ. Разбирате. — Той направи пауза и изкриви към Форд пронизващите си немигащи очи. — Тези частици, за които ви говоря, са причинили масовото измиране на динозаврите. Попаднали в лоши ръце, биха могли да предизвикат пореден масов мор — на човешката раса.

Форд го пусна.

Масаго отскочи настрани, след това разкопча Беретата си. Застана непосредствено зад Хит.

— Сержант Хит, елиминирайте тези трима души. Не ми трябва информацията им. Ще я получа по друг начин.

Последва дълга тишина.

— Няма да направите това — обади се Сали. — Сега знаете, че това е убийство.

— Очаквам да изпълнявате директните ми заповеди, сержант — спокойно произнесе Масаго.

Никой не каза нищо. Никой не помръдна.

— Сержант Хит, освобождавам ви. Редник Говицки, изпълнявайте заповедите ми. Елиминирайте тези трима души.

Отново напрегната тишина.

— Говицки, не чух потвърждение на заповедта ми!

— Разбрано, сър.

Говицки вдигна оръжието си. Секундите се точеха.

— Говицки? — извика Масаго.

— Не — произнесе Хит.

Масаго насочи Беретата си към главата на Хит.

— Говицки, изпълнявай заповедите ми.

Том ритна коляното на Масаго и оръжието излетя от ръцете му. Масаго се завъртя, зае отбранителна позиция, но с едно ловко движение сержантът заби юмрук в слънчевия му сплит. Масаго рухна тежко на земята, без да издаде и звук.

Хит ритна оръжието настрани.

— Закопчайте го.

Говицки и Хирш направиха няколко крачки напред и за миг стегнаха ръцете му в пластмасови белезници. Той дишаше тежко и кашляше, търкаляше се по пясъка, от устата му потече струйка кръв.

Дълго време никой не проговори.

— Добре — обърна се Хит към войниците. — Аз поемам ръководството на операцията. Струва ми се, че тези трима души тук се нуждаят от вода.

Говицки свали манерката си и тя обиколи бавно групата.

— Така — произнесе бавно Хит. — Сега, когато вече знаем какво става, трябва да завършим операцията. Според мен трябва да намерим местоположението на динозавърския фосил. А вие знаете къде е той. — Той погледна към Форд.

— Какво възнамерявате да правите с нас?

— Ще ви върнем обратно на ракетния полигон. Генерал Милър ще реши какво да ви прави — той е командващият офицер в района, не този — гласът му трепна, когато погледна към Масаго — цивилен.

Форд кимна към огромния валчест камък, който бе заел дъното на пещерата.

— Точно зад него е.

— Не се шегувате нали? — Той се обърна към Говицки. — Дръжте ги под око, докато се уверя.

Сержантът изчезна зад камъка и се върна само след няколко минути.

— Доколкото разбирам, първата част на операцията е завършена. Локализирахме фосила. Ще се обадя на останалите момчета. Срещаме се при чопъра, връщаме се в базата, докладваме на генерал Милър за тези тримата и чакаме следващи заповеди. — Той се обърна към Масаго. — Вие се дръжте спокойно сър и не вършете глупости.

3.

Чопърът клечеше върху напечената равнина като огромно черно насекомо, което се готви да литне. Те се приближиха тихо, Том куцукаше, двамата войници придържаха Сали. Хит дойде последен, с Масаго пред себе си.

Останалите четирима от десантния отряд, извикани от Хит, се бяха излегнали в сянката на една близка скала и пушеха. Хит направи жест към хеликоптера и те станаха, хвърляйки фасовете. Том ги последва вътре. Настаниха се на металните пейки покрай стените.

— Радио база — каза Хит на втория пилот. — Докладвай, че сме завършили първата част от операцията. Предай им, че предвид обстоятелствата се смятам овластен да сложа край на командването на цивилния Масаго и да го обезвредя.

— Тъй вярно, сър.

— Ще докладвам подробно директно на генерал Милър.

— Тъй вярно, сър.

Един войник затвори врата на товарния отсек, чопърът увеличи оборотите и излетя. Том се облегна на мрежата до Сали, чувстваше се по-изтощен от когато и да е през живота си. Погледна към Масаго. Мъжът не бе произнесъл и думица. Лицето му изглеждаше странно празно.

Хеликоптерът се издигна над стръмните стени, ограждащи долината, и се плъзна на югозапад над върховете на платата. Слънцето стоеше като огромна капка кръв върху хоризонта и когато хеликоптерът набра височина, Том видя Навахо Рим и зад него Платото на древните. В далечината лежеше синята извивка на Чама ривър.

Всичко стана за секунди. Докато започваха лек завой на югоизток, Том улови внезапно движение с периферното си зрение. Масаго! Мъжът бе скочил и се бе втурнал към пилотската кабина. Том бе най-близо и се хвърли отгоре му, но той рязко се извърна и му нанесе остър удар с окованите си в белезници китки. С две ръце измъкна нож от скрита в крачола си кания и хлътна наведен в отвора на пилотската кабина. Другите мъже наскачаха от седалките си, за да го хванат, но в тоя миг хеликоптерът внезапно потъна и се наклони, запращайки ги един върху друг в мрежата. Откъм кабината долетя гъргорещ вик.

— Той ще разбие хеликоптера! — извика Хит, преди ново рязко накланяне да го запрати на другата страна и да блъсне главата му в метална конзола. Гигантът се свлече с окървавено слепоочие.

Машината се залюля опасно и двигателите потрепериха. Том, вкопчен в мрежата, с мъка успя да се изправи, като се бореше да не повърне, докато чопърът свистеше оглушително и се носеше спираловидно надолу. Зърна за миг през отвора на кабината как след кратка отчаяна борба с Масаго единият пилот рухна мъртъв на пода, облян в кръв.

Нов стръмен наклон на хеликоптера и Том използва движението, за да се насочи към кабината. Блъсна се болезнено в стената, оттласна се от една седалка и заби юмрук в ухото на Масаго. Когато той залитна назад, вторият пилот сграбчи закопчаните в белезници китки на Масаго и ги блъсна в конзолата, избивайки по този начин ножа от ръцете му. Чопърът хвърли двамата долу и Масаго докопа пилота, като се мъчеше да го удуши, докато се търкаляха по обляния в кръв под. Том блъсна главата на Масаго в пода, мъчейки се да го откопчи от зашеметения пилот.

— Направи нещо! Ще се разбием! — изкрещя Том към пилота, който едва идваше на себе си. Мъжът се олюля и се върна на мястото си пред таблото, докато машината се накланяше бясно. Последва внезапен тътен откъм двигателите, скоростта намаля, изправиха се. Масаго продължаваше да се мята диво, бореше се с почти нечовешка сила, но свестилият се Хит вече се бе добрал до кабината и с два яростни удара го укроти. Отгоре двигателите пищяха, чуваше се, че вторият пилот вика за помощ, докато се бореше с уредите.

Внезапно покрай стъклото на прозореца премина бързо лицето на една скала; последва страшно разтърсване, вътрешностите на машината задумкаха силно, сякаш парчета от мотора разкъсваха като шрапнели фюзелажа. Вторият пилот беше буквално закован на една страна от летящите отломки, кръвта му се плискаше срещу разтрошения плексиглас на предното стъкло. Пронизителният скърцащ звук от разкъсване на метал в скала бе последван от ужасния безтегловен момент на свободно падане, след което се чу мощен грохот.

Тишина.

Том усети, че сякаш изплува от тъмното и му трябваха няколко секунди, за да си спомни къде се намира. В разбит хеликоптер. Опита се да се движи и да разбере какво го е блокирало в ъгъла, но върху него се посипаха отломки. До слуха му достигна вик, сякаш идваше някъде отдалече, чу шума от капките от хидравличната течност (или от кръв), в носа го удари смрадта на авиационно гориво и изгоряла електроника. Всяко движение бе спряло. Опита се да се освободи. От едната страна на хеликоптера имаше огромна цепнатина и през нея можа да види остатъка върху стръмния склон на една разбита скала. Хеликоптерът стенеше и се въртеше, металните нитове се пукаха. Въздухът започна да се пълни с пушек.

Том се изкачи върху останките и намери Сали цялата омотана в мрежата и брезентовите мушами. Той издърпа настрани мрежата.

— Сали!

Тя се размърда и отвори очи.

— Ще те измъкна оттук. — Той я хвана под мишниците и я изтегли; беше само объркана.

— Том! — долетя гласът на Уайман Форд.

Обърна се. Форд се катереше по купчина отломки, по лицето му се стичаха кървави ручейчета.

— Огън — задъхано каза той. — Горим. — В същия момент се чу свистящ звук и опашната секция избухна в пламъци, плисвайки жега в лицата им.

Том прегърна Сали и я понесе към дупката във фюзелажа, единственият път за навън. Улови мрежата и я вдигна, провря ръка над гредата и изтласка Сали към дупката. Тя се хвана за грапавия край и Том й помогна да излезе навън, отгоре на фюзелажа, което бе на осем стъпки от земята. Тя видя огъня, който избухна от опашката, запълзя по горивните шлангове и електрическите кабели, поглъщайки хеликоптера.

— Можеш ли да скочиш?

Сали кимна.

— Скачай!

— Какво още правите, че не скачате? — провикна се тя вече отдолу. — Хайде!

— Форд е вътре.

— Ще избухне…

Но Том бе насочил отново вниманието си към хеликоптера, където Форд, ранен, се опитваше да се изкачи по мрежата към отвора. Едната му ръка висеше безжизнена.

Том легна по корем и се добра до дупката, хвана здравата му ръка и го издърпа нагоре. Черен пушек се вдигна като голяма вълна в момента, в който освободи Форд и му помота да се озове върху фюзелажа, откъдето го плъзна към земята.

— Том! Бягай оттам! — извика Сали отдолу, докато помагаше на монаха да се отдалечи от разбитата машина.

— Хит още е вътре!

Пушекът вече се изливаше от отвора. Том скочи сред него и се наведе, откривайки долу слой чист въздух. Той запълзя към мястото, където последно бе видял сержанта. Мъжът лежеше в безсъзнание на една страна в пилотската кабина всред дъжд от отломки. Огнените вълни бяха опърлили кожата му. Том го подхвана, но Хит бе твърде едър и нямаше да успее.

Чу се глух звук, сякаш нещо избухна вътре във фюзелажа. Нагоре се издигнаха вълни топлина и дим.

— Хит! — Той го плесна по лицето и сержантът бавно вдигна клепачи. Плесна го отново, по-силно и очите отново се върнаха на фокус.

— Мърдай! Да излизаме!

Том му помогна да се изправи. Сержантът се залюля на крака, главата му се тресеше, от косата му капеше кръв.

— По дяволите…

— Излизай! Горим!

— Исусе…

Хит изглежда най-сетне осъзна какво става. Пушекът вече беше толкова гъст, че през него едва се виждаше. Движеха се един след друг. Измина цяла вечност, преди да се доберат до мястото, където фюзелажът на чопъра бе изкривен нагоре. Том се обърна, хвана ръката на Хит и я сложи върху мрежата.

— Слизай!

Въздухът не достигаше и задушливият пушек се впиваше като счупено стъкло в дробовете им.

— Слизай, по дяволите!

Мъжът започна да се спуска, по ръцете му се стичаше кръв. Том го следваше успоредно, опитваше се да го окуражава, но главата му се замайваше все по-силно. Щеше да изгуби съзнание, бе твърде късно. Всичко свърши. Усети, че хватката му се разхлабва…

И тогава нечии ръце се протегнаха, вдигнаха го и го хвърлиха далеч от огнения ад. Той падна тежко върху пясъка и миг по-късно Хит се сгромоляса до него с охкане. Сали скочи до тях — тя се бе изкачила на хеликоптера, за да ги измъкне навън.

Те се спъваха, залитаха, пълзяха, опитвайки се да се отдалечат колкото се може повече от горящата машина. Том накрая се сгърчи, задъхваше се и кашляше, не бе в състояние да се движи напред. Коленичил върху пясъка, той дочу глух тътен и почувства внезапната топлина, когато последният от резервоарите на хеликоптера избухна, изхвърляйки горящи парчета.

Изведнъж се появи странно видение: от огъня излезе мъж, обвит в пламъци, във вдигнатите му ръце имаше оръжие. Той спря несигурно, прицели се и стреля — след което бавно се олюля и рухна като статуя в горящия ад.

Том изгуби съзнание.

4.

Нощта бе паднала над Природонаучния музей в Манхатън. Нежен вятър шумолеше в листата на стария чинар в парка на музея и каменният фонтан с причудливи фигури се взираше със слепите си очи срещу отдавна притъмнялото небе. Дълбоко в сутерена на сградата, в лабораторията по минералогия, светеше лампа — Мелъди Крукшанк седеше приведена над микроскопа и наблюдаваше деленето на група клетки.

Това траеше от три часа и половина. Венерините частици предизвикваха удивително ускоряване на растежа — истинска вакханалия на деление. Отначало Мелъди си мислеше, че частиците могат да задвижат някакво раково новообразувание, недиференциран грозд от злокачествени клетки. Но това бе много преди да осъзнае, че тези клетки не се делят като раковите или дори като нормални клетки в една култура.

Не — тези клетки се видоизменяха.

Групата клетки бе започнала да придобива характеристиките на бластоцист, топчето от клетки, което се формира от оплодена яйцеклетка. Когато клетките бяха продължили да се делят, Мелъди бе видяла в средата на бластоциста да се очертава тъмна ивица. Изглеждаше точно като т.нар. примитивна ивица, която развиват всички хордови ембриони — което би било евентуална форма на спиналната хорда и гръбна кост на развиващото се живо същество.

Живо същество.

Напълно изтощена, Мелъди изправи глава. Не й идваше наум в какво точно щеше да се развие това нещо — в гущер или в нещо друго, онтологичният процес се намираше в твърде ранна фаза, за да може да се каже.

Тя потрепери. Какво, по дяволите, правеше? Беше пълно безумие да чака. Това, което вършеше, бе не само глупаво, беше изключително опасно. Тези частици трябваше да се изследват при изключителни мерки за сигурност, а не в лаборатория като нейната.

Погледна към часовника, едва успявайки да се фокусира върху цифрите. Примига и разтърка очи. Беше толкова изморена, че почти халюцинираше.

Представа нямаше какви са тези частици, какво правят, как действат. Бяха извънземна форма на живот, попаднала на Земята заедно с астероида Чикскълъб. Това й идваше в повече.

Тя оттласна стола назад и се изправи, малко несигурна, хвана се за масата за опора, ръцете й трепереха. Започна да й се прояснява какво трябваше да направи. Огледа се и очите й се спряха върху бутилка с осемдесет процентов разтвор на флуороводородна киселина. Отключи шкафа, взе бутилката, сложи я под камината, счупи печата и изля няколко унции от нея в плитък стъклен съд. Изключително внимателно свали предметното стъкло от микроскопа, занесе го до камината и го пусна в солната киселина. Получи се слабо разпенване и съскане, когато киселината мигновено разруши и разтвори отвратително разрасналата се топчица от клетки, докато не остана нищо.

Тя въздъхна с облекчение. Това беше първата стъпка, да разруши организма, който се развиваше върху предметното стъкло. А сега трябваше да разруши останалите венерини частици.

Добави силна основа към киселината, за да я неутрализира и предизвика отлагането на утайка от сол на дъното. Запали спиртна лампа под камината, сложи стъкления съд върху нея и започна да загрява разтвора. След няколко минути цялата течност се бе изпарила, оставяйки само коричка сол. Увеличи силата на пламъка до максимална степен. Изминаха пет минути, после десет, солта започна да се нажежава, когато температурата наближи точката на топене на стъклото. Никоя въглеродна форма, дори фулърина не можеше да издържи на такава температура. В продължение на пет минути държа огнеупорния съд над спиртната лампа, докато той заблестя във виненочервено; едва тогава го свали и го остави да се охлажда.

Оставаше й да направи още едно нещо: най-важното. И то бе да завърши статията, да добави онова, което току-що бе открила. Написа два финални параграфа, обрисувайки с най-сухия научен език, който можеше да си представи, онова, което преди малко бе наблюдавала. Запази го, прочете го още веднъж и се почувства удовлетворена.

Мелъди въздъхна и тихо се прокле за собствената си липса на внимание. Каквото и да представляваха частиците, тя вече бе сигурна, че могат да бъдат много опасни. Не можеше да се каже какво са в състояние да причинят на жив организъм, на човешко същество. Усети, че я побиват тръпки при мисълта дали не се е заразила. Но то беше невъзможно — частиците бяха прекалено големи, за да са въздушнопреносими, пък и тя толкова старателно ги бе отделила от камъка, останалите бяха надеждно съхранени в хладното му безразличие, на шестдесет и пет милиона години, но все още функциониращи.

Функциониращи.

Това бе наистина проблемът. Каква е функцията им? Но още докато си задаваше този въпрос, тя знаеше, че отговорът може да отнеме месеци, ако не и години.

Прикачи статията към един имейл и се приготви да я изпрати; пръстът й се спря над клавиша enter.

Натисна го.

После се облегна назад в стола си с шумна въздишка, усетила се изведнъж изцедена. С натискането на този клавиш животът й се бе променил. Завинаги.

5.

Том отвори очи. Слънцето хвърляше раирана светлина върху леглото му, някъде отзад се чуваше тихото бибипкане на монитор, а един часовник на стената отброяваше времето. През мъглата на болката той видя, че Сали седи в стола насреща.

— Ти си буден! — Тя скочи и взе ръката му в своята.

Том дори не се опита да вдигне глава.

— Какво…?

Изведнъж си спомни всичко; преследването из каньоните, разбиването на хеликоптера, пожара.

— Сали, как си?

— Много по-добре от теб.

Том се огледа, изненадан от вида на превръзките по тялото си.

— Какво се е случило с мен?

— Нищо, освен лошо изгаряне, счупена китка, пукнати ребра, сътресение, натъртване на бъбреци и леко пострадали бели дробове. Това е всичко.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Два дни.

— А Форд? Как е той?

— Би трябвало да дойде всеки момент да те види. Той е със счупена ръка и няколко прорезни рани, това е всичко. Ти беше ранен най-лошо.

Том изсумтя, главата му продължаваше да пулсира. Когато пред очите му се изясни, той забеляза, че в ъгъла седи някой. Беше лейтенант детектив Уилър.

— Какво става тук?

Уилър се изправи, вдигна ръка за поздрав и отново се отпусна в стола.

— Радвам се да ви видя буден, Бродбент. Не се тревожете, нищо не ви заплашва.

Том не отвърна нищо.

— Само наминах да видя как върви оздравяването ви.

— Много мило от ваша страна.

— Предположих, че бихте искали да получите отговори на някои въпроси. Като например какво сме научили за убиеца на Марстън Уедърс, същия онзи човек, който отвлече съпругата ви.

— Да, бих искал.

— А в замяна на това, когато сте готов, ще очаквам да ми разкажете всичко. — Той вдигна въпросително вежди.

— Ясно.

— Добре. Мъжът се казва Мадокс, Джимсън Алвин Мадокс, осъден за убийство; изглежда е работел за Айън Корвъс, куратор в Американския природонаучен музей в Ню Йорк. Издействал по-ранно освобождаване на Мадокс от затвора. Самият Корвъс е умрял в същата нощ, когато Сали е била отвлечена, както изглежда от сърдечен удар. Като се има предвид съвпадението на времето, ФБР проверява.

Том кимна. По дяволите, главата му се цепеше от болка.

— А как така Корвъс е научил за динозавъра?

— До него стигнали слухове, че Уедърс е попаднал на нещо голямо и той изпратил Мадокс след него. Мадокс убил нашия човек, и както изглежда, отмъкнал образец, който Корвъс изследвал в музея. В интернет изскочи нещо по този въпрос и се вдигна нечувана дандания. Сега всички вестници пишат само за това. — Уилър поклати тава. — Динозавърски фосил… Исусе, мислех си за какво ли не, от кокаин до заровено злато, но не можех и да допусна, че е тиранозавър рекс.

— Какво стана с фосила?

В този момент се намеси Сали.

— Правителството затвори високите плата и го изнесе оттам. Говори се, че ще строят някаква специална лаборатория, за да го изследват, може би точно тук, в Ню Мексико.

— А Мадокс? Наистина ли е мъртъв?

Уилър кимна:

— Намерихме тялото му, където сте го оставили, или най-малкото, където койотите са го оставили, след като са приключили с него.

— А нещо за Предътъра, цялата тази работа…

Уилър се облегна в стола си.

— Продължаваме да я разплитаме. Прилича на работа на някоя от онези фантомни правителствени агенции.

— Форд ще ти каже, когато дойде — каза Сали.

Сякаш по даден знак влезе сестрата и Том видя изрязаното лице на Форд зад нея, челюстта му беше превързана от едната страна, ръката му беше в гипс. Беше облечен в карирана риза и джинси.

— Том! Радвам се, че си дошъл в съзнание. — Той се приближи и се облегна на рамката на леглото. — Как си?

— Бивал съм и по-добре.

Той внимателно намести едрото си тяло в един пластмасов стол.

— Свързах се с някои мои стари приятели в компанията. Изглежда глави са се търкаляли заради това, което се случи, пренебрежителното незачитане на човешкия живот, да не споменаваме злополучната операция. Секретната агенция, която е провеждала операцията, е разпусната. Правителството разследва случая, но знаеш как е…

— Да.

— Има и нещо друго, нещо невероятно. Учен от Природонаучния музей в Ню Йорк се е сдобил с парче от динозавъра, изследвал го е и е пуснал статия по въпроса. Предизвикала е истински бум. Тиранозавър рекс е умрял от зараза — пренесена върху астероида, който е причинил масовото измиране. Не се шегувам — динозавърът е умрял от извънземна зараза. Поне така се твърди. — Форд му разказа как „Аполо“ 17 е донесла на земята няколко частици с лунна проба. — Когато видели, че камъкът е пропит от извънземни микроби, отклонили го към Министерството на външните работи, което на свой ред създало специален отдел, за да бъде изследван. Отделът бил наречен на лунна проба 480, за кратко „LS480“. Изследвали тези частици през последните трийсет години, през цялото време оставайки нащрек, в случай че се появят още такива.

— Но това все още не обяснява как са разбрали за динозавъра.

— Националната агенция за сигурност има невероятни възможности за подслушване. Никога няма да разберем подробностите — изглежда са засекли телефонен разговор. И са се включили веднага. Както се досещаш, чакали са трийсет години и са били готови.

Том кимна.

— Как е Хит?

— Все още на легло, на горния етаж. Оправя се. Пилотът и вторият пилот са мъртви. Заедно с Масаго и няколко войника. Истинска трагедия.

— А бележникът?

Уилър се изправи, извади го от джоба си и го сложи на леглото.

— Това е за теб. Сали ми каза, че винаги спазваш обещанията си.

6.

Мелъди никога не бе влизала в офиса на Къшман Пийл, президентът на музея, и се чувстваше потисната от атмосферата на привилегированост и изключителност. Човекът зад античното писалище от палисандрово дърво подсилваше ефекта, облечен в сив костюм на „Брукс Брадърс“, с блестяща грива побеляла коса, отметната назад. Пресилената му учтивост и самоосъдителна фразеология зле прикриваха непоколебимата самонадеяност и чувство на превъзходство.

Пийл я заведе до дървен стол, разположен от едната страна на мраморната камина, а той самият се разположи насреща. От вътрешния джоб на сакото си извади копие от нейната статия и го сложи на масата, разгъвайки го внимателно с набраздената си от вени ръка.

— Добре, добре, Мелъди. Чудесна работа.

— Благодаря, д-р Пийл.

— Моля ви, наричайте ме Къшман.

— Разбира се, Къшман.

Мелъди се облегна назад в стола. Никога нямаше да се чувства комфортно в този стол, но поне можеше да се преструва. Имаше комплекс от мошеници, които искат да я използват, но щеше да се справи постепенно и с това.

— Сега да видим… — Пийл хвърли поглед към бележките, които бе надраскал на първата страница на статията. — Дошла сте при нас в музея преди пет години, прав ли съм?

— Точно така.

— С докторат от Колумбийския университет… И сте вършила превъзходна работа в лабораторията по минералогия в качеството си на… технически специалист първа степен? — Той изглеждаше почти смаян от ниската й позиция.

Мелъди не каза нищо.

— Е, изглежда е настъпило време за повишение. — Пийл се облегна назад и прехвърли крак върху крак. — Тази статия дава големи обещания, Мелъди. Разбира се, твърденията са спорни, както би могло да се очаква, но научната комисия я прегледа внимателно и изглежда резултатите ще издържат критиките.

— Ще издържат.

— Това е правилното отношение, Мелъди. — Пийл прочисти гърлото си. — Комисията наистина разбира, че хипотезата… ъ-ъ-ъ… че венерините частици може да са извънземни микроби, е може би малко прибързана.

— Това не ме изненадва… Къшман. — Мелъди направи пауза, изпитвайки известно затруднение да произнесе първото му име. По-добре да свиквам, помисли си тя. Почтителният, изпълнен с желание да се хареса техник първа степен, беше история. — Всяко научно откритие е поемане на риск. Аз съм убедена, че твърдението ми ще издържи.

— Радвам се да го чуя. Разбира се, аз съм само президент на музей — той се усмихна скромно, — така че ми е трудно да съдя за работата ви. Казаха ми, че е наистина добра.

Мелъди се усмихна любезно.

Отпусна се назад и сложи ръце върху коленете си, загледана надолу.

— Разговарях с членовете на научната комисия и се оказа, че можем да ви предложим място на помощник-куратор в отдела по Гръбначна палеонтология. Естествено, следва и пропорционално увеличение на заплатата.

Мелъди изчака неудобният момент да отмине, преди да отговори.

— Щедро предложение — каза тя. — Оценявам го.

— Грижим се за хората си — произнесе президентът надуто.

— Иска ми се да можех да го приема.

Пийл разпери ръце. Мелъди изчака.

— Отказвате ли ни, Мелъди? — Той изглежда не вярваше, сякаш идеята да не иска да остане в музея беше абсурдна, немислима.

Мелъди запази тона си равен.

— Къшман, прекарах пет години в сутерена, работата ми за този музей беше на изключително високо ниво. И ни веднъж не получих и йота признание и внимание. Ни веднъж не получих като благодарност дори формално потупване по рамото. Заплатата ми беше по-ниска от заплатата на хората от обслужващия персонал, които изхвърлят кошчетата за боклук.

— Разбира се, че ви забелязвахме… — Пийл беше смутен. — И нещата ще се променят. В добавка нека спомена, че предложението ни към вас не е „издълбано върху камък“, както се казва. Може би трябва да обсъдим нещата отново в научната комисия и да видим не може ли да се направи още нещо за вас. Вероятно ще има възможност за младши куратор на постоянна позиция…

— Вече отказах оферта за пожизнена професура в Харвард.

Веждите на Пийл излетяха нагоре в удивление, но той бързо се съвзе.

— Гледам, че не си поплюват — рече той с пресилена усмивка. — И каква точно оферта, ако мога да попитам?

— Декан на факултета — тя се опита да сдържи усмивката си. Е, не й беше неприятно.

— Декан? Ами, това е… наистина забележително. — Той прочисти гърлото си, облегна се назад и поправи вратовръзката си. — И вие отказахте?

— Отказах. Отивам заедно с динозавъра в Смитсъновия институт.

— Смитсъновият институт? — Само при споменаването на името на техния най-голям конкурент лицето му почервеня.

— Точно така. В Националния природонаучен музей. Правителството планирала построи експериментална лаборатория от четвърто равнище на сигурност на ракетния полигон в Уайт Сендс, Ню Мексико, за да изследва динозавъра и венерините частици. Предложиха ми място на заместник-директор на изследователския отдел, което върви в тандем с пожизнено назначение на куратор в националния музей. За мен е много важно да продължа работата си върху образеца. Мистерията на венерините частици скоро ще бъде разкрита; искам да съм една от тези, които ще го направят.

— И това е последното ви решение?

— Да.

Пийл се изправи, протегна ръка и се усмихна слабо.

— В такъв случай, д-р Крукшанк, позволете ми пръв да ви поздравя.

Добрите обноски бяха култивирали едно хубаво качество у Пийл, помисли си Мелъди: беше се научил да губи добре.

7.

Къщата, малко бунгало, се намираше на приятна странична уличка в град Марфа, Тексас. Голям чинар хвърляше петниста сянка върху поляната, заобиколена с бяла ограда от колчета. В алеята бе паркиран един автомобил Форд Фиеста, модел 1989-а година, а от външната страна на преобразувания гараж висеше табелка, върху която на ръка бе изписано: „Ателие“.

Том и Сали спряха на улицата и позвъниха.

— Вътре съм — долетя глас от гаража.

Заобиколиха и стигнаха до вратата, която разкриваше приятно на вид художническо ателие. Появи се жена, облечена в мъжка риза, твърде голяма за ръста й, опръскана с боя, червената й коса бе привързана с кърпа. Жената беше дребна, енергична и привлекателна, с малко чипо носле, момчешко лице и леко раздразнена.

— Какво мога да направя за вас?

— Казвам се Том Бродбент. А това е съпругата ми, Сали.

Тя се усмихна.

— Точно така. Роби Уедърс. Благодаря ви, че дойдохте.

Последваха я в изненадващо приятно ателие с огромни прозорци. Стените бяха бели, покрити с картини. Странни скали, потъмнели парчета дърво, стари кости и ръждясало желязо оформяха нещо като скулптура върху една маса до отсрещната стена.

— Заповядайте, седнете. Чай? Кафе?

— Не, благодаря.

Двамата със Сали се разположиха на японския матрак, сгънат като кушетка, докато Роби Уедърс измие ръцете си и свали забрадката, разпускайки къдравата си коса. Тя взе дървен стол и седна срещу тях. Настъпи неловка тишина.

— Значи — подзе тя след малко, — вие сте човекът, намерил баща ми.

— Точно така.

— Искам да ми разкажете всичко, как сте го намерили, какво ви е казал, всичко!

Том започна историята с това как е чул изстрелите и е отишъл да провери какво става, откривайки баща й умиращ на дъното на един каньон.

Тя кимна, лицето й помрачил.

— Как… беше паднал?

— По лице. Беше улучен няколко пъти в гърба. Аз го обърнах, направих му изкуствено дишане и той отвори очи.

— Може би щеше още да е жив, ако бяхте пристигнали навреме?

— Раните бяха фатални. Той нямаше шанс.

— Разбирам. — Ставите на пръстите й бяха побелели, когато се хвана за стола.

— В ръката си стискаше бележник. Каза ми да го взема и да ви го предам.

— Какви бяха точно думите му?

— Каза: Това е за Роби… Дъщеря ми… Обещайте ми да й го дадете… Тя ще знае как да открие… съкровището.

— Съкровище — повтори Роби със слаба усмивка. — Така говореше винаги за фосилите си. Никога не използваше думата „фосил“, защото беше параноик, че някой може да предяви претенции. Вместо това се правеше на полуоткачен иманяр. Често мъкнеше със себе си фалшива иманярска карта, за да заблуждава хората, че е шарлатанин.

— Това обяснява нещо, над което се чудех. Както и да е, получих бележника от него. Той… умираше. Направих, каквото можах, но той нямаше шанс. Единствената му тревога беше за вас.

Роби изтри сълзите от очите си.

— Каза: Това е за нея… Роби. Дайте й го… На никого другиго… На никого, особено пък на полицията… Трябва… да ми обещаете. След това каза: Кажете й, че я обичам.

— Наистина ли го каза?

— Да. — Не добави, че баща й така и не бе успял да изрече последната дума — смъртта го изпревари.

— А после?

— Това бяха последните му думи. Сърцето му спря.

Тя кимна и наведе глава.

Том извади бележника от джоба си и й го подаде. Тя вдигна глава, изтри отново очите си и го пое.

— Благодаря ви.

Отгърна го отзад, прелисти празните страници, спря на двата удивителни знака и се усмихна през сълзи.

— Знам го: от момента, в който намери този динозавър, до часа, в който е бил убит, той беше най-щастливият човек на земята.

Бавно затвори бележника и погледна през прозореца към обляния от слънце южно тексаски пейзаж. След това заговори тихо.

— Мама ни напусна, когато бях четиригодишна. Може ли човек да я обвини, беше се омъжила за човек, който ни мъкна през целия Запад, от Монтана до Тексас и всички щати между тях? Вечно търсеше Голямата находка, с главна буква. Когато пораснах, искаше да ме вземе със себе си, да бъдем екип, но… Не исках да участвам в това. Не исках да живея по лагери из пустинята и да търся фосили. Исках само да стоя на едно място, да имам приятел, който да издържи при мен повече от шест месеца. Обвинявах динозаврите, мразех динозаври!

Тя извади носна кърпичка и отново попи очите си.

— Едва изчаках да отида в колеж. Междувременно трябваше да работя — татко вечно нямаше пари. Разделихме се. След време той се обади — беше преди година, и ми каза, че ще го намери заради мен. Бях чувала това и преди. Побеснях. Казах му неща, които не биваше да казвам, а сега вече не мога да върна думите си обратно.

Стаята се изпълни със светлина.

— Иска ми се да беше тук, по дяволите — добави тя тихо и отново млъкна.

— Написал ти е нещо — каза Том и извади пачката пликове. — Намерихме ги заровени в малка метална кутия в пясъка, близо до динозавъра.

Тя ги пое с треперещи ръце.

— Благодаря ви.

В този момент се обади Сали:

— Университетът Смитсън откри лаборатория в Ню Мексико за изследване на динозавъра. Предстои да му дадат име. Ще можете ли да дойдете? Ние с Том възнамеряваме да отидем.

— Ами… не знам.

— Мисля, че би трябвало… Ще кръстят динозавъра на вас.

Роби я погледна сепнато.

— Какво?

— Точно така — каза Сали. — Университетът Смитсън искаше да го нарече на баща ви, но Том настоя пред тях, че баща ви е държал да се казва „Роби“. А освен това тиранозавър е женски — казват, че женските тиранозаври били по-големи и по-жестоки от мъжките.

Роби се усмихна.

— Щеше да я нарече на мен независимо дали ми харесва или не.

— Е? — попита Том. — Харесва ли ви?

Настъпи тишина и след известно време Роби се усмихна.

— Да. Мисля, че да.