Хищник

Епилог Джордана дел Муерто

За четири часа се стъмни напълно. Тя се въргаляше в тинестата локва с полуотворени очи. Единствената светлина идваше от парцалите огън, които горяха тук-там из кипарисите. Блатото беше пълно с динозаври и малки бозайници, които се къпеха, пръхтяха, плуваха, полудели от страх, много от тях умиращи.

Тя се раздвижи.

Въздухът беше по-горещ. Тъмнината се увеличи.

Тя се премести към по-дълбокото, където водата беше по-студена. Около нея плуваше мъртво и умиращо месо, но тя не му обърна внимание.

Заваля черен, изпълнен със сажди дъжд и обля гърба й с прилична на катран тиня. Въздухът стана по-плътен от маранята. Тя забеляза между дърветата червена светлина Огромен пожар вилнееше в пустинята. Гледаше го как се придвижва, как избухва между короните на големите дървета, изпращайки към земята дъжд от искри и пламтящи клони.

Пожарът отмина, пропускайки блатистата територия, където тя се бе подслонила и напеченият въздух се охлади леко. Остана във водата, заобиколена от подута, загниваща смърт. Дните се точеха. Тя отслабна и започна да чезне.

Смъртта бе за нея ново чувство, не приличаше на нищо, изпитвано преди. Можеше да я усети как работи в нея. Да почувства как коварно и тихо атакува органите й. Тънките меки плочки, които покриваха тялото й, се олющиха. Едва се движеше. Задъхваше се и едва задоволяваше глада си за кислород. Очите й бяха обгорени от горещината, мътни и подути.

Умирането продължи дни. Инстинктите й се бореха с него, съпротивляваха му се. Ден след ден болката се усилваше. Тя се хапеше и риташе, късаше парчета от собствената си плът, опитвайки се да стигне до врага, стаен вътре в нея. С увеличаването на болката растеше и яростта й. Тъпчеше сляпо земята с последни сили. Вън от задържащата сила на водата, тя се олюля и падна в плитчината. Ревеше, шибаше, риташе и хапеше тинята. Дробовете й започнаха да се пълнят с течност, когато сърцето се напрегна да изпомпи кръв към тялото й.

Спусна се горещ черен дъжд.

Биологичната програма, която я бе пренесла през четиридесетте години живот, засече. Умиращите неврони изгаряха в последен див пожар на напразна активност. Нямаше повече въпроси, нямаше програмиране, нито решения за кризите. Безплодните й ревове се задушаваха в потръпващата влажна, стенеща плът. Лявото полукълбо на мозъка й избухна в буря от електрически импулси, десният и крак се замята конвулсивно, преди да се скове в гърч, разтвори нокти, сухожилията й изпукаха. Челюстта й се отвори и тя остана зинала срещу небето.

По опашката й премина тръпка и тя затупа о земята, докато накрая остана да трепери само крайчето й. После всяка нервна дейност се прекрати.

Програмата бе стигнала предела си. Черният дъжд продължи да вали и тя постепенно се покри с лепкави тъмни петна. Нивото на водата се вдигна, активизирано от силна буря в планините и след ден тя бе погребана в гъста стерилна кал.

Шестдесет и пет милиона годишният й сън в гробницата бе започнал.

Ванът подскочи по черния път, носейки се като стрела през грамадната пустиня Хорнада дел Муерто на Ню Мексико. Пейзажът бе гладък и пуст като океана, единственото, което се забелязваше бе далечна верига черни хълмове. Бяха навътре в ракетния полигон „Уайт Сендс“, четири хиляди и осемстотин квадратни километра изпитателна база за най-съвременното национално въоръжение. Когато наближиха, тъмните хълмове придобиха форма. Централният, вулканичен конус от пепел, бе покрит с редица радио кули и микровълнови радиоприематели.

— Почти пристигнахме — каза Мелъди Крукшанк, седнала отпред, близо до военния шофьор.

Отминаха група изгорели и обковани с дъски постройки, оградени с двойна ограда; отвъд тях се виждаше блестящ нов строеж, с фасада от титаниеви панели, заграден на свой ред от високо охраняема ограда.

— Мястото се е използвало като своего рода лаборатория за генно инженерство — каза Крукшанк, — но я затворили след пожар. Институтът Смитсън уреди наемането на част от сградата. И тъй като е имало висока степен на биологична охрана, много от нещата, от които се нуждаехме, си бяха на място — поне в смисъл на изолация и сигурност. Това ще е чудесното място за изследване на динозавъра.

— Изглежда много самотно за живеене — обади се Роби Уедърс.

— Съвсем не! — поклати глава Крукшанк. — Това е очарователно място, където можеш да видиш какви ли не интересни неща — древни индиански руини, замръзнала лава, пещери, пълни с прилепи. Има конюшни, плувен басейн. Научих се дори да яздя. Със сигурност превъзхожда лабораторията в сутерена в Ню Йорк.

Паркираха на покрития с чакъл паркинг срещу сградата, който бе вече пълен с коли, телевизионни ванове със сателитни чинии, мотоциклети, джипове и какви ли не военни средства за придвижване.

— Прилича на парти — каза Форд.

— Казаха ми, че на тържественото откриване ще има повече хора, отколкото на световното по футбол.

Форд подсвирна.

Излязоха от вана в силния юлски пек на южно Мексико. Горещи вълни се издигаха отдолу, сякаш самата земя се изпаряваше.

Прекосиха паркинга и приближиха модерната сграда. Един охранител отвори вратата и те попаднаха в огромно преддверие, снабдено с достатъчно силни климатици. Един мъж в униформа, с две звезди на пагоните, протегна ръка:

— Генерал Милър — представи се той. — Командир на ракетния полигон „Уайт Сендс“. Добре дошли. — Той кимна към Том. — Срещнахме се преди, но тогава бяхте целият бинтован.

— Съжалявам, но не ви помня.

Генералът се ухили:

— Сега изглеждате значително по-добре.

Група репортери, чакащи в единия край на преддверието, се втурнаха и камерите забръмчаха.

— Д-р Крукшанк! Д-р Крукшанк! Истина ли е, че…? — Въпросите им се изгубиха в морето от шум, когато тълпата ги притисна.

Крукшанк вдигна ръце.

— Дами и господа, сега никакви въпроси. Ще има пресконференция след тържественото откриване.

— Един въпрос към госпожица Уедърс.

— Запазете го за пресконференцията — извика Роби, докато влизаха в лабораторния комплекс — дълъг бял коридор, от двете страни, на който стояха врати от неръждаема стомана. Зави на ъгъла и се насочиха към серия големи двойни врати в дъното. Помещението представляваше конферентна зала с редици седалки, обърнати към бяла завеса, която се спускаше отгоре. Беше пълно с учени в бели престилки, костюмирани типове от правителството, куратори и военни офицери; медиите бяха отрязани от червено въженце и останаха настрани.

— Зад завесата ли е? — попита Роби.

— Точно така. Цялата лаборатория бе проектирана да работи при високо ниво на сигурност, включително биоохрана, но без да засекретяваме данните. Резултатите ще бъдат представени онлайн за всички, които се интересуват. Откритие като това е… от огромно значение.

Продължаваха да прииждат още и още хора.

— Готова съм — каза Мелъди.

Настъпи тишина, когато тя застана на подиума. След миг телевизионните камери забръмчаха отново и тя примига няколко пъти.

— Добре дошли в новата изследователска база по палеонтология на Институт Смитсън.

Вълна от ръкопляскания.

— Аз съм д-р Мелъди Крукшанк, заместник-директор и предполагам, че всички знаете защо сме се събрали. Тук сме, за да открием — да кръстим — онова, което без съмнение с най-голямото палеонтологично откритие досега. Някои биха го нарекли най-голямото научно откритие на всички времена.

Но преди да продължим, бих искала да спомена човека, който откри този невероятен образец: напусналият ни Марстън Уедърс. Всички знаем историята на откритието на този фосил, както и историята на убийството. Някои са осведомени, че Уедърс бе най-големият търсач на динозаври, макар методологията му да не бе ортодоксална. Той е представен тук от дъщеря си Роберта. Роби? Моля те, стани.

Последва бурно ръкопляскане.

— Има още няколко души, на които бих искала да благодаря. Том и Сали Бродбент, заедно с Уайман Форд, без които този динозавър нямаше да види светлината на деня.

Том погледна към Форд. Мъжът вече не носеше тъмнокафяво монашеско расо и сандали. Беше облякъл лъскав костюм, брадата му беше ниско подрязана, а непокорната коса — причесана плътно назад. Едрото му лице още пазеше загара от пустинята и беше все така грозновато. Но сега той изглеждаше в стихията си, изтънчен и спокоен.

Мелъди заизрежда списъка от хора, които заслужаваха благодарност и тълпата започна да става неспокойна. В един момент тя спря, погледна бележките си и се усмихна нервно. Отново настъпи тишина.

— Физикът Филип Морисън от Масачузетския технологичен институт посочи някога, че или навсякъде във вселената има живот, или няма — и двете възможности шокират ума. Днес ние стоим тук и знаем отговора на най-големия въпрос на науката. Че наистина навсякъде във вселената има живот.

Откритието на извънземна форма на живот е било предмет на предположения и научни фантазии в продължение на векове, описано в безброй книги и филми. Сега изглежда това ще свърши. Но ето ти изненада! — откритието стана по един наистина неочакван начин. Писателите фантасти си представяха какъв ли не сценарий за това велико откритие, с изключение на един. И още едно доказателство — сякаш имаме нужда от него — че съществуват все още много изненади в тази наша огромна, красива вселена.

Тук, в изследователската база на Института Смитсън, можем да изследваме тази нова форма на живот, споделяйки нашето откритие със света в полза на цялото човечество. Няма да има тайни, не съществува опасност, че с откритието може да бъде злоупотребено. И не само това — самият фосил ще ни каже маса неща за тероподните динозаври и в частност за тиранозавър рекс — за тяхната анатомия, клетъчна биология, за това как са живели, с какво са се хранили, как са се репродуцирали. И най-накрая ще научим доста за онова чудовищно събитие преди шестдесет и пет милиона години, когато астероидът Чикскълъб се е сблъскал със земята, причинявайки природна катастрофа. Вече знаем, че тези мистериозни извънземни микроби, тези венерини частици, са били пренесени до земята от астероида и са се разпръснали при удара, защото парче от същия този астероид е било открито на Луната при мисията на „Аполо“ 17.

Тези извънземни микроби са били тъй да се каже последният гвоздей в ковчега на динозаврите. Оцелелите след сблъсъка животни са били убити от най-смъртоносната пандемия. Ако не бе пълното, тотално изчезване на динозаврите, бозайниците никога нямаше да се развият до нещо по-голямо от плъх и никога нямаше да се стигне до появата на човешки същества. Така че можем да кажем, че тези частици са „разчистили“ земята за нас. Астероидът и епидемията са задействали голямата верига на еволюцията, довела до появата на човека.

Крукшанк направи пауза и си пое дълбоко въздух.

— Благодаря ви.

Директорът на института Смитсън — Хауърд Мърчисън — се изкачи на подиума с бутилка шампанско в ръка и стисна ръката на Мелъди. След което се обърна към аудиторията и камерите широко усмихнат.

— Мога ли да помоля Роби Уедърс да се качи при нас?

Роби кимна на Том и Сали и се насочи към подиума. Фотографите засвяткаха с фотоапаратите, камерите зажужаха.

— Прожекторите, моля.

Светлините се насочиха към тежката завеса в дъното.

— Да ви представя Роби Уедърс, дъщеря на Марстън Уедърс, човекът, който откри динозавъра. Помолихме я да извърши кръщаването.

Отново бурни ръкопляскания.

— Не можем да счупим бутилката в динозавъра, но можем да вдигнем чаши. — Той се обърна към Роби: — Ще кажете ли няколко думи?

Младата жена вдигна бутилката.

— Това е за теб, татко!

Ръкопляскания.

— Щорите, моля — призова директорът.

В същия този момент завесите започнаха да се отварят, разкривайки широко осветена лаборатория зад дебел пласт стъкло. Върху серия масивни метални маси стоеше удивителният фосил, все още отчасти в скалната матрица. Препараторите бяха открили вече голяма част от черепа и разтворената челюст, извитата шия, и ноктите на предните и задни крайници. Дори само това създаваше достатъчно впечатление за опита на животното да се изтръгне от скалата.

— Време е да дръпнем тапата. Роби.

Тапата изскочи с глух звук и пяната плисна. Мърчисън улови част от струята в чашата си, вдигна я нагоре и каза:

— Кръщаваме те Роби!

Залата се огласи от викове „За Роби, за тиранозавъра!“, когато музиката на Джон Уилямс към „Джурасик парк“ се изля от високоговорителите.

След няколко минути Мелъди се присъедини към Том и групата.

— Това е сбъдната мечта — каза Форд.

Крукшанк се засмя:

— Винаги съм била мечтателка, но и в най-дръзките си мечти не съм си представяла такова нещо.

— Животът е пълен с изненадващи обрати, нали? — примига Форд. — Когато постъпих в манастира, не съм и допускал, че това ще ме доведе дотук.

— Не приличате много на монах — каза Крукшанк.

Форд се засмя:

— Не съм, никога не съм бил, а и в бъдеще няма да бъда. Преследването на динозавъра ме накара да осъзная, че не съм скроен за живот в съзерцание. Манастирът беше правилният избор за онова време, но не и за остатъка от живота ми.

— Какво ще правиш? — попита Том. — Ще се върнеш в ЦРУ?

Той поклати глава:

— Ще използвам опита си като частен детектив.

— Какво? Детектив? Какво би казал игуменът?

— Брат Хенри силно го одобри. Каза ми, че от началото знаел, че никога няма да стана монах, но оставил сам да стигна до извода. И ето че го направих.

— И какъв детектив? — попита Сали. — Ще преследваш неверни съпрузи с камера?

Форд се засмя.

— О не, съвсем не. Корпоративен и международен шпионаж, криптография, криптографски анализи, наука и технология. Подобно на онова, което правех в ЦРУ. Търся си партньор. — Той кимна към Том. — Какво мислиш?

— Кой, аз ли?! Какво знам аз за шпионажа?

— Нищо. И точно така трябва да бъде. Познавам характера ти — и това е достатъчно.

— Хм, ще си помисля.

Последваха още наздравици, когато директорът отвори следваща бутилка и тръгна между пръснатите групички.

Форд кимна към главата на динозавъра с оголени зъби и подути очи.

— Този тиранозавър не е бил много благ в онази прекрасна нощ. — Той отпи от шампанското си. — Докато произнасяхте словото си, Мелъди, ме осени една ексцентрична идея.

— И каква е тя?

Форд погледна животното, след това очите му се върнаха върху Мелъди.

— Нека ви попитам нещо: кое ви накара да мислите, че венерините частици са живи?

Крукшанк се усмихна и поклати глава:

— Е, вие сте прав, че технически погледнато, това не съвпада с настоящата дефиниция за живот, защото не е базирана на ДНК. Но пък съвпада с всички останали дефиниции за живот в смисъл на способност за репродуциране, растеж, приспособяване, хранене, енергийни процеси, изхвърляне на отпадъчни продукти.

— Съществува вероятност, която, както изглежда, не сте обмисляли.

— Какво имате предвид?

— Че венерините частици могат да са машина.

— Машина? Искате да кажете — нещо като наномашина? Създадена с каква цел?

— Да осигури измирането на динозаврите. Може би представлява машина, създадена да манипулира или управлява еволюцията; може би е била засята на астероида, който се е насочил към земята; или дори е бил насочен към земята.

— Но защо?

— Сама го казахте. Да направи път за еволюцията на човека.

Последва кратка тишина, след което Мелъди се засмя неловко:

— Това е откачена идея. Само един бивш монах може да измисли нещо толкова налудничаво.